Митрополит Дамаскинос Папандреу
Подготовката на Всеправославния събор
I. Православната църква като общност
За Православието или Православната църква може да се говори в единствено число, но също и в множествено число – Православни църкви. Двете понятия показват оригиналната и специфична структура на Православието: то не е нито самодостатъчна, изолирана Поместна църква, нито чист сбор от съществуващи една до друга Поместни църкви. То не е също и универсализирано структурирана Църква, обхващаща всички църкви по места, де юре и де факто подчинени части на едната Църква, или определен род федерация от Поместни църкви. Православната църква е общност от четиринайсет автокефални или автономни Поместни църкви, всяка от които може да има претенцията да бъде едната, свята, съборна и апостолска Църква – с оглед на предпоставката, че тя се намира в общение с другите Поместни църкви.
В тази общност Вселенската патриаршия в Константинопол като „глава и център“ на Православието има през столетията координираща роля, която не може да бъде разбирана като правова компетенция, а като служение и дълг. Значението на Константинополската църква за цялото Православие не може нито да бъде редуцирано до чисто почетно първенство, нито да бъде интерпретирано и надценявано в смисъла на един, така да се каже, „източен папизъм“. Константинополската църква като майка на Православието винаги се е водила от разбирането да бъдат обединявани „по чудесен начин в духа на „koinonia“ (общение) свободата и авторитетът“[1].
В общността си от четиринайсет Поместни църкви Православната църква подготвя Всеправославен събор. Още при подготовката си този Свят и Велик събор се превръща във важно историческо събитие, като се има предвид, че цялото време за неговата подготовка е също съборна действителност. По инициатива на Вселенската патриаршия след вековен процес на отчуждение и изолация Православните църкви осъзнаха, че е необходимо съвместно да проучват и решават актуални въпроси, нуждаещи се неотложно от всеправославно становище.
II. Предистория на Всеправославния събор
След Голямата схизма от 1054 г. осъществяването на институцията Вселенски събор можеше да остане за Православната църква дълго време само едно теоретично изискване. Основна причина за това бе тежкото политическо положение, в което тогава се намираха почти всички Поместни православни църкви. След промените на външните обстоятелства през XIX в. (предимно от социокултурен и политически род) в Православната църква се възроди – още през първите десетилетия на XX в. – мисълта за осъществяване на пълнотата на съборното ѝ съзнание. Все пак едва след Втората световна война Вселенската патриаршия реши да се пристъпи към подготовка за свикване на Свят и Велик събор на Православната църква.
Окръжното послание, което Вселенската патриаршия от Константинопол отправи през 1902 г. „до всички Поместни православни църкви“[2], постави началото на движението за свикване на събор, което от началото на ХХ-то столетие започна да придобива все по-ярък характер в целия православен свят. Мотивация и повод за този нов решителен поврат бе осъзнаването на факта, че Православието като солидно единство във вярата и в любовта ще трябва да засвидетелства пред света, че е съхранило по неподправен начин истината и традицията на древната неразделена Църква – нещо, което намира израз особено в ненакърнената общност на Поместните църкви.
Чрез това първостепенно вътрешно православно дело при осъществяването на идеята за съборност отново се подчертава и стремежът за възстановяване на единството на християните. Разделението на християнството противоречи не само на Божията воля и е съблазън в тялото на Църквата, но означава също и голям риск с оглед на многообразните предизвикателства и изкушения, породени от духа на времето[3].
Призивът на Вселенския патриарх Йоаким III[4] в неговото Второ послание намери положителен отклик в засилването на междуправославните контакти. Предложенията от рода на окръжни писма и богословски срещи за постигане на редовен междуцърковен контакт и междуправославен обмен на мнения бяха посрещнати с одобрение и през следващите години отново бе направен опит за тяхното осъществяване. Така през 1923 г. се стигна до Всеправославен конгрес в Цариград, който вече формулира проектите за бъдещ Всеправославен събор, а през 1930 г. във Ватопед (Света гора) се събра подготвителна комисия. Но отчасти политически, както и вътрешноцърковни затруднения многократно възпрепятстваха свикването на събор.
Едва след Втората световна война можа отново да бъде подновен проектът за свикване на Събор. През петдесетте години на ХХ в. патриарх Атинагор I се застъпи отново за среща на всеправославно равнище. Отделните православни Поместни църкви приеха поканата на Вселенския патриарх и проведоха три Всеправославни съвещания на остров Родос (1961, 1963, 1964). Така те решиха единодушно да тръгнат по пътя към един Свят и Велик събор и през 1961 г. съставиха каталог с теми на Първото всеправославно съвещание на остров Родос[5].
III. Четвърто Всеправославно съвещание
От значение за свикването на Свят и Велик събор бяха следните решения на IV Всеправославно съвещание (Шамбези, 1968)[6]:
а) учредяване на Секретариат за подготовка на Свят и Велик събор;
б) съставяне на всеправославна подготвителна комисия;
в) участие на всички Поместни църкви в разработката на отделните теми;
г) образуване на междуправославни комисии за подготовка и провеждане на диалози с другите църкви и вероизповедания.
IV Всеправославно съвещание избра шест теми от каталога, изготвен на Родос, и ги предостави за изследване от Поместните църкви, които от своя страна разработиха съответни доклади. Освен това то определи процедурата, според която трябваше да бъдат разработени тези теми, за да бъдат представени на Великия и Свят събор.
Първата тема: „Изворите на Божественото откровение“, бе предоставена на Вселенската патриаршия.
Втората тема: „Дейното участие на миряните в живота на Църквата“, – на Българската православна църква.
Третата тема: „Съобразяване на църковните предписания за спазване на поста към изискванията на днешното време“, – на Сръбската православна църква.
Четвъртата тема: „Препятствия за тайнството брак“, – на Руската и на Еладската православна църква.
Петата тема: „Календарният въпрос“, – на същите две църкви.
Шестата тема: „Икономията[7] в Православната църква“, – на Румънската православна църква.
Установена бе следната процедура за подготовката на Свят и Велик събор:
На Поместните църкви, отговорни за разработката на своя пръв доклад, се дава срок от шест месеца. Техните доклади следва да бъдат предоставени на другите Поместни църкви за проучване. Отговорността за подготовката на Светия и Велик събор се възлага на Секретариата. Дотогава трябва да се събере и Междуправославната подготвителна комисия, за да формулира всеправославното становище по всяка една тема. Когато Подготвителната комисия завърши своята работа, Вселенската патриаршия – в съгласие с главите на отделните Поместни църкви – може да пристъпи към свикването на Предсъборно всеправославно съвещание. Предсъборното всеправославно съвещание има за задача основно да проучи изработените от Подготвителната комисия доклади, за да състави окончателен комплект от документи по всяка тема[8].
IV. Първото предсъборно Всеправославно съвещание
По препоръки на Първата всеправославна подготвителна комисия (Шамбези, 1971)[9], а също така съобразно съзнанието на вярващия народ и в съответствие с всеправославното дело[10] Първото предсъборно всеправославно съвещание избра десет теми от големия каталог от Първото всеправославно съвещание на Родос (1961). Тези десет теми, засягащи актуалните потребности на съвременния човек и предназначени да бъдат включени в дневния ред на Светия и Велик събор, са следните[11].:
1. Православната диаспора.
2. Автокефалията и начинът на нейното провъзгласяване.
3. Автономията и начинът на нейното провъзгласяване.
