Съдържание и значение

Тотю Коев

Дванадесет столетия ни делят от едно забележително събитие в живо­та на Църквата Христова – свик­ването и провеждането на Седмия (Втори Никейски) вселенски събор (787 година).

Този събор по времетраене не е от най-продължителните вселенски събори (траел е общо 30 дни), нито е имал най-много заседания (общо 8), нито пък по броя на участниците е от най-многолюдните (присъствали са около 350 души)[1]. При все това, както и другите вселенски съ­бори, той заема важно място в исто­рията и вероучението на християнството. Две са основните предпо­ставки, които определят неговата важност:

а) проблемът, с който от­ците на събора са се занимали и съответно решенията, които са взе­ли, и

б) това, че той е последен за­сега вселенски събор[2].

Проблемът за иконопочитанието, който е бил основен в работата на събора, е твърде сложен. Едни от изследователите разглеждат иконо-почитанието като догматически фе­номен, изолиран от предшестващите го догматически проблеми. Дру­ги пък го разглеждат като сравни­телно късно явление в живота на християнството. И в двете мнения има нещо частично вярно, но съще­временно и в двете е налице непълно­та. По принцип иконопочитанието трябва да се разглежда като логиче­ско продължение на триадологическите и по-частно на христологическите верови проблеми, без да се забравя, че в сегашната си форма то датира не от самото начало на хри­стиянството.

Триадологическите и христологическите богословски проблеми са били в основата на догматическата дейност на вселенските събори (IV-VIII вeк). Дефинирайки учението на Църквата за почитането на светите ико­ни, Седмият вселенски събор с това приключил петвековните спорове по тези проблеми. Първият вселенски събор в 325 година се състоял в Никея и се занимал с триадологическо-христологически въпроси. Пред­виждало се Седмият вселенски събор да се проведе в Константинопол, но поради непреодолими пречки от политически характер той се съ­стоял в Никея и проблемите му били също триадологическо-христологически, макар и облечени в иконологическа форма. Тук има нещо сим­волично: Никея (от гръцки νίκη) значи победа. В този случай името на града символизира победата, която Цър­квата одържала над еретическите движения – победа на истината над заблудата. Тази символика подсил­ва значението на разглеждания тук Седми вселенски събор и неговата проблематика.

Въпросите, с които се занимал и които правилно разрешил този събор, са от различен характер. Тук ще бъдат разгледани само тези от догма-тическо естество, които всъщ­ност са и най-важните.

За да се разбере правилно съдър­жанието на вероопределението (ороса) на събора относно иконопочита­нието и да се оцени по достойнство неговото значение, необходимо е то­зи проблем (за почитта към светите икони) да се разгледа макар и схе­матично първо в историко-догматически аспект, след което да се раз­крие съдържанието и да се посочи значението на вероопределението на събора.

Бегъл историко-догматически поглед върху разглеждания проблем

Появата на изображения и свързаната с тях почит не е самобитно дело на християнството. Изображенията съпътстват езическия свят и са негова неделима част още oт най-дълбока древност. Това е засвидетелствано както в монументалното храмостроителство и скулптура на Изтока и в Египет, така и в неотразимото по своята красота изкуство на Елада и в прозаически-подражателното изкуство на Рим. Цялото това изкуство в различните му форми и проявления е, безспор­но, религиозно, макар че е свързано с изобразяване на мними богове, тоест на идоли. Тук се губела същ­ностната разлика между изображе­нието и изображаемото, между об­раза и първообраза, които се отъж­дествявали. Поради това на изображенията се отдавало божествено пок­лонение (λατρεία). Налице е би­ло чисто идолопо-клонство, което от­клонявало човешкото съзнание oт служението на истинския Бог и с това служело за религиозна съблазън.

Но това не отрича факта, че именно в езичеството най-рано е поставен и в рамките на неговата идейна ог­раниченост е разрешен в съответна форма проблемът за мястото и зна­чението на свещените изображения. Езичеството изхождало от пред­поставката, че боговете са изобразими, при това изобразими като чо­веци. Принципно значение за ези­ческото изобразително изкуство са имали не чудовищните идоли, а човешките изображения, които до­стигнали връхната си точка в елинското изкуство. Елинските богове в тяхното човешко изобразяване са върхът на езическото богословие и антропология в образи. Както гръцката философия в своите най-висши достижения е своего рода християн­ство до Христа, така и античното изо­бразително изкуство е, макар и в ограничена степен, християнство до Христа и е безспорен прототип на християнската икона. С други думи, изкуството се оказало свързващ мост между езичеството и християнство­то в областта на изображенията[3]. Този безспорен сам по себе си факт се нуждае от доизяснение, особено във връзка с юдейското отрицателно отношение към езическите изобра­жения.

