Проф. д-р Христо Стоянов ХристовС въздигането и коронясването на Лъв III Сириец[1] за император (25 март 717 г.) бил сложен край на многолетната анархия (695-717), по време на която Константинопол станал свидетел на седем въоръжени бунта и на престола се изредили шестима претенденти за власт, поддържани от своеволните и размирнн византийски войски[2]. Закален в трудностите на войнишкия живот и преминал през огъня на тежки битки, новият император бързо усмирил враждуващите партии, обединил около себе си господстващата класа и предвид надвисналата над Византия арабска опасност предприел спешни мерки за организиране отбраната на страната.

Много скоро опасенията от масиран мохамедански натиск се оправдали. Изминали само няколко месеца от управлението на Лъв III и на 15 август 717 г. имперската столица била обсадена по суша и море от огромни арабски сили. В тази обстановка на война и изпитания ярко се изявил организаторският и военен талант на императора. С умение и хладнокръвие той ръководил отбраната, отбивал пристъпите и методично изтощавал противника. След едногодишни безплодни усилия и загуби на повече от 100 000 воини и на много бойни кораби арабите снели обсадата и безславно се оттеглили от царствения град Константинопол (15 август 718 г.)[3]

Въодушевени от грандиозната победа, византийците започнали успешна борба срещу арабската експанзия. След решителното поражение, което Лъв III нанесъл на арабите през 740 г. при крепостта Акроинон (Фригия), последните окончателно напуснали пределите на Мала Азия, никога повече не успели да застрашат съществуването на Византия, нито да се доближат до крепостните стени на нейната столица.

Съществена заслуга за пожънатите успехи имало създаденото от император Ираклий(610-641 г.) административно устройство, което разделило империята на отделни военно-административни единици, наречени теми[4].  Привърженик на темната организация станал и Лъв III, който, като разделил на две по-големите теми Анатоликон, Опсикон и др.[5], затвърдил позициите на василевса и централната власт, вътрешно укрепил и превърнал Мала Азия в непоколебима твърдина, в трудно превземаем вал, защищавал и опазил Византия от устремните атаки на мохамеданските племена[6].

Ознаменувал началото на своето управление с бележити достижения на бойното и административното поприще, император Лъв, наречен възторжено „Милтидиад на средновековния елинизъм”[7], открил с правния си сборник „Еклога“ (η εκλογί=избор) нова страница в историята на византийското законодателство[8]. Този кратък сборник, издаден вероятно през 726 г. от името на императора и неговия син Константин V, съдържал основните действащи норми от частното и наказателното право, като особено внимание отделял на законите относно семейството и наследството[9]. Замислена като практическо ръководство и улеснение за съдиите, Еклогата се базирала на римското и Юстинианово законодателство, но, повлияна от обичайното право на източните народи и духа на християнската проповед, предвиждала по-леки и сравнително хуманни наказания, отбелязала някои нови и по-прогресивни тенденции – увеличаване правата на съпругата в семейството; създаване възможности за освобождаване на робите и превръщането им в свободни лица; заменяне смъртното с други наказания и т. н.[10] Достойнствата обаче на този правен сборник, който оказал безспорно влияние върху по-нататъшния развой на византийското законодателство, не могли да разсеят мрачната му слава и да го реабилитират напълно в съзнанието на православните християни, които завинаги го свързали с бруталната дейност на императорите-еретици[11].

Първите години от управлението на император Лъв III с нищо не подсказали, че властта е попаднала в ръцете на неправославен император. Избирането му на византийския престол не срещнало никакъв отпор, а се извършило при съблюдаването на установените форми – с одобрението на Константинополския патриарх Герман (715-730 г.), със съгласието на бившия император Теодосий III (715-717 г.), на сената и народа, които се надявали в негово лице да намерят истински и грижовен владетел[12].

