Борис Маринов, Александър Величков

1. Живял ли е Иисус Христос?Колкото и да е странно, има хора, които и сега в двадесетия век на трезвомислие се залавят сериозно да отричат историческото съществуване на Христа. Разбира се единственият път, по който те биха могли да се радват на мним успех в това направление, е да отхвърлят безогледно всички исторически свидетелства за живота на Спасителя. Точно тъй и постъпват. Според тях „евангелските разкази били мит за божествен спасител. По-късно тоя мит бил приет за история.“ Относно пък външните – нехристиянски данни за Христа, които намираме в Талмуда[1], в съчинението „Иудейска археология“ на Иосиф Флавий[2], в Летописите (Аналите) на Тацит[3], във „Vita Claudii“ (Животът на Клавдия) на Светоний[4], в 96-тото писмо на Плиний Младши до император Траян и Траяновия отговор (писмо 97-мо), в „Истинско слово”[5] на Целз, – обикновено изказват съмнение в тяхната автентичност.

Тъй че каквото и доказателство да им приведе човек, било от християнските, било от нехристиянските писмени паметници в потвърждение на истината, че Христос е историческа личност, те нагло се провикват: „Това не е вярно, това е измислица, това е фалшификация!“

Любопитно е да отбележим тук, че тия противници на християнството, които така безцеремонно се отнасят към историята и не вярват на нейните показания за Христа, искат в същото време ние да вярваме в онова, което те говорят против Христа и да го считаме за чиста монета! Но щом те си позволяват да отхвърлят толкова свидетели за историческото съществуване на Спасителя, тогава, следвайки техния метод на отрицание, преспокойно можем да им заявим, че ние пък не вярваме на техните твърдения и ги отхвърляме като несъстоятелни. Защото, ако е възможно според тях да се поддържа дори за онези историци, които са живели най-близо до времето на Христа, че те били ни съобщавали неверни неща и не знаели дали Христос е съществувал, тогава ние с още по-голямо право можем да кажем на тия днешни отрицатели, че те пък абсолютно нищо не могат да знаят по тоя въпрос, тъй като живеят 20 столетия по-късно от оная епоха. А безспорно е, че съвременниците знаят по-добре събитията, отколкото онези хора, които живеят десетки векове след тях. А много важно е обстоятелството, че нито от юдейска, нито от езическа страна, въпреки всичката острота на борбата между тях и първохристиянството, никога и никъде не е оспорван фактът за живота и дейността на Иисуса Христа.Тук ние няма да доказваме автентичността на свидетелствата на християнските и нехристиянските писмени документи за историчността на Иисуса Христа. А ще се обърнем към здравия човешки разум и ще се опитаме с негова помощ да преценим хипотезата за превръщането на един мит в история.

И тъй: противниците на християнството твърдят, че „евангелските разкази били мит за божествен спасител, който мит по-късно бил приет за история“.

Нека допуснем за момент, че това наистина е било така.

Несъмнено е, че тези евангелски разкази са били съставени от известни лица. Тия лица са ги съчинили не за себе си, а за своите съвременници. Съвременниците са ги прочели. Ако тия разкази са им повествували за съвременно на тях лице, на име Иисус Христос, те са могли много лесно да преценят за какво се касае в тях: за история или фантазия, тъй както и ние сега лесно можем да преценим съдържанието на една книга, която засяга събития из съвременния ни живот. Те са могли критично да проверят дали това лице Христос е историческо или легендарно. Защото, ако в онова време е било възможно да има автори като евангелистите, които са написали книга като Евангелието, то непременно ще да е имало и много други умни хора, които са живели при същите условия, при които евангелистите са живели, и които умни хора ще са били критични люде. И, ако е вярно, че Иисус Христос е митическо лице — както твърдят сегашните отрицатели, — тогава това нещо са могли да установят и да знаят най-добре първите читатели на Евангелието. И съобразно с установеното те са определили и своето отношение към Евангелските разкази. Щом Христос е бил мит, Евангелието е имало за тях значението само на една интересна повест, която е могла да им достави по-голяма или по-малка естетическа наслада и нищо повече. С други думи, тая книга е могла да заеме съответно място в редицата на обикновените човешки литературни произведения. И това схващане за нея е било всеобщо и се е предавало от поколение на поколение.

Дотук работата върви нормално и логично.

Но според противниците на християнството, по-късно бил настъпил един момент в живота на хората, когато се случило нещо неестествено, а именно: митът за Христа бил приет за история, т. е. лъжата станала истина.

Обаче тази предполагаема метаморфоза поражда у нас множество въпроси и недоумения, които я правят невъзможна.

В оня момент, когато митът е бил приет за история, дали хората са знаели, че разказите за Христа са мит, или не са знаели? Ако са знаели, че са мит, те нямаше да ги приемат за история, защото никой човек няма да иска, нито пък може съзнателно и преднамерено да се самозаблуждава. Ако ли пък не са знаели, пита се: как са забравили, че е мит? Как се е случило това масово забравяне на истината за Христа? Да не би човечеството да е преживяло някакво поголовно обезпаметяване? Но, ако е имало подобно нещо, тогава туй човечество е щяло да забрави и цялата предхристиянска култура, а след това посвоему ще я разбира и тълкува, т. е. ще я изопачи. Обаче, доколкото ни е известно, противниците на християнството не упрекват човечеството, че е изопачило или неправилно изтълкувало диалозите на Платон, трагедиите на Еврипид, Софокъл и Есхил, комедиите на Аристофан и пр. Напротив, днешното културно човечество се гордее със своето дълбоко познаване и правилно разбиране на древната гръцко-римска духовна култура във всичките ѝ разклонения. Тогава пита се: как човечеството се е заблудило само по отношение на Христа? Как е заболяло от частична амнезия? Какви особени причини са породили това патологично явление? Интересно е да се знае, какво е заставило човеците да обявят една обикновена повест (нали нашите противници считат Евангелието легендарна книга!) за свещена книга и несъществуващото лице, за което тя говори, — не само за съществуващо, но — и за Бог? Това е просто необяснимо! Нашето недоумение относно тая метаморфоза нараства още повече, като вземе предвид, че тя е станала не някога в праисторически времена, в далечни тъмни векове, когато, да речем, хората са били невежи, наивни и глупави, та все още би могло да се допусне 1 % вероятност. Туй чудо става през първите векове от нашата ера, т. е. в историческо време, през господството на гръко-римската империя, пред лицето на велики поети, мислители, историци и философи… Това обстоятелство вече напълно разрушава хипотезата за преминаването на мита в история.След туй: как е станало това приемане на мита за история: всички ли човеци изведнъж са го приели или отделни лица са го представили за история? Но как е възможно хората да приемат, че несъществуващият съществува, особено като се знае, че тия, които са изповядвали името на Христа през първите три века, не са били похвалявани или награждавани за тая изповед, а най-жестоко са били гонени, мъчени и убивани за нея?