Бидейки обкръжен от езически племена и народи, древният Израил често се поддавал на тяхното политеистично влияние. Поради това езическото идолопоклонство било мер­зост пред Господа, духовно блуд­ство, с което нерядко се свързвало и телесно. Юдейското отноше-ние към идолопоклонството, предадено и на ранното християнство, се изразява­ло в остра, непримирима и напрег­ната борба. Със своята религиозна съблазън, особено с идолопоклон­ството си езичеството било изклю­чително опасно за богоизбрания на­род. Затова Бог чрез Моисей за­бранил да се правят идоли и вся­какви изображения на тях (Изход 20:4). С това като че ли се забраня­вало изобщо религиозното изобра­зително изкуство. Всъщност в Ста­рия Завет отрицателното отношение към езическото изкуство било про­диктувано от религи-озно-педаго­гически съображения. Целесъоб­разността на тази забрана се потвърж­дава от факта, че евреите при всеки удобен за тях случай изпадали в груб религиозен фетишизъм, в ис­тинско идолопоклонство. Така е би­ло например с медната змия, която Моисей издигнал за ознаменуване на станалото чудо, но когато те я превърнали във фетиш, цар Езекия я унищожил (4 Царства 18:4; срв. Чи­сла 21:6-9); така е било със златния телец, който израилският народ на­правил, поклонил му се и му прине­съл жертви (Изход 32:1-8). Въпреки ясната забрана да не се правят изоб­ражения, има две изключения – едното от Моисей, другото от Соло­мон. По Божия повеля Моисей на­правил два златни херувима и ги поставил на очистилището, над ков­чега на Завета в скинията (Изход 25:18-22); също и Соломон направил изо-бражения на два херувима, об­ковани със злато, и ги поставил в построения от него храм; по стените на храма и на вратата му издълбал също изображения на херувими (3 Царства 6:23-32). Всъщност тези две изключения по косвен път потвърж­дават, от една страна, религиозно-педагогическите съображения на на­ложената забрана, а от друга – принципното признаване както на правото и възможността да съществу­ва религиозното изкуство, така и възмо-жността да се изобразява ду­ховният свят със средствата на това изку-ство[4].

Древната църква онаследила ре­лигиозно-педагогическите съобра­жения на старозаветната забрана, относно изображенията, защото ней­ните членове били в същото езическо обкръжение и могли да бъдат по­ставени на изкушение, особено от идолопоклонството. Но същевремен­но Църквата не отрекла необходи­мостта от изобразителното изкуство с религиозни сюжети. Нещо повече, тя го възприела и санкционирала още от самото си начало, като вло­жила в него друго съдържание. Неопровержимо доказателство за то­ва са римските катакомби със запа­зените в тях още от раннохристиянско време библейски сюжети и хри­стиянски символи като: Ноев ков­чег, риба, котва, палмова клонка, агне, кораб, лоза и много други. По стените на миниатюрните храмове в катакомбите имало фрески, остатъци от които, както и от споменатите сим­воли, са запазени и до наши дни. От апостолско и ранно следапостолско време, респективно от I-ви и началото на II-ри век няма запазени следи от хри­стиянско изобразително изкуство. Та­кова тогава не е могло да има, защото християните от това време не са имали храмове. За обща молитва и богослужение  те се събирали в частни домове. Когато се създали макар и примитивни условия за бо­гослужение в катакомбите, там се проявило и изобразителното изку­ство.

Онаследявайки по принцип идея­та за религиозното изобразително изкуство както от езическия свят, така и от Стария Завет, Църквата развила и обогатила тази идея, като вложила в нея ново съдържание. В стенната живопис на римските катакомби християнските художници се стараели да изразят не само това, което е видимо за очите, но и неви­димото, тоест духовното съдържание на изобразяваното.

