СВЕТИ АТАНАСИЙ АЛЕКСАНДРИЙСКИ*

Протоиерей Георги Флоровски

1. ЖИТИЕ

протоиерей Георги Флоровски1.Свети Атанасий е роден в Александрия в гръцко християнско семейство през последните години на III век, вероятно през 293 година. На младини става свидетел на Диоклетиановите гонения. Той, по думите на свети Григорий Богослов, употребил „не много време“ за изучаване на светските науки, за общото си образование. Добре бил запознат обаче с античната философия и преди всичко с неоплатонизма. Той отделял внимание най-вече на изуча­ването на Светото Писание, което познавал до тънкости – може би го е изучавал в Александрийската дидаскалия. Отрано бива забелязан от свети Александър Александ­рийски – Атанасий живее в дома му, под неговото ръко­водство получава възпитание при граматици и ритори и малко преди началото на арианските брожения бива ръко­положен за дякон и става секретар на епископа. Той съпровожда свети Александър в Никея и тук „с дръзновение въстава срещу безчестието на арианите“. Скоро след събора свети Александър умира, като, изглежда, преди това посочва Атанасий за свой приемник. И „цялото множе­ство жители, всички, принадлежащи към вселенската Църква, събрали се заедно и единодушно, сякаш в едно тяло, викали и вопиели, като искали за епископ на Църквата Атанасий и всенародно молели за това Христа в продълже­ние на много дни и нощи“. (Свидетелство на Александ­рийския събор от 339 година). На 8 юли 326 година свети Атанасий е посветен от голямо множество епископи за Александ­рийски епископ.Св. Атанасий Велики2.Цялото епископско служение на свети Атанасий преминава сред гонения и преследвания. Повече от 15 години от своето 47-годишно епископство той прекарва в изгнание и заточение. Арианите и мелитианите посрещат избирането му с вражда и клевети. Евсевианите виждат в него основна пречка за своите съглашателски стремежи. На събора в Тир през 335 година свети Атанасий опровергава всички отправени към него обвинения. Но противниците му съумяват да го представят пред Константин като ви­новник и причина за смута и императорът му заповядва да се оттегли от Египет и да замине на Запад, в Трир. И все пак забранява на Александрийската катедра да има заместник. В Трир свети Атанасий бил приет с почести и любов. По време на краткия си престой тук той оказал силно влияние върху църковните кръгове и името му дълго се пазело в благоговейна памет. След смъртта на Константин през 337 година свети Атанасий, както и други изгнаници, получил разрешение да се върне на катедрата си и бил посрещнат с всенародно ликуване. Но и враж­дебните интриги веднага се възобновяват. Евсевианите го обвинили в незаконно възвръщане на катедрата без събор­на отмяна на низложението от Тирския събор. На негово­то място е изпратен арианският презвитер Пист, ръкопо­ложен за епископ от арианина Секунд Птолемаидски, но той бил предаден на анатема от египетския епископат. Независимо от единодушната защита на свети Атанасий от Александрийския събор от 339 година, на Антиохийския събор от 340 година той е низложен и Александрийската катедра огла­вява Григорий Кападокиец. Той нахлул в Александрия с въоръжена сила и с кръвопролитие превзел храмовете. Свети Атанасий решава, че е по-добре да напусне Египет и отива в Рим, където на местен събор е оправдан от отправените срещу него клевети и приет в общение. Папа Юлий го защитил публично. В Рим около Атанасий се събират ревнители на монашеските подвизи, привлечени от слава­та на египетските пустинници. През 343 година свети Атанасий присъства на събора в Сердика. През 345 година Констанций го кани да се върне в Египет и в 346 година той се завръща в Александрия. В средата на 50-те години се възобновили арианските вълнения. Под натиска на императора Атана­сий отново е низложен – на съборите в Арл (353 година) и в Милано (355 година). В началото на 356 година в Александрия е изпратен военачалникът Сириан със заповед да арестува свети Атанасий, но той се скрива и се оттегля в пустиня­та. Александрийската катедра е завладяна от новия епис­коп Георгий и православните са подложени на неистово гонение. За известно време Александрия става център на арианството – тук започват да проповядват Аеций и Евномий. По това време свети Атанасий се укривал в пустиня­та сред отшелници и в пълно уединение. През същото това време той пише и разпраща своите основни изобличителни и защитни съчинения. Търсели го постоянно, но напраз­но. От това доброволно изгнание той успял да се завърне едва при Юлиан през 361 година, но отново не за дълго. Впро­чем, за няколкото месеца от престоя си в Александрия, той успява да събере и проведе голям събор, който е изве­стен със своите определения (362 година). В края на 362 година отно­во е изгонен – оттеглил се в горен Египет и трябвало да остане там до смъртта на Юлиан. След предварителна среща с новия император Иовиан в Антиохия свети Атанасий се завръща в Александрия през 364 година. Оттегля се още веднъж – през 365 година, поради указа на Валент за изгнание на всички, които са били заточени при Констанций и са се завърнали при Юлиан. По настояване на на­рода тази заповед е отменена след 4 месеца. Остатъка от живота си свети Атанасий прекарва в Александрия, отда­вайки се на литературна и пастирска дейност. Той умира на 3 май 373 година, като малко преди своята кончина ръкопо­лага своя приемник – епископ Петър.

