ЦЪРКВАТА*

Протоиерей Сергий Булгаков

§) 1. Православието е Църквата Христова на земята. Църквата Христова не е учреждение, а нов живот с Христа и в Христа, под знака на Светия Дух. Христос, Божият Син, като слезе на земята и се въчовечи, съедини Своя божествен живот с човешкия живот. Бог стана човек и този Свой богочовешки живот Той даде и на Своите братя, „които вярват в Неговото име“. Иисус живя сред хората и умря на кръста, но възкръсна и се възнесе на небето. И възнесъл се на небето, Той не се отдели от Своето човечество, но остава завинаги с него, сега и всякога, и во веки веков. Светлината на Христовото Възкресение осиява Църквата, и радостта на Възкресението, на победата над смъртта я изпълва. Възкръсналият Бог живее с нас, и нашият живот в Църквата е съкровен живот в Христа. Християните се наричат така, защото в същността си те са Христови, те са в Христос и Христос е в тях. Боговъплъщението е не само идея или учение, а преди всичко събитие, станало веднъж във времето, но притежаващо цялата сила на вечността, и това е пребиваващо Боговъплъщение като съвършено съединение, неразделно, и в същото време неслято на двете природи – божествената и човешката, е самата Църква. Църквата е човечеството Христово, Христос в Своето човечество. Тъй като Господ не просто се приближи до човека, но се и отъждестви с него, Самият Той стана човек, то Църквата е тяло Христово, като единство на живота с Него, послушна и подвластна Нему. Тялото принадлежи, животът му не е негова собственост, а на движещия го дух, като заедно с това то се различава от него: то едновременно е единно и самобитно и тук съществува не сливане, а двуединство. Този факт намира словесен израз, когато Църквата се нарича Невеста Христова или Жена на Логоса: отношението между жениха и невестата, между мъжа и жената, взето в неговата пределна пълнота, е съвършено жизнено единство при запазване реалността на тяхното различие: двуединство, което не може да бъде разрушено от двойствеността и не може да бъде погълнато от единството. Църквата като тяло Христово не е Христос, Богочовекът, защото тя е Неговото човечество, тя е живот в Христа и с Христа, животът на Христос в нас: „И вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:20). Христос е не просто Божието Лице като такова, защото Неговото собствено битие е неотделно от битието на Светата Троица, Той е „един от Светата Троица“. Битието Му е единно и единосъщно с Отца и Светия Дух. Затова и Църквата като живот в Христа е живот в Светата Троица. Тялото Христово, живеейки живот в Христа, чрез това живее и живота на Светата Троица, носи връз себе си Нейния печат (поради което и духовното раждане в Църквата – светото Кръщение „в името на Христа“, се извършва „в името на Отца и Сина и Светия Дух“). Христос е Синът, Който разкрива Отца и изпълнява Неговата воля. В Него ние познаваме не само Сина, но и Отца, и в Него и заедно с Него се превръщаме в синове на Отца, приемаме благодатта да бъдем Божии синове, да бъдем осиновени от Отца, към Когото се обръщаме с думите: „Отче наш“. Като тяло Христово ние приемаме върху себе си отблясъка на ипостаста на Отца, заедно и едновременно с отблясъка на тази на Сина. Но и не само това, а и силата на Тяхното взаимно отношение, на Тяхното двуединство: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно“ (Иоан 17:21). Това двуединство е силата на Любовта, която свързва Светата Троица: Бог е любов. Църквата, тялото Христово, става причастно на тази троична Божествена любов: „Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим“ (Иоан 14:23).Любовта Божия, на Отца към Сина и на Сина към Отца, не е обикновено свойство или отношение, а самата тя има лично битие, самата тя е ипостасна. Тя е Светият Дух, който изхожда от Отца към Сина, Който слиза върху Сина. В Светия Дух Синът, роден от Отца, съществува за Него като роден и възлюбен, в Когото е цялото благоволение на Отца, и Синът в любовта на Отца познава Своя Родител като любещ Отец и Го обича с ответна любов. В Светия Дух е радостта на любовта и пълното, пределно единство на Отца и Сина. Синът съществува за Отца само в слезлия върху Него Дух, както и Отец се открива за Сина в Своята любов чрез Светия Дух, Който е общият живот на Отца и Сина. И самият Свети Дух, в качеството си на любов между Двамата, съответно на самата природа на любовта, в Своето лично битие съществува сякаш само извън самия Себе Си, в Другите, в Отца и Сина. Такава е любовта: тя живее, умирайки, и умира, живеейки, за нея да бъдеш означава да не бъдеш в себе си и за себе си, а да бъдеш в другите и чрез другите. Тя прави Своя ипостасен лик прозрачен за другите и сякаш се скрива тогава, когато се проявява с най-голяма сила. Такова е мястото на Светия Дух в Светата Троица. Синът съществува като Син само неотделимо от пребиваващия в Него Свети Дух. И както Той казва: Аз и Отец едно сме (Иоан 10:30), така и това Тяхно ипостасно единство е Светият Дух, Който слиза върху Него, Който Го помазва и е в Него. Защото Иисус е Христос, помазаник на Светия Дух: „Дух Господен е върху Мене, затова Ме помаза“ (Лука 4:18). Църквата като тяло Христово, което живее живота на Христа, е чрез това и