Пастор Христо Куличев

Държавна сигурност?! Що е то?

Като имаме предвид тази практика на комунистите, ние можем да кажем, че ако ролята на полицията в една нормална държава е да гарантира спокойствието и сигурността на гражданите, то ролята на Държавна сигурност в условията на диктатура е да пази спокойствието и сигурността на управляващите и да премахва всички, които застрашават тяхната власт.

Ако трябва да правим сравнения на Държавна сигурност с оглед на Българската история, трябва да кажем, че това бяха българските еничари. Те бяха платените слуги на Партията, които не само нямаха българско съзнание и патриотизъм, но мразеха и унищожаваха всичко българско и родно. Загубили всичко човешко, те бяха изпълнени със злия дух на разрушението, разрушение, което имаше единствената цел да унищожи всичко човешко у човека, да го обезличи и да го направи свое оръдие. Отправяха към хората фалшиви обвинения и им внушаваха да мислят себе си виновни за страданията на близките си, като не признаваха тези обвинения.

Каква е същността на този репресивен апарат?

Ще си послужим с мнението на Асен Манов, юрист и журналист:

„Да си припомним как Прокуратурата чрез Държавна сигурност и Главно следствено управление „разкриваше” тежки престъпления за „измяна”, „предателство” и „шпионаж”, преди те да са били запланувани и извършени. Държавна сигурност беше възприела теорията на Вишински[1]: Ако случайно сте допуснали грешка и сте арестували невинен човек, не допускайте втора грешка, като го освободите. Ако заподозреният е направил своите „самопризнания” в Народната милиция, не е необходимо да се води съдебен процес, затова има трудово-възпитателни общежития, тоест изградените от комунистите концлагери. По това време в малка България и при мирна обстановка имаше 65 трудово-възпитателни общежития. Но ако се наложеше да има съдебен процес, а подсъдимите се опитваха да отричат своите „признания”, направени пред органите на Държавна сигурност, тогава пак се вземаше под внимание „признанието”, направено пред Държавна сигурност или Народната милиция. Такава беше аферата с д-р Георги Михов Димитров (Гемето), ръководител на БЗНС[2], осъден на смърт преди 9.IX.1944 година, и също осъден на смърт след 9.IX.1944 година. Такава беше и жестоката съдба на Трайчо Костов[3].”

Любопитно е личното свидетелство на Стефан Богданов, който от началник отделение „Б” при Държавна сигурност става жертва на същата тази Държавна сигурност. Той е имал куража още като началник да отиде при Георги Чанков, секретар на ЦК, и да му каже: „Ако ти и Партията не вземете мерки да погледнете какво става в Държавна сигурност, аз ще взема тебе, ще взема и Вълко[4] и 6 месеца ще ви разпитвам, както разпитват там и каквито искате шпиони ще ви изкарам.” Тези думи, изречени от висш служител на Държавна сигурност, са неоспоримо доказателство за същността на Държавна сигурност, за жестоките методи, които използва и за мъките, които са преживели евангелските пастири, за да изтръгнат от тях исканите „признания”.

Когато Трайчо Костов е обявен за враг на Партията, Стефан Богданов е арестуван като негов привърженик. През 1956 година се разкрива истината, че всички обвинения срещу Трайчо Костов са неверни и изтръгнати с насилие, а процесът – фалшифициран. Неговото обесване е обявено за „съдебна грешка”, а Стефан Богданов и всички арестувани по този процес са освободени. В Протокол № 47 на заседанието на Комисията по разследване на процесите от 7 юни 1956 година са записани  сведенията, които Стефан Богданов разкрива – как е бил измъчван от своите вчерашни подчинени, превърнали се в негови палачи:

„Основната тема на побоищата и инквизициите беше аз да скалъпя материал срещу Трайчо Костов – 23 страници цветущи, най-мръсни клевети аз бях заставен да напиша. Аз ще ви кажа как написах тези страници. Аз не съм допущал за нас, че системата за такива побоища съществува. Казаха ми, че са ми загрявали ставите. Паднах в безсъзнание и се събудих целият увит в бинтове. Всичко беше съсирена кръв. Имах чувството, че съм в някакъв казан и нищо не помня.