2. ТВОРЕНИЯ

1.Към ранните години от живота на свети Атанасий се отнасят само две съчинения с апологетическо съдържание: Слово срещу езичниците и Слово за въплъщението на Словото (вероятно 317-319 година). Те са свързани по теми и съдържание; бл. Иероним ги съеди­нява под общото име Две слова срещу езичниците. В първото се доказва лъжата и нищожността на езичеството и се набелязва пътят на възхождане до истинското познание на Бога и Словото от самонаблюдението и съзер­цанието на външния свят в неговата хармония и красо­та; в това разсъждение са много силни елинистическите и в частност неоплатоническите мотиви (в критиката на идолопоклонничеството, в изобразяването на пътищата на па­дение и възвръщане на душата.). Във второто слово се разкриват истината и смисълът на въплъщението; това се и доказва с доводи от изпълнението на пророчествата и нравственото обновление, което се извършва в христи­янския свят. В заключение свети Атанасий препраща за подробности към Писанието, изречено от Бога чрез богомъдрите и свети мъже; но прибавя, че „без чист ум и без подражание на живота на светиите никой не може да разумее словата им“. В древността са били известни мно­го екзегетически творения на свети Атанасий. До нас са достигнали само откъси от тълкуванието на Псалмите, на Евангелието от Матея и Лука – в катените. Коментарът на свети Атанасий има александрийски характер с преоб­ладаване на нравствените мотиви. В писмо до Маркелиан „за тълкуванието на псалмите“ Атанасий излага един общ поглед върху старозаветното Писание. То е писано от единия Дух и е писано за Спасителя. Псалмите имат някаква особена и преимуществена благодат, в тях се съче­тават законът и пророците и наред с това те са написани за всеки от нас – за пример и назидание.протоиерей Георги Флоровски32.Своето богословско изповедание свети Атанасий излага полемично в борбата с арианството. Повечето догматико-полемически творения са написани по време на третото му изгнание (356-362 година). На първо място тряб­ва да се поставят трите слова против арианите – присъе­диняваното към тях четвърто слово едва ли принадлежи на Атанасий. В първото се отхвърлят рационалните и екзегетическите доводи на арианите; свети Атанасий ци­тира и анализира тук редица откъси от „Талий“ на Арий. Второто слово е посветено преди всичко на тълкуванието на Притч. 8:22 – текста, който бил един от главните дово­ди на арианстващите за доказване на тварността на Сина-Премъдрост („Созда мя в начало путей своих“…). В тре­тото слово се обяснява смисълът на Божественото единосъщие и значението на принизяващите слова за Хри­ста в Светото Писание. По същото време са написани четирите послания до Тмуитския епископ Серапион – За Божеството и единосъщието на Светия Дух. Към по-ра­нен период се отнася словото върху думите: „Всичко Ми е предадено от Моя Отец“ (343 година). Автентичността на книгите „За Троицата и за Светия Дух“ (оцеляла само в латински превод) и „За явлението на Бога Слово в плът и срещу арианите“ е оспорвана. Книгите „За въплъщени­ето срещу Аполинарий“ не принадлежат на свети Атанасий. Догматическо съдържание имат някои негови посла­ния – сред тях са посланията до Коринтския епископ Епиктет, до Аделфий Изповедник, до Максим Философ, посветени на христологически теми.

3.На свети Атанасий неведнъж му се налага да се брани от клевети. В свое оправдание той съставя три апо­логии: „Апология срещу арианите“, в която са събрани всички документи по делото на Атанасий за периода на първите му две изгнания (350 година), „Апология за цар Констанций“ (356 година) и „Апология за бягството ми при цар Сириан” (357 или 358 година). На същите апологетически цели служат и историко-полемичните съчинения на свети Атанасий: „История на арианите към монасите“ (359 година), „За постановленията на Никейския събор“, „За мненията на Дионисий Александрийски“ и особено „За съборите в Аримина и Селевкия“, където документално е разгледана ця­лата история на противоникейската борба (359 година). Тук се включват и съборните послания от името на Александрийс­ките събори: „Свитък до антиохийците“ (362 година), „Писмо до африканските епископи“ (369 година) и окръжните послания.

4.Единогласното свидетелство на съвременниците приписва на свети Атанасий „Житието на преп. Антоний“, отеца на монасите. Още приживе на свети Атанасий то е преведено на латински от презвитера Евагрий, впос­ледствие Антиохийски епископ – вероятно през 371 или 382 година, във всеки случай преди 383 година, когато е умрял юношата Инокентий, на когото е посветен преводът. По­вдигнатите по времето на Магдебургските центуриатори съмнения за авторството на свети Атанасий нямат сери­озни основания. Житието е писано скоро след смъртта на преп. Антоний (356 година), вероятно през 356-357 година, по време на „нашествието на арианите“, принудило свети Атанасий да напусне Александрия и да се крие в отдале­чени места в пустинята. То е писано за „чуждестранните братя“, ревнителите на аскетичния живот от страна, къде­то монашеството едва започва да се появява – вероятно за римските почитатели на монашеския подвиг. В живота на преп. Антоний свети Атанасий вижда „съвършен при­мер за подвижничество“. „Житието на Антоний“ оказава силно влияние върху зараждащата се агиографска писменост – между другото върху Иеронимовото житие на преп. Павел Тивейски. Неотдавна бе издадена древна сирийска преработка на житието на преп. Антоний. На аскетическото назидание са посветени писмата на свети Атанасий до монасите Драконтий, Орсисий и Амун. Автор­ството на съчинението „за девството“ подлежи на голямо съмнение независимо от свидетелството на бл. Иероним.

5.Особено място сред творенията на свети Атанасий заемат неговите пасхални писма. От гръцкия ориги­нал са запазени само незначителни откъси. В сирийски превод е запазена голяма част от тях. Тези писма са важ­ни за хронологията и историята на епохата. В откъса от 39-ото послание (367 година) се съдържа списък на канонични­те книги от Светото Писание и към него са изброени кни­гите, невключени в канона, но одобрени от отците за четене от огласяваните: Премъдрост Соломонова, Премъдрост Сирахова, Естер, Иудит, Товит (свети Атанасий пропуска Макавейските книги), така нареченото учение на Апостолите (Διδαχή) и Пастира. Тук за първи път се изброяват 27-те книги на Новия Завет като единно цяло.

