(108 години от полагането на основния камък и 98 години от освещаване сградата на Богословския факултет)

Христо Темелски

На площад „Света Неделя” в столицата се намира сградата на бившата Духовна академия „Св. Климент Охридски”, а сега Богословски факултет към Софийския университет. В същата сграда се помещава и Централния църковен историко-археологически музей при Светия Синод и Църковноисторическия и архивен институт при Българската Патриаршия. Въпросната сграда има интересна архитектура и външна (фасадна) украса, която преди години е била още по впечатляваща.

Историята по постройката на въпросната сграда е все още недостатъчно проучена и в различните енциклопедични издания се тиражират неверни сведения. Така например професор д-р Васил Пандурски, дългогодишен директор на Църковния музей в една своя монография пише, че сградата е построена през 1906 година. В том 1 на Енциклопедия на изобразителното изкуство в България, издадена през 1980 година е посочено, че сградата е издигната през 1908-1914 година по проект на архитект Фридрих Грюнангер. А живописната ѝ украса е направена през 1923-1925 година. Същото се повтаря и в том 2 на Енциклопедия България, издадена през 1981 година. В продължение на няколко месеца направих частично проучване и констати-рах следното.

През 1895 година в Цариград, в столицата София и в страната бил тържествено честван 25-годишният юбилей от създаването на Българската екзархия. Именно тогава се зародила идеята за въздигане на паметник в столицата, посветен на великото събитие от 1870 година. Инициатори на тази идея били министрите Григор Начович (на външните работи и изповеданията) и Константин Величков (на народното просвещение), които в обстоен доклад запознали и монарха. Те искали от него да разреши да се открие за тази цел всенародна подписка за събиране на доброволни пожертвования. Княз Фердинанд без възражения приел тази идея и сложил следната резолюция върху министерския доклад: “С радост и признателност приемам и одобрявам това патриотическо ваше предложение и ви поканвам да вземете мерки за по-скорошното негово изпълнение”.

Веднага била открита такава подписка и образуван фонд “За издигане паметник в спомен учредяването на Българската екзархия”, управляван от Министерството на външните работи и изповеданията. За 15 години в този фонд били събрани 150,000 лв. През 1909 година била свикана специална комисия от архитекти, живописци, писатели, професори от Университета и други, която трябвало да определи какво трябва да представлява бъдещият паметник. Становището на въпросната комисия било построяването на специален параклис, в който да се преплитат архитектурни, скулптурни и живописни елементи. Тогавашното правителство не възприело тази идея, а Светия Синод възразил, че пред строящия се огромен храм-паметник “Св. Александър Невски” (в чест на политическото освобождение от турско робство), подобен параклис би бил незабележим и недостоен. Развита била идеята, че най-достоен и величав паметник би било построяването на здание за Висше богословско училище, което да стане “огнище на наука и вяра, огнище, което да пръска светлина, да осветява мрака, да поддържа вярата и морала”.

Има още →

Румен Ваташки

Както е известно през XIX век Цариградската патриаршия се противопоставя остро на жела-нието на предците ни да възстановят незави-симостта на Българската църква, вследствие на което през 1872 година ни е наложена схизма. С вдигането ѝ през 1945 година общението е възстановено, но след въздигането на патриар-шеското достойнство на църквата ни през 1953 година нормалните контакти отново са нарушени[1].

След избирането през 1948 година на Атинагор I за Вселенски патри-арх българската държава и Светия Синод на Българската православна църква започват да събират информация за него, за да определят линията си на поведение.

В изпълнение на нареждането на Георги Димитров да се съберат сведения за новоизбрания Вселенски патриарх директорът на изпо-веданията Димитър Илиев отбелязва интересни факти за него.

Патриарх Атинагор е роден в албанско село. Знае македонски или български език, а според някои говори и руски. Врачанският митро-полит Паисий, с когото се познават лично, смята, „че той може да има български произход“.

Бившият Вселенски патриарх Максим е свален с помощта на САЩ, Великобритания, Турция и Гърция, а турските вестници го упрекват в русофилство и в симпатии към гръцката народноосвободителна армия. Патриарх Атинагор е представен като приятел на Турция и защитник на интересите ѝ в Америка, където преди това е митрополит. Поради тази причина е наричан „турският посланик в Америка”. Сведенията за него са, че поддържа добри контакти с държавния секретар на САЩ. По време на посещението на началника на генералния щаб на турската армия при президента Труман през 1947 година присъства и Атинагор.

След свалянето на патриарх Максим и избирането на Атинагор I радио „Гласът на Америка” съобщава, че „той идва в Цариград, за да неутрализира влиянието на Руския патриарх на Балканите”. В доклада новият Вселенски патриарх е представен като противник на СССР и на комунистите. Турските издания пишат, че тъй като Вселенската патриаршия се намесва в политиката и оказва влияние върху нея, управляващите в Турция предпочитат Атинагор за патриарх. Цариградското гръцко население също споделя това вижда-не.

В България преобладава мнението, че патриарх Максим подава оставка вследствие на политически натиск, но прави всичко възможно да запази църковната независимост на Патриаршията. Същият има положително отношение към славянските православни църкви, включително и към Руската църква. Смята се, че патриарх Атинагор се ползва с доверието и на управляващия политически елит в Гърция. Той се противопоставя на интересите на Московската патриаршия в САЩ. Поради тази причина очакванията са отношени-ята между Вселенската и Руската църква да се влошат.

Според източника Вселенският патриарх може да се опита да влияе и върху Българската православна църква чрез Ню-йоркски епископ Андрей[2], който като Екзархийски наместник в Цариград си създава добри контакти с Вселенската патриаршия.

Епископ Андрей поддържа близки отношения с Доростоло-Червенския митрополит Михаил, „с когото заедно са ръководили съществуващата в миналото полуконспиративна царедворска органи-зация „Бог и България”. Ако Атинагор се опита да действа чрез епископ Андрей, очакванията са последният да търси съдействие от митрополит Михаил. Като приближени на дядо Михаил се определят епископ Партений, архимандритите Симеон, Методий, Серафим, Василий, Мирон, Александър и други. Това е вариантът, ако Вселен-ският патриарх предпочете да сътрудничи с Българската православна църква.

Съществува и предположение Атинагор да влезе във връзка с екзарх Стефан, който по време на последното си посещение в Цариград възстановява добрите си отношения с епископ Андрей. Според лице, придружаващо бившия екзарх, двамата клирици посещават Цари-градското английско консулство, след което екзарх Стефан променя отношението си към епископ Андрей, така че след завръщането си в София го предлага за митрополит.

Има още →

Димо Пенков

Четвърти век се отличава с това, че дава на Църквата плеяда подвижници и богослови, един от които безспорно е св. Атанасий Александрийски (около 295-373 година)[1]. Още приживе той е почи-тан като „велик учител на Светата Църква“, „баща на Православието“ и „непобедим защитник на вя-рата“[2] и никак не е случайно, че носи прозви-щето Велики, тъй като целия си живот посвещава в служба на Бога и борба с ересите. Той пръв дава на Църквата пълно, систематизирано и обосновано учение за Сина Божи[3].

Св. Атанасий оставя огромно по обем и богато литературно-богословско творчество[4]. Тематично то се обособява в няколко групи съчинения: апологетични, догматико-полемични, историко-полемич-ни, екзегетични, аскетични и пасхални (празнични) послания[5]. Настоящата публикация разглежда апологетичните трудове на св. Атанасий Александрийски, които са и най-ранните по време съчинения от обемното му творчество. В българската богословска литература липсва специален коментар върху тях и в този смисъл предложеният текст запълва една празнота. Фокусът е поставен върху основните богословско-апологетични акценти във визираните съчине-ния.

Всеизвестен факт е, че св. Атанасий израства в Александрия, която по това време е един от културните центрове на Империята и се слави със своето катехизическо училище. Тук св. Атанасий има възможност да получи солидно за времето си образование и много добра подготовка за бъдещата си архипастирска дейност. В своето похвално слово за него св. Григорий Богослов (около 330-390 година) отбелязва, че той (св. Атанасий) „употребил малко време за изучаване на светските науки[6]“. Но оттук не следва, че той не е бил запознат и с тях. Още в първите му съчинения се вижда, че той добре познава философията на Платон (427-347 година преди Христа), стоиците, епикурейците и неоплатониците. Познава много добре и съчиненията на ранните църковни отци и писатели – апостолските мъже, апологетите, св. Ириней Лионски (около 130 – около 202 година), Климент Александрийски (около 150 – около 215 година) и Ориген (185-254 година[7]).