Известна е системата на безсънието. Аз съм прекарал веднъж 11, после 17, 44 дена без сън. Непрекъснато ме тласкат, будят ме, за да не мога да заспя. Виждам разни полицаи, бият ме защото виждам хора в стаята, а то няма никой. Изгубил съм съвършено чувството, въобще нямам представа какво съм правил аз в това положение. Дворянов и Стоилов[5] оформят фразите[6].”

„В моите показания няма нищо вярно. От това, което е написано, всички показания са лъжа. Тогава почна нов бой. Пак почнаха да ме държат без сън. 100 дена седях в карцер в милицията, зимно време, бос по сандали. Не съм допускал, че човешкият организъм може да издържи толкова нещо. Имайте предвид, че по-голямата част от времето съм с белезници отзад[7].”

„Когато стана въпрос да измислям за Трайчо Костов тези 23 страници мръсни клевети аз казах: това ви излага. Ако за Трайчо имате малко доказателства, защо ме карате да пиша тези мръсни клевети, защо ме биете, за да бъда лъжесвидетел? И цената, на която можех да получа хляб, това беше да лъжа срещу Трайчо Костов[8].”

Виждаме зловещото лице на Държавна сигурност, която има едно единствено задължение – да осигурява властта на Партията, като не подбира средства да унищожи тези, които тя е обявила за врагове, дори от своите редици. Това беше един огромен апарат, който крепеше Партията, но разрушаваше обществото и унищожаваше човешката личност. Държавна сигурност се стремеше да вербува и оплете в своите мрежи колкото може повече хора.

Защо правеха това? Защо харчеха толкова много средства и поддържаха такъв голям апарат?

Целта беше да се обезличи човешката личност, да загуби тя своето достойнство, да се превърне в пионка, да живее със съзнанието, че е напълно зависима от тях. За да постигнат тази своя цел, органите на Държавна сигурност не се спираха пред никакви средства. Умело и хитро те изплитаха своите мрежи, показваха властта си и зависимостта на хората от тях.

Най-напред използваха заплахата, че може да останеш без работа. Следваше заплахата за сигурността на твоето семейство, за бъдещето на твоите деца. Това беше изборът, който ти оставяха.

Исках да разбера как са постигнали толкова много успехи в тази своя дейност. След промяната имах няколко срещи с Бончо Асенов. Той работеше в Шести отдел на Държавна сигурност и ръководеше идеологическия отдел за борба срещу църквите. Веднъж, между другото, му зададох въпрос: „Господин Асенов, как успявахте да вербувате толкова много доносници в църквите?” А той ми отговори: „О, пастир Куличев, това става толкова лесно.” За мене беше ясно, че това ставаше „лесно”, поради слабата вяра и голямата наивност на вярващите в Църквата, а също и големия натиск, който Държавна сигурност упражняваше върху тях и семействата им. Нямам предвид хората, които Държавна сигурност изпращаше, за да ги внедри в църквата и които „проявяваха” духовни интереси, а хора от самата църква, които бяха служители в църквата и изповядват своята вяра в Иисус Христос.

Освен поставянето на всеки човек в пълна зависимост, комунистите искаха да посеят недоверие между хората. Никой да не вярва на никого в църквата и да не му се доверява, защото може да е доносник.

Ще се поддадеш ли на техните заплахи и ще станеш зависим от тях, или ще се довериш напълно на Бога?

Ще оставиш ли себе си, семейството си, децата си в Божиите ръце, или ще разчиташ на „благоволението” на управляващите?

Изборът е твой и това е изпит на вяра!

Какво означава за тебе вярата в Христос?

На кого се доверяваш повече?

Кого обичаш повече?

