Проф. д-р Илия К. Цоневски

Въпросът за изворите на нашата вяра е бил винаги жизнен в историята и живота на Църквата Христова. Но той има особено важно значение в днешната икуменическа епоха, когато се водят или подготвят диалози между Православната църква и другите християнски църкви и изповедания за сближение и съединение, защото от неговата правилна постановка и от правилното му разрешение зависи до голяма степен успешното провеждане и завършване на тия диалози. Този въпрос е бил предмет на разглеждане още от древно-християнско време в литературно-богословското творчество на светите отци и учители на Църквата, които са „били не само изповедници на правата вяра, но заедно с това велики богослови, тънки мислители, дълбоки духовници и зрители на божествените тайни“[1]. В своите съчинения св. отци излагат и изясняват истинското Христово и църковно учение и по този начин се явяват авторитетни тълкуватели на Св. Писание и верни и точни изразители и пазители на Св. Предание. Затова тяхното учение и тяхното свидетелство на истината има за членовете на Църквата авторитетно значение. Между всички тях обаче особено ярко блести тризвездието на бележитите и ненадминати проповедници и защитници на православното учение великите вселенски учители Св. Три Светители Василий Велики, Григорий Богослов и Иоан Златоуст – патрони на всички православни висши богословски училища.Какво учат те за Св. Писание и Св. Предание като изява и начин на разкриване и съхранение на единствения извор на вярата – Божественото откровение?

Според св. Василий Велики главен извор на вярата в широк смисъл и оттук авторитета, върху който почива тя, е Св. Писание. Него трябва да имат вярващите като неотменно ръководство в борбата си със заблудите на еретиците. От него предимно е изхождал и върху него е изграждал своята защита на вярата, особено на богооткровеното и църковно учение за Св. Троица и за единството на Църквата, сам св. Василий, напълно убеден в неговата боговдъхновеност[2].  Автор на пророческите думи според него е Св. Дух[3], цялото Св. Писание е написано по Негово вдъхновение[4]. „Трябва да вярваме на Писанията, подчертава той, като съдържащи в себе си Божия мисъл и по такъв начин да пристъпваме към разбиране на написаното в тях… Преди всичко трябва да вярваме с простата вяра, че Писанията са боговдъхновени и полезни, а след това в тънкост и с всичката задълбоченост да изследваме съдържащите се в тях мисли“[5].  В своя библейски разказ за сътворението на света Моисей излага това, което му е открито от Бога, и неговите думи са думи на истината, понеже са му открити от Св. Дух[6]. Сам св. Василий иска във всички случаи – и в живота, и в учението си — да следва Св. Писание, понеже то съдържа божествените слова, божествената мъдрост[7]. Затова то трябва да се пази чисто и неповредено, за да не се стигне до отпадане от вярата. „Ако пък е верен Господ във всичките Си слова, подчертава св. Василий с думите на Псал. 144:13, „всички Негови заповеди са верни, твърди отвека-довека, основани върху истина и правота“ (Псал. 110:7-8), то да се отхвърля нещо от написаното или да се вмъква нещо от ненаписаното е явно отпадане от вярата и изобличаване на своята гордост, понеже нашият Господ Иисус Христос е казал: „Моите овци слушат гласа Ми“ и преди това: „подир чужди човек не вървят, а бягат от него, понеже гласа на чуждите не познават“ (Иоан. 10:27,5); и апостолът строго запрещава да прибавяме нещо към боговдъхновените Писания или да отмахваме нещо от тях, като посочва пример, взет от човешките обичаи, когато говори: „и човешко завещание, утвърдено вече, никой не разваля, нито допълня“ (Гал. 3:15)[8]. Затова св. Василий пояснява, че в разкриването на вярата ще се придържа точно към онова, което е дадено в Св. Писание: „Сметнах за съобразно с общата моя и ваша цел да изпълня изискването на вашата в Христа любов в простотата на правата вяра, като говоря това, на което съм научен от боговдъхновеното Писание. При това ще пестя ония понятия и изрази, които не се намират буквално в божественото Писание, макар и да запазват мисълта, която се съдържа в него“[9]. Св. Писание е необходимо за изучаване като неотменно ръководство в живота на вярващите, защото винаги е полезно, винаги дава изобилна храна на душата и сочи пътя на нравственото усъвършенстване и единение с Бога[10]. Ако всички вярващи биха се придържали винаги и неизменно към даденото в Св. Писание богооткровено учение, никога те не биха се отклонявали от истината, не биха изпадали в еретически заблуди и не биха нарушавали единството на Църквата. „Ако всички, върху които е призовано името на Бога (Отца) и на нашия Спасител Иисуса Христа, биха пожелали да не искат нищо друго освен евангелската истина, да се задоволяват с апостолското Предание и с простотата на вярата, то не би било необходимо и ние в сегашно време да говорим, а напротив, и сега, разбира се, бихме възлюбили същото мълчание, което предпочетохме отначало. Но понеже врагът на истината постоянно увеличава злото с нови добавки и към плевелите, които отначало е посял в Църквата, прибавя нови плевели, и сега, като дири оръдия, които да вместват в себе си всичкото негово коварство, под покривалото на християнство внушава мисълта да се отрича божественото достойнство на Единородния, като смущава с тази светска и суетна мъдрост чистотата и простотата на учението на Духа Божи и като въвежда със сладкодумието си в заблуда люде най-вече простодушни, то и ние по необходимост, заради вашата предписваща това любов и заради собствената своя безопасност — като не обръщаме внимание на своята немощ в това дело, макар съвсем да не сме се упражнявали в подобен род речи, — според степента на дадената ни от Бога благодат, се решихме да се застъпим за истината и да изобличим лъжата. Защото разсъждаваме, че непременно ще постигнем поне една от трите добри цели: или да дадем със своето изобличение на заразените вече лекарство против злото, или да доставим на здравите във вярата не малко предпазване, или несъмнено сами ще се сподобим с награда заради това, че желаем на братята най-доброто“[11]. Ония пък вярващи, които не запазват завинаги вероизповедта, която са възприели още с встъпването си в Църквата Христова чрез тайнството кръщение, когато са се освободили от идолите и са пристъпили към живия Бог, сами правят себе си чужди на Божиите обетования, понеже постъпват въпреки своето обещание, което са дали при изповядването на вярата[12]. Затова св. Василий моли „онези, които са възложили надеждата си на Христа, за нищо друго да не се грижат освен за древната вяра; но както вярваме, така и да се кръщаваме, и както се кръщаваме, така и да славословим (Бога). Достатъчно е за нас да изповядваме тези Имена (Отец, Син и Св. Дух, ск. м.), Които сме приели от Св. Писание, и да избягваме в това нововъведения. Защото нашето спасение е не в изобретяването на нови имена, но в здравото изповядване на Бога, в Когото сме повярвали“[13]. И св. Григорий Богослов учи ясно, че Св. Писание е боговдъхновено. „То е начертано, според думите му, от Св. Дух чрез езика на свети мъже“[14]. Всичко в него е написано с определена цел. Целта и на маловажните събития, споменавани и описани в него, е назиданието на приемащите го. „Онова, което се съдържа в Св. Писание, подчертава св. Григорий, е написано не без цел и не е една грамада от думи и предмети, събрани за развлечение на слушащите го, не е някаква примамка за слуха, която служи само за забава. Такава е целта на баснословията на ония елини, които, като не се грижат много за истината, омайват слуха и сърцето с изяществото на измислиците и с разкоша на изразите. Но ние, които старателно извличаме духовния смисъл от всяка черта и буква (на Писанието, ск. м.), ни най-малко не сме съгласни да мислим (това би било несправедливо), че и най-незначителните деяния са били подробно описани без всякаква цел и са съхранени до наше време. Напротив, целта им е да служат като паметници и уроци как да съдим в подобни обстоятелства, та следвайки тези примери като правила и предначертани образци, да можем да избягваме едно, а друго да следваме”[15]. Св. Григорий съветва непрестанно да се чете и изучава Св. Писание, за награда на което Бог ще даде да се прозре в съкровения му смисъл[16]. При тълкуването на Св. Писание трябва еднакво да се избягват крайностите на буквалното и алегоричното му разбиране и изясняване[17]. През времето на св. Григорий очевидно са били твърде много разпространени апокрифните писания (евангелия, апостолски деяния, апостолски послания и апокалипсиси), та е станало нужда в едно от писмата си да подчертае, „че не всяка книга, която носи достоуважаемото име писание, несъмнено го заслужава. Защото има и лъжовни и крайно съмнителни книги, които несправедливо някои причисляват към Писанието[17а]. Затова, за да предпази вярващите от опасността да изпаднат в заблуда и да бъдат измамени от тези лъжовни книги, св. Григорий посочва канона на боговдъхновените Писания, като изброява пo ред старозаветните и новозаветните книги. Ако се спазва даденото в тях учение, ще се избягнат примките на света[18].

