Проф. Георги П. Царев

Вярата в съществуването на ангелите се основава на Божественото Откровение[1]. Непосредствено след грехопадението на прародителите Бог ги изгонил от рая и поставил на „изток при Едемската градина Херувим и пламенен меч…, за да пазят пътя към дървото на живота” (Бит. 3:24). Това е първото библейско свидетелство за съществуването на Ангелите. По-късно откровеното учение за Ангелите получава все по-голяма определеност и ясност.

Новозаветното Божествено Откровение не само потвърждава, но още повече засилва вярата в съществуването на Ангелите. Тя става съществена и неотменна част на новозаветното учение и като червена нишка преминава през цялата свещена история на Новия Завет.Ангел Господен – Гавриил – съобщил на свещеник Захария радостната вест за раждането на Иоан Кръстител (Лука 1:11-20). Същият Ангел след шест месеца благовестил на света Дева Мария за раждането на Иисуса Христа (Лука 1:26-38). Ангел Господен известил на пастирите, че им се родил „в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ“, а заедно с него „многобройно воинство небесно… хвалеше Бога и казваше: слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!“ (Лука 2:11, 13, 14). Ангел Господен няколко пъти се явява на Иосиф и му открил тайната на боговъплъщението; внушил му да замине за Египет, за да спаси живота на Младенеца; а когато преминала опасността – да се върне в земята Израилева (Мат.1:20, 2:13; 19-20). След изкушението на Иисуса в пустинята от дявола ангели дошли и Му служели (Мат. 4:11). В Гетсиманската градина Ангел от небето се явил на Иисуса и Го подкрепял (Лука 22:43). Когато жените мироносици в първия ден на седмицата отишли на гроба Господен, Ангели им съобщили, че Христос е възкръснал (Мат. 28:1-7; Марк 16:5-7; Лука 24:1, 4-8). При Христовото възнесение Ангелите се явили на апостолите и им предсказали, че Иисус пак ще дойде по същия начин, както са Го видели да отива на небето (Деян. 1:10-11). По-късно Ангел се явил на апостолите и ги извел из тъмницата (Деян. 5:19); на Корнилий и му дал съвети за спасение (Деян. 10:3-6); на св. апостол Петър и го извел от тъмницата (Деян. 12:7-11); на св. апостол Павел и предсказал предстоящето му пътуване до Рим (Деян. 27:23-24).

Съществуването на Ангелите е засвидетелствано определено, ясно и категорично от Самия Господ Иисус Христос. Като тълкува притчата за плевелите, Той съобщава: „…жетварите са Ангелите“ (Мат. 13:39). Учениците Си съветва: „Гледайте да не презрете едного от тия малките, защото, казвам ви, техните Ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец Небесен“ (Мат. 18:10). На св. апостол Петър, който в Гетсиманската градина прави опит да Го защити с оръжие, Спасителят казва: „…върни ножа си на мястото му… или мислиш, че не мога сега помоля Своя Отец, и Той ще ми представи повече от дванайсет легиона Ангели“ (Мат. 26:53). На апостолите открива, че при Второто пришествие, „…кога дойде Син Човеческий в славата Си…, тогава ще седне на престола на славата Си“ и с Него, придружен от „всички свети Ангели“ (Мат. 25:31). „За оня ден и час (Второто пришествие и Последния съд – с. а.) никой не знае, нито небесните Ангели, нито Син, а само Отец“(Марк. 13:32).За съществуването на Ангелите и вярата в тях свидетелстват и светите апостоли в своите послания. Св. апостол Павел прави сравнение между Сина Божи и Ангелите (Евр. 1:4-14), както и между Ангелите и човека (Евр. 2:7). Той сочи и предназначението на Ангелите – да проникват в тайната на Божията премъдрост, която ни доближава към Бога (Ефес. 3:10), и да служат на ония, които ще наследят спасение (Евр. 1:14). Истината за Боговъплъщението апостолът потвърждава и с това, че след като се явил в плът, Бог се показал на Ангелите (1 Тим. 3:16).

