Борис Маринов, Александър Величков

1. Възможни ли са чудесата? А това ще рече: Може ли Бог да се меси в живота на природата и въобще на света? Някои разсъждават така: „И да има Бог, той не може да се меси в тукашните работи! Всичко си става естествено по определени закони. Божията намеса в живота на света ще бъде нарушение на естественото течение на явленията. Следователно чудесата са невъзможни!“

Тъй може да говори представител на строго механическото схващане за природата и света изобщо. Природата – според това схващане – е „една сляпо действаща машина, в която, по закона за причинността, всичко – детерминирано от предидущето – произхожда тъй, както не може да не произлезе“[1]. Но имаме ли право да отъждествяваме света и живота с механизъм или машина? Смятаме, че не! И ето защо:

В природата откриваме да действат не само слепи физически сили, но и живи, жизнени; и още – душевни и духовни. И в различните области на битието има специфични закони. И се забелязва, че по-висшите сили и закони могат да ограничават, да стесняват и да задържат действието на по-нисшите, или с други думи казано: да господстват, да владеят над тях, да ги направляват и управляват. В отговора на Академията на науките на СССР на писмото на професор Мелър се казва: „Съветските учени решително отхвърлят опитите да се приложат биологическите закони, включително заключенията на мичуринската биология, към социалния живот. Развитието на обществото не се подчинява на биологични, а на по-висши социални закони (р. н). Всеки опит да се разширят законите на животинското царство към човечеството означава желание да се сведе човекът до нивото на животното“[2].

Ще поясним с примери изтъкнатото относно действието на силите и законите. Основният закон на „мъртвата“ природа е: постоянен стремеж към равновесие. Една чаша с топла вода, като я оставим в по-студена среда, под влиянието на околния въздух, излъчва топлината дотогава, докато настъпи равновесие — уравняване на температурата; ако отворим вратата между две стаи, от които: в едната въздухът е топъл, а в другата – студен, не след много, температурата ще се изравни. – В „живата“ природа вече наблюдаваме нещо съвсем друго: постоянно препобеждаване на равновесието, щом нуждата на живота го изисква[3]. Може да се намираме в студена стая или да се движим навън, при голям студ, температурата на тялото ни обаче си остава непроменена: не става никакво изравняване на нашата температура и температурата на околната среда. Мълнията, при буря, може да падне, предимно, върху някоя висока сграда. Но човекът се намесва: поставя един металически, с позлатен връх, прът над високата постройка и го съединява с влажната почва. Мълнията, която иначе би улучила и опожарила сградата, става безвредна[4].

Водата тече надолу и в образувано от нея корито. Но ние можем да я отбием в съвсем ново корито и да я накараме да тече даже нагоре. Човекът със своята свободна воля може въобще да впрегне и превърне в оръдия на труда и живота природните сили, които, бидейки предоставени сами на себе си, биха причинявали пакости и беди. Цялата култура изобщо: пътища, съобщения, водопроводи, машини, електрификация, земеделие, цветарство, скотовъдство (произвеждане нови раси растения и животни) и т.н., — не е нищо друго, освен вмешателството на човека в естествения ход на живота в природата и, без тази намеса, картината на земното лице и на живота би била съвсем друга.

Ние боледуваме. Организмът се бори с болестта. Възможни са две отношения: да се остави процесът да си се развива естествено и да се стигне до естествения край на този естествено развил се процес, може би смърт; или да се потърси намесата на лекаря, който чрез своя разум, своята воля, своя опит и лечебните средства да даде съвсем друг ход на болестта, и така да се стигне до съвсем друг резултат. Върлува шарка, или скарлатина, или тифус. Но ние, чрез съответно присаждане, се правим неуязвими за тези болести.

Често общественикът приканва хората да изпълнят своя социален или политически дълг, „за да не произлизат неприятни събития, които иначе непременно биха произлезли“[5].