Да допуснем, че първите разпространители на тази, да я наречем в духа на нашите противници, легенда, са успели да заблудят хората, че Христос съществува, че Той е Бог, че помага на онези, които Му се молят. Те са ги послушали и са започнали да Го призовават на помощ. Ще им помогне ли Той? – Няма да им помогне, понеже – според нашите противници – Той не съществува! В такъв случай какво ще правят хората? – Те ще се разочароват, ще изгубят вяра в Него и ще престанат да Го призовават, тъй както един гладен пътник, който хлопа на една празна къща, за която предполага, че е обитаема, ще похлопа, ще похлопа, ще почака известно време, па ще отмине, понеже никой не ще отговори на неговия зов. Следователно, абсолютно невъзможно е митът да бъде приет за история и лъжата за истина, т. е. никой няма да вярва, че Христос е историческа личност и че е Бог.

Обаче безспорно е, а това признават открито и противниците на християнството, че милиони християни вярват и твърдо изповядват, че Иисус Христос е историческа личност, че е живял на земята като Богочовек и Спасител на света. Но понеже ние видяхме, че психологически и фактически е невъзможно да се приеме един мит за Христа за история, тогава трябва да признаем, че Христос действително е живял на тази земя и поради това именно християните вярват в Неговото историческо съществуване. Но християните Го считат не само за историческо лице, живяло в дадена епоха, подобно на други исторически лица: народни герои, поети, царе и вождове, и след това като тях умряло, но изповядват, че Той е и Бог и че и сега живее и се откликва на техните молитви, а на мнозина праведници и лично се е явявал и явява. Ако Христос не съществува и следователно не отговаря на нашия вик, който отправяме към Него, тогава не би бил възможен този постоянен жив стремеж у християните към Него. Хората не отиват за вода при сух кладенец, а само там, гдето струи постоянно чиста и приятна за пиене вода. Ако Христос не праща Своята благодатна помощ на ония, които искрено Го търсят, ако те не чувстват живо Неговата реалност, ние с нищо друго не можем да си обясним тая постоянна жажда за Христа, това неизразимо ликуване, което изпълва чистите християнски души при споменаване на Неговото пресвето Име, и тази готовност у истинските християни да страдат заради Него.

Следователно Христос е историческа личност, Която е живяла преди 2000 години, живее и сега, ще живее и во веки!

Ако човек вземе предвид победния марш на християнството през вековете, въпреки най-ожесточените преследвания, на които светът е подлагал неговите последователи, ще разбере колко наивно е да се мисли, че тази християнска стихия, която все по-нашироко се разлива по земното кълбо, може да има в основата си нулата, т. е. несъществуващия Христос, и ще си обясни защо именитият немски философ Шелинг си е позволил да каже: „Да се отрича действителността на Христа, това е историческо безумие“!

2. Син на Иосиф ли е Иисус Христос?Някои си позволяват да подхвърлят във връзка с личността на Иисус Христос кощунствената мисъл: че Иисус Христос бил син на Иосиф. Дълг на апологета е, въз основа на Евангелския текст, да разобличи тази неокачествима лъжа.

За живота на Иисуса Христа черпим сведения от Евангелията. В тях има текстове, които недвусмислено отстраняват за плътско бащинство на Иосиф по отношение на Иисус Христос.

Когато ангел Гавриил – според разказа на св. евангелист Лука – известява на св. Дева Мария, че ето тя ще зачене и ще роди син и ще Го нарече Иисус, тя, изпадайки в голямо недоумение, пита: „Как ще бъде това, когато аз мъж не познавам?“ — Този въпрос на чистата Девица, която била дала обет за девственост, красноречиво свидетелства, че в зачеването на Христа мъж не участва. Затова именно Ангелът, който намира туй нейно питане за напълно уместно, ѝ пояснява: „Дух Свети ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени; затова Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божи“ (Лука 1:31, 34, 35). В този разговор ние имаме ясно указание от страна на Майката и на ангел Гавриила по въпроса, който ни занимава.

Св. Евангелист Матей ни съобщава друг факт. Когато праведният Иосиф узнал, че светата Дева е непразна, поискал тайно да я напусне. Защо ли? — Защото, като не знаел още загадката на тази непразност, той, разсъждавайки по човешки, е допуснал, че в случая се касае за нещо грешно в поведението на Дева Мария, тъй като сам той бил непричастен в това дело. Ако беше вярно онова, което безбожници лекомислено подмятат за бащинството на Йосиф, той нямаше да иска да напусне св. Дева Мария. — Понеже и неговото смущение е било основателно, Ангел Господен му се явява и му открива „великата тайна на благочестието“, че „заченалото се в нея е от Духа Светаго“ (Мат. 1:18, 19, 20). В този текст имаме пък свидетелството на Йосиф, че Иисус Христос не е негов син, и свидетелството на Ангел Господен.Щом това е тъй, пита се: Какво е тогава отношението на Иосиф към св. Дева Мария и Иисуса Христа? – Знае се, че юдеите, според Моисеевия закон (Второз. 22:21), жестоко наказвали девица, уличена в блудство, – убивали я с камъни. Ето защо, за да не сполети такава участ и св. Дева Мария, чиято непразност нямало да остане скрита от погледа на юдеите, и която те нямало да проумеят, т. е. не щели да повярват, че е от Духа Светаго, Божият промисъл наредил тя да бъде сгодена (обручена) за праведния Иосиф и да минава пред народа за негова жена, а той — за неин мъж и баща на Иисуса. И действително, изобщо са мислели Иисуса за син на Иосифа. Св. евангелист Лука направо казва: „Иисус, когато начеваше служението Си, беше на около трийсет години, и беше — както мислеха (р. н.) — син Иосифов…“ (Лука 3:23). „Както мислеха!“ — Не че е бил наистина син на Иосифа, а за такъв са Го мислели! Народът в Назаретската синагога, чудейки се на учението Му, се пита: „Откъде у Него тая премъдрост и тия сили? Не е ли Той на дърводелеца син (р. н.)? Майка Му не се ли казва Мария? И братята му – Йаков и Иосия, Симон и Иуда? И сестрите Му не са ли всички между нас? Откъде прочее у Него всичко това?“ (Мат. 13:54-56). „Не е ли Този Йосифовият син (р. н. ), чийто баща и Майка познаваме? Как тогава Той казва: Слязох от небето?“ (Иоан. 6:42). „Филип намира Натанаила и му казва: Намерихме Иисуса, сина Йосифов (р. н.), от Назарет, за Когото писа Моисей в закона, и говориха пророците“ (Иоан. 1:45). И св. Дева Мария вън е говорела в духа на онова, което народът е мислел. Когато тя и праведният Йосиф намерили 12-годишния Иисус в Иерусалимския храм „да седи между учителите, да ги слуша и запитва“, казва Му: „Чедо, защо ни направи тъй? Ето баща Ти (р. н.) и аз твърде много се измъчихме да Те търсим“ (Лука 2:42 и 48).