Св. Иоан Златоуст е най-видният представител на Антнохийската богословска школа. Той е бил обаче чужд на крайностите на някои нейни представители в прекомерното буквално тълкуване на текста на Св. Писание, а също и на противоположните крайности на Александрийската богословска школа с пресиления ѝ алегоризъм. За него, както и за другите двама светители, Св. Писание е боговдъхновено, божествено Писание[19]. То съдържа божествена философия, божествени слова. В него са дадени в пълнота основните истини на нашата вяра[20]. Авторите на свещените книги според него са живи оръдия на Божия Дух. Чрез тях беседва с човеците Сам Бог, истините на божественото учение им възвестява Св. Дух[21]. Както в Стария Завет Св. Дух е говорил чрез устата на пророците, така в Новия Завет св. апостоли не говорят нищо човешко, но всичко е дело на Св. Дух[22]. Мислите, изразени от боговдъхновените писатели в написаните от тях свещени книги, са дело не на човешкия ум, а на божествената благодат[23]. Сам Господ съпътства авторите на свещените книги и говори чрез техните слова[24]. Вярващите не само влизат в общение с Христа в св. тайнство Евхаристия, но и слушат гласа Му, защото Той говори чрез евангелистите[25]. Най-силното доказателство за боговдъхновеността на Св. Писание според св. Иоан Златоуст е бързото разпространяване по целия свят на божественото учение, което се съдържа в свещените книги. Още по-удивително е това, че авторите на тези книги са били почти неуки люде, рибари, митари и занаятчии[26]. Обаче проповедта на тези гонени, презирани, подлагани на мъчения ученици Христови са приели еднакво и прости люде, и мъдреци, роби и свободни, варвари и елини[27]. „Как са придобили вяра Писанията на тези люде? – пита св. Иоан Златоуст.- Как са могли да придобият удивление, вяра и слава по цялата вселена неуки човеци? Мнозина са били свидетели на тяхната проповед. Те имали при това много врагове и противници. Светите евангелисти, като написали Евангелията, не ги скрили в някое кътче на вселената, а ги разпространили навсякъде, по суша и море, та всички да ги узнаят. И сега те се четат в присъствието на врагове и нищо от написаното в тях никого не е съблазнило. И това е напълно естествено, понеже навсякъде една и съща божествена сила всичко е произвеждала и извършвала. Защото иначе по какъв начин са могли така да мъдърствуват митничарят, рибарят и неукият? Каквото някога езичниците не са могли и насън да си представят, това те са проповядвали с голяма увереност и убедителност…, не на двама, не на двадесет човеци, не на сто, не на хиляди и на десетки хиляди, а на цели градове, племена и народи, по суша и по море, на Елада и на варварските страни, в обитаемия свят и в пустинята, като възвестявали учение, което превишава много нашето естество”[28]. С простотата на съдържанието, не може да се обясни бързото разпространение и необикновеното въздействие на Писанията и проповедта на такъв род люде. Те дават такива понятия и знания за Бога и възвишените божествени истини, каквито не са дали древните философи. Тяхното учение е отживяло, забравено. А възвишеното учение на боговдъхновените писатели е било прието, заслужило е вяра, процъфтява досега, възраства с всеки нов ден[29]. Необикновеният успех на свещените книги и възвишеността на изложените в тях основни истини на вярата могат да се обяснят само с това, че техните автори и проповедници са били изпълнени с божествена благодат и са били ръководени от Св. Дух. Боговдъхновените Писания съдържат необорима божествена сила, непобедима крепост на догматите, съчетание на безчислени блага[30]. Всичко това е могла да извърши само божествена, а не земна сила[31].