3. ДОГМАТЪТ ЗА ИЗКУПЛЕНИЕТО

1.В своето богословско изповедание свети Атанасий изхожда от съзерцанието на историческия лик на Христа, Богочовека и Спасителя, а тринитарният въпрос за рождението и единосъщието на Божия Син за него е преди всичко христологически и сотериологически въпрос – не умозрителен, а въпрос на живия религиозен опит. Действителността на извършеното спасение за свети Атанасий е свидетелство за Божествеността и „единосъщието“ на въплътилото се Слово – защото само въплъщени­ето на Единородния може да бъде спасително. Смисълът на спасението той вижда в това, че тварното човешко ес­тество се е съединило (по-точно възсъединило) с Бога. И това е възможно само ако Бог се е въплътил и е станал човек. Спасението е „обожение“- Θέωσις. В това отноше­ние при свети Атанасий оживява малоазийската тради­ция (учението на свети Ириней).протоиерей Георги Флоровски22.Свети Атанасий изхожда от рязкото и решително противопоставяне на Бога и тварта: „всичко, което е сътво­рено, ни най-малко не е подобно по същност на своя Тво­рец“, защото тварното е възникнало от несъществуващо­то и не може да има сходство със самосъществуващото битие. Създадена от нищо, тварта съществува над бездна­та на нищожеството, готова да се низвергне в нея. Тварта е произлязла и е възникнала и затова представлява „из­менчиво и разпадащо се естество“; в самата себе си тя няма опора и устои за съществуване. Само на Бога при­надлежи истинското битие и Бог е преди всичко Битието и Съществуващият – защото Той не е произлязъл и е безначален. Все пак тварта съществува и при своето възникване е получила не само битие, но и благобитие – твърда устойчивост и стройност. Това е възможно чрез причастие към пребиваващото в света Слово. И тварта, озарявана от владичеството, промишлението и благоустроението на Словото, може твърдо да стои в битието, като „причастна на истинно съществуващото от Отца Слово“. Изтòчното Слово на Бога на всичко, като Божия сила и Божия Премъдрост е настоятел, строител и пазител на света. По неизследимата Си благост Бог не допуска твар­та „да бъде увличана и люшкана от своето собствено ес­тество“, но собственото и единственото Слово на Отца низхожда във вселената и тук разпространява силите Си, и всичко озарява, видимото и невидимото, и всичко съдържа и свързва в Себе Си, животвори и запазва всичко – всяка отделна вещ и всичко като цяло. В Словото е началото и източникът на световния ред и световното единство. На­всякъде в света се открива ред и съразмерност, всестройно съчетание и съгласие на противоположните неща. В това единство и стройност на света се открива Бог: „Ни­кой не смее да каже, че Бог е употребил в наша вреда невидимостта на Своето естество и е оставил Себе Си съвсем непознаваем за хората. Напротив, той е устроил тварите така, че бидейки невидим по естество, той е достъ­пен за познанието по делата.“ Богът на откровението е Словото. „Защото Словото, разпростряло се навсякъде, – и горе, и долу, и в дълбочина, и в широта: горе – в творе­нието, долу – във въчовечаването, в дълбочина – в ада, в широта – в света, е изпълнило всичко с познанието за Бога.“ В света върху всички твари и върху всяка поот­делно „са поставени някакъв отпечатък и подобие“ на Божествената Премъдрост и Словото – и това предпазва света от тление и разпадане. Тези мисли на свети Атанасий напомнят учението на Плотин за устройващото света отпечатване на Ума в материята, но между тях има ко­ренна разлика. Според Плотин Умът се отпечатва в безкачествената материя и пребивава в нея. За свети Атанасий самото възникване и съществуване на тварта се основава на присъствието на Словото в нея. И той кате­горично отхвърля представата на стоиците за семенните слова (λόγοι σπερματικοί) – начало на световното устроение е Словото на Отца. Възникването на света и отпечат­ването на Словото в него са неразделни във времето. Той иска да подчертае двойствеността на тварта: в нея има собствена изменчива и създадена природа и върху нея – съхраняващият я отпечатък на Словото, чрез който един­ствено тя е и „природа“, и „благодат“. Върху различава­нето и противопоставянето на тези два „елемента“ е пост­роена цялата по-нататъшна система на свети Атанасий. Учението на Словото като Премъдрост светодържаща и творческа е развито от него още преди арианските споро­ве. В това учение той продължава доникейската традиция, но е съвсем свободен от всякакъв космологичен субординационизъм. „Съпребивавайки с Отца като Премъдрост и обръщайки се към Него като Слово“, Синът Божий „създава, довежда в битие и благоустройва вселената като Сила на Отца, поддържа в битие цялата съвкупност на тварите. Като благо Рождение от Благия и като Син Истинен, Той е Сила на Отца, и Премъдрост, и Слово – и не по прича­стие, сякаш всичко това Му е дадено отвън, както се дава на Неговите причастници. Но така, че Той е Самопремъдрост, Самослово, собствена Самосила на Отца, Самоистина, Самоправда, Самодобродетел, Отпечатък, Сияние, Об­раз – накратко: всесъвършен плод на Отца, Единствен Син, неизменяем Образ на Отца“. И следователно в Сина адекватно се познава Отецът. Впоследствие в разгара на арианските спорове свети Атанасий повтаря и развива учението си за Словото. При това той още по-тясно свързва творческото действие на Словото и Неговото изкупително дело (въплъщението) – и едното, и другото той обединя­ва в понятието вход на Словото във вселената. В Писа­нието по отношение на тварта Словото се нарича Първо­родно: „затова, че Словото, съзидавайки в началото тварта, е снизходило при създадените, за да могат те да дойдат в битие и затова още, че след снизхождането всяка твар се осиновява от Словото“. Преди вечните времена е по­ложен в основата Синът – в началото на всички пътища.

3.В съответствие с общото си учение за двойстве­ността на всяко тварно битие в сътворението на човека свети Атанасий различава два (логически, но не хроноло­гически) момента: сътворението (на човешката приро­да) от нищото и запечатването, помазването и с образа Божи, сякаш „рождение“ или осиновяване – чрез Сина в Духа. По благодат Бог става Отец на онези, които ѝ сътво­рил. Тварта се осиновява на Отца чрез причастие на Сина, оставайки създание по естество. Изведеният от небитие­то човек в самото сътворяване се помазва от Духа – „ди­ханието на живота“, което е вдъхнал Бог в Адам, е било не душа, но Духът Свети и животворящ; и имайки Го в себе си, първозданият човек бил духовен – бил е „духо­вен човек“. Чрез „уподобяването на Себе Си“ Бог го е направил съзерцател и зрител на съществуващото, приоб­щил го е към блаженството на истинния живот. Но бла­годатта и дарът на Духа били дадени на първия човек някак отвън; затова той можел да ги загуби, и те наистина били загубени при грехопадението. В грехопадението човекът се е отвърнал от съзерцаването на Бога, откло­нил се от умното възхождане към Него, сякаш се затво­рил в себе си и се е отдал на „разглеждане на себе си“. И тогава пламнали и се разгорели в него страсти и пожела­ния и се разпаднал и раздробил животът му. Хората из­паднали в „самовъжделение“, душата от мисленото се обърнала към телесното и забравила, че е сътворена по образа на благия Бог – като че излязла от самата себе си, тя „спира мисълта си на несъщественото“, въобразява си го и „се превръща в изобретателница на злото“. Защото злото е несъществуващо, няма образец за себе си в съще­ствуващия Бог и е създадено от човешките помисли. Множеството натрупани в душата телесни въжделения засенчват в нея онова огледало, в което тя е можела и е трябвало да вижда образа на Отца. Тя вече не вижда и не съзерцава Бога Слово, по образа на Който е сътворена, но с мисълта си се носи към многото неща и вижда само това, което подлежи на сетивата. Това е някакво опияне­ние и лутане на ума. Престъпването на заповедта лиши­ло първоздания човек от мислената светлина и го върна­ло в „естественото състояние“ и така го подчинило на „естествения“ закон на тлението. Мисълта, отровена от чувствени пожелания, станала суетна. И човечеството за­почнало да потъва в мрака на езичеството.

