Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина.
Православието е Вселенската истина, истината за целия свят, за всички времена и за всички народи (протоиерей Георги Флоровски).
1.Василий Велики произхожда от знатен и богат кападокийски род; и наистина има нещо аристократично в неговия душевен строй. Баща му, Василий старши, e бил известен ритор в Неокесария – той предава на сина си интереса към културата. Религиозният характер на свети Василий се е формирал предимно под влияние на баба му, Макрина старша, ревностна почитателка на свети Григорий Чудотворец. Образованието си свети Василий продължава първо в Кесария, след това в Константинопол и накрая в Атина. Тук той среща Григорий Богослов и между тях се заражда сърдечна дружба, установява се дълбока духовна близост и връзка. За годините, прекарани в Атина, впоследствие свети Григорий разказва много. В душата на Василий непрекъснато се борели две стремления – философският патос, жаждата за знание, и аскетическият патос, желанието да се оттегли от света, да се отдаде на тишината и безмълвието на съзерцанието. И в Атина свети Василий започнал да се измъчва и тъжи, духът му скърбял – и в края на краищата той я напуснал „за по-съвършен живот“. В Атина впрочем той успява да научи много. Тук той получава онази богата ерудиция, която така се откроява впоследствие – изучава и лекарската наука. Оформя се като блестящ оратор, постигайки свобода в красноречието, „дишаща огнена сила“. Тук той се научава на философия и диалектика. Завръща се в родните си места през 354 година, проявява се като ритор, но скоро се отказва от светския живот, посвещава се на аскетически упражнения и приема кръщение. След това се отправя на пътешествие из Сирия и Египет, за да види тамошните подвижници, за които се говорело навред. От това пътуване той запазва тежък спомен – целият Изток бил в смут и спорове, единството на Църквата се раздирало от разколите. След завръщането си той отново се оттегля от света в една пустиня близо до Неокесария. На това място свети Василий създава първото си общежитие. При него пристига и приятелят му свети Григорий, с когото някога мечтаели за подвизи и отричане от света. Тук те заедно работят над съставянето на киновитските правила. И освен това се занимават с богословие, четат Светото Писание, изучават Ориген – и от неговите творения съставят сборника „Добротолюбие на Ориген“, в който именно са се запазили като че ли повечето известни на нас оригинални гръцки текстове от съчиненията на Александрийския учител. Впоследствие свети Григорий прочувствено си спомня за онова време, когато приятелите „живеели в разкоша на злостраданията“, тоест в подвизи и аскеза. Тук в пустинята Василий прекарва почти цялото царстване на Юлиан. С възцаряването на Валент настъпва още по-тежко време за Църквата – времето на арианския натиск. Започват да молят Василий да се върне в родината си. Той се съгласява – не без колебание. През 364 година приема свещенически сан и става най-близък помощник на Кесарийския епископ Евсевий. Тогава започва пастирският му труд.
2.Свети Василий е пастир по призвание, пастир по темперамент. Той е преди всичко човек на волята. Но не притежава онзи борбен героизъм, присъщ на свети Атанасий, който сякаш се подмладява в борбата. Свети Василий се уморява от нея. По-лесно му е да се отбранява ден за ден, отколкото да се бие в решителна битка. Но той е човек на дълга. И се стреми да преодолее самия себе си в послушанието, със смиреното носене на отредения му дълг. Волята му се закалява в сурови аскетически изпитания. Силата ѝ се чувства в самия му стил – рязък, сякаш изкован. В характера на свети Василий има нещо строго и властно и неговата властност е тежка за мнозина. От него се оплаква дори и неговият нежен и любящ приятел свети Григорий Богослов. Но Василий не бил студен човек. Той бил много впечатлителен, болезнено преживявал житейските разочарования, предателството и измяната на приятелите – преди всичко на Евсевий Севастийски. И понякога отронва думи на горчивина и отчаяние. Но той обикновено скрива, превъзмогва своите чувства, своите огорчения и подчинява личните си чувства на заповедите на дълга. И това е волева бодрост – не природна – тялом свети Василий никога не е бил силен, още от млади години бил болнав. А по природа, душевно, той е по-скоро предразположен към тъга, която не могат да разсеят тежките впечатления от обкръжаващия го живот. Толкова по-ярко се разкрива силата на волята му. Като презвитер свети Василий бил най-близък помощник на Евсевий при управлението на Кесарийската църква. Избраният измежду миряните Евсевий трудно се оправял в тежката църковна обстановка. И както разказва свети Григорий Богослов, Василий идвал, умъдрявал, подчинявал се, давал съвети, „бил всичко за предстоятеля – добър съветник, изкусен помощник, тълкувател на словото Божие, наставник в делата, опора в старостта, пазител на вярата, най-надежден от клириците и по-опитен от всички миряни“. Фактически епископ бил Василий; „и имало някакво странно съгласие и съчетаване на властта; единият управлявал народа, другият – управляващия“. Към това време се отнася литературната полемика и на свети Василий с Евномий. През 