Приведените примери показват ясно, че законността „в природата и живота не всякога е от механически характер, и че чрез използването на по-висши закони може да се предотвратят последствията от по-нисши (р. и.)“[6]. Разбира се, всякога законът за причинността е спазен, само че „при въздействието върху хода на природните явления от страна на човека причината се крие в свободното действане на човека и в закона, че в света има освен необходимост още и свобода“[7].  — Световният процес можем да си го представим като една борба, в която участват не само мъртви, но и живи, и душевни, и духовни сили.

След направените констатации, можем вече да се запитаме: може ли Бог да се намесва в живота на света? – Ако светът не е механизъм, машина; ако в света има освен необходимост още и свобода; ако човекът може да се намесва в живота на природата – да направлява, ръководи и твори, – нямаме, мислим, основание да отречем на живия Бог, Твореца, Който е „наредил всичко“ (Прем. Сол. 11:21), по Чието „определение… Неговите дела са отначало“ (Сир. 16:26), Който е назначил „наредби“ за природните явления (Иов. 28:26; 38:10; Пс. 148:6; Иерем. 31:35), дал е закони (Прит. 8:29), да Му отречем възможността да действа върху природата и хората. И действително мнозина чувстват, че в света и живота е налице и нещо ирационално, нещо Божествено, усещат пръста Божи. физиологьт Карпентер (W. В. Carpenter) заявява: „При по-дълбоко изследване на работата не може да се мине без понятието за Върховна разумна Сила, винаги действаща във… Вселената (р. н.)“[8]. Зоологът Романес (G. J. Romanes), приятел на Дарвина, в своите „Мисли за религията“ пише: „Ако има личен Бог, то няма основания защо да не би могъл Той да бъде непосредствено близък на природата (р.н.)“[9]. Физикът Джеймс Джинс (James Jeans) в книгата си „The Mysterious Universea“ казва: „Ние откриваме, че Вселената ни доставя доказателства за една контролираща Сила, която работи с оглед на известни цели и която има нещо общо с нашия индивидуален ум (р. н.).“[10]. Относно действието на свръхестествения фактор в живота интересни са разсъжденията на проф. архим. Евтимий в неговата брошура „Естествено развитие и Богооткровена свръхестествена помощ“[11] и тия на епископ Николай Велимирович в книгата му „Войната и Библията“[12].

При въздействието от страна на Бога „причината се крие във волята Божия“[13]. Значи и тук законът за причинността е зачетен.

Бог може да действа по почти достъпен за нашето разбиране начин. Например: Една стара майчица седи в своята стаичка и горещо се моли Богу: Той да запази от опасност едничкия ѝ син, който е на път. В това време влакът лети, заедно със сина ѝ, към гибел: на едно място злосторници са поставили грамаден камък на релсите. Молитвата на майката е тъкмо навреме… Близо до мястото, гдето лежи камъкът, се намира кантон. Не след дълго време трябва да мине влакът. Кантонерът неочаквано става много неспокоен. Някакво особено чувство го завладява. В съзнанието му изплува мисълта: някъде нещо не ще да е в ред. Тази мисъл така го завладява, че той не може да се задържи на едно място: грабва фенера, понеже е нощ, и тръгва, за да провери още веднъж своя район. И открива камъка. Но самичък не може да го отмести. А влакът скоро ще мине. Няма време за губене. И кантонерът хуква срещу влака и успява да даде сигнал с фенера и да го спре. Такива истории често стават в живота. И в тях не само религиозният, но въобще всеки безпристрастен човек, чувства Божествена намеса. В приведения пример Божията намеса се е изразила в предизвикване безпокойство у кантонера и във внушаване мисълта за някаква неизправност. Старата майчица, която чува за спасяването на сина ѝ, си спомня, че, малко преди случилото се, горещо е възнасяла своята молитва към Господаря на света и живота. Тя отново отправя към Бога молитва – благодарност и славословие, загдето е чул нейната просба и е спасил сина ѝ[14]„.Но Бог може да се прояви и по съвсем друг начин: по път непонятен за нас, и толкова по-непонятен, колкото по-високо стои той от нашето разбиране. Това, че ние не можем да си обясним тези Божии прояви, съвсем не ни дава право да ги отхвърляме и отричаме. Не бива да забравяме, че въобще законът е такъв: по-нисшето същество никога не може напълно да разбере постъпките на по-висшето и не ще ги разбере дотогава, докато не се издигне, ако това, разбира се, е възможно, на неговата висота. „Кучето може да разбере постъпките на своя господар само дотам, докъдето стига твърде ограниченият кръг на неговите сетивни опити и на неговия инстинкт. Повечето постъпки на господаря му, ако то би могло да разсъждава върху тях, щяха да му се виждат като напълно загадъчни, като чудеса, които надхвърлят кръга на понятното за него, и затова ще му изглеждат невъзможни. И все пак, онези човешки постъпки, въпреки мнението на кучето (ако би могло да има то мнение! – в с. н.), са не само възможни, но дори действителни, нещо повече: те стават по определени причини, следователно са причинно обусловени и обясними, – само не за кучето, но за съществото, което познава и разбира причинността на природния процес и на човешката дейност, за него те не са чудеса, а са такива само за по-нисшето същество, в нашия пример – за кучето.“[15]. Постъпките, свойствени само на същества по-висши от човека, ще се явяват винаги като чудо в сферата на човешкото познание.