4. Диптихите.
5. Календарният въпрос.
6. Препятствия за тайнството брак.
7. Значението на поста и неговото спазване днес.
8.Отношенията на Православните църкви към християнския свят в цялост.
9. Православната църква и икуменическото движение.
10.Приносът на Православните църкви за осъществяване на мира, справедливостта, свободата, братството и любовта между народите, както и за отстраняване на расовата и на всяка друга дискриминация.
Тези теми бяха възложени за проучване на различните Поместни църкви след консултации на Секретариата с техните делегации. Въз основа на този списък става ясно, че темите от дневния ред на Светия и Велик събор се отнасят за конкретни и трудноразрешими области на православното свидетелство в съвременния свят:
а)вътрешната обнова на духовния живот и отношението между Църква и държава – въз основа на критериите на светоотеческата традиция и историческата практика на Православните църкви (християнски идеали в съвременния свят; въпроси за поста и календара; препятствия за тайнството брак);
б)укрепване на единството на Православната църква в правата вяра и любовта без оглед на юрисдикциите на автокефалните Поместни православни църкви – въз основа на православното каноническо предание и православната практика (автокефалия, автономия, диаспора, диптихи);
в)нова оценка на отношенията на Православните църкви към останалия християнски свят – както въз основа на православната традиция и практика, така и на опита от участието в двустранни и многостранни богословски диалози на съвременното икуменическо движение.
Освен това Първото предсъборно всеправославно съвещание изрази съзнанието на Православната църква по следните въпроси:
а)подготвителните работи за Светия и Велик събор трябва да бъдат подкрепяни дейно и положително, за да може Съборът да бъде свикан в най-кратък срок;
б)междухристиянските отношения, както и тези спрямо икуменическото движение трябва да бъдат ускорени с оглед единството на християните;
в)в интерес на самата човешка личност трябва да се служи на цялото човечество чрез толерантно сътрудничество между православните и вярващите от различните религии[12].
V. Второто предсъборно Всеправославно съвещание
Второто предсъборно всеправославно съвещание, състояло се от 3 до 17 септември 1982 г. в Православния център на Вселенската патриаршия в Шамбези, разгледа следните три теми:
-Препятствия за тайнството брак;
-Съобразяване на църковните предписания за спазване на поста с изискванията на днешното време;
– Календарният въпрос[13].
Взетите решения по тези теми нямат, разбира се, никаква каноническа обвързаност преди Светият и Велик събор да има становище по тях.
А. Препятствия за тайнството брак
По темата „Препятствия за тайнството брак“[14] Второто предсъборно всеправославно съвещание реши следното:
1.При кръвно родство може да се даде разрешение след пета степен, включително по права или съребрена линия (канон 54. на Пето-шести вселенски събор).
2.При родство по сватовство може да се даде разрешение след пета степен включително (канон 54. на Пето-шести вселенски събор).
3.При духовно родство чрез осиновяване или кръстничество може да се даде разрешение след втора степен включително.
4.Брачна връзка, която не е окончателно разтрогната и не е обявена за нищожна, както и трети предишен брак са абсолютна пречка за встъпване в нов брак съответно на православната канонична традиция, която забранява двубрачието и един четвърти брак.
5.За монаси, които не могат да сключват брак вследствие на монашеското посвещение, Второто предсъборно всеправославно съвещание предлага: след като доброволно, недоброволно или посредством насилие от по-висша власт са загубили своята монашеска тъждественост – поради което въз основа на църковно решение могат да се върнат към състоянието си на миряни, да имат възможността да встъпят в брак.
6.Свещенството, каквато степен и да е, е препятствие за брак според валидната канонична традиция (канон 3. на Пето-шести вселенски събор). (Този въпрос бе предмет на трудна дискусия.)
7.За смесените бракове между православни и неправославни, както и между православни и нехристияни или невярващи са от значение следните постановки:
а) Според каноничната акривия[15] не се разрешава брак между православни и неправославни. Все пак от снизхождение и любов към човека брак може да бъде сключен, при условие че децата, които произлязат от него, бъдат кръстени в Православната църква и възпитани в православната вяра. Поместните православни църкви при прилагането на икономията могат да решават това съобразно всеки конкретен случай и особените душепастирски обязаности.
б) Бракът между православни и нехристияни или невярващи е забранен според каноничната акривия. Що се отнася до случая на прилагането на принципа на икономията – с оглед на православния партньор и съответно на особените душепастирски задължения, – решението се предоставя на Поместните православни църкви.
8.При прилагането на църковната традиция в областта на препятствията за брака църковната практика трябва да бъде съобразена с определенията на съответното светско право, като не се преминават границите на църковната икономия.
Б. Предписания за поста
Второто предсъборно всеправославно съвещание след мъдро проучване по темата „Съобразяване на църковните предписания за поста“ установи[16], че представените изследвания не са достатъчни и Православието не може да се изкаже единодушно по този въпрос. За да се избегне вземането на прибързано решение, на Поместните православни църкви бе предоставена възможността – във вярност към приемствеността на традицията – да подготвят вярващия народ, като бе решено следното:
1.Православните Поместни църкви са поканени да предоставят на Секретариата за подготовка на Свят и Велик събор своите бележки, основаващи се на документите, резюмирани вече по този въпрос.
2.Въпросът бе отложен до следващото Предсъборно всеправославно съвещание, за да може отново да бъде проучен след обстойно изследване от страна на Междуправославната подготвителна комисия.
3.Валидната досега практика остава в сила, докато Светият и Велик събор вземе решение въз основа на предложенията, които ще му бъдат предоставени от Предсъборното всеправославно съвещание, натоварено с проучването на този въпрос.
В. Календар и пасхална дата
По темата за календара бе представено изследване, въз основа на което да се намери възможната форма на сътрудничество между църквите както по този въпрос в неговата цялост, така и по предложението за общо празнуване на Възкресение Христово от всички християни в един и същ неделен ден.
1.Второто предсъборно всеправославно съвещание се запозна и високо оцени научните изяснения, представени от астрономи по тази тема[17]. Като изхожда от тези научни данни, то признава, че за разрешаването на този проблем би могло да допринесе едно по-точно установяване на пасхалната дата, която в съответствие с решението на Първия вселенски събор в Никея се пада в първия неделен ден след пълнолунието, което е след пролетното равноденствие.
2.За да се постигне обосновано осмисляне на този въпрос, Второто предсъборно всеправославно съвещание единодушно изрази становище по следните важни точки:
а)Независимо от всякаква научна точност този въпрос засяга църковното съзнание на единното и неразделно Православие, чието единство е непоклатимо.
б)За Църквата това е тема, която трябва да бъде развита с отговорност в съответствие с нуждите и душепастирските задачи на Църквата спрямо вярващите.
в)Въз основа на съвременното положение, в което се намира Църквата, Божият народ не е подготвен или във всеки случай не е достатъчно информиран, за да оспори промяната на пасхалната дата или да я възприеме.
3.При обсъждането на гореспоменатите основания Второто предсъборно всеправославно съвещание предпочете да отложи в съответствие с Божията воля за по-благоприятно време всяко изследване на този въпрос, за да се извърши още по-точно определяне на пасхалната дата, т. е. Възкресение Христово, което ние, православните, празнуваме столетия наред на една обща дата.