Очакванията в значителна степен действително се оправдали. Със своите бойни успехи, административни и правни[13] мероприятия император Лъв III спечелил признание и слава на добър господар, който същевременно създавал впечатление и на ревностен в православната вяра християнин. Въпреки големите си обществено-политически ангажименти той живо се интересувал от състоянието на православната вяра в страната, но, като проявявал поне дотогава дисциплинираност на благочестив мирянин, изцяло предоставял грижата по опазването ѝ на епископата. Така, когато узнал за великото нечестие на павликяните[14], заповядал да доведат при него техния вожд Гегнезий, наричан Тимотей[15]. Понеже съзнавал недостатъчната си богословска подготовка и некомпетентност, Лъв III се обърнал към патриарх Герман, върху когото „в тези времена падал жребият да заема патриаршеския трон“[16], с молба да обследва обстойно пристигналия в Константинопол еретик. Павликянинът Тимотей обаче подходил много внимателно към въпросите на патриарха и проклинал отричащите православната вяра и традиции, като под „православие“ разбирал собственото си лъжеучение[17]. По този начин еретикът се избавил от всякакво подозрение, бил признат за невинен и, след като получил императорски сигилий, се завърнал в селището Еписпарис – Фанария, което било център на павликянството.Освобождаването обаче на павликянина Тимотей едва ли е било признак на първи симпатии от страна на императора към тази ерес[18], която отричала почитанието на св. икони, Св. Богородица, Православната Църква и др.[19] Император Лъв III продължавал да се изявява като верен на Православието владетел и освен преките контакти, които имал с Константинополския патриарх, поддържал редовна кореспонденция и със западния християнски център — Рим. По свидетелството на папа Григорий II (715-731 г.) византийският император ежегодно го удостоявал с любезни послания, в които „давал добро и благочестиво обещание постоянно да съблюдава и пази всички наставления на… светите отци и учители“.[20] Най-важното в случая било, че, като излагал прекрасно изповеданието на православната вяра и остро осъждал рушителите на светоотеческите постановления, в продължение на десет години неотклонно следвал пътеките на доброто и не помислял „да преследва светите икони“[21]. Затова дори безкомпромисният противник на иконоборците, византийският хронист Теофан Изповедник (ср. на VIII в. — 818 г.) по достойнство оценил първите години от управлението на Лъв III. Като описал заслугите му за спасяването на Константинопол от арабската опасност, летописецът за първи и последен път нарекъл императора „ευσεβής βασιλέυς” („благочестив император“)[22], с което оставил на поколенията пример на историческа обективност.

Загрижен за съдбините на империята, Лъв III внимателно следял засилилата се през първата четвърт на VIII в. пропагандна дейност на иноверци и еретици, степента на тяхната популярност, съсредоточаването и поляризацията на обществено-икономическите сили. Нито за момент обаче той не показал видими признаци на колебание в своята привързаност към Православието, а се проявил като краен ревнител за чистотата на църковното учение и жесток гонител на неправославните си поданици. На известието например за появата на самозван Месия в Сирия и за настъпилите смутове сред юдеите (721 г.) Лъв III остро реагирал и заповядал принудително да бъдат покръстени. Тази мярка, която била непопулярна и рядко се срещала в историята на Византия, разкрила една твърде непривлекателна черта в характера на императора – фанатизма, с който той по-късно преследвал и иконопочитателите[23]. Затова Теофан Изповедник, който като всеки добър християнин бил противник на репресиите срещу свободната човешка воля, недвусмислено е показал несъгласието си с принудителното покръстване на юдеите. В неговата Хронография под 722 г. е записано: „В тази година императорът принуди юдеите и монтанистите[24] да се кръстят. Юдеите, които против волята си бяха кръстени, се освободиха (отхвърлиха, ск. авт.) от кръщението. Без предварително да бяха постили, те приеха св. Дарове и така опетниха вярата. Монтанистите обаче в определен чрез оракулско предсказание ден се отправиха към молитвените домове на лъжливата си вяра и там се самоизгориха.“[25]

Лаконичният разказ на Теофан разкрил по-добре от всяка критика и коментар безполезността и безсмислието на предприетите от император Лъв III репресивни мерки. Императорът обаче проявявал голяма склонност към насилието, която намерила реален израз и в неговия правен сборник „Еклога“. В него за привържениците на манихейството и монтанизма се предвиждало смъртно наказание чрез посичане с меч[26].