Бог – както се казва в църковната песен – „идеже… хощет… побеждается естества чин“[16], т. е.: където иска, побеждава се естественият ред, когато това го изисква някоя спасителна цел. Всемогъщият, премъдрият и всезнаещ Бог е могъл да създаде света и човека такива, че всичко, което ще се яви впоследствие като необходимо, да може да стане.

И тъй: Бог може да се меси в живота на природата и въобще на света! Чудесата са възможни!

Понеже обикновено срещу чудесата се възразява в името на смятаните за „вечни“ и „железни“ „природни закони“! — По пътя на индукцията, наблюдаваме редица еднакви явления. И извеждаме „закон“. „Законът“ всъщност не е нищо друго освен „изразът“ на общото, което сме наблюдавали. Наблюдаваме например: че едно тяло при нагряване се разширява; и друго тяло също се разширява; и трето, и четвърто, и пето, и т. н. От тия еднакви явления извеждаме закона: „От топлината телата се разширяват“. Но кой ще ни каже дали сме направили достатъчно отделни наблюдения, за да можем да извлечем даден закон?[17]. И може ли някой да ни каже това? — Възможно е нови наблюдения да ни доведат до съвсем друго заключение. Още повече, че има изключения и отстъпления от „общи закони“. Например: всеизвестен е физическият закон, че „телата при намаляване на температурата се свиват (намаляват обема си)“. Водата обаче прави изключение: при замръзване тя се разширява по обем. Или да вземем т. наречения Бойл-Мариотов закон, който гласи: налягането на дадена маса газ при постоянна температура е обратно пропорционално на обема на газа[18]. Ето какво четем във връзка с този закон в „Курс физики“ от Н. П. Третьяков: Необходимо е да имаме предвид, че законът на Бойл-Мариот не се явява напълно точен. При значителни налягания започват да се явяват отстъпления (р. н.) от него и толкова по-големи, колкото по-голямо е налягането. Характерът на тия отстъпления при големите налягания е такъв, че обемът с растенето на налягането се намалява по-малко, отколкото това би се следвало по закона на Бойл-Мариот[19].