370 година Евсевий умира и на катедрата бива избран Василий – не без затруднения и не без съпротивление – част от епархията отказала да му се подчинява. Преди всичко новият епископ трябвало да умиротвори паството си. И той постига това и със силата на властта, и със силата на словото, и със силата на милосърдието – още преди това, по време на страшния глад през 386 година свети Василий продал своето наследствено имение и дал всичките пари в помощ на гладуващите. Но както казва свети Григорий, Божият Промисъл призова Василий не само за Кесарийски епископ – „и чрез един град, чрез Кесария, го възгоря за цялата вселена“. Василий Велики действително се явява вселенски пастир, възвръщащ мира на цялата вселена. Преди всичко той трябвало да се бори за своята катедра – понякога изглеждало, че прави прекалено големи отстъпки, но в това проличава неговата жертвена мъдрост – защото, смята той, по-лошо от всичко е, когато катедрите биват заемани от еретици. И до някое време на Василий му се налага да мълчи и премълчава. Така той се въздържа открито да изповядва като Бог Светия Дух, защото, както казва свети Григорий Богослов, „еретиците дебнеха да уловят ясно изказване за Духа, че Той е Бог“. Защитавайки се с Писанието и силата на умозаключенията, продължава Григорий, „Василий се бавеше до време да употреби собствения си изказ, молейки Самия Дух и искрените поборници на Духа да не се огорчават от неговата предпазливост, защото във времето, когато е разколебано благочестието, заставайки зад едни слова, от неумереност можеш да погубиш всичко. И за поборниците на Духа няма никаква вреда от малкото изменение в изказа, след като под другите думи те припознават същите понятия – защото нашето спасение не е толкова в думите, колкото в делата.“ Като си налага предпазливост поради притеснителните обстоятелства, свети Василий „предоставял свободата“ да говори на Григорий, „когото като почитан с известността си, никой не би съдил и прогонил от отечеството“. Като резултат – от всички православни епископи на Изтока единствено само Василий успява да се задържи на катедрата си по времето на Валент. И нещо повече, на него му се удава постепенно да обедини разделените епископи на Изтока. Това обаче все още не решава проблема. Защото върху тях лежала сянката на миналото и дори самият Василий се съгласява, че те могат да се сторят подозрителни, ако някой си припомни миналото. Техните предшественици се борели против Никейския символ и участвали в прогонването на Атанасий. Самите те били влизали в общение с омиите и мнозина от тях получили хиротония от Акакий. И накрая не всички от тях богословствали правилно и точно, макар и поради недоразбиране. Налага се да бъдат разчленени смътните богословски представи, да се разсеят подозренията, да се съчетае истината на непреклонните никейци и истината на „източния“ консерватизъм. Свети Василий разрешава тази задача в своя богословски синтез върху основата на една нова богословска терминология – и скоро тя става общоцърковна и Църквата обяснява Никейската вяра на езика на кападокийците. Но този богословски подвиг само предваря пастирската борба. Свети Василий е трябвало да стане не само учител, но и миротворец. Предстояло му, от една страна, да обедини „източните“ в единно и твърдо изповедание, а от друга, да накара „староникейците“ и Запада да бъдат снизходителни към тях. Трудността на задачата се определя не само от богословски, но и от канонически причини: повечето „източни“ в Антиохийския разкол вземат страната на Мелетий, докато на Запад и Атанасий поддържа Павлин. Свети Василий успява да постигне много. Преди всичко него го подкрепя Атанасий, който открито засвидетелства православието на Василий и неговата пастирска мъдрост – Кападокия трябва да благодари на Бога, дарил я с такъв епископ, какъвто би искала всяка страна. Доста по-трудно е да се възстанови общението със Запада. Най-много от всичко пречело разногласието по антиохийския въпрос. Изобщо на Запад проявяват малко състрадание към нещастието на Изтока. И все пак състоялото се по-късно възсъединяване и взаимно признаване на Запада и Изтока е подготвено най-вече от старанието на Василий Велики. В тази напрегната пастирска дейност той си поставя ясна и конкретна цел: да събере разединените сили и да противопостави на еретическия натиск една здрава организация – не само твърдостта на вярата, но и твърдостта на волята. Приживе него го нападат, обвиняват и осъждат. Но още свети Атанасий ясно предвижда: Василий стана немощен за немощните и наистина спечели немощните. Самият той не доживява до победата си – умира доста преди Втория Вселенски събор – датата на неговата смърт знаем с точност: 1 януари 379 година. Още ненавършил петдесет години той изгорял в ужасния пожар, пламнал на Изток, и който той самоотвержено се опитвал да погаси. Подвигът му скоро бива оценен – най-близките му потомци вече го наричат Велики. Неговата злободневна пастирска работа скоро е забравена – когато бурите утихнали, или по-точно, когато се надигнали нови бури, в тревогите около които вече не си спомняли за миналото. Но завинаги се запазва жива паметта за него като велик учител – паметта за неговия богословски подвиг.