През първото десетилетие на своето управление император Лъв III показал привързаност към Православната църква и лоялност към нейните служители, непримиримост към иноверните и открита враждебност към еретиците. Ангажиран в този период преди всичко в борба с външните врагове на държавата, императорът умело прикривал много от негативните черти на своята груба източна природа, защото чувствал сдържащата сила на Христовата църква, която възвестявала братство и равенство между народите (Гал. 3:28), страхувал се за своя трон и се опасявал от неодобрението и от евентуалния отпор на православното духовенство. Съвсем наскоро обаче по силата на ред обстоятелства опияненият от външно-политическите си успехи Лъв III открито напуснал позициите на православната вяра и изявил цялостно своя деспотичен манталитет, опитал се да създаде Църква по свой образец, в която той да бъде единственият авторитет, превърнал насилието в държавна добродетел и в ръководен фактор на вътрешната си политика, облякъл собственото си суеверие в мантията на чиста вяра и, като се обявил за „император и свещеник“(„βασιλέυς και ιερεύς“)[27], фанатично го налагал на поданиците си[28].
______________________
*Из студията „Из историята на иконоборчеството”, ГДА, т. XXX, С., 1990, глава първа – „Начало и развой на иконоборчеството”, от проф. д-р Христо Стоянов Христов (1941-2000). Повече за него вж. в постинг № 96.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е поставена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Горепосоченият текст и бележките са продължение от постинг № 141.

[1]. Получил това наименование от родното си място Германикия (дн. Мараш) в Северна Cирия (cf. Vita S. Stephani Juniores, 411 – J.-P. Migne, P.G., t. 100, Paris, 1860, col. 1084). Предишното мнение, че произхождал от селище със същото наименование в областта Исаврия, основателно се отхърля от съвременните историци, защото известието по този въпрос в хрониката на Тeофан Изповедник (P. S. N. Theophanis, Chronographia, 327-J.-P. Migne, P.G., t. 108, Paris, 1861, col. 789 CD) е късна интерполация (vgl. B. Breyer, Bilderstreit und Arabersturm in Byzanz. Das 8. Jahrhundert (717-813) aus der Weltchronik des Theophanes, Graz-Wien-Köln, c. J., S. 177).

[2]. Ф. И. Успенский, История Византийской империи, т. II, I пол., Ленинград, 1927, с. 4, 8; G. Ostrogorsky, Geschichte des byzantinischen Staates, 2. Bd., 1. Teil, München, 1940. S. 103; L. Breyer, a. a. O., S. 21.

[3]. Theophan., Chronographia, 334 – J.-P. Migne, P.G., t. 108, col. 805 AB; Ф. И. Успенский, поc. съч., c. 10-14; G. Ostrogorsky, а. a. O., S. 103-104.

[4]. Ernst Stein, Studien zur Geschichte des byzantinischen Reiches vornehmlich unter den Kaisern Justinus II u.Tiberius Constantinus, Stuttgart, 1919, S. 117-140.

[5]. Theophanis, Chronographia, 330-331, J.-P. Migne, P.G., t. 108, col. 797 AB; H. Celzer, Die Genesis der byzantischen Themenverfassung, Leipzig, 1899,S. 34, 79.

[6]. G. Ostrogorsky, а. a. O., S. 104, 105.

[7]. J. Bury, History of the Later Roman Empire, vol. II, London, 1889, p. 405.

[8]. Н. П. Благоев, Еклога, C., 1932, c. 1, сл. сл.; B. Sinogowitz, Studien zum Strafrecht der Ekloge, Athen, 1956, S. 5 ff.

[9]. Н. П. Благоев, поc. съч., c. 43-84.