4.Второто предсъборно всеправославно съвещание приема за безусловно необходимо вярващите от всяка Православна поместна църква да бъдат цялостно и целенасочено информирани, за да стане възможно Православието да постигне в широтата на духа и сърцето и по пътя на сътрудничеството всеобщото празнуване на най-големия християнски празник, което бе също заявена цел на Първия вселенски събор – според принципа на акривията, но също и във вярност на духа и буквата на решението на Първия вселенски събор от Никея.
5.Един календар – нито различията на мненията по него, нито изключителните ситуации, които биха възникнали, трябва да водят до разделения, различия или дори до схизми. Също и ония, които не са съгласни със своята Църква, трябва да възприемат достойния и осветен чрез традицията принцип на послушание спрямо Църквата и възвръщане към евхаристийно общение в лоното на Църквата със съзнанието, че „Съботата беше създадена за човека, а не човек за съботата“ (Марк. 2:27).
6.Второто предсъборно всеправославно съвещание признава необходимите старания, полагани от Секретариата за подготовката на Свят и Велик събор, както и предимствата на тяхното продължаване в бъдеще.
Г. Други теми
Второто предсъборно всеправославно съвещание установи също задачите и дневния ред за следващата Междуправославна подготвителна комисия на Третото предсъборно всеправославно съвещание. Бяха подбрани следните четири теми от тематичния списък на събора:
а)Повторно проучване на църковните предписания за поста.
б)Отношенията на Православните църкви към останалия християнски свят, т. е. оценка на двустранните богословски диалози с другите християнски църкви и вероизповедания.
в)Православието и икуменичното движение, т. е. отношението към Световния съвет на църквите и оценката на приносите на Православните църкви в рамката на многостранните диалози.
г)Приносът на Поместните православни църкви за осъществяване на християнските идеали за мир, свобода, братство и любов между народите и премахване на расовата дискриминация.
VI. Третото Всеправославно съвещание
От 28 октомври до 6 ноември 1986 г. в Православния център на Вселенската патриаршия в Шамбези се състоя Третото предсъборно всеправославно съвещание. Към четирите теми, поставени в дневния му ред, Междуправославната комисия за подготовка на Светия и Велик събор (Шамбези, 15-23 февруари 1986 г.) беше изработила всеправославно становище[18]. Въз основа на него Третото предсъборно всеправославно съвещание одобри заключителни текстове към всяка от тези четири теми и ги възприе единодушно като решения към документацията за Светия и Велик събор[19]. Освен това съвещанието одобри „Правилник за процедура на предсъборните всеправославни съвещания“ и определи дневния ред на Четвъртото предсъборно всеправославно съвещание. Заключителните текстове, подписани от ръководителите на всички делегации, бяха предоставени на всички Поместни православни църкви от Секретариата за подготовка на Светия и Велик събор и бяха публикувани в съответствие с решението на съвещанието[20].
А. Предписания за поста
По въпроса за изпълнението на Божията заповед за поста Третото предсъборно всеправославно съвещание, без да омаловажава неговото значение за християнския живот, се придържа към следното:
Факт е, че днес много християни не изпълняват всички предписания за поста било поради небрежност, било вследствие на определени житейски обстоятелства. Църквата, която „не иска смъртта на грешника, но той да се отвърне от пътя си и да живее“, трябва да посрещне тези случаи – в тяхната цялост или в отделно незачитане на светите предписания за поста – не със суровост, а с майчинска грижа и любов. На Поместните православни църкви се предоставя възможността сами да постановят размера на милосърдната „икономия“ и снизхождение, който трябва да се прилага, за да се смекчи суровостта на светия пост при спазването на всички предписания за поста било по лични причини (болест, военна служба, работни условия, живот в диаспора), било по причини от общ характер (особени климатични условия в определени страни, трудности при снабдяването с някои постни ястия, обществени отношения). Все пак това трябва да става винаги в духа и в описаните рамки и с намерението постът да не загуби своята сила. Милосърдната отзивчивост трябва да се прилага от Църквата с голяма предпазливост и с повече снизхождение за ония времена на поста, за които няма ясна църковна традиция и практика по всяко време и във всички случаи. „Да се пости през всички дни е добре, но все пак трябва този, който пости, да не осъжда оня, който не пости. За подобни случаи не подобава да се издават закони, да се оказва натиск и повереното стадо да бъде водено чрез употреба на насилие. Трябва повече да се убеждава с благост и добро слово“ (Св. Йоан Дамаскин. За светия пост, 7).
Освен това преди св. Причастие вярващите трябва да постят и да бъдат приучени да постят като знак на покаяние, в изпълнение на духовен обет, за постигане на свята цел, във време на изкушения, при просба към Бога, при беда, преди кръщение (на пълнолетни), преди ръкоположение, когато се изтърпяват църковни наказания, при поклоннически пътувания, както и в други подобни случаи.
Б. Диалози за християнско единство
Спрямо отношенията на Православните църкви към целия християнски свят (oikumene) – независимо от оценката на двустранните диалози на Православната църква с англикани, старокатолици, древни ориенталски църкви, римокатолици, лутерани и реформати – Третото предсъборно всеправославно съвещание подчерта следните еклезиологични становища: Православната църква като една, свята, вселенска и апостолска Църква напълно осъзнава отговорността си за единството на християнския свят. Тя признава фактическото съществуване на всички църкви и вероизповедания и вярва, че отношенията, които поддържа с тях, трябва да се основават върху възможно най-бързото и обективно изясняване на цялостния еклезиологичен въпрос и особено на собственото ѝ учение за тайнствата, благодатта, свещенството и апостолската приемственост. Двустранните богословски диалози, водени понастоящем от Православната църква, са автентичен израз на това съзнание на Православието.
В. Движение за единство на християните
По темата „Православна църква и икуменично движение“ Третото предсъборно всеправославно съвещание акцентира върху следните положения:
1.С дълбоко църковно съзнание, че е носител и свидетел на вярата и традицията на едната, свята, вселенска и апостолска Църква, Православната църква вярва непоколебимо, че заема централно положение в съвременния свят спрямо изискването за единство на християните.
2.Православната църква установява, че по различни причини и начини в течение на историята многократно и по важни точки се е стигнало до отклонение от традицията на неразделената Църква, при което в християнския свят са възникнали различни възгледи за единството и същността на Църквата.
Православната църква обосновава единството на Църквата с факта, че тя е основана от нашия Господ Иисус Христос и се осланя върху общността на светото Триединство и на тайнствата. Това единство намира израз в апостолската приемственост и светоотеческата традиция, като се осъществява в нейния живот и до ден днешен. Задача и дълг на Православната църква е да предава нататък пълната истина, така както тя се съдържа в Свещеното Писание и в Преданието, защото истината е, която дава на Църквата нейния универсален характер.
Отговорността на Православната църква и на служението ѝ за единството на Църквата бяха изразени от Вселенските събори. Те подчертаха най-вече неразривната връзка, която съществува между правата вяра и евхаристийната общност. Православната църква винаги е полагала усилия да подтикне различните християнски църкви и вероизповедания към всеобщо търсене на изгубеното единство на християните, за да могат всички да постигнат единство във вярата.
3.Православната църква, която постоянно се моли за „единението на всички“[21], още от възникването на икуменическото движение взема участие в него и допринася за неговото оформяне и по-нататъшно развитие. Като изхожда от вселенския си дух, в хода на историята Православната църква винаги е полагала усилия за възстановяване на християнското единство. Това участие на православните в движението за сближение на църквите обаче по никакъв начин не противоречи на естеството и на историята на Православната църква; то е повече израз на апостолската вяра, и то във време, характерно с нови исторически условия и нови екзистенциални въпроси.
