Дъновизмът – прикрит сатанизъм*

Иеромонах Висарион Зографски

Пълзящият сатанизъм

Вече няколко години българската общественост се опитва да въведе православно вероучение в училищата. Само че „българската общественост“ не е хомогенно понятие. Сред нас има хора, които искат децата им да изучават други религии и това е тяхно право. Но повечето българи искат поколенията да познават основата на вярата, която е запазила българското име! Как да докажем това ли? Достатъчно е да припомним, че според статистически проучвания от няколко години Българската православна църква има най-високото доверие на гражданите на Република България! През тези няколко години един ректор на най-уважавано висше учебно заведение изрази желание да премахне „религиозните символи“ на територията на това огнище на просветно знание, което на всичко отгоре носи името на св. Климент Охридски Чудотворец – създателят на първото такова училище у нас в далечния девети век!

Един министър на образованието пък заяви, че ще премахне „религиозните символи“ от всички български училища. Възпря го фактът, че кръстът, като религиозен символ, присъства в герба на нашата държава точно шест пъти, а този герб задължително се изобразява в дипломите на завършилите.

Примерите от подобно естество са много и няма защо да ги изброяваме. Не можем да очакваме действащите лица в тях да се засрамят. Цинизмът в цялата ситуация е в това, че докато с най-непочтени методи се блокира всякакъв опит Словото Божие да стига до тези деца, чиито родители желаят то да им се преподава, учебните заведения от най-висок калибър у нас преподават… дъновизъм и други форми на „езотеризма“. А езотеризмът, както и да се преподава, все е поклонение на рогатия враг на човешкото спасение!

През учебната 2011-2012 година Педагогическият факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ предлага в бакалавърския курс на желаещите да следват така наречената специалност „неформално образование“ предмета „Езотерични системи за духовно развитие на личността“! Искат-не искат, студентите трябва да изслушат в продължение на шестдесет часа в подробности как се служи на сатаната, а след това трябва да се явят на изпит. Ако не го направят, няма да вземат диплома! Съгласен съм, че всеки може да учи това, което иска, но Софийският университет е държавен! Следователно неговите образователни норми по никакъв начин не могат да нарушават правата на православните граждани на нашата държава! Най-малкото, което би могло да се направи, е вярващите православни християни, следващи тази специалност, да могат да избират да изучават „Катехизис“, иначе казано – учението за православно духовно развитие на личността. Тази възможност не само не им се дава, но в рамките на същия курс, те трябва да изучават и изобретения от Петър Дънов танц „паневритмия“! След като изслушат „лекциите“ студентите трябва да направят задължителните упражнения, а накрая – да напишат и курсова работа[1]!

Както показва в книгата си за Петър Дънов иеромонах Висарион от светогорската света обител „Св. Георги-Зограф“, дъновизмът обмислено и упорито трови съзнание на подрастващите още от детската градина. Но това добре маскирано сатанистко движение също така организирано надава вой срещу всеки опит да се обсъжда възможността в училищата да се изучават основите на светото Православие.

По тази причина помолихме отец Висарион да ни разреши да публикуваме в настоящата брошура няколко откъса от неговата вече добре известна книга „Петър Дънов – анализ на едно лъжеучение.“

Руси Ст. Русев

Защо дъновизмът е сатанизъм?

Бог да просвети всички, които четат този малък, но православен труд, и те да се освободят от оковите на фалшивото, теософско-окултно „християнство“.

В наши дни, когато християнство и Църква са изложени на тънък или открит присмех, и когато се правят непрестанни опити за подмяна на основни духовни понятия, отново е настъпила необходимост от апология на истинското християнство.

Актуален е въпросът накъде отива, в духовен план, съвременното българско общество. Въпреки, че формално все още се самоопределяме като православни християни[2], все по-широко сред нашите съвременници се разпространява култът към екстрасенси, езотерици, контактьори, астролози, теософи, окултисти, магове, йоги, гурута, врачки, учители по рейки и псевдохристияни от рода на Петър Дънов и Ванга. За последните двама и досега се пишат хвалебни книги и статии, правят се телевизионни предавания и документални филми. Понастоящем Петър Дънов е считан за най-четеният (или поне най-издаваният) български автор – броят на книгите с негови беседи, издадени след 1990 година надхвърля петстотин, а публикациите за Ванга в последните десет години са повече от осемстотин, като част от тях са толкова истерични и духовно-опасни, че незабавно би трябвало да предизвикат съответната реакция.

Според Божието Слово, християнската вяра е веднъж завинаги предадена на хората и тя е неизменна (срв. Иуда 1:3). Следователно ние не трябва да очакваме нови учения и откровения от абсолютно никого (а това включва и „нашите“ Дънов и Ванга). Както казва св. апостол Павел, и ангел от небето да ни известява нещо по-различно от вече предаденото ни учение, анатема да бъде (вж. Галатяни 1:8)! А за това, че все по-малък ще става броят на истински вярващите в Божието Слово, сам Господ Иисус Христос ни предизвестява: „но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?“(Лука 18:8). И така, нека не се смущаваме нито от новите, все по-грандиозни „откровения“, чудеса и личби на лъжеучителите, нито от обвиненията на модерните „ню-ейдж“ хора, които обвиняват православните християни в закостенялост и фанатизъм. Всичко това е предречено от Бога, че ще стане, и ето, вече става.

Като помним думите на апостол Павел: „не участвайте в безплодните дела на мрака, напротив, изобличавайте ги“(Ефесяни 5:11), ние имаме за цел, въз основа на Православното учение, да покажем чрез достоверни факти истинската същност на многобройните лъжеучения на Дънов и на псевдодуховната дейност на Ванга и по този начин да спомогнем за разобличаването на все по-нарастващите духовни заблуди като теософия, езотерично „християнство“, окултизъм, контактьорство и екстрасенство. Тъй като, както вече споменахме, повечето съвременни хора имат неясни и често пъти изопачени представи за духовност, святост, и въобще – християнство, затова ще посочим истинските християнски критерии за духовност и святост, а освен обективно изследване на фактите относно Петър Дънов и Ванга, ще направим и богословска оценка къде се намират те двамата спрямо тези истински критерии. За да успеем успешно да разграничим истина от лъжа, въпросите ще бъдат разгледани в светлината на Богооткровеното православно християнско учение. Защото ние твърдо изповядваме, че Господ Иисус Христос е Пътят, и Истината, и Животът и никой не дохожда при Отца, освен чрез Него (вж. Иоан 14:6), а Църквата, която Той основа, е стълб и крепило на истината (1 Тимотей 3:15) и портите адови няма да ѝ надделеят (Матей 16:18).

Петър Дънов е роден на 11 юли 1864 година в село Хадърча (сега Николоевка), Варненско. Бил е трето дете в семейството на свещеник Константин Дъновски и на Добра Георгиева.

За свещеник Константин Дъновски (1830-1919) се знае, че е бил активен участник във възрожденските процеси и радетел за българска църковна независимост. След смъртта на гръцкия митрополит Порфирий в град Варна през 1864 година, той прекратил връзките си с гръцката митрополия, а на 17 февруари 1865 година в храма „Св. Архангел Михаил“ отслужил св. Литургия на славянски език, като вместо името на вселенския патриарх, поменал това на Иларион Макариополски.

След Освобождението отец Константин започнал редовно да служи в храма „Св. Архангел Михаил“ и следващите десет години прекарал в активно пастирско служение. През 1898 година бил пенсиониран поради старост, но останал да живее при този храм. Последната обществена изява на отец Константин била възложената му от българското правителство благотворителна акция в полза на населението в Македония по време на Балканската война (1912­-1913). Макар и на преклонна възраст, той изпълнил това поръчение и раздал парични помощи на бедстващите българи в новоосвободените земи.

На 13 ноември 1919 година отец Константин починал на 89-годишна възраст в сан свещеноиконом и бил тържествено погребан в църковния двор на варненския храм „Св. Архангел Михаил“.

Даниил Ласков (+1922), редактор на „Църковен вестник“ и преподавател в Софийската семинария пише следното: „Поп Константин Дъновски, когото аз познавах лично, бе сам по себе си добър свещеник, но той е имал семейното нещастие на библейския първосвещеник Илий да бъде посрамен от лошото поведение на своите деца, които (…) минали в протестанството, въпреки молбите на бащата свещеник, който по тоя случай е имал не малко неприятности, както от своите енориаши, така и от своето духовно началство.“[3]

Петър Дънов е завършил основно училище в село Хадърча (Варненско), петокласна мъжка гимназия във Варна и американско протестантско (методистко) училище в Свищов (през 1886 година). Влияние от протестантството продължава да се чувства и през по-късни периоди от живота му, най-вече във враждебното му отношение към всякаква църковност. Бил е учител в село Хотанца (Русенско) за около една година, а през 1888 година 24-годишният Дънов заминава за САЩ и там започва да учи в протестантската (методистка) семинария в град Медисън (Ню Джърси), която завършва през 1892 година. От есента на 1892 година до юни 1893 година посещава занятията на теологическия факултет на университета в Бостън, където защитава дипломна работа на тема „Миграцията на германските племена и тяхното християнизиране“, а след това, отново за период от около една година, посещава и занятията в медицинския факултет в същия университет. През 1895 година Петър Дънов се завръща в България и живее във Варна, като отказва предложението да служи в методистката „църква“. През 1896 година издава първата си книга „Науката и възпитанието“, участва в създаването на читалище „Петко Рачев Славейков“ и е негов библиотекар, а през 1897 година става съучредител на „Общество за повдигане религиозния дух на българския народ“ (заедно с известният тогава теософ Григорий Миркович[4]). Същата година той издава брошура със заглавие „Хио-Ели-Мели-Месаил“, започва да изнася сказки и беседи и постепенно застава в центъра на общност с подчертано окултен характер, която в началото е наричана „синархическа верига“ (1906 година), а впоследствие – „Всемирно бяло братство“(1918 година)

Пред своите най-близки ученици той започва да се представя за тъждествен на Бога: „между Мене и Бога разлика няма да правиш“[5], „Съдбата на света минава през Мене“[6], „Моите крака мислят по-добре от вашите глави“[7], „Аз имам власт да възкресявам, да лекувам, да променям човешки съдби, да променям политически събития, и да направлявам съдбините на човечеството“[8] и други подобни. Съществуват стотици добре документирани Дънови претенции за божественост. Имало е спорове дали Дънов се е представял за Христос, и те се пораждат от това, че Дънов говори двусмислени неща по този въпрос, понякога дори сам си противоречи. Всъщност много от учениците му са считали Дънов за повече от Христос, а и в наши дни се появяват дъновистки писания, че Христос е Синът, а Дънов бил Отец! Ето и конкретен пример за подобно богохулство: „Днес дойде Отец. Дойде Бащата. Дойде в България. Бог дойде чрез Бащата чрез Всемировия Учител Беинса Дуно.“[9] Тези твърдения, недопустими за истински християнин, се основават на думи на самия Дънов, че е „Отец“.

Неслучайно в някои статии на Църковен вестник от 1922 година Дънов е наричан не само „лъжеучител“, но и „антихрист“[10].

През месец октомври 1898 година Дънов изнася във Варна беседата „Призвание към народа ми – български синове на семейството славянско“. Това е и моментът, когато Дънов официално се представя за бъдещ „вожд“, призван да предаде на българите (а и не само на тях) новото окултно учение, че „вие (българите) скоро наближавате да заемете едно високо място в реда на изкупените висши светове, които постепенно, неотклонно възлизат един след друг в една нова област на горните върховни светове“[11]. Това призвание (въпреки някои нравствени изисквания за по-морален живот) като цяло носи окултно-екстатичен характер, като в него дори има наличие на открити заплахи към непокорните: „Знайте, в случай, че отхвърлите моите благи съвети и се възпротивите на моите Божествени диктувания, които ви давам, защото сте близки на сърцето ми, то ще употребя и други мерки, много по-лошави…“[12], а накрая е подписано от Дънов като „Елохил, ангел на Завета Господен“.

Впоследствие Дънов открито ще започне да проповядва и за скоро идващата „шеста раса на Синовете Божии“[13]. Необходимо е още сега да поясним, че всички тези теософски словоизлияния за бъдещата духовна еволюция на хората открито противоречат на Божието Слово, което недвусмислено предсказва за една все по-голяма нравствена и религиозна деградация на човечеството (срв. 2 Тимотей 3:1-5 и Лука 18:8), която деградация логично ще доведе и до Второто Пришествие на Спасителя и Страшния Съд. Във връзка с Дънов и други теософи, нека си припомним, че Божието Слово предупреждава и за появата на множество лъжепророци и лъжехристи (вж. Матей 24:5-12).

От 1901 година до 1904 година Петър Дънов пътува по цяла България като изнася сказки, осъществява широки контакти, провежда френологични „изследвания“[14]. През 1904 година се установява в София, на ул. „Опълченска“ № 66. Там и на различни места изнася беседи в неделни, а после и в други дни от седмицата.

На 16 март 1914 година Петър Дънов произнася в София първата официално стенографирана неделна беседа „Ето Човека“, с която слага начало на сериите „Сила и живот“. В тях Дънов излага основните принципи на своето теософско-окултно учение, което нарича „новото учение на Всемирното бяло братство“.

През 1917-1918 година, по време на Първата световна война, правителството на Васил Радославов го интернира във Варна, заради това, че с беседите си разколебава бойния дух на войниците на фронта. Той остава във Варна до края на 1918 година, след което се завръща в София.

На 24 февруари 1922 година в София Петър Дънов открива школата на „Бялото Братство“ и сформира два класа: общ окултен клас и специален (младежки) окултен клас, които се провеждат ежеседмично, всяка сряда (общия клас) и петък (младежкия), в продължение на 22 години, до декември 1944 година. Според запазени списъци от октомври 1923 година, общият окултен клас се състои от 52, а младежкият окултен клас – от 45 ученика.

На 7 юли 1922 година, виждайки все по-нарастващата епидемия на духовна зараза сред обществото, Българската православна църква предприема решителни мерки срещу Дънов, който основателно бива определен като човек, който дръзко е възстанал против Господа Иисуса Спасителя и основаната от Него Света Църква[15]. Поради това Архиерейският събор официално обявява Петър Дънов за самоотлъчил се от Църквата, а заблужденията му са квалифицирани като богопротивно и гибелно лъжеучение[16], което е еретическо и опасно за вътрешния мир и обществения морал[17]. Това, обаче, ни най-малко не смущава Петър Дънов, който подобно на всички големи еретици от древността – Арий, Македоний, Аполинарий, Несторий, Диоскор и други, до самата си смърт пребивава непоколебим в заблужденията си.

Около 30-те години Петър Дънов възприема идеята за окултен танц („паневритмия“) от антропософа Рудолф Щайнер (който през 1912 година създава окултния танц „евритмия“), и през 1934 година създава цикъл от двадесет и осем упражнения, съставени от мелодия, текст и танцувални движения. Малко по-късно към тях Дънов добавя упражненията „пентаграм“[18] и „слънчеви лъчи“. Една от най-верните му ученички, М. Тодорова, си спомня, че нехристиянският пентаграм е бил един вид „посвещение на учениците“: „Това е онзи Пентаграм, който Учителят беше дал на първитебратя от Синархическата верига; той го даваше само на онези, които бяха разрешили правилно своята задача с Школата на Учителя. Това беше посвещението на ученика“[19]

След комунистическият преврат на 9 септември 1944 година Георги Димитров лично се разпорежда върху Дънов и последователите му да не се осъществяват никакви репресии. Благодарността на комунистическия вожд се дължи на това, че Дънов няколко пъти му помагал да се укрие от полицията, докато Георги Димитров бил преследван. На 27 декември 1944 година Дънов умира от пневмония. Тялото му е положено в градинката на кв. „Изгрев“, някогашното лозе на братството. Много от последователите му чакат „учителя“ да възкръсне на третия ден, но надеждите им остават напразни.

Христос е един, а лъжехристите – много.

Въпреки неблагоприятната обстановка на войнстващ атеизъм, още през четиридесетте години Петър Дънов вече е имал някои свои влиятелни последователи в Русия, а това е и една от причините на 23 януари 1948 година българското Министерство на външните работи да признае „Всемирното бяло братство“ за верска общност. Друга причина е, както вече споменахме, покровителственото отношение на Георги Димитров към Дънов и последователите му, което се признава и от самите последователи[20].

През октомври 1956 година, след смъртта на Георги Димитров, Министерството на външните работи отменя решението си от 1948 година

Каква връзка има между Дънов и създаденото от него „Бяло братство“? Ако се вгледаме по-внимателно в отношенията между „учителя“ и неговите последователи, ще забележим, че влиянието на Дънов върху тях е типично за сектантските общества с харизматичен лидер; една негова дума е решавала житейската съдба на мнозина от учениците му. Въпреки че Дънов на думи учи за „абсолютна свобода във всичко“[21], той самият напълно ограничава свободата на учениците си с наставления как точно са длъжни да мислят, чувстват и действат. На практика се получава, че Дънов ги „развързва“ от всички християнски норми, за да ги „свърже“ със себе си. Има и трагични случаи, показващи влиянието на дъновизма върху по- слабите психики (включително и типичните за съвременни секти случаи на убийства и самоубийства). Те са добре документирани и впоследствие ще бъдат описани.

В книгата си „Нравственото и социално-политическото учение на Дънов и дъновистите пред съда на Божието слово“ големият руски богослов Михаил Калнев пише следното:

„Нека дъновистите обяснят на българското общество няколко ужасни случаи в „Бялото братство“, станали почти едновременно:

Завчера (октомври 1926 година) младежът Александър Стоянов, дъновист, изпаднал в анормално състояние, се опитал да убие родителите си. Успял само да ги нарани и бил заловен и обезоръжен („Мир“, октомври 1926 година № 7898).

Вестник „Русь“ препечатва от българските вестници следното съобщение под заглавие „Изгонване дявола чрез самоубийство“: „Преди няколко дни от София изчезнала дъновистката Димитрица Урулова, 49-годишна, прислужница в дома на доктор Пинкас. Вчера в село Симеоново е намерен висящ на едно дърво трупа на Урулова. В оставеното от нея писмо Урулова съобщава, че в нейното тяло се вселил дяволът, който трябвало да прогони чрез самоубийство. В писмото си до нотариуса самоубийцата завещава спестените си 7000 лева .на окултното „Бяло Братство“, на улица „Опълченска“, където живее и сам Петър Дънов. Делото се намира при следователя“.

Вестник „Зора“ дава съобщение под заглавие „Опит за самоотравяне“; отново „учителят“ Дънов зад кулисите на трагедията. „Доскоро – казва вестникът – словослагателката Йорданка Иванова (20-годишна, от София) била много жизнерадостна, но от около един месец насам тя започнала да посещава редовно беседите на „учителя“ Дънов и се увлякла твърде много в това ново учение. Недоразуменията, които имала с родителите си по повод посещаването събранията на Дънов и късното връщане в дома, както и любовта с някакъв юноша, създали у словослагателката убеждението, че нейният живот е излишен и, че тя не трябва да живее. Двама работници насила я накарали да погълне кисело мляко. Доведена в болницата на „Червен Кръст“ Иванова а тук отказва да пие противоотровите лекарства, но лекарите я заставили насила да стори това. Животът на младата работничка не се намирал в опасност, но отровата -забелязва вестникът – щяла да остави сериозни следи върху организма ѝ.“ („Зора“, бр. 2224, 1926 година)

Михаил Калнев продължава: „Ние още ще попитаме дъновистите: а побоя, който нанесоха техните едноверци на един руски бежанец след беседите на „великият техен учител“ Дънов в Търново, дали и това е проява на проповядваната от тях „божествена любов“, или може би е проява на „абсолютна свобода, в нейните догматични и морални установления, в чувствата и действията?“

А ужасното събитие в Стара Загора, което поразява ума и сърцето: интелигентната жена, която усвоила учението на Дънов и в името на своето духовно единение с дъновистите заклала мъжа си и трите си деца – за какво свидетелства този факт? Пак ли за „божествена любов“ и „абсолютната свобода“, проповядвани от Дънов?!

А самоубийството на доцента от Софийския университет Сапунджиев, увлечен в дъновизма, очевидно разочарован от него и изгубил смисъла на живота си, не лежи ли като неизличимо петно на съвестта на Дънов и дъновистите?“[22]

Накрая Калнев заключава: „Като говорят постоянно за любов към всички хора, дъновистите разпространяват своята любов изключително върху своите едноверци – „Белите братя“, а към всички, които не принадлежат към тяхното общество и особено към тези, които изобличават техните заблуждения, те хранят открита злоба, която се изразява в такива противонравствени дела като побой над несъгласните с тяхното учение и дори в чудовищно зверско убийство на роднини.“[23]

Разбира се, Калнев не е описал всички случаи, които показват демоничната същност на Дъновия окултизъм, тъй като може би трябва отделна книга за тях. Ето и друг, много показателен случай.

В списание „Духовна култура“ от месец декември 1923 година (книжки 18 и 19) се отпечатва стенографиран разговор между свещеник Ст. Кючуков и една от жертвите на Дънов, млада жена на 21 години, студентка от София. През месец май 1920 година тя станала предана ученичка на Дънов, но в течение на времето изпаднала в странна меланхолия, от която дълго никой не могъл да я извади, после започнала да проявява буйство и ненормалност, дори напуснала университета. Лекарите, които я прегледали (д-р Данаджиев и д-р Воденичаров) били на мнение, че жената незабавно трябва да влезе в псхиатрично отделение, а действията на окултното общество на Дънов заслужават вниманието не само на духовните власти, но и на гражданските; че е посегнато върху общественото здраве чрез учението и деянията на учител, който е хипнотизатор[24].

Ето какво споделя самата нещастна млада жена: „Аз отидох с чисто сърце и искрена вяра към Бога, и с пълна чистота влязох при него да служа само на Бога, а когато той положи над мене сатанински ръце, вместо чисти благословени ръце, аз видях в него сатаната“[25]. На друго място тя говори на близките си: „Сестри и мамо, аз, както виждате, от три години бях последователка на Дънов. Знаете ли какво: Дънов не е Христос, за какъвто аз го мислех; неговото учение и фалшиво, лъжливо, той е мошеник. Ах! Да знаете какви мъки ми е дал той, какви игли ми е мушкал из тялото. Ето, той лъже, и тези мъки, които ми ги е дал, той сам ще ги изпита един ден, в дъното на ада ще отиде; той е учител на черното братство, а не на бялото братство, той е антихрист.“[26]

Да, колкото и да са силни тези думи, но наистина ние все повече се убеждаваме, че Дънов е антихрист, и заедно с това един от предтечите на последния, най-големия антихрист.

Важно е да разберем откъде идват претенциите на Дънов, че той има правото да противоречи на Божието Слово, а също и как убеждава учениците си да го последват в това.

Можем да разграничим основно три психологически похвата, които Дънов използва, за да внуши на учениците си, че той е „Божествен Учител“, или дори „Христос“. Първият от тях е метода на индиректното внушение:

„Искате още да видите Христа, но мнозина от вас са Го виждали, и то виждали са Го много пъти, само че почти винаги са казвали: „Може да не е Той, може да е друг.“…Христос е тук и аз бих желал да са отворени вашите очи[27].

„Няма никоя работа в света, която аз да не мога да изправя. Законът е такъв, че всякой трябва да работи, а Господ ще оправи работите ви.“[28] (Дънов внушава, че няма разлика между него и Господ.)

„На всеки 100 години се ражда по един гений в света. На всеки 1000 години се ражда по един светия в света. На всеки 2000-2500 години се ражда по един учител в света.“[29]

С други думи, казва Дънов, вие сами се досещайте кой съм. Интересно е дали „учителят“ сам си вярва на приказките.

Нека за момент да се спрем на Дъновата мисъл, че „на всеки 1000 години се ражда по един светия“. Това твърдение не може да се квалифицира по друг начин освен като клевета срещу десетките хиляди мъченици, праведници, преподобни и чудотворци, просияващи с вечна божествена слава, нетленни свети мощи и неизброими чудеса. Дори само в България, в един кратък период от 150 години (от покръстването на българите през 864 година до края на първото българско Царство през 1014 година), са просияли такива велики светци и чудотворци като св. Иоан Рилски, свв. Климент и Наум Охридски, свв. царе Борис и Петър, и мнозина други знайни и незнайни Божии угодници. Разбира се, Дънов едва ли счита св. Иоан Рилски Чудотворец за истински светец, понеже, както знаем, великият св. Иоан е прекалено „църковен“ за окултните изисквания на Дънов.

При втория метод на психологическо въздействие, Дънов директно заявява (първоначално пред най-близките си ученици), че той е „Духът на Истината, Велик Всемирен Учител“ и на него всичко му е подчинено. Някои от тези твърдения ще бъдат шокиращи за мнозина, но тези твърдения са добре документирани и широко разпространявани (писмено, устно, а вече и по интернет) от негови близки ученици.

„Аз съм във всички хора, във всички животни, в растенията, във водата, във въздуха, в светлината, в звездите, в слънцата – навсякъде съм Аз.“[30]

„На Мен всички хора ми се подчиняват. На Мен всички форми ми се подчиняват. На Мен всички сили земни и небесни Ми се подчиняват, защото Бог стои над Мен и е в Мен.“[31]

„Аз съм океан, в който всички води се утаяват. И моите крака мислят по-добре от вашите глави.“[32]

„Аз не спя. Учителя не спи. Аз съзнателно минавам от този свят в онзи и продължавам работата Си. Аз оставям тялото си тука на стола или в леглото и отивам горе да работя. Да не мислите, че само вие сте мои ученици, на които говоря? Тези школи са в невидимия свят. А тази тук на „Изгрева“ е единствената на планетата Земя, както и в цялата Вселена. Вие не можете да видите лицето на Учителя, ако не си помислите за Бога, защото Бог е в Учителя. Само един Учител е направен по образ и подобие на Бога. Друг такъв няма на земята, на Небето и във цялата Вселена. (…) Той е Великият Учител, Всемировият Учител на Вселената.“[33]

„Между Мене и Бога разлика няма да правиш.“[34]

„Аз внимавам много какво казвам, защото около Мен стоят на стража, като воини, същества от висши йерархии, които управляват цели светове и вселени. Когато чуят една моя дума, те тръгват с нея и почват да я изпълняват, защото моята дума за тях е закон – за тях това е изпълнение на волята на Бога.“[35]

Но може би най-антихристиянското твърдение е това, че Дънов бил „Бащата“, „Отец“! Защото ето какво казва „учителят“ за себе си след побоя, който му е бил нанесен през май 1936 година:

„Ако преди 2000 години беше изпратен Синът, сега тук при българите е дошъл Бащата, …бе дошъл Божественият Дух, бе дошъл Господният Дух, бе дошъл Христовият Дух, тук бе Светият Дух на Словото. Сега всичко бе тук, в Него. И българи изпратени от нечиста сила, се опитаха да Го премахнат и убият.“[36]

Неслучайно има съвременни последователни на Дънов, които поддържат същото богохулство, че Дънов бил „Отец“: „Днес дойде Отец. Дойде Бащата. Дойде в България. Бог дойде чрез Бащата чрез Всемировия Учител Беинса Дуно.“[37] А ето и един съвременен дъновистки сайт, който има начална страница със следното съдържание (думите отново са на Петър Дънов):

„Аз съм вашият Велик Учител, Всемирният Христос, който съм на земята, проявявам Мъдростта и Делата в Истината на Божията Правда.

Аз съм вашият Велик Учител, Всемирният Христос, който владее целият Всемир и Съм сега между вас в пътя.

Аз съм вашият Велик Учител, Всемирният Христос, който съм в плът на земята и в Духът на Небесата. Знам помишленията ви, мислите ви и желанията ви.“[38] (казано на 20 декември 1926 г., разговор на Дънов с ръководителите на братските кръжоци в страната.)

Има и други подобни нечестиви твърдения, като дори намерихме едно съвременно „верую“ от д-р Вергилий Кръстев (тясно свързан с „Бялото братство“ и един от съставителите на многотомната поредица „Изгревът на Бялото Братство“), в което на мястото на вярата в Света Троица, се изповядва вярата в … лъжехриста Дънов, който бил владеел целият всемир. Първоначално мислехме да цитираме това демонично „верую“, но не желаем да омърсяваме душите на тези, които наистина търсят истината. Считаме, че и гореизложеното е достатъчно, за да разберем антихристовия дух, който лъха от всички тези писания и се надяваме да се предпазим от него, с Божия помощ.

Третия психологически похват, който използва Дънов, за да се самовъзвеличи като велик учител е малко абсурден на фона на предишните два, но също е ефективен. Дънов „смирено“ отрича да е Христос, или Бог, а „само“ желае учението му да се разпространява по целия свят. Заслепените му последователи наистина считат това за признак на смирение и продължават да си обожествяват лъжехриста Дънов. Ето и конкретни примери за Дъновото „смирение“:

„Ако България приеме моето учение, ще стане велика, отхвърли ли го, ще пропадне. Това учение е за всички, не е само за България. Не искам да кажа, че това учение трябва да се нарече „дъновизъм“ и да се приеме. Все едно е, какво име ще му дадете. (…) Една воля има, и тя е волята Божия и никакъв господин Дънов. (…) Кой е бил Дънов в миналото си, това никой не знае. За в бъдеще може да дойда под друго име“.[39]

„Бог ще повика всички владици и проповедници при Себе Си, за да дадат отчет – това да знаете! Ще видите тогава верни ли са думите ми или не. Тогава аз ще бъда прокурор, най-страшният прокурор не само за българските владици, а и за всички владици и патриарси по целия свят. Ще бъда прокурор за всички престъпления в света.“[40]

Ето и друго подобно заявление, в което Дънов на думи отрича да е Бог, но на практика си приписва някои божествени свойства:

„Аз имам власт да възкресявам, да лекувам, да променям човешки съдби, да променям политически събития и да направлявам съдбините на човечеството. Тази власт ми е дадена от Бога и от Силите Господни. Но ако аз отивам да излекувам онези, които страдат от неизлечими болести, то каква полза ще има за мен или за тях. …Ако аз ги излекувам и те живеят по старому, нови грехове ще направят и повече болести ще дойдат върху тях.“[41]

С други думи, Дънов много прилича на Христос, Който наистина е възкресявал мъртви и лекувал хора от неизлечими болести, само че Дънов съзнателно се въздържа от подобни излишни неща, тъй като той предвижда и вредните последствия от тях. „Елегантно“ се внушава мисълта, че Дънов е над Христос, понеже той може да види това, което Богочовекът не може.

Богохулствата, безумията и дързостта на Дънов нямат край, но е важно да посочим, кой е изначалният източник на всичко това. Въз основа на всичко казано досега ние твърдим, че Дънов не е обикновен религиозен реформатор, а е окултен медиум, чрез когото е действала огромна бесовска сила. Само огромна демонична сила би могла толкова дръзко да претендира за божественост (точно както демоните от древността, представящи се за езически „богове“ и изискващи божествено поклонение от хората); само огромна бесовска сила би могла да има толкова силно хипнотично влияние върху голямо множество хора. Неслучайно Дънов понякога е казвал пред най-близките си ученици, че не говори той, а нещо друго: „Тук няма никакъв господин Дънов, той отдавна си замина. Тук е Духът на Истината.“[42] Че е дух, дух е; само че не е на истината. Може би трябва още веднъж изрично да подчертаем, че Божественият Дух е Третото Лице на Троичния Бог, Който в деня Петдесетница е изпратен на апостолите и ги прави единодушни в изповядването на истинската вяра и оттогава досега винаги пребивава в Църквата. От друга страна Дънов, с неговия „дух на истината“, постоянно хули не само Църквата, но и открито противоречи на учението на апостолите. Кой е тогава Дъновия „дух на истината“?

Не е ли той сатанинският дух на лъжата?

От 29 юни до 7 юли 1922 година, архиерейският събор на Българската православна църква (тоест Светия Синод в своя пълен състав) поставя за разглеждане въпроса за сектите в България, в това число и заблужденията на Петър Дънов. На 7 юли 1922 година бива прието авторитетно църковно решение, официално обявяващо Петър Дънов за лъжеучител, самоотлъчил се от Църквата, а учението му – за еретическо и опасно за вътрешния мир и обществения морал[43].

Нека накратко разгледаме някои важни текстове от посланието на архиереите към православните християни, (публикувано в Църковен вестник, бр. 22-23 от 1922 година), а също и заключителната част от архиерейското „Определение за Петър Дънов и учението му“ (публикувано в Църковен вестник, бр. 33 от 1922 година).

Из „Архиерейско послание до християните“:

„Идва време да споменем за най-вредните сектанти в наши дни, за които светите апостоли ни предупреждават с думите: „Между вас ще има лъжливи учители, които скрито ще въведат губителни ереси и ще се отричат от Господа, Който ги е изкупил, та ще навлекат на себе си скорошна погибел; и мнозина ще последват техните развращения, поради което пътят на истината ще се похули“(2 Петра 2:1-2). Известно ви е, възлюбени, че от някое време насам в страната ни се проповядва едно учение, наричано най-често теософия и окултна, т. е. тайна наука. Проповедниците на това учение са някои си Софроний Ников[44] и Петър Дънов. Двамата действат поотделно, но учението в основата си е едно и също. Те учат с красиви, но мъгляви думи, че Бог и природата са едно; че Господ Иисус Христос не е Бог – Син Божий, а само учител; че прошка за греха няма, а има неумолима възмездие („карма“), което се дава, като се принуждава душата да се преселява в различни безсловесни животни и растения, и дори в бездушни камъни. Християнското учение за Бога като Творец и любящ Отец на света и човека, за Господа Иисуса Христа като Спасител и Изкупител, за Духа Светаго като Осветител, за душата на човека като най ценно Божие творение, за благодат Божия, за прошка на греховете и така нататък, – цялото това християнско учение явно или прикрито се отрича, за да се замести с човешки измислици, в основата на които лежат старите заблуждения на индийското езичество[45]„.

След това архиереите преминават към анализ на конкретни текстове от беседите на Дънов, които показват не само теоретическите му заблуждения, но и на практика „заплашват църква, държава, обществен и семеен строй и морал с пълно разрушение[46]“ и възбуждат най-лошите човешки страсти. Ясно се казва, че проповедта на теософията и окултизма изцяло отричат християнската вяра, благочестие и Църква: „това е проповед антихристова, богохулна, основана върху преклонение пред дявола, когото Дънов величае като „отличен учител“ на човечеството. По отношение към държавата и обществото, това е проповед на разрушение, грабеж и анархия, а по отношение на личната и обществена нравственост – проповед на най-срамен разврат. Заслепени почитатели на Дънов богохулно нашепват на близките си, че той бил нов Христос, като забравят думите на Господа Иисус Христос: „Ако ви рече някой: ето тука е Христос, или: ето там, не вярвайте, защото ще се подигнат лъжехристи и лъжепророци, и ще покажат знамения и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните. Ето на, казах ви. …Защото както светкавицата излиза от изток и светва до запад, така ще бъде и пришествието на Сина Човечески„(Матей 24:23-27).