Не по-слабо доказателство за боговдъхновеността на свещените книги според св. Иоан Затоуст е и точното изпълнение на съдържащите се в тях пророчества[32]. В подкрепа на това той изтъква, че едни пророчества са се изпълнили още в Стария Завет, други — в Новия Завет, а трети са изречени от Самия Спасител Иисус Христос и се изпълняват в историята на Църквата. Пророчествата на Христа се отличават с голяма яснота. Като блестят по-светло от слънчевите лъчи, тези пророчества се намират пред погледа на всички люде[33]. Боговдъхновеността на свещените новозаветни книги св. Иоан Златоуст доказва главно от изпълнението на две пророчества: за непо-бедимостта на всемирната Христова Църква (Мат. 16:18) и за разрушението на Иерусалим и иерусалимския храм (Мат. 24:12)[34].

Като изхожда от думите на Спасителя: „… Ще съградя Църквата Си и портите адови няма да ѝ надделеят“ (Мат. 16:18), св. Иоан Златоуст отбелязва, че тези думи на Христа се отличават с краткост, но затова пък са се оправдали блестящо с дела: „Като дим са изчезнали езическите жертвеници, капищата, идолите, безчинните тържества и навсякъде са издигнати олтари на истинския Бог: в Римската империя, в Персия, Скития, Мавритания, Индия. И на британските острови са издигнати олтари и църкви; следователно и те са почувствали силата на Господните слова. Удържана е победа не само над порочните навици на човечеството, но и над преданията на най-древните предци, философи и ритори. Своята Църква, разпространена по цялата вселена, Христос устроил чрез единадесет души, неуки, прости, незнаещи езици, бедни, нямащи нито отечество, нито богатство, нито физическа сила, нито слава, нито знаменитост на предците, нито изящно красноречие, нито голяма ученост, чрез рибари, майстори на палатки…[35]. В Църквата е достойно за удивление не само това, че тя победила, но и това, че тя победила по такъв начин. Като била гонена, преследвана, терзана по безчислени начини, тя не само не се намалявала, но възраствала и самото ѝ търпение поразявало домогващите се да ѝ причиняват тези страдания. Такова е действието на адаманта по отношение на желязото: със самото това, че той получава удари, той унищожава силата на удрящия… Макар да е изпитвала жестоки и чести нападки, Църквата никога не е била покорявана от ръцете на нападащите, а напротив, особено от враговете е ставала още по-силна и славна. Тогава е имало сонм от мъченици, тогава е имало изповедници, тогава се явявали души по-крепки от желязо и сияели по-светло от самите звезди; телата им били разсичани, но душите им не били побеждавани, а побеждавали…”[36]. „Нека чуят елините, нека чуят юдеите за нашите дела и за превъзходството на Църквата. Колко врагове са въставали против нея, обаче никога тя не е била победена!… Август, Тиберий, Кай, Клавдий, Нерон, люде образовани, силни, толкова много въставали против нея още от основаването ѝ, обаче не са я изкоренили. Не гледай на това, че Църквата се намира на земята, а на това, че тя жителства на небето. Откъде се вижда това? Показват самите дела. Имало е войни против единадесетте ученици (Христови, ск. м.); цялата вселена е воювала против тях; но тези, против които воювали, победили, а воюващите били победени… Езичникът може би ще ме обвини в надменност; но нека почака доказателства и ще познае силата на истината…“[37].Доказателство за боговдъхновеността на Св. Писание според св. Иоан Златоуст е и благотворното, възраждащо въздействие върху душите на човеците на съдържащите се в него слова Божии. Със свойственото му красноречие той описва могъщото въздействие на словото Божие върху ония, които го четат и слушат. Божията благодат така е устроила, че свещените книги са написани от рибари, митари, майстори на палатки, пастири, люде прости, неуки. Затова за всички е достъпно и разбрано съдържанието им: и образованият, ученият и най-необразованият еднакво могат да получат полза, назидание и утеха от четенето и слушането му[38]. Четенето на свещените книги е духовен лъч, рай на блаженството, по-превъзходен от първобитния рай[39]. При внимателното четене на словото Божие душата като че ли навлиза в тайнствено светилище, очиства се и става по-добра, понеже чрез Писанията беседва Сам Бог[40]; тя се окрилява, става възвишена, понеже се озарява от светлината на Слънцето на правдата[41]. „Ако словото има голяма сила, как може да се пренебрегва Св. Писание? Ако простото увещание действа така силно, много по-силно ще действат увещанията, съпроводени от действието на Св. Дух. Словото на Св. Писание смекчава по-силно от огъня ожесточената душа и я прави способна за всичко прекрасно”[42].