3.Василий Велики е велик организатор на монашеския живот, родоначалник на малоазийското монашество. И преди всичко – настойчив проповедник на киновитския общежитиен идеал, макар че практически той не отрича и скитското монашество и сам организира скитове. Но чист тип монашество той вижда само в общежитието – в това отношение по-късно го следва Теодор Студит. В монашеството свети Василий вижда общия Евангелски идеал, „живот според Евангелието“. Този идеал се определя преди всичко от необходимостта на отречението – не поради погнуса от света, но заради любовта към Бога, която не може да се успокои и да се насити в суетата и безредието на света. От този именно шум и смут преди всичко се оттегля и отрича аскетът. Но Евангелският идеал не разделя любовта към Бога от любовта към ближния. И затова свети Василий намира за непълен монашеския идеал, вдъхновяван от търсенето на лично, обособено спасение – и дори го смята за несъвместим със закона на любовта, която според апостолските слова „не дири своето“. Освен това духовните дарове на анахорета остават безплодни за братството. Накрая в самотата лесно се ражда самодоволството. Всичко това подтиква свети Василий да призовава ревнителите на подвига към общежитие. И той отново подчертава мотива на любовта: в общежитието даровете, дадени от Духа на един, се съобщават и на другите. Той напомня примера на първохристиянското братство в Иерусалим според Книга Деяния. И възхожда към идеята за Църквата като „Тяло Христово“ – от нея произтича общежитийният идеал. Монашеството трябва да бъде като малка Църква , същото „Тяло“. От този идеал свети Василий извежда заповедта за послушание и подчинение на игумена „чак до смърт“ – защото игуменът или предстоятелят се явява самият Христос и органичната цялост на тялото предполага съгласуваност на членовете и подчиненост на главата. В такова братско общение сред събратята подвижникът трябва да преминава своя личен аскетически път на очистване и любов – своя жертвен път, своето „словесно служение“ („умната служба”). Свети Василий поставя много високо заповедта за девството като път към „единия Жених на чистите души“. Макар и той да не налага като задължение на иноците делата на благотворителността в света, самият той построява около Кесария приют – „тук на любомъдрие да се учи болестта, да се облажава нещастието, да се изпитва състрадателността“. Основната заповед за аскетите е любовта. И от напрегнатата, закалената в подвиг любов Василий Велики очаква мир за света. С особена сила той изобразява обществения идеал именно като противоположност на онзи раздор и разпад, който вижда около себе си и в християнската среда, за което неведнъж говори с болка и горчивина: „Във всички охладня любовта, изчезна единодушието на братята и непознато стана името на единодушието.“ Чрез аскетическия подвиг, чрез „общия живот“, макар и на избрано малцинство, свети Василий се стремял и се надявал да възстанови единодушието, да съедини отново „връзките на света“. Добре е известно какво изключително влияние е оказал Василий Велики върху по-нататъшната съдба на монашеството и на Изток, и на Запад. Нека да си припомним имената на преп. Теодор Студит и свети Бенедикт. Това се свързва повече с разпространението на неговите аскетически творения, отколкото с прекия му пример. Аскетическите съчинения на свети Василий отдавна се слели в един вид „подвижническа книга“. Възможно е с течение на времето тя да е била подложена на обработка. Във всеки случай не подлежи на съмнение автентичността на „Правилата“ на свети Василий, за съставянето на които съобщава още Григорий Богослов. Те са известни в две редакции: пространна и кратка. Първата е съставена през годините на оттеглянето на свети Василий в Понт и съдържа 45 правила или кратки разсъждения. Втората е писана вече в Кесария и се състои от 313 правила, възпроизвеждащи може би онези устни наставления, които според свидетелството на Григорий свети Василий преподавал на кесарийските монаси. Тук спада и сборникът „Нравствени правила“, общо 80 на брой, отправени не само към монасите, но и към християните, и към пастирите изобщо. Като предисловие към тях са двете слова: „За Божия съд“ и „За вярата“. Автентичността на останалите приписвани на свети Василий аскетически правила или наставления подлежи на съмнение. Заслужава си да отбележим, че кратка характеристика на монашеския идеал свети Василий прави в едно от своите писма до Григорий Богослов.
4.Особено внимание трябва да отделим на литургическата дейност на свети Василий. Още Григорий Богослов му приписва „едно чиноположение на молитви“. От посланието на свети Василий до неокесарийските клирици разбираме, че той е бил обвиняван в богослужебни нововъведения – при въвеждането на всенощните псалмопения от антифонен и ипофонен тип. В книгата си за Светия Дух Василий Велики говори много за богослужебните предания и порядки – цялата книга всъщност е един богословски довод от литургическото предание. Тук следва да се отбележат и отделните указания на свети Василий – между другото за извършването на молитвите в право положение (тоест без поклони и коленопреклонение) през всички неделни дни и през цялата Петдесетница в знак на възкресната радост и напомняне за неостаряващия век (срв. 20 правило на I Вселенски събор). Много важна е и следната забележка на Василий Велики: “ На нашите отци се сторило благоразумно не в мълчание да приемат благодатта на вечерната светлина, но при нейното явление веднага да благодарят. Не можем да кажем кой е виновникът за тези слова на светилно благодарение, във всеки случай народът възглася древната песен и никой не смята за нечестиви онези, които възгласят: поем Отца, Сина и Светаго Духа, Бога“. Разбира се, става дума за химна „Свете тихий“ – с това се потвърждава древността на този химн. Според неговата богословска терминология той следва да се отнася към доникейската епоха. Във всеки случай свети Василий несъмнено с голямо внимание се отнася към богослужебните порядки. Трудно е да се каже доколко може да му се приписва чинът на литургията, известна с неговото име, особено във вида, в който се е съхранила до наши дни. Но едва ли може да се съмняваме, че в основата на този чин лежи „чиноположението“ на свети Василий. Трулският събор във всеки случай направо се позовава на свети Василий, който „писмено ни предаде тайнственото свещенодействие“ (прав. 32). Най-древния запис на чина на свети Василий имаме в гръцкия евхологий от VIII век от сбирката на епископ Порфирий (в Санкт-Петербургската Публична Библиотека).