…Наистина, право е апостолското слово: „Всеки, който престъпва и не пребъдва в Христовото учение, няма Бога; този, който пребъдва в учението Христово, той има и Отца, и Сина“ (2 Иоан 7:10)“[47]

Накрая архиереите с трогателна любов призовават православните чеда на Българската Църква да не се разколебават в безверие, инославие и сектанство, а достойно да защищават скъпоценното си наследство – Църквата и учението ѝ, защото там единствено се намират спасението, вечния живот и щастието. Призовават се и духовните пастири да не оставят християните беззащитни, а да дават потребния отпор на еретиците и инославните проповедници. Архиерейското послание е подписано от митрополитите: Пловдивски Максим, Варненски и Преславски Симеон, Бивш Скопски Теодосий, Старозагорски Методий, Доростоло-червенски Василий, Скопски Неофит, Охридски Борис, Врачански Климент, Видински Неофит, Неврокопски Макарий, Търновски Филип, Софийски Стефан, Левкийски епископ Варлаам, Нишавски епископ Иларион, Велички епископ Иларион, Драговитски епископ Павел[48].

Няколко думи и за „Определението на Архиереите“ за Дънов. Това е важен текст, в която архиерейският събор отлъчва Дънов от участие в църковните Тайнства, и заедно с това препоръчва на енорийските свещеници да обръщат по-голямо внимание на миряните, за които има подозрения, че са последователи на този лъжеучител. Съборът насърчава свещениците да употребяват и някои канонически мерки, когато това се налага:

„…Всичко гореспоменато показва, че Петър Дънов съвсем явно и съзнателно се е самоотлъчил от общението си със Св. Православна Църква. Поради това Архиерейският Събор, като осъжда неговото заблудително и гибелно лъжеучение, обявява, че не го счита за член на Христовата Църква и го лишава от правото на ползване на православно-църковните свещенодействия и благодатни Тайнства, докле той не се разкае и публично признае своето заблуждение.

При това Църквата, за всеобщо знание, предупреждава онези от последователите и слушателите на речения Дънов, които посещават неговите беседи и събрания, а същевременно в двоедушието си прибягват до църковните свещенодействия и благодатни тайнства, че ги поставя под надлежния канонически надзор от страна на техните духовни пастири, на чиято пастирска благоусмотрителност се вменява в дълг да употребяват за всеки отделен случай необходимите мерки за вразумление.

И тъй, като свидетелстваме за отпадането на лъжеучителя Петър Дънов от Църквата Христова, ние заедно с това се и молим: да му даде Бог покаяние „в познание на истината“ (2 Тимотей 2:25), като го избави от внезапна непокаянна смърт, а последователите му да се вразумят, като се отвърнат от неговото душегубително лъжеучителско ръководство и заживеят всецяло в истинско синовно послушание на Светата Майка Църква, „стълб и утвърждение на истината“ (1 Тимотей 3:15), която нека Господ Бог да укрепи и утвърди во век века. Амин”[49].

Съвременни опити за навлизане на паневритмията в българските училища.

Оказва се че паневритмията не е практикувана само от възрастни хора, които съзнателно са приели Дънов за свой наставник, но досега повече от 4 000 български деца вече са станали жертва на окултната агресия на дъновизма. Ето какви тревожни данни можем да получим от официалния сайт на „Институт за изследване и прилагане на Паневритмията“[50], зад който стои „Бялото Братство“. Оказва се, че този паневритмичен институт успешно работи с различни министерства, държавни органи, структури и учебни заведения:

Институтът има мрежа от сътрудници в градовете: Асеновград, Белене, Варна, Велико Търново, Габрово, Димитровград, Карнобат, Левски, Плевен, Перник, Русе, София, Стара Загора, Търговище, Цар Калоян и Шумен. Седма учебна година са в образованието. Обучавани са близо 4000 деца от 31 училища, 5 ДОВДЛРГ, 2 Помощни училища и 8 Детски градини в 25 града на страната:

2000/2001: близо 200 ученици в 10 групи от 11 училища в Ямбол, Цар Калоян, Добрич, Разград, Клисура, Омуртаг, Шумен, Бургас и Елхово;

2001/2002: над 300 деца в 17 групи от 15 училища в Ямбол, Цар Калоян, Добрич, Разград, Клисура, Омуртаг, Шумен, Бургас, Елхово, Ценово, Габрово, Враца, Хасково, Димитровград и Пловдив;

2002/2003: 400 деца в 31 групи от 21 училища, 3 ДОВДЛРГ и помощно училище в Ямбол, Цар Калоян, Разград, Омуртаг, Хасково, Шумен, Елхово, Варна, Димитровград, Плевен, Габрово, София, Владо Тричков, Стара Загора, Русе и Търговище;

2003/2004: над 600 деца в 45 групи от 20 училища, 4 ДОВДЛРГ, 2 помощни училища и 7 детски градини в Ямбол, Цар Калоян, Разград, Омуртаг, Шумен, Елхово, Варна, Димитровград, Карнобат, Плевен, Габрово, София, Владо Тричков, Стара Загора, Русе и Велико Търново;

2004/2005: над 900 деца в 59 групи от 25 училища, 3 ДОВДЛРГ, 1 Помощно училище и 8 детски градини в Цар Калоян, Омуртаг, Шумен, Варна, Димитровград, Ямбол, Карнобат, Плевен, Габрово, София, Владо Тричков, Стара Загора, Русе, Асеновград, Перник и Велико Търново;

2005/2006: над 1200 деца в 84 групи от 20 училища, 3 ДОВДЛРГ, 3 Помощни училища и 19 детски градини в Цар Калоян, Белене, Левски, Севлиево, Варна, Димитровград, Карнобат, Плевен, Габрово, София, Стара Загора, Русе, Перник, Велико Търново, Хасково, Асеновград и Шумен.“

„Институтът по прилагане на паневримията“ си служи с програмата „Здраве чрез движение сред природата“ с обучение по паневритмия, която програма се представя пред обществото като вид оздравителна гимнастика (тоест обучението по паневритмия уж не е свързано с възгледите на вероизповеданието, регистрирано като общество „Бяло братство“). Но самото общество „Бяло Братство“ изповядва, че паневритмията представлява неразделна част от неговата доктрина!

За съжаление, българските държавни институции са тези, които дават зелена светлина на Дъновата паневритмия. Според писмо № 1103-72 на Министерство на Образованието от 9 декември 2005 година, паневритмията „може да се прилага само в извънучилищни и извънкласни форми след постигане на конкретни договорености с директорите на училища, детски градини и обслужващи звена в системата на образованието.“[51] И това министерство не е единственото, което нехае за духовните аспекти на окултната паневритмия и възможните вредни последици върху детските души. Ето и текстове на документи от други министерства:

Министерство на здравеопазването

Писмо № 63-00-10/05.05.2004 г.

„Министерството на здравеопазването подкрепя прилагането на програмата „Здраве чрез движение сред природата“ в извънкласни и клубни форми в училищата, които проявяват интерес към нея. Като се има предвид намалената двигателна активност сред българските ученици, която се явява един от основните рискови фактори за възникването на редица заболявания в детската възраст, Министерството на здравеопазването одобрява програмата и счита, че тя ще окаже положително въздействие на учениците, включени в реализацията ѝ.“

Славчо Богоев, Министър

Министерство на младежта и спорта

Писмо № УС-2821/21.07.2004 г.

„Поздравяваме Ви за многогодишната Ви дейност по разработването и реализирането на образователната програма „Здраве чрез движение сред природата“, която работи за усъвършенстване на двигателните възможности на подрастващите. ММС подкрепя прилагането на програмата в извънкласни форми в училищата, които проявяват интерес към нея и притежават необходимите квалифицирани кадри за нейното изпълнение. Директорите имат възможност да избират заниманията по Вашата програма при провеждане на часовете по физическо възпитание.“

Васил Иванов-Лучано, Министър

Държавна агенция за закрила на детето

Писмо № 14-00-35/27.10.2004 г.

„Обучението по Паневритмия може да бъде насочено към деца с увреждания, като алтернатива за преодоляване на изолацията и по- успешното им интегриране и социализация. Заниманията по Паневритмия могат да бъдат полезни за подобряване мотивацията, здравето и двигателната култура на децата със специфични трудности и проблеми в развитието. „

Шерин Местан, Председател

Според сега съществуващото законодателство, децата могат да посещават тези занимания само със знанието на родителите си, а ако са открити нарушения, отговорност за това носят директорите и учителите, а също зависи и от вътрешните разпоредби на учебното заведение. Съвременната действителност обаче показва, че българското законодателство в това отношение не е изрядно дори от юридическа гледна точка (да не говорим, че въобще не е християнско).

В статия на А. Златинова от 18 ноември 2003 година във вестник „Новинар“ под заглавие „Уволниха шеф на детски дом заради сбирки на Бялото братство и паневритмия“ четем, че 8 месеца децата били принуждавани да присъстват на тайните сбирки на Бялото братство в сиропиталището. Те били карани и да играят ритуалния танц на дъновистите – паневритмия. Иванов и главната счетоводителка К. Георгиева, която също била дъновистка, дори уредили летен лагер в Лозана, Швейцария, с пари на братството. Там събрали и други деца от домове от цялата страна.

„Бившият директор е уволнен и заради това, че при направена внезапна проверка през юли 8 деца липсвали от дома и той не можел да обясни къде са. По време на едно такова напускане на дома едно от децата е станало жертва на сексуално насилие. По случая се води разследване. Сирачетата пък често се оплаквали от лошото отношение на възпитателите. Неведнъж плачели, че ги бият.

Иванов е бил уволнен на 7 ноември 2003 година Заместилата го г-жа Джаджева, обаче също се оказала дъновистка и продължила заниманията по паневритмия. В момента и двамата са освободени, а за мястото на директора ще се проведе конкурс.“[52]

Ето и данни от други съвременни медии относно злоупотреби с доверието на деца и родители:

8 ноември 2005 година, вестник Сега: „Бялото братство прониква в 3 бургаски училища“. Според публикацията, родителите били разгневени, защото под благовидното наименование на проекта „Оздравителна програма за подрастващи“ на децата им се преподава идеологията на „Бялото братство“. Ръководителите на учебните заведения от своя страна са се оправдали с писмо на Министерството на образованието, което давало зелена светлина на проекта. Въпросното писмо е подписано от бившия зам.-министър Венцислав Панчев.

22 март 2006 Дарик радио алармира: „Съмнения за секта в детски градини“ . От материалите научаваме: „12 родители от Димитровград са подали жалба до образователния инспекторат в Хасково, в която твърдят, че децата им без тяхно съгласие се включват в групи по паневритмия. Жалбата е на родители, чиито деца посещават детските градини „Радост“ и „Приказка“.

Според заповед на МОН, заниманията с деца не могат да бъдат провеждани без знанието на родителите. Една от майките споделя, че според нея паневритмията не е просто гимнастика, а промиване на детските мозъци. В Димитровград започват проверки по случая. Пак според информация на радио Дарик, в две от детските заведения са установени нарушения, свързани с това, че децата посещават групи по паневритмия без съгласието на родителите си.

Междувременно председателят на „Института за изследване и прилагане на паневритмията“, Антоанета Янкова, също подава жалба до Инспектората по образование в Хасково. В опита ѝ да защити програмата, лансирана от този „Институт“, се открива следното противоречие:

1. Янкова се опира на становището на Министерския съвет от 1990 година, което гласи, че общество „Бяло братство“ е официално регистрирано в МС и в никакъв случай учението на Петър Дънов и паневритмията като част от него не могат да бъдат определени като дейност със сектантски характер (ние вече говорихме по въпроса за сектантския характер – бел. автора);

2.Институтът няма нищо общо с учението на братството, а само ползва модела паневритмия като оздравителен метод.

Никак не става ясно, кое от тези две твърдения е вярно: паневритмията част ли е от учението на Братсвото или напротив?!

Няколко дни по-късно заниманията са прекратени. Директорите декларират, че прекратяват заниманията по паневритмия в ръководените от тях учебни заведения, защото общественото мнение е насочено срещу тях. Родителите са настоявали за проверка, дали е правомерно провеждането на тези занимания. Директорите обаче са изпреварили резултатите и са прекратили експеримента[53]„.

Какъв извод можем да направим от цялата тази информация? Несъмнено има много фактори, за да се стигне до съвременното плачевно състояние на нещата, но ярко изпъква безотговорното отношение на Министерство на Образованието към духовната култура на децата. Църквата многократно е заявявала, че Дънов е опасен лъжеучител, и следователно какво добро могат да очакват хората от него? Бере ли се грозде от тръни? (Матей 7:16). От Дънов не трябва да се надяваме на грозде, а внимателно да се предпазваме от отровните му тръни.

Дали можем да се надяваме на скорошна положителна промяна в политиката на Министерство на образованието, насочена към защита на българските деца от окултното влияние? По-скоро не, като виждаме съвременното положение в нашето дехристиянизирано общество.

Необичайни са разбиранията на Дънов за добро и зло. От една страна Дънов непрекъснато призовава учениците си за любов към Бога и хората, правда, светлина, истина и така нататък Но от друга страна, тези му призиви напълно се лишават от практически смисъл и значение, когато се натъкваме на неправилните Дънови понятия за добро и зло. Постоянните му опити за релативизация на добро и зло се явяват и един от белезите на неосатанизъм:

„В окултизма на окултиста-ученик не се позволява да проявява предпочитание между добро и зло.“[54]

„Който вярва в доброто рано или късно ще придобие нещо. Но и в злото да вярва, пак ще придобие нещо.“[55]

„Нещата са добри и лоши от гледището на човека, но не и от гледището на Природата, която използва всичко.“[56]

„Зло и добро в живата природа са сили, с които тя еднакво оперира. Зад доброто и злото седи великата разумност, която всичко използва. Човек не трябва да се бори със злото. Той трябва само да го избягва. Той не трябва да се бори със злото, а на злото да противопоставя доброто. Оня човек, който най-много се бори със злото, най-много греши. …Съществува колективно съзнание на доброто и колективно съзнание на злото. Те образуват два велики полюса на Битието.“[57]

По повод на подобни неправилни твърдения, Евлоги Данков – преподавател по философия във Великотърновския университет, справедливо разяснява, че „това е неосатанински дуализъм, при който злото и доброто се отъждествяват, за да може злото да бъде представено като добро.“[58]

Ние отново ще се върнем към този въпрос, но сега нека продължим с едно гностическо твърдение на Дънов за добротата и чистотата на „Божествената човешка душа“, което по друг начин отново се опитва да релативизира библейските ясни разграничения между добро и зло:

„Човешката душа е чиста, тя не може да се развали, не може да се разруши. Вашата Божествена душа никой не е в състояние да поквари; може да се оцапа отвън, но вътрешно не може, понеже Бог обитава в нея.“[59]

Вече пояснихме, че човешката душа не е „Божествена душа“. Но освен това възниква и следния въпрос: ако човешката душа е вътрешно чиста, както твърди Дънов, защо тогава Сам Христос разделя хората на праведници и грешници (вж. Матей 25:31-46)? Да не би Спасителят да се ръководи от някакви повърхностни и следователно неправилни критерии?

Нека по-подробно се спрем на Дъновата мисъл, че Бог винаги обитава в човешката душа. Всъщност истината е доста по-различна: именно разделянето на човешката душа от Бога (тоест духовната смърт) е причина за идването на Спасителя на земята. Но дори и след изкуплението на човешкия род от смъртта, обитаването на Бог в човешката душа не става толкова лесно. Например самият Христос казва: „Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим“ (Иоан 14:23). Бог недвусмислено изисква от хората някои важни добродетели, изисква любов към Себе Си и вярност към учението Му, за да пребивава в тях.

Ето и един светоотечески текст, описващ някои от условията, за да пребивава Светият Дух в човешките души: „в свещения купел на кръщението, ние приемаме даром съвършената Божествена благодат (на Светия Дух). Ако пък ние закрием тази Божествена благодат с мъглата на страстите, то можем и след това чрез покаяние и изпълнение на богодействените заповеди пак да я приемем и отново да придобием нейната свръхестествена светлост и с най-пълна яснота да видим нейното проявяване. А тя (Божествената благодат) се открива у всекиго според мярката на неговата ревност да бъде верен на вярата, но най-вече с помощта и благоволението на Господ Иисус Христос.“ [60]

Тук отново се говори за вярност на вярата, като за едно от най-важните условия за придобиването на Божията благодат. Може би е излишно да споменаваме, че при Дънов няма никаква вярност на вярата, а точно обратното – богомерзък стремеж към промяна на вярата.

За придобиването на Светия Дух, св. Антоний Велики говори на своите ученици по следния начин: „Аз се молих за вас, да се удостоите и вие да получите този велик огнен Дух, Който получих аз. Ако искате да Го получите така, че Той да пребъдва във вас, принесете най-напред телесни трудове и смирение на сърцето, и като издигате своите мисли към небето, денем и нощем търсете с правота на сърцето този огнен Дух, и Той ще ви бъде даден завинаги и навеки… И когато Го приемете в себе си, Той ще ви открие възвишени тайни, ще прогони от вас страха от хора и зверове; и вие ще имате непрестанна небесна радост ден и нощ и ще бъдете в това (тленно) тяло, като онези, които вече се намират в царството Небесно“[61].

Както виждаме, думите на Дънов за това, че Бог винаги обитава в човешката душа доста се разминават с Христовото учение. Да, ние винаги трябва да се стремим Бог да пребивава в душите ни, но това е един прекрасен стремеж, а не е изначална даденост.

Що се отнася до въпроса, дали душата е чиста отвътре и можела да се оцапа само отвън, то Дъновото твърдение се изобличава от Богочовекът Христос, Който нарича някои хора „варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а отвътре са пълни с мъртвешки кости и всяка нечистота“ (Матей 23:27); „ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината?“ (Матей 6:23); Който ни наставлява: „пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители“ (Матей 7:15). В Писанието някои хора са определени като „змии, рожби ехиднини“ (Матей 12:34) или „чеда дяволови“ (1 Иоан 3:8-10), което също е пряко опровержение на Дъновия теософски- гностически оптимизъм. Бог не само не пребивава в такива хора, но дори се и противи на тези, които са горди и не се разкайват, което ясно се вижда и от думите: „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат (1 Петра 5:5).

Нека отново се върнем към Дъновите твърдения, че доброто и злото са относителни неща:

„В окултизма на окултиста-ученик не се позволява да проявява предпочитание между Добро и зло. Тази мисъл е малко тъмна за вас, нали? Ще я поясня: ако трябва да направя някоя операция, аз ще си послужа с остър нож, а не с тъп. Острият нож е лошият човек, а тъпият – добрият. Следователно при една операция ще си послужа с лош човек, него ще предпочета пред добрия. Когато Господ иска да накаже света, предпочита лошите хора, а когато иска да съгради нещо, предпочита добрите. Когато иска да изкоренява, предпочита лошите хора, а когато иска да насажда, предпочита добрите; когато иска да копае дупки, ще предпочете лошите хора, а когато иска да насажда в тях, ще предпочете добрите хора. В окултизма не се сърдят на хората, когато правят зло, но всяко действие трябва да се извършва в точно определеното си време[62]„.

Истинска клевета е твърдението, че „не се позволява предпочитание между добро и зло“ и че в някои случаи Бог предпочита лошите хора, а в други – добрите. Бог не желае хората да са лоши, а допуска те да бъдат такива, за да се прояви тяхната свободна воля, а накрая те ще бъдат справедливо наказани или възнаградени заради избора си. Бог винаги иска грешникът да се обърне от лошия си път и да се спаси (вж. Лука 15:7). Дънов прави една често срещана грешка, не успявайки да различи Божия воля от Божие допущение. Бог е казал: „не убивай“ и това е Неговата свята воля, но ако някой убиец въпреки това убива, това вече става по Божие допущение, заради свободата на човешката воля.

Ето и някои други мисли на Дънов, в които доброто и злото се релативизират:

„Като влезете в Божествения свят, вие ще оставите вашите начини за ходене по Земята – земният морал е безморалие на Небето, а земното право е безправие на Небето. И като се събере всичката наша правда на Земята, тя не може да направи даже една добродетел на един Ангел[63].

„Господ не се нуждае от верующи или безверници, за Него е безразлично дали ще вярват хората или не.“[64]

„В окултизма няма никакъв морал. Той изучава нещата такива, каквито са си – като чисти факти[65].

Със своите опити да замъгли Божествените абсолютни понятия за добро и зло, а заедно с това и да принизи значението на добродетелите, Дънов се стреми да привлече хората в окултните области на практическия сатанизъм. И горко на тези, които го следват.

В една от последните си беседи, държана на 10 декември 1944 година, Дънов казва по повод на настъпилия безбожен комунистически строй и справедливостта на народния съд:

„Радвам се, че в България е дошла правдата. …Там, дето има правда, ред и порядък, и свободата съществува. Искат справедлив народен съд. Народът ще съди. Бог ще се прояви. Трябва справедливост. Нас ни е страх, мислим че българският народ може да отсъди някого повече. Нека вярваме, че ще отсъди правилно[66].“

Ще оставим без коментар тази погрешни „ясновидски надежди“. Но Дънов продължава в още по-пророчески стил:

„Ние сме вече в демаркационна линия. От 1945 година стъпваме в новата епоха. Четиридесет и петата година определя една нова епоха, отдето започва постепенно подобрение на човешката мисъл, подобрение на човешките чувства, иде подобрение на човешките постъпки, подобрение в човешкия организъм, подобрение между господари и слуги, между учители и ученици, между майки и бащи, навсякъде ще има едно коренно органично променение. Ще им е приятно на хората да живеят[67].“

Какво блестящо предсказание! Наистина е било приятно на хората да живеят през свръхдуховната ера на комунизма, да се радват на прекрасната свобода на мисли, чувства и духовност. Но най-приятно е било на хората по лагерите в Скравена, Ловеч и Белене, които най-пълно са изпитали подобрението на отношението между хората – когато са ги пребивали до смърт, унижавали по нечовешки начини и накрая са им хвърляли телата на свинете.

Считаме, че казахме достатъчно за ясновидството на „всемирния учител“ Дънов и неговото „божествено зрение“.

Бъдете свети, понеже Аз съм свет“, казва Господ (Левит 11:44; 1 Петра 1:16). За постигане на тази чистота и святост е необходима непрекъсната борба срещу съблазните на плътта и нечистите мисли на ума. Така учи словото Божие.

А какво учи Дънов? Като логично следствие от Дъновото лъжливо учение за „абсолютната свобода“, по необходимост трябва да се появи и лъжеучението за свободата от целомъдрие, от всякакви брачни ограничения. Затова няма нищо чудно в това, че понякога Дънов наистина проповядва безнравствено поведение и дори разврат между хората. Според него, бракът е излишен:

„Всеки, след като се ожени, казва: „Всичката прелест е до годежа.“ Момъкът и момата са идеални, но щом се оженят, всичко преминава и затова хората казват: „Не струва човек да се жени.“ Действително, не струва човек да се жени, защото това не е сватба, а свада[68].“

„Онова, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“ (Матей 19:6). В този стих по-видомому Христос говори за брака. Всъщност брак ли е това, което хората днес правят? Бог е съчетал ума и сърцето, душата и Духа, тялото и низшата душа. …Онова, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва – между какво е направено това съчетание? Между стомаха и храната, между белите дробове и въздуха, между сърцето и чувствата, между ума и мислите[69].“

Тук Дънов прави сложни словесни еквилибристики, говори за всевъзможни и невъзможни съчетания, само не споменава за съчетанието между мъжа и жената в Тайнството Брак при което двамата стават една плът, според Божието слово (Битие 2:24). Само че как да говори Дънов за християнски брак, след като при него срещаме почти неприкрити наставления за разврат:

„Употребявайте любовта за подмладяване и не се ограничавайте.“[70]

„Двама души, които се любят, критикувате ги, казвате: „Любят се!“ Оставете тези хора, нека се понаядят. И двамата са гладували. Те си готвят един на друг[71].

Дънов ясно казва: „не се ограничавайте“ за такива неща, за които Христос още по-ясно ни казва да се ограничаваме, при това не само в делата, но дори и в сърдечните помисли: „Аз пък ви казвам, че всеки, които поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си“(Матей 5:27-28). Дали Христос и Дънов учат на едно и също нравствено поведение? Очевидно не.

А за светостта на брака и взаимоотношенията между мъжа и жената Словото Божие учи така: „Бракът е нещо честно у всички, и брачното легло чисто: а блудниците и прелюбодейците ще съди Бог“ (Евреи 13:4), „прелюбодейци… няма да наследят царството Божие“ (1 Коринтяни 6:9); „не прелюбодействай“ (Изход 20:14). Дънов, обратното, проповядва пълна свобода в отношенията на половете помежду им и отрича тайнството Брак, защото той отрича и самата Христова Църква.

Ето още едно наставление на Дънов срещу всякакви ограничения:

„Който ви обича – учи Дънов – не може да иска да ограничава нито вашето сърце, нито вашия ум, нито вашата воля. Той трябва да остави свободни вашите действия.“[72]

От Дъновото наставление можем да заключим, че ако мъжът обича жена си, а тя прелюбодейства, той не трябва я ограничава или вразумява, а трябва да остави жената свободно да си блудства. Така, разбира се, трябва да се държи и любящата жена с развратния свой мъж. Хубав съвет за модерни хора!

Нека разгледаме и още една мисъл на Дънов, твърде далеч от истинския християнски морал:

„В що се състои грехът? Всяко нещо, което не ражда, няма плод или зародиш в себе си, е грях. Една жена, която сводничи, блудства, без да ражда, прави грях. Зачатието изкупва греха[73].“

Следователно всички сводници, блудници, прелюбодейки, които раждат от блуд, вече не са грешни и могат да продължават своето дело, стига само да раждат. Както и да се мъчат учениците на Дънов да омаловажат тези скверни думи на своя учител с различни словесни хитросплетения, като им предават друг смисъл, но от техните лукави умувания нищо не излиза[74]. Блудният грях не се унищожава със зачатие или раждане, а със съзнание за мерзостта на този грях и с истинско покаяние за него пред Бога, за което „учителят“ Дънов нищо не говори, защото като теософ той не признава никакво покаяние („казвате, че лошият човек може да се покае. Знаете ли колко хиляди години са нужни за това?“[75]), а учи за неумолимото възмездие за всеки грях, което хората ще изтърпят в бъдещето превъплъщение.

В някои беседи „учителят“ говори на учениците си да се пазят от дявола, но на други места срещаме точно обратните наставления:

„Ето една отлична и насърчителна черта на дявола. И Господ казва: „Вземете пример от него.“[76]

„И Ангелите Божии слизат и възлизат. Както Ангелите слизат и се качват, така и дяволите слизат и се качват – значи и едните, и другите вършат Божията воля и се подчиняват на Божествените закони[77].“

„И бъдете уверени в едно нещо: ония, които спъват пътя Господен, това сме ние хората; дяволите не спъват пътя Господен[78].“

„Бог си служи и с добрите, и с лошите духове.“[79]

„Казва се, че Христос праща дявола във вечния огън. Но аз виждам, че Той го поставя слуга на Бога. Праща го да служи на слаби и страдащи, да служи на всички и навсякъде без насилие.“[80]

Първо трябва да уточним, че Господ никога и никъде не е казвал: „Вземете пример от дявола“ и Дънов много изопачава истината. А изявленията на „учителя“, че „дяволите не спъват пътя Господен“ и „Бог ги праща да служат на слаби и страдащи“ също въвежда в огромно заблуждение, защото Божието Слово говори, че: „дяволът като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне“ (1 Петра 5:8); „Който прави грях, от дявола е, защото от край време дяволът съгрешава. За това се и яви Син Божий, за да разруши делата на дявола.“(1 Иоан 3:8). Ако дяволите вършат Божията воля, както твърди Дънов, защо е трябвало Божият Син да им разрушава делата? Но ние разбираме симпатиите на Дънов към делата на дявола, защото и той самият върши много от неговите дела.

По подобен начин Дънов възхвалява и ада: че там слизали само героите. Интересно тогава, кой трябва да отиде в рая.

„Ако се слезе в ада, ще се почувствате десетки хиляди килограма по-тежки. Само героите слизат в ада – така е описано и в гръцката митология. И в ада има ценни работи – има население, което живее там и е със съзнание, че това място е тяхно. Който слезе там, трябва да вземе формата им. Адът е като една смет, струпвана от двадесет и повече години, която вече се разлага и гние; който оценява сметта, ще се възползва, а който не я оценява, ще казва, че това е боклук непотребен.“[81]

***

За невежественото съзнание всички религии си приличат. Именно това духовно невежество умело се използва от новите „учители“ на човечеството, за да могат те още повече да объркат съвременния човек, който и без това е вече духовно объркан. Новите учители са „пророци“ на една нова синкретична религия, в която можем да открием всичко друго, но не и автентичното учение на Христос, Спасителя на света. На теософи и езотерици им се привиждат теософия, окултизъм и езотеризъм навсякъде, дори там, където те съвсем не биха могли да бъдат. Думите на Б. Паскал „колкото е по-интелигентен човек, толкова повече своеобразие открива у другите хора, а за посредствения всички са еднакви“[82], в нашия случай биха могли да звучат така: колкото е по-духовен човек, толкова повече разлики открива у многобройните религии, а за езотерика и за посредствения човек всички религии са еднакви.

С интерес отбелязваме, че теософите и „езотеричните християни“, които най-много настояват за обединението на религиите, точно те най-малко обичат да уточняват един „дребен“ детайл. На каква основа те желаят да стане това пагубно обединение? Очевидно теософите биха искали сливането на религиите да стане въз основа на теософските догми. „Няма религия по-висока от Истината“, гръмко викат те. Не толкова гръмко, но достатъчно разбираемо те казват: „Теософията е тази истина.“ И накрая, вече шепнешком, правят заключението: „Няма религия по-висока от нашия окултизъм[83].“

Последния извод, който можем да направим е, че повечето съвременни нехристиянски учения не са само естествени човешки заблуждения, а са плод на съвместната дейност между хора и паднали духове. П. Дънов и Ванга не са били само някакви заблудени хора, но са били и реални проводници на демонични сили. Това обяснява и тяхното голямо влияние върху хората (това важи повече за Дънов, който е имал естествените качества на лидер), обяснява защо думите им са съдържали в себе си една особена сила, която понякога почти хипнотично е влияела върху хора, незащитени от Божията благодат. Именно затова нека винаги помним, че само с Божия помощ можем истински да се предпазим от козните на злобата, само в Бога е нашето истинско прибежище и надежда.

И ако някой сега подигравателно попита, за кой Бог става въпрос, ние веднага ще отговорим: ние вярваме единствено в Троичния Бог на християните!

И затова отхвърляме окултния „бог“ на антихриста и неговите слуги.

Бог да ни пази от всичко фалшиво, измамно и пагубно!

Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй нас, грешните! Амин.

_____________________________

* Публикувано от Енорийски издателски център при храм “Св. св. Кирил и Методий”, ул. Г. Вашингтон № 47, София. Тук текстът е възпроизведен след разрешението на г-н Руси Ст. Русев, сътрудник в същия център, на когото авторът на блога дължи голяма благодарност.

[1]. Виж-http://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/fakulteti/fakultet_po_pedagogika/specialnosti/bakalav_rski_programi/fakultet_po_pedagogika/neformalno_obrazovanie

[2]. През март 2005 г. авторитетното сп. Щерн дава за България следните данни: 7,7 милиона жители, от които 84% са (поне формално) източно-православни християни, 13% – мюсюлмани, 3% – протестанти, католици, евреи, и др. Но според ст. н. с. Стефан Пенов от БАН, съветник на комисията по вероизповеданията, само 50 % от православните християни посещават църква (и то не редовно). В този аспект още по-важно разграничение прави немската федерална служба за чуждестранни осиновявания в статистиките си за България от 2003, където изрично се посочва, че атеистите в България са около 1/3 от населението, както е важен и изводът, че много българи са вписвани формално като източноправославни, макар всъщност да не са (вж. http://www.point-of-view.org/?p=24).

[3]. Ласков, Д. Цит. по сб. Истината за учението на П. Дънов. Света Гора, 2002, с. 7.

[4]. Г. Миркович (1825-1905) е лекар, родом от Сливен. В един по-късен етап от живота си той започва да се занимава с окултизъм и е автор на теософско-окултните списания „Нова светлина“ (1891-1896), „Здравословие“ (1892-1896) и „Виделина“ (1902). През 1893г. в Париж, на спиритически сеанс, чрез медиума Лучия Гранж, Миркович получава съобщение за „млад вожд на българския народ, надарен с божествена сила, който след много пътешествия се завръща в България“. Така става ясно и защо Миркович, получил това бесовско откровение за „вожда“ Дънов, охотно се среща с него и заедно с него се заемат да „повдигат“ религиозния дух на българския народ към пропастта на теософията и окултизма.

[5]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. С., 2006, с. 14.

[6]. Кръстев, В. Изгревът на Бялото братство пее и свири, учи и живее, т. 1. С. 1993, с. 41.

[7]. Беинса Дуно. Учителя за… Пос. съч., с. 6.

[8]. Пак там, с. 14.

[9]. Кръстев, В. Изгревът на… Пос. съч., с.634-635.

[10]. Вж. Църковен вестник, С., бр. 32 от 1922, с. 2.

[11]. Дънов, П. Призвание към народа ми – български синове на семейството славянско, С., 1998, с. 4.

[12]. Дънов, П., Призвание към… Пос. съч., с. 7.

[13]. Вж. Дънов, П. Сила и живот, т. 1. С., 2006, с. 318.

[14]. Френология (от гръцки: φρήν – ум, съзнание; и λόγος, логос – изучаване) е псевдонаука, която твърди, че може да определи характера и личностните особености на човек, изследвайки формата на черепа, лицето и главата.

[15]. Определение на архиерейския Събор от 7 юли 1922 г. Вж Църковен вестник, С., бр.33 от 1922 г., с. 4.

[16]. Църковен вестник, С., бр. 33 от 1922 г., с. 4.

[17]. Църковен вестник, С., бр. 19-20 от 1922 г., с. 5.