4.При грехопадението човекът обеднял, природата и благодатта били разрушени. И се наложило възсъединяването, „обновяването“ на тварта, „обновяване на създа­дения по Образа“, възстановяване на изгубената благо­дат на Божия Образ. Словото като Творец или демиург „трябвало да поеме върху Себе Си и обновяването на делата“. И това се е извършило: И Словото стана плът… Словото възприема цялото човешко естество и в това възприемане, оставайки подобно на нас, то просветлява и се освобождава от естествените немощи – „както сламата, оградена от камъни, които, казват, противодействат на огъня, вече не се страхува от него, намирайки безопасност в не­горимата обвивка“. Обречено на тление „по природа“, човешкото естество е било създадено и призвано за нетленност. Изначалното причастие на „оттенъците“ на Сло­вото било недостатъчно, за да предпази тварта от тление­то. Ако след прегрешението не бе последвало тление, то биха били достатъчни опрощението и покаянието, защото „покаянието не извежда от естественото състояние, а пре­кратява само греховете“. Но смъртта завладяла тялото и го покорила. Разбира се, във всемогъществото Си Бог би могъл с една повеля да прогони смъртта от света. Но това не би изцелило човека, свикнал вече с неподчинени­ето. И не би била спазена при това справедливостта Бо­жия. В такова опрощение би се проявило могъществото на повеляващия, но човек би станал само това, което е бил Адам, и благодатта отново би му била дадена отвън. Тога­ва не би била изключена вероятността за ново грехопаде­ние. А чрез Въплъщението на Словото благодатта се дава на човечеството вече неотменимо, става неотделима и по­стоянно пребивава в хората. Словото се облича в тялото, за да го преоблече в живот – за да го предпази не само външно от тление, но и за да го приобщи към живота. Сега „тялото е облечено в безплътното Божие Слово и по никакъв начин вече не се бои нито от смъртта, нито от тлението, защото има за риза живота и в него е унищоже­но тлението“. Словото отначало пребивава в света като в някакво голямо тяло, устройвайки и оживотворявайки го. Трябвало е То да се яви и в човешкото тяло, за да го оживотвори. Върху човека вече е бил начертан ликът на Словото и когато този лик се е замъглил и не можел да се види, „подобавало да се възстанови“. Това и станало във Въплъщението на Словото.протоиерей георги флоровски5.Словото е станало човек, във всичко подобен на нас. Свети Атанасий обикновено говори за „въплъщение­то“, но под „плът“ той винаги разбира цялостния човек, одушевеното тяло с всички свойствени нему чувства и страдания. По силата на съединението си със Словото тялото се освобождава от своята тленност и немощ – „по­ради пребивавалото в него Слово“. Животворящата сила на Словото освобождавала тялото на Спасителя от есте­ствената немощ – „Христос бил гладен поради свойство­то на тялото, но не чезнел от глада“. Тялото било „удобостраждущо“, но в него било Безстрастното Слово – немощите се прилепвали към тялото по волята и допущението на Словото, а не по необходимост и против волята. Господ допускал да се проявява всичко, свойствено на тялото – да желае и да плаче, и дори да приеме смъртта. Но смъртта на Господа била допущение поради Неговото смирение и любов, а не необходимост. Той имал властта да се раздели с тялото и то можело да умре. Но то вече не можело да бъде мъртво, „защото било станало храм на живота“. Затова то веднага оживяло и възкръснало – „по силата на обитаващия в него Живот“. Тялото не об­вързвало Словото, но самò се освобождавало в Него от своята ограниченост – и не само от ограничеността, но и от склонността към грях. Защото със силата на неизмен­ното Слово самото изменимо човечество в Христа стана­ло неизменно в доброто и всички изкушения били без­силни пред него. „Човечеството преуспявало чрез Премъдростта, постепенно извисявайки се над човешкото естество, обожавайки се, ставайки и явявайки се за всички орган на Премъдростта за действеността на Божеството и Неговото възсияване“. „Делата, свойствени на самото Слово, се извършвали посредством тялото.“ И в това служение на Божествените дела плътта се обожавала. Чо­вешкият живот бил непогрешим в Христа. Човешкото естество в Христа било изобилно помазано от Духа още при кръщението в Иордан. А от Него и ние сме започна­ли да приемаме помазването и печата на вселяването на Духа, тъй като първо в Него била осветена плътта. Просияването на човешката природа в Христа е просияване на цялата човешка природа в нейното Начало. По такъв начин чрез въплъщението Словото отново застава („създа­ва се“) в началото на пътищата и затова се нарича Първо­родно. Господ „станал наш брат по подобие на тялото“; и Неговата плът „се спасила и освободила преди други­те“. Като „сътелесни Нему“ и ние се спасяваме или оживотворяваме, „защото плътта ни вече сякаш не е земна, но от самото Божие Слово е приведена в тъждество със Словото, Което заради нас стана плът“. Изкуплението и спасението са се извършили не само във Въплъщението. Те продължавали през целия земен живот на Господа. Господ двояко проявил човеколюбието Си: унищожил смъртта, обновил естеството и „явил Себе Си в дела“, по­казал, че Той е Словото на Отца, Вожда и Царя на вселе­ната. Със своето видимо явление Господ показал на хо­рата, отпаднали от мисленото съзерцание, невидимия Отец. Чрез изпълнението на закона Той ни освободил от клет­вата и осъждането на закона. Но „тлението не можело да бъде прекратено в хората по друг начин освен чрез смъртта“ и затова собствено в смъртта трябва да вижда­ме „последната цел“ на спасителното Въплъщение. „За приемането на смъртта Той имал тяло и не можело да се запрети смъртта, за да не се възпрепятства и възкресени­ето“. Кръстната смърт била „принасяне на подобното“, изпълнение на общия дълг. Но „тялото на Господа“ не можело да бъде задържано от смъртта, и възкръснало; „по чуден начин в едно и също се извършило двоякото – и смъртта на всички била изпълнена в Господнето тяло, и били унищожени смъртта и тлението в него поради съприсъстващото в него Слово“. Господ умрял не пора­ди немощ на естеството, но по воля, заради общото възкре­сение, „не със Собствена смърт отделил от Себе Си това тяло, но приел смъртта от хората, за да изтреби съвсем и тази смърт, докоснала тялото Му“. Тялото на Господа не познало тлението и възкръснало всецяло, защото било тяло на самия Живот. Смъртта на Господа била истинска смърт, но кратка: „не за дълго оставил Той тялото Си в такова състояние, само го показал мъртво поради прилеп­налата към него смърт и незабавно го възкресил на тре­тия ден, възнасяйки със Себе Си и знамението за победа­та над смъртта, тоест явеното в тялото нетление и непричастност към страданието“. И в Христа възкръсна­ло и се възнесло и цялото човечество – „чрез смъртта се разпространило безсмъртието върху всички“. Въстанал от гроба Господ „в плът обожена и отхвърлила мъртвостта“, прославена докрай – „и на нас принадлежи цялата тази благодат и е наше това превъзнесение“; и започва въвеждането ни в небесната област като сътелесни по тяло с Христа. Учението на свети Атанасий за изкуплението изцяло представлява учението за Възкресението, за възкре­сяването на човека от Христа и в Христа.St. Trinity6. Светото Писание ни възвестява две истини за Спа­сителя: че Той винаги е бил Бог, Син и Слово и че Той е станал човек. Оттук идва и двойствеността на думите в Писанието – прославени и принизени, – последните се отнасят до човечеството на Христа. Словото не просто „е възжелало да бъде в тяло“ или „да се яви“ в него, не само снизходило в човека, но станало човек, направило Себе Си Син човешки. При Атанасий се срещат често непълни и неточни изрази: облякъл се или обитавал храм, обител, орган. Но той категорично различава явяването на Словото в Христа от явяването и пребиваването Му в светиите. Христос станал човек. В Христос видимото тяло било тяло на Бога, не на човека. Той направил тяло­то „Свое Собствено“; и немощите на плътта станали „соб­ствени“ на Словото. Делата Христови не били разделни, така че едно да се извършва по Божество, а друго – по човечество, но „всичко се извършвало съвместно“ и не­разделно. Самото плюване на Христа било божествено (и затова било целебно, животворно)! Това е така, защото въплътеното Слово „усвоило“ за Себе Си всичко плътско. Не – един скърбял за Лазар, а друг го възкресил – но Един и Същ. И от Девата се родил Бог в плът, и Мария е Богородица, Θεοτόκος. При това Словото не се е промени­ло и не се е обърнало в друго, и плътта родена от Мария не е станала единосъщна на Словото. За това и била из­брана Мария, за да приеме „от нея“ Господ тяло, „като нашето“, а не единосъщно на Божественото. „От Мария самото Слово е приело плътта и е произлязъл човек, по естество и по същност истинско Божие Слово, а по плът от семето Давидово и от плътта на Мария – се сътворил чо­век“. В описателни изрази свети Атанасий ясно разкрива единството на Христа-Богочовека и неслитната двой­ственост в Него – на единосъщното на Отца Божество и подобното и сродно на нас човечество. Именно затова Той е Спасител, Слово и Втори Адам – Един и Същ.st. trinity7. Словото е станало човек, за да се „обожим“ ние, „за да ни обожи в Себе Си“. Обожението е осиновяване от Бога, „за да станат синовете човешки синове Божии“. И ние, възприети от Словото, се обожаваме „поради плътта Му“, тоест по силата на Неговото въплъщение. Защото не с един отделен човек се е съединило Словото в рождението от Девата, но с цялото човешко естество. И затова всичко извършващо се в човечеството на Христа непосредствено (но не принудително) се разпространя­ва върху всички хора като „сродници“ и „сътелесници Негови“ не само по силата на подобието, но и на истинс­ката съпричастност на всички хора в човечеството на Сло­вото. Защото Той е лозата, а ние – клоните, „съединени с Него по човечество“. Както клонките са единосъщни с лозата и произлизат от нея, така и ние, имайки тела, едно­родни с тялото Господне, приемаме от изпълнянето му; и тялото Му е за нас „коренът на възкресението и спасени­ето“. Общото обновление, помазване, изцеление, възнесе­ние вече се е извършило в Христа, защото всички е по­несъл върху Себе Си. Това е не просто „сходство“ или заместване, но истинско единство. И затова в Христа ця­лото човечество се помазва от Духа в Иордан, умира на кръста и съвъзкръсва в нетление – в Него, „защото Той носи на Себе Си нашето тяло“.