Само този, който се отрекъл от себе си и е предал напълно всичко – и себе си, и семейството си в Божиите ръце, ще бъде готов да жертва всичко заради Христос.

Да казвам, че вярвам в Христос, а да не съм готов да жертвам всичко за Него показва, че за мене има нещо по-скъпо от Христос и не съм възлюбил Бога с цялата си душа, ум и сърце. Може би в сърцето си съм поставил моето семейство и близките си като по-скъпи от моя Спасител и Господ. В това е моята голяма грешка. Тревожа се за моите най-близки хора, когато съм в затвора, но не съм поверил на Бога да се грижи за тях. Къде е моето доверие и упование във Всемогъщия Господ? Нима Той няма да се погрижи за семейството ми по-добре от мене?

Ние се безпокоим за много неща, понеже не сме подготвени да се срещнем с изпитанията, не сме се отрекли напълно от себе си и не сме се доверили напълно на Бога.

Но защо някои хора ставаха жертва на сътрудничество с Държавна сигурност?

1.Обикновеното оправдание е: „Такова беше времето.”, „Нямах избор.”, „Бях принуден, страхувайки се за сигурността на своето семейство и за бъдещето на децата си.”

2.Другото оправдание е плод на наивността на някои хора, които казват: „Аз не лъжа!”, „Аз казвам истината!”

3.Третото оправдание, което се практикуваше предимно от ръководителите на църквите беше, че искат да „запазят” църквата, че правят това за доброто на църквата. Нима се опазва стадо, като се предава на „грижата” на вълците? Никой не може да служи на двама господари. Никой не може да служи на църквата като става слуга на враговете на църквата.

Трябва да отбележим, че комунистите умело използваха стихове от Божието слово, така както дяволът ги използваше, когато изкушаваше Иисус в пустинята. Тяхното увещание беше: „Нали трябва да давате кесаревото на кесаря и Божието на Бога. Нали в Евангелието пише, че „всяка власт е от Бога” и „покорявайте се на властите”. Ние не искаме от тебе нищо нередно. Искаме да казваш истината: „Кои посещават църквата? Кои проповядват? Какво проповядват? Идват ли в църквата гости от провинцията и от чужбина?”

Наивният християнин се успокоява, че казва само истината и не върши нищо лошо. Той знае, че „всяка власт е от Бога”, но не е разбрал, че не всяка власт е Божия и по този начин става предател и причина  за страданията на много свои братя от църквата.

Какво е предателство?

Предателство е да кажеш истината на враговете на истината.

Когато Юда посочи Иисус, той каза истината. Но я каза на враговете на Истината, на тези, които искаха смъртта на Иисус.

Когато един войник е попаднал в плен и разкрие всичко за своята част – кои са командирите, какъв е численият състав, къде е нейното разположение, какво е нейното въоръжение, той казва истината, но я казва на своите врагове и става предател.

Разбира се, проявената в началото наивност, впоследствие става напълно съзнателна активност, поради създалата се зависимост. Такъв човек не може вече да се освободи. Но ако този човек разбира, че не трябва да се хваща на такива уловки, служителите на Държавна сигурност прибягват до заплахи за него, децата и съпругата му. Тук вече не става въпрос само за морал. При християнина се засяга неговата вяра, поставя се на изпитание неговата вярност и служение на Бога.

Единици са тези, които не са били викани и увещавани да станат сътрудници и да бъдат вербувани. В досието си авторът прочита един Рапорт за непроведена вербовка от оперативния работник Трифонов. В него между другите неща пише: „Куличев се очерта като страхотен фанатик, като човек непоправим. Той не може да бъде сътрудник на службата по моя преценка, поради което не му се предложи такова”. В замяна на това, той предлага авторът да бъде привлечен под след-ствие и даден под съд.

Това не беше времето след 70-те години, когато политическият климат беше станал „по-мек”. Този рапорт е с дата 19.04.1951 година, а това са само две години след големия Пастирски процес от март 1949 година.