Св. Атанасий, архиепископ Александрийски принадлежи към сонма на великите отци на вселенската Църква. Той е от онези писатели, които развиват своя богословски талант твърде рано[8]. Доказателство за това е, че още в началото на арианските спорове (около 318-320 година) св. Атанасий написва две съчинения – Λόγος κατά Ελλήνων, Oratio contra gentes (Слово против езичниците) и Λόγος περί της ενανθρωπήσεως του Λόγου, Oratio de incarnatione Verbi (Слово за въплъщението на Бог Слово). Тези две съчинения са свързани по теми и съдържание[9]. Вероятно по тази причина блажени Иероним ги обединява под общото наименование „Две слова срещу езич-ниците[10]“. Тези две съчинения на св. Атанасий са също така доказателство в полза на тезата, че той е достатъчно подготвен да благовести за Сина Божи още преди Никейския събор (325 година[11]). Това потвърждава, макар и косвено, предположението за израства-нето му в християнско семейство[12].

„Слово против езичниците“ е съчинение, което като теми и съ-държание, стои много близко до апологетите от II-III век. В него се прави детайлна апологетична интерпретация на езическия светоглед. Тя е осъществена като самостоятелна богословска оценка и критика на езичеството в различните му проявления от позицията на „естествения разум“ и Свещеното Писание[13]. Св. Атанасий Велики описва неморалността и безумието на всички видове почитание на езически богове, критикува молитвите към природа и това, което я изпълва, а също така подлага на критика идеите на философския пантеизъм. Светителят представя езическите божества като продукт на човешкото умопомрачение, пряка последица от грехопадението[14]. Езичеството е подложено на детайлна критика не само от страна на елементарната човешка логика, но и от страна на Божието откровение. Св. Атанасий издига и прославя монотеизма като единствената разумна религия. Според него, човекът може да познае Бога, защото човешката душа е безсмъртна и е огледало на Логоса. По своята природа човекът е съставен от душа и тяло, като душата е сътворена заедно с тялото. Тя е разумна и безсмъртна. Той привежда някои аргументи за нейното безсмъртие, основани на разликата в природата на тялото и душата. Св. Атанасий Велики акцентира върху факта, че за душата са свойствени „противоестествени“ за тялото действия, като представата за безсмъртие, стремежа към вечното и безграничното и познание за Бога[15].

Има още →

Елена Николова

Исторически факти за Сердикийския събор 343 година

В правилата на светия Сердикийски събор четем: „Сердикийският събор се провел по времето на Констанций, син на Константин Велики. Като се присъединил към ереста на арианите, Констанций употребил усилия за изопачаване на догматите и определенията на Никейския събор (325 година). Щом узнал за това от тогавашния папа Юлий, брат му Константин II, който господарува в стария Рим, с пис­мо заплашва брат си с война, ако не престане да вълнува Църквата и да разклаща православната вяра. Затова по заповед на споменатите братя императори в Сердика се събират епископи на брой 341, които, като разсъждават за Никейските догмати, потвърждават и излагат определение, с което се утвърждава светият символ на Никейските отци и се определя, че той трябва да има сила и да пребъдва неизме­нен, а които мъдруват не съгласно с него се отлъчват и предават на анатема”.

Заседанията на събора се провеждат от месец ноември 343 година до месец февруари 344 година. На този събор всеки от епископите, които имат предимство пред другите със слово и знание, предлагат мнение и ако те са били угодни и на останалите, са утвърждавани като правила. В това отношение особено внимание заслужават правила 3, 4, 5 и 9, предложени от епископ Осия с думите: „ако е угодно на любовта ви нека почетем паметта на апостола Петра, тоест да предоставим власт на престола на Римската църква”. Например третото правило признава на Римския епископ правото да приема известен род апелация про­тив решението на надлежен епархийски събор. Епископ Никодим, като коментира 3-то правило, казва, че съборът е свикан по делото на Атанасий Александрийски, незаконно свален от противниците на Никейското вероучение, „и имал за цел, от една страна, да възстано­ви Атанасия, от друга, да осъди неправо-славните, които се осмелили да въстанат против тоя стълб на право-славието”.

Хипотези за маршрута на св. Атанасий
до Сердика

Има различни хипотези за маршрута на св. Атанасий до Серди­ка. Докато западните епископи най-вероятно са минали по маршру­та: Равена-Белград-Ниш-Сердика, то за св. Атанасий редица факти налагат мнението, че е минал по Римския път – Via Ignatia – Албания, Македония, Северна Гърция, България с отклонения при прохода Маказа по пътя за Перперикон или над град Златоград. Докато по пътя Белград-Ниш няма църкви и манастири, посветени на св. Атанасий, то по протежението на Via Ignatia са достатъчно много, което може да се обясни единствено с присъствието на св. Атанасий по тези земи. Например в град Златоград още преди турското нашествие има връх „Св. Атанас” и манастир „Св. Атанас” под него. Жители­те на град Златоград и досега считат св. Атанасий за покровител на града, като са съхранили легендата, че по време на турското нашест­вие черни птици долетели от връх „Св. Атанас”, които започнали да избождат очите на войниците и те били принудени да избягат. Не може да се подмине и фактът, че също отпреди турското нашествие в Източните Родопи над река Арда (сега язовир), между Перперикон и Златоград има връх „Св. Атанас”. Тези факти са в под­крепа на моята хипотеза, че по време на събора Перперикон вече е бил седалище на епископ, което вероятно е причината св. Атанасий да мине по този маршрут. Освен това векове наред турско­то население в Източните Родопи посреща Атанасовден с поговорка­та – „Атанас гелди, яз гелди” – Атанасовден идва, лятото идва.

Сердикийският църковен събор през 343 година

Сердикийският църковен събор е председателстван от испан­ския епископ Осий Кордубски с пълномощия от папа Юлий. В Сер­дика пристигат както православни така и антиникейци, обвинители и обвиняеми. Арианските епископи се стремят да избягнат пораже­нието и да се избавят от справедливата присъда на Църковния събор, затова напущат тайно Сердика и отсядат в град Филипопол, където ус­тройват свой събор, председателстван от Стефан Антиохийски. Те съставят обширно послание, адресирано до целия епископат, клира и вярващите на Вселенската Църква, като документа е представен като акт на събраните в Сердика епископи, с обвинения към епис­копите Атанасий, Маркел, папа Юлий, епископ Осий Кордубски и епископ Протоген.

Останалите в Сердика епископи изпълняват своята мисия. Подложени са на оценка актовете на предишните събори, свидетел­ствата на египетските епископи и други материали. Клеветниците са разобличени. Правдата възтържествува. Отците на събора едино­душно потвърждават невинността на Атанасий и засвидетелстват братската си любов към него. Въз основа на многобройните доказа­телства за извършени престъпления от арианстващите епископи, съ­борът произнася съответни присъди срещу тях – лишаване от кате­дрите им и отлъчване. Някои от епископите, между които Осий Кордубски и епископ Протоген, предлагат да бъде изготвен нов Символ на вярата, който би удовлетворил и арианските епископи. На това предложение енергично се противопоставя св. Атанасий, който ус­пява да убеди светите Отци на събора и те потвърждават Никейския Символ на вярата и решенията на Първия Вселенски събор. Сердикийският събор отправя общо послание до епископите на Вселенска­та Църква и изпраща специални писма изложения до епархиотите на св. Атанасий в Александрия, а така също до епископите в Египет  и Либия. По предложение на епископ Осия са одобрени 21 прави­ла (канони), отнасящи се главно до църковната практика на Запад. Постановленията на Сердикийския църковен събор са приети от около 350 епископи в двете части на Римската империя и приведени в изпълнение. Сердикийският събор отбелязва значителен принос за укрепване на единомислието между християнския Изток и христи­янския Запад и проправя по-широк път за делото на християнската мисия по балканските земи.

Св. Атанасий Александрийски преминава по труден, но светъл път, за да свърже исторически Никея със Сердика и да утвърди зави­наги неприкосновеността на православния Никейски Символ.

Къде са проведени заседанията на
Сердикийския църковен събор?

Има различни хипотези за точното място, на което са се про­вели заседанията на Сердикийския църковен събор. Това би могло безспорно да се установи, ако се приложат обективни критерии като наличието на писмени сведения, предание от човек на човек и при­емственост между поколенията, защото самата Църква е Предание (традиция). Преданието е такова само ако се споделя и предава на някой друг. Църквата е народът Божий, чрез който в общността се осъществява преданието. Писмените сведения са следните:

1)През 1640 година католическият епископ Петър Богдан пише в свое съчинение, че Сердикийският събор е заседавал в една църква вън от града Сер­дика под хълма Триада, а по турски – Токмаклия, гдето се виждали развалините на манастир.

2)Същият епископ в друг доклад от 1653 година дава по-определе­ни сведения, че в този стар манастир „Света Троица”, сега разрушен, за по-голямо удобство и поради хубавия въздух се е състоял Сердикий­ският събор.