[18]. Пентаграмът не е християнски символ и никога не е бил. Според твърденията на дъновистите, в петте му краища се намирали петте добродетели. Но защо точно пет, след като нито Христос, нито някой от Светите Отци ограничава добродетелите до пет? Просто защото толкова трябват на Дънов за демоничния пентаграм. Пентаграмът се появява около 4000 пр. н. е. в Месопотамия. Първоначално е символизирал женското начало, но с течение на времето това доста се е променило и в наши дни често е използван при много сатанински ритуали.

[19]. Кръстев, В. Изгревът на Бялото…, т. 1. Пос. съч., с. 207.

[20]. Вж. Кръстев, В. Изгревът на Бялото …, т. 1. Пос. съч., с.460.

[21]. „Щом почнете да ограничавате духа на човека, – как той трябва да мисли, чувства и действа, (духът) веднага ще ви остави. …Трябва да се развързват хората (а не да се свързват).“ Дънов, П. Сила и… т. 1. Пос. съч., с. 448.

[22]. Калнев, М. Нравственото и …; цит. по сборника „Дъновизмът без маска“. Пос. съч., с. 130.

[23]. Калнев, М. Цит. по сб. „Истината за учението на Дънов“. Пос. съч., с. 115.

[24]. Дъновизмът без маска. Пос. съч., с. 108-109.

[25]. Дъновизмът без маска. Пос. съч., с. 101.

[26]. Пак там, с. 102.

[27]. Протоколи от годишната среща на веригата на Бялото Братство, В. Търново, 10.08.1914 г.

[28]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. С., 2006, с. 11.

[29]. Дънов, П. Двата пътя. С., 1999, с. 23.

[30]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. Пос. съч., с. 3.

[31]. Пак там, с. 4.

[32]. Пак там, с. 6.

[33]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. Пос. съч., с. 4.

[34]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. Пос. съч., с. 14.

[35]. Пак там, с. 15.

[36]. Пак там, с. 57.

[37]. Кръстев, В. Изгревът на…, т. 1. Пос. съч., с. 634-635.

[38]. http://www.izgrevat.com/.

[39]. Дънов, П. Новият човек. Пос. съч., с. 23-24.

[40].Дънов, П. Ще управлява всички народи, неделни беседи; http://www. ivanstamenov.com/2010/10/2302/.

[41]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. Пос. съч., с. 14.

[42]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. Пос. съч., с. 8.

[43]. Църковен вестник, С., бр. 19-20 от 1922, с. 5.

[44].Софроний Ников дълги години е бил председател на теософското общество в България.

[45]. Послание на архиереите. Църковен вестник, С., бр. 22-23 от 1922, с. 4.

[46]. Църковен вестник, С., бр. 22-23 от 1922, с. 4.

[47]. Църковен вестник, С., бр. 22-23 от 1922, с. 5.

[48]. Пак там, с. 6.

[49].Определение на архиереите за Дънов. Църковен вестник, С., бр. 33 от 1922, с. 4-5.

[50]. http://panevritmiyabg.org/home.php?lang=bg.

[51].Министерство на Образованието и науката,писмо № 1103-72/09.12.2005.

[52].Вж. А. Златинова в ел. сайт на в. Новинар http://www.novinar.net/news/ siratci-nasilvani-za-danovisti_MTEyMTsw.html.

[53].Н. Господинова. Паневритимия в българското училище? Публикувано на 31.03.2006 в http://www.pravoslavie.bg.

[54]. Дънов, П., Великата майка. С. 2006, с. 165.

[55]. Дънов, П. Закони на доброто. С., 1993, с. 76.

[56]. Дънов, П. Интуицията – гласът на душата. Пос. съч., с. 12.

[57]. Дънов, П. Учителят говори. Варна, 1992, с. 74.

[58]. Данков, Е., цит. по сборника „Дъновизмът без маска“. С., 1995, с. 152.

[59]. Дънов, П. Сила и живот, т. 1. Пос. съч., с. 16.

[60].Патр. Калист и Игнатий Ксантопули. Добротолюбие, т. 5. Света Гора, 2000, с. 339.

[61]. Добротолюбие, т. 1. Света Гора, 2000, с. 45.

[62]. Дънов, П. Великата майка. С., 2006, с.165-166.

[63]. Дънов, П. Трите живота. С., 2005, с. 155.

[64]. Дънов, П. Новият човек. Пос. съч., с. 31.

[65]. Дънов, П. Великата майка. Пос. съч., с. 149.

[66]. Дънов, П. Заветът на любовта. Кърджали, 1999, с.338.

[67].  Дънов, П. Заветът на любовта. Кърджали, 1999, с. 341.

[68].  Дънов, П., Великата майка. Пос. съч., с. 135.

[69].  Дънов, П. Сила и живот, т. 2. Пос. съч., с. 452; с. 455; с. 459.

[70]. Дънов, П. Славата Божия, Царството Божие и волята Божия, С., 1998, с. 105.

[71].  Дънов, П. Заветът на любовта, т. 2. С., 1995, с. 56.

[72]. Дънов, П. Които вас приемат, беседа от 26 март 1922 г., http://triangle.bg/books/1922-01-15-10.2000/1922-03-26-10.html

[73].Дънов, П. Сила и… т. 1. Пос. съч., с. 97-98.

[74].Вж. Калнев, М. Сборник „Дъновизмът без маска“. Пос. съч., с. 133.

[75]. Дънов, П. Сила и… т.1. Пос. съч., с. 302.

[76]. Дънов, П. Сила и живот, т. 1. Пос. съч., с. 35-36.

[77]. Дънов, П. Сила и…, т. 2. Пос. съч., с. 296.

[78]. Пак там, с. 14.

[79]. Дънов, П. Интуицията – гласът на душата. Пос. съч., с. 71.

[80].Дънов, П. Заветът на любовта, т. 2. Пос. съч., с. 60.

[81]. Дънов, П. Сила и …, т. 1. Пос. съч., с. 319.

[82]. Паскал, Б. Мисли. С., 2001, с. 10.

[83]. Вж. Кураев, А. Сатанизм для интелигенции, т. 1. Москва, 1997, с. 55.

Изображение: авторът, Негово Всепреподобие иеромонах Висарион

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2wv

МИТЪТ ЗА „ПРЕДАТЕЛСТВОТО” НА ПОП КРЪСТЮ*

    Не лъжесвидетелствай против  ближния си (Изх. 20:16).

Георги Тодоров

В последно време наново се възбуди общественият интерес към темата за „предаването” на Васил Левски. Излязоха няколко книги, които доказват, че поп Кръстю Никифоров не е предал Левски. Те обаче все още не са в състояние да обърнат общественото мнение, което продължава да вярва в мита за „предателството”, утвърден в произведенията на такива авторитети като Любен Каравелов, Захари Стоянов, Иван Вазов, Димитър Страшимиров, Антон Страшимиров, Александър Бурмов, Иван Унджиев, Константин Илиев и др.Всъщност истинските митотворци са първите трима. След Каравелов, Вазов и Захари Стоянов митът за „предателя” поп Кръстю е напълно изграден. Мисленето на последващите историци, изследователи и литератори е предварително формирано от този мит и в своите творби те само го утвърждават и надграждат.

Любен Каравелов и „предателството”

„Кръстникът” на обвинението в предателство срещу отец Кръстю Никифоров е Любен Каравелов. До Освобождението той е единственият, който публикува версии за „предаването” на Васил Левски. Прави го чрез няколко публикации в различни броеве на вестник „Независимост” в периода 1873-1874 година.

Първата публикация е от юни 1873 година: „Научаваме се из достоверен източник, че покойния Васил Левски е предаден от двама Ловчелие. Един из тях, по име Добре, е механджия; а другият, по име Пано Петков, е обявлен чапкънин. Това известие се потвърдява с множество факти. Тук е помешан и един поп, но ние и до днес още не сме известени до колко е голямо неговото предателство”.

Тази публикация е изключително странна и не е получила достатъчно внимание от страна на изследователите. В нея редакторът Каравелов, цитирайки „достоверен източник” и потвърждение „с множество факти”, пряко обвинява поименно двама души в предателство. Публикацията излиза близо половин година след залавянето на Левски. Без съмнение през тези месеци съзнанието на Каравелов е било изцяло обзето от станалата трагедия, която предизвиква прелом в неговия живот. По всякакъв начин той е търсил да се добере до истината как се е случил провалът. И когато излиза с публикация по този въпрос, тя се оказва клеветническа. Двама души, независимо от техните други грехове, са публично и поименно лъжливо обвинени в нещо, което не са извършили.

И тъй митът за предателството е заченат в безспорна лъжа. Предателството се предпоставя, а тепърва се търси някой, на когото то да се припише. Обикновено тази дописка се прескача като нещо недостоверно и несериозно, но тя е извънредно важна. В нея виждаме в зародиш всичко, което ще ни се поднесе по-нататък – и „достоверни източници”, и „множество факти”, и самата тема за „предателството”, и „помешването” на „един поп”…

Публикацията не е безобидна клюка. Тя е престъпление. Извършено е с умисъл. Лъжата за предателството на Добре механджията и Пано Петков е преднамерено съчинена от някой, който знае, че не е истина. Каравелов не е нейният автор, но той съзнателно стана неин съучастник. Никога впоследствие той не отпечатва извинение спрямо несправедливо обвинените.

Втората версия за „предателството” е публикувана през август 1873 година пак от Каравелов в „Независимост”: „Позитивно вече се знае, че Васил Левски е предаден от поп Кръстя. Васил е дал на тоя поп малко парици и някои други неща да ги скрие, а тия парици и тия неща са били най-главната причина, която е накарала черковния служител да продаде една християнска душа на турските джелати…”

Защо Каравелов има нужда от предателството?

Идеята за предателството съхранява свръхчовешкия статус на Левски. Ако не е имало предателство, значи „Демонът на империята” се е оставил аджамийски да бъде заловен жив от уж некадърните провинциални турски заптиета при рутинно изпълнение на техните служебни задължения. Уловен е при нулеви предпазни мерки и при смущаващо слаба съпротива. Очакваме Демонът или да измисли нещо свръххитро и да се измъкне като невидим фантом, или поне геройски да избие половин дузина нападатели. Той не успява да убие и един от тях.

За Каравелов настава „мрак по пладне”, защото той е заложил всичко на Левски, вярвайки в неговите свръхчовешки способности. Ако неговият герой не е могъл интелектуално и физически да се справи с толкова стандартна ситуация, имал ли е качествата да се справи с далеч по-тежката отговорност на едно всенародно въстание? Ако не е имал такива качества, тогава Каравелов ще трябва да понесе отговорността за погрешния си избор и сляпата си вяра в този човек.

Несправянето на Левски означава тотален личен провал за Каравелов.

И тук идва на помощ версията за „предателството”, която психологически върши три неща:

1. Съхранява донякъде геройския статус: героят не се е провалил в стандартна ситуация; срещу него се е действало подло, не по правилата.

2. Каравелов, както по-късно и априлските въстаници, навсякъде твърди, че Османската империя е прогнила и че турците са некадърни. И днес в нашето съзнание турското заптие е карикатурен образ; то бива въртяно на пръст от хитроумния Левски, а почне ли стрелбата, то бяга от страх или пада сразено. Версията за „предателството” крепи представата за малоценност на турците.

3. „Предателството” пренасочва отрицателните чувства, породени от провала (включително екзистенциалната депресия у Каравелов) не към провалилите се Левски и Каравелов, а към трето лице – „предателя”.

Със залавянето на Левски рухва цялата организация, а заедно с нея и мечтата на Каравелов. Митът за „предателството” му служи, за да съхрани вярата си във възможността на тази мечта и в своята правота.

Вазов и митът за „предателството”

Иван Вазов е човекът, който е оказал най-голямо въздействие върху възпитанието и светогледа на българския народ през последните векове. Най-влиятелната му стихосбирка е „Епопея на забравените”, която започва именно с одата „Левски”, една от най-ярките и разтърсващи поетични творби на народния поет. В нея той заявява:

Той биде предаден, и от един поп!

Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,

тоз позор за Бога, туй петно на храма

Дякона погуби чрез черна измама!

Тоз човек безстиден със ниско чело,

пратен на земята не се знай защо,

тоз издайник грозен и Божи служител,

който тая титла без срам бе похитил,

на кого устата, пълна с яд и злост,

изреваха подло: „Фанете тогоз!”

На кого ръката не благословия,

 а издайство свърши, и гръм не строши я,

и чието име аз не ще спомена

от страх мойта песен да не оскверня,

и кого родила една майка луда,

който равен в адът има само Юда,

фърли в плач и жалост цял народ тогаз!

И тоз човек йоще живей между нас!

Никога в българската поезия и проза на всички времена не е изричана по-вдъхновена, по-злословна, многоречива, изрична, поетична и незабравима хула спрямо един човек.

Ясно е защо Вазов има нужда от мита за предателството. Причините са художествени. Нужна му е драматургия, нужна му е антитеза, за да подчертае тезата, нужно му е черно, за да подчертае бялото. Той изгражда художествен образ на свръхчовек, а свръхчовекът не може да бъде хванат жив при обикновена полицейска хайка и само десет реда след като поетът вече ни е заявил, че турската власт:

обсаждаше двайсет града изведнъж

 да улови тоя демон вездесъщ.

Одата „Левски” е публикувана в стихосбирката „Гусла”. Предисловието на книгата носи дата 2 октомври 1881 година. Единадесет дни преди това, на 21 септември 1881 година, поп Кръстю вече е бил предал Богу дух.Преди да напише тези убийствени редове, Вазов не е направил опит да установи истината. Ако беше отишъл до Ловеч и беше говорил със смъртноболния по това време поп Кръстю, подобни стихове нямаше да бъдат написани. Народният поет е приел за чиста монета вече създадения мит, пришпорил е въображението си и е изваял истински шедьовър на клеветническото изкуство.

Народната приказка за „лошата дума” съдържа съзнание за огромната сила на словото. Великата словесна дарба, която поетът е имал, не е била съпроводена, уви, със също така велико съзнание за отговорност при боравене със словото.

Вече се доказва, че всички тези думи са вдъхновени от една лъжа. Но една лъжа, когато е повторена чрез четене и рецитация милиони пъти, замества истината. Какво се прави оттук нататък? Не можем да отменим омразата и презрението, които, заедно с поета, милиони българи са изпитвали към „предателя” поп.

Със силата на какъв талант ще изтрием срама, който е тегнал върху паметта на този човек? А на неговите потомци? И ще можем ли след това още да вярваме на народния поет в другите му писания?

Захари Стоянов и митът за „предателството”

Можем ли впрочем да вярваме на Захари Стоянов? През 1883 година той публикува своята книга „Васил Левски (Дяконът). Черти от живота му”. Тук под формата на историческо биографично изследване той надгражда върху създадения вече мит, като внася и свой принос. Дописката в „Независимост” говореше за „малко парици и някои други неща”. Стоянов наддава: „У него имало дебели комитетски суми, които нему щели да останат след предателството на Левски.”

Но с какво да си обясним тази безкритичност на автора към мита за „предателството”? От една страна, и тук имаме художествени причини. В края на книгата авторът нарича себе си „горещ обожател” на Левски, а в самото ѝ начало той обявява целите си, продиктувани от „национален егоизъм”. Като коментира почестите, които се оказват след Освободителната война на „чуждите гробове и величия”, Стоянов възкликва: „А нима нашите собствени братя, нашите херои (каквито и да са те), най-после нашата гордост не заслужават горните почести?” Той не е търсач на истината, а целенасочено изгражда образ на свръхчовек.

Изследвания показват, че Захари Стоянов необяснимо защо не е използвал Ловчанския архив, който му е бил даден от Никола Цветков за писането на биографията. А в нея изрично се оплаква от липсата на архиви.

Както и в други свои творби, авторът смесва достоверните исторически факти със свои измислици, които изопачават истината или поне я „доукрасяват” в желаната от него посока.

От писанията на Захари Стоянов личи неговата неприязън към Църквата и църковниците (освен духовниците-революционери). Тази неприязън със сигурност се е увеличила след Освобождението, когато той влиза в първата българска масонска ложа „Балканска звезда” в Русе, просъществувала от март 1880 година поне до края на 1882 година, а може би и до пролетта на 1883 година. Точно това е времето, когато Захари Стоянов събира материалите за своята биография на Левски, обмисля книгата и работи по нея. Антиправославната идеология на масонството несъмнено е мотивирала допълнително автора в изграждането на клеветническия мит срещу поп Кръстю. Примерите за това са безброй, като например определението за „примките на предателя, примки, които се състояли от патрахил, от черна капа и от черковен требник.”

Истината

Истината е, че по мнението на всички сериозни съвременни изследователи няма доказателства, че Левски е бил предаден от поп Кръстю. Налице са само косвени улики, някои от които са доказано изфабрикувани. Относно самото залавяне на Левски фактите говорят, че то не се дължи на предателство, а на поредица от грешки…

Съществуват сериозни основания да се смята, че поп Кръстю е жертва на съзнателна кампания за оклеветяване от страна на участници в комитетската дейност, главно в Ловеч и Плевен.

Почтеният историк, както и почтеният човек е длъжен да приеме, че отец Кръстю Никифоров е невинен по тези обвинения – до доказване на противното.

Впрочем все още липсва фундаментално научно изследване по този въпрос, което да обобщи всичко постигнато от науката на настоящия етап. Може би най-полезната част от това изследване би било да се проучат движещите сили на клеветата и личната отговорност на всеки от участниците в тази вече 130-годишна драма на българската съвест.

От друга страна, едва ли имат основание опитите за героизиране на поп Кръстю. Нямаме сведения той да е велик духовник или мъченик за вярата, а е бил по-скоро жертва на велика несправедливост. Не е толкова забележителен с това, което е направил, колкото с това, което са му направили другите. Ловчанският свещеник е най-ярката жертва на клевета в цялата българска история. Идеята да му се издигне паметник е по-скоро търсене на психологическа компенсация за 130-годишното му очерняне. Самият той няма нужда от възвеличаване, а от реабилитация по отношение на несправедливите обвинения и очистване на името му.

Верният път към това очистване е починът, получил благословията на Ловчанския митрополит Гавриил, който постави паметна плоча на храма „Успение Богородично” в Ловеч с надпис: „В този храм служи поп Кръстю Тотев Никифоров, живял: 1838-1881 година, борец за църковни, национални и социални свободи. Светлата му памет бе помрачавана 120 години.”

Нравственото и духовното здраве на България изисква от нас да продължим работата си по тази тема. Но целта на нашите действия и изследвания не бива да бъде предпоставеното оправдаване или обвиняване на когото и да било, а само една – истината. Защото казано е: „И ще познаете истината и истината ще ви направи свободни” (Иоан 6:32).

___________________________

*Публикувано във вестник Ловеч глас, бр. 74 от 24 октомври 2011, с. 5.

Същата статия е поставена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права

СЪДЪРЖАНИЕ И ЗНАЧЕНИЕ ДОГМАТИТЕ*

Проф. д-р Тотю Коев

Думата догмат се използва както в църковната, така и в извънцърковната терминология. Това е самопонятно, но трябва веднага да се отбележи, че в извънцърковните среди в тази дума обикновено се влага твърде негативно съдържание: когато за нещо се каже, че е догматично, се разбира, че то е сухо, безжизнено, сковаващо, ретроградно, ненаучно и т. н. В последно време у нас често се говори, че ако иска да отговори на съвременните нужди на вярващите, Българската православна църква трябва да се модернизира, като промени ритуалите и преди всичко догматиката. Последното е показател, че дори и хора на отговорни държавни постове, мислещи така, проявяват недостатъчна компетентност. Ще рече, необходимо е да се хвърли светлина върху догмата като понятие, съдържание, форма, характерни белези и значение и едва тогава да се види дали е необходима промяна на догматиката, т. е. на вероучението.

а) Понятие за догматите.

Думата „догмат“ е гръцка (δόγμα). Произлиза от глагола δοκεω=мисля, считам, предполагам,  в минало време δέδογμαι (3 л. ед.ч. δέδοκται=решено, установено, определено). Глаголът δοκεω изразява както вътрешна, субективна убеденост във или за нещо, така и произтичащото от тази убеденост външно, обективно установяване на нещо. Оттук етимологически съществителното δόγμα означава мисъл, която напълно се е утвърдила в човешкото съзнание, станала е за човека твърдо убеждение, безспорна истина, ясно установено положение, което на свой ред намира израз в категорично решение на човешката воля. Следователно тук са налице два елемента: мисъл и воля. Твърдата мисъл е предпоставка за категорична изява на волята. С такова значение думата δόγμα е била в употреба още в гръцко-римската древност и се среща предимно в областта на философията, религията, етиката и законодателството[1], а също така в Св. Писание и в древната християнска литература.

а. 1. В областта на философията.

Тук с δόγμα се означавало авторитетно мнение на даден философ, считано от него самия или от неговите последователи за несъмнена истина; също така философска система, поддържана от мнозина философи. По свидетелството на Цицерон (106-43 пр. Хр.) философите наричали догмати истините, постигнати или установени чрез мъдростта[2]. В този смисъл и Ориген (+253/54 г.) нарича догмати това, което се считало у гръцките философи за несъмнена истина[3].

а. 2. В областта на религията и етиката.

Философските умозрителни истини (догмати), за които говорят Цицерон и Ориген, имали предимно религиозно-етически характер, разбира се, с тогавашното съдържание на тези понятия. У Платон (427-347 пр. Хр.) догмати са наречени правилата или нормите относно справедливото и прекрасното, които трябвало да се внушават на децата[4]. Сенека (ок. 4 г. пр. Хр. – 65 сл. Хр.) наричал догмати основните положения на нравствения закон[5].

а. З. В областта на законодателството.

В гражданското и военното законодателство с догмати означавали разпорежданията на върховната власт, които имали безусловно задължителен характер. Така например Херодиан (ок. 170-ок. 240) наричал δόγμα (на лат. scitum, placitum, decretum) такова решение или предписание на римския сенат, което било задължително за целия народ[6]. Ксенофонт (428/7 – сл. 355 пр. Хр.) пък с δόγμα обозначавал разпорежданията на военачалниците, които били категорично задължителни за подчинените им войници[7].

Обобщено казано, древните класически писатели – гръцки и латински – с „догмат“ обозначавали безспорна умозрителна философска истина, религиозно-нравствено и естетическо правило и граждански закон.

а. 4. Със същото съдържание думата δόγμα се среща и в Св. Писание.

В Стария Завет с нея означавали, от една страна, царски наредби, укази и закони (ср. Дан. 2:13; 3:10; 6:8-9; Естир 3:9), а от друга – заповеди на Моисеевия закон (ср. Йезек. 20:24) или заповеди относно религиозния живот изобщо (ср. 2 Мак. 10:8; 15:36). Изпълнението на едните и другите било безусловно задължително.

В Новия Завет думата δόγμα е употребена 5 пъти със значение на:

– царски указ или закон.

У св. евангелист Лука (2:1) δόγμα се нарича заповедта на кесаря Август за преброяване на населението в цялата Римска империя. Всички били задължени да изпълнят тази заповед. В книга Деяния апостолски (17:7) δόγματα са наречени заповедите на кесаря, които също били задължителни за всички граждани в страната;

– религиозно учение.

В посланията на св. апостол Павел до Ефесяни (2:15 – Христос „… унищожи с учението Си закона на заповедите“ (εν δόγμασιν) и до Колосяни (2:14 – „Христос заличи с учението съществувалото за нас ръкописание“ (τοις δόγμασιν) догмати са наречени предписанията на Моисеевия закон, които дотогава били задължителни за всеки юдеин;

– задължителна норма за Църквата Христова.

В книга Деяния апостолски (16:4 – „… поръчваха на верните да пазят заповедите (τα δόγματα), отредени от апостолите и презвитерите в Иерусалим“ (догмати са наречени определенията на Апостолския събор (51 г.) в Иерусалим, които имат пряко отношение към живота на християните. Задължителният характер на тези определения се обуславя от факта, че те са съставени от Църквата със съдействието на Св. Дух: „Угодно бе на Светаго Духа и нам“ (Деян. 15:28).

а. 5. В древната християнска литература.

За да обозначат истините на вярата като истини безспорни, които имат произхода си от Бога и поради това са задължителни за вярващите, древните християнски писатели използвали думата δόγμα като условен термин, използвали я в смисъл на авторитетно вероучение.

Вярно е, че учението на Иисуса Христа относно истините на вярата и нравствените норми никъде в Новия Завет не е наречено δόγμα. Но в процеса на развитие на богословската мисъл тази дума влязла в широка употреба. Първоначално я използвали изобщо към християнското учение като цяло, а не само към веровите истини. Така например св. Игнатий Богоносец (+ ок. 110 г.) нарича учението на Иисуса Христа и апостолите „догмати Господни и апостолски“[8]. Със същото съдържание тази дума се среща в Посланието на апостол Варнава[9], у св. Юстин Философ (+ ок. 165 г.)[10], у Ориген[11], у Климент Александрийски (+ пр. 215 г.)[12] и др. От IV век насетне източните църковни писатели с δόγματα обозначавали не християнското учение изобщо, но само веровите истини, за разлика от нравствените норми. Св. Кирил Иерусалимски (+ 386 г.) нарича догмати на благочестието и догмати необходими за спасението тези истини на вярата, които се съдържали в Символа на Иерусалимската църква и били преподавани на оглашените[13]. И св. Григорий Богослов (329/30-390) нарича догмати основните истини на вярата, които оглашените трябвало да изучават – истините, в които трябвало да вярват кръстените и върху тях да изграждат новия си добродетелен живот[14]. Св. Василий Велики (330–379) използва думата δόγμα главно относно учението за личността на Иисуса Христа[15], докато неговият брат св. Григорий Нисийски (335–394) я отнася предимно към учението за Св. Троица, което нарича догмат на вярата[16]. И св. Иоан Златоуст (344/54–407) под догмати разбира християнското вероучение[17]. Истините на вярата, намерили словесна формулировка във вероопределенията на вселенските събори, били обозначавани от самите съборни отци като догмати[18], за разлика от другите определения, наречени канони или правила. В богослужебния чин на Православната църква догматици (δογματικόν) се наричат тези песнопения, които съдържат вероучителни елементи относно св. Богородица, Боговъплъщението и двете природи в личността на Иисуса Христа.

От IХ докъм средата на XVII в. думата “догмат“ почти не е била в употреба. В богословския език тя навлиза отново в края на XVII в., когато с нея започват да обозначават истините на вярата, за разлика от нравоучителните истини, както е било още в IV век. Днес терминът „догмат“ се използва нашироко от богословите във всички църкви и църковни общности – използва се само по отношение на истините на вярата.

б/ Съдържание и форма на догматите.

Като взела за основа етимологията на думата „догмат“, смисъла, който влагали в нея древните църковни мислители, и съобразно нуждите на църковния живот, православната църковна мисъл постепенно прецизирала съдържанието на понятието „догмат“, а Църквата вложила това съдържание в съответна словесна форма.

По съдържание догматите са богооткровени и вечни истини, съдържащи се в Божественото Откровение, което намира пълен и съвършен израз във и чрез Иисуса Христа. Догматите са слово на Божествения разум. Като божествени те са вечно живи и действени.

По форма догматите са глас на Църквата Христова. Дадени са от Бога на Църквата[19], която ги пази, възвестява, изяснява и дефинира.

За християните истината е Иисус Христос – въплътилият се Син Божи, Който Сам казва за Себе Си: „Аз съм истината“(Иоан 14:6). Обаче всеобхващащата истина е Св. Троица. Тя извършва изкуплението чрез Божия Син, Който чрез Въплъщението Си е съединил в Себе Си божественото и човешкото[20].

По своето съдържание догматите като свръхестествени богооткровени истини на вярата свидетелстват за единия по същество и троичен по Лица Бог-Творец, Промислител, Изкупител, Осветител и Правораздавател; за духовно-ангелския свят; за човека – неговото първоначално състояние, грехопадение и изкупление; за благодатното му състояние в Църквата, осъществявано чрез силата на Св. Дух, и за подготовката му към вечен и блажен живот с Бога.

Тези богооткровени верови истини (догмати) по форма са израз на църковното съзнание. Църквата като богочовешки организъм, като тяло, чийто Глава е Сам Иисус Христос, и поради пребъдващият в нея Дух Свети е пълнота (πλήρωμα). Затова и логическите формулировки, които тя дава на догматите със съдействието на Св. Дух (Деян. 15:28), са точни и пълни.

При усвояване съдържанието на догматите има два важни момента:

1.усвояване съдържанието им чрез индивидуален религиозен опит (Иоан 8:32) и

2. логическа формулировка на индивидуалния религиозен опит, постигана с помощта на разума (ср. Иоан 5:39, 46-47; 10:25). Религиозният опит дава възможност на християнина да се приобщава постепенно към Истината и да усвоява съдържанието на догматите. Този религиозен опит е възможен само в Църквата Христова. Чрез тайнствата тя дава на своите членове необходимите благодатни средства, за да могат да растат в Истината. Колкото по-тясно е общението с Църквата, толкова по-лесно и по-пълно може да се усвои църковното съзнание. Отделният член на Църквата само с нейна помощ може да вникне в съдържанието на догматите и да усвои тяхната същност[21]. Формулировката на догматите, която Църквата им дава, е задължителна за нейните членове. Ако липсва тази задължителност, неизбежно се стига до опасния за църковното съзнание плурализъм, губи се единството във вярата.

Църквата извлича съдържащите се в Божественото Откровение верови истини, които изяснява и възвестява на своите членове. Отначало в християнството не е имало догмати във формата на научно-богословска система. Християните нямали нужда от такава система, защото всеки се стремял да стане „нова твар“ (Деян. 2:46-47; 5:13-14; 2 Кор. 5:17; Римл. 6:4; Откр. 21:5) във и чрез Църквата. Когато възникнали разномислия, явила се нужда да се установи единство и в теоретическите формулировки на истината. Това било необходимо, за да има единство не само в живота, но и в съзнанието. Макар и второстепенно в сравнение с единството в живота с Църквата, това теоретическо единство било и е необходимо[22]. To e в унисон със заповедта на Иисуса Христа: „Да бъдат всички едно“ (Иоан 17:21). А това изисква единство както жизнено-практическо, така и теоретическо.

Църквата е формулирала и дефинирала на вселенски събори тези верови истини, които са били предмет на остри и продължителни догматически спорове (например за Св. Троица, за личността и изкупителното дело на Иисуса Христа, за иконопочитанието и др.). Истините на вярата, по които не са се водили такива остри спорове (например за благодатта, за претворяването на хляба и виното в тяло и кръв Христови при тайнството Евхаристия и др.), не са получили съответна вселенско-съборна формулировка. Но и едните, и другите са живи и действени в църковното съзнание и са еднакво задължителни. Едните и другите са достъпни чрез личен религиозен опит и съзерцание, достъпни са за чистите сърца. Иисус Христос казва, че „чистите по сърце ще видят Бога“(Мат. 5:8).

Ако се използват евангелски сравнения, за да се подчертае връзката между съдържанието и формата на догматите, би могло да се каже, че догматите като богооткровени истини са таланти, дадени от Бога на хората, а догматическите изяснения и формулировки са припечелените таланти (Мат. 25:14-30). Божественото, респективно формата е относително изменяема и служи като средство за проникване в същността на догматите. Трябва да се осмисли съдържанието, за да се разбере формата.

в/ Характерни белези на догматите.

Божествените истини – догматите, притежават определени черти или свойства, присъщи само на тях и отличаващи ги от останалите истини. Съществените черти или белези на догматите са: теологичност, богооткровеност, църковност, общозадължителност, неизменяемост и сотириологичност. Между тях съществува вътрешна връзка и обусловеност.

в. 1. Теологичност.

Това определение показва кои истини се разбират и приемат като догмати. От всички християнски истини, съдържащи се в Божественото Откровение, за догмати се приемат само тези, които се отнасят към същността на религията като вътрешен двустранен съюз между Бога и човека, при това съюз възстановен чрез Иисуса Христа. Всъщност това са истините, които съдържат учението на Църквата за Бога и Неговото отношение към разумните същества и по-частно към човека, или, с други думи, учението за единия по същност и троичен по Лица Бог; за човека с оглед неговото религиозно състояние: сътворяване и първоначално състояние, грехопадение и отчуждение от Бога, възстановяване на съюза му с Бога чрез Иисуса Христа; за неговото благодатно състояние в Църквата, осъществявано чрез силата на Св. Дух; за подготовката му към вечен и блажен живот с Бога. Всички останали истини, отнасящи се до религиозно-нравствения живот на християните (нравствени истини или заповеди); изразяващи отношението на вярващите към Бога чрез богослужението (обредови истини); регулиращи организационния им живот в Църквата (канонически истини) не са догмати на вярата, макар да са задължителни.

По своето съдържание догматите като свръхразсъдъчни истини са недостъпни за разума. Те се възприемат с вярващото сърце. „Чрез вяра проумяваме” (Евр. 11:3), пише св. апостол Павел. Ако в областта на вярата се осланяме само на постиженията на разума, никога не бихме могли да стигнем до нещо твърдо и категорично, винаги би имало съмнения и колебания. Само Откровението на Бога за Него Самия дава твърда и непоколебима опора, възвежда до степен на несъмнена достоверност. Само Бог знае Самия Себе Си. Той може да се открие и действително се е открил на хората чрез Своя единороден Син (ср. Мат. 11:27; Иоан 1:14,18), Когото „телесно обитава всичката пълнота на Божеството“ (Кол. 2:9) и всичката пълнота на божествената истина (ср. Иоан 1:14,17; 5:33; 8:32,40,45-46; 18:37; Ефес. 1:13; 4:21), Който като неизменна истина се възприема чрез вяра. Затова догматите се наричат истини на вярата.

в. 2. Богооткровеност.

По своя произход догматите са истини богооткровени, и като такива се съдържат в Божественото Откровение. Те са слово на Самия Бог, Който в Стария Завет е говорил чрез пророците; в Новия Завет е говорил Сам въплътилият се Син Божи Господ Иисус Христос, Който е „пътят и истината и животът“ (Иоан 14:6). На вярващите в Него Той е открил божествените истини (ср. Иоан 1:12-13; 3:34-36; Гал. 1:12; Ефес. 3:3; 1 Иоан 1:1-5). Със съдействието на Св. Дух апостолите са възвестявали това, което Сам Той е учил (ср. 1 Иоан 1:1-5). Тъй като Христовото учение е от Бога (ср. Иоан 7:17) и като божествено е безусловно истинно (ср. Иоан 8:12; 14:16) и неизменно (ср. Мат. 5:18; 1 Кор. 1:19-20), то истините на вярата, дадени от Христа, са такива. А те са такива именно защото са божествени или Христови. Ако не бяха Христови, не щяхме да имаме право да ги приемаме за безусловно истинни и неизменни. Следователно за догмати се приемат само тези истини на вярата, които се съдържат в словото Божие, които са дадени от Иисуса Христа и са възвестявани от апостолите. Вън от Божественото Откровение няма и не може да има божествени догматически истини. Като имали предвид божествения произход на догматите, мнозина от светите отци и учители на Църквата ги наричали догмати Христови[23], догмати Господни[24], догмати евангелски[25], догмати апостолски[26].