Съществуват ред „условности“, които се откриват постепенно и уточняват все повече и повече един закон. Тях опознаваме с разширяването кръга на нашите наблюдения. И никой не може да ни каже, че ние вече знаем всички „условности“ по отношение на даден закон и следователно този „закон“ е вече напълно точно изразен, определен, и че по-нататък той не подлежи на каквато и да е промяна. Да вземем за пример „закона“: „При 100 С водата кипи“. Известно е обаче, че водата, нагрята до 100 С, няма да закипи, ако атмосферното налягане е по-високо от нормалното, или, обратно, тя ще закипи и при по-ниска температура, ако налягането е по-ниско от нормалното. Затова би трябвало да се формулира законът така: „Водата при нормално атмосферно налягане кипи, ако я нагреем до 100 С.“ Но водата, нагрята до 100 С, и при нормално атмосферно налягане може да не закипи, ако в нея има разтворени соли; по-нататък, за нормалното закипяване е необходимо да има към водата примес от разтворени газове. И тогава „законът за кипенето на водата“ ще трябва да приеме такава форма: „Водата, нагрята до 100 С, съдържаща в себе си разтворени газове и нямаща разтворени соли, при нормално атмосферно налягане кипи“. От само себе си се разбира, че и сега идеалът на точността не е достигнат. Съвременният физик може да укаже още ред условия, и няма никакво съмнение в това, че, разширявайки кръга на своите наблюдения и изследвания, физикът от бъдещето все ще намира нови и нови допълнителни условия[20]. А това води към ново и ново ревизиране на природните закони. Освен туй: т. н. „природни закони“ постепенно са възниквали в историята на света. Да вземем за пример магнетическия закон за привличането и отблъсването на магнитните полюси. „Ако се доближат взаимно“ полюсите, от два подвижни магнита, вижда се, че северният полюс отблъсва южния. Но северният полюс привлича южния. От това физикът извежда закона: едноименните магнитни полюси се отблъсват, разноименните се привличат[21]. Обаче този закон е могъл да се яви само тогава, когато вече е бил налице субстратът, в който той би могъл да действа, в „първичната мъгла“ „не е имало никакви метали, никакво желязо, следователно и никакви магнити“. Когато са се образували вече метали, настъпил е моментът „този закон за първи път“ да се появи. – Има учени, които направо заявяват, че „нямало природни закони“. Така например Смит в своя учебник „Въведение в неорганическата химия“, част I, издание 1930 г., пише: „В природата няма закони. Природата представя материалите и явленията както ѝ е угодно. Законите – това е част от науката, създавана от човека и явяваща се описание на естествените факти в този вид, в какъвто човекът знае тези последните“[22].Вероятно ще ни се възрази: „Как да не са природните закони „вечни“ и „железни”, ами че, ако те не са такива, тогава учените щяха ли да могат да предсказват природни явления, например лунните затъмнения?“ — „Успехът на известно предсказване — както отбеляза и Джон Стюарт Мил в своята Логика — не доказва истинността на теорията, на която то е основано“[23].  Ще поясним това тъкмо с лунните затъмнения. Астрономът „Тихо де Брахе се придържал… към теорията за епициклите”[24]. Той си въобразявал, че пътят на луната около земята (р. н.) е фиксирана комбинация на цикъла с епицикъла. Кеплер въвел представата за елипсата. След това, движението по перигея[25] и другите отклонения накараха да се захвърли предположението за елипсата и да се спрат на предположението за безкрайната крива, която е подобна на елипсата във всяка своя точка; предполагало се, че такава крива се намира на някакво определено средно разстояние от земята, никога не се образува повторно и не образува никаква сключена фигура. Най-после изследванията на Георг Дарвин разшириха представата за постоянно разширяващата се спирала.“ Четири теории за пътя на луната около земята, които рязко сe отличават една от друга! „Обаче затъмненията… могат да се изчислят почти еднакво добре, като се прибегне към която и да е от тях”[26].

2. Коя е главната причина за отричане на чудото?