4.В този дух Поместните православни църкви днес активно се приобщават към икуменическото движение както на национално, така и на регионално или международно равнище. Те вземат участие и в двустранните и многостранните диалози въпреки трудностите и кризите, които възникват понякога. Тази многостранна дейност произтича от чувството за отговорност и от убеждението, че „за да не причиним някоя спънка на Христовото благовестие“ (1 Кор. 9:12), от изключителна важност са съвместното съществуване, взаимното разбирателство, сътрудничеството и общите усилия.
5.Междуцърковните проучвания и другите действия на Световния съвет на църквите са средство за сближаването на църквите. Специално трябва да се спомене комисията „Вяра и църковно устройство“, която продължава работата на движението „За вяра и църковно устройство“. Следва да се отбележи също, че текстът „Кръщение, Евхаристия и Свещенство“, който бе изработен от тази комисия при участието на православни богослови, в повечето принципни постановки не противоречи на вероизповедта на Православната църква. При това той е важна стъпка в историята на икуменическото движение.
В съответствие със становищата на Третото предсъборно съвещание непосредствена дейност изискват следните точки:
1.В Световния съвет на църквите, в Конференцията на европейските църкви и в другите междухристиянски организации трябва да бъдат създадени необходимите условия, които да направят възможно Православните църкви (въз основа на собствената си еклезиологична идентичност и в съответствие със собствения си начин на мислене) да работят на равнището на равнопоставеност с другите членове на споменатите организации. Твърде често обаче това е възпрепятствано от структурата и процедурните правила на споменатите междуцърковни организации. Освен това както в Световния съвет на църквите, така и в другите междуконфесионални организации трябва да бъдат изработени нови правила, за да може Православната църква да даде своето свидетелство и своя принос, така както това се очаква от нейните партньори в движението за единство на християнския свят.
Преди всичко в отношенията на Православната църква към Световния съвет на църквите трябва да се разгледат онези постановки, които в документа „Препоръки“ (в София) се посочват, но все още не са взети под внимание.
2.При своето участие в многостранния богословски диалог в комисията „Вяра и църковно устройство“ Православната църква трябва да намери начините и средствата, за да координира усилията си в съответствие с еклезиологичните критерии при подобни начинания.
Г. Мир и справедливост
Третото предсъборно всеправославно съвещание определи също и отношението към приноса на Православната църква за осъществяването на мира, справедливостта, свободата, братството и любовта между народите, както и за премахването на расовата и всякаква друга дискриминация. Предвид достойнството на човешката личност, което може да бъде основа на мира и да отговаря на оценностяването на човешката свобода като дар Божи, това съвещание възприе следните становища:
1.Човечеството се стреми да преодолее омразата и недоверието, които тровят международния климат, и да ги замени с приятелство и взаимно разбирателство, като надпреварата във въоръжаването се премахне чрез пълно разоръжаване, за да се отстрани завинаги от живота на обществото войната като средство за разрешаване на международните проблеми.
2.Православието напълно осъжда войната, тъй като я счита за следствие на злото и греха в света. То разрешава войната само като неизбежен отговор и само ако чрез това се постигне възстановяването на накърнените справедливост и свобода. Православието не се колебае да заяви, че е срещу всяка форма на въоръжаване, било конвенционално, ядрено или в космоса, независимо от коя страна се осъществява то. Защото войната, особено ядрената война, има като следствие разрушаването на творението и унищожаването на живота на земята. Православието днес трябва още по-убедително да декларира това, тъй като вече сме по-добре информирани за разрушителната сила на ядрените оръжия. В действителност последиците от възможна ядрена война ще бъдат ужасни не само защото ще загинат непредвидим брой хора, но и защото за оцелелите животът ще бъде непоносим.
3.Всяко малцинство, независимо от своя религиозен, езиков или етнически произход, трябва да бъде уважавано заради собственото си своеобразие. Свободата на човека е неразделно свързана със свободата на общността, към която принадлежи. Всяка общност трябва да може да се изявява и развива според характерните си особености. Подобен плурализъм би трябвало да определя живота във всички страни. Поради това единството на нацията или на държавата би трябвало да включва разнородността на човешката общност.
4.Поместните православни църкви имат задължението тясно да си сътрудничат с вярващите с добра воля от другите световни религии, за да се укрепва мирът на земята и за да се осъществяват братски отношения между народите. Православните църкви са призовани към междурелигиозно разбирателство и сътрудничество, за да допринесат за отстраняването на всякакъв род фанатизъм, а оттук и за укрепване на братството между народите, за усвояване на благата от свободата и мира в света, за благополучието на съвременния човек независимо от неговите раса и религия. Саморазбиращо е, че това сътрудничество изключва всякакъв синкретизъм и всякакъв опит на отделна религия да упражнява насилие над друга.
5.Да бъдеш християнин означава да служиш на човека и непосредствено да откликваш на конкретните му проблеми. Отделена от пратеничеството за диакония (служение), вярата в Христа е лишена от смисъл. Да бъдеш християнин преди всичко означава да следваш Христа и да бъдеш готов да Му служиш в лицето на слабите, гладните, потиснатите и въобще на всеки нуждаещ се от помощ. Всеки опит Христос да бъде видян като реално присъстващ сред нас, без да бъде търсен в другия, нуждаещ се от помощ човек, е празна идеология.
От тази гледна точка ние трябва да разбираме особената отговорност на Църквата в борбата срещу глада и невероятно голямата бедност, в която днес се намират много хора и цели народи, особено в бедните и слабо развитите страни. Това е факт, с който по никакъв начин не трябва да се примиряваме. Той е застрашително явление за нашето време, защото икономически развитите страни живеят в свръхизобилие и разточителност, като същевременно се впускат в безсмислена надпревара във въоръжаването. Това разкрива дълбоката криза на идентичността на съвременния свят поради следните две причини:
– Гладът не само заплашва божествения дар на живота за всички народи в развиващите се страни, но и накърнява величието, светостта на човешката личност.
– Чрез своето често безотговорно разпореждане със и разпределение на материалните блага икономически развитите страни накърняват не само образа Божи във всеки човек, но и извършват грях спрямо Бога, отъждествил се с гладуващите и бедни хора, казвайки: „Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“ (Мат. 25:40).
VII. Към дневния ред на четвъртото Предсъборно съвещание
За Четвъртото предсъборно всеправославно съвещание остават все още валидни последните четири теми, по които също трябва да бъде проучена и разработена общата позиция на всички Поместни православни църкви. Това са:
а) Православната диаспора;
б) Автокефалията и начинът на нейното провъзгласяване;
в) Автономията и начинът на нейното провъзгласяване;
г) Диптихите.
Тези четири теми разкриват дълбоката си вътрешна взаимозависимост, защото се основават върху една и съща многовековна канонична традиция и църковна практика на Православната църква. Те имат също пряко или косвено отношение към актуалните канонични проблеми на Православната църква. Последното изяснява особената чувствителност, с която по съответния начин трябва да се подходи към всяка тема, за да стане известно общото становище на всички православни църкви по всеки един от тези въпроси.
Различните Поместни православни църкви изпратиха вече на Секретариата за подготовка на Светия и Велик събор своите доклади, за да се направи съответната систематизация и да бъдат придвижени по-нататък установената всеправославна процедура и подготовката по съдържанието на тези четири теми.