Изкуството в катакомбите не е обикновено погребално изкуство. То е преди всичко изкуство, поставено в служба на вероучението. Тема­тиката на живописта в подземните храмове – както чисто символическата, така и сюжетната – в по-голямата си част съответства на старозаветни, богослужебни и раннохристиянски светоотечески тек­стове. Запазени са изображения на Ной в ковчега, на пророк Даниил в рова при лъвовете; има също много изображения на новозаветни теми: благовестието на архангел Гавриил, раждането на Иисус Христос, кръщението Му в реката Иордан и други.

Християнските символи имат свой език. Чрез тях се изобразявали верови истини, които не могат да бъ­дат изяснени с помощта на езикови изразни средства. От друга страна, отношенията между Църквата и ок­ръжаващия я свят изисквали своего рода условен език [5]. За такъв служели именно християнските символи, чието богатство и смисъл били до­стояние само на укрепналите във вярата и станали чрез тайнството Kpъщение членове на Църквата Христо­ва.

Християнството още от самото си начало не само определило пра-вилно отношение към изкуството изобщо и по-частно към изобразителното изкуство, но го възприело като под­ходяща форма за изява на духовни ценности, за разкриване на верови истини по специфичен начин. Ще рече, изобразителното изкуство ста­нало неделима част от благовестие­то на словото Божие.

Истината обаче изисква да се каже, че църковните писатели от първите три века и началото на IV-ти век (Кли­мент Александрийски, Ориген, Ме­тодий Олимпийски, Лактанций, Арнобий, Евсевий Кеса-рийски и други) имали по принцип отрицателно от­ношение към свещените изображе­ния[6]. Това тяхно отношение е обусловено не от отричане на религиоз­ното изкуство, а от отричане на езичеството и свързаното с него идолопоклонство. Мнозина от тях сами били по-рано езичници и познавали езичеството в неговата същина. Ста­нали по дълбока вътрешна убеденост християни, те ясно съзнавали опас­ността от идолопоклонството и за­това полагали всички усилия да пред­пазят съидейниците си християни от тази опасност. Те искали да насо­чат вниманието си към истинския Бог, Който е дух (Иоан 4:24). Мно­зина от езичниците, които приели новата вяра, не се били още напълно освободили от предишните си суеверия. Затова първостепенно задъл­жение на техните учители във вяра­та било да утвърждават у тях идеята за истинския Бог и за поклонението пред Него с дух и истина, като ги предпазват от идолопоклонско влия­ние. В този дух е и забраната на Елвирския събор в Испания (306 година). В канон 36-ти на този събор е казано: „В храма не е позволено да се рисуват картини; по стените не бива да се рисува нищо, което да се почита и обожествява[7]“. Този канон косвено указва, че, от една страна, през III-ти век християнските изображения вече са били доста разпространени (за да стане нужда с тях да се за­нимава един помес-тен събор), и, от друга страна, че не са липсвали случаи на езическо отношение към тях сред някои християни – когато в почитта си по не-знание ги обожествявали.

След като християнството станало официална религия се открили бо­гати възможности за свободна твор­ческа изява във всички области, в това число и в областта на изобрази­телното изкуство. Стените на ново­построените храмове били богато украсявани с библейски сцени и с моменти от живота на мъченици за вярата. Раннохристиянските симво­ли придобили по-богата и по-завършена форма. Увеличили се числено и се обогатили идейно статуите, а също и изображенията върху сарко­фази. В християнското изкуство си пробила път и се разширила иконната форма и кръстният знак, както и мозаичната живопис. Паралел­но с развитието и обогатяването на християнското изобразително изку­ство се развило и обогатило и бого­словието на изображенията. Докато през първите три века на изображе­нията се е гледало предимно като на оказващи религиозно-възпитателно въздействие, като на благовестие в образи – на проповед без думи, от IV-ти век насетне постепенно се акцен­тирало върху богословско-догмати­ческата им страна, преди всичко във връзка c догмата за Боговъплъщението и свързаното с него изкупление.