област на действието и присъствието на Светия Дух. Нещо повече, Църквата е живот чрез Светия Дух по силата на това, че тя е тяло Христово, защото в Светата Троица Синът няма собствен живот, а го получава в рождението си от Отца, и това е животворящият Свети Дух, предвечно пребиваващ в Него. Светият Дух е животът на Сина, който Му се дава от Отца, и друг Свой собствен живот Той няма. В това се изразява характерът на двоицата Син и Свети Дух, разкриващи Отца: тази двойственост се изразява в тъждествеността на Техния живот при съхраненото различие на Техните ипостаси. И точно това тъждество на живота Им се разкрива в Църквата като тяло Христово, което има в себе си Христовия живот: това е живот в Христа и следователно чрез Светия Дух, или, обратното, благодатен живот в Светия Дух, и по силата на това в Христа: „Ако пък някой няма Духа на Христа, той не е Христов“ (Римл. 8:9). На това основание можем да разглеждаме Църквата като благодатен живот в Светия Дух или според срещания понякога израз тя е Светият Дух, Който живее в човечеството.На това състояние на нещата съответства и тяхното историческо разкритие. Църквата е дело на Христовото Боговъплъщение, тя е самото това Боговъплъщение като приемане на човешката природа от Бога и на божествения живот от тази природа, нейното обожение (θέωσις), като резултат от съединяването на двете природи у Христа. Но в същото време силата на Боговъплъщението и дори на Възкресението не е достатъчна, за да се превърне човечеството в Църква, в тяло Христово: „За вас е по-добре Аз да си замина; защото, ако не замина, Утешителят няма да дойде при вас; ако ли замина, ще ви Го пратя” (Иоан 16:7), за съграждането на Църквата се оказва необходимо изпращането на Светия Дух, Петдесетница, която е и началото ѝ. Светият Дух слиза в света в огнени езици и спира върху всеки един от апостолите начело с Божията Майка, които в своята дванадесеторка представляват целокупния човешки род. Тези огнени езици остават в света и представляват съкровищницата с Даровете на Светия Дух,съхранявани в Църквата. В ранната Църква дарът на Светия Дух се подавал от апостолите за всички след кръщението, на което днес съответства „печатът на дара на Духа Святаго“, подаван при тайнството Миропомазване.§2. И така, Църквата е тяло Христово, причастност към божественото битие на Светата Троица, живот в Христа, Който пребивава в неразделно единство с цялата Света Троица, живот в Светия Дух, Който ни прави синове на Отца и чрез Когото викаме: „Авва,Отче“, Който ни разкрива живеещия в нас Христос. Затова, преди да бъде исторически разгледана и определена, тя трябва да бъде разбрана като божествена реалност, която е тъждествена на себе си и пребивава в себе си, която е факт на промислителното богодействие в света. Църквата съществува в известен смисъл независимо от своето историческо възникване – тя възниква, защото вече съществува в божествен, отвъден план. И тя съществува в нас не като организация или общество, а преди всичко като някаква духовна самоочевидност или даденост, като особен опит, като живот: „Което сме видели и чули, ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас; а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа“ (1 Иоан 1:3). И проповедта на първохристиянството е радостно, тържествено известяване на този нов живот. Този живот е неопределим, макар че може да бъде описван и определян. Затова и въобще не може да има изчерпателно и задоволително определение за Църквата. „Ела и виж“: Църквата се познава само опитно, чрез причастност към живота ѝ. Затова преди всякакви външни дефиниции Църквата трябва да бъде опозната в нейната мистическа същност, която лежи в основата на всички църковни самоопределения, без да се изчерпва с тях. По своята същност Църквата като богочовешкоединство принадлежи към божествения свят, тя пребивава в Бога и затова съществува и в света, в човешката история. В последната тя се разкрива като битие във времето, затова в известен смисъл тя възниква, развива се и има своя история, свое начало. Обаче, ако я разглеждаме само в нейното историческо развитие и изграждаме единствено върху него представата си за Църквата като някаква земна организация, ние пропускаме нейното своеобразие, нейната природа, а именно, разкриването на вечното във временното, нанесътвореното в сътвореното.§3. Същността на Църквата е Божието битие, което се разкрива в битието на творението; извършващото се посилата на Боговъплъщението и Петдесетница обòжение на творението. Това битие, макар и да представлява грандиозна реалност и да притежава самоочевидна достоверност за причастните към него, е духовно битие, скрито в „съкровения човек“, в „клетката“ на неговото сърце, и в този смисъл е тайна и тайнство. То е свръхприродно и отвъдно, макар че се съвместява с живота в тукашния свят; за него е еднакво присъща и отвъдността, и присъствието тук. В първия смисъл Църквата е „невидима“, за разлика от всичко „видимо“ в света, от всички неща в света, достъпни за сетивата. Може да се каже, че Тя не съществува в този свят, защото по „опитен“ път (в смисъла на И. Кант) няма да срещнем такъв „феномен“, който да съответства на Църквата, така че