Св. Писание въздейства благодатно и върху човешкото сърце Каквито злини да сполетят човека, каквито и да било бедствия да се струпат върху човешката душа, може да се намери достатъчна утеха в него. Нито величието на славата, нито висотата на властта, нито присъствието на най-добрите приятели – нищо не може да утеши при скръб така, както четенето на боговдъхновените Писания, защото то е събеседване с Бога[43].

Възраждащо е въздействието на Св. Писание и върху човешката воля. Понякога само четенето на словото Божие е достатъчно за очистване от всякаква греховна гнилост[44]. Чрез четене на Св. Писание душата се въвежда в спокойно и безбурно пристанище. Като прогонва унинието, словото Божие прави бедния по-богат от богатите, грешния прави праведен, праведния поставя в безопасно убежище, изкоренява съществуващото зло, насажда несъществуващото добро, прогонва злобата, възвръща към добродетел[45].

Красноречиво и убедително говори св. Иоан Златоуст за въздействието на словото Божие и върху човешкия ум. Вглъбяването в св. Евангелие откъсва ума от всичко житейско[46]. Като духовна храна, Св. Писание укрепва ума, прави душата на човека силна, твърда във вярата, мъдра, като че ли я възнася на самото небе[47]. Четенето на Св. Писание светителят сравнява с придобиването на съкровище[48]. Според него неизчерпаемата дълбочина на мислите е едно от най-съществените свойства на Св. Писание. То е непресъхващ извор на божествени мисли, които се отличават с яснота, достъпност и убедителност[49]. Всичко това се дължи на неговата боговдъхновеност.

Св. Писание е изява на Божественото Откровение. Оттук се определя според св. Иоан Златоуст и неговата цел. „В божественото Писание, подчертава той, нищо не е казано без цел, понеже всичко е изречено от Св. Дух“[50]. А тази цел и на двата Завета, особено на Новия, се състои в изправянето, възраждането и спасението на човешкия род. Тя обаче не би могла да се постигне без вяра от страна на човека. „Нека вярваме на божественото Писание, съветва той, и, като следваме това, което е казано в него, да се стараем да пазим в душите си здравите догмати, а заедно с това да водим правилен живот, та и животът да свидетелства за догматите, и догматите да предават твърдост на живота… Ако искаме да получим спасение, трябва да се украсим и с едното, и с другото, и с правотата на догматите, и със строгостта на живота. Каква полза, ако дървото се издига високо и се е покрило с листа, но не дава плодове?[51]. Така и на християнина не ще принесат никаква полза правилните догмати, ако той се отнася небрежно към своя живот… Поучаването с дела е много по-убедително и по-достоверно, отколкото поучаването с думи…“[52] Четенето и изучаването на Св. Писание умъдрява и облагородява душата, възвисява ума, подбужда към благородни подвизи и добродетелен живот.Като възражда човешките души, боговдъхновеното Писание съдейства и на високата цел на божественото домостроителство за спасението на човеците. Св. Иоан Златоуст с решителност и убеденост твърди, че не можем да се спасим без постоянно упражняване в духовно четене и изучаване на Св. Писание[53]. Цялото му съдържание е дадено за полза и спасение на човека[54]. Чрез боговдъхновените писатели са ни изпратени от небето божествени закони – основните истини на вярата – догматите и основните истини на нравствеността. Догматите са божествени, те не съдържат нищо човешко, освен самата формулировка. Според светителя цялото Св. Писание е орган за преподаване и разпространяване на висше религиозно знание[55]. Св. Писание преподава на човеците и съвършено учение за нравствеността. Словото Божие е истинска храна за душата, извор на всеки живот[56]. На всички основни въпроси – за човека, за света, греха, добродетелта, безсмъртието и целта на живота – в боговдъхновените Писания на Новия Завет са дадени необходимите напълно задоволителни и убедителни отговори с голяма точност и убедителност[57]. Дадените в Св. Писание основни начала и правила за нравствен живот са тъй възвишени, че до тях не са могли да се издигнат и най-добрите езически философи и моралисти[58].

Св. Писание е съкровищница на всякакъв вид лечебни средства: ако е необходимо да се смири надменността, да се обуздае похотта, или да се надмогнат сребролюбието и користолюбието, да се преодолее скръбта, или да се насочи по пътя на нравствения възход, за всичко това всеки ще може да намери в него голяма помощ[59]. „Както ароматите издават благоухание не по своето количество, а по своята природа, така и божествените Писания ни доставят всяка полза не по множеството на думите, но поради съдържащата се в тях сила“[60]. Защото те ни предлагат не смесено с пръст злато, но чисто злато. Като изхожда от думите на пcалмопевеца: „Думите на Господа са думи чисти, сребро, очистено от пръст в горнило, седем пъти претопено“ (Псал. 11:7), св. Иоан Златоуст подчертава, че книгите на Св. Писание „не са метали, които изискват обработка, но те доставят готово съкровище на тези, които търсят съдържащото се в тях богатство. Достатъчно е само да се обърнем към тях, за да си отидем изпълнени с всяка полза: достатъчно е само да ги отворим, за да видим веднага блясъка на тези скъпоценни камъни“[61].

Такова е в общи черти учението на св. Три Светители за Св. Писание като изява на Божественото Откровение. Но Сам Спасителят не е оставил нищо написано. Неговото учение е предадено на Църквата от св. апостоли, които са го записали в свещените новозаветни книги. Не всичко обаче, което е учил и извършил Христос във връзка с изкупителното Си дело, е записано в тях. Затова редом със Св. Писание тримата светители и велики вселенски учители поставят като втора изява на Божественото Откровение и извор на вярата Свещеното Предание.