Според нас, главната причина за отричане на чудото е тази: понеже трябва да се вярва в Бога. В чудото – като го вземем в смисъл на необикновено, извънредно, изключително явление, – вярва всеки човек, и най-върлият безбожник и отрицател на истинското чудо. В изкуството, в поезията, на сцената, в приказките и т. н. „чудото“ въобще харесва на човека, даже твърде много му допада. Той, като израз на възхита, често употребява думите: „чудо“, „чудесно“, „чудно хубаво“, и на прекрасното и на великото се учудва. Вземете например в. „Отечествен фронт“, бр. 506 от 27 април 1946 година! Обърнете на стр. 6-та и прочетете статията „Образното изкуство на един град“ от Спас Гергов! За проф. Дечко Узунов в тая статия, между другото, се казва и това: „Проф. Дечко Узунов борави чудно (р. н.) леко и просто с пластичните елементи“, — „борави чудно леко и просто!“… „Човекът… – казва апологетът проф. Фридрих Бетекс – постоянно се стреми към чудеса на изкуството, на науката, на индустрията и прогреса. И той би желал да се издигне високо в небесата, да направи хляб от камъни, да изведе вода из скалите, да говори чрез гръмотевицата, да укротява бури, да впрегне в служба мълнията и светлинния лъч, да победи болестите и смъртта, — с една дума: да подражава на Бога, и чрез това неизкоренимо желание за чудеса той проповядва, че е създаден за чудото“.

Обаче чудото, като непосредствено деяние на един личен Бог, някак си не му се нрави, и той го отрича. Лесно е да се разбере защо. – Защото, в такъв случай, трябва да се вярва в Бога. И да се вярва не само в един личен и всемогъщ Бог, но – в Бог свят, справедлив и всезнаещ; Бог, Който мрази греха; Бог, Който изисква от нас да живеем свято; Бог, Който изпитва човешките сърца и знае всяко движение на душата; Бог, Който ще приведе всекиго на съд и ще въздаде всекиму според делата. А това на мнозина не изнася! – Те искат да няма Бог, за да могат сравнително по-спокойно да водят своя греховен живот. По тая причина и отричат всякакво чудо от Бога и викат: „Няма никакви чудеса! Чудесата са невъзможни!“

З. Две възражения срещу Светото причастие.

Светото причастие е едно от най-големите чудеса Божии: под вид на хляб и вино ние приемаме истинското Тяло и истинската Кръв Христови. Срещу Светото Причастие отправят най-често следните две възражения:

1) Всеки човек с нормално зрение ясно виждал, че в светата Чаша имало обикновено вино и обикновен хляб, и съвсем не Тяло и Кръв Христови  и

2) Посредством това Тайнство били се разпространявали бацили от заразителни болести, понеже стотици най-различни хора се причастявали с една и съща лъжичка, която свещениците не дезинфекцирали в съответен разтвор преди да поднесат с нея причастие на следващия богомолец, както например това правели лекарите със спринцовката, когато се налагало да поставят инжекции на повече хора последователно.

Ще ги разгледаме накратко, като използваме главно някои материали от О. Е. Мельников.

Първото възражение. – Действително нашите очи виждат в св. Чаша хляб и вино. Но за вярващия човек, за „окото“ на вярата те – хлябът и виното – фактически са Тяло и Кръв Христови. Че наистина под вид на хляб и вино ние приемаме истинското Тяло и истинската Кръв Христови, гаранция за това са словата на Господа Иисуса Христа. На Тайната вечеря Той е казал на Своите ученици и – в тяхно лице – на всички Свои последователи: „Вземете и яжте, това е Моето тяло. Пийте от нея всички, това е Моята кръв на Новия Завет.“ Ето защо у вярващите не може да има колебание, че се причестяват реално с Тялото и Кръвта Христови. Вярата в Божията сила, вярата в Божествените думи отстранява всяко съмнение в тяхната истинност.