Истината е, че те искаха да имат колкото може повече „такива хора”. А тези, които отказваха да станат сътрудници или доносници на Държавна сигурност, плащаха скъпо. Другите, които тогава са станали сътрудници, макар да им е крайно неприятно, плащат днес за това. Макар да се опитват да отричат или се оправдават, да съжаляват или да се разкайват, едва сега те разбират колко скъпо струва достойнството на човека и колко евтино са го продали. В затвора много се употребяваха думите на унгарския поет Шандор Петьофи: „За любовта давам живота си, но за свободата давам и любовта си.” Но ние можем да допълним: „За честта давам и свободата си.” Мнозина, за да запазят свободата си, даваха не само любовта си, но и честта и достойнството си. Тези хора трябва да бъдат особено благодарни, че не плащат с равностойна цена, а само с това, което те отдавна са загубили. Бог предлага единственото лекарство на всички – покаянието. Само то може да възстанови мира с Бога, мира с ближния, мира в Църквата. Всички вярващи знаят това, но единици са тези, които са готови да го направят. В своето досие авторът вижда, че много хора са правили доноси за него, но само двама от тях са му изказали своето съжаление и единият от тях е невярващ.

Болно е да знаеш, че хора, които са били ръководители в църквата, на които си вярвал и си ги смятал за свои братя, общувал си с тях, заедно си се молил на един Бог, приемал си ги като гости и заедно сте се хранили на една маса – са идвали при тебе не за братско общение, а са изпратени от своите господари с предварително зададени въпроси, и на които те да докладват със свои подготвени отговори. Това, което споделя авторът, не е плод на предположения или чути мнения, а на факти от личното си досие. Но той не иска да посочва техните имена. Такива хора имаше във всяка църква – от обикновения посетител, който се „интересува” за спасението на своята душа, до пастиря на църквата и ръководителя на деноминацията, който „се грижи” да не затворят църквата му. Те проявяваха голям интерес за всичко, което се върши в църквите. Искаха да знаят кой го върши, кога се върши, къде се върши, но не за да помогнат, а за да докладват на своите господари. Днес те може да се „гордеят със своя героизъм”, че през това тежко комунистическо гонение, са проявили „благоразумие” и са „успели да запазят” църквите. Те не мислят на колко хора са послужили за съблазън и колко хора са страдали заради тяхната „грижа” за Църквата.

Нека да е ясно, че авторът не проявява лични чувства на омраза; Бог го е освободил от това, като е излял в сърцето му Своята любов и го е очистил от всякаква неприязън. Той предпочита да си остане наивник, който обича враговете си и не може да разбере как тези хора искат да осигурят своето спокойствие върху страданията, които са причинили на другите. Това показва, че лицемерието, неискреността, лъжебратята ще продължават да живеят в Църквата до времето, когато Човешкият Син ще изпрати ангелите Си да съберат от царството Му всичко, което съблазнява, и онези, които вършат беззаконие и ще бъдат хвърлени в огнената пещ (Матей 13:41). 

Същественият въпрос към всеки един от нас, които знаем, това е: как се отнасяме към тези факти? Дали трябва да се отнасяме с безразличие към тези факти, за да си спестим неприятностите или открито да изявим тези факти и да кажем, че такива хора нямат място в Христовата църква. Пример за това виждаме в лицето на Иоан Кръстител, който заяви открито на цар Ирод: „Не ти е позволено да имаш братовата си жена” (Марк 6:18).

Не можем да подминем с мълчание примери, които са урок за всяко поколение вярващи, не само в България. Събраните пастири в лагера „Белене” на остров Персин били подложени на тежки условия. Един от пастирите не издържал на жестокия режим в лагера и „станал антена, но си признал пред другите пастири[9]”. Признал си, че е станал доносник. Казал им да се пазят от него. Обрекъл себе си на изолация. Приел да бъде отхвърлен и презиран от най-близките свои братя и съработници в тази сурова среда, но да запази мира в душата си и съзнанието, че е бил честен пред тях. Всички те са запазили името му в тайна.