Наследила от Иисуса Христа и от светите апостоли това ясно и определено учение за Ангелите, Църквата Христова го е запазила и го предава непроменено на вярващите като основна истина на своето изповедание. Това учение е отразено в древните символи на Иерусалимската, Антиохийската, Кесарийската и др. църкви, в които ясно и определено се говори, че освен видимия свят Бог създал и невидимия, т. е. Ангелите. Като всеобщо и задължително за цялата Църква, учението за Ангелите е формулирано в догматическото определение на Първия вселенски събор (Цариград, 325 г.) с първия член от Символа на вярата, в който е отразена вярата в Бога като Творец „на всичко видимо и невидимо“.

За сътворението на света писателят на кн. Битие съвсем кратко отбелязва: „В начало Бог сътвори небето и земята“ и веднага добавя: „А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата“ (Бит. 1:1-2). Такова било състоянието само на земята: неустроена, без определена форма, без порядък. Очевидно това не е била нашата планета Земя, а първоначалното вещество, от което по силата на творческото Божие Слово после се оформил със своето многообразие целият видим свят. Към него принадлежи и онази твърд, която Бог нарекъл небе, т. е. видимото небе (Бит. 1:6-8)

За сътвореното от Бога в началото небе не е казано, че има недостатъците на първата земя, т. е. на първото вещество. Следователно това небе било напълно уредено и устроено. С това то съществено се различавало от неустроената земя. Като имаме предвид това противопоставяне, логично е да приемем, че писателят на библейския разказ за творението под небе разбира невидимия или духовния свят – света на Ангелите.

В свещените книги на Новия Завет учението, че духовният свят и неговите обитатели – Ангелите, са сътворени от Бога, е дадено определено и ясно. Св. апостол и евангелист Иоан Богослов в предговора на евангелието пише: „Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало“ (Иоан 1:3). Следователно Бог чрез Своето Слово е Творец на всичко съществуващо, в това число и на Ангелите. Св. anостол Павел на няколко места в своите послания потвърждава същата мисъл: „Защото всичко е от Него, чрез Него и у Него“ (Рим. 11:36); „…защото всеки дом се съгражда от някого; а Тоя, Който е сътворил всичко, е Бог“ (Евр. 3:4; ср. Еф. 3:9; Апок. 4:11). Още по-ясно и определено това учение е предадено в посланието до Колосяни: „…чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо; било Престоли, било Господства, било Началства, било Власти – всичко чрез Него и за Него е създадено“ (Кол. 1:16). Несъмнено тук с невидимо е означен духовният свят, а с видимо – материалният свят[2].В Свещ. Писание няма ясно и определено указание кога са сътворени Ангелите. В него обаче намираме достатъчно основание да приемем, че те били първото Божие творение. В разказа за грехопадението (Бит. 3 гл.) се казва, че изкусителят се явил на прародителите в образ на змия. Този изкусител не може да бъде друг, освен един от падналите духове. А от това следва, че преди сътворението на първите люде вече са съществували безплътните духове[3]. В книга Иов намираме определено указание за това, че Ангелите са създадени преди четвъртия творчески ден: „при общото ликуване на утринните звезди, когато всички Божии синове възклицаваха от радост“ (Иов 38:7). Под синове Божии в кн. Иов се разбират Ангели (Иов 1:6; 2:1). А и в разказа за творението ясно е казано, че небето – духовният свят, е сътворен преди земята – видимия, материалния свят.