И как можем да се съмняваме в пресъществлението (приложението) на светите Дарове – хляба и виното, когато всеки ден виждаме да се извършва в живота пресъществление (приложение)? – Например: сеното и сламата се превръщат в мляко, безкръвните и мъртви продукти стават живоносна кръв. Кравата яде сено и слама, а те се превръщат в мляко. Ние се храним с хляб, а той се преработва в наша плът и кръв. Как става туй, ние не знаем. Можем само да повторим библейските думи: „Той заповяда, и се създаде. Той каза, и стана.“ Ето на тази Божия сила, на това Божие всемогъщество е основана и нашата вяра в пресъществлението на Светите Дарове – хляба и виното – в Тяло и Кръв Христови.

Но невярващият възразява: „Как мога да приема, че хлябът и виното в Чашата на причастието са Тяло и Кръв Христови, когато със собствените си очи виждам ясно, че туй са обикновен хляб и обикновено вино? Моето зрение ми свидетелства това!“

Чуден е наистина човекът! Той не вярва на думите на Бога, обаче в твърдението на един „каноник“[27], въпреки протеста на своите очи, вярва. Ще попитате: какво искате да кажете? – След малко ще стане ясно!

Кой от нас всеки ден не наблюдава, че слънцето изгрява и захожда, а земята стои неподвижна? Туй виждат и учени, и прости. Това е виждал целият учен свят и се е отрекъл от свидетелството на своите сетива, не вярва на очите си, а вярва на думите на един каноник. 15 века след Христа този каноник каза на човеците: „Не вярвайте на собствените си очи, не вярвайте на показанията на очите на цялото човечество през всички времена, а вярвайте само на мене: Слънцето стои, а земята се движи!“ – Това е казал астрономът Николай Коперник, който е бил каноник във Фрауенбургската катедрала. Ето на този именно каноник са повярвали хората, че слънцето стои, а земята се върти. Те се отрекли от своето зрение, от очите на цялото човечество и повярвали на един каноник.

Може би тук някои ще възразят, че това не е вяра, а убеждение въз основа на разумно обосновано твърдение. Нека да е тъй! Но где остана свидетелството на очите? – Тук имаме отричане от показанията на телесните очи и вяра в духовните „очи“ на разума.

Значи: не всякога е вярно онова, което нашите телесни очи виждат. Те могат да виждат едно, а същината на явлението да е съвсем друга. Така е при Св. Причастие! – Нашите очи виждат в св. Чаша хляб и вино. Но всъщност те – хлябът и виното – са Тяло и Кръв Христови. Туй – както вече казахме – ни възвестява Сам Господ Иисус Христос. На Тайната вечеря Той е казал: „Това е Моето Тяло“ и „Това е Моята Кръв“. Ние вярваме, че туй, което той говори, е истина, защото това са думи на Оногова, Който е Самата Истина. Нашите „очи на вярата“ виждат това, което Господ е казал. На някои от онези, които са се колебаели във вярата относно пресъществлението на Св. Дарове, Господ е давал видения: че в св. Чаша под вид на хляб и вино действително са Тялото и Кръвта Христови.

Ако ние в областта на науката сме длъжни понякога да се отречем от свидетелството на някое наше сетиво, и това се счита за нормално и естествено, толкова повече туй се налага в областта на религията. И ако човеците са се отказали от свидетелството на собствените си телесни очи и вярват на един каноник и на „очите“ на своя разум, с какво право тогава може да бъдат упреквани християните, че се отказват от свидетелството на своите телесни очи и приемат за истина онова, което Синът Божий – Иисус Христос, Всезнаещият и Всемогъщият е казал за хляба и виното в св. Чаша, и – показанията на „очите“ на сърцето си?!

Второто възражение. — Съвсем напразна е тревогата относно разпространението на заразни бацили посредством св. Причастие, защото:

1) Заразните бацили са безсилни там, гдето е налице вярата. Ето вече деветнадесет века изминаха откак християнският свят се причестява с Тялото и Кръвта Христови. Стотици милиони християни и сега редовно се причестяват. Но няма установени факти на зараза от причестяване. В първите векове християните се причестявали всеки ден и, слава Богу, не са измрели вследствие на някаква си зараза! Искрената и силна вяра в чудотворната сила на Светото Тайнство ги е укрепвала не само духовно, но и телесно.