Начало на задълбочена теоретико-догматическа обосновка на иконите поставил Трулският събор (691-692) с 82-то си правило, което гласи: „На някои от честнѝте икони се изобразява посочвано с пръст от Предтеча агне, което се приема като знак на благодат, показвайки ни предуказания чрез Закона Агнец – нашият Христос Бог. И тъй, прие­майки с любов древните образи и сенки като символи и предначертания на истината, предадени на Църк­вата, ние предпочитаме благодатта и истината, приемайки я като из­пълнение на Закона. Затова, за да може в живописните изображения съвършеното да се представя пред погледа на всички, ние определяме: отсега нататък на иконите вместо древното агне да се рисува в човешки образ Агнецът, Който взел върху Си греха на света – нашият Хри­стос Бог, та, съзерцавайки чрез този образ висотата на смирението на Бог Слово, да се напомня за живота Му в плът, за страданията и спасителната Му смърт и за ста­налото чрез тях изкупление на све­та[8]“. Значението на цитираното пра­вило се заключава преди всичко в това, че, от една страна, в основата му лежи връзката на иконопочитанието с догмата за Боговъплъ-щението, а от друга, – че съборът от­меня като вече отминал етап упот­ребата на символическите сюжети, заменяйки ги с човешкия образ на Иисус Христос. Правилото споменава само един от символическите сюжети – за агнето, но в него като основен сюжет имплицитно се съдър­жат всички останали; неговото раз­критие влече след себе си разкри­тието и на всички останали символически сюжети. По същество това правило поставило началото на ико­нописния канон, тоест началото на определен критерий за литургичността на образа, както канонът в словесното и музикалното творче­ство определя литургич-ността на текста или на песнопението. Този канон утвърждава прин-ципа за съответствието между иконата и Свещеното Писание и определя в какво се съ­стои това съответствие[9].

На основата на споменатото пра­вило Църквата постепенно създала ново по съдържание и форма изку­ство, което в образи и форми от ма­териалния свят разкрива божестве­ния, прави последния достъпен за съзерцание и размисъл. Иконата, подобно на словото, става едно от средствата за познаване на Бога, един от пътищата за общение с Не­го. Като една от формите за богопознание тя се приравнява към Свещeното Писание и към Кръста. Тя, както и богослужението, е израз на благо­датния живот на Свещеното Предание в Църквата. Чрез богослужението и чрез иконата Октровението става до­стояние и същевременно жизнена зададеност за вярващия народ[10].

Главно на базата на споменатото вече правило, отразяващо гласа на цялата Църква, продължили да се развиват и обогатяват както хри­стиянското изобразително изкуство, така и неговото богословие.

Друга съществена предпоставка за развитието на богословието на ико­ната било отрицателното отношение на някои църковни дейци към хри­стиянските изображения. След като през следващите векове иконопочитанието се развило и богословски се обогатило, то срещна-ло остра съпротива в лицето на редица църков­ни дейци, особено в периода на ико­ноборството.

Причина за свикването на Седмия вселенски събор

Причината за свикването на Сед­мия вселенски събор е пределно яс­на – появата и разпространението на иконоборската ерес.

Като организирано движение ико­ноборството възникнало и се оформило във Византия в първите десе­тилетия на VIII-ми век. Негов държавен идеолог бил византийският император Лъв III Исавриец (717- 741).

Причините за възникване на иконо­борството са от различен характер: социално-икономически, политиче­ски и религиозни. С оглед темата на настоящата статия тук се спирам само на религиозните причини.

Наред със засилването на почитта към иконите се допускали и някои злоупотреби с тях. Така например при кръщаване на деца някои избирали за възприемници икони вме­сто живи хора; духовници извършвали светата Евхаристия върху икони вместо върху престол; слагали в причастието боя, настъргана от фре­ски; отдавали на иконите божествени почести. По такъв начин мнозина иконопочитатели изпадали в идолослужение. Неправилното разбиране същността на иконопочитанието и зачестилите злоупотреби с него усилвали иконоборското настроение и сред някои епископи. Косвено влияние върху тяхното отрицателно от­ношение към иконите оказали павликянството, юдейството и мохамеданството, които имали голям брой последователи в Мала Азия.

Страстно разгорялата се борба сре­щу иконите и срещу почитта към тях, която започнала първо в църковните среди, а по-късно и в политическите, продължила повече от един век. Много иконопочитатели, главно мо­наси, заплатили с живота си. Сваляни и заточвани били и патриарси-иконопочитатели.