Но това съучастие и съпричастие на Христовото чо­вечество има още да се разкрие и осъществи в подвига на хората. Чрез възприемането на плътта от Словото чо­вешкото естество става „духоприемно“ и наистина при­ема Духа, става „храм Божи“, храм на живеещия в нас Свети Дух; ние ставаме „приятели на Духа“. И в при­емането на даровете на Духа ние се съединяваме с Хрис­та – „напоявани от Духа, пием Христа“. Защото „Духът като помазание, е диханието „на Сина и в Него „Словото прославя тварта, и като я обожава и въсиновява, довежда я при Отца“. С Духа Свети Словото запечатва и помазва всичко, в Духа „ние ставаме причастници на Божествено­то естество“. Духът е „енергията“ на Словото и затова вселяването на Словото е стяжението на Духа. Словото е възприело плътта („Бог е станал плътоносец) и хората приемат Духа, стават „духоносни“. Със силата на Духа в човешкото естество изгаря чувственото въжделение, из­гонва се от него греховното влечение и се съобщава спо­собност „да не се изкушаваме от видимото“. Сега дя­волът (след Христа) „поради Христовата сила като врабче служи за играчка на децата“. На човека е дадена власт над бесовете и изкушенията; и с кръстното знамение като знак на победата се прекратява всякакво вълшебство и чародейство и демоните биват изобличени, че са мъртви. Но главното и основното е, че е изтръгнато от тварите жилото на смъртта. Възприети от Словото, хората „вече наследяват вечния живот“ и не остават вече грешни и мъртви поради страстите си, но въстанали чрез силата на Словото, завинаги пребивават безсмъртни и нетленни“. Смъртта вече не ужасява и не е страшна, защото е дадено обетованието, че въставайки от мъртвите, ние во Христа ще се съвъзцарим на небесата. И сега вече е достатъчно преодоляването на света в подвига на отречението, пома­зано от Духа. Този път изминават християнските под­вижници, побеждаващи със силата на Духа немощта на естеството, постигащи тайните и носещи Бога. Подвигът им свидетелства за победата на Христос над смъртта – такова множество мъченици ежедневно преуспяват зара­ди Христа и се надсмиват на смъртта. И нека съмнява­щият се да пристъпи с вяра към Христа и тогава ще види немощта на смъртта и победата над нея. Защото Христос „вдъхва сила срещу смъртта“ във всеки пристъпващ. Положен е крайъгълният Камък, „за да можем и ние да бъдем надстроявани върху Него, като скъпоценни камъ­ни“. В обожението се полага и основата на съвършения съюз на любов между хората по образа и примера на Божието единосъщие – чрез силата на Духа.the father and the holy spirit8.Изкуплението е изпълване и възстановяване на творението и затова е дело на Словото. Но в него се дава повече, „по-голяма благодат“ от обикновено възвръщане към първозданото състояние, от обикновено възстановя­ване на изгубеното при грехопадението. Защото Словото стана плът. И човекът неотменимо стана „съжител на Бога“. Тленността е опразнена. Тварта е получила окон­чателна устойчивост чрез „тялото на Бога“. Създала се е нова твар. И това е било открито в Писанието – в имену­ването Му „Първороден“ и „начало на пътя“. „Родила се, преди хълмовете“, Премъдростта Божия се създава „за начало на пътя“ (Притч. 8:22,25). Това е предвечният съвет за творението и изкуплението от Словото и в Словото, за спасителното въчовечаване на Словото като начало на „новата твар“, превъзхождаща „първоначална­та твар“. И във второто пришествие Христово ще се из­пълни всяко Божие смотрение: Христос ще дойде в слава – „да въздаде на всички плода на Своя Кръст – възкре­сението и нетлението“.