Едва ли могат да ни посочат някой лекар, който да е доживял до 100 години, поради взетите от него мерки срещу бацили. Обаче християнските подвижници, които са се причастявали от общата Чаша често, не рядко са надхвърляли 100-те години. Особено забележителен е фактът, че свещениците, които са длъжни, след причастяването на миряните, да „потребят“, т. е. да изпият останалото Св. Причастие, не само не се заразяват, както би трябвало да бъде, ако беше вярно твърдението за заразното действие на Тайнството, но обикновено доживяват до дълбока старост. А известният руски учен Мечников, който през целия си живот се предпазвал от бацилите: всякога носел със себе си стерилизирана (предпазена от микробно размножаване) вода, който бронирал себе си от всички страни и с всички научни средства срещу всякакви зловредни бактерии и мечтаел да доживее до 300 години, в действителност не доживял дори до обикновената старост, посочена в Псалтира. И не се причастявал, и на църква не ходел, и никому ръка не целувал, и нищо непреварено не пиел, не ял, — с една дума, живеел по всички правила на научното изкуство и все пак умрял в разцвета на своите години и сили. Бацилите много жестоко му се надсмели! В науката е твърдо установен следният поучителен факт: хора със силна вяра, твърда воля, решителни и самоотвержени, побеждават всякакви бацили и остават невредими и здрави, а слабоволните, съмняващите се, колебливите, страхливите по-лесно се разболяват и умират. С такива именно боязливи хора са правили опит: обличали ги в съвсем чисти ризи и им казвали, че това били ризи на холерици, и те веднага отпадали духом и заболявали. А твърдият, безстрашният, дълбоко вярващият човек смело ходи върху холерните и други бацили и нищо не му става. Това за медицината е толкова достоверен факт, че тя е въвела в своята практика лекуването чрез хипноза, което е изградено изключително на внушение, на вяра. Вярата въобще е сила. Но още по-голяма сила е религиозната вяра, вярата в Бога, вярата в Светите Тайнства, вярата в истинността на Христовите думи относно хляба и виното в Светата Евхаристия!

2) Но има и друг твърде интересен научен факт, който из основи подрива второто възражение. Установено е, че тежките метали, между които на първо място среброто, златото, цинкът и желязото, притежават ценно хигиенично свойство, а именно: убиват микробите в течности, които влизат в досег с тях. Това действие на металите се нарича олигодинамия, т.е. „действие, упражнено от практически неизмерими малки количества метал“. Макар че за него се говори от скоро време, обаче лечебното действие на металите е познато отдавна. „Народната медицина, на някои места в Македония, препоръчва за лекуване и за ускоряване на заздравяването на възпалените рани да се поставят сребърни монети. Според проф. Бруно Пфаб, някои от тежките метали, като се употребяват във вид на прах или помада, спират секрецията и ускоряват гранулирането на мъчно здравеющите рани, без да се вреди с нещо на организма. Особено пък чистите и стерилни рани, ако трябва да стоят дълго време в гипсови превръзки, се запазват още по-добре, като се покрият със сребърни листове. Не по-малко благотворно е, според същия автор, употребяването на сребро при изгорени рани, от действието на което секрецията намалява до минимум, гранулирането се ускорява, сменяването на превръзката е по-малко болезнено и се прави по-рядко“[28]. Следователно, като се знае, че св. Чаша и лъжичката обикновено са посребрени, а нерядко и позлатени, непростимо е за един интелигентен човек, изучавал химия, да изпуска поменатото свойство на металите и да разпространява легендата за бацилното заразяване при Св. Причастие. Ако той не е склонен да признае действието на най-великата светиня – Св. Причастие – и силата на вярата у християните, трябва поне да се преклони пред онова, което науката, въз основа на опита, утвърждава.