3)Богдан Филов пише: „Този събор, доколкото се знае, поне по предание, се е състоял в голяма църква извън града, развалините на която са се виждали чак до края на XVII век.“

4)Историкът Иван Богданов в съчинението Български твърди­ни от 1971 година, като цитира мнението на Петър Богдан, първоначално предполага, че тази местност се локализира в квартал Лозенец, но като се досеща, че там никога не е имало манастир „Света Троица” или ено­рийска църква с такова име, заключава: „По-вероятно е Съборът да е заседавал в издигнатия през ранновизантийската епоха манастир „Света Троица” на възвишението източно от Сердика, недалеч от въз­никналото около края на XVIII век софийско село Слатина (днешния квартал Слатина). След разрушаването на манастира от турците в края на XIV век той запустява.

5)Според статистически геодезически данни най-високата точ­ка на София се намира в квартал Слатина. Сред жителите на Слатина е запазено предание за наличието на голям манастир преди турското нашествие, който е обхващал територията от храм „Свeти Мина” по­строен през 1872 година като „Света Троица” и досега наричан „манастирчето” до храм „Света Троица” на Редута, осветен през 1943 година от екзарх Стефан, чийто ляв престол е посветен на св. Атанасий Велики. Двата храма са свързани с обща улица „Манастирска”. Има предание, че св. Атанасий се е явил насън на дядо Ангел, общински служител от се­лото, и баба Спаса, която е погребана в двора на храм „Света Троица”, след което започват разкопки през 1910-1912 година. Открити са основите на грандиозен храм с размерите на храм „Александър Невски”.

6)Според професор Barnard от Оксфорд за Сердикийския съ­бор са пристигнали в Сердика повече от 1000 души – епископи с тех­ните секретари и придружаващи ги лица, които е трябвало да бъдат настанени за четири месеца. Най-подходящ е бил действително този стар манастир „Света Троица”.

7)Проучванията и публикациите на иерей Стоян Полименов като свещеник в храмовете „Света Троица” и храм „Свети Мина” потвърждават напълно преданието за манастира „Света Троица” в Сла­тина и Сердикийския църковен събор. Храм „Свети Мина” е затворен! Той притежава 6 декара двор, подходящ за музей за Сердикийския цър­ковен събор.

8)Отец Васил Коцев, свещеник в храм „Свети Георги Победоно­сец”, град София, разказва свои спомени за преподавателя по история в Семинарията в Черепиш Ганчо Велев, който е казвал, че Сердикийският събор е заседавал в огромния по територия манастир „Света Тро­ица” в днешния квартал Слатина. А самият отец Васил Коцев като дете е виждал развалините в района на храм „Света Троица” до около 1950 година. Според Ганчо Велев само в този манастир е могло да бъдат настанени за четири месеца всички, които са пристигнали за Събора през 343 година.

Не бива да се подминава и фактът, че през 2016 година в Слатина е открита най-голямата неолитна постройка в Европа с размери 150 квадратни метра и датировка края на VII-мо хилядолетие преди Христа. В документалния филм, излъчен през януари 2017 година с коментари за това откритие се прави категорично заключение за това, че първите жители на Сер­дика са били тези от неолитното жилище в квартал Слатина.

Маршрута на св. Атанасий след завършването
на събора през 344 година

След завършването на събора през февруари 344 година св. Атанасий се отправя сам за Константинопол. По предание разрушава тракий­ско светилище в околностите на днешното село Златна ливада (об­щина Чирпан) и го превръща в християнско, поставяйки Христовия кръст. Пребъдва в молитва в близката пещера, която съществува и до днес с лечебно аязмо. Мястото е избрано стратегическо, защото оттам е минавал основният път за Константинопол.

През следващите векове е изграден манастир „Свети Атанасий”, който се смята за най-стария манастир в Европа. След 9 септември 1944 година манастирът е превърнат в овчарник. Легенда разказва, че три нощи поред една баба от село Златна ливада сънува св. Атанасий, който на­стоява да прогонят овцете от святото място. Светецът се явява насън и на партийния секретар, като му казва, че ако не освободят светата обител, ще му вземе детето. Така в началото на 50-те години мана­стирските сгради са освободени за църковно ползване. В печатни медии се съобщава, че в манастира е донесено от Александрийския патриарх Петрос VII през 2003 година копие от Реймското Евангелие, вър­ху което са се клели всички крале на Франция, заедно с икона на св. Атанасий, рисувана в Александрия. Оригиналът на Евангелието се съхранява в Реймс – Франция и е написан на църковнославянски език.

След престоя си в „пещерата” св. Атанасий се отправя за Си­рия, откъдето император Констанций го кани да се завърне в Алек­сандрия, след застъпничеството на западния император Констанс и смъртта на Григорий Кападокиец през 345 година. Александрийските хрис­тияни посрещат възторжено св. Атанасий на сто и петдесет километра от Александрия. На 21 ноември 346 година св. Атанасий заема отново архиепископската си кате­дра. След смъртта на император Констанс (350 година) Констанций отно­во застава открито на страната на арианите, на съборите в Арелат и Медиолан (355 година). Въпреки, че присъстващи епископи заявяват, че не виждат вина в св. Атанасий съгласно църковните канони, Кон­станций отговаря, че канонът е това, което каже той, и св. Атанасий е обявен за свален от катедрата. В началото на 356 година в Александрия пристига с войска военачалника Сириан, за да арестува св. Атанасий. През вечерното богослужение той нахлува с придружаващите го вой­ници с насилие и убийства в храма „Свети мъченик Теона”, но св. Атанасий незабелязано между певците успява да напусне храма. Отдалечава се в пустинята при монасите отшелници (трето изгнание – 356-362 година). Александрийската катедра е заета от арианския епископ Георгий Кападокиец, който се задържа в Александрия само няколко месеца и става жертва на предизвикания от него самия бунт сред народа. Св. Атанасий се завръща в Александрия на 21 февруари 362 година с разрешение на новия император Юлиян Отстъпник (361-363 година). Този период от архипастирската дейност на св. Атанасий се запомня с помирителната дейност и бащинските грижи за омиротворяване на Църквата, кои­то той проявява след завръщането си в Александрия. Свиква голям епископски събор през 362 година, който определя условията за приема­нето в Църквата на арианите и установява мерки за прекратяването на мелитиянския разкол. Тази помирителна и омиротворителна дей­ност на св. Атанасий не се харесва на император Юлиян. По негова заповед още същата година (24 октомври 362 година) св. Атанасий е отстранен от архиепископската катедра. Отдалечава се в Тиваида – Горен Египет (четвърто изгнание 362-364 година).

Св. Атанасий се завръща в Александрия на 20 февруари 364 година след смър­тта на Юлиян Отстъпник (363 година) и след среща с новия император Иовиан в Антиохия. Приемникът на Иовиан – император Валент – фанатичен привърженик на арианството – подновява преследването срещу св. Атанасий, като издава указ за отстраняването на всички епископи, изпратени в изгнание при император Констанций и осво­бодени при император Юлиян. На 5 октомври 365 година св. Атанасий напуска тайно Александрия и се уединява в околностите ѝ (пето изгнание 365-366 година). Отстраняването на св. Атанасий от архиепископската ка­тедра предизвиква сред православното население голямо вълнение, което застрашава да се превърне в открит бунт. Това принуждава император Валент с указ от 1 февруари 366 година да разреши на св. Атанасий да се завърне в Александрия, където остава до края на живота си, когато предава Богу дух на 2 май 373 година.

Архипастирската и богословска дейност
на св. Атанасий Велики

Величавата и плодоносна архипастирска и богословска дей­ност на св. Атанасий достойно и високо е оценена както от неговите съвременници, така също и от следващите поколения и изобщо от цялата Църква – Източна и Западна. Той пръв от светите Отци е на­речен „Велик”. Нему светата Църква дължи разгромяването на опас­ната арианска ерес и създаването на Никейския символ на вярата. Всъщност цялата дейност на св. Атанасий е била борба за църковен мир, който би могъл да се постигне само с унищожението на ереста. Св. Атанасий изисква да имаме чиста и добра съвест и да отбягваме лукава съвест, както и да се молим за мир, да съдействаме и насаж­даме мир между ближните, в църквата, в държавата, мир в света, защото Иисус Христос е истински Миротворец и Подател на мир.

Целият живот и архипастирска дейност на св. Атанасий са жертвен подвиг за защита на вярата и запазване мира в Църквата. Да бъдеш на страната на св. Атанасий за тогавашните християни е означавало да бъдеш истински член на Църквата Христова.