5.При цялата си богословска и литературна надареност свети Василий не бил писател по призвание. И не бил систематик в богословието. Той е написал много малко неща без външни практически поводи и цели. Отчасти това се свързва, разбира се, с обстоятелството, че той живее в трудни и неспокойни години и през целия си живот трябва да се бори – и не само със слово, но и на дело – и с дело преди всичко и повече от всичко. Въпреки това неговото литературно наследство е твърде голямо. Най-напред трябва да посочим неговите догматико-полемични трудове. Първо, книгите „против Евномий“, опровержение на недостигналата до нас „апология“ на Евномий, написано през 363 или 364 година. В запазените преписи на това съчинение на свети Василий се наброяват пет книги, но последните две несъмнено не принадлежат на него – а пък и това е само сбор от бележки за спора, а не свързано разсъждение. Изглежда, те принадлежат на Дидим. Второ, тук спада обширното догматическо послание до Амфилохий Иконийски „За Светия Дух“ (около 375 година). Посочената от блаж. Августин книга на свети Василий „Против манихеите“ не е запазена. Другите съчинения на Василий Велики имат омилетически характер. Преди всичко това са беседите му върху Шестоднева (Бит. 1:1-26), произнесени очевидно в дните на поста – свети Василий дава буквално и реалистическо тълкувание на библейския разказ. След това трябва да споменем 13 беседи върху отделни псалми – тук, напротив, той използва алегорическия метод. Към тях спадат 21 беседи върху различни теми – сред тях трябва да посочим беседите: „За опиващите се“, „За гневливите“, „Срещу лихварите“. Едва ли може да се нарече беседа много характерното разсъждение „За това как да се извлича полза от езическите съчинения, към юношите“. Приписваният на Василий Велики „Коментар към книгата на пророк Исаия I-XVI“ едва ли принадлежи на него, макар че се отнася към неговата епоха. Вероятно свети Василий е съставил и тълкувание на книгата на Иов, но то е изгубено. За аскетическите съчинения на свети Василий говорихме по-горе. Особено внимание изискват писмата на Василий Велики. Още Григорий Богослов започва да ги събира. До нас са достигнали 365 писма, повечето от епископските му години. Те дават изключително ценен материал за историята на епохата. Някои писма представляват доста обстойни богословски трактати – преди всичко знаменитото писмо до брат му Григорий за троическата терминология. Важно е да споменем три послания до Амфилохий Иконийски с изложение на църковните правила, отдавна включени в каноническите сборници – оттук са взети 85 правила и към тях са присъединени още седем от други писма на Василий Велики и по-специално от книгата -послание до Амфилохий „За Светия Дух“, от главите 27 и 29 за значението на Преданието. Общо 68 правила на свети Василий били внесени още в сборника на правилата на Константинополския патриарх Иоан Схоластик до 565 година. Вече 92 на брой ние ги намираме в така наречената „Синтагма към XIV титула“, паметник от VII век. Трулският събор в 692 година скрепява тези 92 правила със своя авторитет и ги превръща в задължително ръководство наред с постановленията на съборите. Повечето правила се отнасят до покаянната дисциплина и представляват запис на църковните обичаи и предания, към които свети Василий е прибавил по нещо и от себе си – „сродно на това, на което съм научен“ от по-старшите.