Св. Василий Велики пояснява, че „измежду догматите и възвестените истини, които се пазят в Църквата, едни ние притежаваме в учението, изложено в Писанието, а други, дошли до нас от апостолското Предание, ние сме приели тайно[62]. Но едните и другите имат еднаква сила за благочестието. И никой не ще ги оспорва, макар и малко да е сведущ в църковните наредби. Защото, ако бихме помислили да отхвърлим незаписаните в Св. Писание обичаи въз основа на това, че те нямат особена значимост, то по незабележим за самите нас начин бихме изопачили най-същественото в Евангелието, нещо повече, бихме обърнали проповедта в празна дума“[63]. Когато духоборците обвинявали св. Василий, че употребяваното от него славословие при богослужението: „Слава на Отца със Сина, заедно със Св. Дух“ не е засвидетелствано в Св. Писание, той се позовава на Св. Предание и отговаря: „Ако не се приема и всичко друго, което не е изложено в Писанието, то нека да не се приема и това. Но ако голяма част от това, което се отнася до тайнствата, се приема у нас, макар това и да не е изложено в Писанието, то заедно с многото друго, нека приемем и това. Смятам за апостолско правило да се придържаме и към неизложените в Писанието Предания. Защото казано е: „Похвалявам ви братя, че ме помните за всичко и държите преданията тъй, както съм ви ги предал“ (1 Кор. 11:2), и „стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез ваше послание“ (2 Сол. 2:15)[64]. И по-нататък св. Василий посочва някои св. отци (Климент Римски, Ириней Лионски, Григорий Неокесарийски-Чудотворец), които са употребявали същото славословие и с това са засвидетелствали неговия църковен произход.

В Св. Предание са засвидетелствани много основни истини на вярата, за които в Св. Писание нищо не се говори. Затова Св. Предание допълва по съдържание и обем Св. Писание. „Ще напомня, отбелязва св. Василий, отначало за първото и най-главното: кой ни е научил писмено щото онези, които се надяват на нашия Господ Иисус Христос, да се осеняват с кръстно знамение? Кое Писание ни е научило през време на молитва да се обръщаме на Изток? Кой светия ни е оставил писмено думите на призоваването при посочването на хляба на благодарението и чашата на благословението (в св. Евхаристия, ск. м.)? Защото ние не се задоволяваме с тези думи, за които са споменали Апостолските послания и Евангелията, но и преди и след тях произнасяме други като такива, които имат голяма сила за извършване на тайнството, като сме ги приели от неизложеното в Писанието учение. Ние благославяме и водата на кръщението и елея на помазването и дори самия кръщаем. Въз основа на какви правила, записани в Св. Писание? Не е ли въз основа на пазеното в мълчание и тайнствено Предание?… Научило ли ни е някакво записано слово на самото помазване с елей? Откъде е и трикратното потапяне на кръщаемия? От какво Писание е взето и другото, което се отнася до кръщението — отричането от сатаната и неговите служители? Не от това ли незаписано и съкровено учение, което са съблюдавали нашите отци в чуждо на любопитството и скромно мълчание, като са разбирали много добре, че висотата на тайнствата се запазва с мълчание“[65]. „Не би ми достигнал цял ден, за да изброя всички неизложени в Писанието тайни на Църквата“.

Както Св. Писание, така също и Св. Предание трябва да се пази чисто и неповредено, тъй както е прието по приемство от св. апостоли, без да се внася в него каквато и да било промяна. „У всички противници и врагове на здравото учение, подчертава св. Василий, като подразбира последовниците на Арий и на Македоний, едно е общото намерение – да разколебаят твърдостта на вярата в Христа, като съборят и унищожат апостолското Предание. Поради тази причина като привидно честни длъжниците гръмко изискват доказателства от Писанието и отхвърлят непотвърденото от Писанието свидетелство на отците като нямащо никаква сила… Бихме били достойни за голямо съкрушение, ако сега бихме се оказали по-далеко от своето спасение, отколкото когато сме повярвали, ако сега бихме се отрекли от това, което тогава сме приели. Еднаква е загубата – да умрем без да се сподобим с кръщение, или да приемем такова кръщение, в което не достига нещо от предаденото. А който не запазва завинаги тази вероизповед, която сме произнесли при първото наше въвеждане, когато, като сме се освободили от идолите, сме пристъпили към живия Бог, и който не я пази през целия си живот като в безопасно хранилище, той сам се прави чужд на Божиите обетования, като постъпва въпреки своето собствено обещание, което е дал в изповядването на вярата. Защото, ако кръщението е за мене начало на живота, и този ден – денят на обновлението, е първият от дните, то очевидно е, че от всичко по-драгоценно е и това слово, което съм произнесъл в благодатта на синоположението. И тъй, нима като бъда измамен от убежденията на такива люде, ще изменя на това Предание, което ме въвежда в светлината, дарувало ми е познание за Бога и чрез което съм станал чедо Божие — аз, който съм бил такъв враг Божи поради греха? Напротив, и на себе си желая да отида при Бога с тази вероизповед и тях съветвам да запазят неповредена вярата в деня Христов, да запазят Св. Дух неотлъчен от Отца и Сина, като съблюдават учението за кръщението и чрез изповядването на вярата, и чрез извършването на прославата“[66].