Едни от догматите се съдържат в Св. Писание, а други са дошли до нас от апостолското предание, но едните и другите имат еднаква сила за благочестието[27], защото всички водят началото си от Божественото Откровение (Св. Писание и Св. Предание).

в. 3. Църковност.

С това определение се подчертава ясно мисълта, че божествените истини не са дадени на отделни лица или групи от хора, а на Църквата, която по волята на нейния Създател и Глава Господ Иисус Христос ще пребъде до свършека на света (ср. Мат. 16:18; 28:20). А по думите на св. апостол Павел тя е „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15).

Църквата пази непрекъснато и без изменение дадените ѝ чрез апостолите истини на вярата. В своите решения и действия тя е непогрешима, защото е непогрешим нейният Глава Иисус Христос и защото в нея постоянно присъства и действа Духът на истината, Който упътва на всяка истина (ср. Иоан 16:13) и Който по обещанието на Спасителя ще пребъдва в нея вовеки (ср. Иоан 14:16). Kaто богочовешко единство, като тяло Христово Църквата е единствената вярна пазителка и безпогрешна тълкувателка на богооткровените истини. Затова между богооткровеността и църковността на догматите не може да се постави граница, както не може да се постави граница между Откровението и Църквата. Защото Откровението е на Църквата и в Църквата, както Църквата е Църква на Откровението и в Откровението. Вън от Църквата няма и не може да има догмати, защото вън от нея няма и не може да има истинско Божествено Откровение. Догматите са догмати само в Църквата и чрез Църквата. Като богооткровени истини те са дадени на нея не само да ги пази и възвестява, но и да ги изяснява и формулира. В този смисъл догматите имат двояко изразен църковен характер: от една страна, като дадени по съдържание на Църквата, и от друга – като дефинирани от нея по форма.

Като обявява една или друга истина за догмат, Църквата с това не въвежда някакво ново учение, което не се съдържа в Божественото Откровение, а със своя авторитет само свидетелства и утвърждава като догмат това, което тя е получила от Иисуса Христа и апостолите. Нейните определения са само словесна форма на богооткровените истини в зависимост от духа и нуждите на времето. А тези нужди са породени от стремежите на отделни лица да вникнат в истините на вярата предимно, ако не и изключително само със своя претендиращ за непогрешимост разум, а не със съборния и апостолски разум на Църквата, обвеян от силата на Св. Дух.

На Апостолския събор в Иерусалим представителите на Църквата със съдействието на Св. Дух взели решения, които се отнасяли до всички вярващи и били задължителни за тях (ср. Деян. 15:28; 16:4). По модела на този събор по-късно, когато нуждите налагали, Църквата свиквала вселенски събори, които формулирали дадени верови истини, приемани от всички за догмати. Някои от светите отци и учители наричали тези формулирани истини догмати на Църквата[28] или още догмати църковни[29].

От друга страна, членове на Църквата могат да бъдат само тези, които вярват и приемат догматите на вярата така, както вярва и учи Църквата. Тези пък, които се противят на нея и изопачават догматите, тя отлъчва и анатемосва, за да ги вразуми, а също така за да предпази верните от съблазни и изкушения. Като изброяват всички догмати, формулирани на предходните вселенски събори, отците на Шестия вселенски събор (681 г.) постановяват: „Ако някой не се придържа и не приема горепосочените догмати на благочестието и не мисли, и не проповядва така, а се опитва да върви против тях, на такъв нека бъде анатема…, и нека бъде изключен и заличен от християнското общество…, понеже ние окончателно постановихме – по никакъв начин нито да се притуря, нито да се изхвърля нещо от определеното“[30].

в. 4. Общозадължителност.

Тъй като по своето съдържание догматите са божествени истини, а божественото е универсално, от друга страна, те са дадени на Църквата, а тя е за всички времена и за всички народи, логически следва, че догматите като истини богооткровени и църковни са общозадължителни. Тази задължителност не е самоцелна. От нея са обусловени както нравственият живот на християните, така и тяхното религиозно съзнание.

Като усвоява чрез вяра догматическите истини на Божественото Откровение, християнинът чрез подвига на молитвата, поста, любовта, надеждата, кротостта, смирението, милосърдието и чрез благодатта, получавана чрез тайнствата, има възможност постепенно да променя своята природа, да възраства в Бога, да достига „до единство на вярата и на познаването Сина Божи, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Ефес. 4:13; Кол. 2:19). А пълната възраст на Христовото съвършенство е нравственото възрастване и съвършенство на Христовите последователи. На свой ред това съвършенство е немислимо без вярата във въплътилия се Син Божи Иисус Христос и в истините, възвестени от Него и проповядвани oт апостолите. За да предпази вярващите от изопачаване на тези истини и да подчертае тяхната богооткровеност и задължителност, св. апостол Павел пише: „Ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде. Евангелието, което аз ви благовестих, не е човешко, защото и аз нито го приех, нито го научих от човеци, а чрез откровение Иисус Христово“ (Гал. 1:8, 11-12). Като божествени истини на вярата догматите се определят и преподават от Църквата със съдействието на Св. Дух в името Христово. Те се определят и формулират от нея не по силата на самопроизволна човешка власт, а по дадената ѝ от Бога власт (ср. Мат. 18:17-18; 28:19-20; 1 Тим. 3:15). Поради това догматите съдържат в себе си съществено необходими условия за религиозно-нравствения живот на Църквата като цяло и за всеки от нейните членове поотделно. Отричането на догматите и  тяхното изопачаване е равносилно на духовно самоубийство, защото християнин, който отрича или изопачава догматите, отделя себе си от  животворното тяло – Църквата, и прекъсва връзката си с нейните благодатни сили. Оставен пък сам нa себе си, той е лишен от възможността да води християнски нравствен живот.

Догматите са общозадължителни истини на вярата също поради това, че те са норми, дадени от Бога за формиране на правилно религиозно съзнание. Присъщото на човека религиозно чувство се формира в зависимост от идеята за Абсолютното – за Бога и Неговото отношение към човека. Колкото тази идея е по-правилно развита и приета, толкова и религиозното съзнание е по-богато и по-съдържателно. До такова заключение се стига по аналогия с отношенията между хората: характерът и направлението на нашите чувства към другите хора и жизнените ни отношения се определят в зависимост от представите ни за тези хора и от тяхното отношение към нас. Както религиозното чувство, така и произтичащият от него религиозен живот биват различни у последователите на различните религиозни учения. И между самите християни развитието на религиозното чувство и на религиозния живот зависи от правилното, определено и ясно понятие за Бога и Неговото отношение към нас. А това понятие ни дава Църквата в своите вероопределения и го дава, за да ръководи то религиозното съзнание на всички вярващи и да направлява целия им религиозно-нравствен живот. Това вече показва, че определяните и преподавани от Църквата догмати на вярата имат значение на безусловно общозадължителни правила или закони в областта на религиозния живот.

в. 5. Неизменяемост.

Като дадени от Бога правила на вярата догматите са неизменяеми по своето съдържание. Това е самопонятно, защото както Бог е неизменяем и винаги е един и същ и по същност, и по сила, и по съвършенство, „у Когото няма изменение, нито сянка от промяна“ (Иак. 1:17; Ср. Мал. 3:6), така и догматите като вечни божествени истини не могат да се изменят или променят по съдържание, нито числено да се увеличават или намаляват. Тяхната богооткровеност ги прави константни величини.

Неизменяемостта им се обуславя и от това, че те са дадени на Църквата и са санкционирани от нея. Затова тя като „стълб и крепило на истината“ /1 Тим. 3:15/ е гаранция за тяхната истинност, чистота и неизменяемост. В такъв смисъл следва да се разбира и споменатото по-горе решение на Шестия вселенски събор, което категорично забранява „по никакъв начин нито да се притуря, нито да се изхвърля нещо от определеното“ (правило 1).

в. 6. Сотириологичност

Посочените дотук съществени черти или характерни свойства на догматите сочат и на тяхната сотириологичност или спасителност. Те не са дадени от Бога само да се теоретизира върху тях, нито пък да се правят спекулативни обобщения, а  са дадени да водят към спасение и вечен живот, към разкриване дверите на царството Божие. Съдържащи се в Божественото Откровение и санкционирани от Църквата като вечни божествени истини, догматите са задължителни за всички християни, които желаят и търсят спасение. Възприемането на догматите на вярата като вечни, спасителни и животворящи истини Божии носи на всеки християнин спасение и вечен живот. Иисус Христос свидетелства: „Истина, истина ви казвам: който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен“ (Иоан 6:40; Ср. Мат. 28:19-20; Марк 16:15-16; Иоан 7:38; 17:3-6). Като има предвид именно силата и спасителното значение на догматите, Църквата отлъчва от себе си и анатемосва тези, които им се противят или ги изопачават. Това тя върши съгласно волята на своя Глава Господ Иисус Христос, Който казва: „Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец небесен“ (Мат. 10:32-33; Ср. Мат. 18:17; Марк 8:38; Лука 9:26; 12:8-9). Отричането от истините на вярата неминуемо води до отричане и отдалечаване от Източника на живота, както и изопачаването им лишава от спасение. В духа на казаното от Иисуса Христа са и думите на св. апостол Павел: ”Странѝ от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж, знаейки, че такъв човек се е извратил и греши, като сам осъжда себе си” (Тит. 3:11).

Възвестените от Богочовека Христа истини са не само „дух и живот“ (Иоан 6:63), но и водят към „вечен живот“ (Иоан 14:6). „Син Божи дойде и ни даде светлина и разум, да познаем истиннаго Бога; и ние пребъдваме в истиннаго Бога – Неговия Син Иисуса Христа. Той е истински Бог и живот вечен” (1 Иоан 5:20). Приемащият догматите на вярата и устройващ живота си съобразно с тях, прилича на лозова пръчка, която непрекъснато черпи живителни сокове от лозата и дава обилни плодове (ср. Иоан 15:2-7)[31].

Въз основа на казаното дотук относно някои съществени черти или характерни свойства на догматите би могло да се даде приблизително следното определение за тях: догматите са богооткровени истини, съдържащи в себе си учение за Бога и Неговото отношение към света и особено към човека, пазени, определяни и преподавани от Църквата като неизменни и задължителни за всички християни правила или норми на вярата, водещи към спасение.

г.  Значение на догматите

Като богооткровени истини на вярата, съдържащи в себе си учението за Бога и домостроителството за спасението на хората, догматите изразяват и определят същността на християнството. Всички други християнски истини – нравствени, богослужебни, канонически – са обусловени от догматическите и в тях намират своята основа. Оттук следва логическият извод, че догматите на вярата имат първостепенно значение. Такова значение им придава Божественото Откровение и църковното съзнание.

Значението на догматите се заключава преди всичко в това, че те като разгадка на тайните на живота са необходими за спасението, за вечния живот. „Ако с устата си изповядваш Господа Иисуса, и със сърцето си повярваш, че Бог Го възкреси от мъртвите, ще се спасиш, понеже със сърце се вярва за оправдание, а с уста се изповядва за спасение“ (Римл. 10:9-10). Същността на вечния живот е богопознание и богообщение. „Вечен живот е това, да познават Тебе, Едного, Истиннаго Бога и пратения от Тебе Иисуса Христа“ ( Иоан 17:3) „Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него“ (1 Иоан 4:9), респективно чрез общението си с Него. Сам въплътилият се Син Божи Иисус Христос говори: „Който вярва в Сина, има живот вечен“ (Иоан 3:36); „ако не повярвате, че съм Аз, ще умрете в греховете си“ (Иоан 8:24). Изпращайки учениците Си да благовестят словото на истината на всички народи и да кръщават в „името на Отца и Сина и Светаго Духа“ (Мат. 28:19), Спасителят им казал: „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден“ (Марк 16:16). В духа на казаното от Иисуса Христа апостолите учили, че „без вяра не е възможно да се угоди Богу; защото оня, който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той съществува и награждава ония, които Го търсят“ (Евр. 11:6; Ср. Римл. 10:9-12); че „това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божи, и като вярвате, да имате живот в Неговото име” (Иоан 20:31; Ср. 1 Иоан 5:12); че „под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим“ (Деян. 4:12). Апостолите убеждавали повярвалите да пребъдват в това учение, което са слушали от тях (ср. 1 Иоан 2:21-24), и да възрастват в познаване на нашия Господ Иисус Христос (ср. 2 Петр. 3:18; Кол. 1:9-10; Ефес. 3:18; 4:13). Именно догматите са тези истини на вярата, които възвестил Богочовекът Христос и които проповядвали апостолите.

Жизнено-спасителното значение на догматите не се заключава само в теоретическото им познаване, защото те не са само теоретически формули, а са и живот или преди всичко живот. Този живот (ζωή, а не βίος) по своята духовно-благодатна същност е свръхразсъдъчен, недостъпен за разума. Той се изживява и показва, а не се дефинира и доказва. Усвоява се непосредствено чрез жив религиозен опит[32]. По пътя на религиозното преживяване на догматите, които са дух и живот, се вниква в същността на Христовото учение. С други думи, който изпълнява волята на небесния Отец, знае и учението, което Той е открил чрез Сина Си на хората (Ср. Иоан 7:17). „Ние приехме не духа на този свят, а Духа, Който иде от Бога, за да знаем това, що ни е дарувано от Бога… Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно“ /1 Кор. 2:12,14/. Тук са налице два важни момента: преживяване и познаване. Те са неделимо свързани помежду си. Познавателният процес, обусловен от и осъществен по пътя на преживяването, сочи неизменното значение на догматите. Защото във и чрез догматите на вярата християнинът намира удовлетворителен отговор на жизненоважните въпроси за Бога, за света и човека, за смисъла на тукашния и на отвъдния живот, за началото на злото и породените от него страдания и т. н. Като дават правилен и удовлетворяващ отговор на тези кардинални въпроси, догматите с това определят мирогледа на християнина и оказват могъщо и благотворно влияние върху цялостния му живот. Те му дават импулс да откликне на Христовия призив: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя …, и ще намерите покой за душите си“ (Мат. 11:28-29). А вярващата душа изповядва: „Господи…, Ти имаш думи за вечен живот“ (Иоан 6:68). Тази изповед изисква живо и постоянно общение  с Източника на вечния живот. На свой ред това общение пък предполага познаването и изповядването на Христа като въплътил се Син на живия Бог (Ср. Мат. 16:16). „Аз съм лозата, вие пръчките, казва Христос; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо“ (Иоан 15:5).

За църковното съзнание догматите имат подчертано значение в областта на религиозно-нравствения живот. Както всяко религиозно учение, и християнството има свои етични норми, които определят и насочват религиозния живот на неговите последователи. Тези норми са изградени върху истините на вярата, върху догматите. Без догматите на вярата етическите норми губят своята здрава основа и се обезсмислят. Вярно е, че Иисус Христос е дал заповеди, чието изпълнение е необходимо условие за влизане в царството Божие (Ср. Мат. 7:21; Лука 6:46; Йак. 2:14; 1 Кор. 7:19; Гал. 5:6/. Но Той е дал и истинско познание за  Бога. Бог е идеал на нравственото съвършенство. „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец“ (Мат. 5:48) Той ни се е открил чрез Своя единороден Син. „Бога никой никога не е видял; Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни” (Иоан 1:18). Бог ни е дал светлина и разум да Го познаем. „Син Божи дойде и ни даде светлина и разум да познаем истиннаго Бога; и ние пребъдваме в истиннаго Бога – Неговия Син Иисуса Христа. Той е истински Бог и живот вечен“ (1 Иоан 5:20). Догматите са необходимо условие за спасение. Върху тях се гради цялото християнско учение за нравствеността. Връзката между догматите на вярата и етическите норми е така тясна, че е невъзможно да се определи къде завършва вероучението и откъде започва нравственото учение. Тази тясна връзка е обусловена от истината, че Създател на християнските нравствени норми е единородният Син Божи, че Той е „пътят и истината и животът“ (Иоан 14:6) за търсещите нравствено съвършенство хора[33].

Че наистина цялата християнска система от етически норми е изградена върху догматите, има много библейски свидетелства. Ето някои от тях:

1. В основата на Христовото учение лежи любовта, защото Сам Бог е любов (Ср. 1 Иоан 4:8,16). Тази божествена любов намира своята пълна изява в отношението между Лицата на Св. Троица. Поради това догматът за Св. Троица е метафизическа обосновка на нравствения дълг за любовта. Той ни дава отговор на въпросите: защо и как да обичаме другите; защо да не живеем само за себе си. От този догмат научаваме, че всички хора като чеда на триединия Бог са братя помежду си, независимо от религиозни, социални, етнически, расови и други различия; че всички са сътворени по образ Божи (Ср. Бит. 1:26-27; Прем. Сол. 2:23; Сирах. 17:3; 1 Кор. 11:7; Кол. 3:10) и че колкото понякога този образ да е затъмнен, той остава неунищожим. Призивът на Христа Иисуса: „Да бъдат всички едно” (Иоан 17:21) има в основата си единството между Лицата на Св. Троица. Поради това, ако догматиката не би развила учението за Св. Троица, то това щеше да стори етиката, за да обоснове принципите си за любов и единство между хората[34]. Християнската любов, която се гради върху любовта Божия, се изявява трояко: 1. любов към Бога; 2. любов към хората и 3. любов към себе си. Всяка от тези изяви на любов има потвърждение и оправдание във веровите истини (Ср. Мат. 22:36-39; Иоан 13:34; 1 Иоан 3:16; 4:7-21 и др./.

2. Християнската етика утвърждава истината, че всички хора трябва да живеят като братя помежду си, защото всички имат един небесен Отец (Ср. Мат. 5:45; 23:9).

3. Стремежът към съвършенство има в основата си думите на Иисуса Христа: „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец“ (Мат. 5:48).

4. Проповядваното в християнството милосърдие се базира върху милосърдието Божие. „Бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден“ (Лука 6:36).

Не само споменатите тук, но както беше вече отбелязано, всички християнски добродетели се изграждат и утвърждават върху истините на вярата, респективно върху догматите. Поради това християнското нравствено учение зависи от вероучението. Ако има отклонение или изопачаване на веровите истини, неминуемо се стига до отклонение и изопачаване и на нравствените. Всичко това свидетелства убедително за важността и значението на догматите.

Също така важна област, в която се откроява ролята и значението на догматите, е тази на религиозното чувство, на мистичното преживяване (Ср. Мат. 5:8; Ефес. 5:19). Истините на вярата и свързаните с тях добри дела придобиват пълен смисъл и значение, когато сърцето се сроди с тях, когато те станат негова неделима част. От друга страна, колкото по-съвършен е обектът на религиозното чувство, толкова по-възвишен бива и нравственият живот. Ако това чувство не се изгражда и направлява от здрави религиозни понятия, в религиозния живот настъпват по-малки или по-големи крайности, които са вредни и дори опасни. Стига се до отричане на едни или други верови истини, което на свой ред води неизбежно до нарушаване единството на вярващите.

Изводът е, че трите елемента в християнството: догматическият, етическият и мистическият са неделими. Нарушаването на един от тях води неминуемо до нарушаване и на другите. Ръководна роля има догматическият (веровият) елемент, защото догматическите истини, възприети с мистично чувство, дават правилна насока на религиозно-нравствения живот на християните. Това определя цялостно значението на догматите, а съответно и необходимостта от тях.

От казаното дотук едва ли може да се прави извод, че православното вероучение се нуждае от модернизиране и осъвременяване. То е и остава такова, каквото го е дал Иисус Христос, каквото са го проповядвали апостолите и каквото го е потвърдил живият религиозен опит в двехилядолетната история на християнството.

__________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1993, кн. 7, с. 1-10.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е поставена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Прот. Н. Малиновскiй, Православное догматическое богословiе, т. I, Издание второе, Сергиев Посад, 1910, с. 2; Jером. Др. Jустин, Догматика православне цркве, книга прва, Београд, 1980, с. 15; Д. В.  Дюлгеров и Ил. К. Цоневски, Православно догматическо богословие, второ преработено издание, София, 1948, с. 5; Theologisches Wörterbuch zum Neuen Thestament, hrsg. Von G. Kittel, Bd. II, Stuttgart, 1935, S. 233 f; Reallexikon für Antike und Christentum, hrsg. Von Th. Klauser, Bd. III, Stuttgart, 1957, S. 1258.

[2]. Quaest. Acad., lib. IV, c. 2, 9, 27.

[3]. Contra Celsum, lib. VII, n. 59.

[4]. Respubl. 538 c.

[5]. Epist. 94, 95.

[6]. Historia Herodiani, lib. VII, c. 10, c. 6, n. 8.

[7]. Ανάβασς, lib. III, c. 3, n. 5, lib. VI, c. 6, n. 8.

[8]. Ad Magnes, XIII, 1. Cp. Ad Ephes., IX, 1.

[9]. Epist. I, 6.

[10]. Apolog., I, 60 и др.

[11]. Contra Celsum, III, 10; De princip. I, 7 и др.

[12]. Strom., III, 2, VI, 15.

[13]. Cathech. IV, 2-3, V, 10.

[14]. Oratio 40, n. 45.

[15]. Homil. VI, in Hexamer., n. 2.

[16]. Epist. V; XXIV.

[17]. Jn genes., hom. XI, n. 5; 13, n. 4; 2, n. 5 и др.

[18]. Правило 1 на Шестия вселенски събор (681 г.).

[19]. Доц. Димитър Дюлгеров, Значение на догмата, ГСУ-БФ, кн. IV, 1927/1928, с. 2.

[20]. Dumitru Staniloae, Orthodoxe Dogmatik (Ökumenische Theologie, Bd. 12), Zürich-Einsiedeln-Köln, 1985, S. 73 f.

[21]. Доц. Димитър Дюлгеров, пос. студия, с. 3 сл. сл.

[22]. Пак там, с. 6 сл.

[23]. S. Jgnatius Antiocheus, Ad Magn., 13.

[24]. S. Jgnatius Antiocheus, Ad Ephes., 13.

[25]. S. Athanasius Alexandrinus, Jn Math., hom. IX.

[26]. Theodoretus, Hist. eccl., lib. I, c. 1; Origenes, Contra Celsum, lib. III.

[27]. S. Basilius Magnus, De Spiritu Sancto, c. 27.

[28]. Например S. Gregorius Nissenus, Contra Eunomium, Oratio 12; S. Joannes Chrisostomus, Jn Galat., Hom. 9.1.

[29]. S. Joannes Chrisostomus, Jn Math., 21, 23; S. Cyrillus Alexandrinus, Jn Amos., c. 2.

[30]. Правило 1.

[31].Епископ Сильвестр, Опыт Православнаго Догматическаго богословiя, т. I, третье изданiе, Кiев, 1892, с. 12-27; Прот. П. Я. Светлов, Христiанское вероученiе в апологетическом изложенiи, третье улучшенное, значительно дополненное и преработанное изданiе, Кiев, 1910, с. 294-300; Прот. Н. Малиновскiй, пос. съч., с. 12-18; Jером. Др. Jустин, пос. съч., с. 18-24; Д. В.  Дюлгеров и Ил. К. Цоневски, пос. съч., с. 7; Dumitru Staniloae, пос. съч., с. 78.

[32].Свящ. Павел Флоренскiй, Столп и утверждение истины. Опыт православной феодицеи в двенадцати письмах, Москва, 1914, с. 3, 5, 8.

[33]. Прот. Н. Малиновскiй, пос. съч., с. 28 сл.

[34]. Доц. Димитър Дюлгеров, пос. студия, с. 14.

Изображение: Проф. д-р Тотю Коев (1928-2006)

ПРЕДПОЛАГАЕМИ ПРОТИВОРЕЧИЯ МЕЖДУ НАУКАТА И БИБЛИЯТА*

Р. С.

Някои учени хора твърдят, че в учението за сътворение на света и, главно, по въпроса за произхода на човека между науката и Библията имало противоречия. Това не е вярно.

Като се прави съпоставяне между Библията и резултатите на естествената наука, с библейския разказ трябва да бъдат сравнявани само достоверните, неопровержими факти на науката, а не недоказаните хипотези и предположения. И само в такъв случай между Библията и науката ще изчезне и последната сянка от противоречие. Не се ли държим твърдо в това становище, вземем ли да сравняваме библейските данни с разни непроверени научно и недоказани предположения – ние винаги ще забелязваме между Библията и науката несъгласие, често ще гледаме първата оборена, осмивана, унизена, повалена. За ясност ето и примери:1. Битиеписателят Моисей в началото на своята кратка космогония и геогония, след като говори, че всемогъщият Бог от нищо създал първоначалната материя-хаос, буквално пише така: „Рече Бог: да бъде светлина! И биде светлина. Светлината Бог нарече ден, а тъмнината – нощ. Биде вечер, биде утро – ден един.“

– „Е, може ли да има по-голямо невежество от това? Слънцето било създадено чак в четвъртия ден, а светлината се появила още в първия ден! Ден и нощ имало, без да има слънце! Та и децата знаят, че само слънцето е извор на светлина. И не е ли унижение за естествената наука да прави разбор на такава басня за сътворението на света, да сравнява своите научни изводи – резултат на продължителни научни занятия, свързани с голям труд – с някакви библейски измислици?“ – тъй се провикват днес мнозина quasi-учени, тъй се глумели над Библията повечето естествоизпитатели в миналите столетия, тъй саркастично се е смеел над библейския разказ за сътворението и остроумният волнодумец Волтер. И безмерна, неописуема била тъгата на всички онези, които на Библията гледали като на Божествена книга, когато виждали как остро е нападана тя от враговете, как е охулвана и осмивана още на първите си страници. Ученият Ориген искал да разбира създаването на светлината в алегоричен смисъл. Също и бл. Августин се намирал в недоумение относно това място и съгласен бил да го тълкува алегорично. И всъщност какво се оказва?

Оказва се, че най-новите научни изследвания напълно потвърждават истинността на библейския разказ. Най-новата естествена наука напълно и ясно доказва, че светлината, по своята природа, е съвършено независима от слънцето. Тя е резултат, следствие, от колебанието на ефира, което сега се произвежда главно от слънцето, но което може да бъде произведено и от много други причини. Както обтегната струна трепти не само от допиране на приспособения към нея лък, но и вследствие на много други причини, например от простото движение на въздуха, така също и ефирът, който сега правилно идва в колебание вследствие периодичните влияния на слънцето, е могъл да разпространява своите светлинни вълни без слънцето и преди то да съществува. По такъв начин Моисей, хиляди години преди науката, положително установил тоя научен факт; правейки разлика между светлината и нейния извор – слънцето, той възвестил такава истина, която се потвърждава от физиката, но която станала известна на науката едва във втората половина на миналото столетие.

Още по-поразителна е предполаганата от него последователна смяна на деня и нощта преди появяване на слънцето. Но и в това отношение най-новата наука също така удовлетворително обяснява това явление. Ако първобитната светлина могла да се яви преди слънцето и могла да бъде, както например светлината на сегашното северно сияние, резултат от съединение на две противоположни електрически течения, то, очевидно, трябвало да има и моменти, когато тази светлина почвала, достигала най-силен блясък и след това пак намалявала и се прекратявала. И по такъв начин, по библейския израз, имало дни и нощи, могло да има вечер и утро преди да се яви слънцето, което служи, именно, мерило за определяне тези части от времето. А създаването на слънцето и другите светила в четвъртия ден, не е било нищо друго, освен това, че тези тела били устроени като вместилища, като светилници, в които се е съсредоточила първосъздадената светлина.

Пак и тук неволно се явява въпрос: по какъв начин Моисей могъл да знае тия чисто научни факти преди науката? И едничък отговор на това може да бъде: той е писал по вдъхновение свише.

2. Моисей говори, че в третия ден на творението земята, по Божия повеля, произвела злак, всякаква зеленина, треви със семе и плодовити дървета. На науката са известни остатъци от тая растителност, която поразява със своя величествен размер. Онова, което сега се явява нищожна билка, като например, нашият папрат, в първобитно време представлявало от себе си величествено дърво. Конците на сегашния мъх в първобитно време били около три аршина в окръжност. Но как могла да се яви тая мощна растителност без силата на слънчевите лъчи, които озарили земята чак в следващия четвърти ден? Такъв въпрос задават хората, които търсят всякакъв повод, за да посочат някакво противоречие между Моисеевото Битие и данните на науката. Но научните изследвания тук, както и в много други случаи, с цялата неотразимост на непреложната истина, потвърждават библейския разказ. Сега е доказано, че за растенията е нужна само светлина изобщо, а не изключително слънчева; а светлината, както казахме, съществувала вече от първия ден на творението. Правени са опити с електрическа светлина и в нея са намерени всички свойства, необходими за развитие на злака. Един учен постигнал важни резултати в туй отношение дори при помощта на силна светлина от проста газена лампа. По такъв начин, представеното възражение, предвид на новите научни изследвания, е изгубило всяка сила. По-сериозно в дадения случай се явява друго едно възражение, именно: в оня същия пласт земя, в който само за пръв път се появяват следи от органически живот и в който, споредъ разказа на Моисей, земята произвеждала само злак и изобщо растителност, заедно с растенията се срещат вече и животински организми: корали, мекотели и пихтийни животни от най-прости форми. Но и това възражение не е неотстранимо: земните пластове не се отделят един от друг с някаква непроницаема стена; напротив, в течение на преживените от земята хиляди години ставали всевъзможни колебания и изменения в тяхното разположение, от което те се смесват често и минават един в друг. Макар растителността и да могла да се развива под влияние на първобитната светлина, но нейното развитие при такива условия не могло да става с такава правилност и целесъобразност, каквато се забелязва в нея сега. Величествена по размери, тя била бедна по форми и краски. Тя, очевидно, се е нуждаела от правилно размерената светлина на сегашните светила.

3. Моисей в книга Битие говори, че Бог сътворил целия свят в шест дни, а в седмия ден си починал. Мнозина естествоизпитатели се смеят на този факт и казват, че светът по никой начин не е могъл да бъде създаден в шест дни от по 24 часа. Земята, за да достигнела настоящето си развитие, имала необходимост от много по-дълго, неизчислимо дълго време. Според изчисленията на немския физиолог Бишов, само растенията, които са дали въглените залежи в Саарбрюкенските области, са имали нужда от 1 милион и 4177 години за израстването им.

На това би могло да се отговори много просто, че всемогъщият Бог не в шест дни, но, ако е искал, и в един едничък миг би могъл да създаде света. Ала естествената наука иска да убеди всекиго, че Той не е тъй бързал, а е оставил да мине дълъг период време, докато земята и животът върху ѝ са приели днешната си форма.

Преди да видим дали тези научни резултати не са в противоречие с библейските данни, нека определим това: научно установено и напълно доказан факт ли е твърденето, че светът съществува от стотици хиляди и милиони години? Самото това обстоятелство, че различните геолози дават твърде различни числа, красноречиво доказва, че в основата на техните изчисления няма неопровержими данни и факти. Така например, споредъ Кантлапласовата теория, периодът от процеса за образуване на земята от нейното първоначално газоформено състояние до необходимото ѝ за органически същества замръзване се смята от 350 милиона години, а периодът от първото появяване на органически същества – 1280 милиона години. Бишов говори, че за да премине земята от течно състояние в твърдо (да се изстуди от 2000° до 200°) потребни са били 300 милиона години; а пъкъ Фурие казва, че за да премине земята от огненотечното си състояние в твърдо и да изстине дотолкова, че да могат на нея да живеят органически същества (т. е. температурата ѝ да стане много по-ниска отъ 200°), нужни били само 49 милиона години. С други думи, разликата въ изчислението между него и Бишов е на цели 251 милиона. Фламарион изброява, че, откакто започнали да живеят организми на земята досега, са изминали 10 милиона години; а знаменитият геолог Глаубрехт говори, че изобщо за образуването на земята били потребни не повече от 12 хиляди години. Против допускането на големи периоди, каквито искат Лайел и Дарвиновата школа за обясняване образувалите се долни пластове, немският естественик Гьоперт доказа чрез опити, че при висока топлина растенията и други неща в кратко време се обръщат във въглища за горене. Върху внезапните изменения, произведени чрез висока температура, са обърнали внимание немският натуралист Еренберг, както и френският геолог Добрé. Тъй че милионите и билионите години според по-предишните изчисления се намаляват съществено. Изобщо против господстващата за известно време школа на „квиетистите“, т. е. защитниците на мирно и постепенно действащи закони в света, в последно време се яви и расте постоянно числото на тъй наречените „катастрофисти“, т. е. защитници на повторителните и внезапни преврати и изменения в природата. За съмнителността на изчисленията у квиетистите се изказва дори и такъв решителен с дарвинистично направление изследовател, какъвто е Шафаузен, който буквално казва така: „Ние нямаме верен хронометър за измерване геологичните времена. Показването, че намерените в тинята на р. Нил, в дълбочина от 72 фута, глинени буци имат 24000-годишна възраст, както и изчислението, че каменният период в Скандинавия има 4000 години, всичко това се основава на неточни и неверни предположения“.

Така че и тук имаме работа с необосновани предположения, с недоказани хипотези. Не е научно доказан факт твърдението, че светът съществува от стотици хиляди и милиони години. Науката не е установила колко време е изминало, докато земята от газоформено състояние получи настоящата си форма. А казахме, че недостоверни, недоказани научни факти не бива да се сравняват с библейските данни.