Свети Атанасий има ум дълбок, проницателен, език точен и ве­рен както в защитата, така и в нападението. Без да бъде монах, той е строг аскет и приятел на св. Антоний Велики. Според него пасти­рът е длъжен най-напред да разпалва своята любов към паството със знанието, че повереното му стадо не е негово, но стадо на Небесния Отец. Св. Атанасий отхвърля учението, че човешките постъпки се управляват от съдбата и от движението на звездите и са предопре­делени от рождение. Според него човекът е създаден от Твореца със свободна воля. Чрез свободната си воля човек може както да из­вършва добро, така и да се отклонява от доброто и да върши зло, да нарушава Божия закон и върши беззаконие. Природата на греха и порока е такава, че те носят в себе си съответното наказание. Когато човек съгреши, да побърза да се покае и поправи. Св. Атанасий раз­глежда войната като последица от греха, който предизвиква раздори, вражда, разцепление и сблъскване между хората, народите, държа­вите, затова той цени високо благото на мира.

Голям е приносът на великия александрийски ерхиепископ при установяване на „канона” или истинския сборник от книгите на Све­щеното Писание, при много разпространените по това време апокрифи и лъжесвещени книги. Негово е предложението за „акапелното” изпълнение на църковните песнопения, което се възприема от цялата Вселенска църква.

Въпреки многото преследвания и изгнания св. Атанасий раз­гръща богато литературно-богословско творчество. В множеството си съчинения той се изявява като смел защитник на вярата, форму­лирана в Никейския символ, догматите за Света Троица и изкупител­ното дело на Богочовека Христос. Съчинява три апологии: Против езичниците, Против арианите, За въплъщението на Словото, За Светата Троица, Срещу еретика Аполинарий, и разколниците новациани за Светия Дух, Житие на св. Антонии Велики, много послания, проповеди, тълкувания. Най-доброто издание на трудовете на св. Атанасий Велики се счита това на Бернард де Монкофон под надслов „Нов сборник на Отците и Писанията“, Париж 1707 година. В най-ново вре­ме св. Атанасий е наречен „едно от най-великите явления на цялата история на Църквата” (Барденхевер, Патрология).

Като разкрива обективната страна на изкуплението, св. Атана­сий засяга и неговата субективна страна, че човек трябва да съобра­зи личния си живот с духа и повелите на Божеството Откровение. В посветените нему служби на 18 януари и 2 май, Църквата го прославя като стълб и светилник на Православието. Св. Атанасий освещава със своите стъпки, слово и дело нашата земя. Благословението му почива върху столицата София.

___________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2018, кн. 1, с. 33-49.  Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6xB

Елена Николова

След три века преследване и избиване на християните заради вярата им в Богочовека Христос и кръщението в Неговата Църква, през IV век в Римската империя е извършена религиозната реформа на император Константин Велики, издигнат от римските легиони през 306 година след смъртта на баща му император Констанций Хлор при по­хода му в Британия. Гоненията на християните са прекратени след подписването на Едикта на толерантността на император Галерий през 311 година  и Миланския едикт на Константин Велики от 313 година. След победите му над цезар Максенций (312) и император Ликиний през 314 година, Константин става император на цялата Римска империя. Обявява християнството за държавна религия, а папа Силвестър – неделята за почивен ден в прослава на Христовото възкресение.

Константин Велики до около 330 година обитава дворец в Сердика и обича да казва „Сердика е моят Рим”. Има трима синове Констан­тин II, Констанс и Констанций. Заради ереста на Александрийския презвитер Арий свиква Първия вселенски събор в Никея през 325 година. Умира в Никомидия през 337 година на 65-годишна възраст.

До IV век няма установена богословска терминология за Иисус Христос и Света Троица. Това вероятно повлиява за появата на арианската ерес, чието учение отрича Божеството на Христос, с кое­то се руши самата същност на християнството и се отрича идеята за изкуплението.

Четвърти век от историята на Църквата трябва да се отнесе към „Златния век” – епоха на процъфтяване на богословската наука и на най-бележити отци и учители на Църквата. Между тези бележити отци челно място заема по значение и заслуги за Църквата безспор­но св. Атанасий Александрийски, именуван още „Велик”. Самото му име, означаващо „безсмъртен”, отговаря напълно на паметта, която християните от векове пазят за него. Църквата го почита като „баща на православието” заради борбата му срещу арианската ерес, про­дължила 50 години.

Свети Атанасий Велики е роден в самата родина на монашество­то, в Египет във великия град Александрия през 293 година  от родители християни гърци. Тъй като за година на раждането му и неговата интронизация за патриарх на Александрия се публикуват различни години, предлагам следната хронология:

1. В началото на XX век Оскар Лем проучва коптски па­метник, в който се съобщава, че св. Атанасий е заел архиерейската катедра на „33-та си година”.

2. В хронологическия предговор към пасхалните посла­ния се чете, че епископ Александър е умрял на 22 фармута (17-ти април), а Атанасий е приел катедрата след Пасха на 14 Паина (8-ми юни), в първата година на индиктиона, в консулството на Иануария и Иуста и така нататък. Според професор Болотов например годината на раждане на св. Атанасий е 295-296, а на ръкополагане – 326 година.

3. Св. Атанасий е бил единственият законен архиепископ на Александрия 47 години.

4. Св. Атанасий умира на 2 май 373 година.

5. През 327 година св. Атанасий отказва да приеме в църковно общение Арий като патриарх на Александрия.

Следователно:

а) 373-47 години=326 година – интронизация на св. Атанасий – 8-ми юни 326 година.

б) 326-33 години=293 година – година на раждане – 293 година.

Като дете св. Атанасий претърпява жестокото гонение на хрис­тияните при император Диоклетиан. Има възможност да получи много добра подготовка за бъдещата си богословска дейност в про­чутото катехизическо училище в Александрия, основано според бла­жени Иероним от eвангелист Марк през I век. Привлякъл е внимание­то на Александрийския архиепископ Александър, който го назначава за свой секретар, а през 319 година го ръкополага за дякон. Още преди появата на арианската ерес, св. Атанасий пише: Слово против езич­ниците и Слово за Въплъщението на Бог Слово и пришествието Му при нас в плът. В словото против езичниците се доказва, че „вярата в Спасителя Христа е действително познание на истината”, а не е „не­разумна”, както са твърдели езичниците.

В Словото за Въплъщението на Бог Слово се защитава вярата във Въплъщението на Сина Божи за изкупление и спасение на чове­чеството срещу възраженията на юдеи и езичници. В своята бого­словска дейност използва гръцкия превод на Моисеевото Петокнижие Септуагинта от времето на Птоломей II Филаделф.

Св. Атанасий Велики не само доказва с теоретични богословски разсъждения истината за нашата православна вяра, но и на практика показва, как трябва да се служи на нея и как тя да се пази, което би помогнало на съвременните православни християни да си изградят критерий срещу всичко, което не е „православие” през XXI век. Исто­рика Созомен го нарича „пастир” мъдър и мъжествен, чийто живот е бил образец за епископите, а учението му – Закон на православи­ето. Св. Атанасий пръв съзира опасността от арианската ерес за ос­нованата от Иисус Христос  религия и за спасението на вярващите в Христа. Той вдъхновява архиепископ Александър да напише окръж­но послание до всички епископи по повод на ереста на Арий. Според учението на Арий Христос не е Бог и само Отец е нероден, безначален, вечен, едноличен. Син и Дух Свети са само първородни твари. Св. Атанасий отхвърля учението на Арий за едноличен Бог и го заме­ня с идеята за „троичност” у Бога – че Син Божи е роден от същността на Отца, а не е сътворен от нищо по волята на Отца, както учи Арий. Св. Атанасий утвърждава пълната божествена природа на Логоса, на Сина Божи, и че Отец и Син имат една и съща божествена същност. Чрез Въплъщението на Сина Божи човешката природа е възведена в нетление и безсмъртие. Огромното значение и ценният принос на св. Атанасий в развитието на богословската мисъл се състоят в посто­янно прокарваната от него идея, че въплътилият се Логос е истински Бог. Също и Дух Свети е истински Бог, който изхожда от Отца. Св. Атанасий проповядва и служи като архиерей и на коптски език.

За пропаганда на своето лъжеучение в борбата против правос­лавието Арий издава своето съчинение Талия (сбирка от песни с по­пулярно изложение на неговото учение). Арианството би могло да бъде по-малка опасност за истинската религия, ако религиозното и моралното състояние на тогавашното общество не са благоприятни за неговото разпространение. За ума и сърцето на един полуезичник-полухристиянин, арианството е по-близко отколкото правосла­вието, моралът е по-приемлив. Бурни спорове обхващат всички сло­еве на обществото – съобщава църковния историк Евсевий. Всички спорят за Божеството на Иисус Христос. Неизбежно става свикване­то на Вселенски църковен събор.