Св. Отци намират и други причини, поради които е бил скрит от света за известно време особеният начин на Христовото рождение (от Дева). Една от тях е и тази: да не се даде на враговете Му материал за осмиване. Ако те са се надсмивали над Неговия произход от Галилея (Иоан. 7:52), ако произхождението Му от Назарет е смущавало даже невраждебно настроени лица (Иоан. 1:46), то какво ли биха говорили срещу Иисуса Христа враждебно настроените към Него книжници и фарисеи, ако знаеха за рождението Му от Назаретска Девица?[6]Иисус Христос не е син на Иосифа. Иосиф е бил само пазител и покровител на Св. Дева Мария и Богомладенеца Христа.

3. За въплъщението и личността на Иисуса Христа

Светата Христова Църква изповядва, че Иисус Христос се е въплътил „от Духа Свята и Марии Деви,“ от Светия Дух и Дева Мария. Така се повествува в Светото Евангелие. Някои отнасят този евангелски разказ направо към царството на измислиците и приказките, понеже науката била доказала, че такова събитие било невъзможно; да вярваш в него, значело да се обявиш против разума и науката.

Ще разгледаме въпроса по-обстойно, като използваме мислите, изказани по него, от Цюрихския доктор на медицината Ханс Хоппелер.

И така, твърди се, че зачеването без мъж противоречало на здравия човешки разум. Защо? — Защото разумът такова нещо не познавал и не можел да го разбере. Добре! — Ами той действително ли познава и разбира другото зачеване — при участието на мъж, т. н. естествено (нормално) оплодяване? — Съвсем не! И то е една голяма тайна.

Никой не е в състояние да разбере тези безкрайно финни и нежни процеси. Ако е имало и има в природата нещо, върху което да е сложено булото на тайната, това е произходът на нов живот. Каква безгранична повърхностност е необходима, за да вярва и твърди някой, че е разбрал това чудо! Защото чудо, безподобно чудо е, щом от едвам видима прашинка може да се развие човек. Да си представим една такава прашинка — оплодена женска яйцеклетка. Наглед тя е най-простото нещо: дребничко топченце слуз, обвито в нежна кожица, и в средата едно малко ядро. Всъщност обаче ние имаме пред себе си най-величественото художествено творение, което някога човешко око е съгледало и пред което бледнее всяко инженерно изкуство, всяка наука и техника. Може би си виждал, читателю, в някоя витрина красиво изработен модел на голям океански параход. Навярно ти си бил смаян от това извънредно финно и точно творение, в което е представена палубата с всички нейни подробности: прозорци, стълби, мачти, спасителни лодки; нищо не липсва и всичко е дадено педантично точно в миниатюр! Но ако разсечем този модел на две, вътре ще видим празно пространство, защото да се копира подробно и във вътрешността всяка стая, всяко легло, всяко машинно колело, това би било колосална и много скъпа работа. Но представи си, че един художник-майстор е изработил модел на този параход, който модел напълно съответства на парахода не само външно, но и вътрешно до най-малките подробности! И го е изработил в размери, които позволяват този модел да се скрие между две орехови черупки. Всичко е копирано с абсолютна точност: разпределението на стаите, стенните картини, бански инсталации с вани, тръби и кранове, всички машини до най-малкия вентилатор, кухни, чинии и канчета, хранителни запаси, складирани въглища, параходна библиотека с всички нейни томове, всеки от които действително може да се отвори и със силно увеличително стъкло да се чете и т. н. Нали това ще ни изуми? Но да си представим нещо друго: същият художник ни дава оферта, че той може да направи този модел в големината на една главичка на топлийка, или сто пъти по-малък. Ние непременно ще му се изсмеем в лицето и ще кажем, че това е абсолютно невъзможно! И все пак има Един Майстор, Който наистина е направил такъв модел, не по-голям от една стотна от главичката на карфица. Разбира се, този модел не е на параход, а на човек! Женските и мъжките зародишни клетки са такива модели. Не по-големи от прашинка, но те съдържат целия човешки организъм с множеството негови органи и милиони клетки. Всяка нищожна прашинка. Може да ни се възрази, че това не е така, че едвам след дълго и сложно развитие се появяват и разграничават различните органи. Да, вярно е че зародишната клетка не представлява стотици хиляди пъти умалено човече, подобно на споменатия параходен модел, и че не се съдържат в нея нито кости и мускули, нито кожа и коса. И все пак те са там в зародишна форма. Ако дъщерята има същите очи, каквито притежава бащата, това трябва да е било заложено в съответната зародишна клетка. Ако бащата има дълги мършави крака и синът има такива, туй е станало, не защото синът по-късно е гледал баща си, но тази форма на долните му крайници е била сложена по някакъв начин в съответната зародишна клетка. Една майка има палци, твърде странно извити назад. Синът още не е на две години, и откриват, че и у неговите палци има такава особеност. Как е възможно това? — Из женската яйцеклетка, от която се е развило детето, между другото е преминало и това качество на майката, което после се наблюдава в порасналото момче. Един баща има чудно мека, гъста коса и поетичен дар; синът също ги има; кой друг е предал наследството, ако не онази семенна клетка, чрез която е бил произведен синът? Как е могло другояче да стане това, ако не посредством същата зародишна клетка? Но ако един такъв зародиш съдържа предразположението за цвета на очите, за дължината на краката, за формата на ставите на палците, за вида на косата, за духовната дарба, тогава ние можем да извадим сигурното заключение, че всеки орган, всяка клетка и всяко качество са приготвени в зародишната клетка. И това е именно чудното и непонятното. Това е, което поражда у нас безбройни въпроси без отговор. Как влизат тези качества и предразположения в зародишната клетка? Как стигна — да речем — точното копие на носа в зародишната жлеза и как оттук премина в зародишната клетка, като се знае, че между носа и зародишната жлеза не съществува пряка нервна връзка? Откъде знае зародишната жлеза, че имаме кестеняви очи и дава на всички зародишни клетки предразположението за такива очи? — Госпожа Петрова обича цветята: нейната Лиляна е наследила тази обич. Как е дошла тая особеност в зародишната клетка? Как ли ще трябва да си представим любовта към цветята в едно яйчице? Как ли ще да изглежда музикалната дарба в един сперматозоид? Четириъгълна или кръгла, жълта или виолетова? Как трябва да бъде построена една мъжка зародишна жлеза, щото характерното на нейния притежател, което обикновено не се представлява като нещо уловимо, да се моделира в произведената от нея семенна нишка? Една госпожа има прекрасен глас — сопрано. Обаче нейният яйчник изглежда е „забравил“ да предаде това качество на яйцеклетката, щом синът на тази певица притежава чувствително дрезгав глас и няма следа от музикален слух. Но ето у дъщерята на този син изведнъж се проявява гласа на бабата. Следователно в зародишната клетка на певицата не е имало предразположение, но се е съдържало предразположение към предразположение! А обяснението? — Няма обяснение! Всичко това можем да установим, обаче не можем да го проумеем! Онова дете е наследило устата на майката, гласа на бащата. Кой е решавал този въпрос, когато двете зародишни клетки са се съединявали и следователно налице са били две форми на уста и два гласа: коя уста и кой глас да се предаде и кои да пропаднат? Защо единият път зародишната клетка е почти точен отпечатък на бащата, а друг път на майката, а трети път е смес от по петдесет процента? Кой решава въпроса за разпределението на качествата? Ние бихме могли да поставим още много въпроси, но ще се задоволим само с един: Преувеличихме ли, когато заявихме, че оплодяването и размножаването е голяма загадка за нас и поради това е съвсем недостъпно за нашия разум, за нашето разбиране? Вярно ли е, че върху тези процеси лежи булото на тайната, на неизследимото?И ето Св. Писание ни разказва, че зачатието на Иисуса е станало не по обикновения начин, като онова действие, което обикновено принадлежи на мъжката зародишна клетка, се приписва на една тайнствена сила. Как реагират срещу това нашите модерни „просветители“? — Те се смеят на този разказ като на нещо невъзможно, немислимо. Но както видяхме, тези господа не разбират нищо от процеса на оплодяването и от законите, които действат при него, и въпреки туй искат да решат смело, кое е възможно и кое невъзможно. Такова поведение е високомерно и ненаучно. Но какво ще кажете, вие „непогрешими“ авторитети, за опитите на учените да доведат до развитие яйцеклетки от известни животински видове чрез химическо или физическо дразнене от различно естество при пълно изолиране на мъжкото семе? Какво ще кажете за тези опити, когато се знае, че те дадоха вече известни, дори неочаквани, резултати? Не би ли трябвало такива опити да ни направят скромни и да ни поучат, че все още не познаваме всички възможности, които Творецът е вложил в този свят? Не искам да кажа, че трябва да се отречем от всяка критика на разкази и предания. Но когато една книга от ранга на Библията ни повествува нещо необикновено, нашата критика би трябвало да бъде поне предпазлива. И разказът за зачеването чрез Духа Светаго устоява срещу всяка безпристрастна критика.