Ангелите обитават небесния, невидимия, духовния свят, който съществено се различава от видимия, от материалния свят. В тази връзка съвсем естествено се поражда у човека интерес да знае с какво естество, с каква природа Бог е сътворил Ангелите. На този въпрос Новият Завет дава определен отговор: Ан гелите са духове. Св. апостол  Павел пише в посланието си до Евреите за Ангелите: „Нали те всички са духове служебни…“ (Евр. 1: 14). А св. апостол и евангелист Иоан Богослов съобщава, че изпраща записаните от него откровения „до седемте църкви, които са в Асия: благодат вам и мир от Оногова, Който е, и Който е бил, и Който иде, и от седемте духове, които са пред Неговия престол“ (Откр. 1:4). Като имаме предвид, от една страна, че Иисус Христос определя Божията същност със същия израз „Бог е дух“ (Иоан 4:24) и, от друга страна, че и човекът притежава духовна природа (Бит. 2:7), то къде е мястото на Ангелите в света на разумните същества? Като ги сравнява с Иисуса Христа, св. апостол Павел ги поставя несравнено по-ниско от Него: „и стана толкова по-горен от Ангелите, колкото по-славно от тях име е наследил…“ (Евр. 1:4). И още: „С тая сила Той действува в Христа, като Го възкреси от мъртвите и постави от дясната Си страна на небесата, по-горе от всяко началство и власт, сила и господство и от всяко име, с което именуват не само в тоя век, но и в бъдещия“ (Еф. 1:20-21). А като сравнява човека с Ангелите, апостолът привежда думите на псалмопевеца: „Понизил си го малко нещо спроти Ангелите“ (Евр. 2:7; ср. Пс. 8:5-6). Следователно Ангелите са същества духовни, тяхната духовна природа е несравнено по-ниска от Божествената природа, но стои по-високо от човешката. Св. апостол Павел отбелязва и едно важно свойство на ангелската природа – те са невидими (Кол. 1:16), а това ще рече, че тяхната природа не се възприема от човешкото зрение, защото е безтелесна. Спасителят дава кратка, но пълна характеристика на духа: „…духът няма плът и кости, както виждате Мене, че имам“ (Лука 24:39). Тези думи са казани от Възкръсналия Христос, Който се явил на учениците Си с прославено тяло. Значи духът се различава не само от човешкото тяло в неговия земен вид, а и от онова духовно, нетленно и безсмъртно тяло, в което ще се облече земното човешко тяло след възкресението (1 Кор. 15:42-44, 51-54).

Свещ. Писание не определя степента на духовност у Ангелите. Те са безтелесни, безплътни в сравнение с човека. Св. Иоан Дамаскин по този въпрос пише: „Ангелът е същество разумно, свободно и безтелесно… Впрочем безтелесен и невеществен се нарича Ангелът само в сравнение с нас, защото в сравнение с Бога, единствено несравним, всичко се оказва грубо и веществено: само Бог всецяло е невеществен и безтелесен“[4]. От тези думи е ясно, че по своята природа Ангелите имат особена форма на битие, различна както от Божествената същност (ουσία), която е абсолютен дух, така и от вдъхнатото в лицето на човека дихание за живот, т. е. човешката душа.На много места в Свещ. Писание се говори, че Ангелите се явявали на човеци във видим, осезаем образ. Като изпълнители на Божията воля Ангелите наистина понякога приемали някакъв видим за човешкото зрение образ – обикновено на млади мъже, облечени в бляскави като светкавица дрехи (Мат. 28:2-3; Марк 16:5; Иоан 20:12). Неоснователно е обаче въз основа на това да им приписваме каквато и да било телесна природа. Известно е, че при кръщението на Иисуса Христа „Дух Светий слезе върху Него в телесен вид, като гълъб“ (Лука 3:22). Разбира се, никой никога не е приписвал на третото лице на Св. Троица някаква телесност.Макар и да са безплътни духове, по-съвършени от човешката душа, Ангелите все пак са ограничени по своята природа. Наистина в своето съществуване те са независими от влиянието на материалния свят, но като творения Божии са ограничени както по пространство, така и по време. Те не са вездесъщи, а се намират там, където в определен момент действат: „Отдясно на кадилния жертвеник“ (Лука 1:11), „в галилейския град, на име Назарет“ (Лука 1:26), в Гетсиманската градина (Лука 22:43), на гроба Господен (Мат. 28:2). Фактът, че са сътворени от Бога, показва, че Ангелите са зависими и от времето, поне по началото на своето съществуване. Според Иисуса Христа те не могат да умрат (Лука 20:36) – имат вечен живот (Мат. 22:30; 25:46). Тяхното безсмъртие обаче не е самобитно. То им е дадено от Твореца.