Първи вселенски събор

Първият Вселенски събор се е състоял в Никея през 325 година и е председателстван от император Константин Велики. На събора присъстват 318 епископи от цялата Римска империя, между които св. Николай Мирликийски, св. Спиридон Тримитунтски, епископът на Сердика Протоген, и испанският епископ Осий Кордубски с пъл­номощия от папа Силвестър. Като секретар на архиепископ Алек­сандър св. Атанасий участва в заседанията на Първия вселенски съ­бор. Още в първите заседания на събора макар и най-млад дякон, след като изслушва богоненавистното изложение на Арий, поисква разрешение от старите епископи да отговори на Ариевото сквернос­ловие. И толкова силна и препълнена с мъдрост е неговата реч, че съборът единодушно осъжда арианството като богохулство и поис­ква император Константин да изпрати Арий на заточение. По вре­ме на заседанията на събора св. Николай Мирликийски не е могъл равнодушно да изслуша богохулните думи на Арий и пред цялото събрание му удря плесница. За тази му постъпка светите Отци му отнемат архиерейския сан. Но най-достойните епископи се удосто­яват с чудесно видение: виждат Господ Иисус Христос от едната му страна с Евангелие, а от другата св. Богородица с епископски омофор да му възвръщат архиерейския сан. В прослава на това чудо в Демре (Мира) – Турция, където се намират гробът и църквата на св. Нико­лай, се продава чудотворната „Мирликийска” икона, изработвана в Гърция и Италия от злато, сребро и скъпоценни камъни. Св. Спири­дон в спор с арианите, за да докаже същността на Света Троица, стис­ка в шепата си керемида, при което отгоре се появява огън, отдолу потича вода, а в шепата остава глината. На Първия вселенски съ­бор е трябвало да присъства Цариградският архиепископ Митрофан, който тогава е на 117 години и изпраща своя викарен епископ. Император Константин от уважение към него го посещава заедно с всички епископи на събора, като го награждава с титлата „патриарх”. Архиепископ Митрофан се обръща към Александрийския архиепис­коп Александър и му казва, че си оставя достоен заместник, като хва­ща за ръката дякон Атанасий и го похвалява пред всички. След това пророчество и десетдневно боледуване умира. На Първия Вселенски събор е изготвен и подписан от 318 епископи Никейския Символ на вярата, който е основа на истинското православно християнство и за който най-голяма заслуга има св. Атанасий. Под влияние на епископ Осия Кордубски император Константин Велики предлага за „Симво­ла” термина „Единосъщен”, с който арианите не са били съгласни. Св. Атанасий най-много допринася за осъждането на Арий и неговото отлъчване от Църквата. Оттогава цялата негова дейност е свързана с борбата против арианството продължила 50 години. По думите на св. Григорий Богослов той „бил удостоен с първенство между съ­бралите се” епископи (слово 21,9). Изявява се на събора като смел и твърд защитник на Православието „най-силен борец против ари­аните” (Сократ, Църковна история) „бил предмет на удивление на Светия велик Никейски събор” (св. Кирил Иерусалимски – Послание до презвитерите).

Изборът на св. Атанасий за патриарх
на Александрия

Св. Атанасий се завръща от събора като световно известен бо­гослов. Победата на Атанасий над арианството е победа на цялото християнство, и то отдава заслужена почит на смелия борец против еретика Арий. Скоро след приключването на събора архиепископ Александър умира, посочвайки за свой наследник Атанасий в него­во отсъствие. Според историците Созомен, Сократ (Схоластик) и блажени Теодорит, и духовници и миряни, искат Атанасий да стане епископ. Дякон Атанасий се отказва от тази чест, като изтъква, че е много млад да носи тежкия владишки жезъл. Обаче „всичкото множество жители, всички принадлежащи към Вселенската Църква, се събра за­едно и единодушно, като че ли из едно тяло, викаха и искаха да стане Атанасий епископ; и единодушно и всенародно молеха за това Хрис­та през многото дни и нощи и заклеваха нас да направим това” – сви­детелстват епископите на Египет, Тиваида, Либия и Пентапол, които са се събрали в Александрия; „че нито сами излизаха от Църквата, нито нас пускаха да излезем“. Св. Атанасий е интронизиран за патри­арх на Александрия на 8-ми юни 326 година и е заемал Александрийската катедра 47 години от които на 5 пъти около 18 години е в изгнание, заради клеветите и борбата на арианите срещу него, но египетските епископи не позволяват да бъде избран друг архиепископ.

Борбата на арианите срещу св. Атанасий и православието

Осъденият на Първия вселенски събор на заточение еретик Арий по настояване на неговите привърженици пред император Константин е освободен около 327 година. За неговото освобождаване се застъпва и сестрата на император Константин – Констанция, която е била арианка. Арианите начело с епископ Евсевий Никомидийски настоятелно искат св. Атанасий да приеме Арий в църковно общение в Александрия. Св. Атанасий решително отказва с думите: „Ереста, която въстава против Иисуса Христа, не може да бъде приета в об­щение с Православната църква” (Апология против арианите). Ариа­ните обаче не се примиряват. На събора в Тир през 335 година арианските епископи с дръзки лъжи, обвинения и клевети за участие в убий­ство обявяват св. Атанасий за свален от архиепископската катедра. Ариани и разколници мелитияни обвиняват св. Атанасий, че пречи на ежегодното изпращане на зърнени храни от Александрия в Кон­стантинопол. По нареждане на император Константин св. Атанасий е отстранен от архиепископската катедра и изпратен на заточение в Трир – Галия (първо изгнание 335-337 година), без да бъде избран негов заместник. След смъртта на император Константин, по застъпниче­ството на западния император Константин II и папа Юлий, източни­ят император Констанций разрешава на св. Атанасий да се завърне в Александрия на 23.XI.337 година.

Веднага след завръщането на св. Атанасий, арианите и мелитияните го обвиняват, че незаконно е заел катедрата си, без да е отменено съборно решението на Тирския събор от 335 година. Спечелват на своя страна император Констанций. По предложение на Евсевий Никомидийски на мястото на св. Атанасий е назначен отлъченият на Първия вселенски събор ариански презвитер Пист. На събора на еги­петските епископи през 338 година св. Атанасий разобличава Пист, а епис­копите го предават на анатема, изразявайки своето доверие и преда­ност към св. Атанасий, като отхвърлят неправилната процедура на Тирския събор и свалянето на св. Атанасий от катедрата в разрез с църковните канони. Съборът съставя послание предназначено за це­лия епископат. Александрийски свещеници го занесли в Рим, където започнали спор с пратениците на Евсевий Никомидийски. Двете страни предлагат да се свика нов църковен събор при посредничест­вото на Римския епископ. Папата охотно се заема с осъществяване­то на този проект. На събора на арианските епископи през 339 година св. Атанасий отново е обявен за свален от архиепископската катедра по силата на решението на Тирския събор от 335 година. Египетският префект Филагрий, поддръжник на арианите, с въоръжена сила и кръвопро­литие въвежда в Александрия назначения от Антиохийския събор за Александрийски епископ свой съотечественик Григорий Кападокиец. Св. Атанасий трябва отново да напусне Александрия. Отправя се за Рим, където е приет сърдечно от папа Юлий I (второ изгнание – 339-346 година). Св. Атанасий написва Окръжно послание до епископата, в което с убедителни доводи разобличава своите гонители и призо­вава всички архипастири към защита на правата кауза и църковните интереси. На събора в Рим (340 година) св. Атанасий е напълно оправдан и признат за единствен законен архиепископ на Александрия. След смъртта на Арий през 336 година източните ариански епископи се обе­диняват около Евсевий Никомидийски и започват да създават нови „догматически формули”, като с това се домогват да омаловажат Никейския символ. През 341 година Антиохийският „събор на обновление­то” отхвърля решенията на Църковния форум в Рим (340 година) и със­тавя три вероопределения. С надежда, че един нов Църковен събор ще доведе до умиротворение и единство в Църквата, утвърждава­не на Православието, окончателна реабилитация на св. Атанасий и други последователни защитници на Никейското изповедание, папата и няколко западни епископи започват подготовка за свикването на широко представителен църковен форум. За място на събора е одо­брен град Сердика, намиращ се почти на границата на двете части на империята под юрисдикцията на Римския епископ и в пределите на Западната Римска империя.

Историята на Сердика през вековете

Сердика е първото име на столицата София. Основан е от тра­кийското племе серди през VIII-VII-ми век преди Христа. През 45-та година преди Христа Рим ликвидира независимостта на Тракийското царство след смъртта на последния му владетел Реметалк.

По времето на император Траян (98-117 година)  селището получава статут на град, наречен – Ulpia Serdica – тоест град на сердите.