4. ИСТИНАТА НА ТРОИЧЕСКОТО ЕДИНОСЪЩИЕ

1.За богословското разкриване на тайната на Троичността свети Атанасий бива предизвикан от арианските вълнения. И в своите творения той преди всичко раз­глежда и опровергава арианските доводи и препратки към Писанието. Но заедно с това троическото изповедание е вътрешна необходимост за Атанасий като обосноваване на вярата и упование за спасението. Арианското лъжеучение отрича цялото Христово дело. Една твар не би могла да победи смъртта, не би могла да ни съедини с Бога. „Ако Словото, бидейки твар, стане човек, то човек не би се обожил – като не се е съчетал с Бога“. И само в единосъщния Син човекът получава общение с Бога. И само единосъщният Дух ни съединява с Отца. В догмата за единосъщието свети Атанасий защитава действително­стта на спасението.god the father62.При разкриването на троическия догмат свети Атанасий изхожда от понятието за Бога като всеблажена пълнота на битието. Просто, блажено и непостижимо Същество, но по-висше от всяка същност, Бог е по-висш и от всякаква човешка представа. Учението за съвършена­та простота и вътрешна пълнота на Божественото битие и живот е за свети Атанасий твърдата основа за разкри­ването на истината на вечното рождение и единосъщието на Единородния, на Сина и Словото. Словото е рождение на Отца и рождение на същността, и от същността – „собствено рождение на същността“. Защото всяко рож­дение е от същността и ражданото винаги е единосъщно на раждащото – в това е основната и отличителната чер­та на рождението, неговото своеобразие за разлика от другите начини на произлизане и преди всичко от сътво­ряването. Сътворяването винаги се извършва или от ня­какъв предшестващ материал, или от нищо; и сътворено­то винаги остава външно за творящия или съзидаващия – неприличащо на него, неподобно нему, „иносъщно“. Синът се ражда, защото битието Му принадлежи на необ­ходимостта на Божествената природа. Тя е плодоносна, плодовита сама по себе си. „Същността на Отца никога не е била недовършена, така че нещо, което ѝ принадлежи, да се е добавило към нея впоследствие“. Отрицанието на вечността на Сина и Неговата съвечност на Отца е не само хула срещу Сина, но и срещу Отца, умаление на достойнството на Отца, отрицание на Божията неизмен­ност. Това значи да се допуска, че „Той е бил някога без Собственото Си Слово и без Премъдростта, че е бил ня­кога светлина без лъч, че е бил извор безводен и сух“. Но „неизвиращият от себе си не е вече извор“. Бог е вечен, изворът е вечен, затова вечна трябва да бъде и Премъдростта-Слово, вечно трябва да е рождението. Ако някога не е имало Сина, то Бог някога не е бил Отец и следовател­но не е имало Троица, но – „имало е (време), когато не е имало Троица, а е имало Единица, и някога Троицата е била непълна, а пък някога е станала пълна“. Това озна­чава да се разсича и съставя Троицата и да се съставя от несъществуващото, „от чужди помежду си естества и същности“. Това значи самата Троица да се почита като възникнала („сътворена“, създадена), сложна, съставена чрез произрастване и присъединяване. С това разсъжде­ние свети Атанасий се опитва да разкрие „тайната“ на арианството като отрицание на Троичността или Триединството Божие. Наистина арианството е рецидив на отвлечения монотеизъм, отречение от висшата новост на християнското откровение – от истинното познание за Бога като Пресъщèствена Троица. В своята неизменяе­мост Отец винаги е бил Отец, подчертава свети Атанасий – Отец на „собствения Си Син“. От отношенията на Отца и Сина трябва да се изключи всяка последователност, всяка „продължителност“ или „разстояние“ между тях. Тук има пълна и всесъвършена съ-вечност. Тук се изключва вся­ко „някога“ и „когато“. Защото не може с времеви опре­деления да се означи вечният и неизменен Бог, Съще­ствуващият, винаги пребиваващият като Отец на Сина. Тази вечност и съвечност означава, че Синът е рождение, а не творение. Ако е рождение, то е от същността, εκ της ουσίας, и затова е единосъщно – ομοούσιον. „Това, което произлиза от някого по естество, е истинно рождение“, „естествено рождение“. Рождението се извършва „по природа“, а не по воля, не по желание. Необходимостта на Божественото рождение не означава принудителност или непроизволност. Отправят към свети Атанасий този упрек и той обстойно го опровергава. Неговата мисъл не се състои в това, че свободата на желанието той замества с принуда; но, казва той, „по-висше и по-първоначално от свободното избрание е това, което е в естеството“, което поради това няма начало, от което да е започнало да става и което не може да не бъде. Бог не е започнал и не е започвал да бъде благ и милосърден и не е било потребно Неговото произволение, за да стане такъв, защо­то Той е Благо. Обаче Той е благ не по принуда и не против волята си. Точно по същия начин не са необходи­ми съвещания и изволения, за да бъде Бог Отец, и не може дори и да се помисли, че Бог би могъл и да няма Син. Желана за Отца е Неговата собствена Ипостас и желан за Отца е Неговият собствен Син, съществуващ от Неговата същност. Битието е по-първо от волята, а само във волята има неопределеност на възможностите и из­бора. Рождението на Сина е по-скоро състояние на вътребожествения живот, отколкото действие или акт. И оттук идва съвършената близост и единство на Отца и Сина. Отец е в Сина и Синът е в Отца. И „същността на Отца принадлежи на Словото“. „Цялото битие на Сина соб­ствено принадлежи на същността на Отца. Битието на Сина, бидейки от Отца, и е в Отца. И Отец е в Сина. Защото това, което е собствено от Отца, е Синът. Той е в Сина както слънцето е в сиянието, както умът е в словото, както изворът е в потока“. И затова Синът е „образ на Отца“, истинен и „неотличим Образ“, „начертание на Бо­жеството“, в което се съзерцава и познава Отца. И щом като има Отец, има и Син“. „Тъй като е имало Ипостас (на Отца), то без съмнение веднага става необходимо да има и Неин Образ и начертание, защото не навън се изоб­разява Образът Божий, но само Бог е родител на този Образ и като се вижда в Него, се радва за Него“. „Кога Отец не е виждал Самия Себе Си в Своя Образ?