Като лични същества Ангелите имат същите лични свойства, които имат и човеците. Те притежават разум, чувства и воля. Макар тези свойства у Ангелите да са по-развити, отколкото у човеците, те все пак са ограничени (Марк 13:32; 1 Кор. 2:11; Еф. 3:10; 1 Петр. 1:12).В свещените книги на Новия Завет намираме указания, че броят на Ангелите е неизчислим. При раждането на Спасителя „многобройно воинство небесно“ прославяло Бога (Лука 2:13). При залавянето Му в Гетсиманската градина Иисус казва на св. апостол Петър, че Неговият Отец може да Му изпрати в защита „повече от дванайсет легиона Ангели“(Мат. 26:53). За съд на нечестивите Господ ще дойде „с десетки хиляди Свои свети Ангели“ (Юда 1:14; ср.Мат. 16:27; 24:31; 25:31). Истинно вярващите ще се присъединят в небесния Иерусалим „към десетки хиляди Ангели“ (Евр. 12:22). А тайнозрителят св. апостол Иоан Богослов видял и чул „гласа на много Ангели… (и броят им беше много милиони“)(Откр. 5:11).

В Новия Завет е изложено ясно учението, че между Ангелите има известно различие. Те имат еднаква природа, но се различават помежду си по степента на дадените им от Бога сили и съвършенства. Св. апостол Павел в посланията си споменава имената на седем ангелски чина: престоли, господства, начала, власти, сили, ангели и архангели (Кол. 1:16; Еф. 1:21; 3:10; Рим. 8:38; 1 Сол. 4:15). Като присъединил към тях и споменатите в Стария Завет херувими (Бит. 3:24; Пс. 79:2; 98:2; Йез. 10:15-20) и серафими (Ис. 6:26), Дионисий Ареопагит (VI в.) в съчинението си „За небесната иерархия“ разделил деветте ангелски чина на три степени: първа – серафими, херувими и престоли; втора – господства, сили и власти, и трета – началства, архангели и ангели. Светите отци и учители на Църквата обаче считали учението за небесната иерархия непостижимо за човешкия разум. За имената и чиновете на Ангелите ние знаем само това, което ни е открито в словото Божие. Сам св. Дионисий Ареопагит признава, че само Бог знае колко са чиновете и степените в небесната иерархия[5].

Различието между отделните ангелски чинове и степени не е резултат от проявата на тяхната лична свобода и воля. То е дадено от Твореца. Това ясно личи от думите на св. апостол Павел: „Чрез Него (чрез Сина Божи – с. а.) е създадено всичко…, било Престоли, било Господства, било Началства, било Власти (Кол. 1:16).

Предназначението на цялото Божие творение е да слави Господа, да се усъвършенства и да се радва на своето съществуване. Не само разумните и живи творения, но и цялата природа е призвана да слави своя Творец (Пс. 18:22; 148:7; 149:6). Такова е предназначението и на Ангелите по отношение на Бога: „Хвалете Господа от небесата, хвалете Го във висините. Хвалете Го, всички Негови Ангели, хвалете Го, всички Негови воинства“ (Пс. 148:1-2; ср. Лука 2:13-14; Откр. 5:11-12; 7:11-12).

Като изпълнители на Божията воля Ангелите са посредници между Бога и човеците. Според св. апостол Павел те „са духове служебни, провождани да служат на ония, които ще наследят спасение“ (Евр. 1:14). Като небесни пратеници те се явяват на хората през време на сън (Мат. 1:20; 2:13,19), в будно състояние (Марк 16:5; Лука 24:4; Иоан 20:12), във видение (Деян. 10:3). Страх обземал онези, на които Ангелите се явявали, но те ги успокоявали (Лука 1:12-13; 3:9-10; Марк 16:5-6). В речта си пред синедриона св. архидякон Стефан свидетелства, че законът е бил даден на Израилевите синове „при служение на Ангелите“ (Деян. 7:53). Св. апостол Павел също потвърждава, че законът „е предаден чрез Ангели“ (Гал. 3:19; ср. Евр. 2:2).Ангели служели на Спасителя през време на Неговия земен живот. След изкушенията в пустинята „Ангели дойдоха и Му служеха“ (Мат. 4:11). Св. евангелист Лука съобщава, че когато Спасителят се молел в Гетсиманската градина, понеже „се намираше във вътрешна борба“, „яви Му се Ангел от небето и Го подкрепяше “ (Лука 22:44, 43). С Ангели ще бъде обкръжен Син Човечески, когато дойде на земята за Последния съд: „Защото ще дойде Син Човеческий в славата на Отца Си със Своите Ангели, и тогава ще въздаде всекиму според делата му“ (Мат. 16:27; ср. 24:31; 25:31). Ангели служели на светите апостоли, когато се намирали в затруднение (Деян. 5:19; 12:7-10).