От само себе си се разбира, че свикването на Четвъртото предсъборно всеправославно съвещание ще има резултати едва тогава, когато се постигне общо православно становище по всяка една от тези теми, т.е. когато приключи всеправославно решеното процедиране за изследване на най-дискутираните теми и за подготовката на общите задачи.
VIII. Междуправославната комисия през 1990 година
Междуправославната комисия за подготовка на Светия и велик събор на Православната църква се занима с темата „Диаспора“ на заседанията си от 10-17 ноември 1990 г. в Шамбези под председателството на днешния Вселенски патриарх и тогавашен Халкидонски митрополит Вартоломей.
Темата за православната диаспора е свързана с твърде експлозивния въпрос как трябва да се организира за продължително време църковният живот на онези групи православни християни от Поместни църкви с различна националност, които като малцинства са се заселили за постоянно в традиционно неправославните страни на Западна Европа, Америка, Австралия или Азия.
Като секретар за подготовка на събора аз съставих доклад със съответните критерии, за да представя сходните и различаващите се становища, постъпили от различните Поместни православни църкви[22], и да формулирам изводи и принципи за по-нататъшната процедура[23].
А. Критерии
1. За да се регулира правилно юрисдикционният проблем на православната диаспора, следва да се опрем на каноничния критерий, основаващ се единствено на светите канони на Вселенските събори и на факта, че Православната църква и до ден днешен ги прилага неоспоримо и цялостно. Става въпрос за 2. и 3. правило на Втория вселенски събор (Цариградски), както и за 28. правило на Четвъртия вселенски събор (Халкидонски), нещо, което е в пълно съгласие с църковната практика. Според този критерий единствено Вселенската патриаршия, придобила почетно предимство в Православния изток, притежава канонично потвърденото право да упражнява административна юрисдикция извън юрисдикционните си граници. Правило 28. на Четвъртия вселенски събор признава на това църковно седалище каноничното право да ръкополага също епископи сред варварите в диоцезите Азия, Понт и Тракия извън неговата юрисдикция. Всички други седалища – както древните патриаршии на Православния изток, така също и новите и автокефалните църкви – имат канонична юрисдикция, която е конкретно ограничена. Този каноничен критерий бе защитен в докладите на църквите Цариградска, Александрийска и Еладска с позоваване на 2. и 3. правило на Втория вселенски събор и на 28. правило на Четвъртия вселенски събор. Обратно, този критерий бе директно отхвърлен чрез друго изясняване на същите правила в доклада на Руската православна църква и косвено в доклада на Румънската православна църква, която дава предимство на националния принцип.
2.Националният критерий, свързан с този за мисията, е развит от Руската и от Румънската православна църква въз основа на 34. апостолско правило и на 2. и 3. правило на Втория вселенски събор. При изясняването на тези правила се изтъква, че националността и мисията са канонично възприемливи критерии, които обосновават надхвърлянето на юрисдикционните граници от автокефалните православни църкви и упражняването от тях на административна юрисдикция над православната диаспора.
3.Пастирският критерий съставя същностната ръководна линия в доклада на Антиохийската църква. Въз основа на каноничната традиция и на поредицата поместни събори се отбелязва пастирското единство на православната диаспора в конкретното място. Принципите на каноничния критерий и на националния критерий в този контекст са избегнати и пренебрегнати.
4.Критерият за предимство по чест се разглежда от Еладската църква като единствения каноничен, несъмнен и всеобщо приет критерий в практиката на Православната църква, даващ възможност да се уравновесят различията в каноничната интерпретация на правилния начин, по който се разглежда връзката между свещените канони и по който се разбира истинното им съдържание.
Б. Сходства
Въпреки различията в предпоставките и в изтъкнатите критерии в докладите на Православните църкви се съдържат и сходни предложения за практически решения на проблема за административното и пастирско единство на православната диаспора.
1.Налице е необходимост неотложно да се разреши юрисдикционният проблем за устройване на местно ниво на административното единство и съвместното свидетелство на православната диаспора.
2.Преодоляването на юрисдикционния проблем за православната диаспора трябва да бъде предмет на единодушно решение, което е необходимо да бъде взето на всеправославно равнище.
3.Административното единство на православната диаспора не се основава на никакво предварително решение на концепцията за националността, но все пак може да направи по-динамично служението и свидетелството на Православието на местно ниво.
4.Организацията на всяка Църква от православната диаспора трябва да отразява каноничното, църковно неразрушимото единство на Православната църква в самата нея и в отношенията ѝ към Вселенската патриаршия.
В. Различия
От проучванията на църквите се открояват следните становища, по които те се различават:
1.Позоваването на изключителните права на Вселенската патриаршия за православната диаспора, обосноваващо се с каноничния критерий (според Вселенската патриаршия, Александрийската патриаршия и Еладската православна църква), и неговото непосредствено (според Руската патриаршия) или косвено отхвърляне (според Румънската патриаршия), основано на критериите на националността и мисията.
2.Налице е широко съгласие, че трябва да се пристъпва постепенно, от един случай към друг и в съответствие с различните юрисдикционни зависимости, към обявяване на самоуправление или най-малкото, за определени църкви, на автокефалия (според Вселенската патриаршия, Александрийската патриаршия и Еладската православна църква). В противоположност на него се предлага друг начин на признаване на конкретните и приключени факти – чрез цялостно или частично обявяване на автокефалията на основните национални юрисдикции на православната диаспора (според Руската патриаршия). Предлага се също така и генерално решение чрез непосредствено обявяване на автокефалията на всички църкви в Европа, Америка и Австралия (според Антиохийската патриаршия). Подобни решения се разглеждат като допълнителен фактор, който нанася удар върху единството на Православието (според Вселенската патриаршия) и показва несъгласието относно начина на обявяване на автокефалията в Православната църква.
Широкото съгласие по въпроса за необходимостта да бъде игнориран националният критерий, разбиран като абсолютен критерий за организацията на православната диаспора, и да се организира пастирско служение в рамките на църковното единство (според Вселенската патриаршия, Александрийската патриаршия, Руската патриаршия и Еладската православна църква) не съвпада с предложението националните групи в диаспората да бъдат държани в административна зависимост от съответните автокефални църкви (според Румънската патриаршия).
Г. Последствия
Тъй като основните съгласия се съдържат в заключителните предложения, направените конкретни предложения могат да служат като изходна точка за действие на Междуправославната подготвителна комисия, като се имат предвид следните предпоставки:
1.Въпросът за каноничната претенция на Вселенската патриаршия може да бъде оставен временно настрана.
2.Критерият за национално или мисионерско майчинство не може да бъде валиден по-нататък като абсолютна канонична и самостоятелна основа както за организацията на православната диаспора, така също и за нейните отношения към майката църква… Приемлив е принципът, че националността е между главните цели на пастирското служение в по-широкия контекст на каноничното единство на Православната църква в диаспора…
3.Прибързаността поради липса на време трябва да се избягва чрез постепенни действия (според случая) при даването на самоопределение, автономия или автокефалия на определени православни църкви в диаспора, като по възможност се изчака до намирането на канонично уреждане на този проблем, още повече че въпросът за обявяване на автокефалията е включен в дневния ред на следващото Предсъборно всеправославно съвещание.