Св. Григорий Богослов свидетелства, че още в детските си години придобил високо понятие за Св. Предание от благочестивата си майка, която, „като наследила от отците богоугодната вяра, предала и на децата си това златно съкровище“[67]. Това високо понятие за Св. Предание укрепнало и се затвърдило в душата му и се изявило в зрялата му възраст в литературно-богословското му творчество. Много пъти той подчертава в съчиненията си, че не той пръв проповядва учението на Православието за Св. Троица, но че върви по стъпките на отците[68]. С това той несъмнено изтъквал значението на Св. Предание като изява на Божественото Откровение и извор на спасителните верови истини редом със Св. Писание[69]. В похвалното си слово за св. Василий Велики, като споменава за успешната борба на светителя против духоборците, св. Григорий отбелязва, че това той достигнал и „с думите на Писанието, и с несъмнените свидетелства, които имат такава също сила“[70]. Очевидно св. Григорий има предвид това място от съчинението на св. Василий „За Св. Дух“ (27 гл.), където светителят направо говори за двата извора на християнското вероучение – Св. Писание и Св. Предание – и, като се опира на тях, опровергава духоборството. С това св. Григорий изявява и своя собствен възглед върху Св. Писание и Св. Предание като основа на правата вяра и възгледа си за еднаквото им значение като извори на веровите истини защото едното и другото са изява на Божественото Откровение.

Като изтъква, че Св. Предание има еднакво достойнство със Св. Писание като извор на богословско знание, св. Григорий подчертава и важното значение на Св. Предание. В първото си послание „До презвитер Кледоний против Аполинарий“ св. Григорий поставя в основата на оборването на аполинарианството следната мисъл: „Нашата вяра е проповядвана писмено и неписмено, тук и в отдалечените страни, в опасности и в безопасности“[71]. В тази вяра няма нищо, за което учат аполинарианите и затова тяхното учение е нововъведение в Църквата, т. е. ерес. Като посочва начина на приемането на аполинарианите в църковно общение, св. Григорий говори, че приемането на еретиците е възможно само в този случай, ако те докажат съгласието си с правото учение „или със съборно определение, или с общителни послания, защото такъв е законът на съборите“[72]. Ясно е, че и в двата случая – и при разглеждане на аполинарианството, и при посочване начина на приемането на еретиците в църковно общение – св. Григорий свидетелства за действителността и действеността на Св. Предание.

В „Петото слово за богословието – за Св. Дух“, като е трябвало да отговори на редица въпроси на еретиците-духоборци във връзка с почитането на Св. Дух, св. Григорий заявява, че задоволителни отговори ще представи впоследствие, когато ще разсъждава за неписаното[73]. По-нататък той действително се обръща към Св. Предание, като посочва на кръщението и на разсъжденията на богоносните мъже, които са живели малко време преди него, именно на св. Василий Велики, който ясно доказал, че учението за божественото достойнство на Св. Дух не е нововъведение, но древно Предание, и на св. Григорий Неокесарийски-Чудотворец, из чиито съчинения извлича думите: „Бог-Отец, Бог-Син, Бог-Св. Дух, Три Лица, едно Божество, неразделно в славата, честта, същността и царството“ – думи, в които ясно се изповядва божественото достойнство на Св. Дух“[74]. Всичко това според св. Григорий може да каже всеки, който се основава и на неписаното, т. е. на Св. Предание[75].

Важното спасително значение на Св. Предание св. Григорий е имал предвид и в прощалната си реч пред константинополското си паство с призива: „Чеда, запазете Преданието“[76], като е имал предвид преди всичко вярата в Св. Троица, която той така убедено изповядвал и проповядвал. На много места в съчиненията на св. Григорий се дават сведения за изразителите и пазителите на Св. Предание, за неговите признаци, за съдържанието му, за мястото на съхраняването му и за отношението му към Св. Писание. В древността на Св. Предание той е виждал най-надеждното и достоверно свидетелство за истинността на вярата и на самото Предание. Това се изявява най-много в борбата му против лъжеучението на Аполинарий. Защото „нашата вяра (за личността на Иисуса Христа, ск. м.) води началото си не отпреди тридесет години (като аполинарианството, ск. м.), но почти четиристотин години са се изминали от Христовото явяване. В продължение на толкова дълго време са я изповядвали много велики предстоятели, запечатали са я с кръвта си мъчениците…[77]” Затова тази древна права вяра трябва да бъде предпочетена пред аполинарианството, което в своето новаторство съдържа лъжа. Много често, особено в петте си слова за богословието, св. Григорий, като посочва най-напред учението на Вселенската църква, се обръща след това към места от Св. Писание. С това той подчертава, че има пълно съгласие на истините, които се съдържат в Св. Писание с тези, които се пазят в Св. Предание[78].

В своите съчинения св. Иоан Златоуст говори повече за Св. Писание, а по-малко за Св. Предание. Но това съвсем не означава, че той е подценявал значението на Св. Предание и че не го е смятал за извор на християнското вероучение. То свидетелства само, че той се е стараел да обоснове основните положения на своята проповед с текстове от Св. Писание, за да подчертае съгласието ѝ със записаното Божествено Откровение[79]. Че действително св. Иоан Златоуст не се е отнасял отрицателно към Св. Предание, а напротив го е смятал за равностоен със Св. Писание извор на вярата, се вижда ясно от тълкуванията му на онези места от посланията на св. апостол Павел, в които той говори за Св. Предание.

Като изяснява думите на св. апостол Павел от Второто послание до солуняни (2:15): „И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които получихте било чрез наше слово, било чрез наше послание“, той допълва: „Оттук става очевидно, че апостолите предали не всичко чрез посланията, но много неща съобщили не писмено, а устно; при това и едното и другото е еднакво достоверно. Затова трябва да признаваме за достоверно и църковното Предание. Има ли Предание, не търси нищо повече“[80].