Всяко дете има свой Ангел на небето. Спасителят съветва учениците Си: „Гледайте да не презрете едного от тия малките, защото, казвам ви, техните Ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец Небесен“ (Мат. 18:10). Но не само децата, а и всеки човек има свой Ангел на небето, който обикновено се нарича Ангел хранител. Вярата в такъв Ангел съществувала още у първите християни. Когато св. апостол Петър по чудесен начин бил освободен от тъмницата, той отишъл в къщата, където били събрани вярващите. Слугинята им съобщила за идването му, но те не повярвали и казали: „Това е неговият Ангел“ (Деян. 12:15). Ангелите съпътстват човеците до края на живота им, а след смъртта отнасят душите им в отвъдния свят: „Умря сиромахът и занесоха го Ангелите в лоното на Авраама“ (Лука 16:22).

Вярата на Църквата в Ангелите е намерила израз в богослужебния чин на установения в тяхна чест празник „Събор на Архистратига Михаила и другите безплътни сили“ (8 ноември). В едно от песнопенията на този празник вярващите се обръщат към Ангелите със следната молитва: „пресветли молитвеници, които винаги стоите пред страшния престол, озарени от светлите лъчи на трислънчевото Божество, просветете нас, които радостно празнуваме вашия събор, като разпръснете греховния мрак и усърдно молите да се избавим от беди“ (Първи седален на утрената).

Освен учението за добрите духове – Ангелите, – в Новия Завет е изложено и учението за „зли духове“ (Лука 7:22), наречени още „нечисти духове“ (Мат. 10:1), „духове на злобата“ (Еф. 6:12), „бесове“ (Лука 8:30, 33, 35). Измежду тях се споменава един, на когото останалите са подчинени. Обикновено той се нарича „дявол“ (1 Петр. 5:8) или „сатана“ (Мат. 25:41; Откр. 12:9). Дяволът е наречен още „изкусител“ (Мат. 4:3), „Веелзевул“ (Лука 11:15), „велиар“ (2 Кор. 6:15), „княз на тоя свят“ (Иоан 12:31), „княз на въздушната власт“ (Еф. 2:2), „бесовски княз“ (Мат. 9:34).

В свещените книги на Новия Завет злите духове са представени като действителни, лични, свободни същества. Спасителят, като тълкува пред учениците Си притчата за доброто семе и плевелите, казва: „Сеячът на доброто семе е Син Човеческий; нивата е тоя свят; доброто семе, това са синовете на царството, а плевелите – синовете на лукавия; врагът пък, който ги пося, е дяволът…“ (Мат. 13:37-39). На фарисеите, които Го обвинявали, че изгонва бесовете „чрез Веелзевула, бесовския княз“ (Мат. 12:24), Той отговорил по такъв начин, че засвидетелствал действителното съществуване на сатаната и неговото царство (Мат. 12:26-29). В присъдата, която ще бъде произнесена при Последния съд, Спасителят ще каже на грешниците: „Идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели“ (Мат. 25:41). Тук ясно са разграничени, от една страна грешниците, а от друга – дяволът и неговите ангели, които са представени като действителни същества, определени за вечно наказание.