Д. Принципи
„Следните еклезиологични, канонични и пастирски принципи биха могли да се съдържат в търсената от църквите съгласуваност по въпроса:
1.Православната църква осъзнава факта, че канонично изградените локални църкви в диаспора разкриват напълно тайната на Църквата в пространството и времето. […]
3.Според православната традиция съществува неразривна връзка между каноничното единство на църковното тяло и съборното съзнание на Църквата. Тази връзка определя вътрешните граници, в които всяка локална църква вижда наистина своето вътрешно организационно единство и своята идентичност спрямо всички православни локални църкви в целия свят.[…]
4.Каноничната православна традиция съдържа и разкрива критериите на националното мисионерско майчинство, които не могат да бъдат разделени от него без предварително решение за локално и или дори вселенско единство на Православната църква. […]
5.Организационните структури на всяка локална църква в диаспора, произтичащи от съвкупността на каноничната традиция и устройството на Православната църква, трябва да изразяват съборното съзнание на Църквата и да отразяват каноничното единство, което съществува между православните локални църкви – помежду им и с Вселенската патриаршия. Само тогава може да засияе вътрешното единство на локалната църковна действителност като автентично свидетелство на Православието в днешния свят; само в рамките на съборното действие в диаспора се подчертават националните различия на членовете на Православната църква, обогатява се съдържанието на духовния опит и се подчертава вселенският характер на Православието.
6.Съборното засвидетелстване на каноничното устройство на православните локални църкви в диаспора, както това се предлага във всички доклади въз основа на съществуващите вече модели, вече се осъществява с успех в значими локални църкви в диаспора. То може да бъде обобщено чрез по-добра дефиниция на определящите канонични принципи и може да бъде укрепено чрез разширяване на каноничните компетенции на съборните локални модели, при което компетенциите се приспособяват точно към съществуващите обективни възможности на тези църкви.
7.Управленческият статут на всяка Православна църква в диаспора зависи най-вече от традицията на каноничната практика и не се изчерпва с външната изява на нейната автокефалия, тъй като самоопределението, автономията или автокефалията на една локална църква предполагат не само акт на външно административно обявяване, но и цялостна вътрешна независимост, за да може тази църква да живее от собствените си извори и действително да развива съвкупността на духовния опит на православната традиция.[…]
10.Като канонично приемлив модел за регионална организация на православните църкви в диаспора може да бъде приложена системата на митрополии. Достатъчни са в случая православната традиция, отнасяща се до локалната църква, и съборният израз на множественост, който определя всички национални групи в диаспора на един и същ континент и в една и съща страна. Вътре в системата на митрополиите еклезиалната действителност е структурирана концентрично в кръгове с различен радиус: църковна, еклезиологична и евхаристийна… В този смисъл може да бъде достатъчна най-вече митрополията или архиепископията според каноничния критерий, епископията според националния критерий в неговата локална форма на израз, енорията на базата на общината в православната диаспора…“[24].
Е. Решение за православната диаспора
„1. а) Комисията установи, че всички свети Православни църкви имат една и съща воля – трябва колкото е възможно най-бързо да бъде разрешен проблемът за православната диаспора и тя да бъде организирана съобразно с православната еклезиология, традицията и църковноправната практика на Православната църква.
б) Комисията установи също, че поради исторически и пастирски причини не е възможно в съвременната фаза да се премине веднага към точно канонично устройство на Църквата по този въпрос. Ето защо тя реши да предложи временно решение на този въпрос, което трябва да подготви почвата за каноничното му уреждане. Това подготвително решение не трябва да прехвърли датата за свикването на Великия и Свят събор на Православната църква, за да може последният да го придвижи до каноничното му уреждане.
2. а) Комисията предлага по време на преходната фаза, в която се подготвя каноничното решаване на въпроса, във всеки регион да бъдат създадени „епископски събрания“, които да съберат всички епископи от този регион, които и след това да бъдат подчинени на същите канонични юрисдикции, както и днес.
б)Тези събрания трябва да се съставят от епископите на региона, които се намират в канонично общение с всички свети православни църкви; събранията следва да бъдат под председателството на първия от епископите под юрисдикцията на Константинополската църква, а в случай че той отсъства – на съответния по реда на диптихите. Събранията могат да създадат изпълнителна комисия, която да се състави от първите йерарси на различните юрисдикции, съществуващи в региона.
в) Работата и отговорността на тези епископски събрания следва да изразяват единството на Православието, както и грижата за развитието на съвместната дейност на всички православни в съответния регион, за да задоволят пастирските нужди на живеещите там православни вярващи, за да представляват съвместно православните спрямо другите вероизповедания и съвкупността на общността в региона, за да обгрижват богословските науки и църковното образование и т.н. Решенията следва да бъдат приемани с мнозинство. Междуправославната подготвителна комисия дискутира въпросите за областните администрации на диаспората и за същността на принципите, залегнали в проекта за окончателното разрешаване на проблема за православната диаспора въз основа на формулираните предложения в рамките на работата на комисията, и ги препраща на следващата Междуправославна подготвителна комисия, която се събира през есента на 1991 г., за окончателна разработка.“[25].
IX. Междуправославната комисия през 1993 година
Междуправославната подготвителна комисия за Светия и Велик събор на Православната църква се събра отново от 7 до 13 септември 1993 г. в Православния център на Вселенската патриаршия в Шамбези. Задача на комисията, от една страна, бе постигането на единодушно становище на Източноправославните църкви по въпроса за православната диаспора и, от друга, търсенето на единодушно становище по въпросите за автокефалията и автономията и начина на тяхното провъзгласяване.
След словото на председателя на комисията при откриването – Ефеския митрополит Хризостом, след моя допълващ доклад за все още неизяснените аспекти на православната диаспора и след детайлно въвеждане, представяне и преценка на темата за автокефалията и за начина на нейното провъзгласяване комисията обсъди обстойно следните два въпроса (въпросът за автономията и за начина на нейното провъзгласяване поради липса на време бе отложен за следващото заседание на Междуправославната подготвителна комисия):
А. Православната диаспора
Междуправославната комисия определи[26] регионите на православните църкви в диаспора, в които следва да бъдат учредени след първия стадий епископски синоди (конференции): Северна и Средна Америка, Южна Америка, Австралия, Великобритания, Франция, Белгия и Холандия, Австрия и Италия, Германия. Устройството на тези епископски синоди трябва да бъде изготвено от Секретариата за подготовка на Светия и Велик събор въз основа на досегашната предварителна работа и в рамките на православната канонична традиция. Окончателното решение е от компетенцията на бъдещото Предсъборно всеправославно съвещание. Подробностите от дневния ред са предоставени на самите епископски синоди. От значение е координиращата функция на Вселенската патриаршия, защото при въпроси на един локален епископски синод, за които е „необходимо всеправославно третиране, неговият председател се обръща към Вселенския патриарх за изясняване на по-нататъшната процедура според валидната всеправославна практика“[27]. В края на краищата православните църкви „са обвързани с изискването да не предприемат никакви действия, които биха могли да нанесат вреда на по-горе описания път за канонично разрешаване на проблема диаспора, включително и за създаването на нови, паралелни на вече съществуващите, епископии в диаспора. Вместо това упоменатите църкви в качеството на църкви майки следва да направят възможното за улесняване на работата на епископските синоди (конференции) и за възстановяване на нормалното канонично устройство в диаспората“[28].
