Проф. д-р Христо Стоянов ХристовВ навечерието на съдбоносното иконоборческо размирие към Константинопол се запътили някои от онези малоазиатски архиереи, които вече се били проявили с отрицателното си отношение към християнските изображения и в близко време трябвало да възглавят борбата срещу иконопочитанието.

Пръв в имперската столица пристигнал „основоположникът и водачът“ („εξαρχοϛ καί ηγήτωρ“)[80] на иконоборчеството епископ Константин от малкия гр. Наколия (Фригия)[81]. Неговите открити изявления против иконопочитанието станали известни на Константинополския патриарх Герман, който, като научил за пристигането му, побързал да го покани на разговор и обяснение. Своите постъпки, които предизвикали смущение и негодувание сред папството му, епископ Константин се опитал да обясни с неумението си да примири втората Божия заповед с църковните изображения. След това смирено изслушал обяснението на патриарха относно смисъла на иконопочитанието, изразил своето благоговение към християнските светци като „истински бисери на вярата“[82], съзнал вината си и заявил, че в бъдеще няма да говори и върши нищо, с което би съблазнил, или би дал повод на вярващите за възмущение[83]. Провинилият се в иконоборчески уклони епископ изразил готовност в знак на послушание да се откаже от катедрата си, както и да понесе всяко друго справедливо наказание. Предвид неговото разкаяние Константинополският предстоятел, като изложил целия разговор помежду им в обстойно послание, възложил на епископа  да го предаде лично на своя епархийски архиерей – митрополит Иоан Синадски[84]. Завръщайки се обаче в Наколия, епископ Константин не изпълнил поръчението, не предал посланието и оскърбил с високомерието си митрополита, който незабавно се оплакал на патриарха[85]. В отговор на това известие патриарх Герман изпратил две нови послания – едното до митрополита, а другото до епископ Константин. На митрополит Иоан Синадски патриархът отново разказал за беседата си с изпадналия в заблуждение епископ и накрая декларирал, че последният вече стои на православни позиции по въпроса за почитанието на св. икони[86]. Същевременно писал на епископ Константин, че му забранява всяко свещенодействие, докато не изпълни заръката и не връчи първото послание на епархийския си архиерей[87].

Очевидно странното поведение на Наколийския епископ, който след проявите на разкаяние и смирение изведнъж демонстрирал неподчинение и надменност, не било прибързана постъпка на дързък и буен по природа човек, а се дължало на чувството за неприкосновеност, гарантирана му от благосклонното и покровителствено отношение на държавната власт[88]. Вероятно след пребиваването си при патриарха епископ Константин се е срещал и с император Лъв III, който го ободрил като свой стар познайник и съмишленик[89] и дори го подтикнал към още по-активни действия срещу иконопочитанието[90]. При това положение увещанията на патриарх Герман съвсем закономерно завършили без успех.

Междувременно в Константинопол пристигнал и епископ Тома Клавдиополски[91], който все още не се бил изявил като враг на иконопочитанието. Тук той останал доста време, срещал се с патриарх Герман, съветвал се с него и обстойно излагал собствените си схващания по редица въпроси на вярата и църковната традиция, но нито веднъж не се докоснал, дори дума не отронил относно св. икони[92]. Вероятно епископ Тома е познавал становището на Константинополския първоиерарх по проблемите на иконопочитанието и, като не искал преждевременно да го настройва против себе си, пълноценно използвал пребиваването си, за да обсъди с императора бъдещите си действия.

Почти едновременното пристигане в столицата на главните иконоборчески дейци из средата на висшето духовенство едва ли е било случайно съвпадение. Предвид техните неофициални разговори с императора, изключителното им смирение пред патриарха и неочакваните след това прояви на иконоборческата ревност, логично е да се предположи, че всички тези лидери на подготвяната реформа са се събрали в Константинопол по волята на император Лъв III и от него са получили указанията за незабавно изхвърляне на иконите от църквите. Той ги посветил и в своя замисъл, който вероятно предвиждал иконоборчеството да бъде започнато от духовните водачи по места, за да може след това държавната власт безпрепятствено да се намеси под предлог, че ще помага на Църквата за отстраняване на пагубните суеверия[93].