Сега ще илюстрираме нашите размишления със следния разговор между атеист и доктор:

Атеистът: Аз не разбирам, как Вие като лекар можете да вярвате в девственото раждане! Как можете да вярвате, че Христос се е родил само от майката, без участие на мъж!

Докторът: Действително ли не разбирате? Аз пък Ви казвам, че тъкмо моята професия и моите медицински познания улесняват и подкрепят много тази моя вяра!

Атеистът: Това е твърде любопитно! Мога ли да Ви помоля за по-конкретно пояснение?

Докторът: Разбира се! На драго сърце ще Ви разясня моята мисъл. От години вече размишлявам върху проблема за човешкото размножаване, и колкото се старая да проникна по-дълбоко в него, толкова по-тайнствено и по-чуждо ми изглежда всичко. Разбира се, Библията говори за един твърде чуден начин на Иисусовия произход, но аз си казвам: колкото и своеобразен да ми се вижда, той в края на краищата не е много по-чуден от така наречения нормален начин на размножението. По-рано последният ми изглеждаше –  както на мнозина неспециалисти — съвсем прост и самопонятен, а девственото раждане напротив — твърде чудновато. Но от изучаване на медицината вече зная, че и при обикновеното зачатие не може да става дума за самопонятност, че напротив тук се касае за един процес, който стои далеч над нашето обикновено мислене и е недостъпен за нашето разбиране. И по този начин за мене пропастта между обикновеното зачатие и зачатието на Иисуса стана много по-малка.

Атеистът: Разбира се, аз никога не съм разглеждал въпроса от това становище.

Докторът: Тъкмо поради тази причина спирам Вашето внимание върху туй. Но ще изтъкна пред Вас и друга една мисъл. Може би Вие сте смятали, както мнозина, че развитието на едно яйце, т. е. на една женска зародишна клетка, никога не би могло да се извърши, без да бъде оплодена чрез мъжка зародишна клетка. И все пак на всеки естественик са познати у известни растения и животни онези особени случаи, когато едно яйце стига до пълно развитие без оплодяване, поради което при тези явления се говори за партеногенезис, т. е. за девствено зачатие. И при някои от тези живи твари половото и безполовото зачатие се сменяват едно с друго. Туй наблюдаваме у красивите чехълчета и преди всичко у пчелите. Затова, ако някой ни разказваше например че Младенецът Иисус е дошъл на облак от небето или че е изскочил из пламъка на един свещен жертвен огън, тогава несъмнено такива разкази щяха да бъдат взети повече като приказки и сметнати за по-чудесни, отколкото разказът на Писанието за партеногенезиса, т. е. за един процес, който все пак е познат в царството на природата и се извършва макар и не на стъпалото на човека. Разбира се, далеч съм от мисълта да поставям рождението на Иисуса на една линия с онези процеси в животински свят; ние знаем, че „Силата на Всевишния“ е осенила Мария и е произвела това чудо. Обаче трябва да обърнем внимание на обстоятелството, че въплътяването на Бога не е станало чрез едно произволно, от въздуха взето чудо, но че то се опира на законите на творението чрез един процес, който финно е приготвен в природата. — Позволете ми сега пък аз да Ви задам един въпрос! Вие приемате ли хипотезата за самозараждането на живота?Атеистът: Как да не я приемам? Че нали науката я е доказала!