Б. Автокефалията и начинът за нейното провъзгласяване
Изработеният текст от Междуправославната комисия изтъква преди всичко значението на автокефалията: „Институцията автокефалия изразява автентично един от най-съществените начини на виждане на православната еклезиологична традиция за отношението на локалната църква към Църквата Божия по целия свят.“[29] По този чувствителен въпрос бе констатирано пълно съгласие, а също и по въпроса „за необходимите канонични определения при провъзгласяване на автокефалията на една локална църква, т. е. за одобрението и дейностите на майката църква по отношение на осъществяването на всеправославното одобрение и за ролята на Вселенската патриаршия и на останалите автокефални православни църкви при провъзгласяване на автокефалията. Съответно на тази съгласуваност важи следното:
а)Майката църква приема иска на подчинения ѝ църковен регион и така оценява по достойнство съществуващите еклезиологични, канонични и пастирски предпоставки за удостояване с автокефалия. Ако Поместният синод като най-висш църковен орган дава своето съгласие, той представя съответно предложение на Вселенската патриаршия, за да може да бъде установено всеправославното съгласие, и информира за това останалите Поместни автокефални църкви.
б)Вселенската патриаршия съобщава всеправославните обичаи чрез патриаршеско послание и се старае да постигне всеправославно одобрение. Всеправославното одобрение се изразява посредством единодушието на синодите на автокефалните църкви.
в)След като Вселенската патриаршия оповести съгласието на майката църква и всеправославното одобрение, обявява официално чрез издаването на съответен патриаршески томос автокефалията на църквата, която я е измолила. Този томос се подписва от Вселенския патриарх. Желателно е томосът да се подпише и от предстоятелите на автокефални църкви и непременно от предстоятеля на съответната майка църква“[30]. Обявената по този начин автокефална църква е равноправна с всички други автокефални църкви, което е явно преди всичко от диптихите на Литургията и във всеправославните дейности.
X. „Свят и велик събор“ или „Вселенски събор“?
Проточилата се процедура за подготовката на Светия и Велик събор е в съзвучие с православната синодна практика и с православния обичай. Така отново се дава израз на съзнанието, че общността принадлежи към същността на Православната църква. Периодичните срещи на Предсъборните всеправославни съвещания представляват общността на Православието, защото чрез тях се изразяват опитите на отделните Поместни православни църкви, които подхождат по различен начин към всички теми – така, както те се изживяват от цялата Православна църква, от нейната пълнота (плирома).
Изборът на темите и процедурата следват проучванията на еклезиологията и на синодната традиция на Православието. Тъй като в Поместната църква се изживява цялото тайнство на спасението в Христа, в пространството и времето тя е едната, свята, съборна и апостолска Църква и се намира в здраво единство с всяка друга Поместна църква. Това е причината, поради която се взема под внимание мнението на всяка отделна Поместна църква по всяка тема; именно така трябва да бъде изразен цялостният опит на всички Поместни православни църкви. Православното учение за тъждеството на Поместната църква определя също и предсъборните подготвителни дейности. Православната синодална традиция предоставя по-нататък критерия за избора на темите, които се намират във връзка с конкретните проблеми, на повечето или на всички Поместни православни църкви.
При съборната подготвителна работа бе поставен също и въпросът дали Всеправославният събор може да бъде признат за Вселенски, тъй като някои богослови изразиха мнението, че след разделението на църквите и преди тяхното обединяване не може да бъде свикан никакъв Вселенски събор. Ако се възприеме това мнение, то тогава се изпада в заблуждението, че Православната църква не e едната, свята, съборна и апостолска Църква, а само една част от Църквата, която е отделена от цялостната Църква и като такава няма официалния орган за автентично и непогрешимо формулиране на своето учение. Тогава подобна Църква не би била водената от Светия Дух Църква, а само една Църква измежду многото църковни общности.
Дали този събор да бъде свикан като Вселенски събор? При избора между двете традиционни наименования „Вселенски събор“ и „Свят и Велик събор на Православната църква“ бе предпочетена като по-правилна втората формулировка, защото така се характеризират ранните вселенски църковни събори. В църковната история някои събори са свикани именно като „Вселенски“, но собственият им вселенски характер им е признат едва след съгласието на всички вярващи (consensus fidelium). Така се стига до положението, че някои събори, свикани като вселенски, са схващани като чисто Поместни от Църквата и обратно, някои Поместни събори влизат в съзнанието на Църквата като Вселенски.
От това се вижда, че един събор не става автоматично вселенски, защото трябва да бъдат спазвани определени условия, произтичащи от времето на древната Църква. С други думи, няма абсолютно мерило за вселенскостта на един събор. Единствено важният критерий е истината, тоест сотириологичното значение на решенията на Събора за вярващите. Подобно значение предварително не може да бъде определено и въпреки това то има смисъл, за утвърждаването на който всички ние се надяваме и към който всички ние по всеправославно възприет начин се стремим и работим.
Следва…(виж тук)
_____________________________________________________________
*Текстовете на митрополит Дамаскинос Папандреу са избрани от книгата: † Меtropolit Damaskinos Papandreou, Dialog als Leitmotiv, Athen, 2000. Публикувано в Библия, култура, диалог. Православие-диалог-европейско единство, София, 2011, с. 50-76. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Vries, W. de. Geleitwort. – In: Metropolit Maximos von Sardes, Das Ökumenische Patriarchat der orthodoxen Kirche. Freiburg, 1980, S. 5.
[2]. Срв. в: Patelos, C. G. (ed.). The Orthodox Church in the Ecumenical Movement: Documents and Statements 1902/1975. Geneva, 1978, 27–33.
[3]. Срв. също окръжните послания от 1920 и 1952 г. (пак там, 40-43; 44-46); вж. и в: Synodica III (Publication périodique du Secrétariat pour la préparation du Saint et Grand Concile de l’Eglise orthodoxe). Chambésy/Genève, 1979, p. 97.
[4]. Срв. в: Patelos, C. G. (ed.). Цит съч., a.а. О. 34-39.
[5]. Срв. в: Jensen, A. Die Zukunft der Orthodoxie. Konzilspläne und Kirchenstrukturen (Ökumenische Theologie 14). Zürich, Einsiedeln, Köln, 1986, 25–28, Dokumentation der Beschlüsse, 229–253.; срв. също в: Synodica III… p. 123 f.
[6]. Срв. Synodica VI… Chambésy/Genève, 1982.
[7]. По-подробно за термина „икономия“ (Oikonomia) вж. в доклада на П. Бумис в: Synodica I… 155–157.
[8]. В: Synodica III… 128 f.
[9]. Междуправославната подготвителна комисия от 1971 г. изработи доклади по шестте теми и възложи на Секретариата за подготовката на Свят и Велик събор да ги публикува на различни езици, което може да се види в: Synodica III… p. 132; на немски в: A. Jensen (вж. бел. 5), 266–320. Вж. също за препоръките на Първата всеправославна подготвителна комисия (1971): Papandreou, D. Die Vorbereitung der panorthodoxen Synode, aktuelle theologische Fragen und Überlegungen. – In: Auf dem Weg zur Einheit des Glaubens (Pro Oriente). Wien, 1974.
[10]. По какъв начин бе изразено всеправославното съзнание за годините 1971–1976 може да се види в публикацията на: Papandreou, D. Rapport sur la préparation du Grand Concile. – In: Synodica III… 123–136.