Задкулисните действия на императора и неговите тайни съвещания с иконоборчески настроените епископи естествено не могли да останат дълго време скрити за зоркия поглед на патриарх Герман[94], който през близо едновековния си живот бил съветник на бивши императори и патриарси и натрупал извънредно богат опит в гражданските и църковните дела[95]. В ненадейно предприеманите от някои епископи преследвания срещу църковните изображения той бързо разпознал почерка на император Лъв III. Загрижен обаче за мира в Църквата и съзнаващ своя дълг на архипастир, Герман не се разколебал и уплашил от това разкритие и, за да не паднела върху плещите му вината за подготвяните злини[96], се заел с още по-голяма ревност за опазването на св. икони. Не го смутил дори фактът, че при новите условия не могъл да разчита на законната си каноническа власт за вразумяване на еретиците и трябвало да замени патриаршеската строгост с бащинско снизхождение, а разпоредбите – с благия тон на убеждението. Затова, когато научил за деянията на епископ Тома Клавдиополски, който започнал безогледно унищожаване на иконите в своята епархия, патриарх Герман незабавно му изпратил обширно, пропито с благост послание. В него той нито веднъж не споменавал за своята канонична власт на първопредстоятел, а, като разкрил детайлно смисъла на иконите и защитил с богословска вещина иконопочитанието, се опитал чрез силата на убеждението да го върне в лоното на Православието[97].

Надеждите на патриарха не се оправдали. Примерът на епископ Тома бил последван от Ефеския митрополит Теодосий[98] и от други някои епископи[99], които с насилията си създали впечатление, че борбата срещу св. икони се започва и води по инициативата на църковните власти[100].

От този развой на събитията особено доволен останал император Лъв III, който се възползвал от услугите на иконоборческото духовенство, за да установи доколко византийските християни не били привързани към църковните изображения. Съобразно степента и силата на обществения отпор срещу иконоборческите действия той могъл да определи своето отношение към предстоящата реформа – да я възглави, или да се оттегли, без да излага на риск авторитета си на държавник[101].

Резултатите от своеобразно проведеното проучване на общественото мнение изглежда били обнадеждаващи, защото в 725 г. „безбожният император Лъв“ най-после свалил маската си на православен владетел и по думите на Теофан Изповедник започнал „да говори за унищожаването на светите и достойни за почитане икони“[102].

Свидетелството обаче на този летописец е дало повод за много дискусии и голямо разноречие между учените. Повечето от тях, като са се базирали на думите на папа Григорий II и на данните от житието на св. Стефан Нови за десетгодишното добродетелно и правоверно владетелско служение на император Лъв III[103], приели 726 г. за начало на съдбовната иконоборческа промяна в политиката на императора[104]. Всъщност това отдаване на предпочитание към сведенията от официалната папска кореспонденция[105] и от житийната литература[106] пред хронологическите бележки на Теофан би могло основателно да се оспорва[107], но в случая е без значение, защото и двете дати отразяват важни моменти от историята на иконоборчеството – в 725 г. Лъв III е започнал открито да пропагандира и отстоява своите иконоборчески идеи, а в 726 г. е създал своя първи едикт срещу св. икони. Разликата между Теофан и другите източници се заключавала в нееднаквото отношение и оценка, която те дали на споменатите две събития. Теофан  например отдал по-голямо значение на годината, в която императорът открито се обявил против иконопочитанието. Това събитие действително изиграло съдбоносна роля в цялостния живот на Византийската империя и заслужено било поставено на видно място в хронографията на летописеца. Той обаче не пропуснал и втория епизод, но го отбелязал между другото като естествено продължение и етап от започналата борба срещу св. икони, която получила импулс и размах едва след включването на императора в нея[108]. Същевременно папа Григорий II и авторът на житието на св. Стефан Нови вероятно отдавали по-голямо значение на действията пред славата и затова посочили като основоположна годината на официалния едикт, когато започнало и истинското гонение срещу иконопочитанието.

Вторият пункт от известието на Теофан, който предизвикал бурни разногласия, били думите “…ήρξατο… λόγον ποιείσθαι“ („…започна… да говори“). Някои от изследователите считали, че тук ставало въпрос не за обикновено говорене или пропагандиране на идеи, а за предписание или императорски закон, чието издаване е хроникирано именно с тези думи от Теофан[109]. В интерес на истината обаче би трябвало да се подчертае, че подобно тълкувание е твърде произволно и не предава вярно вложения в първоизвора смисъл. Затова на правилен път са били единствено онези историци, които са превеждали и разбирали буквално текста. Някои от тях обаче са изпаднали в друга крайност, като отрекли напълно съществуването на първия едикт[110].