Докторът: Макар че науката не я е доказала, но да приемем, че е така, както Вие твърдите! Значи, според Вас, първата жива клетка се е зародила из мъртвата материя? — Добре! Вие заявихте, че не можете да разберете как мога да вярвам, че Христос се е родил само от майката без участието на мъж. Кажете ми тогава, как Вашият претенциозен разум разбира появата на първия живот без участието на само на бащата, но и на майката? Нали преди първия живот не е имало никакъв живот? Следователно, ако е вярно, че Вие разбирате по-голямото чудо (появата на живот без участие на всякакви родители), Вие трябва непременно да разбирате, и то много по-добре, и по-малкото чудо (произход на живот без участието само на мъжката половина). При това положение не съществува абсолютно никакво разумно оправдание за Вашето неверие в безсеменното рождение на Христа от Дева Мария.

Атеистът: Вие, г-н докторе, сте безпощаден към мене с Вашите доводи. Признавам, че сега възможността за рождението на Иисуса из неопетненото лоно на една девица не ми изглежда вече напълно изключена, както в началото на нашия разговор. Но все пак остава фактът, че в цялата човешка история не е познато такова събитие. Следователно, все още изглежда твърде невероятно, че изведнъж при един единствен човек е направено такова голямо изключение, и аз искам да чуя, какво Ви дава повод да вярвате в него?

Докторът: Това е много просто! Иисус Христос се прояви през времето на Своя земен живот и насетне като една извънредна личност, тъй че съвсем не ме изненадва известието, че и Неговият начин на произход е бил извънреден.

Атеистът: Че Иисус принадлежи към великите хора, това едва ли някой ще оспори. Обаче имало е и други бележити личности, но никой не е роден от девица. Би било интересно да зная какво в Христа е било изключителното?

Докторът: Как можете да поставяте сериозно този въпрос? — Представете си следното: В една малка провинция на Римската империя живял близо преди 2000 години един мъж на име Иисус, Който се проявил по крайно особен начин. Израсъл като помощник на дърводелец, на тридесет години Той започнал да говори тук и там на публични места към народа, лекувал болни, които донасяли при Него, събирал около Себе Си привърженици, на които преподавал Своето учение, и след тригодишна дейност бил умъртвен като бунтовник. След това Неговите, в начало твърде смутени, приятели съобщават, че Той възкръснал и се възнесъл на небето, и навсякъде благовествуват Неговото учение и чудната история на възкресението, за да привличат вярващи, макар държавната власт с всички сили да пречела на тяхната проповед, да ги хвърляла в тъмници и не малцина от тях да погубила. А днес? — Цивилизованите народи на Европа и Америка се именуват по името на Този Особен Мъж, броят годините на своята ера от Неговото рождение, всяка зима празнуват с най-голямо въодушевление Неговия рожден ден, изграждат Му безброй скъпи храмове с високи кубета, за да слушат там за Неговия живот и Неговото учение, съчиняват и Му пеят възторжени песни, печатат и разпространяват книгата за Неговия живот и дела в милиони екземпляри, всяка година жертват грамадни суми и живота на стотици мисионери, за да разпространяват Неговото учение в далечни страни и пишат за Него и Неговото дело годишно хиляди томове книги. Най-прекрасното и най-възвишеното, което от 2000 години насам изкуството създава, служи за Негова прослава. Но нещо повече: милиони човеци направляват и днес своя живот според Неговите предписания, почитат Го като свой Господ, молят Му се като на Свой Бог, дават пари, здраве и живот заради Него, и гледат спокойно смъртта в очите, вярвайки в Него. Поколение след поколение отминава, велики мъже идват и залязват, обаче Той, Най-великият, остава, и Нему се кланят най-великите. Почти две хилядолетия изминаха, откак Той живя, обаче още не се е явил никой, който би могъл да се доближи до Него, да не говорим, че би могъл да Го превъзхожда. Неговите най-големи врагове трябва да признаят: Той няма равен на Себе Си! Неговият живот, както и безпримерното влияние на Неговото учение са единствени. Напразно хората ще търсят паралел.И сега аз питам: не е ли логично и разумно да вярвам, че Този, Чийто живот е получил такъв единствен завършек, е имал и изключително начало? Не е ли разумно да вярвам, че Той, Чието гигантско, и днес още живо, дело е просто непонятно за човешкия разум, е и по Своето рождение загадка за естественото мислене? Ако Неговият живот и Неговото влияние върху историята на народите и на отделния човек трябва да се нарече чудно, защо не би трябвало да бъде чуден и начинът на Неговото влизане в света? Ако едното чудо е възможно, което ние всеки ден имаме пред очите си, защо да не е възможно и другото, което ни се разказва от достоверна страна? Един неучен занаятчия става за хилядолетия двигателна сила на историята. Това е факт. Ако нашият естествен разум, ще не ще, трябва да капитулира пред този факт, какво друго може да бъде, ако не високомерие от негова страна, когато той на всяка цена се противи да капитулира и пред факта на Неговото извънредно рождение? Щом в единия случай той трябва да признае своето безсилие защо да не признае и в другия? Наистина разумът е велик дар Божи и ни е даден, за да го употребяваме. Обаче има неща, които надхвърлят неговата сила и за чието възприемане е необходим друг орган. Можем ли ние например да възприемем богато населената с живот водна капка под микроскопа, когато поставим на него не окото, а ухото? Не, защото само окото може да ни предаде светлинните лъчи. Така и в духовния свят има неща, за които разумът не е подходящият, „адекватният“ орган. Той не е подходящ и за девственото рождение на Иисуса. Наистина той може да схване, че едно тайнствено рождение се намира напълно в съгласие с всичко останало, което ние знаем за живота и делата на Иисуса, но той не може да го разбере. Плътският човек не възприема онова, що е от Божия Дух. Обаче на детски смирената вяра е дадено да проникне в чудната тайна: „Бог се яви във плът.“

Атеистът: Значи, Вие считате Христа за Син Божи, дошъл от небето?