Силно ще остане свидетелството на един пастир, който в своето падение изповядва: „…нечовешко е да те карат да свидетелстваш срещу най-добрия си приятел. Винаги съм презирал себе си, че съм стигнал до това падение.” Друг изповядва своя страх за жена си, децата си и как е стигнал до пренебрегването на молитвата, извор на сили при всяко изпитание. Трети споделя своето разкаяние с думите: „Никога няма да си простя това, което казах…” (когато в съда е давал лъжливи показания и се е самообвинявал, че е шпионин).

Всички те са вече покойници. Но какво да кажем за тези, които днес искат да скрият своето предателство, като се представят за „герои и спасители” на църквата. Църквата има само един Спасител и Господ и никой не трябва да приписва тази слава на себе си.

Не е ли това урок, който Бог дава на християните, че трябва да осъзнават вината си и да не я скриват. Бог няма да благослови Своята църква, докато в нея има хора, които не изповядат своята вина, както е примерът с Ахан (Иисус Навин 7:11-12).

Ето защо, когато говорим за Държавна сигурност по време на комунистическата диктатура, не трябва да забравяме, че тя е рожба на една партия, която е изпълнена с омраза към Бога и с идеологическо убеждение, че всички Негови служители трябва да бъдат гонени и унищожавани. Това е изразено много ясно от Анатолий Луначарски, първият руски народен комисар на просветата след Октомврийската революция: „Ние мразим християнството и християните. Даже най-добрите между тях са най-големи наши врагове. Християнството проповядва любов, но това, което ни трябва е омразата. Трябва да се научим да мразим, само така ще победим света. Свършихме вече със земните царе, сега остава да се занимаем с небесните.” Нито един от тази партия не е поискал извинение, нито е изказал съжаление за злото, което са причинили на народа ни.

Това, което ние днес научаваме от Комисията по досиетата е само една малка част от множеството сътрудници и доносници на Държавна сигурност и е доказателство за голямото зло, което тази безбожна партия и създадената  от нея Държавна сигурност е причинила на църквата. Виждаме го в безверието на нашия народ и погазените християнски ценности и добродетели в нашето общество 23 години след промяната. За да може църквата да изпълни своя дълг пред Бога и пред народа ни, тя трябва да се очисти от това зло наследство, което е внедрено в нея. Дали ще го наречем Пробуждане, Възраждане, Съживление или Реформация, това Очистване трябва да стане. Но то ще стане от хора, които са чисти и посветени на Бога.

Тогава и Бог ще благослови България.

Всеки един, който по някакъв начин е служил на тази партия и на нейната Държавна сигурност трябва да знае, че се е изявявал като враг на Бога и на Неговата църква и да се оттегли в покаяние и молитва. Когато виновните покажат своето покаяние, а невинните покажат своята любов към тях, Бог ще излее Своите благословения над Църквата Си в България. Тогава и мъките, и страданията, през които тя е преминала, ще дадат изобилен плод за Божието царство.

__________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2011, кн. 3-4, с. 152-159. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вишински: министър на Външните работи на Съветския съюз – бел. авт.

[2]. БЗНС: Български земеделски народен съюз – бел. авт.

[3]. Манов, Асен. – В: Трета  възраст, 2011, бр. 9, с. 10.

[4]. Вълко: Вълко Червенков –  бел. авт.

[5]. Неговите следователи –  бел. авт.

[6]. ЦДА, ф. 1, оп. 5, а.е. 224, л. 40.

[7]. ЦДА, ф. 1, оп. 5, а.е. 224, л. 38.

[8]. ЦДА, ф. 1, оп. 5, а.е. 224, л. 69.

[9]. Бочев, Ст. Белене. Сказание за концлагерна България. С., 1999, с. 675.

Изображения: авторът пастор Христо Куличев (1930-2019). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6ra