“. В тези разсъждения на свети Атанасий творчески биват пре­творени неоплатоническите мотиви; и заедно с това той освобождава учението на Ориген за вечното рождение на Сина от мотивите на субординационизма. Той разкрива учението за Светата Троица като учение за затворената или завършена пълнота на Битието и Живота, извън вся­какво отношение към Откровението на Бога в света, като безусловен и онтологически prius на всяко Откровение.GOD THE FATHER3.Свети Атанасий изхожда от съзерцанието на жи­вото единство на Отца и Сина. „Божеството на Отца неизлиянно и неотлъчно пребивава в Сина и в лоното на Отца никога не се изтощава Божеството на Сина“. Отец и Син са едно, и са едно в единството на същността, в „тъждеството на естеството“ – в неразделното „тъждество на едното Божество“. Синът има неизмен­но природата на Отца, и Божеството на Сина е Божество на Отца. Свети Атанасий обича да изразява това с думата ιδιότης – собственост или свойственост. Но за най-точно той смята Никейското определение: Единосъщен ομοούσιος. Това означава повече, отколкото просто равен­ство, еднаквост, подобие. За свети Атанасий това означава строго единство на битието, неразделимо и неизменно тъждество, неслитна неотделимост на Сина от Отца. По­добието и сходството, съвпадението в определенията е вече следствие на това единство. Понятието за подобие е пре­калено бледо и освен това не се отнася за същностите, а за външния вид и качествата. В това понятие се предпо­лага освен това прекомерна разделност на сравняваните и уподобяваните. Единосъщието означава не само подо­бие, но и тъждество в подобието. „Отец и Син са едно не в смисъл, че едното е разделено на две части, които състав­ляват едното, и не в този смисъл, че едното е наречено по два начина. Напротив, два са по число, защото Отецът е Отец, а не Син, и Синът е Син, а не Отец; но естеството е едно. Ако Синът е друго като рождение, Той е същото като Бог“. Отец и Син „са две и заедно с това – нераз­делната и неразличима единица на Божеството“, μόνας της Θεότητος. Различаването и различието на Отца и Сина имат място вътре в едното Божествено Битие. При свети Атанасий няма специални термини за обозначаване на Трите в Единицата на Божеството. Той не употребява никога думата πρόσωπον в учението за Троицата. За него думата υπόστασις съвпада по смисъл с ουσία, както и за Отците от Никейския събор. Във всеки случай той нико­га не ги различава така, както още приживе на свети Атанасий започват да ги различават Кападокийците. И зато­ва той се ограничава със собствените имена на Отца, Сина и Духа и поясняващите взаимното им отношение опреде­ления: Раждащ и Раждан, „онзи, който е от друг“, „Онзи, от Когото е Той“ и други подобни. Оттук идва и извес­тната бледост при изразяването на ипостасните разли­чия. Цялото внимание на свети Атанасий е съсредоточе­но върху изобличаването на разсичащите или отричащи­те единосъщието на неразделната Троица. Той иска с пълна сила да изтъкне вътребожествения и преискрен смисъл и характер на Божественото рождение и битие на Словото. В този смисъл той разяснява определението на Никейския символ: „от същността на Отца“. То изра­зява „истинността и неоспоримостта“ на Синовството, „неразделността и единството с Отца“, „истинската вечност на Същността, от която е родено и Словото“. Затова све­ти Атанасий говори в същия смисъл за „естественото рож­дение“, за „Синовството по природа“, за „рождението по естество“.god of father 24.Собственото Слово на Отца, Синът Божи, е по преимущество творец и устроител на света, начало на Бо­жественото откровение в света: „Той е като от извор, от Отца леещ се живот, от Когото всичко се оживотворява.“ Всички твари са дошли в битието чрез Словото и нищо не съществува без участието на Словото, и нищо не се създава иначе освен от Словото. Отец нищо не твори без Него. И заедно с това самото битие и рождение на Сина не е свързано с изволението на Бога за създаването на света и не затова се ражда Синът – понеже чрез Него и в Него трябва да бъде творен светът. „Не заради нас е получило битие Божието Слово. Не поради нашата не­мощ Той, като мощен, е получил битие от единия Отец – за да може Отец чрез Него като с оръдие да създаде и нас. Дори и ако на Бога беше угодно да не създаде тварите, така или иначе Словото щеше да е у Бога и в Него щеше да е Отец“. За битието на Сина няма причи­на: „Както Отец има битие не по някаква причина, така няма защо да търсим и причината за Неговото сияние. Затова е написано: в начало бе Словото, и Словото бе у Бога, и Бог бе Словото. И не е добавено: за какво е това“.И Господ няма никаква причина да бъде Слово освен това, че Той е Отчието Рождение и Единородната Премъдрост. Тази „безпричинност“ означава не нещо друго, а вечност и битие. Причини има само за възниква­щото, за произлизащото. Но Божественото Битие е напълно безначално, за него може да се казва само: е… С това се изключва всяка възможност да се пита за причи­ните – няма нищо, което да е било преди това „е“. С цялата си решителност свети Атанасий опровергава уче­нието на арианите за Словото като Посредник и доказва неговата безцелност. Бог не се нуждае от съдейственик и помощник – с едно трепване на волята Той може да из­върши всичко. В Бога няма надменност и гнушение, за да поръча сътворението на друг, като смята това недостойно за Себе Си. Бог не се нуждае и от оръдия, за да твори, подобно на дърводелеца, който не може да мине без пила и брадва. И от друга страна, ако е недостойно за Бога да твори, то защо да е достойно за Него да създава дори една твар като Свое оръдие? Няма ли да е нужен за създаване­то на Посредника нов посредник и т. н. до безкрайност – но тогава творението е съвършено невъзможно. А ако Бог въобще може да твори, то за какво е нужен посредник?. Не Синът се ражда за Откровението, но Божието открове­ние се извършва в Него и чрез Него. Битието на Сина предхожда творческото изволение за света. „За Бог да съзидава е второ, а първото е да ражда“ – „да има сродно на естеството Си и да бъде Отец на собствения Си Син“, „и ако нямаше в Бога първото, което е от естеството, то как би могло да бъде в Него второто, което е от произво- лението?.