2.Бог твори видимия свят изведнъж. Но не веднага светът се осъществява в своята пълнота и строй. Василий Велики избягва разсъжденията за същността на небето и земята като напразни и отхвърля понятието за „безкачественото подлежащо“ като основа на света. Безкачественото е нищо и всички качества влизат в понятието за битие. А природата, или същността на нещата, е изобщо непостижима за нас. Впрочем първозданият свят все още не е бил устроен („земята беше безвидна и пуста“), но не защото материя и форма са реално разделими – Бог е създал всичко, „не всяко наполовина, но цяло небе и цяла земя, самата същност, взета заедно с формата“. Но това е така защото първозданата земя била още в неразкрито, потенциално състояние – „земята, по силата, вложена в нея от Създателя, макар да била готова да породи всичко това, очаквала по Божие повеление подходящото време да произведе наяве своите порождения“. Така Шестодневът е описание собствено на устроението на света. Извън броя на сроковете и степените стои само първият ден от сътворението, който свети Василий се колебае да нарича пръв сред останалите. Той е „създаден отделно“ и е някакъв вечен, кръговратен ден, който също така се намира „извън седмичното време“, както и осмият ден – „началото на дните, който е съвременен на светлината, светият Господен ден, прославен от възкресението на Господа“. В него Бог чрез словото и повелението Си е вложил в света „благодатта на светлината“. Творческото слово или повелението Божие става „като че някакъв естествен закон и остава в земята и за последващите времена, съобщавайки и силата да ражда и да дава плодове“. Василий сравнява това с пумпал. Както пумпалът по силата на първия тласък, който му е даден, извършва последващите си въртения, „така и последователният порядък на природата, веднъж получил начало с първото повеление, се простира през цялото последвало време, докато не достигне общия свършек на вселената“. И като кълбо, движещо се по наклонена плоскост, природата на съществата, тласкана само от това едно повеление, равномерно преминава както през раждащата се, така и през разрушаващата се твар. При цялата разнородност на своя състав светът е едно цяло, защото е свързан от Бога с „някакъв неразривен съюз на любовта в едно общуване и една хармония“. При това неизменно се запазват родовете и видовете на битието, както всяко произхождащо се уподобява на онова, от което то произхожда. Във всеки род или вид, растителен или животински, има сякаш собствена семенна сила. И въобще „всяка сътворена вещ в цялото творение изпълнява някакъв свой особен закон“. Устроението на света е ставало като чрез някакви мигновени избухвания. Така си представя свети Василий произхождането на растителния свят. „Да произведе земята злак. И земята, съблюдавайки законите на Създателя, като започнала от кълна, само за един кратък миг време преминала всички видове израстване и веднага дала развитие до съвършенство. Защото тогава нищо не спирало растежа. Нищо такова преди не е имало на земята и всичко за един миг време дошло в битие, всяко растение – с принадлежащото му свойство, отличено с най-явни различия от чужеродните растения и узнаваемо по свойствения за всяко признак.“ Гласът на повелението е кратък и дори не е глас, но трепване или устремяване на волята. Но мисълта, съдържаща се в повелението, е сложна и многообразна. Трябва да се добави – раждайки животните, земята не ражда нещо скрито и предсъществуващо в нея, но в повелението Божие получава сила да роди това, което го е нямало. Следователно според Василий животните възникват чрез самозараждане. За стройното разнообразие на света свети Василий говори винаги с истински естетически възторг – „навсякъде се вижда някаква неизглаголена мъдрост“. Художествената пълнота и подредба на вселената, великото зрелище на космоса възвежда ума към размисли за Твореца и Художника на всичко. „Защото, ако временното е такова, какво ще да е вечното – възкликва той. – И ако видимото е така прекрасно, то какво ли е невидимото.“ Според Василий Велики целият свят свидетелства за Бога. „Ако разгледаш дори камъка – казва той, – то и той по някакъв начин сочи силата на Създателя. И същото ще откриеш, ако разгледаш мравката или комара, или пчелата – често и в най-малките неща се вижда мъдростта на Устроителя.“ Трябва да отбележим, че при тълкуването на Шестоднева свети Василий очевидно е ползвал коментара на Посидоний (който не е запазен) към Платоновия „Тимей“; той превежда библейските образи на езика на елинистичната космология.
3.В устройството на вселената има степени към все по-голямо съвършенство. И на върха на стълбата стои човекът. Но той е сътворен различно от низшия свят, което се отразява и във външната форма на библейския разказ, който явно разкрива „догмата на истината“ – за „съдействащия в творението“, за Словото. И човекът е създаден по образ Божий. Той е безсмъртен и е създаден за духовен живот. Човекът, както казва свети Василий, сред живите същества (разбира се, става дума за земните), е единственото богосъздадено същество. В сътворения човек Бог „вложил нещо от своята собствена благодат, за да може човекът по подобното да познава подобното“. Човекът е създаден от земен състав и от душа, обитаваща в тялото като под някакъв покров. По своята природа тялото е нещо текущо и превръщащо се – „непрестанно тече и се разсейва“. Този свят е сложен и затова е смъртен и жилище за умиращите. Участвайки в естеството на цялото, хората многократно умират, дори преди смъртта да раздели душата от тялото. В собствен смисъл човекът е душата. Човекът, твърди свети Василий, е „ум, тясно свързан с приспособената към него и подобаваща плът“. Но и тялото като „подобаващо обиталище за душата“ е устроено от Бога с велика премъдрост. „Ние – казва свети Василий – сме душа и ум, доколкото сме сътворени по образа на създалия ни. Наше е тялото и получаваните чрез него усещания.“ И то често бива тягостен затвор за душата. „За бързащия към горния живот пребиваването с тялото е по-тежко от всяко наказание и всяка тъмница.“ Василий Велики буквално повтаря Платон: „Гневът, пожелаването, страхливостта, завистта довеждат до объркване душевната прозорливост. Както мътното око не възприема видимите предмети, така е невъзможно със смутено сърце да се пристъпва към познаването на истината. Затова човек трябва да се оттегли от всички светски дела и да не допуска в душата си странични помисли.“ Още по-необходимо е телесното въздържание и преди всичко строгият пост. Само чистият и умиротворен ум е способен да възхожда към познанието или съзерцаването на истината. Трябва „да се постигне съвършеното безмълвие в съкровения храм на съветите на сърцето“, защото всяка страст „довежда до смут и объркване душевната прозорливост“. Със смутено сърце не бива да се пристъпва към познаването на истината. Умът е висшето в душата и господстващото. „Умът е нещо прекрасно, казва свети Василий, и в него ние имаме това, което ни прави създадени по образа на Твореца.