Синът на Лъв III – император Константин V Копроним (741-775), свикал църковен събор против иконопочитанието. Съборът отхвърлил иконопо­читанието като ерес и анатемосал главните му защитници. Той изработил богословската основа на иконо­борството, което по това време до­стигнало връхната си точка на раз­витие. Константин V си поставил за цел да приведе в изпълнение ре­шенията на събора. Последвало ма­сово унищожение на икони, фрески и книги в защита на иконите. По­добно било положението и при при­емниците на Кон-стантин V.

При такова развитие на събитията Църквата била в правото и в задъл­жението си да реагира не само чрез отделни свои представители, но и съборно да реши спорния въпрос, като дефинира ясно своето учение. При създалите се благоприятни усло­вия по времето на императрица Ирина и на нейния син Кон­стантин VI (780-797) в 787 година бил свикан Седмият вселенски съ­бор[11].

Догматическата дей­ност на събора

Тук целта не е да се проследи ця­лостната дейност на събора, а да се отбележи само богословско-догма­тическата и да се даде вероопределението (ороса), прието единодушно от съборните отци.

Съборът бил открит не в Кон­стантинопол, както първоначално се проектирало, а в Никея. Присъствали около 350 души[12]. От­криването станало на 24 септември 787 година в храма „Света Софѝя[13]“. Имало общо 8 заседания, от които послед­ното, заключителното, се състояло на 23 октомври същата година в Константино­пол в присъствието на император­ското семейство. Председател на съ­бора бил Константинополският па­триарх Тарасий.

От догматическо гледище по-спе­циално внимание заслужават IV-то, V-то, VI-то и особено VII-мо заседание. На IV-тото били приведени редица библейски и светоотечески свидетелства в подкрепа на иконопочитанието. В края на това засе­дание отците на събора подписали предварително постановление за по­читането на иконите. На V-тото за­седание присъстващите изслушали исторически свидетелства за пред­шествениците на иконоборците – самаряни, езичници, юдеи, гностици, монофизити и сарацини. На VI-тото заседание били приведени опровер­жения срещу ороса на иконоборския събор от 754 година. На VII-мотo заседание (13 октомври) отците анатемосали събора от 754 година, едино­душно приели окончателния текст на вероопределе-нието и по устано­вена вече традиция предали на ана­тема всички иконоборци.

Окончателният текст на съборното вероопределение гласи:

„Ние пазим без нововъведения всички с писание или без писание устано­вени за нас църковни предания, едно от които е за иконописта. То е съглас­но с евангелската проповед и ни служи за уверение в истинското, а не при­зрачно въплъщение на Бог Слово, и за подобна полза. Защото когато едни неща се показват чрез други, те несъмнено се уясняват взаимно.

Въз основа на това ние, ходейки като по царски път и следвайки внуше­ното от Бога учение на светите отци и Преданието на Вселенската църква и на живеещия в нея Дух Свети, с пълна достоверност и грижливо изследване определяме: честнѝте и свети икони, нарисувани с бои, или направени от мозайка, или от друго годно за такава работа вещество, да се поставят тъй, както изображението на честнѝя и животворящ Кръст, в светите Божии църкви, върху свещени съсъди и одежди, на стени и на дъски, в къщите и по пътищата – както иконите на Господа Бога и Спасител наш Иисус Христос и на непорочната Владичица наша света Богородица, така също и на всички свети и преподобни мъже. Защото колкото по-често те биват гле­дани изобразени на иконите, толкова повече тези, които ги гледат, биват подбуждани да си спомнят и да обичат самите първообрази, да ги почитат с целуване и благоговейно поклонение – не с истинското служение, което спо­ред нашата вяра подобава само на Божественото естество, но с такава почит, каквато ние въздаваме на изображението на честнѝя и животворящ Кръст, на светото Евангелие и на други светини чрез кадене тамян и поставяне све­щи, какъвто благочестив обичай имало и у древните. Защото честта, от­давана на образа, се отнася към неговия първообраз, и който се покланя на иконата, покланя се на съществото (на личността) на изобразения на нея. Такова е учението на светите наши отци, тоест Преданието на Вселенската църква, която открай докрай земя е приела Евангелието“[14].