През II век градът е център на провинция Вътрешна Тракия. По времето на император Марк Аврелий и император Комод (176-192 година) Сердика е укрепена със здрава крепостна стена. Каптиран е и го­рещият минерален извор и са издигнати градските обществени бани (терми).

През 311 година е подписан Едикта на толерантността на импера­тор Галерий. След религиозната реформа на император Константин Велики (306-337 година), Сердика става седалище на епископ с православ­ни храмове „Свети Георги” – Ротондата и базиликата „Св. Софѝя”.

През 343 година по времето на епископ Протоген се провежда Сердикийски Църковен събор, на който присъстват  св. Атанасий Алек­сандрийски и епископи от цялата Римска империя.

През 447 година хуните, водени от Атила, опожаряват Сердика.

През 527-565 година император Юстиниан възстановява града и издига храм „Св. Софѝя”.

През 809 година хан Крум превзема Сердика, и наричат града Средец.

За първи път градът е наречен София във Витошката грамота на цар Иван Шишман по името на митрополитската църква, базили­ката „Св. Софѝя”.

На 22 март 1879 година София е избрана за столица на България.

Богословските възгледи на св. Атанасий

След Никейския събор св. Атанасий многократно защитава употребения на този събор термин „Единосъщен”, небиблейски по произход, но библейски по съдържание. За изкуплението на човека, за избавлението му от смъртта и тлението е необходима пълна обно­ва на неговата природа чрез съединението ѝ с Бога, чрез Въплъще­нието на Сина Божи. Ако Логосът е наистина твар, както учи Арий, тази обнова не би била възможна, човекът би си останал в греха и смъртта. Св. Атанасий води словесна борба за идейно прочистване на църковните кръгове от всички еретически заблуди. Светителят навлиза все по-надълбоко в същността на Ариевото учение и го раз­обличава. Св. Атанасий Велики се оказва първият измежду пропо­ведниците в Църквата, който на широка основа и изчерпателност се опитва да разкрие и обясни истината за Бога в Неговата троичност. Бог е един, обаче е троичен по лица: Отец, Син и Дух – еднакви по същество, съвечни, равночестни, но различни в своите лични свой­ства. Така Отец не е Син, и Син не е Дух Свети. Отец ражда Сина, Си­нът роден предвечно от Отца, пребъдва неразделно в Неговото лоно, както светлината се ражда от огъня, но остава неразделно от Него. Дух Свети изхожда от Отца, но подобно на топлината остава свър­зан със светлината и огъня. Изразът, „Светлина от светлина”, вля­зъл в Никейското вероизповедание, без друго ще да е формулиран от самия св. Атанасий: Една е същността на трите лица на Бога. Син е омиусиос/единосъщен (равен), но не е омоусиос подобен на Отца както учи Арий. Ако Синът Божий беше само подобен по същество с Отца, но не и равен Нему, самата християнска вероучителна система щеше из основи да рухне. И един богоозарен ум като св. Атанасий, не е могъл да не съзре гибелните последици от лъжеучението на Арий.

В празничните си слова, както и в беседите си, св. Атанасий раз­крива и пряко учението на Църквата за Божието домостроителство и обосновава основната истина на християнството – за двете приро­ди на Господ Иисус Христос, божествената и човешката, свързани в единната личност на Богочовека Христос.

Божествените истини според св. Атанасий се познават чрез просветения от вярата разум, но само при наличността на благочес­тието, тоест  на чистия и свят живот.

Патриарх Фотий нарича проповедите му срещу ариани и ере­тици – „блестящ трофей над всяка ерес”.

Следва… (виж тук)

___________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2018, кн. 1, с. 33-49.  Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6×5

Никола Антонов

Позната ли ви е тази сцена: вие сте в православен храм на неделна служба, свещеникът чете бързо и припряно неразбираем текст, четецът „изстрелва“ един псалом от Шестопсалмието и бързо припява тропарите, част от богомолците с мъка се опитват да уловят със слуха си някоя и друга позната фраза, а други… други разговарят помежду си?

От край време българският богомолец знае, че в Църквата се служи на неразбираем език – църковнославянски. Поради тази причина Църковно-народният събор, състоял се в София през 1997 година под председателството на Българския патриарх Максим, официално поощри в българските храмове да се чете и пее на съвременен български език. По това време вече някои богослужебни книги бяха отпечатани на новобългарски (Часослов, Служебник), а отделни свещеници и църковни деятели се бяха наели да адаптират на новобългарски Златоустовата литургия (господин Методий Григоров от Сливен, свещеник Александър Лашков от столичния храм „Света Троица“). Разбира се, всичко това е съвсем недостатъчно. Основните богослужебни книги – Миней, Триод и Пентикостар – все още са terra incognita за православния народ. Хората приеха добре новобългарския в храма, започнаха да се чувстват наистина участници в богослужението, а досега са били само зрители. Все още обаче липсва ясна издателска програма и перспектива да се насладим в скоро време на красотата на цялото църковно-певческо богатство, скрито зад църковнославянските букви в прашните книги на клироса, издадени преди повече от сто години. За съжаление, днес все още има сред нас православни, които не гледат с добро око на подобни „обновленски“ инициативи. Тук ще се опитам да посоча последователно техните аргументи, които ще анализирам трезво, интересувайки се единствено от тяхната богословска стойност. След това ще обърна внимание на моите собствени контрааргументи, извлечени от опита, който натрупах в различните дискусии по този проблем. Основната теза, която защитавам тук, има съвсем конкретна практическа насоченост: приоритет в издателската политика на Българската православна църква (доколкото има такава) трябва да бъде издаването на богослужебните книги на съвременен български език.

В зората на християнската история св. апостол Павел – автор на повече от половината книги в Новия Завет – обрисува картина, подобна на гореописаната, след което заключава: „ако се моля на непознат език, духът ми се моли, умът ми обаче остава безплоден. И тъй, какво? Ще се моля с дух, ще се моля и с ум: ще пея с дух, ще пея и с ум. Защото, ако благодариш с дух, как ще каже на твоето благодарение „амин“ оня, който е от простолюдието, когато не разбира какво казваш? Ти благодариш хубаво, ала другият се не поучава“ (1 Коринтяни 14:14-16). В конкретния случай апостолът говори за харизмата на езиците, характерна за раннохристиянските времена. Принципът на разбираемостта обаче е валиден и в други случаи. Ето как блажени Теодорит тълкува този стих: „Апостолът говори, че беседващият на чужд език, било в песнопение, било в молитва или учение, трябва, или сам да превежда в полза на слушателите, или другиго, способен на това, да взима за сътрудник в учението“.Може би, буквоядците ще отбележат, че тук тълкувателят говори за чужд език, а църковнославянският не е такъв. Той е, както казват, руска редакция на старобългарския. Аз обаче ще отговоря, че богослужебният текст е екзистенциален текст, от него зависи както смисълът на живота на всеки от нас, така и самият живот, самият индивидуален път към Бога на всяка отделна личност, встъпваща в Църквата. Изхождайки от тази предпоставка, смятам, че чужд е този език, който е непознат (апостол Павел използва синонимно изразите непознат език и чужд език), а непознат е този език, който е неразбираем. Следователно църковнославянският език е чужд, понеже е непознат и неразбираем, дори и да казваме, че формално е български. Да го кажем другояче: ако един език е разбираем за всички, то никой не би го нарекъл чужд.

Pro et contra

Опонентите на идеята за нов превод на богослужебните книги се опират на няколко основни твърдения (бих казал заблуди), общото за които е, че нямат истински богословски характер, а изхождат от субективни предпоставки, подкрепени с известна доза емоционален заряд.

Църковнославянският език е осветен и боговдъхновен

В религиозното съзнание на православните у нас битува нагласата, че е достатъчно към една теза да добавим думи като благочестиво, свещено, осветено и подобни на тях, за да се превърне нашето твърдение в богословски аргументирано мнение. Такъв е случаят със съждението „църковнославянският език е осветен“. Разбира се, този възглед не е нито богословски, нито аргументиран. В полза на тезата, че даден език може да бъде субект на боговдъхновеност или обект на освещаване, не намираме подкрепа нито в Писанието, нито в Преданието: няма боговдъхновен език! Езикът не само не може да бъде боговдъхновен, той не може да бъде и осветен (или свещен). Църковната практика не познава случай, при който да е било извършено освещаване на език. А що се отнася до това, че поетът е нарекъл езика на дедите си „език свещен“, нека оставим тази фигура в сферата на поетичните метафори. Въпросът за езика на богослужението е богословски и той трябва да бъде разрешен богословски: ясно, отчетливо, без емоции и националистичен патос, подкрепен недвусмислено с аргументи от Свещеното Писание и Преданието на Църквата. Един език не може да бъде осветен поради една съвсем очевидна причина: езикът не е същност, той не е субстанция и не може да бъде предмет на освещаване. Светостта и боговдъхновеността не могат да се припишат на бездушна абстракция като езика, свят обаче може да бъде умът, тоест човекът, който си служи с езика.