Съществуване на злите духове е засвидетелствано и от светите апостоли. Св. апостол Яков ги представя като разумни, мислещи и чувстващи личности: „И бесовете вярват и треперят“(Як. 2:19). Св. anостол  и евангелист  Иоан Богослов казва, че „който прави грях, от дявола е, защото открай време дяволът съгрешава. Затова се и яви Син Божий, за да разруши делата на дявола“ (1 Иоан 3:8). Съществуванието на сатаната и дявола потвърждава и св. апостол Павел (2 Кор. 2:11; 2 Тим. 2:26).

Църквата Христова всякога е изповядвала вярата в съществуването на дявола и неговите ангели. За това говори фактът, че и в най-древния чин на светото тайнство Кръщение се е изисквало от кръщавания да се отрече от дявола и всичките му дела.

В Свещ. Писание на Новия Завет намираме ясно и определено изразено и учението за произхода на злите духове. Те били създадени от Бога добри, безгрешни, но съгрешили и били осъдени. Иисус Христос като изобличавал юдеите, че не разбират и не искат да слушат словото Му, им казал: „Ваш баща е дяволът… Той си беше открай човекоубиец и не устоя в истината, понеже в него няма истина” (Иоан 8:44). Това, че дяволът не устоя в истината, ясно говори, че от начало е бил в истината, но после доброволно и съзнателно отпаднал от нея. Св. апостол Петър също определено говори, че злите духове са сътворени от Бога добри, но сами са съгрешили и паднали под осъждане: „Защото Бог не пощади съгрешилите ангели, но като ги сгромоляса в ада и свърза с вериги на мрака, предаде ги да бъдат пазени за съд”(2 Петр. 2:4). Същото учение е изразено и в думите на св. апостол Юда: „Ангелите пък, които не опазиха своето началничество, а напуснаха жилищата си, запази във вечни окови, в мрак, за съда на великия ден” (Юда 1:6). От тези думи е ясно, че злите духове не запазили първоначалното си състояние и поради това напуснали съответстващите на това състояние жилища.Св. апостол Павел дава съвет за епископ да се не поставя „новопокръстен, за да не се възгордее и падне в еднакво осъждане с дявола“(1 Тим. 3:6). Тези думи сочат, че главната вина, поради която бил осъден дяволът, е горделивостта, която проникнала цялото му същество. Споменаването на дявола наред с епископа дава да се разбере, че той (дяволът) преди съгрешаването имал висок, началнически пост в духовния свят, какъвто има епископът в Църквата. Отпаднал от Бога, дяволът увлякъл след себе си и подчинените му по-нисши духове и така образувал своето сатанинско царство (Мат. 12:24-26), в което също има началства и власти (Еф. 6:12; Кол. 2:15), с различна сила зли духове (Лука 11:26). В Свещ. Писание числото на злите духове не е определено. Като имаме предвид, че се споменават легиони (Лука 8:30), трябва да приемем, че числото им ще да е много голямо.

По Божие допущение дяволът и неговите ангели ще действат в света до деня на Последния съд, когато „Господ Иисус ще убие с дъха на устата Си и чрез блясъка на Своето пришествие ще изтреби” беззаконника (2 Сол. 2:8). С осъждането и предаването им на вечен огън ще се прекрати пагубната дейност на злите духове.
______________________
*Публикувано в Духовна култура, 1986, кн. 11, с. 1-7.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Авторът, професор Георги П. Царев (+1986), е дългогодишен преподавател в Катедрата по Св. Писание на Нови Завет в Духовната академия в София, както се нарича Богословския факултет при СУ в периода 1950-1991 г. От 1991 г. отново носи старото си име Богословски факултет при СУ.

Същата статия е поставена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Архим. Макарий, Православно-догматическое богословие, т. II, Спб., 1851, с. 45.

[2]. Вж. Послание на Патриарсите на Източно-Католичната Църква за Православната вяра, в: Православен християнски катехизис, С., 1930, с. 213-214.

[3]. Eп. Силвестър, ОпьIтъ православнаго догматическаго богословия, т. III, второe изд., КIевъ, 1889, с. 158.

[4]. S. Joannes Damascenus,De fide orthodoxa, lib. II, c. 3; Migne, PG, t. 94, col. 868.

[5]. Архим. Макарий, Православно-догматическое богословие, т. II, Спб., 1851, с. 68.