След като в продължение на една година безпрепятствено хулел св. икони и подбуждал народните маси на борба срещу тях, император Лъв III решил да премине от думи към дела. Открил се и благоприятен повод за това – вулканичното изригване между островите Тира (дн. Санторин) и Тирасия, в резултат на което възникнал нов остров, наречен Палеа Каймени[111]. Това рядко и опасно природно явление силно развълнувало византийското общество и станало обект на подробни описания. Дори лаконичният повествовател патриарх Никифор (806-815) отделил значително място за това събитие и картинно го обрисувал. В края на своя разказ той отбелязал, че император Лъв III изтълкувал случилото се като изблик на Божия гняв срещу иконопочитанието и под този претекст въстанал против благочестието, започнал да преследва и унищожава християнските изображения „и се заел да научи народа на собствения си закон“ („… Έηδιδάσκειν δε τον λαον το οίκειον επεχείρει δόγμα“)[112].

Високообразован църковник и виден византийски писател, патриарх Никифор добре е познавал всички нюанси на гръцката дума „δόγμα“ и едва ли е могъл да вложи в нея, при това в съчетание с прилагателното  „οίκειος“ (домашен, собствен, личен), тесния смисъл на християнското понятие за вероучителна, богооткровена истина, определена и преподавана единствено от Църквата като неизменно и задължително правило за всички вярващи[113]. Очевидно в случая той се е възползвал от древното и общоприето значение на термина „δόγμα“ (върховно разпореждане на държавна власт, заповед, закон)[114], като по този начин е подчертал, че в 726 г. император Лъв III е издал еднолично първия едикт срещу св. икони и е положил доста усилия, за да бъде приет и съблюдаван навред. Това свидетелство на патриарх Никифор кореспондира и се потвърждава от останалите източници (Първото послание на папа Григорий II, Хронографията на Теофан и др.)[115], които дори обогатили с допълнителни данни неговите кратки указания за насилия над Църквата[116].

За съжаление текстът на издадения в 726 г. императорски едикт срещу св. икони не се е запазил. В житието обаче на св. Стефан Нови са споменати някои интересни подробности относно император Лъв, „Този нов Валтасар“, който се заразил от манихейската ерес, събрал подвластния си народ, завикал пред него като разярен хищен звяр и от гордото му сърце, изхвърлящо подобно на планината Етна огън и сяра, изригнали непристойни слова: „тъй като направата на икони е дело на идолско изкуство, то не следва да бъдат почитани“[117]. Въз основа на тези думи, както и на още един пасаж от свободния, неотговарящ на оригинала латински превод на същото житие, където се говорело за ограничителните цели, които първоначално си поставял императорът[118], възникнало погрешното схващане, че първият едикт не предвиждал повсеместното и пълно унищожаване на всички икони[119], а само тяхното поставяне на високи места, за да не ставали обект на поклонение и неправилно служение[120].

По-нататъшният развой на събитията красноречиво доказва несъстоятелността на споменатата теория. Непосредствено след оповестяването на едикта император Лъв III изпратил свои служители начело със спатарокандидата Йовин да разрушат скулптурното изображение на Христос Антифонит (Поръчител), което се намирало високо над медната порта на главния вход от императорския дворец в Халкопратия (квартал на Константинопол, където се продавали метални изделия)[121]. На местопроизшествието се събрали много хора (най-вече благочестиви жени), защото изображението било скъп спомен от Константин Велики и много се почитало от вярващите. Когато императорските служители поставили стълба и Йовин се покачил по нея, събралият се народ го умолявал да не разбива скулптурата, но той нанесъл три удара с брадва по нея и сам решил съдбата си. Разгневеното множество го смъкнало от стълбата и го убило[122]. Последвала жестока разправа на императора с виновниците за смъртта на Йовин. Загинали много жени, чиято мъченическа памет Църквата ежегодно чества на 9 август.

Преследването обаче на иконопочитателите не се ограничило с описания случай. По свидетелството на Теофан много миряни били наказани заради благочестието и привързаността си към св. икони с бичуване, отсичане на части от тялото, заточение и парични глоби[123]. Иконоборците се нахвърлили с особено настървение срещу богатите и благородниците, с което целели да сплашат простолюдието. От този всеобщ щурм твърде много пострадали и духовните училища.

Съпротивителните сили на иконопочитателите обаче не били подавени. През 727 г. в Гърция и Цикладските острови избухнало силно антиправителствено движение, което обединило иконопочитателите и други недоволни слоеве на обществото и провъзгласило за император някакъв неизвестен Козма. Към него се присъединил турмархът[124] на тема Елада Агалиан и командващият императорските войски от района на Егейско море Стефан. Обединените сили се отправили на кораби за Константинопол, за да свалят омразния Лъв. Решителното сражение станало на 18 април 727 г., но завършило с пълен разгром на Козма и въстаническите сили. Иконоборецът Лъв отново тържествувал и жестоко наказал с посичане ръководителите на съпротивата[125].