Но и да бе доказано от науката, че светът се е образувал в продължение на стотици хиляди и милиони години, и в такъв случай библейският разказ за сътворението на света в шест дни няма да е в противоречие с научните данни. Нищо не пречи библейските дни на творението да разбираме в смисъл на неопределени периоди от време. Според библейското повествование за творението, слънцето и луната, назначени да отделят деня от нощта, били сътворени в четвъртия ден. Следователно, ако не всички, то поне първите три дни на творението, когато още нямало обикновена и правилна смяна на дни и нощи, когато нямало залез и изгрев на слънце, не можем да разбираме в смисъл на нашите денонощия, състоящи се от ден и нощ и заключаващи в себе си 24 часа време. А това дава основание да се мисли, че и всички изобщо дни на творението и самата дума „ден“ в библейския разказ за творението се употребява не в строго буквален смисъл и не за означаване денонощен промеждутък от време. И еврейската дума jom (ден) в Библията нерядко се употребява в смисъл на време с неопределена продължителност. Така например, сам Моисей, след като свършва разказа за шестдневното творение, всички дни на творението подвежда под общо понятие време, което означава с думата „ден“ (Бит. 2:4). Цялото време от идването на Иисуса Христа до свършека на света св. апостол Павел нарича „ден“ (2 Кор. 6:5). При това трябва да се има предвид, че дните на творението не са дни човешки, а божествени; денят Божи или „денят Господен“ в Св. Писание така се отличава от кратковременните човешки дни, както времето от вечността. Така например, в 89 псалом, който е толкова по-важен, че съставянето му се приписва на автора на библейския разказ за творението – Моисей, се говори, че „пред очите на Бога хиляди години са като вчерашният ден“ (Псал. 89:5). Освен това, седмият ден, в който Бог починал от делата на творението, се нарича от битиеписателя също така ден, но очевидно е, че тоя ден вече в никакъв случай не можем да разбираме в смисъл на обикновен ден или денонощие. Тук с думата „ден“ очевидно се означава изобщо цялото време след творението, от момента когато било завършено делото на творението и почнала промислителната божествена дейност за света. За първите шест дни на творението се говори, че те имали начало и край („и биде вечер, и биде утро: ден един… И биде вечер и биде утро: ден втори“), а за седмия ден това не е казано, т. е. трябва да се разбира, че седмият ден, тоест времето след създаването на човека, което се е продължило повече от 7 хиляди години, продължава и сега.

От тези три примера се вижда ясно, че между истинската наука и Библията няма и не може да има противоречие. Когато става дума за съпоставяне на научни изводи с библейски данни, трябва често и настойчиво да се повтаря тази истина, че Библията не е учебник по астрономия или геология, но е акт или документ за религията, че нейното предназначение не е да отговаря на възбужданите от естествоизпитателите въпроси, нито да спира или само да облекчава изследването на тези въпроси, а има за цел да удовлетвори само нашите религиозни нужди. „Не за по-учени да ни направи – говори св. Василий Велики – Моисей написал разказа за сътворението на света, а за да ни направи по-религиозни“. Трябва да не се забравя и това, че библейското битиеописание ни говори с езика на своето време и приоритетно към тогавашния възглед, а не с езика на точните научни изследвания, известни в настояще време. Вече бл. Иероним изтъквал това обстоятелство, а след него и Тома Аквински повтаря, че библейското изложение има значение популярно, феноменологично и антропоморфично, но неастрономично, геологично, или философско-физическо. Моисей никъде не говори, че земята се върти около слънцето. Другите библейски писатели буквално се изразяват, че слънцето е което се движи, а не земята. Но това никак не дава право на някои учени да се присмиват на Библията и да наричат библейските писатели прости и невежи, защото самите тези учени днес се изразяват не по-иначе от Моисей и другите библейски писатели. Макар да знаят и да са убедени, че земята се движи около слънцето, а не слънцето около земята, те никога не се изразяват: „земята отиваше на изток“, а казват: „слънцето отиваше на запад“; когато се съмне или се стъмни, не казват: „възлезе земята“ или „залезе земята“, а се изразяват за това нещо така, както то им се представя на очите: „възлезе слънцето“, „залезе слънцето.“ „Св. Писание – говори великият астроном Кеплер, – като учи на високи неща, се ползва от обикновения способ на речта, за да бъде вразумително, и при това говори за естествените неща само между другото и така, както те се явяват”.Да видим сега дали Библията в учението си за произхода на човека не противоречи на истинската наука. Малко въпроси възбуждат в човека толкова висок интерес, както въпросът за неговия произход. Този въпрос вече сам по себе си представя твърде обширно поприще за умозрението. Той придобива, обаче, още по-голямо значение от това, че в зависимост от смисъла, в който той намира своето разрешение, изменя се и цялото миросъзерцание на човека.

Св. Писание ни учи, че светът е сътворен от Бога, че той е свободно дело на Божието всемогъщество, на Божията мъдрост и на Божията любов, и че, при сътворението на света, Бог е имал предвид човека. Не растения и животни е искал Бог да създаде, а човека. Той е особената, главната мисъл Божия, той е божествената идея, която господарува над цялото творение в целия свят, той е осъществението на същинската воля Божия. Тази мисъл Св. Писание изказва по такъв начин, че то представя Бога като в съвещание Сам с Себе Си, от което съвещание резултат е сътворението на човека. В това всичко се крие мисълта, че с човека се започва в света нещо ново, че той съществено се различава от окръжаващите го други телесни твари, че тия последните не са друго, а просто по-долни стъпала, които водят към него, че той е целта и венецът на творението, а с това наедно и край, завършек на това творение, че той, както по телесната, така и по духовната си природа, излязъл от ръцете на Твореца в най-съвършен вид не само като най-съвършен телесен организъм, но и като най-чиста разумна нравствена личност. Такъв се явява човекът в Св. Писание.

Но в науката съвсем не такъв се явява човекът. Учените са създали немалък брой хипотези, теории и учения за „естествения“ произход на човека. Ще се ограничим с критичен разбор само на онова учение, което, благодарение на своята научна маска, е успяло в последно време да спечели значителен брой привърженици – именно на учението на Дарвин. Дарвинизмът отрича необходимостта от особен творчески акт в сьздаването на човека и обяснява произхода му посредством естественото прераждане на нисшите форми животински живот във висши, а най-вече – маймуновите форми в човешка форма. Ясно казано, привържениците на дарвинизма учат, че човек е произлязъл от маймуната, или, както някои по-предпазливо казват – и маймуната, и човекът имат един и същ прадед. Библията учи, че Бог създал човека по Свой образ и подобие, а теорията, която е облякла мантията на науката ни говори, че човек не е падналият Адам, а е едно развито животно, произлязло от маймуната. Вместо богоподобието на човека, дарвинизмът прокламира маймуноподобието. Това странно учение ни уверява, че в телесната форма на човека, дори и в самия организъм на мозъка му, не се намира никаква съществена разлика между човека и животното; дори и художествените наклонности у човека били едни и същи с ония на животните, едничката разлика се състояла само в една по-голяма способност на мозъка за развитие, със силата на която човек могъл да съзнава себе си и, тъй да се каже, могъл да обладава себе си.

Да, това е прогресът на модерния дух. Природата е всичко, тази реална, чувствена, веществена природа. Вън от нея няма нищо. Нищо няма отвъд облаците, никакъв Бог и никакъв задгробен и бъдещ живот. Всичко е материя и вечна промяна и вечно кръгообръщане на материята. По-нататък няма възможност да се слезе. Триумфът на модерния дух се състои в това, че той снижи себе си до степен на животно и ограничи живота изключително в чувствеността. Естествено, Бог и човек стоят и падат наедно. Такъв е неизбежният, постоянно повтарящ се закон. Престане ли Бог да бъде Бог, престава и човекът да бъде човек. Превърне ли се Бог в материя, преобръща се и човекът в плът, животно, маймуна, изчезва и разликата между него и маймуната.Но наистина ли ние сме стигнали дотам, та с пълна сериозност да обсъждаме въпроса, дали има съществена разлика между човека и животното? Не самият ли този факт, че ние можем да поставим този въпрос, е сам по себе си поразително доказателство за тая разлика? Тази голяма заблуда на човешкия дух не щеше да бъде възможна, ако този човешки дух не бе тъй високо поставен и тъй свободен в своя мислителен живот, за да може да слезе и до такава една ниска нелепост.

И действително, дарвинизъмът не издържа критика. Най-главният недостатък на тази теория се състои в това, че за нея няма твърда фактическа опорна точка, че тази хипотеза е лишена от поддръжка в необходимите факти на опита и в исторически известните данни. Сами дарвинистите, поне по-безпристрастните от тях, съзнават, че „разликата между най-висшата маймуна и най-нисшия дивак е голяма“, че „свързващото звено между човека и маймуната и досега не е открито“, че „няма нито една маймуна, която бихме могли дори да сравним с човека, и няма нито едно племе диваци, които бихме могли да считаме, че стоят на едно равнище с маймуните“, че „тази празнина в органическата верига не може да бъде заместена с никакви угаснали или живеещи видове“. А без това цялата история за произхода на човека, изобразявана от Дарвин, колкото и да е остроумна, все пак се оказва съвършено измислена от начало до край. Благодарение на всестранната критика, убежденията на Дарвин в последните дни на живота му претърпели някои изменения. Сам Дарвин си признава, че той „твърде много прибързал в изводите, силно ги е преувеличил и дал твърде голямо значение на действието на естествения подбор“.

Дарвинизмът казва, че човек е произлязъл от маймуна. Но от коя маймуна е произлязъл, това не се посочва. Предполаганите от Дарвиновата теория родоначалници на човешкия род от животинското царство съществуват изключително в съчиненията на дарвинистите, но никъде в природата, в земните пластове не са намерени. Да признаят за непосредствен прадед на хората някоя от сега съществуващите породи маймуни, не се решават и самите дарвинисти, предвид на голямата разлика между човека и маймуната. Достатъчно е, например, да обърнем внимание на разликата между обема на мозъка у маймуните и човека. Според изследванията на Фохте, средната величина на мозъка у мъжката горила – най-голямата и най-развита порода маймуни – едва достига до 500 кубически сантиметра (у женската той е по-малък); у породата шимпанзе и орангутан е още по-малък обемът на мозъка; а средната величина на мозъка у най-нисшата човешка раса, която има най-малък мозък в сравнение с другите човешки раси, – именно у австралийските негри, излиза на 1628 куб. сантиметра. Обемът на мозъка у новородено дете е два пъти по-голям от мозъка на голяма възрастна горила. Ако вземем под внимание разликата на мозъчния обем у различните човешки раси, то тази разлика не ще ни изненада със своята грамадност. Американският физиолог Дейвис намерил, че средният обем на мозъка у европейците се равнява на 1845 куб. сантиметра; средният обем на мозъка у австралийците на 1638 куб. сантиметра. Разликата тук значи е само на 207 куб. сантиметра, тогава когато разликата между обема на мозъка у горилата и австралиеца е на 1128 куб. сантиметра. Последователите на Дарвин и досега, при всичките им издирвания, не са успели да открият в органическата природа брънки, които да посредничат при прехода от животни към човек. „Между човеците и маймуните – казва Ренке, – няма лествица от стъпала, и негърът не е никак пò животно от европееца. Зеещата между човека и маймуната голяма яма не може да се попълни и според днешното състояние на науката“. Според немския геолог Пфаф, най-старите от намерените досега следи от човека в геологичните пластове на земята представят неговата организация на същата степен развитие, на каквато тя сега се намира. От многобройната маса намерени досега човешки черепи не са намерени такива, които да указват на особена раса, която е стояла на прехода от маймуна към човек. Указват понякога на така наречените микроцефали (малоглави) човеци, че те са остатъци от една измряла човешка раса, която е стояла на пътя към по-усъвършенстваните раси; но това е все също, ако някой вземе да доказва, че в минали времена е съществувала цяла раса джуджета, понеже и сега има джуджета. Това са само аномалии, които никак не доказват Дарвиновата хипотеза. Ясно е, че това учение само тогава ще бъде научно доказано, когато се намерят подобни преходни форми. Но сега, когато земята, тъй основно изследвана, отказа да даде какви що-годе следи от нещо подобно, надеждата да се намери един среден член между маймуната и човека е спаднала на нула. Вирхов, безспорно най-велик в тази област, казва: „Твърдо стоейки върху почвата на факта, ние трябва положително да признаем, че между човека и маймуната съществува рязка черта на разделение. Нямаме никакво право да учим и провъзгласяваме като научно откритие, че човек произлиза от маймуната или от някакво друго животно. Това можем да представяме само като хипотеза. За произхода на човека от животно фактически няма никакви останки, които все пак трябваше да съществуват, ако действително са живели. Търсеният прачовек именно го няма налице“. И сам Хекел, най-горещият привърженик на Дарвин в Германия, казва, че роднинството на човека с маймуната не е нищо друго, освен една недоказана хипотеза.

Хипотезата на Дарвин за произхода на човека от маймуната се основава на друга по-обща негова хипотеза за произхода на видовете чрез трансформация, преобразуването, прераждането. Според тази хипотеза, от една или няколко основни форми, от първобитната клетка се развива, с течение на времето, цялото богато разнообразие на органическото творение. Това, което ние наричаме видове и ни се показва като разнообразие във видовете, това са просто стъпалата на постепенното развитие и изменение. Различните степени са се образували чрез различието на външните условия на битието, чрез постепенните преходи и наследствеността по измененията. Ако те се виждат на нас постоянни и устойчиви, това зависи единствено от малкото време, с което ние разполагаме за наблюдение. Самò по себе си всичко, и днес още, се намира в постоянно движение. Много форми са измрели, притиснати от други по-добре организирани, по-силни в борбата за съществуване. Така, целият свят на органическия живот образува една голяма свързана линия на прогресирващи постепенно, саморазвиващи се образования. Всичко е сродно помежду си, дори и най-разнородното наглед, тъй също и човекът с всичко друго. Той има произход еднакъв с най-нискостоящите животински форми, различни са само роднинските степени. В най-близко сродство човекът се намира с близкостоящите до него животни – маймуните. Наистина, най-близките роднини, на които той дължи преди всичко своето съществуване, са изчезнали. Те може да са загинали заедно със земята, на която са обитавали и която, наверно, е потънала в морето; те, може би, и се намират още някъде, без да се знае.Това е хипотезата на Дарвин. Тя стои по-долу от всяка критика. Здрав разум не може да я приеме. Всички „съществуващи организми се развили от една форма“. Добре, но откъде се е взела най-първата органическа форма? „Световни сили чрез една точно пресметната, строго планомерна, непрекъсната и безкрайно целесъобразна дейност произвели от първоначалната органическа форма висши и по-висши форми на живот – от най-малките растения до човека включително“. Но това не е ли доказателство за един творчески план, предварително съставен за целесъобразното развитие на организмите? Не тук ли именно ни се налага да признаем действието на един мъдър творчески гений, който от няколко само началà прави хиляди най-сложни приложения, най-велики изобретения? Химията не е в състояние да създаде нито животно, нито човешки зародиш, който в семето играе такава чудна роля; но със своите безуспешни опити да постигне този резултат химията доказва едно, че тук се иска велик ум, без който никакви опити не могат да се предприемат. Е, можем ли да допуснем, че там, дето опитът за произвеждане живи същества и в това число човека, се е оказал в най-висока степен сполучлив, работата се е свършила без ум, без разумна сила, която отнапред знаела какво трябва да се направи, за да излезе опитът сполучлив? Ако творението представя една постоянна прогресираща по стъпала серия на постоянно развиващи се форми, то как се достига изобщо до развитието? Може ли простият случай, може ли простото различие на външни условия в съществуването да предизвика развитие? Как се започва, как се постига движението на напред? Може ли да съществува напредък без цел? Възможно ли е да има цел без предварително да има мисъл за тази цел, без най-напред да съществува целта в мисълта? „Последното е първото“ – казва Аристотел. Целесъобразните действия и неща непременно трябва да имат и целеполагащ разум. И ако дори развитие би било възможно без такъв разум, то как е възможно, изобщо, по-възвишеното да произхожда от по-ниското? Ако, при това, органическият живот на животното стои по-високо отколкото животът на растението, чувството – по-високо от безчувствеността и т. н. – то, как е възможно по-възвишеното да произхожда от по-долното, ако, следователно, по-възвишеното не е първото? Известно е старото логическо положение, че следствието не може да съдържа повече отколкото съдържа в себе си причината. И безспорно е това положение. То намира тук пълно приложение. Как е възможно човек да произхожда от животното, ако животното не носи предварително в себе си човека, т. е. не е именно животно? Никога съзнание не може да произлезе от безсъзнателното, никога светът на нравственото и духовното не може да произлезе от простата материя. Казват, че за човека било по-достолепно да се мисли, че той е едно развито животно, отколкото да се мисли, че е изпаднал Адам. Да, но действителността какво говори! Действителността говори, че човеци могат да слизат до степен на животно, могат да се оскотят; никога обаче, животни не могат се възвисят до човека и ако дори живеят в човешко общество. Те могат да бъдат дресирани така, че да имат човешки обноски, както едно време бяха дресирали една маймуна в една европейска столица и бяха я направили предмет на един вид култ, защото тя беше се научила да си служи със салфетка и да пуши цигари. Но ако цялата човечност се състои в това само, то без съмнение, не една маймуна само може да стане човек.

Дарвиновата хипотеза учи, че всички видове растения и животни постепенно се образували един от друг, и всички са произлезли от един първичен вид. А битиеписателят Моисей говори, че растенията и животните са създадени от Бога „по свой род“, т. е. създадена е не една растителна или животинска форма, а много растения и много животни. Наблюдението всеки ден потвърждава библейския разказ. Доколкото се простират нашите знания, видовете са постоянно едни и същи. Никой още не е наблюдавал никога, че един съвършено нов основен вид да е произлязъл от друг по-стар. Възразява се, че това е невъзможно, защото за това били нужни хиляди години. Но тогава трябваше да се намерят поне в старите земни пластове преходни форми. От такива преходни форми обаче никъде не е открито. В Египет 4000-годишните мумии на фараоновите мишки и диви нубийски котки са съвършено такива, каквито са и днес тия животни. Камилите и дромадерите по развалините на Ниневия са тъкмо като тия, които живеят и до ден-днешен. Лястовицата вие гнездото си, пчелата гради медната пита, паякът плете своята мрежа съвсем така, както и преди 3000 години. Овцата е блеела във времето на Херодот също тъй, както и днес. Нещо повече – в земните пластове, които според дарвинистите ще да са от много и много стотици хиляди години, се намират брестови и липови листа, които напълно приличат на днешните, и в кехлибари от по-стари пластове се намират такива паяци, както ги виждаме и днес.Чрез дарвинизма може наистина да се обясни, че някои органи на растенията и животните, които вследствие промяната на жизнените условия са станали излишни, все повече и повече са изчезвали, и че по-слабите органи чрез упражняване в борбата за съществуване са ставали по-силни и по-важни, но не и че постепенно са се образували нови органи. Според дарвинизма птиците, например, са се развили от влечугите (рептилите), като се превърнали предните членове на тези животни в крила. Но ако размисли човек по това, ще види, че то е неприемливо. За такава една промяна ще са били необходими дълги и много дълги периоди от време. През това време, обаче членовете не биха били вече пригодни за тичане, нито пък още за летене.  В този дълъг период тези животни биха били съвсем безпомощни същества, които ще е трябвало без друго да загинат в борбата за съществуване. Същото би станало и с човека, ако той бе произлязъл и се развил от маймуната.

Но има друго нещо, което съвсем не ни позволява да се съгласим с Дарвин, че човек произлиза от маймуната или от друго някое животно. Това е духовно-нравствената природа на човека, която най-много го отличава от животните. Тая природа най-напред се проявява в способността на човека да говори. Нито едно животно не е надарено с тази способност. Вярно е, че много от висшите породи животни, в това число и маймуните, при опасност издават крясъци, с които предупреждават сродните на тях животни, или пък чрез различни звуци изразяват пред тях разните свои афекти. Но всичко това не е език, както мисли Дарвин, а са само възклицания. А лингвистите отдавна са доказали, че съществува голяма разлика между крясъка или възклицанието, чрез което се изказва само известно усещане, и думата, чрез която се изразява известна мисъл. Макс Мюлер изрично казва, че „езикът се започва там, дето се свършва междуметието; понеже очевидно е, че съществува голяма разлика, например, между думата „смея се“ и възклицанието „Ха!-ха!-ха!“ или между думата „страдам“ и „ах!“ или „ох!“ В анатомичните условия животното няма никакви пречки да говори. Животното би могло да се научи да говори, само ако би се превърнало в мислещо разумно същество. Човекът говори – и ние не знаем, кога той не е говорил; между това нито едно животно нито веднъж не е произнесло ни една дума. Езикът е нашият рубикон, и нито едно животно не ще дръзне да го премине. Ето нашият фактически отговор на всички онези, които разсъждават за развитието на животните, които вярват, че те поне първичните зародиши от всички човешки способности са открили в маймуните, че човек е само благородно животно, възтържествувал победител в борбата за съществуване“. Животното не говори не затова, че не може да говори, а затова, че не може да мисли и, следователно, няма какво да говори. Думата служи за израз на мисълта и се явява не по-рано от формирането на известна мисъл. В това е същественото различие на думата от членоразделния звук. Папагалът, например, може да бъде научен да произнася членоразделни звукове, което показва, че той физически има тази способност. Но папагалите в гората не говорят помежду си, не си изказват чрез думи своите усещания. Това е затова, че те нямат мисли, които са съществено предварително условие за говорене.

Освен в дара на словото, духовната природа на човека се проявява още и в интелектуалните и нравствените му способности. Нито едно животно няма такива способности. На нищо не се основава мнението на Дарвин, че у животните се забелязвали умствени способности и нравствени чувства, и че тия способности у човека се различавали само по степен, а не по род. Духовната разлика, която съществува между животните и човека, частно – между маймуната и човека, не е в степента на развитието, а в самата природа. Човек има дар на слово, развива се умствено, разсъждава, усъвършенства се духовно. Потрябвал му огън, изнамерил го; потрябвали му сечива и оръдия, открил ги. Нищо подобно не виждаме в света на най-развитите маймуни. Колкото и да мръзнат, на тях няма да дойде наум и огън да си накладят, макар да са видели това стотици пъти от хората; няма да се сетят да търсят средства за прехрана, за отбрана. Ако у животните се предполага разум, то чудно е, защо у тях не забелязваме способности към интелектуално, морално развитие, защо те нямат свой род култура, наука, най-после религия? Ако човек е произлязъл от животно, то откъде и как са се появили у него умствените способности и нравственото чувство? Отговорът е само един: човекът не е произлязъл от животно. Бог е създал човека, създал го е по Свой образ и подобие – с умствени способности и с нравствено чувство.

От казаното дотук всеки може да си представи, какво безчинство е, дето често пъти в книги, статии и сказки учението на Дарвин се представя като да е доказано от естествената наука и възприетo едва ли не от всички естествоизпитатели. Не. Дарвинизъмът отдавна е научно оборен. И ако той днес има привърженици сред някои учени-материалисти, то е сред такива, които още се надяват чрез него да обосноват и оправдаят своя атеизъм.

______________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1938, кн. 3, с. 69-78.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Текстът е съставен от автор, подписал се като Р. С., по апологиите на Фр. Гетингер, Хр. Лютард, Н. П. Рождественски, В. Щудемунд и др.

Същата статия е поставена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения:

1. Моисей

2. Бог създава Адам

3. Бог създава материята.

4. Бог създава звездите

5. Библия

БЕЗБОЖНИК ЛИ Е БИЛ ДАРВИН?*

Иван Г. Панчовски

Днес, когато се повдига въпрос за Дарвин и за неговата еволюционна теория, Ivan PANCHOVSKIвинаги изпъква в мисълта на хората идеята за него като за най-голям безбожник, който „по най-несъмнен начин по пътя на опита нанесе съкрушителен удар на религията“. Той, така обикновено мълвят невежите безбожници-материалисти, чрез своите естественонаучни наблюдения и доводи доказа, че няма никакъв Бог-Творец, за какъвто ни говори религията. Всичко е възникнало от мъртвата материя по пътя на еволюцията. Дарвин, продължават те, пръв доказа научно твърденията на материализма, че не съществува никакво духовно същество – Бог, а съществува само материята, която е първична и единствена същност на света. Тя произвежда от себе си всичко съществуващо.

Това е най-разпространеното и най-популярно мнение за Дарвин и за неговата еволюционна теория, но затова пък е най-погрешното. Материалистите вписаха името на Дарвин с най-големи букви в календара на безбожническите „светии“, защото и безбожниците си имат своя религия, някаква си странна, чудновата атеистическа религия, със свои божества, с развит култ към „заслужили“ атеистически „светии“ и пр. Аз тук нямам за цел да разглеждам стойността на Дарвиновата теория от естествено-научна гледна точка, нито да я критикувам от гледище на религията, а само искам да посоча, каква погрешна представа имат безбожниците за Дарвин и за неговата теория, когато него обявяват за безбожник и когато неговата теория сочат като най-голямо доказателство против религиозното, теистическото схващане за света. Действително, че представлява интерес да се знае: вярва ли в Бога този, чието учение е взето за идейно и бойно знаме на безбожието.

Преди всичко Дарвин никога не е мислил със своята теория да отхвърля религията и да отрича идеята за съществуване на Бога, в което той никога не се съмнявал. Със своята теория Дарвин е искал да разреши един естествено научен въпрос, именно, как са се появили толкова много разновидности в органическото царство, които той наблюдавал при своето околосветско пътуване с кораба „Бигъл“. Той искал да разреши този естествено-научен въпрос чрез действието на естествения подбор, борбата за съществуване, половия подбор и пр. Аз пак подчертавам, че тук нямам за цел научно критически да разглеждам действителността на тези фактори и дали те могат да произведат такива разновидности, че от един органически вид да се образува нов, а само искам да покажа какво е отношението на Дарвин към идеята за съществуване на Бога като основа на всяка религия.

В желанието на Дарвин да обясни появата на разновидностите и на видовете в органическото царство чрез естествени сили и закони по пътя на еволюцията няма още никаква атеистична мисъл. Дарвин твърди, че цялото многообразие от органически форми и видове се е развило от една или от няколко първични живи клетки. За религиозния човек е безразлично, как са се появили разновидностите в органическото царство, дали по пътя само на естествената причинност или чрез помощта на свърхестествени намесвания от страна на Бога. И в единия, и в другия случаи ние ще имаме еднакво достоен за Бога начин за появата на живите форми на земята. Явно е всекиму, че Бог е можел да създаде земята и да вложи в нея сили и закони, по които тя постепенно да се развива и усъвършенства. Също така и органическите форми биха могли постепенно да се развият от една първична жива клетка, която Бог е надарил с естествена способност да еволюира и от по-нисш вид да преминава в по-висш. Но когато се повдигне вече въпросът за възникване на първите живи форми (една или няколко), от които, според еволюционната теория, са се развили всички органически видове, не е безинтересно за религиозния човек да знае, дали те са рожба на слепия случай чрез простото съчетание на едни или на други физико-химически елементи, или са Божие творение. Не е безинтересно за религиозния човек дали мъртвата материя и слепият случай ще бъдат провъзгласени като единствени творци на живота върху земята и ще бъдат възкачени на престола на Всевишния. Такъв възглед може да бъде поддържан само от материалистите-безбожници, които отричат съществуването на една творческа духовна сила извън материята. Заради това, когато ние разрешаваме въпроса за религиозността на Дарвин, нас ни интересува да знаем, как гледа той на първата жива протоплазма, от която, съгласно еволюционната теория, са се развили всички живи днес същества.Дарвин, като имал предвид абсурдността от научно гледище на твърдението, че мъртвата материя може да произведе сама от себе си жива протоплазма, говори в своята книга за произхода на видовете, че цялото многообразие от органически форми е можело да се развие от един първоекземпляр, „на който биде вдъхнат живот“. Този израз, взет от Петокнижието на Моисей, е напълно теистически. Това показва, че според Дарвин животът бил вдъхнат от Твореца само на един или няколко първични екземпляри, а те от своя страна чрез вложените им от техния Творец възможности и по силата на установените от Него закони са произвели от себе си останалите форми на органическото царство. Когато някои се подиграли на този Дарвинов изказ („на който биде вдъхнат живот”), Дарвин в Аthenaeum от 25 април 1865 година пише следното: „Порицаваха ме, че съм употребил изказ от Петокнижието за първичната форма; той е пригоден да изрази признанието, че ние също така малко знаем за произхода на живота, както и за произхода на силата и материята“[1]. В тези слова, писани от самия Дарвин в защита на неговия теистически изказ за произхода на живота върху земята, ясно личи, че изказът не е случаен и необмислен, а изобразява твърдото убеждение на Дарвин, че ние по научен път не можем да си обясним появата на живота върху земята чрез естествените сили и закони и заради това сме принудени да вярваме, че той е бил вдъхнат от Бога. В теистически смисъл са разбирали Дарвиновото твърдение за произхода на живота и неговите съвременници. Оттук е понятна и жалбата на един от най-видните отрицатели на Божието съществуване, на име Шпилер (Spiller), който говори: „За жалост, сам Дарвин мисли, че животът в първата клетка е вдъхнат от Създателя“. Дарвин още по-ясно и дори с религиозен ентусиазъм е изразил този си възглед в края на прочутото си съчинение „Произходът на видовете“, което завършва със следните слова: „Има нещо величествено в този възглед за живота, според който, той (животът ск. м.) с всички свои различни сили първоначално е бил създаден от Твореца от малко форми или, може би, само от една“[2].

Явно е, значи, че Дарвин никога не е отричал съществуването на Бога, а напротив, неговата теория Го предполага и изисква. Не е от голямо значение за Бога – дали Той е създал една протоплазма, като ѝ дал способност да се развива в множество видове поотделно като установени органически форми. Фактът на Божието съществуване е неоспорим и в единия, и в другия случай. Поради това обяснимо е защо Дарвин „се смутил твърде много, когато узнал, че католическото духовенство го обвинява в безбожие“. „Аз не виждам причини – много справедливо отбелязва той в съчинението си „Произходът на видовете, – поради които възгледите, изложени в тази книга, биха могли да оскърбят нечии религиозни чувства“[3].

Своята несъмнена увереност в съществуването на Бога Дарвин е изказал и във второто си капитално съчинение „Произходът на човека и половият подбор“ , което се счита от невежите безбожници за „атеистически Коран“. В трета глава („Сравнение между душевните способности у човека и у нисшите животни“) на това си съчинение Дарвин, като засяга въпроса, „дали още от самото начало човекът е бил надарен с облагородяващата вяра във всемогъщия Бог“, казва: „На великия въпрос: съществува ли изобщо Творец и Ръководител на вселената – е отговорено утвърдително от най-великите умове досега”[4].

Не са от по-малка значимост за религиозността на Дарвин и доказателствата, които намираме в неговите писма. Така той пише през 1873 година: „Аз искам да кажа, че невъзможността да си представим, че тази величествена и прелестна вселена, заедно с нас, съзнателните същества, е произлязла само благодарение на слепия случай, за мене се явява главното доказателство в полза на Божието съществуване”[5]

Тези слова на Дарвин могат да бъдат признати като изповед на неговата вяра. Той изповядва пред целия свят, че за него, като човек на науката, е безсмислие да се твърди, че цялата величествена и прелестна вселена е възникнала по действието на слепия случай. Как може редът и хармонията, които царуват в този свят, да са рожба на слепия случай? Как е възможно смислено да се твърди, че разумното, целесъобразното и планомерно устройство на света се е появило вследствие на слепия случай? Да се твърди такова нещо, значи да се откажем от всяка здрава логика. Предвид на всичко това Дарвин говори: „Премъдрото и целесъобразно устройство на вселената, нейната прелест и хармоничност, най-вече наличността на нас, разумните и самосъзнателни същества, всичко това за мен е най-голямо доказателство, че съществува едно разумно, премъдро и всемогъщо същество – Бог, Който е виновник на всичко това”.

Шест години по-късно (1879) Дарвин още по-категорично изповядва своята несъмнена увереност в съществуването на Бога. Той пише: „В най-острите колебания аз никога не съм бил атеист в този смисъл, че да съм отричал съществуването на Бога“[6]

Религиозността си Дарвин не е изказвал само в своите съчинения и писма, но я е изразявал и в практическия си живот. Така, например, знае се, че той е давал известна сума годишно на християнската мисия, която работела сред диваците в Огнена земя[7], и че защитил горещо същата мисия от клеветите и нападките на някои туристи[8].

Към казаното по въпроса за религиозността на Дарвин не ще бъде безинтересно да припомня някои факти за последните минути на Дарвин, поместени в Gleaner: „Дарвин лежи подпрян с възглавници. Погледът му често се отправя към отворения прозорец, през който влизат слънчевите лъчи. В полумрака на угасващия ден пейзажът, който се вижда през прозореца, изглежда покрит с пурпурен воал. Умиращият се опитва да чете… Библията. Леди Хоп, позната по своята проповедническа дейност, в тази минута бе при него. „Аз му загатнах, разправя тя, за мненията на известни личности по историята за създаване на света и за малкото значение, което те отдават на първите глави на Библията. Една сянка премина по лицето му, погледът му стана страдалчески и той почна нервно да чупи пръстите си“.

– Аз бях млад тогава, отговори той (говореше за книгата си, „Произходът на видовете“). Моите идеи не бяха зрели, аз обичах да правя догадки, да питам постоянно „защо“, да създавам нови теории и, за голямо мое учудване, моите идеи се разпространиха тъй бързо, както пожара в една степ. Хората направиха от нея цяла религия![9]

Дарвин лежи на смъртно легло. Той с всичкия си ентусиазъм, който още бе му останал, чете Книгата на книгите – Библията, и оплаква гибелните резултати от своята хипотеза, плод на младежко увлечение. Той съжалява, че неговата книга „Произходът на видовете“ не е правилно оценена само като едно научно предположение, което съвсем няма за цел да отрече съществуването на Бога[10]. Той скърби още и затова, защото хората не виждат в неговата теория само едно мнение за научно обяснение на произхода на видовете, а я превърнаха в нова безбожническа религия. Заради това той молеше Леди Хоп (която той знаеше като добра познавачка на Библията) да повика при него всички прислужници и съседи, за да им чете словото Божие и да им покаже, колко неправилно постъпват тези, които в негово име и в името на неговата теория отхвърлят Библията и отричат съществуването на Бога.

От всичко това ние се убеждаваме колко неверни са твърденията на материалистите-безбожници по въпроса за Дарвин и неговата теория във връзка с религията. Материалистите, когато говорят за Дарвин, винаги го сочат като учен човек, който никога не е вярвал в Бога. Особено, когато заговорят за неговата теория за произхода на видовете по пътя на еволюцията, никога не се замислят върху нейната научна стойност, в която не се съмняват, и винаги ѝ приписват едно такова значение, каквото сам Дарвин никога не ѝ е придавал. Те я въздигат в степен на абсолютна естествено-научна истина, когато Дарвин я смята само за една теория с изключително спекулативен характер. Те я тълкуват винаги в атеистически смисъл и я поставят в основата на материалистическия светоглед, когато Дарвин никога не е бил безбожник и никога със своята теория не е мислил да отрича съществуването на Бога.

След всичко това ние се убеждаваме, колко погрешно схващане имат безбожниците за Дарвин, когато го обявяват за атеист и когато в своите нападки против религията се основават предимно на неговата теория. С това те явно преиначават фактите, отричат една истина, която не е изгодна за техните демагогски цели, и проповядват открита лъжа. Те всеки великан в областта на науката и изкуството обявяват за безбожник. Дори и към самата наука прикачват термина „безбожническа“ и винаги се прикриват зад нея, когато искат да отричат религията. Те постоянно мълвят безсмислените слова: „Науката е доказала, че Бог не съществува“.