Тези, които възразяват срещу Св. Причастие и го считат за източник на зарази, непременно говорят по телефон, с който си служат всевъзможни хора, често пъти болни от прилепчиви болести, а някои са с наранени устни или с окапали носове; получават писма и колети, които са се валяли из нечисти кутии и по гишета, подове, гари; пътуват в трамваи и влакове, ходят на кино и театър, а там се събират много хора, от които лесно могат да се заразят от някои болести; приемат пари, които са минали през хиляди ръце, и какви ли не болни хора са ги слагали в своите мръсни джобове и портмонета, – всяка изтрита банкнота без съмнение е покрита с множество бацили! – Но едва ли тия възразители се замислят върху това, едва ли и помислят за бацилите и заразите, на които те са изложени и подложени всяка минута, а търсят бацили и зарази там, където ги няма и не може да ги има!
__________________________
*Из “Наръчник на апологета” от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 1, ГДА, т. 4, С., 1955.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия тук е поместена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Проф. архим. Евтимий, Чудо и природен закон, Кратък наръчник по Християнска апологетика, София 1942, стр. 108.

[2]. „Работническо дело“, бр. 295 от 15 декември 1948, стр. 2, кол. 2.

[3].  Prof. D. Dr. Е. Dennert, Leben, Tod und dann?, 3. Aufl., Leipzig 1929, S. 60-63.

[4]. Dr. Eb. Dennert, Naturgesetz, Zufall, Vorsehung!, Halle, S. 61.

[5].  Проф. архим. Евтимий, Кратък наръчник…, стр. 108.

[6]. Там.

[7]. Tам.

[8]. У проф. прот Светлов, Христ. вероученiе в апологетическом изпоженiи, Т. 1, 3 изд., Kieв 1910, стр. 632.

[9]. У проф. прот Светлов, цит. съч., Т. 1, стр. 637.

[10]. The Mysterious Universe, Cambridge 1931, p. 149 (у проф. Ив. В. Саръилиев, Съвременната наука и религията, София 1931, стр. 21).

[11]. Годишник на Богословския  факултет, 1929/1930, София 1930.

[12]. Превод от сръбски, Стара Загора 1934.

[13].  Проф. архим. Евтимий, Кратък наръчник, стр. 108.

[14].  Dr. Phil. Е. Dennert, Naturgesetz, Zufall, Vorsehung, S. 66 u. 67.

[15]. Dr. Eb. Dennert, Bibel und Naturwissenschaft. 2 Aufl., Stuttgart 1904, S. 296.

[16]. Догматик на 7-ми клас и Великия канон на  Андр. Крит., 4. п. Богородичен

[17]. Dr. Eb. Dennert, Bibel und Naturwissenschaft, S. 17 u. 19.

[18]. H. П. Третьяков, Курс физики, Москва 1952, стр. 406.

[19]. Там, стр. 407.

[20]. Проф. Н. О. Лосский, Логика, Частъ первая, Петроград 1922, стр. 177 и 178.

[21]. Dr. Phil. Е. Dennert, Naturgesetz, Zufall, Vorsehung, S. 8.

[22]. Там, S. 13-14.

[23]. Цит. no Д. А. Успенский, Идейнополитическое воспитание на уроках химии в школе, Москва, 1952, стр. 4.

[24]. Ед. Карпентер, Съвременната наука, прев. Д. Жечков и Хр. Досев, Бургас, 1908, стр. 37.

[25]. Епицикъл – окръжност, чийто център се движи равномерно по друга окръжност.

[26]. Най-близката точка от орбитата на луната до земята.

[27]. Ед. Карпентер, Съвременната наука,  стр. 37 и 38.

[28]. Д-р Добри Юр. Стоянов, Олигодинамните прояви на някои тежки метали и тяхното бактерицидно действие, София 1931, стр. 2.

Изображения:

1. Господ Иисус Христос ходи по вода

2. Господ Иисус Христос укротява буря

3. Господ Иисус Христос и слепороденият, след Чиято намеса той проглежда