[10]. Там, c. 21-34, 165-177, 190-193, 213 сл. сл.

[11]. G. Ostrogorsky, а. a. O., S. 106.

[12]. Ф. И. Успенский, поc. съч., с. 8.

[13]. Обладани от прекомерна почит към императорите—иконоборци, някои учени им приписват още множество закони, издадени от други владетели (M. C. Paparrigopoulo, Histoire de la civilisation hellenique, Paris, 1878, p. 263, 266-269, 277 etc.; K. Krumbacher, Geschichte der byzantinischen Literatur, 2. Aufl., München, 1898, S. 606; D. Savramis, Die Kirchenpolitik Kaiser Leons III — Südost-Forschungen, 20, München, 1961, S. 21-22). Обективният анализ на изворите обаче показва, че тяхната законодателна дейност се изчерпва с Еклогата (vgl. G. Ostrogorsky, Über die vermeintliche Reformtätigkeit der Isaurier. Byzantinische Zeitschrift, 30. Bd.. Leipzig u. Berlin, 1929/30, S. 394-400).

[14]. Привърженици на павликянската ерес, която възникнала към края на VII в. в Армения; разпространила се в Сирия, малоазийските и балкански владения на Византия; базирала се на дуалистичния принцип на манихейството за вечна борба между доброто и злото (cf. J.-P. Migne, P.G., t. 102,, Paris, 1860, col. 216 etc.; t. 104, Paris, 1860, col. 1276 etc.; A. Ficker, Eine Sammlung von Abschwörungsformeln. – Zeitschrift für Kirchengeschichte, 27. Bd., Gotha, 1906, S. 453; К. Н. Юзбашян, K истории павликянского движения в Византии в IX в. — Вопросы истории религии и атеизма, IV, М., 1956, с. 254 сл.).

[15]. J.-P. Migne, P. G., t. 102, col. 53 В.

[16]. Ibidem.

[17]. Ibidem, t. 104, col. 1284.

[18]. Е. Э. Липшиц, Очерки истории византийского общества и культуры, (VIII – первая пол. IX века). М.-Л., 1961, с. 175.

[19]. J.-P. Migne, P. G., t. 102, соl. 79 sg.; t. 104, col. 1301.

[20]. Деяния Вселенских соборов, изд. в р. пер. при Казанской духовной академии, изд. III, т. VII, Казань, 1909, с. 14; E. Caspar, Papst Gregor II, und der Bilderstreit, Zeitschrift für Kirchengeschichte, 3. Folge, LII. Bd., Stuttgart, 1933, S. 72.

[21]. Деяния…, т. VII, c. 14; E. Caspar, a. a. O., S. 72-73.

[22].  J.-P. Migne, P. G., t. 108, col. 9001.

[23]. G. Ostrogorsky, Über die vermeintliche Reformtätigkeit…, S. 394.

[24]. Цялостния разбор на текста показва, че думата „монтанисти“ (τούς Μοντανους) вероятно е била интерполирана и не трябва да се разбира буквално, защото привържениците на Монтановия разкол не са били противници на св. Кръщение. Ясно е, че тук става дума за манихеите и павликяните, които упорито са отказвали да приемат християнското кръщение (L. Brehier et R. Aigrain, Grégoire le Grand, les Etats barbares et la conquête arabe. – Histoire de l’Eglise depuis les origines jusqu’à nos jours, publ. par A. Fliche et V. Martin, t. 5, Paris, 1938, p. 439).

[25]. J.-P. Migne, P. G., t. 108, col. 809 C – 812 A.

[26]. Н. П. Благоев, поc. съч., с. 227.

[27]. Деяния…, т. VII, с. 21; E. Caspar, a. a. O., S.  85.

[28]. G. Ostrogorsky, Über die vermeintliche Reformtätigkeit…, S. 394.

Изображение:

1. Император Лъв III Сириец на монета

2. Патриарх Герман Константинополски (+ 740)