(От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

Георги Дерманчев

Църковно-моралната революция от ХVІ-ти век, известна под името Реформация, е не само църковно-морална, а и политическа и донякъде социална революция, и всички много или малко важни събития през ХVІ-ти век и през първата половина на ХVІІ-ти век са свързани с нея в по-голяма или в по-малка степен. Но тъй като от стремежа на реформацията към преобразования най-ясно и най-силно се прояви онзи към църковно-морални преобразования и той до известна степен се осъществи и тъй като Реформацията се започна на църковна почва и под знамето на църковно-моралните идеи и движения вървяха и политическите и социалните, тя изглежда като изключително църковно-морална революция, при всичко че не е само такава[1]. Пол Жане с право казва: “Богословието е, което, като подпали пожара в Европа, като раздели народите, като раздели и поданиците и кралете, накара партиите да се борят с перо и в същото време с оръжие, да търсят своите права и  да разискват върху тях, да определят границите, докъдето се простира длъжността на подчинението, или пък правото за съпротива и, най-сетне, да изследват произхода на суверенитетите и на правителствата. От реформацията, следователно, се породиха великите политически препирни, с които са препълнени последните три века и чиято последна експлозия биде революцията от 1789 година[2].”

Реформаторите, за да можели с успех да се борят против тогавашната църква и против тогавашната църковна система, са се опирали на свободното изследване и при всичко, че за тях свободното изследване е било само средство, с което са си служели, докато приложат ученията си, а не цел, при всичко че отпосле те са се повдигнали против него и са се стремели да го потушат, всичко е било напразно. Не е било възможно да се спре даденият от реформацията тласък, тя открива пътя на свободното изследване, на свободния критически дух и на свободната мисъл, както в църковно, така и в научно, политическо и социално отношение. “Изобщо казано, в умствено отношение Реформацията извоюва свободата на изследванията”, казва Егелхаф. “Когато Лутер, въпреки хиляди пъти повтаряния срещу него гневен вик: Искаш ли ти да бъдеш единственият човек по-мъдър от вековете, по-мъдър от църквата?, – се е вдълбочавал в Свещеното Писание и е поддържал резултатите от изследванията си срещу папата, както и срещу императора и империята, тогава той създаде за всекиго – колкото често да са оспорвали това неговите собствени приемници – правото на свободното убеждение, което средновековната църква никога не е признавала. С пълно право казва Лесинг: “Лутеровият дух изисква, на никой човек да не се пречи да познае, да намери истината съгласно с неговите възгледи[3]”.

Реформацията е пробудила стремеж към критика и към самосъзнание и всред самите народни маси. И наистина, реформаторите и последователите им са се обръщали към поробените народни маси и ги правели съдии на идеите и на делата си, а като са вземали участие в препирните, те са навиквали да разсъждават и да не приемат с робска покорност всичко, що им е било представяно като истина, макар и в името на Бога. Сляпата вяра в авторитетите, която е убивала ума и съвестта на човека, се разклаща по този начин всред народните маси и те малко по-малко добиват понятие за човешко достойнство и за правата си. Редом с това, самият принцип на реформацията, че човек се спасява само чрез вяра в Бога и чрез милост Божия, че той има право да бъде лице с лице с Бога, както и сам да си състави съждение за учението на Свещеното Писание, е водел въпреки желанието на реформаторите към това – свободата и разумът да заемат мястото на авторитета, на традициите и на суеверията. “Лутер с най-презрителни изрази е говорил против разума и религиозната нетърпимост на реформаторите е била тъй отвратителна, както и нетърпимостта на католическите им противници”, казва Берд. “При все това Реформацията, макар и безсъзнателно, е била извънредно силното слово в името на човешката свобода. Хора с дълбок и независим ум, които се били посветили на изучаването на богословието, са работели за нея (за свободата) и те са били безсъзнателно истински рационалисти, дори и тогава когато осъждали разума и заявявали, че той трябва да се подчинява на Свещеното Писание. Те скъсали връзките с традициите, със схоластиката, с авторитета на папството… И не стана ли рационалистически преврат, когато Калвин замести “Суммата” със своето “ръководство”? Неоспоримо е следователно, че Реформацията е работела в полза на свободата. Тя сломи победоносната сила  на католическата църква, която не е искала да търпи никакви отстъпления от общоприетите мнения… Сектите, които произлязоха от реформацията и които тя не можа да сломи, показват, каква е била нейната истинска освободителна сила[4]. Но заедно със свободата Реформацията най-много е спомогнала да се развие демокрацията. Не без основание един от реакционните писатели от първата половина на ХІХ-ти век твърди, че каквито форми и да е добивало протестантството във време на разните фази, налагани му от преследванията, неговата същина е била: свобода, демокрация, антимонархизъм.

Реформацията е била и могъщо оръдие за народната просвета и за подготвяне пътя за едно от най-великите дела на новите времена: всеобщо и задължително народно образование. И не е могло да бъде другояче, защото Реформацията заместила църковния, папския авторитет с оня на Свещеното Писание, а оттук правилото, че всеки е длъжен сам да чете Свещеното Писание, сам да разбере “словото Божие”, правило, което води към просвещаване на народа чрез училища, откривани навсякъде и за богати, и за бедни, и за момчета, и за момичета.

Има още →