Докторът: Да, „Дух Свети ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени: затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божи“, — така гласи благовестието на ангела към Дева Мария. И ако от една страна — както казах — естественият разум трябва да стои назад там, гдето се касае да схване тази неизследима тайна, то от друга страна той пак идва по особен начин в помощ на маловереца. С други думи: нашият разум не може никога да ни разкрие как е станало зачатието на Христа в утробата на Девицата. Но че Христос е Божи Син, това разумът може да схване. Колко често на улицата ние веднага познаваме едно дете, че то принадлежи към това или онова семейство, понеже чертите на лицето му и неговото държание ни напомнят за неговите родители. Ние влизаме в едно семейство, в което едни деца са от първия починал вече баща, други от втория, жив мъж. Колко лесно е тогава да установим въз основа на сходството, кои деца са на първия, кои на втория баща. И ние питаме сега: Не дава ли и характерът на Иисуса ясно свидетелство за това, от какъв произход е Той? Не показват ли Неговите прояви и Неговият живот навсякъде белези и следи, които ясно сочат, че Той е излязъл и дошъл от Бога? (Иоан. 8:42) Неговата велика неизследимо дълбока и топла любов към всички човеци без разлика на чин; Неговата кротост спрямо каещите се грешници; Неговата строгост спрямо самоправедните; Неговата власт над сърцата на човеците; Неговите могъщи слова, пълни със сила и величие; Неговата неподкупна праведност; Неговото геройство при понасяне на страданието, и преди всичко Неговият свят, безгрешен живот – не са ли това качества, които сочат божествен произход? Влиянието на Неговия живот върху далечните векове не е ли свидетелство за туй, че Иисус трябва да стои над времето и произхожда от вечността? И когато Той прощава на грешници и възкресява мъртви, тогава ние узнаваме с непогрешима сигурност чертите на Неговия небесен Отец, Който има властта да прощава грехове и Който е Господарят над живота и смъртта! Наистина както и да разглеждаме този чуден Иисус от Назарет, ние всякога имаме впечатлението на римския стотник, който е стоял под кръста и е засвидетелствал: „Наистина Тоя Човек е бил Син Божи!“ (Марк. 15:39)Разговорът завърши… Ясно е, че науката съвсем не ни пречи да вярваме в онова, което Божието Слово ни повествува за зачатието на Христа и за Неговата личност.

Чрез нашите „духовни очи“, ако те са отворени, ще можем все повече да надникваме в дълбините на онази велика спасителна тайна, на онова чудо на чудесата, изразено накъсо от Апостола така: „Бог се яви в плът!“ (1 Тим. 3:16).

4. Не е ли недостойно за великия Бог да се въплъти на малката, нищожна земя?[7]

Някои разсъждават така: „Звездите, които нощем наблюдаваме по небесния свод, поради голямата си далечина от нас, изглеждат като малки искри. Всъщност те — по свидетелството на астрономите — са слънца, десетки пъти по-големи от нашето Слънце, и имат планети, които стотици пъти са по-големи от нашата Земя, която е нищожна прашинка от Вселената. Нима на тази прашинка ще дойде да обитава в човешка плът великият, всемогъщият, неизмеримият Бог? Не е ли недостойно това за Бога?“ – И се съблазняват по отношение на проповядваната от Христовата Църква истина.

Действително Светата Църква изповядва, че Бог се е явил в плът (1 Тим. 3:16)  тук – на нашата Земя (Иоан. 1:14).

Интересно би било да ни кажат тези, които считат, че било недостойно за Бога да обитава в човешка плът на малката, нищожна Земя, колко голяма — според тях — трябваше да бъде Земята, колко квадратни километра повърхност трябваше да има тя, за да бъде подходяща за Бога да се въплъти Той на нея?…

Пред безкрайния Бог и най-големите небесни тела са нищожни. Пред Него всичко е малко! И, ако Той дойде при нас, дойде не затова, че Земята е някакво си грамадно тяло, не затова, че земната красота Го е пленила, или че за Него е било особено удоволствие да стане човек, но само поради нашата греховност и безпомощност, следователно: Той дойде „да подири и спаси погиналото“ (Мат. 18:11). Когато една високопоставена личност посещава някой болен бедняк в сламената му колиба, тя върши туй не защото мръсното жилище ѝ харесва, но защото иска да помогне на нещастника: тя го посещава от състрадание и милост към него. Богомъдрите учители на Църквата изповядват, че тъкмо чрез въплъщението Си Бог се е прославил много повече отколкото чрез творението на света. Въплъщението е по-величаво, още по-достойно за Бога, пò за учудване дело от творението.

Щом за Бога — както казва Писанието — „хиляда години са като един ден, и един ден — като хиляда години“ (2 Петр. 3:8), т. е.: щом за Бога няма значение времето, то няма значение за Него и пространството, пространствената величина. Мировите системи пред Бога са като песъчинки, и песъчинката — като мирова система. Бог е при всяко нещо тъй, като че всяко нещо — и най-дребното — е единственото, което Той е сътворил, което пази и за което се грижи, както беднякът пази и пасе своята единствена овца.

Бог се разкрива велик и мъдър не само в големите небесни тела и звездни системи, но и в най-малките неща, както виждаме това тук на нашата Земя. Някои водни капки съдържат, както ни показва микроскопът, хиляди малки животинки. Една единствена инфузория, която не можем да видим с просто око, при известни условия може да даде за четири дена едно потомство от 340 билиона. Като се има предвид, че числото един билион е толкова голямо, че един човек би трябвало да го брои около 20,000 години, можем да си представим, какво значи 340 билиона!…

Великият астроном Сечи казва: „Ние се намираме между две неизмеримости — неизмеримостта на великото, която телескопът ни разкрива, и една друга неизмеримост на малкото, която микроскопът ни разбулва, и както не можем да преброим звездите на една мъглявина, така също не можем да изчислим и атомите на една клетка“…

Неизмеримото богатство на най-различните форми на материята, доколкото те са изследвани, ще да са образувани от съединението на прости елементи, които на брой са вече над деветдесет. Чрез спектралния анализ са установили, че всички небесни тела се състоят главно от същите елементи, от които е съставена нашата Земя, и от малкото кремъче на нашия поток чак до последните звездни системи всичко е построено и подредено по един премъдър план от един всемъдър и всемогъщ Дух.Следователно, цялото творение, както звездният мир, така и най-малко червейче и бръмбарче на Земята произхождат от един и същ Бог и са достойни за Него, и Той всичко удостоява с любов.