Колко би било смешно, когато чуеш някой сериозно да поддържа тези слова, ако въпросът не беше толкова важен. Науката (точната, експерименталната наука, която винаги подразбират безбожниците, когато изричат горните слова), никога и никъде не се е занимавала с въпроса за съществуването на Бога. Тя не е поставяла Бога за обект на своите изследвания, нито може да Го постави. Експерименталната наука си поставя за цел да обясни причинно и закономерно промените в този свят. Бог, понеже не спада към този свят, никога не е бил, нито може да бъде предмет на научно изследване. Заради това истинската наука винаги е протестирала и ще протестира, когато ѝ приписват неща, които никога не е твърдяла. Тя винаги ще въстава срещу тези, които спекулират с нейното име за ненаучни, дори противонаучни цели. На такива несмислени люде тя заявява категорично: Аз никога не съм доказвала, че Бог не съществува, нито някога, колкото и да напредна, ще мога да докажа това! Също и учените, с чиито имена твърде често си служат безбожниците в своята борба против религията, изказват своя протест срещу тази злоупотреба с техните имена. Така и Дарвин, когото безбожниците обявяват за свой „светия“, за свой най-голям привърженик, с искрено възмущение заявява на такива свои почитатели: „Аз никога не съм отричал съществуването на Бога!“

_______________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1938, кн. 3, с. 65-69.

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1].  Цитирано по Dr. Frans Hettinger, Apologie des Christentums, I Bd, S. 207, Freiburg, 1914.

[2]. Charles Darwin, Entstehung der Arten, S. 659 (aus Reclams Univ. – Bibl.).

[3]. Цитирано по професор протоиерей И. Буткевич, Историческiй очеркъ развитiя апологетическаго или основнаго богословiя, с. 388, Харьковъ, 1899.

[4]. Вж. Dr. H. Engel, Die Grössten Geister über die hochsten Fragen, c. 37, 4. Aufl; Срв. Чарлз Дарвин, Произходът на човека и половият подбор, с. 122, II издание П. Балева, Видин, 1927. И тук дължа да подчертая, че не съм съгласен по принцип с прокараните в тази глава от съчинението на Дарвин мисли за произхода на религиозното чувство и за всеобщност на религията. Но малкото място не позволява да се впускам в подробен разбор на тези Дарвинови възгледи. Пък и тук ни интересува конкретно въпросът: Вярва ли в съществуването на Бога Дарвин, или, с други думи, религиозен ли е той. На този въпрос в цитираните думи ние намираме великолепно изразен утвърдителен отговор.

[5]. Leben und Briefe von Ch. Darwin zit. in Philos. Jahrb. VII (1894) 356 ff. Цит. по Dr. Frans Hettinger, Apologie des Christentums, I Bd, S. 207.

[6]. Leben und Briefe von Ch. Darwin zit. in Philos. Jahrb. VII (1894) 356 ff. Цит. по Dr. Frans Hettinger, Apologie des Christentums, I Bd, S. 207-208.

[7]. Гл. сп. “Beweis des Glaubens”, Bd. 30, S. 419, 1894.

[8]. Dr. H. Engel, Die Grössten Geister über die hochsten Fragen, c. 39., 4. Aufl, Konstanz (Buch und Kinstverlag Corl Hirsch).

[9]. Прев. от фр. М. Михов, сп. Нова ера”, год. III, кн. 7 и 8, с. 29-30, С., 1929.

[10]. Дарвин не само на смъртното си легло, но и винаги по-рано е гледал на своята теория само като на предположение, като на опит по научен начин да се обясни произхода на видовете по естествен път, но не и като на теория, опитно доказана. За това той пише в съчинението си за произхода на човека и половия подбор следното: Много от съображенията, които са приведени в това съчинение, са изключително от спекулативен характер” (Abstammung des Menschen II, 339, Stuttgart, 1871.). Също така Дарвин, като повдига въпроса за половия подбор, пише: Така също съм далеч от мисълта, че влиянието на половия подбор може да се докаже научно” (Вж. „Произходът на човека и половия подбор”, с. 259, II изд. П. Балева, Видин, 1927.).

Изображения:

1. Авторът, проф. д-р Иван Г. Панчовски (1913-1987). Завършва Богословския факултет при СУ през 1936 година. Когато написва тази статия (1938), е докторант в Германия (Берлин, Йена и Лайпциг).

2. Чарлз Дарвин (1809-1882).

ЕДИН БОГОСЛОВСКИ ПОГЛЕД ВЪРХУ ЛИЧНОСТТА НА ИСИХАСТА СВ. КИПРИАН, МИТРОПОЛИТ КИЕВСКИ, МОСКОВСКИ И НА ЦЯЛА РУСИЯ*

Росен Миланов

Великите учители на Църквата са преживявали на дело истинския християнски подвиг. Всички те са се стремели към богообщение и са го постигали. През XIV в. с апологетична цел се наложило целият светоотечески опит за това богообщение да бъде изложен систематично. По този начин се дава право на учените да говорят за едно течение в християнската мисъл, наречено исихазъм. Но всъщност, това е самото християнско учение за вътрешния съзерцателен живот, съществувало през всички векове на християнската религия.

Един учен пише в този дух: Църковното учение за нетварността на божествените енергии се съдържа неотемлено в Свещеното Писание, в патристиката, в нашите богослужебни книги и частни молитвословия. Достатъчно е само да напомня, че с изрази за божествената светлина са наситени литургическите песнопения и текстове на Православната църква[1].

Исихасти били древните свети отци, исихасти били техните по-късни последователи, исихасти са и днешните християни, които достигат истинско богообщение в духовно-съзерцателен подвиг.

Исихазмът не е някакво езотерично учение или своеобразен вид магия. Още едно прекрасно доказателство за това е, че след като в уединението на разговора с Бога са постигнали духовна чистота, мнозина исихасти са изведени от Божествения промисъл на мисия за помощ на човешкото общество. Но не трябва да се изпада и в другата крайност – нека не забравяме, че външната дейност на исихастите е плод на вътрешния им подвиг. И вглеждайки се в съкровищницата на християнската литература, ние ще забележим, че там има такива съчинения, които се отнасят с особено голяма дълбочина към въпросите на този вътрешен подвиг. В тези слова е описана тежката духовна борба в стремежа към възможното за човека съвършенство. През XVIII в. в Гърция от преподобните Никодим Светогорец и Макарий Коринтски дори е съставен един изключително популярен сборник с части от тези съчинения, наречен Добротолюбие. И в него сияят такива имена, като преп. Антоний Велики, преп. Макарий Велики, преп. Ефрем и Исаак Сирийски, преп. Симеон Нови Богослов, св. Григорий Синаит, св. Григорий Палама.

Св. Григорий Синаит, св. Григорий Палама… Като споменахме техните имена нека се обърнем и към последователите им. Част от тях са българи. Кои са тези български последователи на великите исихасти от XIV в.? На първо място, разбира се, трябва да се посочи преп. Теодосий Търновски. След него идват св. патриарх Евтимий, преп. Ромил Бдински, преп. Роман Търновски, св. Киприан, митрополит Киевски, Московски и на цяла Русия…

За живота и личността на св. Киприан добре говори Григорий Цамблак в своето Похвално слово за Киприан. Ето какво казва той на своите руски слушатели: Защото, както в добродетелта беше неподражаем блаженият митрополит Киприан, така и в словесните поучения беше неповторим. Впрочем, него нашето отечество откърми, пък на вас Бог го дари; и нему вие за много се наслаждавахте, ние се лишихме. И вие с него се украсявахте, а ние от желание за него тъгувахме; и с него вие преуспявахте, като растяхте в заповедите Господни[2].

Животът на св. Киприан ни предлага една чудна небесна картина на велики личности, свързани с неразривните връзки на Христовата любов. И това, това именно е най-важното. Защото всичко земно като сянка бързо отминава – остават само добродетелите, които придружават своя славен притежател във вечността. И така, нека да проследим тези връзки на Христовата любов и по този начин да разкрием още по-добре светлозарния живот на исихаста св. Киприан.

Един изследовател пише: Средище на исихазма в България първоначално бил манастирът „Св. Богородица“, основан през 1335 г. в местността Парория, в Странджа, от Григорий Синаит. Между първите ученици е Теодосий Търновски.(…) През 1350 г. Синаитовата обител в Парория окончателно прекратила своето съществуване. Учениците на Григорий Синаит се пръснали из различни краища на Балканския полуостров. Синаитовият манастир послужил като модел за устройването и на други исихастки средища, в това число и на Килифаревския манастир[3].

Предполага се, че в ранна възраст Киприан отишъл именно в Килифаревската обител, близо до столицата Търново. Знае се, че през 1363 г. преп. Теодосий Търновски отпътувал за Константинопол заедно с четирима свои ученици, сред които бил и Киприан. До смъртта на своя учител той живее в Студийския манастир, а след това заминава за Света гора. Не може да се каже със сигурност в кой от атонските манастири е пребивавал той, но съществува предположение, че това е манастирът Св. Павел, където по-късно живее и Григорий Цамблак. За живота на Киприан на Света гора много хубаво говори един от цитираните по-горе изследователи: Тук Киприан усвоява постиженията на християнската култура и усъвършенства своите знания за исихазма. Като монах в Света гора Киприан се отличава със своя свят начин на живот. Той се прочува със своята образованост, любознателност и познаване на свещените книги. Животът и ежедневието на бъдещия митрополит Киприан са изпълнени с активна дейност, характерна за подготовката на монаха. Ние, миряните, които не познаваме духовната същност на монашеството, не можем да си представим трудностите на духовното израстване…[4].

На Света гора започва прекрасната дружба на св. Киприан с бъдещия Константинополски патриарх и велик светец на Православната църква Филотей Кокин (1353-1355; 1364-1376).

Св. Киприан е преписал известната древна християнска книга Лествица на преп. Иоан Лествичник. Този препис е завършен на 24 април 1387 г. в Студийския манастир. Това е станало при второто пребиваване на св. Киприан в Константинопол. Относно ситуацията на преписването на Лествица-та, трябва да се спомене за усърдната литературна дейност, която е кипяла в Студийския манастир – изключително голямо книжовно средище още от началото на IX в., когато игумен е знаменитият преп. Теодор Студит. Може да се каже, че именно в Студийския манастир през IX в. богослужението в основните си черти е придобило облика, който познаваме днес. И така, пред очите на св. Киприан са мнозина монаси, които се занимават с книжовна дейност. Това наистина е бил голям стимул и той да се заеме с такава.

За нас, българите, важен момент в живота на св. Киприан несъмнено представлява неговото посещение през 1379 г. в град Търново и срещата му с българския патриарх Евтимий, предадени ни от Григорий Цамблак. Един прекрасен епизод от живота на две велики личности, които свързва Христовата любов!

От периода на споровете за митрополитската катедра в Русия историята е запазила за нас няколко много ценни писма на митрополит Киприан до известни църковни личности на Русия – игумените Сергий Радонежки и Феодор Симоновски. От древността до наши дни писмото е едно изключително разпространено средство за общуване. И християнската религия не прави изключение. Вглеждайки се в историята на християнската литература, ние неминуемо ще забележим, че голяма част от свещените книги на Новия Завет представляват сами по себе си именно писма. Сред съчиненията на църковните отци и писатели също ще открием толкова много писма. И най-удивително е, че тези писма са израз на устремения към небето човешки дух и стават оръдие на чистата и свята Христова любов, която свързва пишещия с неговия адресат. А по този начин и писмото, което е нещо преходно и земно, получава висш смисъл и непреходна стойност… Запазените писма (послания) на св. Киприан до преподобните Сергий Радонежки и Феодор Симоновски ни разкриват подкрепата, оказвана от страна на руските светци на него. В тях се вижда и голямата любов, която имал той към тях. Много пъти през време на споровете за митрополитската катедра предлагали мястото на великия руски светец Сергий Радонежки, но той посочвал като единствен законен архипастир Киприан.

Характерна за исихастите е любовта към книжовното дело. Св. Киприан не прави изключение. Какво е значението на неговото книжовно творчество? Най-напред трябва да се отбележи, че то не е главното дело в живота на св. Киприан. Всъщност, това е характерно за всички свети отци — те пишат тогава, когато нуждата изисква това. По този начин техните съчинения не са сухи философски трактати, лишени от дух и живот. И все пак имало е такива времена, когато необходимостта от тяхното слово ги е заставяла да хванат перото за месеци, години, и дори за целия остатък от своето временно странстване в долината на нашето изгнание – земята… В своето литературно творчество св.Киприан следва насоката на идеолога на Търновската книжовна школа св. патриарх Евтимий. Разбира се, неговите творения имат своя духовна страна. И като че ли именно тя е най-важната – особено за онази част от изследователите, която има богословско образование. Светите отци не са писали просто така, „за науката“. Както бе казано, техните съчинения не представляват някакви празни философски трактати, лишени от всякакъв смисъл. Дори и когато се докосват до философски теми, светите отци правят това само поради нуждата, касаеща духовния живот на самите тях и на останалите християни.

В творбите на св. Киприан присъства същият този дух, който намираме и в светоотеческите съчинения. Неговото слово е израз на чистите му сърдечни преживявания. В своето Похвално слово за митрополит Петър той казва: И ето, развълнувани, светло посрещаме тържеството на светителя и пречестното празненство: защото е ден на радост и веселие, когато мъж праведен и преподобен приеме своя жизнен край, когато види успокоение от трудовете свои, когато, скръбта оставил, към веселие върви, когато, земята и всички земни неща оставяйки, на небето отива, когато, изоставил хората, всред ангели се нарежда и да възприема Бога се удостоява[5].  В този цитат проличава и духовното възприятие на св. Киприан — странна е за невярващия или не дълбоко утвърдения във вярата човек мисълта, че смъртта може да бъде благо за онзи, който в тукашния живот е насадил небесните добродетели в душата си.

Във връзка с личността на св. Киприан като един от представителите на исихазма трябва да се кажат и няколко думи за неговите взаимоотношения със св. патриарх Евтимий. До нас е стигнало едно прекрасно Послание до Киприан, в което се вижда дълбокото приятелство, свързващо двамата велики светци. В посланията на св. патриарх Евтимий присъства риторизъм, но това не означава че в тях има някаква изкуственост. За доказателство може да видим какво пише той до Киприан: Винаги се придържай към днешното, а утрешното отпращай към Бога. Преди вечния покой не чакай покой и преди вечните блага земни не приемай. От Господа горе искай милост и скоро ще те обгърне невидимото застъпничество. Бъди син на светлината и деня, за да получиш бъдещото си наследство. Ежедневно се приготвяй за това, което те очаква, приемай скърбите с благодарност и се готви за други, по-големи. Постоянно заради твоето спасение се отдавай на крепък подвиг, а не [го] отлагай за утрешния ден. Затваряй очите си пред суетните неща, ясно, с очите на разума, съзерцавай бъдещето. Бъди постоянно печален поради греховете, а весел — поради надеждата за бъдещи блага.(…) На този свят си дошъл от небитието: затова не спирай дотук, ами се подвизавай чак докато минеш през портите на вечния град.(…) Бъди любезен към всички и твоята любезност ще се разнася върху езика на всички[6]. Това са слова, изпълнени с необикновена духовна сила, притежаващи едновременно и прекрасна възвишеност, и блажена простота. Тези слова са типични за исихазма и истинското християнство.

В творенията на св. Киприан се говори с езика на светоотеческите съчинения. Този език има своя красота и най-главното, с него се разказва за духовното, вечното, небесното. Един пример от Похвално слово за митрополит Петър: И какво стана после? Като се разпали веднага от божествена любов, отиде в пустинята, която се намираше там, в един от манастирите на Волинската земя; и там се подстрига и изцяло отхвърли мъдруването, което блазни към идола[7].

Похвално слово за митрополит Петър и Пространно житие на същия светец се отличават със стил и начин на изложение, характерен за Търновската книжовна школа. Трябва да се каже, че той е плод на исихастките възгледи, които е имал св. Киприан и които са били и у св. Евтимий. Да не забравяме, че техен общ учител е преп. Теодосий Търновски, ученик на великия св. Григорий Синаит. Разбира се, духовната насока на автора е определяща за всяка една литературна творба. Естествено – всеки има своя преценка за това, което се случва около него. Това важи с пълна сила и за богословската книжнина. И така, идеите, или по-скоро, истините на исихазма са тези, които оказват най-голямо влияние върху съчиненията на писателите от Търновската книжовна школа. Те, разбира се, са познавали творенията на старобългарските писатели Иоан Екзарх, Константин Преславски, св. Климент Охридски. И така в техните произведения се съчетава по прекрасен начин най-доброто от старобългарската и съвременната им византийска литература. Да, това, което пишат св. Киприан и св. Евтимий има своя аналог във Византия. Нека да припомним, че св. патриарси Калист и Филотей са тези, които написват жития и служби за своите учители – св. Григорий Палама, св. Теодосий Търновски. Можем с радост да кажем, че св. Киприан е първият писател в Русия, който създава литературни творби в този стил. След него вече идват Григорий Цамблак и Епифаний Премъдри (житиеписецът на преп. Сергий Радонежки).

Бележитият руски учен акад. Дмитрий Лихачов пише в една своя статия следното за стила на Търновската книжовна школа: Стилът „плетение словес“ изисквал лична, авторска изобретателност в много по-голяма степен, отколкото предшестващите го стилове на литературно изложение. „Плетение словес“ е било в известна степен традиционно само по общите прийоми на „плетение“, но то не изисквало повторение на изрази, „формули“[8].

Хубави разсъждения за стила на Търновската книжовна школа и връзката на св. патриарх Евтимий и св. Киприан изказва и Н. Дончева-Панайотова: Не може да не се отбележи тук находчивото сравнение на писателската работа с киченето на букет от благоуханни цветя, защото, макар отделните цветя и сами да ухаят, ако се подредят „въ лıпот1“, т.е. красиво, както подобава, техният мирис става много по-голям. Това сравнение, отнесено към работата на писателя-творец, означава, че ако той съумее също така красиво и по достойнство да свърже отделните епизоди от живота на избрания герой, неговият пример ще стане по-заразителен, по-действен. Подходящ повод е празнуването на паметта на светците, защото тъкмо тогава хората стават по-силни, отделят се от мирската суета и се извисяват духовно. Изискването на Киприан да се пише „въ лıпот1“, което означава да се пише художествено, литературно, веднага се асоциира с разбиранията на Евтимий Търновски за характера на писателската работа. Еднаквите критерии за литературно-художествените творби, които са резултат от по-високите естетически вкусове на епохата, също говорят, че двамата творят в духа на една и съща традиция, че принадлежат на една и съща литературна школа[9].

Творенията на св. Киприан, макар че имат огромно значение за литературата на славянската народност, са преди всичко духовни. Това означава, че те притежават една друга стойност, която нямат повечето днешни и голяма част от древните произведения. Само в такъв контекст те могат да бъдат правилно тълкувани и само така може да се оцени тяхното достойнство. Един пример е следният цитат, който има голяма духовна сила, поради това, че предава (напълно достоверно) величието на св. митрополит Петър: А той, като излезе в морето и го преплува благополучно, и стигна до Светейшата митрополия на руския престол, и даде на всички мир и благословия, започна да поучава стадото, дадено му от Бога, като странстваше от място на място с такова смирение, както някой би казал, и труд, и кротост, помнейки за оня, който казва: „В сърцата на кротките почива Бог“; и още: „Бог не ще унижи сърце сломено и смирено“ (Пс. 50:19)[10].

Н. Дончева-Панайотова пише: Митрополит Киприан има големи заслуги за сближаването на староруската книжнина със старобългарската не само с насочването на руските преписвачи към българските изводи (подложки), но и за пренасянето и разпространението в Русия на някои богословски съчинения в превод на български език и на оригинални произведения на български писатели[11].По-нататък същата изследователка говори за въпросните богословски произведения в превод на старобългарски, които св. Киприан популяризирал в Русия. Това са тълкуванията на Евангелието от бл. Теофилакт Охридски, съчиненията на Псведо-Дионисий Ареопагит с обясненията към тях на преп. Максим Изповедник.

Обобщавайки казаното за книжовното творчество на св. Киприан, митрополит Киевски, Московски и на цяла Русия, и връзката на това творчество с исихасткото учение, можем да заявим следното: Като последователи на Евтимий Търновски Киприан и Григорий Цамблак не само прокарват в своите произведения религиозните, нравствени и философски възгледи на исихазма, но усвояват и свързаните с него принципи на така наречения висок, витиен стил в литературата. Езиковите и стилни особености на Евтимиевите, Киприановите и Цамблаковите похвални слова са в тясна зависимост от жанровата им специфика, от тяхното предназначение и художествена функция, от мирогледа на писателите и от техните творчески задачи[12].

През XIV в. особено много се засилило ревизирането на богослужебните книги на Света гора, във Византия и България. И св. Киприан не можел да не участва в това прекрасно и така необходимо дело. В едно руско съобщение от 1403 г. се казва, че той се отличил с изправянето на книгите и със своята ученост[13].

И за да не излезе, че всичко по-горе казано е пристрастно, един от цитираните изследователи пише: Ние не защитаваме митрополит Киприан. Той самият се е защитил, като е написал, казал и сторил достатъчно през своя живот. Нека критиците непризнателни и хулителите Киприанови се вгледат по-внимателно в неговите подвизи и творчество! И може би ще усетят тяхната сила, красота и светлина![14].

Славната история на исихазма… Една от страниците в нея несъмнено принадлежи на св. Киприан. И тя грее с неземната светлина, с която са изпълнени и всички други страници в тази чудна книга, изписана не с мастило, а с величието на извисения човешки дух. Бележитата 600-годишнина от блажената кончина на св. Киприан трябва да ни постави пред въпроса, къде е той сега. И не само това. Тя трябва да ни устреми към онези небеса, където той пребивава и ще бъде вечно. Какъв е пътят, който води там? Един цитиран по-горе изследовател на живота на св. Киприан пише с прекрасни слова: Тесен и скръбен е пътят, водещ към вечния живот много са поканените, но е малко стадото Христово, за което Господ е обетовал царството на Отца Своего. Господ не ще допусне повече изкушения свръх нашите сили. Днес с печал ще ни посети Господ, а утре мъката в радост ще претвори и никой тази радост не ще ни отнеме[15].  Да, славната история на исихазма се пише и в момента! И най-важното е дали ще пожелаем и ние да влезем в нея и да последваме св. Киприан.

_________________________

*Материалът е предоставен от автора. Същият е докторант по догматическо богословие в Богословския факултет при СУ.

[1]. Марчевски, Иван, Исихазмът (Учението за несътворените божествени енергии и светлини). Велико Търново, 1996. С. 4.

[2]. Григорий Цамблак, Похвално слово за Киприан. — В: Стара българска литература, Т. II, Ораторска проза, София, 1982 (с. 209–215), С. 209.

[3]. Куцаров, Петър. Киприан Българин, митрополит Московски и на цяла Русия, София, 2001. С. 70–71.

[4]. Пак там, с. 74.

[5]. Киприан, Похвално слово за митрополит Петър. — В: Стара българска литература, Т. II, Ораторска проза, София, 1982 (с. 201–208). С. 201.

[6]. Евтимий Търновски. Послание до Киприан. — В: Евтимий, патриарх. Съчинения. София, 1990. С. 202–203.

[7]. Киприан. Похвално слово…, с. 202.

[8]. Лихачов, Дмитрий, Стилът на Търновската литературна школа и неговото значение в развитието на староруската литература. — В: Език и литература, 1976, кн. 5 (с. 9–26), С. 25.

[9].Дончева-Панайотова, Невяна. Неизвестно Похвално слово за митрополит Петър от Киприан Цамблак. — В: Сб. Старобългарска литература, кн. II. Българо-руски литературни връзки през Средновековието. София, 1977 (с. 136–157), С. 140–141.

[10].Киприан, митрополит, Пространно житие на митрополит Петър. — В: Стара българска литература. Т. IV. Житиеписни творби, София, 1986 (с. 109–120). С. 114.

[11].Дончева-Панайотова, Невяна, Киприан – старобългарски и староруски книжовник, София, 1981, С. 105.

[12]. Дончева-Панайотова, Невяна, Търновската книжовна школа и Русия в края на XIV и началото на XV век. Киприан и Григорий Цамблак. Автореферат на дисертация за присъждане на научната степен „кандидат на филологическите науки“, Велико Търново, 1974, С. 30–31.

[13]. Вж. текста в: Иванов, Йордан, Българското книжовно влияние в Русия при митрополит Киприан (1375-1406). – В: Известия на института за българска литература, кн. VI, 1958 (с. 25–79). С. 70.

[14]. Куцаров, П. Пос. съч., с. 158.

[15]. Пак там, с. 159.

Изображение: Св. Киприан, Митрополит Киевски, Московски и на цяла Русия

РЪКОПИСИТЕ ОТ НАГ ХАММАДИ*

Проф. д-р Иван Ж. Димитров

1. За находката.

Вече шесто десетилетие изследователите на хри- стиянската античност и нейното обкръжение се занимават с проучване на една изключително интересна находка от ръкописи, имащи отношение към въпросната епоха и по-специално към средата, в която се развива християнството през първите три века. Това са именно ръкописите от Наг Хаммади.

През месец декември 1945 г. селяни от околността на гр. Nag Hammadi в Горен Египет намерили една голяма делва с множество папирусни ръкописи в нея. Това забележително откритие станало на 10-ина километра североизточно от моста на река Нил при гр. Наг Хаммади[1], в подножието на хълма Джебел-ет-Тариф, разположен на левия бряг на голямата река. Селяните, намерили делвата с ръкописите, нямали представа какво културно съкровище са открили. Както често става в такива случаи, те се отнесли към антиквари, започнали пазарлъци, надробяване на ръкописите на части с цел да получат по-висока обща цена и т. нат. Докато накрая се намесила египетската държава и ръкописите в по-голямата им част били прибрани в Коптския музей в Кайро.

Става дума за 13 ръкописа[2] или части от тях, писани върху папирус на коптски език[3]. Понеже този език имал различни наречия, трябва да се уточни, че намерените ръкописи са основно на горноегипетското сахидско наречие, а само някои са на ликополитанско наречие. Но явно всички текстове в 13-те ръкописа са превод от гръцки; за някои се предполага, че може да са превод от сирийски (Евангелие на истината, Евангелие на Тома).

Повечето от текстовете не съдържат податки, въз основа на които да се направи заключение за времето на написването им. Затова датирането на мнозинството от оригиналните съчинения е приблизително. А що се отнася до датирането на откритите коптски ръкописи, палеографските проучвания, както и сведенията от оформлението на ръкописите (подвързия и пр.) показват, че те произхождат от първата половина на 4 век сл. Хр. Но това, разбира се, все още не показва възрастта на самите текстове в оригинал.

За мястото на написване на оригиналните текстове също не може да се каже много. Във всички случаи не се предполага да са съчинени в Египет. Смята се по начало, че са произлезли в гръкоезична среда. За отделни текстове със сигурност се предполага, че са съчинени в Сирия (напр. Евангелие според Тома, Евангелие според Филип).

Неясно е и как се е образувала тази сбирка от 13 ръкописа, намерена край Наг Хаммади. Различията в езика, шрифта, формата, подвързията и пр. не позволяват да се допусне, че ръкописите са произлезли на едно и също място и по едно и също време. От друга страна, съдържателните и идейните разлики между ръкописите не допускат да се предположи, че това са книги от библиотеката на една институция (манастир, храм), личност или група от хора. Неизвестно е още кога и защо ръкописите са били скрити.

2. За ръкописите в сбирката.

Сбирката обхваща 52 отделни съчинения, като някои се повтарят по два и три пъти. Тук ще ги дадем в тяхната последователност по поредния номер на ръкописа (посочен с римски цифри)[4]. В международната научна книжнина по въпроса е въведено единно означаване и номериране, напр.: NHC I, 1, при което NHC означава Nag Hammadi Codex (ръкопис от Наг Хаммади), римската цифра сочи поредния ръкопис (от 1 до 13), а арабската – поредния трактат в кодекса, т. е. в ръкописа. Началният пореден номер в курсив в следващата таблица е от автора на настоящата публикация и има помощно значение.

    Ръкопис                     Заглавие

1.         І, 1                 Молитва на апостол Павел

2.         І, 2                (Апокрифно) послание на Яков

3.         І, 3                 Евангелие на истината

4.         І, 4                 Послание до Регин за възкресението

5.         І, 5                  Трактат в три части

6.         ІІ, 1                 Апокриф на Йоан

7.         ІІ, 2                 Евангелие според Тома

8.         ІІ, 3                 Евангелие според Филип

9.         ІІ, 4                 Хипостаза на архонтите

10.       ІІ, 5                  За началото на света

11.       ІІ, 6                  Тълкувание върху душата

12.      ІІ, 7                   Книга на Тома

                                     (Подвижникът пише на съвършените)

13.       ІІІ, 1                 Апокриф на Йоан

14.       ІІІ, 2                Евангелие на египтяните

                                    (Свещената книга на великия невидим дух)

15.       ІІІ, 3                Послание на Евгност

16.       ІІІ, 4                Премъдрост на Иисус Христос

17.       ІІІ, 5                 Диалогът на Изкупителя

18.       ІV, 1                 Апокриф на Йоан

19.       ІV, 2                Евангелие на египтяните

                                    (Свещената книга на великия невидим дух)

20.       V, 1                  Послание на Евгност

21.       V, 2                  Откровение на Павел

22.       V, 3                  Първо откровение на Яков

23.       V, 4                  Второ откровение на Яков

24.       V, 5                  Откровение на Адам

25.       VІ, 1                 Деяния на Петър и на дванайсетте апостоли

26.       VІ, 2                Вронти (гръм)[5] – съвършено разбиране

27.       VІ, 3                 Автентично слово

28.       VІ, 4                Мисълта[6] на нашата голяма сила

29.       VІ, 5                 Платон, Държавата 588В-589В

30.       VІ, 6                 За осмицата и девятката

31.       VІ, 7                  Хермическа молитва

32.       VІ, 8                 Асклепий

33.       VІІ, 1                Парафраза на Сеем

34.       VІІ, 2               Второ слово на великия Сит

35.       VІІ, 3                Откровение на Петър

36.       VІІ, 4               Ученията на Силуан

37.       VІІ, 5                Трите колони на Сит

38.       VІІІ,1                Зостриан

39.       VІІІ,2               Послание на Петър до Филип

40.       ІХ, 1                  Мелхиседек

41.       ІХ,2                   Ода за Нореа

42.       ІХ,3                   Свидетелство на Истината

43.       Х                        Марсанес

44.       ХІ, 1                   Тълкувание на гносиса

45.       ХІ, 2                   Валентиниански трактат

46.       ХІ, 2а                Пет валентиниански молитви:

                                        При миропомазването

            ХІ, 2б                  при кръщението І

            ХІ, 2в                  при кръщението ІІ

            ХІ, 2г                  при евхаристията І

            ХІ, 2д                  при евхаристията ІІ

47.       ХІ, 3                    Аллогенес

48.       ХІ, 4                   Ипсифрона

49.       ХІІ, 1                  Мъдрости на Секст

50.       ХІІ, 2                  Евангелие на Истината

51.       ХІІІ, 1                  Триобразната Протеноя

52.       ХІІІ, 2                 За началото на света

При някои от тези текстове в самия ръкопис не е дадено, съответно не е запазено заглавие. Както се посочи, някои от текстовете се срещат повече от един път в сбирката: Апокрифът на Йоан – три пъти; Евангелие на истината, За началото на света, Евангелие на египтяните и Послание на Евгност – по два пъти (при първите две съчинения вторият вариант е запазен съвсем откъслечно). Трябва още да се изтъкне, че за някои от текстовете съществуват паралели и в други древни ръкописи[7].

Установено е също, че между отделни писания в сбирката има явна литературна зависимост. На някои от текстовете е добре известен гръцкият оригинал (напр. Държавата на Платон, Хермическа молитва, Мъдрости на Секст) или поне неговият латински превод (както е при Асклепий). Досега някои от текстовете бяха познати само по гръцки фрагменти (Евангелие според Тома и Премъдрост на Иисус Христос). Също така някои ръкописи са били известни само по име – било от антиеретическа християнска книжнина (Евангелие на истината или Евангелие според Филип), било от неоплатоническата полемика (Зостриан и Аллогенес). При мнозинството текстове обаче въобще не е имало сведения за съществуването им преди тяхното намиране.

Откритите 52 текста могат да се групират по най-различен начин. Самите заглавия, с които те са известни сега, малко могат да ни помогнат за групиране по жанр. Най-често срещани определения са: евангелие, молитва, послание/писмо, разговор, мъдрости/премъдрости, учение, откровение. В тази сбирка от текстове, която е станала известна с гностическото си съдържание, не се съдържат само гностически текстове. Негностическите текстове са или нехристиянски (Държавата, Послание на Евгност, Мъдрости на Секст) или показват негностическо  християнство от неправославен тип (Деяния на Петър и 12 апостоли, Автентично слово, Ученията на Силуан). Прави впечатление и една група от хермически текстове (За осмицата и девятката, Херметическа молитва, Асклепий). Сред голямата група на най-общо казано християнско-гностически текстове се открояват определено валентиниански текстове (Молитва на апостол Павел, Трактат в три части, Евангелие според Филип, Първо откровение на Яков, Валентиниански трактат, Пет валентиниански молитви). Редом с християнско-гностическите текстове стои и една група от еднозначно гностически текстове на нехристиянския гносис (Апокриф на Йоан, Хипостаза на архонтите, Евангелие на египтяните, Откровение на Адам, Трите колони на Сит, Зостриан, Мелхиседек, Ода за Нореа, Марсанес, Аллогенес, Триобразната Протеноя). Според ролята, която играе в отделните текстове Сит, синът на Адам, те се наричат от изследователите “ситиански”.

При проведеното разделение на текстовете остават четири текста, които не могат да се включат в никоя от тези групи (Вронти – съвършено разбиране, Мисълта на нашата голяма сила, Парафразата на Сеем, Хипсифрона).

3. Значение на ръкописите от Наг Хаммади

Главното значение на находката от Наг Хаммади е в областта на историята на религиите и се състои в излизането на бял свят на една неподозирана доскоро сбирка от гностически текстове. Защото тези текстове са своего рода възкръснали свидетели на едно значително религиозно движение от късната античност – гностицизма, който естествено е бил теоретически атакуван и съответно оборван от укрепващата по това време Християнска църква. С помощта на текстовете от Наг Хаммади се дава огромен тласък на изследването на гностицизма. Научната им стойност обаче отива и далеч отвъд тази област. Тя засяга историята на коптския език и неговата книжнина, папирусната кодикология (наука за ръкописите), както и най-общо – историята на раннохристиянската литература.