“ Съзидаваното по Божия воля „идва в битие, като се съставя отвън и се съзижда от собственото, същно­стно Божие Порождение“. Словото е Слово съзидателно и творческо – „жива Отческа воля, съществена енергия“. Но творението е заедно с това и общо дело, и общо откро­вение на цялата Троица, всецяло творяща и съзидаваща. „Отец твори всичко чрез Словото в Духа, защото, където е Словото, там е и Духът. И творимото от Словото има от Духа чрез Сина силата на битието“. Всичко „дарявано, се дарява в Троицата“ – и самото битие.the holy trinity25. По свидетелството на свети Григорий Богослов в учението за Светия Дух „Атанасий пръв и единствен или заедно с малцина други е дръзнал да застане зад истина­та ясно и открито, писмено изповядвайки едното Боже­ство и едната същност на Трите“. И наистина учението за Светия Дух е разкрито при свети Атанасий с изключи­телна яснота и сила. Той изхожда от понятието за пълно­тата и съвършеното единство на Светата Троица – „цяла­та Троица е единият Бог“. „Тя е неразделна и Сама на Себе Си подобна, тъждествена и съсредоточена в Себе Си.“ „Има свята и съвършена Троица, познаваема в Отца и Сина и Светия Дух, която няма нищо чуждо или прида­дено отвън“. Троицата не само по име или по начин на изразяване, но в самата Си истинност и същественост е Троица. Едно от двете е вярно: или Духът е твар и тога­ва няма Света Троица, защото „какво е това богословие, състоящо се от Създател и твар?“; или Бог е троичен и тогава Духът е съвършено неподобен на тварите, „бидей­ки собствен на едното Слово, собствен и единосъщен и на единия Бог“ (тоест на Отца). При такъв съюз и при тако­ва единство в Светата Троица кой би отделял – Сина от Отца, или Духа от Сина и от Самия Отец. Защото в тях, в Отца и Сина и в самия Дух, е едното Божество. Свети­ят Дух е начало на обновлението и освещението, Дух на живота и Дух на Светинята, Помазание и Печат. Заради Духа всички ние се наричаме причастници Божии. И ако Дух Свети би бил твар, то ние не бихме могли да се при­общим към Бога: „бихме се съчетавали с твар и бихме били чужди на Божественото естество, като ни най-малко непричастни нему“. Действителността на обожението сви­детелства за Божествеността на Духа: „Ако Духът твори (нас) богове, то няма съмнение, че естеството Му е Божи­ето естество“. Светият Дух изхожда от Отца, е „изхож- дение“ Отчее, τό εκπορέυμα του πατρός, е Дух на Отца. Свети Атанасий не разяснява смисъла на „изхождението“, като се позовава на пределите на човешкото позна­ние, но рязко разграничава този начин на битие от „рож­дението“, като подчертава съвършената единственост на рождението. Синът е единороден и затова единствен – „и единият Отец е Отец на единия и единствен Син“. Това е повече от просто разяснение на думите. Само в Боже­ствената Троица е истинното и неоспоримо Отчество и истинното и неоспоримо Синовство. Защото само Синът Божи е именно и само Син – роден като Син, а не за това, за да стане отец, както става при тварните рождения. И Отец е само Отец, „защото Сам не е от отец“. Духът не се ражда и затова не се именува брат на Сина, но винаги се нарича само с името Дух Свети. И заедно с това Духът „не е извън Сина, и затова се нарича Дух на синоположението“, Дух на силата и премъдростта – а Божията Сила и Божията Премъдрост е Христос. „Където е Словото, там е и Духът“, Духът има същото единство със Сина, каквото Синът с Отца“ и същото свойство. Където е светлината, там е и сиянието, там е неговото действие и светозарната му благодат. Духът е „собствен Образ на Сина“, Негова „жива действеност и сияеща благодат“. Той съединява твар­та със Словото и в Него Словото подава на тварта „Отеческото дарование“. „Защото действа и раздава всичко Самият Отец чрез Словото в Духа“. Свети Атанасий в своето изповедание за Светия Дух се стреми да покаже съвършеното единство и единосъщие на Светата Троица и единство на Троическото действие, единството на освещението. Затова с особена настойчивост той говори за неразделността на действието на Сина и Духа.Baptism-of-Christ-with-Holy-Spirit-Dove6.Спасителното е Светото кръщение, което се из­вършва по предадената вяра в името на Светата Троица, една и неразделна. Тайноводството се извършва в името на Светата Троица и „който отнема нещо от Троицата и се кръщава само в името на Отца или само в името на Сина без Духа, този не ще приеме нищо, но и кръщавани­те, и онзи, който си въобразява, че преподава кръщението, остават пусти и непосветени“. Арианското кръщение „в Твореца и тварта, в Създателя и в произведението“, неза­висимо от външно произнасяните уставни слова, „е само привидно“. Защото с думите трябва да се съедини и пра­вата вяра. Кръщението се извършва в името на Светата Троица, защото от Троицата се подава благодатта; „Бог не като недостатъчестващ, но като Отец с Премъдростта Си е основал земята, сътворил е всичко чрез Съществува­щото от Него Слово и светата купел утвърждава именно със Сина. И каквото и да прави Отец, прави го чрез Сина, така и в преподаваното кръщение – когото кръща­ва Отецът, тогова кръщава Синът, и когото кръщава Синът, този се свети от Духа Свети.“ Защото едно е Троическото действие.

________________________
*Из книгата  Източните отци от IV век, по лекциите в православния богословски институт в Париж, издателство Тавор. Текстът е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права, както и с разрешението на свещеник Илия Христов, от същото издателство, на когото авторът на блога изказва голяма благодарност.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s