Църковнославянският език е чист и неосквернен

Някои казват: „Не трябва да се молим на езика, на който псуваме и се ругаем!“. Аз бих отговорил: „Всъщност, ние не трябва изобщо да псуваме и да ругаем на който и да било език“. Ругатни има във всеки език, дори и на църковнославянски може да се попържа, но, тъй като ни звучи чуждо, непознато, и – да си признаем – неразбрано, смятаме, че няма нищо смущаващо. Но, всъщност, всичко това няма никакво значение, защото „няма нищо само по себе си нечисто; само за оногова, който смята нещо за нечисто, за него то е нечисто“ (Римляни 14:14). В тези думи, разбира се, св. апостол Павел говори за храната, но същите са приложими и по въпроса за езика, тъй като молитвеното слово е храна за душата. По този въпрос филолозите, които в професионалния си опит се сблъскват с всякакви текстове, се шегуват: „няма мръсни думи, има мръсни мисли“.

Църковнославянският текст е поетичен

Съвършено невярно е, че преводният текст на църковнославянските богослужебни книги е поетичен. Този текст не е нито в стъпка, нито е спазена някаква рима. За разлика от гръцкия оригинал, който наистина е в мерена реч, църковнославянският превод е напълно свободен и прозаичен. Субективният аргумент в полза на поетичността на църковнославянския текст изхожда от предпоставката, че архаичното звучене само по себе си придава поетичност на текста. Според мен, това, че текстът звучи архаично, не го прави поетичен. Но тук навлизаме в сферата на субективната естетика: „красотата не е в предмета, тя е в окото на зрителя“, обича да казва един мой учител от Семинарията. Естетичният вкус обаче никога не е бил аргумент в разрешаването на богословски проблеми от всеобщ характер. Спорът кой език е по-поетичен – църковнославянският или новобългарският, е безплоден и излишен за Църквата. И още нещо: в сравнение с църковнославянския съвременният български език притежава висока поетична традиция и разполага с богатство от изразни средства и поетични обрати в несравнимо по-голямо количество. В това отношение църковно-славянският език е толкова богат, колкото и беден: понякога срещаме очевиден недостиг на думи, важни понятия просто се транскрибират от гръцки.

Новобългарският текст нарушава музикалната структура на църковнославянските песнопения

Музикалната структура на църковните песнопения е вече драстично нарушена в самия им църковнославянски вариант. Тъй наречените самоподобни не отговарят на своя гръцки оригинал, поради което при прилагането им в храма ние не спазваме необходимите изисквания за пълно съответствие на мелодията въз основа на сричково и тонично съвпадение между текста на самоподобния и текста на прилаганата стихира. Следователно, ако държим на музикалната структура, трябва да преведем песнопенията от гръцки език, спазвайки еквиметричния принцип (броят на сричките и мястото на ударението в превода да съвпадат с тези в оригинала) – нещо, което преводачите на църковнославянски не са спазили. Когато казваме, че не са спазили еквиметричния принцип при превеждането на богослужението, по-голямата част от което се пее, ние не твърдим, че те са лоши преводачи. С това ние подчертаваме, че за тях изглежда пълното външно съответствие между двата текста и придържането към музикалната структура на оригинала не са стоели на дневен ред. Днешните радетели за запазването на музикалната структура и привидната поетичност на текста, като че ли, пропускат този факт. Нашите учители, превели богослужебните текстове от гръцки на славянски, не са имали за цел да спазят нито метриката, нито музикалността на оригиналния текст. Иначе Минеят и Октоихът, с които си служим ежедневно в храма, щяха да бъдат изпълнени с дактили, ямбове и хекзаметри. Следователно проблемът за спазването на музикалните и метричните изисквания в превеждането на богослужението са предмет на пастирска икономѝя: поезията се жертва за сметка на разбираемостта и се превръща в проза (наистина поетизирана с красиви метафори и риторични фигури). Когато говорим за музикалната структура на текста, не бива да забравяме, че музиката е изкуство: църковната музика не прави изключение. Превеждането на богослужебните текстове ще даде нов тласък от вдъхновение за нашите църковни композитори и диригенти, които засега имат твърде ограничен обсег за разгръщане на своите творчески способности: възпроизвеждане на познати – донякъде вече станали банални от повторение и изпълнение – музикални композиции или нови авторски творби с твърде ограничен репертоар: „Отче наш“, „Тебе поем“, „Херувимска песен“, „Ныне отпущаеши“.

Новият превод на богослужението ще стане предлог за разколи

Причината за този аргумент може да бъде назована с една дума – страх. А зад страха се крие слабост и нежелание да се захванем за работа. И без това състоянието на нашата църква в последно време е родило вече някои разколи. Бих искал само да напомня, че църковнославянският език е също така сериозен предлог за съществуващ отдавна у нас разкол. Това е разколът между разбиращи и неразбиращи. Разбиращите са малцина, но, за жалост, само от тях зависи дали неразбиращите ще започнат да разбират. Следователно днес можем да говорим за олигархия на разбиращите в средите на българското православие. Тук ще припомня какво каза по този въпрос бележитият руски богослов дякон Андрей Кураев в едно мое интервю за БНР (излъчено по програма „Христо Ботев“ в предаването „На църква в неделя“ на 5.12.1999 г.): „В Московската патриаршия, в нашата църква служат на десетки езици. Нашата литургия се извършва в Русия на татарски, естонски, литовски, латвийски, молдавски, чувашки, … японски, фински, английски, немски език… Само не на руски [смее се]. Това означава, че за нас няма канонически прегради да служим на езика, който е понятен за народа“.

В Гърция безпроблемно служат на старогръцки, а римокатолиците с охота четат и пеят на латински, евреите се връщат към староеврейския, бретонците пазят своя древен говор

С риск да се повторя, ще подчертая отново, че този аргумент няма никаква богословска стойност, още по-малко пък отговаря на истината. Какво правят в Израел или как бретонците съхраняват своя древен говор, това е изцяло тяхна работа и не засяга по никакъв начин живота на православните у нас. А какво става с гърците? Те не служат на старогръцки. Старогръцкият е неразбираем дори и за гърците, които са завършили новогръцка филология и са държали изпит по старогръцки. Богослужебните текстове са написани на средновековен гръцки и притежават свои особености в зависимост от епохата, в която са създадени (все пак църковната лирика се развива повече от хиляда години). Освен това към тези текстове днешните гърци са присвоили новогръцкото произношение – подобно на начина, по който руснаците произнасят църковнославянския. И въпреки това богослужението в Гърция е неразбираемо за народа. Който не вярва, да провери! За латинския богослужебен език важи напълно това, което казахме за неговия гръцки събрат. Богослужебният латински е средновековен и доста осъвременен като произношение, в зависимост от това дали се произнася от италианец, французин или англичанин. Той също е неразбираем и е чужд за народите, в чиито храмове се служи на него, при все че повечето от тях говорят езици, дъщерни на латинския. Така че, проблемът за езика е всеобщ. Той е всеобщ не само за християните, но и за всички народи, които изповядват традиционни религии като мюсюлманите, например. Всички тези примери обаче не ни вършат никаква работа. Православната църква има свои механизми за разрешаване на подобни проблеми, тя винаги се е пазила от робуването на фалшиви авторитети и спазването на илюзорни принципи, пледирайки за здравомислие и трезвост. Ето какво каза още по този проблем дякон Кураев в горецитираното интервю: „В православието въпросът за езика на богослужението не е въпрос нито на канони, нито на догмати, това е въпрос на пастирска икономѝя, пастирска целесъобразност“. А как трябва да бъде решен този въпрос? „Това българските епископи, свещеници, богослови, българският народ ще решат сами“. Те вече го решиха на Църковно-народния събор от 1997 година. За жалост, като изключим отделните инициативи на някои свещеници и миряни, Светият Синод на Българската православна църква не пое отговорността да оглави един колектив, който да започне работа по превода на богослужебните книги.

*  *  *

След като разгледахме и опровергахме основните аргументи против идеята за нов превод на богослужебните книги, сега ще приложим и някои предпоставки в полза на тази инициатива.