Но нека отбележим, че не всичко намерено има еднаква стойност. Липсва и онова, което учените на драго сърце биха искали да открият сред ръкописите в Наг Хаммади: няма нито едно оригинално съчинение от големите гностически учители, основатели на школи, направления на това учение. Обяснението е просто: в крайна сметка находката не произлиза от Рим или Александрия – големите средища на културата, науката и религията, а от египетската провинция. Все пак находката е достатъчно богата и нейната истинска оценка тепърва ще се очертава. Публикуването на факсимилета от ръкописите и на преводи на тези текстове на различни езици[8] ще позволи да се направи правилна оценка на тези ръкописи през следващите години.

Трябва да се има предвид и това, че текстовете от Наг Хаммади ни дават голямо число новозаветни апокрифи, макар предимно гностически. Независимо от особения си характер, апокрифите дават не малко сведения за епохата и обкръжението на ранната Църква, както и за нейния живот[9].

В немското издание Neutestamentliche Apokryphen[10], т. І (1990 г. – “Евангелия”), са поместени в пълнота на немски език: Евангелие според Тома, Евангелие според Филип, Книга на Тома, Апокрифно послание на Яков, Диалогът на Изкупителя, Първо откровение на Яков, Второ откровение на Яков, Послание на Петър до Филип. Във втори том (1997 г. – “Апостолски текстове, откровения и сродни”) са поместени: Деяния на Петър, Откровение на Павел, Деяния на Петър и на дванайсетте апостоли.

Находката от Наг Хаммади е спомогнала съществено да се разшири и познанието ни за историята на премъдростната традиция. Има цяла поредица от негностически и гностически писания от Наг Хаммади с определено премъдростна насоченост. Това са преди всичко: Евангелие според Тома, Книга на Тома, Вронти – съвършено разбиране, Автентично слово, Учения на Силуан. Те не само позволяват да се проучат гностическите метаморфози на юдейската (донякъде и на християнската) мъдрост, но и показват в особена чистота[11] онзи тип християнство, който възприема Иисус Христос първоначално като Божия премъдрост[12].

Що се отнася до твърде заплетения въпрос за произхода на гностицизма, находката от Наг Хаммади не дава някакво окончателно и неоспоримо решение. Сред ръкописите не се намира нито един оригинален гностически текст от предхристиянско време. Но се смята за безспорно установено тъкмо с помощта на текстовете от Наг Хаммади, че гностицизмът по своята същност е предхристиянско явление. И това става ясно преди всичко от анализа на групата на т. нар. “ситиански” текстове. Освен това тези текстове имат голямо значение за проучването на историята на гностицизма. Тяхното изследване е довело до откриването на една съвсем нова разновидност на гностическото учение, за която се смята, че има допирни точки с валентинианството. Тя ни представя едно предхристиянско идейно течение, тръгнало по пътя на гносиса, което в определен момент се среща с християнството, но отчетливо си взаимодейства и с неоплатоническата философия[13].

Ръкописите от Наг Хаммади с валентинианско съдържание дават възможност да се осветли допълнително и учението, свързано с името на Валентин[14], като друг клон на гносиса. Особено забележително е и следното. Посредством т. нар. Трактат в три части, който въпреки своя относително голям обем е всъщност само извлечение от едно още по-голямо съчинение, ние за пръв път научаваме за съществуването на един ревизиран вид на валентинианството с цел то да се пригоди към християнското учение. В този вариант на валентинианството най-впечатляващото е, че твърде различните помежду си функции на София, Ахамот, Христос и Спасител (Сотир) се приписват на един и същи образ, който се нарича Логос (Слово).

Нови сведения се откриват и за разбирането на гностическото симонианство (по името на Симон Маг/Влъхва, срв. Деян. 8:9-24). Те произлизат от синоптическото разглеждане на три съчинения, които са тясно свързани помежду си и при това така се допълват взаимно, че един и същи мит за душите се представя в първото съчинение диалектически (Вронти – съвършено разбиране), във второто – етически (Автентично слово), а в третото – митологически и екзегетически (Тълкувание върху душата). Анализът на тези съчинения е довел до работната хипотеза, че тяхното съдържание е много повече симонианско от онова симонианство, което ни е известно от критиките срещу него на църковните отци[15]. При това повече или по-малко оправданото съмнение в гностическия характер на текстовете на тези три съчинения удовлетворява онези учени, които не искат да възприемат историческия Симон Вълхва като гностик[16]. И най-важното заключение за мене е, че сведенията от древноцърковните противници на гностицизма не само се допълват и частично коригират чрез новите текстове от Наг Хаммади, но и тяхната достоверност решително се потвърждава[17].

4. Оповестяване на съдържанието на находката

Все още не е завършил процесът на оповестяване на съдържанието на ръкописите от Наг Хаммади. Това не е еднозначен, нито е лесен процес. Защото той засяга, първо, проучването на текстовете на коптски език и съответно превеждането и първичния им коментар на съответния език, който естествено е езикът на самия изследовател. Така основните изследвания и преводи са направени на английски, френски и немски език. Въз основа на публикуването на преводния текст учените изследват задълбочено самите текстове, сравняват ги с останалия религиозно-исторически материал от съответната епоха и правят своите заключения. Но това е дейност, която едва е започнала.

Самият факт на откриването на ръкописите даде повод на много хора – учени и журналисти, публицисти и религиоведи, както и на много други с неясна характеристика – да правят прибързани заключения, да заклеймяват дори християнството в неговия “гръцко-византийски” вариант като изменило, дори изопачило оригиналното учение на Иисус Христос, което (видите ли!) се съдържало в чист вид тъкмо в апокрифите, в текстове като тези от Наг Хаммади. Дори се стигна до абсурдни обвинения, че ръкописите от Наг Хаммади били заключени в Коптския музей в Кайро, за да не се наруши статуквото на християнството! Разбира се, такива твърдения са явно тенденциозни. Те преди всичко обвиняват християнството в несъществуващи грехове, сякаш то има от какво да се страхува при изследването на неговата древност. При това ръкописите не са заключени, а са съхранени в Коптския музей, защото тъкмо той е най-подходящото място, където би трябвало да се пазят такива находки, а не е, да речем, иначе огромният и препълнен с експонати от различни епохи на древния Египет Египетски музей в Кайро. Коптският музей е компетентният музей за историята на християнството на територията на днешната държава Египет. Но ръкописите от Наг Хаммади, които се пазят в този музей, са разчетени, текстовете им са публикувани и вече са преведени на няколко езика. Така всеки, който се интересува от съдържанието им, може да ги прочете и да си направи своите заключения. Никой не ги е скрил, а най-малкото това би могло да стане в една страна с мнозинствено мюсююлманско население като Египет.

Трудности с изследването на древните ръкописи има, но те са от съвсем друго естество. Преди всичко трябва да се знае, че не са много коптолозите в света, които биха могли да се занимават с ръкописи от типа на Наг Хаммади. Това са съвсем малки групи от по 2-3 души и то само в няколко страни. Ограничен е броят и на новите учени, които проявяват интерес да се специализират в тази област. Но такова е положението въобще с изследването на древността. Например в музеите на Берлин, Лондон и пр. се съхраняват огромни количества гръцки и др. папирусни находки, които вече около 200 години очакват своя изследовател. Не достигат специалистите, не достигат и средства за разгръщане на по-голяма изследователска работа, която при наличието на средства би си възпроизвела изследователите.

По отношение на находките от Наг Хаммади заслужава внимание онова, което казва един от най-известните коптолози на 20 век – Ханс-Мартин Шенке[18]: “Оказва се, че е почти невъзможно да се поправят определени грешки и недоразумения, допуснати от началото на изследването (на ръкописите от Наг Хаммади – б. м.), макар те да са известни на специалистите”[19]. Той има предвид, че първоначалните преценки и публикации са били правени от недостатъчно подготвени хора, но са се наложили и са мултиплицирани в литературата, така че коригирането им да изглежда невъзможно.

При свързването по съдържание на текстовете от Наг Хаммади помежду им и с текстове извън групата се появил по един проблем при “ситианските” и при валентинианските съчинения. При “ситианската” група текстове се поставя въпросът: дали сродството на въпросните текстове помежду им е само едно чисто литературно явление, или те все пак имат някаква социологична основа, примерно в определена гностическа група от хора. Решението на този въпрос зависи преди всичко от значението, което има кръщението в тези текстове. Проучването на Jean-Marie Sevrin[20] върху “ситианските” кръщелни традиции се очаква да даде пояснение на първия въпрос. Относно валентинианските следи в текстовете от Наг Хаммади трябва да се каже, че определянето на някои писания от тази находка като валентиниански се оспорва. Преди всичко при Евангелие на истината по-голямата част от изследователите са убедени във валентинианския му произход, макар Х.-М. Шенке да не го приема. Мнозина възприемат и Послание до Регин за възкресението като валентинианско писание. Първите издатели на съчиненията от І ръкопис (тогава наречен Codex Jung), които сметнали цялата книга за валентинианска, приписали валентиниански характер дори на Апокрифно послание на Яков. Друг учен смятал също и Тълкувание на гносиса за валентинианско съчинение[21].

В тази трудна и твърде сложна дейност по изследването на текстовете, които често пъти са запазени само в откъслеци, е нужна не само усърдна работа, но и усет, “око”, както се изразява Х.-М. Шенке[22], което не всички изследователи имат. “А които го имат, не го имат за всеки текст”[23]. Така например при Евангелие според Тома, за което е писано толкова много и такива добри изследвания са направени, едва немско-американският новозаветник Хелмут Кьостер е имал прозрението да го определи като източносирийски вариант на евангелие със същото име, съдържащо само изречения на Иисус Христос, което евангелистите Матей и Лука са използвали като свой втори източник (по известната теория за източниците на синоптическите евангелия, обобщавани с немската дума Quelle (източник, извор), именно като Quelle 2)[24]. И още два важни примера в тази насока. Само един изследовател е имал правилния поглед върху Послание до Регин за възкресението, а освен това е могъл да реши загадката с Вронти – съвършено разбиране. Това е Бентли Лейтън[25]. От друга страна на Клаус Кошорке дължим разкриването на истинската стойност на определени християнско-гностически текстове (Откровение на Петър, Послание на Петър до Филип, Свидетелство на истината, Тълкувание на гносиса).

5. Молитва на апостол Павел

5.1. За текста на молитвата

Молитвата на апостол Павел (известна и с латинското название Precatio Pauli, т. е. Молитва на Павел) принадлежи към съчиненията, чието съществуване и чийто текст са станали известни едва с находката от Наг Хаммади. И досега, близо 60 г. след намирането на ръкописите в Наг Хаммади, не са открити други свидетелства за този текст. Той се съдържа върху форзаца (прикрепен лист в началото и вкрая на една книга) на ръкопис І.

5.2. За ръкописа, в който е открит текстът

Този пръв ръкопис в находката от Наг Хаммади има малко по-различна съдба от останалите ръкописи в сбирката. За разлика от другите ръкописи по-голямата част от този ръкопис І дълги години не била притежание на Коптския музей в Кайро, а се намирала в института C. G. Jung в гр. Цюрих, Швейцария. Оттук е останало и другото му название: Codex Jung. Отделните текстове в него били публикувани постепенно от 1956 до 1975 г. Затова те сравнително късно били причислени към поредицата от Наг Хаммади и късно Молитвата на апостол Павел била възприета като първи текст на ръкопис І, а оттук – и на цялата поредица от текстове от Наг Хаммади[26].

5.3. Заглавие и авторство

Едва вкрая на текста на молитвата се среща заглавието й: Προσευχή Παύλου αποστόλου (Молитва на апостол Павел). Този надпис придава на текста апостолски авторитет, който може да бъде отнесен към целия ръкопис І. А това, че надписът е на гръцки, може да се схване като податка, че текстът на молитвата първоначално е бил съставен на гръцки език. Самият родителен падеж Παύλου αποστόλου се разбира от изследователите по два начина: 1) апостолът е автор на молитвата; 2) молитвата била произнесена от апостола и оттам станала известна като негова, което също й придава авторитет. Но така или иначе нищо не можем да твърдим със сигурност за авторството на този текст.

5.4. Време и място на написване

От текста на Молитвата на апостол Павел не могат да се извлекат никакви сведения за времето и мястото на написването ѝ, както и за нейния автор. По отношение на времето като terminus ante quem може да се приеме средата на 4 век, защото се смята за сигурно, че целият ръкопис І е съставен преди 350 г. И ако вземем предвид забележимата идейна близост до школата на Валентин, трябва да допуснем, че молитвата е съставена не преди втората половина на 2 век или най-сигурно – през 3 век. Приемем ли обаче известно сродство с апостолпавловите идеи (напр. редове 11-12, 25-27), тогава въпросът с датирането остава по-скоро открит.

Не може да се установи и мястото на написване. Ако допуснем връзка с валентинианството, тогава написването трябва да се свърже с някое от местата, където това учение е било разпространено[27].

5.5. Характер на текста

Няма съмнение, че текстът (според поставеното вкрая заглавие) представя една молитва, по-точно една просителна молитва със завършващо славословие. Въз основа на известна близост с молитвата на апостол Яков вкрая на Второ откровение на Яков някои смятат, че това по-скоро е предсмъртна молитва. Понеже липсва началото на молитвата, може да се предположи, че тя е била заключителна част от по-дълго съчинение и е била предизвикана от съответно събитие, чието описание завършва с тази молитва[28].

Въз основа на съдържанието си текстът на молитвата може да се раздели на три части: 1-12, 13-24, 25-29.

5.6. Извори за съставяне на молитвата

Трудно е да се установи използването на някакъв конкретен (съответно – познат на науката) извор за тази молитва. Езикът ѝ показва известна близост с езика на псалмите и особено на апостолпавловите послания. Изследователите са посочили сходство с призивите в заклинателни текстове, както и с молитви в Corpus Hermeticum[29]. Изтъква се и особена близост с един химничен откъс от Трите колони на Сит[30]. Затова допускат, че ако няма пряко литературно заимстване, възможно е да е бил използван един общ извор.

От религиозноисторическа гледна точка Молитвата на апостол Павел безспорно е гностическо съчинение. На места са забележими валентиниански идеи. От друга страна е известно, че валентинианстващи гностици са се позовавали на апостол Павлови мисли и думи[31].

5.7. Превод на текста[32]

(форзац А) [… (липсват около два реда) … [Твоята] светлина,

покажи ми Твоята [милост!

Мой] Спасителю, спаси ме, защото [аз] съм Твоят,

Който [чрез Тебе] съм дошъл на света!

Ти си [моят] Разум (νους), изведи ме!

Ти си моето съкровище, отвори (се) за мене!

Ти си моята пълнота (πλήρωμα), приеми ме при Себе Си!

Ти си <моят> покой, дарувай ми съвършенството,

което не може да бъде овладяно!

Умолявам Те Тебе, Който съществуваш и си предсъществувал,

в името, [което] е над всички имена,

чрез Иисус Христос, [Господ] на господарите, Царя на вековете[33].

[Дай] ми Твоите дарове, за които Ти не съжаляваш,

чрез Сина човешки, [Духа], Утешителя [на истината]!

Дай ми сила [да] Те моля![34]

Дай (ми) [изцерение][35] на моето тяло, когато Те моля чрез евангелиста, [и] изкупи вечната ми светла душа и моя дух!

И [Първо]родния от пълнотата (πλήρωμα) на благодатта –

[открий] Го на моя разум (νους)!

Дарувай (ми), каквото никое ангелско око [не е видяло] и никое архонтско ухо не е чуло,

и което никое човешко сърце не е постигнало,

който[36] е произлязъл равноангелски и според образа на душевния бог[37],

когато той беше създаден от начало –

защото имам вярата и надеждата!

И яви пред мене Твоето възлюбено, избрано и благословено величие[38],

Единородния и Първороден (форзац Б)

и [чудното] тайнство на Твоя дом,

[защото] Твоя е силата [и] славата,

и хвалата, и величието сега и во веки.

[Амин].

Следва завършек на гръцки език:

Молитва на апостола [Павел].

С мир.

Христос е свет.

6. (Апокрифно) Послание на Яков

Това съчинение е запазено само в един единствен препис в ръкопис І от Наг Хаммади веднага след Молитвата на апостол Павел. Състоянието на текста като цяло е добро, само в горната част на първите страници има някои празноти.

6.1. Езикът, на който е написано.

Съчинението е написано (както и други текстове от находката от Наг Хаммади) на ликополитанското (субахмимско) наречие на коптския език. Става дума за превод от гръцки език, както личи наред с другото и от една запазена гръцка дума в дателен падеж. Гръцкият е оригиналният език на съчинението[39].

6.2. Време на написване

Времето на написване на съчинението не се определя еднозначно от изследователите. Според някои то е писано в началото на 2 в. или още през 1 в.,[40] а според други – вкрая на 2 в. или дори през 3 в.[41] За ранното датиране се взема предвид фактът, че това послание съдържа материал, който е сходен с материала на каноничните евангелия, но същевременно няма никакво ясно свидетелство за пряка зависимост от техните текстове. Затова се смята, че съставителят му е почерпил сведения от все още живото устно предание. От друга страна обаче се преценява, че дори това послание да преработва някакво по-старо писмено или устно предание, все пак в настоящата си форма то е произлязло не по-рано от края на 2 в. Наистина според началната сцена учениците съчиняват писания по спомените си за думите на Спасителя, а това не само предполага съществуването вече на евангелията, но и приписването им на апостоли на Иисус Христос[42].

Авторът на този апокриф на дело се противопоставя на каноничните евангелия, затова и те не се споменават въобще, макар да е безспорно, че са съществували и той дори познава съдържанието им. И още нещо: съществуващото сходство с постройката на доводите у св. Ириней Лионски (+202 г.) се преценява от изследователите като противопоставяне на богословски позиции, повлияни от него[43].

6.3. Автор

Началните редове на посланието сочат като автор Яков. В рамките на повествованието той се сочи като един от дванадесетте апостоли, но има и белези, които го доближават до Яков, брат Господен (например връзката с Йерусалим). Вероятно съставителят на апокрифа е слял в образа на мнимия автор Яков черти на св. апостол Яков Зеведеев и св. ап. Яков, брат Господен[44]. Изложеното в апокрифа учение се свързва с този (трудно установим) Яков, който е авторитет и гарант за учението.

6.4. Място

За мястото на съставянето на апокрифа може само да се гадае. Както и при други писания, свързани с името на Яков, за място на написването може да се предположи Сирия[45]. Други изследователи предлагат и Египет[46].

6.5. Строеж и вид на текста

Текстът започва и завършва под формата на послание на (апостол) Яков до един трудно отъждествим адресат (стр. 1, 1-2,7 и 16, 12-30)[47]. Има известни основания да се допусне, че липсващото име може да се допълни като [Керин]тос. Това е древен еретик, споменат от св. Ириней Лионски в “Против ересите” (1, 26, 1; 3, 3, 4; 3, 11, 1)[48].

В началото още авторът Яков говори за изпращането на един текст, съдържащ “тайно”, скрито учение (т. е. апокриф – стр. 1, 10). Това учение заема и основната част от апокрифа (стр. 2, 7-16, 11): Иисус Христос се явява след Своето възкресение на 12-те Си ученика и в разговор дава на Яков и Петър подробни поучения преди отново да си отиде от тях, а Яков и Петър преживяват във видение едно забележително пътуване в небесата. Накрая се говори накратко за по-нататъшната участ на учениците.

Названието на този текст послание на Яков или апокриф на Яков е дадено от изследователите му и се основава както на външната му форма (на послание), така и на споменатата в текста дума “тайно учение” (1, 10)[49].

Формата на Послание на Яков е типична за т. нар. “диалогични евангелия”, т. е. писания, в които Иисус Христос след възкресението Си води разговор с някои от Своите ученици или ученички, или с цяла група от тях. Този вид текст бил особено предпочитан в гностически кръгове, но се употребявал и извън тях[50]. В някои диалогични евангелия се съдържа и едно послание, предхождащо явяванията и диалога (Послание на Петър до Филип, Послание на апостолите). То трябва да се разглежда като един вид предговор, който в елинистическо време често бил слаган в началото на литературни творби, за да се поясни намерението и значението на текста и да се посвети той на определена личност[51].

6.6. Какви източници преработва апокрифът

От някои изследователи на Послание на Яков се приема, че то е произлязло чрез вторично “рамкиране” на едно по-старо повествование[52]. Така изследователите на този апокриф се стремят да обяснят преди всичко многопластовия му строеж, който включва послание, рамкиращ разказ и диалог, както и различната оценка на ролята на Яков в тях. Подобен произход се смята за доказан при апокрифите Премъдрост на Иисус Христос, при който текстът на Послание на Евгност се приема за негова основа, съответно оригинал. Подобно предположение се прави и за Апокриф на Йоан. Но за разлика от последните писания при Послание на Яков не е така лесно да се различи подобeн оригинал. Диалогът е тясно преплетен с рамкиращия разказ. Характерните за послание елементи са добре съчетани с основната част на изложението[53]. Затова се приема, че съчинението по-скоро трябва да се възприема и разбира като една цялост, вместо да се говори за подложка и нейно развитие от неизвестния автор, и пр.[54] Разбира се, не е вероятно авторът на апокрифа да е съчинил всички тези думи, вложени в устата на Иисус Христос. Допуска се, че той е използвал съществуващи християнски предания (писмени или устни)[55].

6.7. Религиозноисторическа преценка на текста

Апокрифът Послание на Яков е християнско съчинение, което предава вярата в Иисус Христос като Спасител и до голяма степен има връзка с християнската традиция. Авторът е познавал евангелията, той предполага такова познаване и у читателите си. Това се вижда както от началната сцена, където се говори за съставяне на писания, така и от изреждането (с. 8, 6-10) на заглавията на поредица от известни Христови притчи, съдържащи се в различни канонични евангелия. Предполага се, че читателите на апокрифа могат по споменатите заглавия да разберат: 1) за коя именно притча става дума; 2) какво е тълкуванието ѝ.

Все пак отношението на автора на апокрифа към тези (да ги наречем автентично християнски) писания е критично. Той признава само частично тяхната стойност. И дори когато думите на Иисус Христос по начало се приемат за важни и заслужаващи помнене и припомняне, авторът на апокрифа изхожда от предпоставката, че като цяло те не се разбирали правилно (с. 12, 36-37). От това неразбиране значително били ощетени както евангелията, така и апостолската проповед. Дори се забелязва иронично-полемично отношение към другите християнски (канонични) текстове, които стоели качествено по-ниско от неговото съчинение. Авторът отбелязва, че докато Иисус Христос отделил Яков и Петър, за да ги “изпълни” (разбирай – с истинско познание), останалите апостоли продължили да се занимават с писането на евангелия и други текстове (с. 2, 35-39). Накрая, след Христовото оттегляне, притежаващият истинското учение Яков е този, който изпраща учениците (не разбиращи в пълнота Христовото учение) по целия свят, като сам той се оттегля в Йерусалим (с. 16, 2-11)[56].

Такова ярко разграничаване от останалите апостоли е нетипично за т. нар. “диалогични евангелия”, които обикновено се отнасят положително към други свидетелства за Иисус Христос, но ги пренасищат с гностическо-митологични учения. Необичайно е и формалното сходство на предадените Христови думи в диалоговата част с известните Негови думи от други (т. е. канонични) извори на християнското записано предание. Тук се предлагат притчи, блаженства, изречения с “горко” и други форми, докато в останалите диалогични евангелия преобладават философско-митологични разработки.

Послание на Яков излиза от познатите рамки на този вид евангелия и в друго отношение. Защото се предават не само действия и думи на Спасителя преди възкресението, но и след него: на с. 8, 1-4 се говори за оставане на Иисус Христос с учениците Му в продължение на 18 дена “след скръбта”. Смята се, че “Послание на Яков възприема предания и форми от различни християнски течения и ги преработва с напълно самостоятелен план”[57].

6.8. Отношение към гностическата традиция

Спори се, дали Послание на Яков е действително гностическо писание. Липсват ясни указания за гностическо-митологически представи, но в терминологията има редица характерни за гностицизма понятия[58]. Поставят се в пряка зависимост познанието (гносис) и спасението (с. 8, 26-27), при това знанието трябва да е в съчетание с вярата (с. 14, 8-10). Езотеричният характер на текста и високото ценене на Яков (докато останалите ученици явно се пренебрегват) сочат, че текстът е възникнал в обособена гностическа група. Силно доказателство в тази посока би било името Керинт, ако допълването на името по наличната сричка е правилно.

И още нещо. На няколко места се споменава за едно по-ранно откровение на Яков (с. 8, 31-36; 13, 38-14, 1). Като изходим от думите на Иисус Христос към Яков (говори се за следване на Христос и възможността да се преодолеят архонтите), можем да направим паралел с апокрифа (също от Наг Хаммади) Първо откровение на Яков, където се разглеждат същите въпроси. Затова се допуска, че апокрифът Послание на Яков не само познава и използва Първо откровение на Яков, което е типично гностическо-валентинианско съчинение, но е и негово продължение[59].

В заключение ще кажем, че посочените белези позволяват Послание на Яков да се определи като гностическо съчинение[60]. Митологически въпроси не са предмет на съчинението и затова не се разглеждат изрично.

6.9. Тематични кръгове в посланието

Съществена тема за Послание на Яков е мъченичеството (с. 5-6). На учениците се възвестяват конкретни форми на страдание чрез организирано от държавната власт преследване (съдебен процес, разпятие), което съответства на образеца на Христовите страдания[61]. От учениците се изисква да търсят мъченичеството: в противовес на една плътска насоченост на живота и също като проява на любов и избраност от Бога. Мъченичеството или поне готовността за него се изтъква като предпоставка за спасението. В този смисъл е и изискването да се вярва в Христовия кръст и да се разбира той (с. 6, 2-4). Може да се приеме, че апокрифното съчинение представя една антропология, в която страданието засяга само външния, плътския човек, докато истинският човек остава чужд както на света, така и на страданието (с. 5, 29-30). Но и реалността на Христовото страдание е съхранена. Противостои се на желанието на Яков да не слуша за кръстните страдания и смърт, защото те били вече отдалечени във времето (с. 5, 31-6, 1).

Отклонено е и желанието на учениците да бъдат пощадени от преследванията. И на следващото конкретно запитване за запознаване с пророчестването е отказано (с. 6, 21-7, 1), колкото и странна да изглежда тази обосновка. Иисус Христос посочва св. Йоан Кръстител: с неговото обезглавяване е отстранена и главата на пророчестването! Т. е. за автора на Послание на Яков пророчестването е дейност на една отминала епоха.

Противоречиви са изказванията в апокрифа относно възможността да се постигне спасение. То се представя ту като много трудно за постигане (с. 12, 13-17), ту като вече настъпило (с. 14, 8-19). Във всеки случай спасението се смята за осигурено само за една отбрана група. То не е сигурно дори за самите Яков и Петър. Но наред с тези обезсърчителни изказвания има и изисквания за лично спасение дори с цел да се изпревари Самият Иисус Христос (с. 6, 19-21; 7, 10-15). Някои очевидни противоречия в текста могат да се обяснят, ако думите се отнесат не към Яков и Петър, а към други, по-късни читатели (с. 10, 28-11, 6; 14, 41-15, 5). Но разграничаването от други мнения в Послание на Яков се прави по един ироничен, дори странен начин. Има някои изисквания, които противоречат на същинския заамисъл на апокрифа. Тъкмо това може да се приеме за доказателство, че съчинението действително има езотеричен характер, предназначено е за малък, ограничен кръг от посветени (“изпълнени” с необходимото знание), както това се твърди изрично във въведителните редове на посланието (с. 1, 20-22).

6.10. Цел на посланието

Предмет на апокрифното съчинение е насърчението и наставлението на една угнетена християнско-гностическа група: дори и при страдания да останат верни на собственото учение. Тази група, която е получател и читател на посланието, е посочена в него като “по-късните чеда/деца”. Единствено те са способни за съвършеното разбиране и дори Яков получава тях за образец на спасението си (с. 15, 38-16, 19).

Възможно е притчата за палмовата издънка (с. 7, 24-28) да е илюстрация на представата за себе си на гностическата група, за която е предназначено посланието. Разбира се, нейната неяснота дава основания за разни и разнопосочни преводи. Според някои изследователи това може да означава, че гностиците от групата, за която е предназначено съчинението, възприемат себе си като издънки от една първоначална християнска традиция, на която те дължат произхода си. Но сега вече те предлагат свое учение, пренебрегвайки оригиналното като “изсъхнало”. Така се очертава в пълнота шаблонът на еретическата мисъл.

6.11. Превод на текста[62]

Начало на посланието (с. 1, 1-2, 7)

(с. 1) [Яков пише] на [ученика Керинт]. Мир [да бъде с тебе от] мира, [любов от] любовта, [благодат] от благодатта, [вяра] от вярата, живот от свят живот.

Ти ме помоли да ти предам едно тайно учение, което чрез Господ беше открито на мене [и] Петър. Аз не можах, наистина, да ти откажа, нито обаче и да говоря с тебе, така че го [записах] с еврейски букви. Аз ти го предавам и то само на тебе, защото ти именно си служител на спасението на светиите. Бъди разсъдлив и се пази да не разказваш на мнозина от тази книга. Спасителят не искаше да разкаже това (тайно учение дори) на всички нас, Неговите дванайсет ученика. Но са блажени онези, които се спасяват чрез вярата в това учение.

Аз обаче ти предадох преди десет месеца едно друго тайно учение, което Спасителят ми беше предал. А ти го разбирай така, както то беше открито на мене, Яков. То (с. 2) обаче – [понеже] и аз [още не съм го опознал (напълно) и то] беше открито [също за тебе и] твоите, [бъди] сега [разсъдлив] и търси [Неговото учение]! Така [ти ще постигнеш] спасението. [След всичко това] ти трябва [също да го откриваш!]

Явяване на Спасителя на учениците (с. 2, 7-39)

[Когато] обаче всички дванайсет ученика седяха събрани заедно и си припомняха онова, което Спасителят беше казал на всеки един от тях – било тайно, било открито, – и когато те го [излагаха] в книги, аз написах, какво се съдържа [в онова (тайно учение)]. Ето, тогава се яви Спасителят – [след като] Той си беше отишъл [от нас] и [ние] Го бяхме чакали – и то петстотин и петдесет дена, след като Той беше възкръснал от мъртвите.

Ние Му казахме: “Ти отиде ли си и отдалечи ли се от нас”?[63]

Но Иисус каза: “Не, Аз обаче ще си отида на онова място, от което съм дошъл. Ако искате да дойдете с Мене, елате!”

Те всички отговориха и рекоха: “Ако ни заповядаш, ще дойдем.”

Той рече: “Истината ви казвам: никой никога няма да влезе в небесното царство, ако Аз му заповядам, но (вие ще влезете,) защото вие сте изпълнени. Оставете ми Яков и Петър, за да ги изпълня.”

И след като повика двамата, Той ги взе настрана[64]. На останалите заповяда (да продължат) да се занимават с онова, с което (дотогава) се занимаваха.

Разговор на Спасителя с Яков и Петър (с. 2, 39-15, 6)

Спасителят каза (на Яков и Петър): “Вие сте получили благодат (с. 3) [чрез Отец да приемете Моите думи]. Ако [и останалите ученици са записали Моите думи в своите] книги, сякаш [са ги разбрали – пазете] се! [Значи, те са се] потрудили без [да проумяват]. Като [неразумните] те са слушали и [като…][65] не са разбрали. Не искате ли да бъдете изпълнени? И вашият разум е <опиянен>. Не искате ли да бъдете трезви? Засрамете се сега! И когато сте будни, и когато спите, помнете: вие сте видели Сина човешки, говорили сте с Него, слушали сте Го. Горко на ония, които (само) са видели Сина човешки! Блажени са, които не са видели Човека и които не са били заедно с Него, и които не са говорили с Него, и които нищо не са чули чрез Него! Ваш е животът! Помислете само: Той ви изцери, когато бяхте болни, за да царувате. Горко на онези, които са се изцерили от болестта си, защото те отново ще се разболеят от нея! Блажени, които не са били болни и са познали изцерението, преди да са се разболели! Ваше е царството Божие. Затова ви казвам: бъдете изпълнени и не оставяйте никакво пространство у вас празно! Който проникне (във вас), ще може да ви се присмее.”

Тогава Петър отговори: “Ето, Ти три пъти (вече) ни каза: (с. 4) [‘Бъдете изпълнени’, а пък] ние (вече) сме изпълнени.”

[Спасителят отговори и рече]: “Затова ви [казвам: ‘Бъдете изпълнени’], за да не [сте в недостиг. Онези] обаче, [които имат недостиг], няма да бъдат [спасени]. Защото изпълването е добро, а [недостигът] е лош. И както впрочем е добре, че си в недостиг, и обратното – лошо е, че се изпълваш, така изпълненият изпитва недостиг и изпразненият няма да се изпълни, както (от друга страна) изпразненият се изпълва, докато изпълненият в достатъчна степен става завършен. Редно е прочее (дотолкова) да намалявате, доколкото е възможно вие да се изпълните, и да се изпълвате, доколкото е възможно да намалеете, за да можете да [се изпълните] в преизобилие. И така, [бъдете] изпълнени с Духа! Но имайте недостиг в разсъдък (λόγος)! Защото <принадлежащият към> душата разсъдък (λόγος) е също душевен!”

Аз обаче отговорих и Му казах: “Господи, ние можем да Ти се покоряваме – ако желаеш. Защото ние напуснахме нашите бащи, нашите майки и нашите села и те последвахме. Погрижи се сега да не бъдем изкушавани от лукавия дявол!”

Господ отговори и рече: “Каква е заслугата ви, че вършите волята на Отец, щом не ви е дадено от Него като добавка да бъдете изкушени от сатаната? Но ако вие сте измъчвани и преследвани от сатаната и изпълнявате Неговата (т. е. на Отец) (с. 5) воля – Аз (ви) [казвам]: Той ще ви обича, ще ви направи равни на Мене и ще си спомня за вас, защото вие сте били възлюбени (още) в Неговия промисъл съобразно вашето избиране. Не искате ли да престанете да обичате плътта и да се страхувате от страданието? Или не знаете, че вие още ще бъдете преследвани, несправедливо обвинявани, в тъмница затваряни, без закон осъждани, <без> основание разпъвани на кръст и в пясъка погребвани, както и Самият Аз чрез лукавия? Вие се покорявате на себе си, за да се съобразявате с плътското – вие, които Духът е обгърнал като стена! Ако погледнете света, колко дълго е съществувал <преди> вас и колко дълго още ще съществува след вас, ще разберете, че вашият живот е (като) един едничък ден и вашето страдание е (като) един едничък {…} час. Добрите, прочее, няма да влязат в света[66]. Затова презирайте смъртта и (много повече) се грижете за живота! Помнете Моя кръст и Моята смърт и ще живеете!”