[11]. Три теми, върху които имаше вече подготвителни разработки, не принадлежат към дневния ред на събора: 1) Изворите на Божественото откровение. 2) Участието на миряните в живота на Църквата. 3) Икономията в Православната църква. Как Първото предсъборно всеправославно съвещание дойде до това решение и как бе изразено народното съзнание по тези теми вж. Papandreou, D. (вж. бел. 9)… 144 f.
[12]. В: Synodica III… p. 120.
[13]. Jensen, A. (вж. бел. 5), 41–44, Texte 328–331.
[14]. Относно препятствията за тайнството брак според каноничното право вж. доклада на П. Бунис в: Synodica I… p. 165.
[15]. За акривия и икономия вж. пак там, 155–157.
[16]. За каноничния пост вж. реферата на P. Wiertz–M. Petzolt в: Synodica III… 100 f.
[17]. Срв. Synodica IV… Chambésy/Genève, 1980 (на гръцки) и Synodica V… Chambésy/Genève, 1981 (на френски).
[18]. Срв. Комюнике на комисията в: Epskepsis 17 (25.2.1986), 351, 2 f.
[19]. Срв. Решенията на третото предсъборно всеправославно съвещание в: Una sancta 42 (1987), I. 4-28.
[20]. Срв. Комюнике на Съвещанието в: Episkepsis 17 (15.12.1986), 369, 2 ff.
[21]. Второто прошение на Великата ектения (ектенията на мира).
[22]. Изследвания за православната диаспора бяха изпратени от: Вселенската патриаршия, Александрийската патриаршия, Антиохийската патриаршия, Патриаршиите на Русия и Румъния, Еладската църква, Полската православна църква.
[23]. Вж. пълния текст на този доклад (тук малко съкратен) в немски превод в: Una Sancta 44 (1991), 263-270.
[24]. Съкратен цитат според Una Sancta 44 (1991), 263–270.
[25]. Una Sancta 44 (1991), p. 271.
[26]. Вж. немския текст в: Una Sancta 47 (1994), 73 f.
[27]. Пак там, с. 74.
[28]. Пак там.
[29]. Пак там.
[30]. Пак там.
Първо изображение: авторът митрополит Дамаскинос Папандреу (1936-2011). Източник Гугъл БГ.
Източник на останалите изображения Яндекс РУ.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2JL
Православното богословие от по-ново време обаче не винаги бе в състояние да избегне историческите изкушения за опортюнистична обективизация на патристичния авторитет. Така това обстоятелство в някои случаи можа да окаже влияние върху крайно традиционалистичните тенденции по отношение на църковната йерархия. Предимно във времена, критични за църковния или националния живот на православните народ, тези тенденции бяха особено осезаеми като случайни отклонения или като пастирска реакция за защита на Православието от неговите разнообразни противници. Лъкатушенето на Православието между живата светоотеческа традиция и опортюнистичните националистични модели бе интерпретирано от неговите привърженици обикновено като принудително придържане към „буквата“ на светоотеческата традиция, за да се запази неподправен истинският ѝ дух. Но последиците за православната духовност от тези тенденции не се ограничиха само със споменатите богословски тълкувания на тези крайности. Те оформиха в по-голяма или по-малка степен и новия и неоспоримо традиционен стил на Православието.
Разбираемо е, че съвременният човек не възнамерява да се отрече от всичко, което е създавал през последните три столетия, за да се възвърне безусловно към предишната традиционна диалектика на отношението между Църквата и света. Човекът е и остава горд с най-новите си постижения дори когато не одобрява ексцесиите и отклоненията на доминиращата или на атеистичната идеология, които никога не можаха да станат органичен елемент от духовната му идентичност. Православието от своя страна запази исторически изпробвания механизъм на синтез между елинизъм и християнство. То ще остане винаги отворен път за процеса, осигуряващ възприемането на културата на нашата епоха през обновителната сила на Църквата. Прочутият руски богослов отец Георги Флоровский още през 1936 г. направи известната констатация, че „всички традиционни образци и форми от начало до край са елинистични или елински… Елинизмът е категория на християнското съществуване…“
Понастоящем западноевропейското мислене пристрастно насочва усилията си към насилствено откъсване на духовно-нравствения възпитателен и образователен процес от това общо духовно наследство, като го прави независимо от принципите на елинско-християнската традиция. Така в този общ процес е заложена идеята за човека, независим от всякакъв трансцендентен авторитет като идеален образец. Насилственото отделяне на духовно-нравственото формиране на личността от Църквата е първата задача на секуларното мислене и на атеистичната идеология, защото това по правило е принцип на желаната от тях социална трансформация. Западното общество, преживяло дългогодишните конфликти със своеволните светски форми на църковния авторитет, показва разбираема толерантност към изявите на социалната философия на Просвещението, като престава да поддържа връзките си с традиционните елинско-християнски принципи на собственото си духовно наследство. През времето на атеистичната идеология това противопоставяне достигна своя връх и посочи нова и самостоятелна перспектива за отношението на човека с Бога и света, като по този начин предложи основните принципи за автономен антропоцентричен възглед за света и човека.
Възникналото разделение между духовното формиране на личността в християнския свят и в традиционните извори на духовното му наследство по време на Просвещението има като краен резултат духовната безизходица на нашата епоха. Затова превъзмогването на тази безизходица е възможно единствено посредством обновената връзка на духовно-нравствения възпитателен и образователен процес със собствените му корени, а именно с християнско-византийската традиция. Две хилядолетия общото духовно наследство и хармонията в многообразието на културната приемственост на християнските народи се формират чрез възпитанието в тази традиция. И то до такава степен, че ако формирането на личността бъде отделено от елинско-християнската си традиция, ще възникват неконтролируеми странични духовни въздействия и деструкция. В стремежа към самостоятелност хармонията може отново да бъде възстановена, ако се върнем към традицията.
Най-новите политически, идеологически, социални и духовни тенденции поставят много нови въпроси, които изискват своевременния си отговор. Старите отговори, давани на някогашните въпроси за миналото, вече не са удовлетворителни. Новите проблеми изплуват от други, разнопосочни и нови духовни или социални течения и са свързани с тенденцията за радикална самостоятелност на човека от Бога, от ближния и от неговата природна среда.
Следователно това предпоставя правилния начин на интерпретация на хармоничното отношение и на реалното съществуване на истинна връзка между същност и форма. Това ще рече: нито същността да бъде релативирана под предлог, че трябва да е съответна на постоянно променящите се нови взаимоотношения, нито формата (легитимният израз на същността, свойствен на културната ни идентичност и на културното ни наследство) да бъде абсолютизирана в произволна изключителност. Това, което е необходимо, е да се постигне отново обновяващата сила на православната традиция, въплъщавана вече две хилядолетия във всяка епоха, във всяка нация и на всяко място, без да подправя достоверността на християнското послание или да накърнява неговата цялостност. Методите при духовно-нравствения възпитателен и образователен процес в този смисъл са свещеното място на съответствие и актуализиране на православното послание, защото там се разглеждат критично и синкретично с диалектическа динамика въпросите за Бога, за човека и света, които в новото време трябва да са предмет на особена грижа във всички сфери на духовния живот на народите.
Този нов дух се съдържа в прочутото изявление на Третото предсъборно всеправославно съвещание (1986), към което аз обикновено се обръщам в случаите, когато съм помолен да характеризирам съответствието между православното послание и нашето съвремие. Това е подчертано в ангажиращите заключителни мисли на този документ за мира, социалната справедливост и човешките права:
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.