Димитър Пенов

А. Антропологични предпоставки

1. Съвременно схващане за човека

Когато говорим за съвременно схващане за човека, ние веднага трябва да направим уговорката, че такова единно, общоприето схващане няма и сега, както и никога не е имало. Във всички епохи са съществували едновременно и най-различни схващания за човека, борили са се помежду си, завладявали са по-големи или по-малки кръгове oт хора. И все пак някога е имало преобладаващи схващания, които между другите повече са се налагали било със своята достъпна форма, било с по-голямата си логическа убедителност, било най-сетне с широтата на своята жизнена основа и прочее. Тези схващания са давали облик на епохата, която дори е бивала наричана според тях. Така ние говорим за епоха на възраждането, епоха на просвещението, епоха на романтизма и така нататък, а това са епохи, които се характеризират преди всичко чрез своите антропологични схващания. В този смисъл ние и днес можем да говорим за едно схващане, като вземем предвид преобладаващите тенденции на сегашната наука за човека и нейните трайни постижения. Такова преобладаващо е днес учението относно пластовия строеж на човешкото същество, на личността, нейното вътрешно степенуване, многоетажност, много измерения. В човека вместо само механистичен принцип или само технологичност, вместо само свобода или детерминизъм, ние намираме степенуване, съществуване на отделни пластове, отделни измерения – иерархични, подчинени на различни закони, а същевременно непрекъснато взаимодействащи си. Желанието да обясним човека само чрез едни или само чрез други oт тези принципи е именно предубеден, ненаучен догматизъм и схематизъм, защото тези пластове само всички заедно образуват съществото на човека. Нещо повече, дори самото деление на пластовете е вече схематично, ако не схванем, че тук се касае за непрекъснат ток, за зависимост и връзката на всички прояви. Вместо атомизирането на човека и плоскостното му хоризонтално парцелиране на отделни „способности“, сега се доби поглед за неговата вертикална дълбока и вътрешно разнородна личност.

Всъщност това учение е старо колкото самата човешка антропология изобщо. Него намираме особено ясно изложено във философските трудове още на Платон и Аристотел, а в християнството го съдържа само божествено откровение. Трябваше обаче да настъпи апокалиптичното преоценяване на всички ценности, каквото виждаме в наше време, за да изчезнат много модерни фетиши и за да се разкрие блясъкът на пренебрегвани, но издържали проба през вековете, учения. И ето, след Първата война виждаме най-големите европейски философи да развиват своето реалистично схващане за човека като слабо Божие творение и същевременно като свободна, творчески насочена, отговорна за постъпките си, личност. Макс Шелер, Едуард Шпрангер, Николай Хартман, Мартин Хайдегер, Карл Ясперс, Николай Бердяев, Николай Лоски и цяла редица други oт техния ранг стоят тук, обединени в своето схващане за сложната, неизразима рационално и иерархично устроена човешка природа. До тях се нареждат още по-голям брой психолози, като Освалд Кро, Филип Лерш, Ерих Йенч, Ц. Юнг, Ерих Ротхакер, Рихард Мюлер Фрайенфелс, Х. Принцхрон, Х. Плеснер и прочее. В педагогиката това схващане се застъпва oт имена като П. Наторп, П. Петерсен, Х. Нол, С. Хесен, В. Флитнер и други. Най-сетне, нека споменем и за психопатолози oт ранга на Освалд Бумке[1]. Навсякъде това схващане не е нищо друго освен реализъм, многостранно обгръщане и изследване на човека при различни положения, за да се долови истинската му природа, без да се срязва насила, но и без да се разкрасява изкуствено. Общият резултат е, че пред нас изследван научно стои не ангел, но не и дявол, а стои пълнокръвната психофизична личност, позната ни oт личен опит, в която „дяволът се бори с Бога“, както беше казал още Достоевски.

В тази личност стоят едновременно и действат няколко слоя[2].  Най-напред стои физико-химична материя и енергия, подчинена на всички закони за неорганичното. Стои жива първично-биологична енергия, каквато дори намираме у едноклетъчните. До нея се нареждат органическа енергия, подобна на тази в растенията, която предполага вече реактивност и по-висша организираност. Следва животинска енергия и душевност, още по-високо организирана, подвижна, проявяваща редица качества като съобразителност, хитрина, дебнене, изчакване и други. Основно за нея е егоцентричната нагласа и чисто реактивният, обусловен характер на проявяване. Над този пласт стои несъзнателната човешко-душевна енергия, която прави човека участник в най-нисшия социален живот – там, дето казваме, че се движи oт мощните инстинкти за самозапазване и за запазване на рода. По-високо стои духовно-човешкото стъпало, което е напълно съзнателно, творческо, създаващо културата: наука, изкуство, нравственост, право и прочее. В културата ние имаме духовни ценности, които се усвояват и предават, но се усвояват и предават само дотолкова, доколкото имаме усвояващи ги личности, чрез които ценността се персонифицира. Културата не е в дървото, камъка, буквите или нотите, а в самата човешка личност, която чрез посредничеството на тези символи и материални знаци отключва една идея, една мисъл, заживява с нея, обогатява се и може да я предаде по-нататък. И понеже в един човек ние можем да имаме обединени разнородни културни ценности, ние стигаме до последната, най-висша степен в съществото на човека, ядката на неговата духовна личност, която именно е носител, обединител, притежател на всички ценности, организатор на всички останали слоеве и техен последен смисъл. Тази последна степен е най-съкровена, най-неуловима, но същевременно едва в нея човекът усеща същинската си дълбочина и неповторима ценност, същинското свое „аз“. Едва в нея той изживява себе си като в олтарна тишина затворен, сам. Oттам и тази степен някои философи като Шелер, Хартман, Бердяев, Вишеславцев, Руд, Ото и други я наричат самост (Selbigkeit[3] ). Тя носи не само мистично-съкровен характер, а е във висша степен парадоксално-противоречива. Именно защото тук човек се освобождава oт всякаква материална ограниченост и условност, именно защото най-непосредствено се докосва до последните дълбочини на живота, oт които и той сам извира, човекът лесно и без спънка се докосва до чуждите личности, слива се неопосредствено направо с тях, слива се с космичното цяло и така неговата самост се оказва точно онази дълбочина, в която е най-малко себично затворен, а е с всички и всички са с него. Наглед тук се крие противоречие, но само наглед, защото още Достоевски беше изтъкнал някъде, че върховна проява на свободно постъпване за личността може да бъде решението ѝ да пожертва свободата си и дори цялата себе си. Да не говорим за вечните думи на Евангелието, че който иска да спаси душата си, ще я погуби, а който я пожертва, ще я спаси (Матей 10:39).

Така съвременната антропология ни разкрива отново дълбочината на човека и ни посочва в него на разнородни стремежи, но като най-дълбока неговата същност изтъква неугасимия, неунищожим копнеж по идеали и съвършенство, по себепревъзмогване и себепресъздаване. Трагичното сблъскване между личност и общество се превъзмогва чрез разкриване личностното себереализиране на общността. В самата ядка на личността си човекът носи образа на една абсолютна пълна, мирова общност, космичното всеединство, към което са насочени в края на краищата всичките му сили.

За този устрем ще видим сетне, че е oт религиозно естество, но преди това се налага поединично разглеждане на някои проблеми oт учението за човека.

Има още →