“ При разделението на способностите на душата свети Василий следва Платон. По-ниско от разума стоят силите на раздразнителността и въжделението: Θυμός и επιθυμία или τό επιθυμητικόν. Раздразнителната, или волевата способност на душата трябва да се подчинява на разума. Ако тя престъпи извън това подчинение, тя се обръща в ярост и осакатява душата, като се преражда в страст, в гняв. И „вътрешната буря на размирния дух“ помрачава и ослепява ума, прави невъзможно „знанието“. Но сама по себе си „раздразнителността е душевен нерв, който съобщава на душата тонуса, силата за прекрасни дела“. Раздразнителността, ако не изпреварва мисълта, закалява душата – поражда мъжество, търпение и въздържание. „Ако душата е отпусната от сластолюбие, раздразнителността, закалявайки я, както желязото се закалява с потапяне във вода, от слаба и твърде изнежена я прави мъжествена и сурова.“ Праведната раздразнителност, тоест управляваната от разума, се проявява в ревнението. И с еднакво ревнение подобава да се обича добродетелта и да се ненавижда грехът. „Има случаи, когато е похвално да се проявява ненавист“, казва свети Василий. И преди всичко – против дявола, човекоубиеца, отеца на лъжата, твореца на греха. „Но бъди състрадетелен към брата, който, ако пребъде в греха, заедно с дявола ще бъде предаден на вечния огън“. Дори способността за въжделение може да бъде обърната в полза за душата, ако е подчинена на разума и насочена към любовта към Бога и към възжелаването на вечните блага. Всяка душевна способност според свети Василий „става за притежателя си благо или зло – според начина на употребата ѝ.“ По такъв начин всичко зависи от „съгласието“ и съразмерността, от хармонията или „симетрията“ на душевния живот. И начало на тази хармония е разумът. Добродетелта е именно разумното съгласие, тоест целостността на душата. И тя завършва с пребиваване у Бога и общение с Него в любов. Грехът се състои в отдалечаването от Бога, тоест от Живота – грехът е „лишение от живота“, начало на смъртта. Първият грях е предпочитането на вещественото, чувственото пред духовното. Правият път води от вещественото към духовното и по този начин – към Живота. „Този, който внимателно отправя взор към сиянието и изяществото на тази Красота – казва свети Василий, – той заимства от Нея нещо, също като че от някакъв багрилен разтвор върху собственото му лице попадат разноцветни лъчи. Ето защо Моисей, като направил себе си причастник на онази Красота, по време на беседата си с Бога имал прославлено лице“. Пътят на добродетелта е пътят на разума и съзерцанието, Θεωρία.
4.На човека е разкрит пътят на Богопознанието. Първо, той може и е длъжен да умозаключава от величествената картина на света, от световното устройство и ред, като цяло и във всяка негова част – да заключава за разумната причина, за Художника и Виновника за всичко. Това е пътят на космологическото умозаключение, посочен още у Аристотел. Според сравнението, което използва свети Василий – да не разпознаваме Бога в света чрез съзерцание на Неговата красота и устроение, на неговите чудеса и порядък, това означава – по пладне да не виждаме нищо. И второ, всеки може да узнае Бога чрез самопознанието. „Внемли себè“ – повтаря свети Василий библейския стих (Второзаконие 15:9). „Точното съблюдаване на себе си ще ти даде достатъчно ръководство и за познанието на Бога. Защото, ако „внемлеш себе си“, няма да има нужда да търсиш следите на Твореца в устройството на вселената, но в самия себе си, като че в някакъв малък свят, ще видиш великата премъдрост на своя Създател. От безплътността на намиращата се в теб душа разбирай, че и Бог е безплътен. Знай, че Той не е ограничен в място – както и твоят ум няма предварително пребиваване на някое място, но само поради съединението с тялото намира за себе си определено място. Вярвай, че Бог е невидим, като познаеш собствената си душа, защото и тя е непостижима за телесните очи. Тя няма нито цвят, нито вид, не е обгърната от никакво телесно очертание, но се познава само по действията. Затова и в разсъждението за Бога не се домогвай до наблюдение с помощта на очите, но предоставяйки вярата на ума, имай за Бога умствено понятие.“ Разбира се, естественото Богопознание е непълно и недостатъчно, то само подготвя за възприемането на прякото Божествено Откровение, което е дадено и запечатано в Свещените книги. За нас те са съкровищница на Богопознанието. В тях по израза на свети Василий „няма нищо казано напразно, нито една даже дума“. И чрез Откровението обаче ние не постигаме съвършеното Богопознание. То въобще е недостъпно за нас. Ние с очевидност знаем, че Бог е, и можем да познаем и разберем как Бог е. Но какво е Бог, каква е „същността“ Божия, това не знае и не може да знае нито човекът, нито някой от разумните горни сили. „Аз знам, че Бог е – казва свети Василий, – но каква е Неговата същност, това поставям над разбирането.“ Преди всичко, защото вместимостта на тварния ум е винаги ограничена, а битието Божие е безкрайно и безпределно. Затова Богопознанието винаги си остава безкрайната задача, то е път и възхождане. С това ни най-малко не се опорочава обективността на религиозното познание. Непълнотата не означава невярност. „Ако очите са определени за познание на видимото – отбелязва свети Василий, – от това не следва, че всичко видимо може да се обхване от зрението. Небесният свод не може за един миг да се обозре с поглед – а ние обгръщаме с поглед видимото, докато много остава неизвестно за нас. И все пак заради това неизвестно не можем да кажем, че небето е невидимо. Напротив, то е видимо поради онова ограничено познание, което имаме за него. Същото трябва да кажем и за Бога.“ И след това в познанието, доколкото то е изразимо в множествени понятия, ние никога не проникваме по-далеч и по-дълбоко от свойствата и качествата на нещата – в тези качества се изразява и чрез тях се възприема природата на нещата, но никога тя не се изчерпва в тях напълно и точно. Иначе казано – същността на нещата, дори на тварните, е за нас въобще недостъпна и непостижима – дори същността на мравката. Тази мисъл на Василий Велики подробно се развива от Григорий Нисийски. Въпросът за предела на Богопознанието, за познавателния смисъл и характер на религиозните понятия придобива особена острота в спора с Евномий. Този спор има не само богословски, но преди всичко философски смисъл. И в него преди всичко с цялата си острота се открива проблематиката на религиозната антропология и теория на познанието. Евномий обосновава гносеологически своята аномейска доктрина. И свети Василий отговаря на Евномий преди всичко с теорията на религиозното познание, с учението за творческия характер на познавателната дейност на човека. Той не развива в система тази теория на познанието – само набелязва основните ѝ предпоставки. Идеите на свети Василий доизказва впоследствие неговият по-малък брат свети Григорий Нисийски.