Велик е материалният свят. Но още по-велик е органическият свят. Една тревица стои несравнено по-горе от едно гигантско по маса небесно тяло.

А що да кажем за човешката душа? — Тя — по оценката на Спасителя — струва повече от целия свят. „Каква полза за човека — казва Господ Иисус Христос, — ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?“ (Мат. 16:26).

Именитият френски математик, физик и философ Блез Паскал пише, че човекът е най-слабата тръстика („un roseau lе pius faible“) на природата, „но това е мислеща тръстика“ (“un roseau pensant“). Не е нужно да се въоръжи цялата Вселена, за да го унищожи. Достатъчно е едно подухване, една капка вода. Ала и в този случай, когато Вселената го убива, човек ще бъде по-велик от нея, понеже той знае, че умира, а Вселената не знае, че го унищожава“.

Тогава недостойно ли е за Великия Бог от любов да се въплъти на Земята, да извърши чудото на Изкуплението? И самото това чудо не е ли дело, спрямо което всички видими светове са нищо?!…

5. Къде е бил Иисус Христос от 12 до 30-годишната Си възраст?

В светото Евангелие пряко не се говори за този период от живота на Спасителя. Затова и естествено се налага въпросът: къде е бил Иисус Христос от 12 до 30-годишната Си възраст? — Обаче най-често поставят този въпрос не толкова от интерес непременно да се узнае, къде е бил Иисус Христос през тези години от Своя земен живот, колкото — от желанието на всяка цена Той да бъде представен като обикновен човек, в когото нямало нищо свръхестествено и божествено. Затуй и обикновено отговарят: „През това време Христос е бил в Индия, където изучавал будистките свещени книги. Необикновеното в Неговия тригодишен обществен живот може да се обясни естествено като резултат на продължителна школовка под ръководство на будистки монаси“.

И така: Къде е бил Иисус Христос от 12 до 30-годишната Си възраст? Бил ли е Той в Индия?

Както вече споменахме, в светото Евангелие не се говори пряко за тоя период от живота на Иисуса Христа. Но това е напълно естествено и е в хармония с великото смирение, в което Божият Син се яви на земята. Един писател по този повод казва: „Забележете, че най-добрите младежи са тези, за които не се говори много сред обществото. Скромността е украшение на юношата. Не е добре, когато млади хора се навират в очите на другите и ги предизвикват да говорят за тях много. Младежът запазва своята добродетел само в тихата долина на смирението.“

Все пак в св. Евангелие, което е меродавното за живота на Спасителя, има места, които излъчват достатъчно светлина по интересуващия ни въпрос и опровергават напълно хипотезата за пребиваването на Христа в Индия.

Св. евангелист Лука, разказвайки за отиването на дванадесетгодишния Иисус в Иерусалим по случай празника Пасха, за туй: как Иосиф и св. Дева Мария на връщане Го изгубили, как след тридневно тревожно търсене Го намерили в храма между иудейските учители, отбелязва: „Той тръгна с тях и дойде в Назарет; и им се покоряваше“ (2:51).Като имаме предвид, какво безпокойство и какви вълнения са изживели св. Богородица и праведният Иосиф, докато намерят Иисуса в храма, макар да са знаели, че Той не е в чужда страна, а е в Своето отечество, в свещения град Иерусалим, изключено е да се допусне, че те биха се съгласили да Му разрешат да отиде в далечна, непозната страна, при чужди хора, та дори и да предположим, че Той би пожелал да предприеме такова пътешествие.

Значи, те за нищо на света нямало да Му позволят подобно странствуване. И Той действително не е ходил никъде извън Палестина, защото това би било против волята на Майка Му и Йосифа. А светият евангелист изрично казва за отношението Му към тях: „И им се покоряваше“.

Следователно Иисус Христос е останал да живее в Назарет. Там Той е преуспявал в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците (Лук. 2:52).

Същият евангелист Лука, като говори по-късно за учителската дейност на Спасителя в Галилея, съобщава следното: „И дойде в Назарет, дето бе възпитан, и по обичая Си влезе един съботен ден в синагогата и стана да чете“ (4:16).

Значи Иисус Христос е живял в Назарет, там е бил възпитан; там редовно е посещавал синагогата и това посещение е станало Негов навик, Негов обичай, който като червена нишка е пронизвал целия Му живот от юношеството до зрялата възраст. Затова именно и светият евангелист изрично отбелязва: „И по обичая Си влезе един съботен ден в синагогата.“

Но с какво ли се е занимавал Богочовекът в Назарет до началото на Своята обществена дейност?

Отговор на този въпрос намираме в Евангелието на св. Марк, гл. 6, ст. 3. Там четем: „Не е ли Той дърводелецът, Марииният Син?“

Значи Спасителят на човечеството в Своя частен живот от 12 до 30-годишната Си възраст е бил обикновен занаятчия, дърводелец. Така Го знаят Неговите съграждани, тъй се е наложил Той на тяхното съзнание.

Но да изучиш добре един занаят и да се утвърдиш в него като майстор (народът пита за Иисуса Христа: „Не е ли Той дърводелецът?“, което показва, че е дърводелец с име), за това е необходима практика, потребни са години. И като вземем под внимание естеството на занаята дърводелство, в никой случай не може да се допусне, че Иисус Христос още преди Своята дванадесетгодишна възраст е бил вече дърводелец с име. Напротив, с пълно право може да се предположи, че тъкмо тогава Той е започнал да се учи на това изкуство при Йосиф, който бил именно дърводелец, и е продължил да упражнява тая професия до 30-годишната Си възраст.Ако беше вярно твърдението, че Спасителят през въпросния период от Своя живот е прекарал в Индия, тогава Той нямаше да бъде никакъв дърводелец — не би имал възможност да изучи тоя занаят. Но щом е дърводелец, и то дърводелецът, тогава Той е бил в Назарет — в работилницата на Иосиф, а не в Индия. — Да се предполага, че Иисус е изучил дърводелството в Индия, това ще рече да се компрометира самата хипотеза относно пребиваването на Иисус в Индия, защото тя Го праща там да учи тайнствените будистки науки, а не дърводелство. Но да допуснем, че Иисус е изучил дърводелския занаят до 12-годишната Си възраст и след това е заминал в далечна Индия. Ала в такъв случай психологически е неправдоподобно, че Той и след 20-годишно прекратяване на занаята все още може да минава в очите на Своите съграждани като дърводелец. Съвременниците Му обаче Го наричат „дърводелецът“, защото знаят, че Той идва на проповед от Назаретската работилница на Иосиф, а не из будистките манастири.