Тази победа развързала ръцете на иконоборците за още по-крути мерки срещу иконопочитателите. В западната част на империята обаче иконоборческото зломислие срещнало силния отпор на римския епископ и неговото паство. Господството на Константинопол върху Италия, което и без друго било съвсем формално и се крепяло на крехката власт на императорския наместник, наричан екзарх, могло всеки момент да рухне. Императорските указания и неразумната ревност на екзарха да приведе в изпълнение иконоборческия едикт засилили революционното брожение в страната[126].

Иконоборчеството не донесло очакваното сплотяване на населението около императора. Цялата страна била разделена и станала арена на постоянни вражди и борби. Притиснат от външни и вътрешни врагове, император Лъв III бил принуден временно да намали и да поизостави борбата срещу св. икони, за да укрепи своите позиции. Същевременно той разбрал, че неговият едикт, който нямал подписа и благослова на Константинополския патриарх, трудно можел да разчита на траен и пълен успех.
_____________________
*Из студията „Из историята на иконоборчеството”, ГДА, т. XXX, С., 1990, глава първа – „Начало и развой на иконоборчеството”, от проф. д-р Христо Стоянов Христов (1941-2000). Повече за него вж. в постинг № 96.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия тук е поставена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Горепосоченият текст и бележките са продължение от постинг № 148.

[80]. J.-P. Migne, P. G., t. 98, col. 778.

[81]. Ibid., col. 156 C. Гр. Наколия (дн. Сентгази, Турция) бил под ведомството на Синадската митрополия (vgl. H. Jedin, K. S. Latourette u. J. Martin, Atlas zür Kirchengeschichte, Freiburg im Breisgau, 1970, S. 31 E).

[82]. Ibid., col. 156 D.

[83]. Ibid., col. 161 B.

[84]. Гр. Синада (дн. Шухут, Турция) бил митрополски център под юрисдикцията на Констатинополския патриарх (vgl. H. Jedin, K. S. Latourette u. J. Martin, a. a. O., S. 8A E2 ff.).

[85]. Догадки за такива провинения могат да се правят от посланието на патриарх Герман до епископ Константин, в което на последния между другото се препоръчва да окаже подобаваща се почит на своя епархийски началник (Ibid., col. 164 A).

[86]. Ibid., col. 156 C-161 C.

[87]. Ibid., col. 164 C-D; Деяния…, т. VII, c. 159.

[88]. И. Андреев, пос. съч., c. 22-23.

[89]. K. Schwarzlose, a. a. O., S. 48 f.

[90]. И. Андреев, пос. съч., c. 23.

[91]. Известни са две селища под това име: а) Клавдиопол (дн. Болу, Турция), който се намирал в Понт и бил митрополитски център под юрисдикцията на Константинополския патриарх; б) Клавдиопол (дн. Мут-Виран, Турция), който бил обикновена епископия и влизал в границите на Антиохийската патриаршия (срв. В. В. Болотов, пос. съч., т. IV, ч. III, с. 516; H. Jedin, K. S. Latourette u. J. Martin, a. a. О., S. 8А Е2 ff.).

[92]. J.-P. Migne, P.G., t. 98, col. 165 В-C; Деяния…,т. VII, c. 160.

[93]. И. Андреев, пос. съч., с. 24.

[94]. И. Андреев неправилно счита, че патриархът не знаел за срещите на императора с някои епископи (поc. съч., с. 24). Достатъчно е дори едно бегло сравнение на посланието до Константин Наколийски с това до Тома Клавдиополски, за да се убедим, че патриарх Герман е бил вече наясно с обстановката и е заменил строгостта с отеческа снизходителност.

[95]. Деяния…, т. VII, с. 19; E. Caspar, Papst Gregor II…, S. 79-80.

[96]. J.-P. Migne, P.G., t. 98, col. 184 D; Деяния…, т. VII, c. 168.

[97]. J.-P. Migne, P.G., t. 98, col. 164 D-188 В; Деяния…, т. VII,, с. 160-169.

[98]. Теодосий Ефески бил син на детронирания император Тиберий III Арсимар (698-705) и според първото послание на папа Григорий II бил пръв съветник по църковните въпроси на иконоборческия импeратор Лъв III (Деяния…, т. VII,, с.  19; E. Caspar, a. а. О., S. 80).

[99]. J.-P. Migne, P.G., t. 98, col. 77 В.

[100]. И. Андреев, пос. съч., с. 24.

[101]. Там, с. 25.