5.Евномий изхожда от учението за обективността на понятията. Той различава два рода имена и по този начин – два рода понятия. Първо, имена, „наименувани от хората“, измислени или промислени от хората, имена „по примисъл“, κατ΄επινοίαν. Това са един вид логически фикции, умствени построения, които само обозначават нещата, техните „собствени имена“, неразложими на признаци и не свидетелстващи нищо за устройството или природата на предметите. Иначе казано, някакви празни имена, само думи, само знаци. „От така наречените „примисли“ – смятал Евномий – някои съществуват само на думи, без да имат никакво значение, а други съществуват само в мисълта.“ Във всеки случай от тези „примисли“ не може да се състави никакво безспорно и обективно познание. Сякаш, ако всички наши „имена“ или понятия биха били само наши, само конструирани имена – предметното познание би било невъзможно. И ето, на второ място Евномий утвърждава съществуването на други, собствено предметни и затова свръхчовешки имена. Той изхожда при това от платоническите предпоставки, преработени върху основата на стоическата теория за „семенните думи“. Съществуват имена на самите неща, които означават самата им „същност“ – и затова те са неразделно свързани с тях. Тези имена са разкриване на „същността“ на всяко нещо, „енергии на същността“. „В тях се открива Премъдростта Божия, съответно и изначално приспособила наименования за всеки сътворен предмет“, смята Евномий. Това са „софийните“ имена и те са разложими на понятия, на признаци. Тези имена са достъпни или съобщени на човека от Бога, Който е вложил в разума някакви „семена на имената“. Развивайки тези семена в чист логически анализ, ние съзерцаваме в този род имена самите същности. По този начин ние придобиваме безспорно, неизменно и адекватно знание. Оттук идва и патосът на диалектиката, и строгото определяне на понятията при Евномий. В логическите и диалектическите връзки адекватно се изобразяват и долавят предметните, онтологическите връзки. От тези гносеологически предпоставки Евномий прави богословски изводи. Той утвърждава възможността за адекватно и изчерпателно Бо- гопознание, познание на Божествената същност – и именно чрез анализ на адекватното име Божие – името: αγέννητος, нероден. Историкът Сократ предава думите на Евномий: „За същността Си Бог знае не повече от нас, не може да се каже, че тя Му е известна повече, а на нас – по- малко. Каквото знаем за нея ние, същото знае и Той, същото без всякаква разлика ще намериш и в нас.“ Защото природата на разума е една и неизменна. Затова според резките изказвания на Григорий Нисийски и Теодорит, богословието за Евномий се превръща в „изкуство на словото“ – в логически и филологически анализ на изказваните понятия. В своята критика на евномианството Василий Велики преди всичко отрича делението на имената на онтологически и празни. Той отхвърля Евномиевата критика на „примислите“. Не е вярно, че „примисълът“ е някаква мислена реалност. Нали даже неверните представи са устойчиви – в сънните мечтания или в суетните движения на ума. Под „примисъл“ трябва преди всичко да се разбира мислителната активност на постигащия разум. Примисълът е размишление. Това е мислено проникновение или анализ. „Когато при подробно изследване онова, което при първото движение на ума е изглеждало просто и единично, се окаже разнообразно – тогава за това множествено, удоборазделяемо от мисълта, обикновено се казва, че то е удоборазличимо само чрез „примисъла“. Например от пръв поглед тялото изглежда просто, но идва на помощ разумът и показва, че то е многообразно, като с примисъла си го разлага на влизащите в състава му цвят, очертание, твърдост, големина и прочее. Така например всеки има проста представа за пшениченото зърно, според която ние разпознаваме видяното от нас. Но при внимателно изследване на това зърно забелязваме много други неща и на зърното се дават различни наименования, обозначаващи представяното. Защото едно и също зърно наричаме ту плод, ту семе, ту храна и всяко от тези наименования се представя пред ума чрез примисъла и тези представи се вкореняват в душата на мислещия. С една дума, за всичко, което се представя на чувствата, и в обекта (подлежащото) изглежда нещо просто, но по умозрение приема различни понятия, се казва, че то се умопредставя по примисъл“. Свети Василий по такъв начин противопоставя първичното и неразчленено възприемане на предмета, откриващо го за мисълта и свидетелстващо за неговата наличност и реалност, и – вторичния умствен анализ, който именно се закрепва в понятия и думи – те се строят, „изобретяват се“ от мисълта, но това не отслабва тяхната активност. И за свети Василий основното в познанието е именно тази постигаща