Каквито отстъпки и да правим на тази хипотеза, както и да се нагаждаме към нея, ние, изхождайки от евангелския текст, се натъкваме само на абсурди и несъобразности, които ясно говорят за нейната несъстоятелност.

В евангелието на св. Иоан Богослов намираме следното място: „И чудеха се юдеите, казвайки: как Тоя знае книга, когато не се е учил?“ (7:15).

Този евангелски текст е особено важен за нашия случай.

Няма съмнение, че по въпроса дали един човек се е учил или не, компетентни са неговите съвременници и съграждани, които лично го познават, които знаят целия му живот, а не поколенията, които живеят 19 века след него. Така е и в случая с Иисуса Христа. Юдеите, Неговите съграждани, знаят дали Той е получил някакво образование или не, а не днешните противници на християнството. И тези Христови съвременници се чудят и питат: „Как Тоя знае книга, когато не се е учил?“. Ясно е, че Спасителят, според свидетелството на съвременниците Си, не се е учил, както са се учили юдейските равини и учители.

Ако беше вярно твърдението, че Христос е бил в Индия и там е получил голямо образование, тогава юдеите нямаше в недоумение да се питат: „Откъде у Него това? Каква е тая мъдрост, която Му е дадена, че се вършат такива чудеса чрез ръцете Му?“ (Марк. 6:2), а направо щяха да си кажат: „Да, вярно е, че Той върши чудни дела и говори мъдри слова, но ние знаем откъде е у Него това. Нали цели 20 години се учи в Индия! Оттам са у Него тези неща.“

Нищо подобно не говорят юдеите. Напротив, казват, че Той не се е учил и не могат да разберат, как един човек може да знае книга, без да се е учил. Обаче ученият фарисеин, началник юдейски, Никодим разбира тази тайна и открито я казва пред Самаго Иисуса Христа: „Рави, знаем, че си учител, дошъл от Бога“ (Иоан. 3:2). Значи: не от Индия и будистките манастири, а – от Бога!

Освен това и голямото принципно различие, което съществува между християнството и будизма, е едно доказателство против хипотезата за пребиваването на Христа в Индия[8].

Будизмът в своята първоначална форма не проповядва никакъв Бог. Едва по-късно учениците на Буда, под напора на естествения копнеж на човешката природа по свръхестественото, създадоха от самия Буда свой Бог.

А християнството е преди всичко проповед за живия – личен Бог и учение за Него.

Будизмът признава много Буди, а християнството – само един Христос.

За будизма не съществува човешката душа като субстанция, а за християнството тя не само съществува, но е по-ценна от богатствата на целия свят.

Будизмът в своето историческо развитие е до известна степен аристократичен -ориентирал се е към висшите класи, преситени и отегчени от живота, а християнството е предимно демократично – насочило се е към работниците, към отрудените и обременените в живота.

Според Буда, самият живот на човека, копнежът и стремежът му към живота е извор на злото и страданието в света.

Според християнството, злото е резултат от стълкновението на свободната човешка воля и Божествената заповед.

Лечебното средство на будизма срещу злото е безпределното равнодушие към всичко в света – нирвана.

Християнството се бори против злото, като се стреми да прероди злата човешка воля чрез възпитание и Божествената благодат, да изкорени егоизма и да възпламени в човешкото сърце любов към Бога и човека.

Християнското изкупление от злото е достъпно за всички, защото за всички се отнасят думите на Христа: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:28).

Но, за да се удостои човек с будисткото изкупление от злото, трябва да напусне своето семейство, своята работа, да тръгне по света като просяк и да умъртвява всички свои желания.

Будизмът само забранява омразата към човека, а християнството заповядва любов към ближния, дори към враговете.

Будизмът е религия на пасивността и леността, а християнството е религия на активното, динамично и културно развитие на човечеството.

Идеалът на християнството е вечният живот на човека, а идеалът на будизма – прекратяването на всякакъв живот.

При тези основни различия между християнската религиозна система и будистката, не може и дума да става, че Христос е живял в Индия и оттам е донесъл Своето учение.

Но ето най-после и личното показание на Спасителя за Неговото учение. В отговор на юдеите, които недоумявали относно Неговото знание, Той казва: „Учението Ми не е Мое, а на Оногова, Който Ме е пратил“ (Иоан. 7:16). С други думи: Той не е придобил това знание по пътя на обикновените учители, които се учат в разни школи при опитни наставници. Неговото учение е от Бога Отца, Който Го е пратил на земята, за да научи човеците на истината. Това е смисълът на приведените Христови думи.

Нека не се забравя и обстоятелството, че Иисус Христос още 12-годишен, когато св. Дева Мария и праведния Йосиф Го намериха „да седи между учителите, да ги слуша и запитва“ (Лука 2:6), е бил изпълнен с мъдрост и знание. Казва се: „всички, които Го слушаха, чудеха се на разума и отговорите Му“ (Лука 2:47 – р. н.).

И така: разгледаните евангелски места, които говорят, че Иисус Христос дошъл в Назарет, че там бил възпитан, там се занимавал с дърводелство, че не се е учил на човешка книжна мъдрост, че учението Му е от Бога Отца, както и подчертаната коренна разлика между будизма и християнството, разбиват без остатък легендата за пребиваването на Христа в Индия.

_____________________________
*Из “Наръчник на апологета” от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 1, ГДА, т. 4, С., 1955.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия тук е поставена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Sanhedr. 107 в; 43 а.

[2]. 18, 3, 3; 20, 9, 1; 18, 5, 2.

[3]. Кн. XV, 44.

[4]. 25.

[5]. Sermo verus Λογοζ αληνηζ Вж. Origenes, Contra Celsum.

[6]. Дiак. С. Борзецовскiй, Объясненiие догматиков восьми гласов. Изд. 2-ое Москва 1879, стр. 98.

[7]. Използвани са материали из книгата „Waffen gegen Feinde der Wahrheit”, Klagenfurt 1907.

[8]. В съпоставките между „будизма“ и „християнството” използваме мисли и от: N. Soderblom, Die Religionen de Erde 2. Aufl., Tubingen 1919, S. 50 u. ff.