[102]. “…ήρξατο ό δυσσεβής βασιλευς Λέων τής κατα τών αγίων καί σεπτών είκόνων ηαθαιρέσεως λόγον ποιείσθαι“ (J.-P. Migne, P.G., t. 108, col. 816 A)

[103]. J.-P. Migne, P.G., t. 100, col. 1084 В; Деяния…, т. VII, с. 14; Житие Стефана Новаго. – Труды В. Г. Василевскаго, т. II, С. Петербург, 1912, с. 310.

[104]. C. J. v. Hefele,  а. а. О., 3. Bd., S. 376; K. Schwarzlose,  a. a. O., S. 51-52; А. П. Лебедев, пос. съч., ч. II, с. 148; В. В. Болотов, пос. съч., т. IV, ч. III, c. 516; Ф. И. Успенский, пос. съч., т. II, ч. 1, с. 25; G. Ostrogorsky,  Geschichte…, S. 108.

[105]. Посланията на папа Григорий II са дошли до нас в преработката на неизвестен фалшификатор, който вероятно считал оригиналите за недостатъчно силни и въз основа на тях съставил нови писма, като прибавил в тях по собствен вкус допълнителни аргументи срещу иконоборчеството (vgl. K. Schwarzlose,  a. a. O., S.  113-122; В. В. Болотов, пос. съч., т. IV, ч. III, с. 518-520; E. Caspar,  a. a. O., S. 29-70).

[106]. За големия брой анахронизми, допуснати в Житието на св. Стефан Нови вж. по-подробно Житие Стефана Новаго…, с. 311 сл.

[107]. В сравнение с останалите средновековни летописци Теофан Изповедник е оставил една много подробна и точна хронологическа система, в която е дал не само годините от сътворението на света (по т. нар. „александрийска ера“), но е включил и тези от Рождество Христово, управлението на отделните византийски императори, на персийски царе или по-късните арабски халифи, както и годините на четиримата източни патриарси – цариградския, иерусалимския, александрийския и антиохийския – и на римския папа (срв. Извори за българската история, т. VI, Гръцки извори за българската история, т. III, с. 226; L. Breyer,  а. а. О., S. 16-18).

[108]. J.-P. Migne, P.G., t. 108, col. 816 D-817 A.

[109]. C. J. v. Hefele,  а. а. О., S. 376; А. П. Лебедев, пос. съч., с. 148; В. В. Болотов, пос. съч., т. IV. ч. III, с. 516; Ф. И. Успенский, пос. съч., т. II, I пол., с. 25 сл. сл.

[110]. И. Андреев, пос. съч., с. 25 сл. сл.; G. Ostrogorsky,  Geschichte…, S. 108 f.

[111]. J.-P. Migne, P.G., t. 100, col. 964 AB; t. 108, col. 816 BC; vgl. L. Breyer,  a. a. O., S. 186-187.

[112]. J.-P. Migne, P.G., t. 100, col. 964 B.

[113]. Д. Дюлгеров и Ил. Цоневски, Православно догматическо богословие. С., 1936, с. 8.

[114]. Там, с. 5 сл.; срв. в гръцки превод Дан. 2:9, 10, 13; Лука 2:1.

[115]. J.-P. Migne, P.G., t. 108, col. 816 CD-817 А; Деяния…, т. VII, с. 14 сл. ; E. Caspar,  a. a. O., S. 72-73.

[116]. J.-P. Migne, P.G., t. 100, col. 964 B.

[117]. J.-P. Migne, P.G., t. 100, col. 1084 ВС; Житие Стефана Новаго…, с. З10. Това събрание обаче е било свикано в 730 г., т. е. при издаването на втория едикт (vgl. C. J. v. Hefele,  а. а. О., S. 377, 378).

[118]. Житие Стефана Новаго…, с. 312.

[119]. А. П. Лебедев смятал, че първият иконоборчески указ предписвал унищожаването само на онези икони, които се намирали на публични места (поc. съч., с. 148).

[120]. Е. Э. Липшиц, пос. съч., с. 178.

[121]. C. J. v. Hefele,  а. а. О., S. 378; L. Breyer, а. а. О., S. 187.

[122]. J.-P. Migne, P.G., t. 100, col. 1085 C; t. 108, col. 817 A; Деяния…, т. VII, c. 20.

[123]. J.-P. Migne, P.G., t. 108, col. 817 A.

[124]. Турмахът първоначално бил комендант на една трета от темата, а по-късно – изобщо командващ (vgl. D. Tabachovitz, Sprachliche und textkritische Studien zür Chronik des Theophanes Confessors, Uppsala, S. 32).

[125]. J.-P. Migne, P.G., t. 108, col. 817 BC.

[126]. Ф. И. Успенский, пос. съч., c. 37.

Изображение: Император Лъв III Исавър на монета