Във връзка с думите на св. апостол Павел (2 Тим. 1:12): „… Не се срамувам, понеже зная в Кого съм повярвал и съм уверен, че Той е мощен да запази моя залог (Предание) за оня ден“ св. Иоан Златоуст пита: „Какво значи залог (Предание)”[81]? и отговаря: „Вяра, проповед. Самият този, който я предал, казва, ще я запази неизменна. Аз търпя всичко, за да не бъде разграбено това съкровище и не се срамувам от нищо, само то да се запази в цялост”[82]. А във връзка с 13 стих: „Имай за образец здравите думи, които си чул от мене, с вяра и любов в Христа Иисуса“, св. Иоан Златоуст пояснява: „Не само с послания апостолът внушава на ученика какво трябва да прави, но и с думи. Това той изтъква и в много други места, когато, например, казва: „било чрез наше слово, било чрез ваше послание“ (2 Сол. 2:15), но много по-ясно тук. И тъй, да не мислим, че учението е предадено на тях недостатъчно: много нещо той предал на ученика и без послание, за което му и напомня, като казва: „Имай за образец здравите думи, които си чул от мене“. А какво означават тези думи? — Както правят живописците, казва, така и аз ти нарисувах образа на добродетелта и всичко угодно на Бога и вложих в душата ти като някакво правило първообраза и основата. Това именно имай: нужно ли ти е да се посъветваш за вярата, или за любовта, или за целомъдрието, вземай образци оттам; няма да имаш нужда да търсиш образец у други, защото там се съдържа всичко“[83].

Във връзка със съвета на св. апостол Павел към Тимотея да пази онова, що му е предадено (1 Тим. 6:20), светителят допълва: „Не го намалявай, то не е твое; на тебе е поверено чуждо, не го смалявай“[84].

Като изяснява думите на св. апостол Павел: „Похвалявам ви, братя, че ме помните за всичко и държите преданията тъй, както съм ви ги предал“ (1 Кор. 11:2), св. Иоан Златоуст прави извод: „Следователно той им бил предал още по-рано много неща не писмено, както изтъква това и на много други места; но по-рано той само им оставил предание, а сега добавя и причината. По такъв начин той още повече затвърдява послушните и поваля гордостта на непослушните“[85].

И тъй, според учението на св. Три Светители Св. Писание и Св. Предание са различни начини на изразяване, различни изяви на Божественото Откровение — единственият извор на вярата в собствен смисъл. Те са неразделни. И двете са дело на Св. Дух, „Който действа в Църквата, като се проявява в Св. Предание и вдъхновява свещените писатели”[86]. За св. Три Светители е важало като неизменно ръководно правило това, което важи за цялата Църква — казаното в 21 правило на Гангърския поместен събор около 340 година: „В Църквата трябва да се запазва всичко, което е предадено чрез Свещеното Писание и апостолското Предание“.
_________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1981, кн. 12, с. 7-18.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Авторът, професор доктор Илия К. Цоневски (1903-1991), е дългогодишен преподавател в катедрата по Догматическо богословие и Патрология в Богословския факултет при СУ (от 1950-1991 – Духовна академия; от 1991 г. насам отново Богословски факултет при СУ).

Същата статия е поставена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1].Архиепископ Василий (Кривошеин), Символические тексты в Православной церкви, в: Богословские труды, сб. 4, Москва, 1968, с. 9.

[2]. Срв. S. Basilius Magnus, De Spiritu Sancto, c. 21, n. 57; Migne, PG, t. 32, col. 133.

[3]. Срв. Comment, in Isaiam proph., c. 1, n. 45; t. 30, col. 204.

[4]. Срв. Homil. in Psalmum 1, c, 1; t. 29, col. 212.

[5]. Comment in Isaiam proph., c. 7, n. 197; t. 30, col. 457

[6]. Срв. Homil. 1 in Hexaem, c. 11, t. 29, col. 5.

[7]. Срв. Homil. in Psalm. 44, с. 2 (vers. 1); t. 29, col. 389.

[8]. De fide, c. 11; t. 31, col. 680.

[9]. Пак там, col. 677.

[10]. Срв. Epist. 2 ad Gregorium, 3; t. 32, col. 228. — Epist. 269ad conjugem Arinthaei, c. 1; t. 32, col. 1000.

[11]. Adversus Eunomium, lib. 1, с. 1; t. 29, col. 497 — Срв. Moratia, reg. 39, 40; t. 31, col. 760.

[12]. Срв. De Spiritu Sancto, c. 10, n. 25-26; t. 32, col. 112 sq.

[13]. Epist. 175, 1; t. 32. col. 652.

[14]. S. Gregorius Theologus, Poemata historica: De seipso, 275 sq.; t. 37, col. 990 sq.

[15]. Oratio 2, 104-105 t. 35, col. 504 sq.

[16]. Срв. Poemata dogmatica 12: De veris Scripturae libris; t. 37, col. 471.

[17]. Срв. Oratio 45, 12; t. 36, col. 637.

[17a]. Epist. ad Seleucum.

[18]. Срв. Poemata dogmatica 12: De veris Scripturae libris, t. 37; col. 473.

[19]. S. Ioannes Chrysostomus, Contra anomaeos, hom. 2, 6; PG., t. 48, col. 717.

[20]. Срв. In Ioann. hom. 2, 1; t. 59, col. 30.

[21]. Срв. Contra anomaeos, hom. 4, 4; t. 48, col. 732.

[22]. Срв. In Ioann. hom. 1, 2; t. 59, col. 26.

[23]. Срв. Exspositio in Psalmum 44, 1; t. 55, col. 184.

[24]. Срв. In epist. ad Romanos, hom. 30; t. 60, col. 666.

[25]. Срв. In Matthaeum, hom. 50, 2; t. 57, col. 507.

[26]. Срв. In Matthaeum, hom. 1, 6; t. 57, col. 20.

[27]. Срв. In Matthaeum, hom 1, 5; t. 57, col. 10.

