Димитър Пенов

А. Антропологични предпоставки

3. Личността и околният свят

a) Активност. – Духът е самостойно реален, непроизводим. Вярното е обаче, че само в досег с околната действителност се показва неговата активност, проявява се природата му. Ако вътрешно личността е цялостна, външно тя самата се намира всред една цялост, в която всичко се взаимно прониква и в която тя е център на енергия. Всред тока на времето и пространството, всред смяната на най-различни впечатления и противоречиви влияния тя стои единна, цялостна, праволинейна, вярна на себе си, незаменима, критично дистанцираща на всичко, което идва oтвън, организирана вътрешно, непрекъснато растяща и все пак тъждествена на себе си. Колкото по-самостойно, критично се държи към всичко напиращо oтвън, толкова по-силна е личността. Вече самата наша дума „личност“ говори за нещо независимо, отделно. Без увереност всред всички телесни, обществени и природни условия, ориентиране, провеждане цялостна нишка на поведение, няма личност, а тази нишка е възможна благодарение на постоянната активност. Човекът никога не е абсолютна, съвършена личност; той е само постоянно растяща, очертаваща се личност по пътя на самодейността на активното субеутвърждаване. Личността не е ли статична, налична, а е динамично себереализиране, създаване oт себе си ново битие. Тази страна е толкова съществена, че за нея, както за светлината и топлината, можем да кажем, че съществува само дотолкова, доколкото се проявява, действа. Светлина, която не свети, не е вече никаква светлина. Вятър, който вече не духа, не „вее“, не съществува. Така и личността съществува само дотолкова, доколкото „личи“: отличава се, излъчва една особеност, самостойност.

Не бива обаче да се мисли, че активността на личността е нещо преднамерено, съзнателно провеждано. Когато например възприемаме нещо определено, това не значи, че едва в този момент започваме своята душевна активност, като че дотогава личността ни е била бездейна. Наистина има различни степени на активност в различните моменти, има усилване и отслабване, но пълно изчезване няма, така че не е необходимо личността нарочно да се поставя в движение, това тя върши по силата на самото си съществуване.

Дори най-обикновено усещане показва, че личността, съзнанието е активно. Ако в психологията усещането определят като „най-прост психичен акт“, това както вече казахме, произлиза oттам, че не се вземат под съображение отговорът, дейността на душата при всяко усещане, централното личностно възприемане на всичко. Още повече, че такова изолирано свойство на нещата, под чието въздействие се получавало усещането, в действителност не съществува, а свойствата са дадени едновременно и само логически, душевно-творчески се „изолират“. Там стои едно дърво, тук върви и говори човек – това виждаме и чуваме ние. Но какво значи виждане и чуване, ако не дейност на душата по повод на известно раздразнение? Пияният и изплашеният до безчувственост имат очи и уши, отворени понякога дори повече oт нормалното и цяла редица неща могат да ги връхлетят, без  обаче те да усетят нещо. Това е, защото не са достатъчни само органите, а е необходима работата на централната приемателна станция – съзнанието. Още повече личи активността при практическата борба за самозапазване или за запазване на рода, на общността. Личността тук си поставя цели, определя и избира най-подходящи средства и пътища за постигането им, приспособява околното към своите жизнени нужди, рационално прилага натрупан опит, обсъжда планове за бъдещето, премахва пречки и прегради, сама се приспособява към дадени условия и прочее. „Личност – казва големият германски философ на нашето време Николай Хартман, – е съществото, което не само остава трансцендентно, по-високо стоящо oт своите прояви, но което и с цялата си същност е съотнесено и живее в надличното: едно същество, което е вътрешно врастнато в своя жизнен кръг и му принадлежи толкова, колкото и на себе си. То е по самата си основна същност експанзивно същество, което при врастването си в света все пак не се загубва, а напротив, едва там истински се оформя и осъществява. То е затова чисто духовно същество, каквото още не е субектът като субект, нито съзнанието, взето самò по себе си, каквото имат и висшите животни“[9]. Обсегът на неговата активност е много по-голям количествено, а и качествено е друг, поради налични в него нови особености.

б. Свобода.- С активността е неразлъчно свързана свободата.

Личността преодолява само творчески собствената си изолираност и се приобщава към битието не иначе, а в свобода и чрез свобода. Личност без свобода, както и истинска активност без свобода, са невъзможни. Ако човекът нямаше съзнание за лична решимост, следователно и за отговорност за постъпките, които личността му има, чрез които се проявява, това би значило да се самоликвидира и отрече основната ядка на тази личност.

Опитът показва, че човекът навсякъде е обвързан, прикрепен към дадени отношения, сближен и свързан с известни лица, природни условия, собствена телесна природа и така нататък. И все пак виждаме да го съпътства съзнанието за собствено аз, за собствено достойнство и чест, за лична свобода. Самата възможност човек преднамерено да се принесе в жертва за извоюване свободата, или за защитаване честта си, или най-сетне да тури край на живота си, ако види,че не може да запази едното или другото, а понякога и двете заедно – самата тази възможност разкрива интимна, специфично човешка природа в нас, показва нашата автономност относно всички условия. Тук е най-решителното поражение на механизма, който е сляп за възторга oт истината и доброто, а за свобода и чест говори само поради недоразумение. Ако ние не бяхме духовни личности, а само материя и процеси, биха били смешни всички приказки за жертва и подвиг, всички борби за свобода. Затова всеки, който теоретически отрича свободата, но практически призовава към борба за свобода, с това неволно признава и това, че тя е различна oт материалните условия, които протичат механически обусловено, признава, с други думи, една нова причинност, нова мотивировка на проявите, произтичаща oт самата личност и нейното съзнание.

В непрестанния безплоден спор между индетерминизма и детерминизма често oт страна на индетерминистите се защитава една абсолютна, напълно необусловена свобода, равна на пълен произвол, на непредвидим каприз при всеки отделен случай. Няма обаче измама oт такава „свобода“, защото който решава произволно, немотивирано, точно той би издал, че няма вътрешна трайна сила, еднаква линия на поведение, няма своя личност. Такава „свобода“ е свойствена на животните, но тя няма нищо общо с личността и с истинската свобода. Животните именно се управляват не oт вътрешно обсъждане, oт свободен избор и себеконтрол, а oт външните дразнители и обстоятелства, затова реагират най-различно. Човекът напротив, притежава разумна, личностна воля, насочвана към дейност чрез обмисляне и решение с оглед на поставени цели и средства за постигането им. С мислите за тези цели човек превръща целия си живот в нещо непрекъснато, единно, последователно, oт гледище на което се осмислят и определят всички единични прояви. Човешкият живот е личностен, структурен, вътрешно организиран и цялостен, поставен под общ смисъл и предназначение. „Свободно действа този – казва Фридрих Паулсен, – който се самоопределя не чрез външните подбуди oт предизвиканите oт тях минутни желания, а чрез мисли за целите и чрез идеалите, чрез дълга и съвестта; първият се пробужда (agitur), а само вторият истински свободно действа (agit)[10]“

Има още →