Ако се служи изцяло на новобългарски, църковният служител не ще си позволи да „прелита“ разсеяно, бързо и припряно над богослужебните текстове, колкото и небрежен да е той

Мнозина от българите, като че ли, са свикнали с факта, че молитвите и песнопенията са непонятни и дори остават с впечатлението, че не трябва да бъдат разбирани и в тях не трябва да се внимава. Само „посветените“ знаят, че богослужебните текстове не само се съкращават въобще, но понякога четецът си позволява да произнася само първите няколко фрази от началото на дадената стихира (половината от първото изречение), след което прескача направо на края (края на последното изречение), без оглед на това, че в този случай текстът изцяло е загубил смисъла си. Нито свещеникът, който служи в олтара, нито богомолците разбират за този „трик“. Важното е, че нещо е казано, тоест „службата върви“. Тази практика е повсеместна по нашите храмове. Това е малка „професионална тайна“ (нека не се обиждат църковнослужителите, аз също спадам към тях). Бих попитал: щеше ли да е възможно това, ако богослужебният текст беше на новобългарски? Въпросът е риторичен. Същото важи и за вниманието, с което трябва да се отнасят към богослужението както богомолците, така и църковнослужителите. По-опитните четци и певци – а и свещеници – достигат до изключително съвършенство: докато „изстрелват под носа си“ поредната молитва на църковнославянски, те размишляват за своите житейски перипетии, кроят планове за бъдещето и разсъждават върху смисъла на живота. Отново ще попитам: щеше ли да е възможно това, ако богослужебният текст беше на новобългарски? Дори и най-разсеяният четец не може да произнесе без внимание текст, който напълно разбира. Следователно, ако богослужението се изпълнява изцяло на новобългарски, ще бъде спазено най-важното изискване за молещия се – вниманието. Богомолецът, четецът (певецът), свещеникът – всички те ще внимават в онова, което се случва.

Ако служат на новобългарски, църковнослужителите ще бъдат спасени от греха на лицемерието

Като клиросен певец аз се чувствам лицемер, когато изпълнявам непонятен за мен текст, заблуждавайки околните, че го разбирам. Не се ли чувства по същия начин всеки, застанал на клироса или в олтара? Колко от нас разбират докрай онова, което четат и пеят? Дори и мнозина да схващат основната идея на текста, въпреки това те не успяват да вникнат докрай в него, а в богослужението има не само молитви и славословия – там има цели разкази, чрез които Църквата иска да ни каже нещо, да ни осведоми. Какво друго ни остава, освен да се преструваме, че сме осведомени. Именно от този грях се спасяваме, когато служим на езика, на който мислим – новобългарски.

Богослужението в своя пълен вид е възможно единствено на разбираем език

Веднъж, когато повдигнах въпроса за богослужебния език, един уважаван мой познат ми възрази: „Нали това е богослужение, а не човекослужение?“. С това недоизказано съждение, той искаше да ми намекне, че спазването на принципа на разбираемостта в богослужението е форма на човекоугодничество, а пък ние трябва да угаждаме само на Бога. Тези, които смятат, че човекът е за съботата, а не съботата за човека, са истински съвременни „благочестиви и православни фарисеи“, които непочтено си играят с думите. Наистина, онова, което се извършва в храма, е богослужение, а не човекослужение, но това богослужение се извършва заради човека, а не заради Бога. Нима Бог се нуждае от нашата служба, от нашите молитви и славословия? От молитвите и славословията, от Причастието и изобщо от богослужението се нуждаем ние, а не Бог. Езикът на богослужението е средство, спомагащо това служение да се извърши. Ако църковнославянският не изпълнява тази си функция, той няма място в богослужението. Ако ножът, с който режем хляба, се изтъпи, ние се заемаме да го подострим. И тъй, езикът е за човека, а не човекът – за езика! Следователно човекът е този, комуто езикът трябва да служи, а не обратното. Когато се молим, ние трябва да го правим с цялото си същество: с дух и ум (виж 1 Коринтяни 14:14-16), емоционално и рационално, и дори с тяло. Ако молитвата е неразбираема за ума, малко вероятно е да има полза от нея за нашето усъвършенстване в тази добродетел (разбира се, даровете ще се осветят дори и да служим на китайски), тъй като молитвата е необходима на нас, а не на Бога. Бог знае какво ще поискаме, още преди да сме се помолили, но това не означава, че не трябва да се молим. Фактът, че молитвата е дадена, означава, че тя има и известна възпитателна, усъвършенстваща човека цел. А да си мислим, че молитвата се извършва „автоматично“ при произнасянето на някакви неразбираеми фрази, без участие на ума и без ясно осмисляне на произнесеното, това е чиста проба езичество и мантризъм. В някои православни книги се разпространяват и до днес ереси като тази: „Бог ще чуе по-добре молитвата ти, ако я кажеш на църковнославянски“. Позовавайки се на св. Иоан Златоуст, ще подчертая, че Бог чува толкова по-добре молитвата ти, колкото повече ти внимаваш в нея. А как би внимавал повече: ако я разбираш или ако не я разбираш? Единствено ако богослужебното чинопоследование е разбираемо докрай за всички в храма, можем да твърдим, че ставаме „един ум“, че от улична тълпа ние сме станали едно – а именно това е целта на общественото богослужение. Какво по-добро от това да се молим на езика, на който мислим?

Обществената молитва няма да се превръща в частна

Знаем, че има два основни вида молитви: частна и обществена. Частната молитва ние извършваме у дома, когато оставаме насаме със себе си, пред домашния иконостас. Тогава имаме право на избор: да отворим православния молитвеник или сами да импровизираме в молението си пред Бога. Обществената молитва се извършва в храма, когато всички трябва да се молим по един и същ начин, за едно и също – така, сякаш сме един ум. Обществената молитва не трябва да бъде частна. Когато отиваме на служба, ние не трябва да си отваряме молитвеника и да се молим за каквото си пожелаем, докато свещеникът произнася молитви, които важат за целия народ и дори за целия свят. Всички трябва да внимаваме в общата молитва, трябва да бъдем причастни на богослужението с цялото си същество. Но точно това не се получава поради неразбираемостта на общественото богослужение. Докато върви богослужението, ние се молим за свои си неща, по свой си начин, съвсем индивидуално, и на практика не сме в молитвено общение с останалите. Защо? Излишно е да повтарям. Всъщност, в обществената молитва се помещава и частната: там има молитви за всеки от нас и за всичко. Така че, ако не превръщаме общественото богослужение в частна молитва, ще можем да участваме в пълнотата на духовния живот не само пожелателно, но и на дело. За жалост, църковният живот у нас се подчинява на принципа на най-малкото съпротивление. Когато трябва драстично да съкратим службата по „благословни причини“ и – едва ли не – да прескочим от „Благословен Бог наш…“ на „Молитвами святых отец…“ (първият и последният свещенически възглас на всяка служба), ние изхождаме от обстоятелството, че „такива са времената, динамични, хората работят, нямат време да ни чакат“. Така е, разбира се, никой не го оспорва. Но, когато поискаме да служим на разбираем за хората език, ни се отговоря: „Та това е богослужение, а не човекослужение!“.

*   *   *

Изоставяйки всички теоретични въпроси, засягащи проблема за богослужебния език, ще завърша с едно обвинение към радетелите за запазването на църковнославянския. От личен опит  знам, че когато службата се извършва на новобългарски, както богомолците, така и служещият свещеник получават пълно духовно удовлетворение от богослужебното чинопоследование, чувстват се едно и забравят всичко странично, което би могло да откъсне ума им от Литургията. Срещу въвеждането на новобългарския в богослужението се изказват най-вече тези, които не са дръзнали да четат и пеят на новобългарски (едногласно и хорово) и не познават силата на този опит. Следователно противниците на новобългарския в храма осъждат нещо, което не познават, а това е сигурен признак за наличието на предразсъдъци. Именно в предразсъдъчност обвинявам противниците на богослужебния новобългарски. Несправедливо е да осъждаш онова, което не познаваш, дори и то да заслужава твоето осъждане. Още по-несправедливо е да осъждаш поради непознаване това, което не заслужава осъждане! И така, да изоставим предразсъдъците и да се възползваме от свободата да бъдем православни. Да последваме примера на св. братя Кирил и Методий, които някога приобщиха славяните към Църквата по известния за нас начин – чрез езика. Да не робуваме на фалшиви и псевдобогословски възгледи като този за осветеността на църковнославянския и да не лицемерим, преструвайки се, че и така разбираме богослужебния текст. Да не искаме от хората да влизат в храма с речник и пособие по граматика под мишница, и да не се преструваме, че не знаем за какво става дума, когато виждаме препълнените зали с екзалтирани лица, попаднали в капаните на сектите. Неизменно да държим в съзнанието си думите на св. апостол Павел: „Ако се моля на непознат език, духът ми се моли, умът ми обаче остава безплоден“ (1 Коринтяни 14:14).

__________________________

*Препечатано от Двери на православието. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Никола Антонов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6wI