[28]. In Matthaeum, hom. 1 ,4; t. 57, col. 18.

[29]. Срв. In Matthaeum, hom. 1, 5; t. 57. col. 18.

[30]. Срв. In Ioann., hom. 2, 1, 3; t. 59. col. 30, 33.

[31]. Срв. In Matthaeum, hom. 1, 4; t. 57, col. 18.

[32]. Срв. Expositio in Psalm. 4, 11; t. 55. col. 57.

[33]. Срв. Adversus iudaeos et gentiles demonstratio 2, 16; t. 48, col. 834.

[34]. Срв. Д. Леонардов, Учение св. Иоанна Златоуста о боговдъхновенности Библии, „Вера и разум“, 1912 г., т. I, № 3, с. 353 сл. сл.

[35]. Adversus iudaeos et gent. demonstr. 2, 12; t. 48, col. 830.

[36]. In Isaiam, homil. 2, 2-3; t. 56, col. 29 sq.

[37]. In Isaiam, homil. 4. 2; t. 56, col. 121

[38]. Срв. Homil. de Lazaro 3, 2; t. 48, col. 994.

[39]. Срв. De utilitate lectionis sacrarum Scripturae 1; t. 51, col. 87.

[40]. Срв. Hom. de Lazaro 3, 2;  t. 48. col. 994.

[41]. Срв. In Genes., cap. 9, hom. 29, 2; t. 53, col. 262.

[42]. In Matthaeum, hom. 2, 6; t. 57. col. 31.

[43]. Срв. De utilitate lectionis sacrarum Scripturae 2; t. 51. col. 89.

[44]. Срв. De poenitentia 6, 3; t. 49. col. 317.

[45]. Срв. Expositio in Psalm., 18, 17, n. 1; t. 55. col. 513.

[46]. Срв. Homil. de Lazaro 3, 2;  t. 48, col. 993 sq.

[47]. Срв. In Genes., cap. 9, homil. 29, 2; t. 53, col. 262.

[48]. Срв. In Genes., cap. 1, homil. 3, 1; t. 53, col. 32.

[49]. Срв. Homil. de Lazaro 4, 1, 5; t. 48, col. 1007, 1013.

[50]. In Ioann, homil. 1, 1; t. 59, col. 277.

[51]. In Genes., cap. 2, hom. 13, 4; t. 53. col. 110.

[52]. Срв. In Genes., cap. 14, hom. 35, 1; t. 53, col. 322.

[53]. Срв. Homil. de Lazaro 3, 2; t. 48. col. 993.

[54]. Срв. In Genes., cap. 17, homil. 39. 1; t. 53. col. 361.

[55]. Срв. In Ioann, homil. 53, 3; t. 59, col. 295.

[56]. Срв. In Ioann, homil. 41. 1; t. 59, col. 255.

[57]. Срв. In Ioann, homil. 2. 1-2; t. 59. col. 30 sq.

[58]. Срв. In Matthaeum, homil. 1, 4-5; t. 57, cot. 19.

[59]. Срв. In Matthaeum, homil. 57, 1; t. 59, col. 311.

[60]. Homil. in 2 Timotheum 3:2; t. 56, col. 273.

[61]. Interpret. in Isaiam proph. 2, 2; t. 56, col. 110.

[62]. Св. Василий има предвид вероятно тъй нар. disciplina arcana, по силата на която в древно-християнско време, особено през време на гоненията срещу християните, основните истини на вярата, изложени в кратки вероизповедни формули (символи), не били достъпни за всички.

[63]. S. Basilius Magnus, De Spiritu Sancto, c. 27. n. 66; t. 32, col. 188.

[64]. Ibid., с. 29, n. 71; t. 32. соl. 200.

[65]. Ibid., с. 27, n. 66; t. 32, соl. 188 sq.; Ibid., с. 27, n. 67; t. 32, col. 192 sq.

[66]. De Spiritu Sancto, c. 10, n. 25-26; t. 32, col. 112 sq.

[67]. S. Gregorius Theologus, Poemata historica 1: De rebus suis; t. 37, col. 979.

[68]. Срв. Oratio 36. 1; t. 36. col. 265.

[69]. Срв. П. Пономарев, Из истории Св. Предания, в: „Православный собеседник“, 1904, т. II, с. 364 сл.

[70]. Oratio 43 in laudem Basilii Magni, 68; t. 36, col. 588.

[71]. Epist. 101 ad Cledonium 1; t. 37, col. 176.

[72]. Ibid., col. 177.

[73]. Срв. Oratio 31, theologica 5: De Spriritu Sancto 11; t. 36, col. 145.

[74]. Ibid., 28; t. 36, col. 164.

[75]. ibid.

[76]. Oratio 42, Supremum vale 27; t. 36, col. 492.

[77]. Epist. 102 ad Cledonium 2; t. 37, col. 200.

[78]. Срв. Oratio 33 contra Arianos et de seipso 25 sq; t. 36, col. 233.

[79]. Срв. П. Пономарев,  поc. ст. и сп., с. 745 сл.

[80]. In Epist secundam ad Thessalonicenses hou. 4, 2; t. 62, col. 488.

[81]. В гръцкия текст стои „parakatiki“, което значи „нещо, предадено за пазене“.

[82]. In Epist. secundam ad Timotheum hom., 2, 2; 62, col. 606 sq.

[83]. Ibid., hom. 3, 1; t. 62, col. 613.

[84]. In Epist. primam ad Timotheum hom. 18. 1; t. 62. col. 598.

[85]. In Epist. primam ad Corinthios hom. 26. 1; t. 61, col. 213.

[86]. Прот. Сергий Булгаков, Православие, Париж, б. г. с. 49.