Но аз отговорих и Му казах: “Господи, не ни възвестявай за кръста и за смъртта! Та те са далече от Тебе!”

(с. 6) Господ отговори и рече: “Истината ви казвам: човек не се спасява, ако не вярва в Моя кръст. [Защото] на тези, които са повярвали в Моя кръст, е Божието царство. Затова търсете смъртта, както умрелите, които търсят живота! Защото онова, което те търсят, ще им се открие. Какво ли пък е това, което им създава грижи? Ако се обърнете към случая със смъртта, тя ще ви научи да избирате. Истината ви казвам: {…} Никой от онези, които се страхуват от смъртта, няма да бъде спасен. Защото царството <Божие> е на онези, които биват убивани. Бъдете по-добри от Мене и (така) се равнявайте на Сина на Светия Дух!”

Тогава аз Го попитах: “Господи, по какъв начин можем да пророчестваме на онези, които искат от нас да им кажем пророчество? Защото безброй са онези, които ни умоляват и очакват да чуят от нас слово (λόγος).”

Господ отговори и рече: “Не знаете ли, че с Иоан беше отстранена главата на пророчестването?”[67]

Аз обаче казах: “Господи, {…} та възможно ли е да се отсече главата на пророчестването?”

Господ ми рече: “Ех, да знаехте, какво означава ’глава’ и че пророчеството излиза от главата. Разберете какво означава: ’Вашата глава беше отсечена’. (с. 7) По-рано ви говорех с притчи и вие не разбирахте. Сега обратно: говоря открито с вас и вие (все още) не разбирате. Но вие Ми послужихте като притча сред притчите и като очевиден (пример) в открит (разговор).

Побързайте да бъдете спасени без да ви е поискано (преди това)! Но сами се старайте усърдно и, ако е възможно, сами Ме изпреварвайте! Защото така Отец ще ви обича.

Мразете лицемерието и злите помисли. Защото (злите) помисли са онова, което предизвиква лицемерие. Лицемерието от своя страна е далече от истината.

Не оставяйте небесното царство да изсъхне! Защото то се уподобява на палмова <издънка>, чиито плодове бяха окапали около нея. <Те> пускат листа и когато пораснаха, оставиха основния ствол да изсъхне. Така става и с плода, който произлезе от един и същ корен. След като беше посаден, от много (посадени плодове) произлязоха (други) плодове. Разбира се, би било добре, ако сега (ти) успееш да отгледаш тези новопосадени[68] – ти би го (т. е. небесното царство) намерил.

<След като> Аз толкова съм се прославил преди това време, вие защо Ме задържате, когато Аз бързам да си отида? (с. 8) Защото след [скръбта] вие настоявахте да остана при вас още осемнайсет дена заради притчите. Беше достатъчно за хора, <които> са слушали учение<то>, че те разбират ‘Пастирите’, ‘Сеенето’, ‘Строенето’, ‘Светилниците на девиците’, ‘Заплатата на работниците’ и ‘Дидрахмата и жената’[69].

Трудете се усърдно за словото (λόγος)! Словото (λόγος) прочее – неговата първа страна е вярата, втората е любовта, третата са делата.От тези именно произлиза животът. Защото словото (λόγος) прилича на житно зърно. След като човек го засял, той му се доверил. И след като то израсло, той го обикнал, защото вместо едно (зърно) видял много зърна. А когато завърши (жътвата), той се спаси, защото го беше преработил за прехрана. После остави (нещо) за посев. Така и вие можете да получите за себе си небесното царство. Ако вие не го получите чрез познание (γνώσις), не можете да го намерите.

Затова ви казвам: бъдете будни! Не правете грешка! Аз често съм говорил както на (всички) вас заедно, така и само на тебе, Якове, съм казвал: стреми[70] се към спасение. Аз ти възложих да Ме следваш и те научих, каква е задачата ти пред архонтите[71]. Вижте: Аз съм слязъл, говорил съм и съм се мъчил, и съм си спечелил венец, (с. 9) за да ви спася. Аз слязох, тъкмо за да живея при вас, за да можете и вие да живеете при Мене. И когато намерих, че къщите ви нямат покрив, Аз живях – след като слязох – в къщите, които можеха да Ме приемат.

Затова Ми се доверете, братя Мои! Разберете, какво е великата светлина! Отец няма нужда от Мене. Защото един баща няма нужда от сина си, а синът е този, който има нужда от баща си. Аз съм по пътя към Онзи. Защото Отецът на Сина няма нужда от вас.

Чуйте словото (λόγος)! Проумейте познанието (γνώσις)! Обичайте живота и никой няма да ви преследва, нито ще ви притеснява, освен вие самите себе си!

О, вие мизерници, вие нещастници, вие лицемери спрямо истината, о, вие лъжци срещу познанието (γνώσις), о, <вие> похитители на духа! Досега ли още успявате да слушате, макар да ви подобава отначало да говорите? Още отсега ли сте готови да заспите, макар че ви подобава отначало да сте будни, за да ви приеме в себе си небесното царство? (с. 10) Истината ви казвам: по-скоро един светец би станал нечист или едно светило би светнало в мрака, отколкото вие да стигнете до господство – или да не стигнете.

Аз си спомних вашите сълзи, вашата скръб и вашата болка. Те са далече от нас. Сега обаче: вие, които сте извън наследството на Отец, плачете там, където е нужно, и скърбете, и възвестявайте по подобаващ начин доброто, че Синът се възнася! Истината ви казвам: ако бях пратен при онези, които Ме слушат, и ако бях говорил с тях, никога нямаше да се издигна[72] от земята! Сега, прочее, бойте се занапред от онези!

Ето, Аз ще се отдалеча от вас и ще отида (нагоре), и няма да стоя повече при вас, колкото и да не (го) желаете вие самите. И тъй, последвайте Ме бързо! Затова ви казвам: заради вас слязох. Вие сте възлюбените. Сред многото вие ще сте причинителите на живота. Призовете Отец! Молете Бога многократно и Той ще ви даде! Блажен е, Който ви е видял при Себе Си. Той се проповядва сред ангелите и се прославя сред светиите. Ваш е животът. Радвайте се и тържествувайте като (с. 11) Божии чеда. Спазвайте [Неговата] воля, за да бъдете спасени! Следвайте Моите наставления и (така сами) се спасете! Аз се моля на Отец за вас и Той много ще ви прости.”

Като чухме това, ние се зарадвахме. Защото <ние> се бяхме опечалили от онова, което <Той> преди това ни беше казал.

Когато обаче Той видя, че ние се зарадвахме, рече: “Горко ви, задето имате нужда от подкрепа[73]! Горко ви, задето имате нужда от милост! Блажени, които са говорили свободно и сами са си спечелили милост. Сравнете се с чужденците: как живеят те пред вашия град? Защо вие се тревожите, когато вие сами себе си прогонвате и себе си отстранявате от вашия град? Защо вие самите напускате вашето местоживеене и го правите (такова) за онези, които искат да живеят в него? О, вие, бездомниците и скитащите! Горко ви, защото ще ви разберат! Или си мислите може би за Отец, че Той е човеколюбив или че ще се остави чрез молби да Го предумате, или че ще се покаже милостив към някого заради някого (другиго), или че ще чуе някого, който умолява? Той наистина познава (човешкото) желание и от какво се нуждае плътта. (Или може би си мислите,) че това не е (плътта), която се стреми към душата? Защото без душата тялото не може да греши, (така) както (с. 12) душата не може да бъде спасена без дух(а). Ако обаче душата се избави от злото, а и духът се избави, тялото става безгрешно. Защото духът е този, който утешава душата, но тялото е, което я убива, това означава, че тя сама се убива. Истината ви казвам: Той няма да прости на никоя душа греха й, нито на плътта вината й. Защото никой от онези, които са носили плът, няма да бъде спасен. Та смятате ли, че мнозина биха намерили небесното царство? Блажен е, който е видял себе си като ‘четвърти’ в небесата.”

Като чухме това, ние се натъжихме.

А Той, като видя, че се натъжихме, заговори: “Аз ви го казвам това, за да познаете себе си. Защото небесното царство прилича на клас, който расте в една нива. И когато той узря, разпръсна семената си. И отново изпълни нивата с класовете си още една година. Вие самите побързайте да пожънете един жив клас, за да бъдете изпълнени с царството!

И докато още съм с вас, насочете вниманието си към Мене и Ми се покорявайте! Когато обаче си отида от вас, спомняйте си за Мене! Спомняйте си обаче за Мене, защото (докато) бях при вас, вие не Ме познахте. Блажени, които са Ме познали. Горко на онези, които са чули и не са повярвали! Блажени, които (с. 13) не са видели и (все пак) са [повярвали]![74]

Но Аз още ви [говоря][75]. Защото Аз ви се явявам, докато строя един дом, който ви е много полезен, защото под него вие намирате сянка, както той успява да подкрепи (и) дома на вашите съседи, ако заплашва да се срути. Истината ви казвам: горко на онези, заради които Аз бях пратен на това място долу! Блажени, които отиват горе при Отец. Още ви упреквам, о, вие, които съществувате! Бъдете подобни на онези, които не съществуват, за да сте заедно с онези, които не съществуват!

Не оставяйте небесното царство да запустее у вас! Не бъдете високомерни заради просвещаващата светлина, но бъдете така един спрямо друг, както Сам Аз (бях) с вас! Аз се подложих заради вас на проклятие, за да бъдете спасени.”

Петър обаче отговори на това и рече: “Понякога Ти ни насочваш към небесното царство, друг път пък ни отклоняваш, Господи. Понякога ни говориш, привличаш ни към вярата и ни обещаваш живот, друг път пък Ти ни отблъсваш от небесното царство.”

Но Господ отговори и ни рече: “Аз много пъти съм ви предложил вярата, още повече обаче на тебе съм се (с. 14) откривал, [Якове,] но вие не Ме разбрахте. Сега отново виждам, че вие често се радвате и именно, когато се радвате на обещание[то] за живот. Но вие сте скръбни и опечалени, когато ви поучават за царството. Вие обаче – чрез вярата [и] познанието сте получили (все пак) живота. Така че пренебрегвайте [отклоняване]то, когато го чуете! Но когато чуете обещанието, толкова повече тържествувайте! Истината ви казвам: който получи живота и вярва в царството, никога няма да го напусне; дори и тогава, когато Отец иска да го преследва[76].

Дотук искам това да ви кажа. Но сега ще се изкача на това място, от което съм дошъл. Вие обаче, когато Аз бързах да отивам, Ме изхвърлихте навън и вместо да Ме съпроводите, ме преследвахте. Но обърнете внимание на славата, която ме очаква! И ако сте отворили сърцето си, то чуйте хвалебствията, които Ме очакват горе на небето! Защото днес Аз трябва да заема (мястото) отдясно на Моя Отец. Аз ви казах последната Си дума и ще се разделя с вас. Защото ме пое една колесница на Духа. И отсега се готвя да се съблека, за да се облека (отново). Внимавайте: блажени са, които са проповядвали Сина, преди Той да дойде, така че, когато дойдох, Аз (отново) си отивам. Трижди блажени са (с. 15), които бяха възвестени чрез [Сина] преди да съществуват, за да порасне делът ви при тях.”

След като каза това, Той си отиде.

Яков и Петър: небесно видение (с. 15, 6-29)

А ние коленичихме – аз и Петър – и благодарихме. И изпратихме сърцето си нагоре в небето и чухме с ушите си, и видяхме с очите си грохота от войни и тръбен звук, и голям смут.

И когато ние {…} се издигнахме далече над онова място, изпратихме нашия разум (νούς) още по-нагоре. И видяхме с очите си, и чухме с ушите си хвалебствия и похвални песни на ангелите и празнуване на ангелите и небесните величия. Те възхваляваха и ние също тържествувахме.

След това отново ние поискахме да изпратим и нашия дух нагоре, високо към величието. И когато тръгнахме нагоре, не ни се даде нито да видим нещо, нито да чуем. Защото останалите ученици извикаха към нас.

Яков и Петър: разговор с учениците (с. 15, 29-16, 11)

Те ни попитаха: “Какво чухте от Учителя?” и “Какво ви каза Той?”, и “Къде отиде Той?”

А ние им отговорихме: “Той отиде нагоре” и “Той ни даде едно обещание и обеща на всички нас живот, и ни откри деца, които идват след нас, като [ни] заръча, (с. 16) че трябва да ги обичаме, понеже ние ще бъдем [спасени] заради тях.”

А когато те чуха (това), повярваха наистина на откровението, но се разгневиха заради онези, които трябваше да се родят. А понеже аз не исках те да се ядосват, изпратих всеки един на различно място. Сам пък аз отидох в Йерусалим да се моля, за да получа участие (в спасението) с възлюбените – онези, които тепърва ще се появят.

Завършек на посланието (с. 16, 12-30)

Аз се моля обаче чрез тебе да се постави начало. Защото така аз ще мога да се спася, както и че ще получат (и) онази светлина чрез мене, чрез моята вяра и чрез една друга, която е по-добра от моята.Аз пожелавам (тъкмо това), моята да е по-малка. Помисли си сега да се уподобиш на онези и се моли да получиш твоя дял при тях! Защото освен това, което казах, Спасителят не е съобщил никакво откровение за онези. Ние възвестяваме дял (в спасението) заедно с онези, за които беше възвестено, тези, които Господ направи Свои чеда.

________________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки проф. д-р Иван Ж. Димитров, Богословски факултет при СУ.

[1]. Nag Hammadi е град в близост до останките на Хηνοβόσκιον древно селище на десния бряг на р. Нил в Горен Египет и епископско седалище през първите векове на християнството. В тази област св. Пахомий Велики е основал първия си манастир в началото на 4 век (срв. И. Ж. Димитров. Новозаветни апокрифи.- ДК 8/2001, с. 8).

[2]. Ръкописите са във вид на кодекс, т. е. оформени като тетрадка, а не като свитък (вж. по-подробно И. Ж. Димитров. Пос. ст., с. 3).

[3]. Коптският език е най-късният стадий от развитието на египетския език. Той е сроден със семитските и хамитските езици. През 2 в. сл. Хр. този език започва да се пише с гръцки букви, към които прибавили още седем знака за звуковете, липсващи в гръцкия език. Самото име “коптски” е по-ново, но то произлиза от името Египет (на грц. Аιγυπτος, лат. Aegyptus; оттам в блг. “гюпти”,  англ. Gypsy и Gipsy). Днес копти се наричат християните в Египет от дохалкидонското вероизповедание, обикновено определяно като монофизитско.

След завземането на Египет от арабите коптският език постепено бил изместен от арабския и в днешно време той е останал само богослужебен език на Коптската църква. Различават се пет наречия в този вече мъртъв език: са(х)итски – класическият коптски език, говорен в Горен Египет, на който са написани повечето от запазените текстовете; бохаирски, говорен в Долен Египет, който е богослужебният език; успоредно с тези две главни наречия съществуват още фаюмско, ахмимско и субахмимско (наричано и ликополитанско или асиутско – от Асиут, сегашното име на древния горноегипетски град, известен в историята с гръцкото име Ликополис). Коптската книжнина обхваща голям брой преводи на библейски книги, апокрифи, жития на светците, гностически съчинения и др.

[4]. Вж. това подреждане на ръкописите у H.-M. Schenke. Nag Hammadi. TRE 23, 732-733, където сбирката е наречена “каирска” (от гр. Кайро, където основно се съхранява), но все пак това е равнището на терминологията до началото на 90-те години на 20 век. Същото подреждане, но с установеното и международно прието название “ръкописи (съответно текстове) от Наг Хаммади” намираме и в изданието на тези текстове в немски превод, направено от Академията на науките в Берлин-Бранденбург съвместно с академиите на науките в германските градове Берлин, Дюселдорф, Гьотинген, Хайделберг, Лайпциг, Мюнхен и Майнц: Nag Hammadi Deutsch (hrsg. von Hans-Martin Schenke, Hans-Gebhard Bethge und Ursula Ulrike Kaiser). Berlin/New York. Bd. 1 (NHC I,1-V,1), 2001, S. XIX-XXI. Вторият том, съдържащ трактатите от V, 2 до ХІІІ,1 (NHC V,2-XIII,1), е издаден през 2003 г. Трябва да се отбележи, че в това издание трактатите, които се повтарят в следващи ръкописи, се разглеждат само веднъж при срещата с тях в първия по ред ръкопис. Затова първият том завършва с разглеждането на NHC III, 5, но преди това вече са разгледани трактатите ІV, 1 (= ІІ, 1 и ІІІ, 1), ІV, 2 (= ІІІ, 2) и V, 1 (= ІІІ, 3). Вторият том пък завършва с ХІІІ, 1, понеже последният от поредицата трактат ХІІІ, 2 (“За произхода на света”, но тук се съдържа не целият, а само началните 10 реда от него) е разгледан още в първия том, където в трактат ІІ, 5 се намира цялостният му текст.

[5]. На гръцки βροντή.

[6]. На гръцки νόημα.

[7]. Вж. по-подробно у H.-M. Schenke. Nag Hammadi. TRE 23, 733.

[8]. The Facsimile Edition of the Nag Hammadi Codices. Published under the Auspices of the Department of Antiquities of the Arab Republic of Egypt in conjunction with the United Nations Educational, Scientific and Cultural Organization. 12 volumes. Leiden 1972-1984; Yvonne Janssens. Évangiles gnostiques. Dans le corpus de Berlin et dans la Bibliothèque Copte de Nag Hammadi. Traduction française, commentaire et notes. Louvain-la-Neuve 1991; James M. Robinson (ed.). The Nag Hammadi Library in English. Translated and Introduced by Members of the Coptic Gnostic Library Project of the Institute of Antiquity and Christianity, Claremont, Cal. 4th rev. ed. Leiden/New York/Koeln 1996; и вече посоченото немско издание Nag Hammadi Deutsch (hrsg. von Hans-Martin Schenke, Hans-Gebhard Bethge und Ursula Ulrike Kaiser). Berlin/New York. Bd. 1 (NHC I,1-V,1), 2001. Bd. 2 (NHC V,2-XIII, 1), 2003.

[9]. Вж. И. Ж. Димитров. Пос. ст., с. 5.

[10].Wilhelm Schneemelcher. Neutestamentliche Apokryphen in deutscher Uebersetzung. 6. Auflage. Bd. I – Evangelien. Tuebingen 1990; Bd. II – Apostolisches, Apokalypsen und Verwandtes. Tuebingen 1997. Това е продължение на основаното през 1904 г. от Edgar Hennecke (+1951) издание.

[11]. Това важи особено за Ученията на Силуан.

[12]. Срв. H.-M. Schenke. Einfuehrung. Nag Hammadi Deutsch. Bd. 1, S. 4.

[13]. J. D. Turner. Sethian Gnosticism. A Literary History. In: Ch. W. Hedrick-R. Hodgson jr. (ed.). Nag Hammadi, Gnosticism and Early Christianity. Peabody 1986, p. 55-86.

[14].Валентин бил родом от Египет. Първоначално действал в Александрия, но подобно на други ересиарси скоро започнал да пътешества, за да разпространява по-лесно учението си. В Александрия неговата общност оцеляла до 4 в. Но сам той отишъл в Рим и там основал школа. Бил кандидат за епископ на Рим, както и друг еретик – Маркион, но не успял. Тогава се отцепил от Църквата и основал своя общност. Негови школи имало още в Антиохия, Ефес и на о. Кипър. Последната била най-резултатна, поради което и Валентин се преселил на острова, където умрял във ІІ пол. на 2 в. Съставил различни книги: евангелие, слова, химни и послания, но са запазени само незначителни откъслеци от тях. Учението си свързвал с ученик на св. апостол Павел на име Тевда. Богословието му е изпълнено с философски идеи с мистичен и поетичен уклон. Затова в учението му се преплитат философия, митология, магия и обредност.

[15]. Както за валентинианството, така и за симонианството, и за множеството други ереси няма запазени преки извори, а сведения се черпят главно от изобличителните съчинения срещу тях на църковните писатели-апологети.

[16]. H.-M. Schenke. VF 32/1987, S. 11-17.

[17]. Срв. Същият. Einfuehrung…, S. 5.

[18]. За жалост от 2002 г. вече е покойник.

[19]. H.-M. Schenke. Nag Hammadi. TRE 23, 735.

[20]. J.-M. Sevrin. Le dossier baptismal séthien. Québec 1986.

[21]. Klaus Koschorke. Eine neugefundene gnostische Gemeindeordnung: Zum Thema Geist und Amt im fruehen Christentum. ZThK 76/1979, S. 31.

[22]. H.-M. Schenke. Nag Hammadi. TRE 23, 736.

[23]. Пак там.

[24]. H. Koester-J. M. Robinson. Entwicklungslinien durch die Welt des fruehen Christentums. Tuebingen 1971, S. 118-134, 155-173, 204-208.

[25]. B. Layton. In: Nag Hammadi, Gnosticism and Early Christianity, p. 37-54.

[26]. H.-G. Bethge-U.-K. Plisch. Das Gebet des Apostels Paulus (NHC I,1). In: Nag Hammadi Deutsch. Bd. 1, S. 7-8.

[27]. Вж. картата у B. Layton. The Gnostic Scriptures. A New Translation with Annotations and Introductions. Garden City 1987, p. 268-269.

[28]. Bethge-Plisch. Op. cit., p. 8-9.

[29]. Срв. Corpus Hermeticum I,31-32; V,10-11; XIII,16-20.

[30]. Срв. NHC VII,5, p. 118,30-119,1.

[31].Срв. напр. писмото на Птолемей до Флора (у св. Епифаний Кипърски. Против ересите 33, 5, 8; 33, 6, 6); св. Ириней Лионски. Против ересите 1, 3, 8; също – Евангелие според Филип 110а.

[32]. Направен е по немския превод в H.-G. Bethge-U.-K. Plisch. Op. cit., S. 9-10, и английския превод на D. Mueller в J. M. Robinson (ed.). The Nag Hammadi in English. Fourth Revised Edition. Leiden/New York/Koeln 1996, p. 27-28.

[33]. Грц. дума αιών (еон) означава: време, период от време, век, поколение (във времеви смисъл), безкрайно време, вечност, но в гностицизма еоните са олицетворение на отвлечени понятия, по-нисши от божеството, нещо средно между него и видимия свят. По природата си те са зли. Христос преминал през тях, като ги измамил, че принадлежи към тяхната пълнота (букв. от πλήρωμα, т. е. съвкупността на еоните). След като извършил изкупителното си дело на земята, Той възстановил мира и между враждуващите дотогава еони.

[34].Dieter Mueller допълва празното място по друг начин и превежда “[когато] Те моля” (D. Mueller. The Prayer of the Apostle Paul. Introduction, Text and Translation. In: Harold W. Attridge (ed.). Nag Hammadi Codex I (The Jung Codex). Introductions, Texts, Translations, Indices. (NHS 22) Leiden 1985, p. 9.

[35]. В зависимост от попълването на лакуната (празното място в текста) тук може да се чете вместо изцерение думата отминаване, т. е. “Дай (ми) [отминаване] на моето тяло…”. Такова четене явно по-добре подхожда на контекста (срв. предсмъртната молитва на ап. Яков вкрая на Второ откровение на Яков). Разбира се, една молба за изцерение на тялото не е невъзможна в предполагаема молитва на ап. Павел.

[36]. Синтактично по-правилно би било “което”, но тук явно се има предвид демиургът.

[37]. Обичайно е демиургът да се мисли като душевна същност, но наистина съчетанието “душевен бог” никъде другаде не е засвидетелствано.

[38]. Буквално преведено трябва да бъде величина (μέγεθος), но като свойство на Бога обикновено се предава с величие, съответно изразявано и с други (макар и сродни) думи на гръцки: μεγαλειότης (Лука 9:43; Деян. ап. 19:27; 2 Петр. 1:16) и μεγαλωσύνη (Евр 1:3; 8:1; Юд 25). Думата μέγεθος се среща само в Еф 1:19, където също е преведена “величие”.

[39]. Dankwart Kirchner. Der Brief des Jakobus. NT Apokryphen. Bd. I, S. 235.

[40].Срв. Willem C. van Unnik. The Origin of the Recently Discovered “Apocryphon Jacobi”. Vigiliae Christianae 10, 155-156; Ron Cameron. The Other Gospels: Non Canonical Gospel Texts. Philadelphia 1982, p. 56; D. Kirchner. Op. cit., S. 235.

[41]. Срв. Pheme Perkins. Johannine Tradition in EpJac (NHC I,2). JBL 101 (1982), p. 413-414; Francis E. Williams. The Apocryphon of James. Introduction. Text and Translation. In: H. W. Attridge (ed.). Nag Hammadi Codex I (The Jung Codex). Introductions, Texts, Translations, Indices. (NHS 23) Leiden 1985, p. 26-27; Donald Rouleau. L’Épître apocryphe de Jacques (NH I,2). BCNH.T 18. Québec 1987, p. 22; Judith Hartenstein. Die zweite Lehre. Erscheinungen des Auferstandenen als Rahmenerzaehlung fruehchristlicher Dialoge. (TU 146) Berlin 2000, S. 223-224.

[42].Срв. мненията на Ron Cameron. Sayings Traditions in the Apocryphon of James. Philadelphia 1984, p. 91-124 (към когото се присъединяват D. Kirchner. Op. cit., S. 235 и Helmut Koester. Ancient Christian Gospels. Their History and Development. Lpndon/Philadelphia 1990, p. 34, Footnote 2) и на противопоставящата му се Judith Hartenstein. Op. cit., S. 223-224. R. Cameron смята, че изразът “припомняха си” е типичен, употребяван до средата на 2 в., когато е трябвало да се изложи устно предание за делата и учението на Иисус Христос, и така обосновава по-ранното съставяне на (апокрифното) Послание на Яков. Но J. Hartenstein възразява, че въпросният израз на това място (началната сцена в текста, когато Изкупителят се явява на учениците) не въвежда думи на Христос, а предава съчиняването на други книги.

[43].Ph. Perkins. The Gnostic Dialogue. The Early Church and the Crisis of Gnosticism. New York 1980, p. 161; Ejusdem. Johannine Tradition…, p. 413.

[44]. По същия начин в апокрифа Послание на Петър до Филип в образа на Филип са слети черти на св. апостол Филип от 12-те и св. апостол (от 70-те) и дякон Филип Благовестника (вж. Деян. 6 и 8 гл.). Срв. J. Hartenstein-U. K. Plisch. Der Brief des Jakobus (NHC I,2). In: Nag Hammadi Deutsch. Bd. 1, S. 13.

[45].Срв. Ph. Perkins. Johannine Tradition…,p. 413-414 (Западна Сирия или Мала Азия).

[46].Срв. F. E. Williams. Op. cit., p. 27; Jan Heldermann. Anapausis in the Epistula Jacobi Apocrypha. In: Robert McL. Wilson (ed.). Nag Hammadi and Gnosis. (NHS 14) Leiden 1978, p. 43.

[47].От името е запазен само завършекът -θος, което някои смятат, че е остатък от името Керинт – Κέρινθος. Срв. H.-M. Schenke. Der Jakobusbrief aus dem Codex Jung. OLZ 66 (1971), S. 119.

[48]. Допълване на липсващата част от името като [Керин]тос се подкрепя от внимателното изследване на текста, където може да е стояло тъкмо това име. Друго име или израз не може да се вмести там. Освен това по вероятното време на написване на разглеждания апокриф Керинт е бил известен като “гностикът на 1 век”. Малко неща се знаят със сигурност за неговото учение и затова е под въпрос, дали Послание на Яков има нещо общо с учението на историческия Керинт, дори и да е стояло неговото име в текста на апокрифното послание. Още повече че и това послание едва ли отговаря на учението на някой от историческите апостоли с името Яков. Но трябва да кажем, че провежданото от Керинт разграничение между Иисус и Христос напълно съвпада с някои изказвания в Послание на Яков, като напр. разграничението между “сина на Светия Дух” и Иисус (стр. 6, 19-21) или необичайното споменаване на името Иисус при Неговото явяване след възкресението Му (стр. 2, 23). Вж. по-подробно у D. Kirchner. Epistula Jacobi apocrypha. Die zweite Schrift aus Nag-Hammadi-Codex I. (TU 136) Berlin, S. 59-64.

[49].На англ. се употребява определението “апокрифът на Яков” – the Apocryphon (of James); на латински и френски се предпочита “апокрифно послание на Яков” – epistula Jacobi apocrypha; l’épître apocryphe de Jacues; на немски се казва просто “послание на Яков” – der Brief des Jakobus, resp. Jakobusbrief, което безспорно може да обърка незапознатия читател заради съвпадение на названието с онова на каноничното “(съборно) Послание на апостол Яков”.

[50].Примери за гностически евангелия в диалог са “Премъдрост на Иисус Христос” и “Апокриф на Йоан” – и двата от находката от Наг Хаммади. Но има и пример на антигностическо писание в тази форма – Ерistula Арostolorum (Послание на апостолите е апокрифно диалогично евангелие от 2 в., запазено в цялост на етиопски, а частично на коптски и латински – вж. C. Detlef G. Mueller. Epistula Apostolorum. NT Apokryphen. Bd. I, S. 205-233).

[51]. Вж. напр. предговорите на “Против ересите” от св. Ириней Лионски, на Евангелие според Лука (1:1-4) и Деяния апостолски (1:1-3).

[52]. Тази хипотеза поддържат R. Cameron. Sayings Traditions, p. 4; D. Kirchner. Epistula Jacobi, S. 236; H. Koester. Op. cit., S. 200.

[53]. F. E. Williams. Op. cit., p. 18.

[54].B. Dehandschutter. L’Epistula Jacobi apocrypha de Nag Hammadi (CG I, 2) comme apocryphe néotestamentaire. In: ANRW II, Bd. 25.6. Berlin/New York, p. 4542 sq.

[55].Charles W. Hedrick. Kingdom Sayings and Parables of Jesus in the Apocryphon of James. Tradition and Redaction. NTS 29, p. 6 sq.

[56]. Вж. J. Hartenstein-U. K. Plisch. Op. cit., S. 15.

[57]. Ibidem, S. 16.

[58].Срв. противопоставянията опиянентрезв, пълнота-недостиг, спя-буден съм; гностически произход свидетелстват както идеята, че по-късни вярващи ще надминат Иисус Христос и Яков, така и отхвърлянето на св. Йоан Кръстител (вж. J. Heldermann. Op. cit., p. 39-40; F. E. Williams. Op. cit., p. 22).

[59]. Вж. J. Hartenstein. Op. cit., S. 229-232.

[60]. Така смятат D. Kirchner (Der Brief des Jakobus., S. 238) и др. А според Wilhelm Pratscher (Der Herrenbruder Jakobus und die Jakobustradition. Goettingen, 1987, S. 161) Послание на Яков е свидетел на все още слабо развития гносис.

[61]. Интересно е, че при изброяването на формите, които имат страданията на учениците и на Иисус Христос, се споменава и едно безчестно погребение (“в пясъка заровени…”, с. 5, 18-19). Това наистина е в разрез с описанието на Христовото погребение, предадено от каноничните евангелия, но съвпада с изобразеното напр. в Epistula Apostolorum.

[62]. Направен е по немския превод в J. Hartenstein-U. K. Plisch. Op. cit., S. 18-26, и английския превод на F. E Williams в J. M. Robinson (ed.). The Nag Hammadi in English, p. 29-37.

[63].Изречението може да се разбере и преведе и като упрек: “Ти си отиде и се отдалечи от нас!” (Ibidem, S. 19, Anm. 34).

[64].Перспективата на разказа често се сменя неочаквано: авторът ту говори като Яков, ту като трето лице (наблюдател, съответно разказвач); ту е един от дванайсетте (“ние”), ту е извън тази група (“те”).

[65].D.Kirchner (Epistula Jacobi apocrypha) допълва и превежда: “и [като глухи]”.

[66].Преводът е буквален и трябва да се разбира така: “(Истински) добрите (т. е. светите) няма (истински, завинаги) да влязат в света (т. е. да станат част от света).” (вж. D. Kirchner. Epistula Jacobi apocrypha, S. 101).

[67]. Двусмислието е особено подчертано: св. Йоан Кръстител е бил (последният предвъзвестяващ Христос) пророк и бил обезглавен; а употребеният коптски глагол означава отстранявам, но и обезглавявам.

[68]. Срв. гръцкото νεόφυτος, новопосаден; така са били наричани и новоприетите в Църквата християни.

[69]. Според F. E. Williams (Op. cit., p. 33) последната притча трябва да се разбира като две: “Дидрахмата” (срв. Мат. 17:24-27, макар това да не е притча, а действителна случка от дейността на Иисус Христос) и “Жената”. Но само така отделена, последната дума може да означава няколко притчи и случки, а в Лк 15:8-11 все пак има притча за жена, загубила една драхма.

[70]. Повелително наклонение на коптски няма отделни форми за 2 л. ед. ч. и 2 л. мн. ч., затова тук може да се разбира и “стремете се”. Наистина авторът не е обработил прецизно текста и на места се получава объркване между мн. ч. (на учениците) и ед. ч. (на Яков).

[71]. Под архонти тук се разбират или силите, които се стремят да попречат на гностиците да се изкачат в царството на светлината, или властите в Йерусалим. Според някои изследователи в контекста на Послание на Яков второто е по-вероятно (вж. J. Hartenstein-U. K. Plisch. Op. cit., S. 22, Anm. 51).

[72].D. Kirchner (Epistula Jacobi apocrypha) превежда: “никога нямаше да сляза на земята”, което езиково е напълно възможно, но няма смисъл в контекста. Тук предложеното разбиране на текста вж. у Peter Nagel. Hinauf oder hinab? Ein missverstandenes Ortsadverb in der Epistula Jacobi apocrypha (Nag Hammadi Codex 1,2: p. 10,19). Goettinger Miszellen (Beitraege zur aegyptologischen Diskussion) 152 (1996), S. 43-49.

[73]. За подкрепа е употребена гръцката заемка в коптски παράκλητος (утешител).

[74]. Срв. Иоан 20:29.

[75]. В смисъл: “още се опитвам да ви убедя”.

[76]. D. Kirchner тук превежда: “когато Отец иска да остави да го преследват”, т. е. Отец не е причинител на притеснението, а само допуща то да се случи (Epistula Jacobi apocrypha, S. 134, Anm. 390).

Изображение: авторът проф. д-р Иван Ж. Димитров