активност на ума, проникваща в даденото от съзерцанието… В частност, умът определя предметите в техните съотношения и тогава изгражда нови понятия – отрицателни или положителни. Именно в такива разсъждения за предмета и за предметите се изразява опознаването им от мисълта. Съществува наистина различие на имената – едни имена, имената, които са разделени едно от друго, означават отделни предмети (човек, кон, вол); други имена разкриват взаимоотношения, „показват съприкосновението на едно име с друго“ – син или роб, или приятел. При това и самостоятелните имена в действителност „служат не за обозначаване на същността, а за определяне на свойствата, характеризиращи всеки“. Чрез имената ние различаваме нещата – „запечатваме в себе си понятието за особените отличителни свойства, наблюдавани в тях“. Иначе казано, имената и различаваните в тях понятия са средствата за анализ – в анализа се заключава смисълът на познанието. Но анализът винаги предполага съзерцание, вживяване или потапяне в предмета – и наред с това съзерцанието никога не може да го изчерпи докрай. Винаги остава някакъв „ирационален“ остатък, неразлагаем и неразложим на признаци – това именно означава непостижимостта на нещата в тяхната последна „същност“. Оттук Василий Велики преминава към проблематиката на Богопознанието. И пак отново – всяко богословско понятие също предполага съзерцание или възприемане, чрез което се открива определяната реалност. И понятията разчленяват, различават тези данни на опита, но никога не го изчерпват и никога не го изразяват точно – и затова те не могат никога да го заменят. Опитът не може да бъде сведен към понятията, а понятията са възможни и значими само чрез опита и в опита. Мисълта само опознава съзерцаваното, дава си сметка за своите възприятия. Това е така особено в богословието, където всяко разсъждение предполага така или иначе Откровение. „Няма нито едно име, което да обхваща цялото Божие естество и да е достатъчно, за да го изрази изцяло“ – отбелязва свети Василий. „Много и различни имена, взети – всяко в собственото си значение, съставят някакво понятие – разбира се, неясно и доста оскъдно в сравнение с цялото, но достатъчно за нас.“ Впрочем всички тези имена са винаги само относителни определения, което от своя страна не ги прави условни и нестабилни. Едни от тях говорят или свидетелстват за Бога чрез отрицание на „това, което го няма в Бога“ чрез „отмяна или забрана на понятията, чужди на Бога“. Други показват какво е това, което подобава да си умопредставяме за Него. Но и едните, и другите преди всичко изразяват отношението на мисълта ни към Бога, установяват мерилото за нашите съждения за Него, ръководят мисълта ни при нейното задълбочаване в откровенията и съзерцанията. Тези имена са преди всичко за нас и затова са „след нещата“. Във всеки случай имената говорят не за отделния предмет, но за предмета на познанието – тоест за познаваемото, както то е за познаващия. В частност, всички имена говорят за Бога в откровението, за Бога така, както Той се открива в света. В Божиите имена ние познаваме Бога в Неговите действия, Неговите „енергии“. „Ние утвърждаваме – казва свети Василий, – че познаваме нашия Бог от действията („енергиите“) Му, но не обещаваме да се доближим до самата същност. Действията („енергиите“) Му низхождат към нас, но същността Му остава недостъпна“. Разбира се, трябва да се направи уговорка за Троическите имена, обозначаващи вътребожествените отношения, които говорят за Бога в Себе Си. Но и те говорят за Бога според нашите умопостроения и понятия, говорят като че аналогически – и не разкриват докрай тайната на вътребожествения живот. Та понеже Божественото Отчество и Синовство са несъизмерими с човешките отношения, за изясняването на тези понятия ние трябва да ограничаваме аналогията според Богоприличната мяра – така че и тук остава някаква приблизителност и относителност. Той приема познавателния обективизъм на нашата мисъл. Но едновременно с това винаги подчертава активността на мисълта. Защото за него самият процес на познанието е религиозно ценен като осъществяване на Богообщението в мисловен план, в областта на ума. Много имена изрича човек за Бога и в тях се изразява приобщението му към Откровението, многовидно и многоразлично по вид – „действията са многоразлични, но същността е проста“. В учението за Богопознанието най-ярко се предава основната идея на антропологията на свети Василий – представата за човека като динамично същество, ставащо, намиращо се винаги на път. Това е обща мисъл и на тримата кападокийци – и при двамата Григориевци тя е изразена още по-рязко и по-настойчиво, отколкото при свети Василий.
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.