Съдържание на вероопределението

Цитираното вероопределение на събора съдържа следните основни идеи:

1. Основанията за почитането на иконите; 2. Почитта към Кръста като образец за почитта към икони­те; 3. Местата, гдето следва да се по-ставят иконите; 4. Материята, от която те могат да се правят; 5. Обек­тите на изображенията; 6. Нрав­ственият смисъл на почитта към тях, и 7. Догматическият им смисъл.

За да се разбере правилно богатото богословско съдържание на раз-глежданото вероопределение, не­обходимо е то (вероопределението) да се постави в контекста на богосло­вието на иконоборците.

Един от основните иконоборски аргументи бил, че употребата на из­ображения и поклонението пред тях противоречат на Свещeното Писание и на Свещеното Предание; които се покла­нят на Бога, трябва да Му се покла­нят с дух и истина (Иоан 4:24). Такова мнение имал още епископ Евсевий Кесарийски (+ 339 година[15]). Император Лъв III Исавриец твърдял, че иконите, из­пълващи храмовете, са идоли, и те­зи, които им се покланят, са идолослужители[16].

Имайки предвид тези иконоборски концепции, на IV-тото си заседа­ние отците на събора в подкрепа на иконопочитанието привели реди­ца старозаветни и новозаветни сви­детелства (Изход 25:1,17-22, Числа 7:88-89, Иезекиил 41:16-20. Евреи 9:1-5) и светоотечески мисли (от св. Иоан Златоуст, св. Григорий Нисийски, св. Кирил Александрий­ски, св. Григорий Богослов, Астерий Амасийски и други), както и 82-рото правило на Трулския събор[17].

Следва…(виж тук)

___________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1987, кн. 11, с. 1-14. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Проф. В. В. Болотов, Лекции по истории древней Церкви, т. IV, Петроград, 1918, с. 549. – А. В. Карташев, Вселенские соборьi, Па­риж, 1963, с. 736 сл. – Gervais Dumеigе, Nizäa II (=Geschichte der Okumenischen Konzilien), Mainz, 1985, S. 137.

[2]. Западните римокатолически изследователи и болшинството светски историци у нас приемат събора от 869/870 година за Осми вселенски събор, което от Православната църква се отвхвърля.

[3]. Протоиерей Сергий Булгаков, Икона и иконопочитание, Paris, 1931, с. 7, сл. сл.

[4]. Пак там, с. 11 сл. сл.

[5]. Относно смисъла и съдържанието на християнските символи виж по-подробно у: Л. Успенский, Первохристианское искусство. В: Журнал Московской Патриархии(ЖМП), Москва, 1958, 8, с. 52, сл. сл. – A. Kuznecov, Die orthodoxe Ikone – eine Darstellung der dogmatischen Lehre der Kirche. In: Una Sancta, I, 1987, S. 50.

[6]. По-подробно виж у Gervais Dumeige, пос. съч., S. 21 ff.

[7]. J. D. Mansi, Sacrorum conciliorum nova et amplissima collection, t. 2, p. 11 D.

[8]. Concilium Quinisextum, canon 82; Mansi, t. 11, p. 977-980.

[9]. Проф. Л. Успенский, Смьiсл и язьiк икон, ЖМП, 1955, 6, с. 60 сл.

[10]. Там, с. 61 сл.

[11]. Проф. В. В. Болотов, пос. съч., с. 506 сл. сл. – А. В. Карташев, пос. съч., с. 679 сл. сл. – G. Beck, Kirche und Theologische Literatur im Byzantinischen Reich, München, 1959, S. 296 ff  – G. Ostrogorsky, Geschichte der Byzantinischen Staates, Dritte Auflage, München, 1963, S. 123 ff.

[12]. Виж бележка 1.

[13]. Някои църковни историци приемат, че откриването на събора е станало на 4-ти септември (виж. Gervais Dumeige, пос. съч., S. 137).

[14]. Mansi, t. 13, p. 377-380.

[15]. Epist. Ad Constantiam Augustam; Migne, PG, t. 20, col. 1545-1548.

[16]. Mansi, t. 12, p. 959.

[17]. Деяния вселенских соборов, том седьмой, издание третье, Казань, 1909, с. 110-172.

Изображения: авторът Тотю Коев (1928-2006) и икони. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6HW