хипотезата за Църквата се оказва толкова излишна за опитното познание на света, колкото и хипотезата за Бога в космологичните построения на Лаплас. Затова е съвсем правилно да се говори, ако не за „невидимата“ Църква, то поне за невидимото в Църквата. Но това невидимо не е и неведомо, защото човекът притежава освен сетива, и духовно око, чрез което вижда, постига, разбира. Този духовен орган е вярата, която, по думите на апостола, е „разкриване на онова, що се не вижда“ (Евр. 11:1), тя ни възнася на крилата си в духовния свят, прави ни жители на небесното царство. Животът на Църквата е живот на вярата, чрез която стават прозрачни нещата от този свят. И, разбира се, за това духовно око е видима „невидимата“ Църква. Ако тя беше действително абсолютно невидима и непостижима, това би означавало просто, че няма Църква, защото Църквата не може да съществува сама в себе си, извън хората и техния живот. Тя не се изчерпва с човешкия опит, защото битието на Църквата е божествено и неизчерпаемо, но всеки, който пристъпва към нея, изпитва специфичното въздействие на това битие. Според учението на църковните отци вечният живот, който ни дава Христос и който се изразява в това „да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа“ (Иоан 17:3), започва още тук, в нашето временно съществуване, и тази вечност във времето е съприкосновение с божественото битие на Църквата. В този смисъл в Църквата всичко е невидимо и тайнствено, всичко надхвърля границите на видимия свят, но и всичко невидимо е видимо, става видимо, може да стане такова и тази видимост на невидимото е главното условие за съществуване на Църквата.В този смисъл Църквата по самата си същност е обект на вярата, познава се чрез вярата: „Вярвам в една, света, вселенска и апостолска Църква“. Църквата се познава чрез вяра не само като качество, като особен опит, но и като количество, като живо многоединство на цялостния общ живот на членовете си, като съборно битие, което има своя първообраз в Божественото триединство. За нас е видима само множествеността и разединеността на човешкия род, в който всеки индивид води обособен, самостоятелен живот. Дори във взаимната си зависимост като обществени същества децата на единия Адам не „виждат“ и не осъзнават своето многоединство, което се открива в любовта и чрез любовта и е причастно на единия божествен живот в Църквата: „Да се възлюбим един друг и с единомислие да изповядаме Отца и Сина и Светаго Духа“, призовава Църквата на Литургията при извършването на тайнството Евхаристия. Очите на любовта възприемат това единство не като външно обединение или организация на обществото, а като тайнствена първооснова на човешкия живот. Човечеството е единно в Христа, всички хора са клончета на обща лоза, членове на едно тяло. Животът на всеки човек се обогатява безкрайно от и в живота на другите, „communio sanctorum“[1] и всеки вярващ живее в Църквата живота на цялото оцърковено човечество, той е човечеството: Homo sum et nihil humani a me alienum esse puto[2]. И не само на човечеството в лицето на живите, които заедно с нас застават пред Господа в молитва и труд – защото съвременното поколение е само една страница от книгата на живота. В Бога и Неговата Църква няма разлика между живите и умрелите, защото в Бога всички са живи, Бог е „Бог Авраамов, и Бог Исааков, и Бог Иаковов. Бог не е Бог на мъртви, а на живи“ (Мат. 22:32). (И неродените, на които предстои рождение, са вече живи в Божията вечност.) Църковната общност не се ограничава само с човешкия род, защото в нея влиза и ангелският събор. Самото битие на ангелския свят е недостъпно за сетивно възприятие, свидетелство за него намираме единствено в духовния опит, в съзерцанието на вярата. Човешкият род и ангелският събор са едно в Църквата и още по-голямо е единството ни благодарение на подвига на Сина Божи, възсъединил земното и небесното и отстранил преградата между ангелския и човешкия свят. Но с ангелите и хората е свързано цялото творение, цялата природа. Тя е поверена на грижите на ангелите и отдадена във властта на човека, със съдбата на когото е съпричастна цялата вселена: „всички твари заедно стенат и се мъчат досега…, очаквайки осиновение – изкупване на нашето тяло“ (Римл. 8:22-23), жадувайки своето преобразяване в „нова твар“ заедно с нашето възкресение. По този начин човекът в Църквата се превръща във вселенско същество, чийто живот в Бога го съединява с живота на цялото творение чрез връзките на вселенската любов[3]. „Вие обаче пристъпихте към планина Сион и към града на живия Бог, небесния Иерусалим, и към десетки хиляди ангели, към тържествения събор и църквата на първородните, които са написани на небесата, и към Бога, Съдия на всички, и към духовете на праведниците, които са достигнали съвършенство, и към Иисуса, Ходатая на новия завет“ (Евр. 12:22-24). Такива са измеренията на Църквата. И именно в качеството си на единство на живите и умрелите, на ангелските чинове и на цялото творение Църквата е невидима, макар че не е неведома. Пределите на църковния живот надхвърлят сътворения свят и човека и се сливат с вечността.Доколкото Църквата е божествен живот, дарен на творението, възниква въпросът: дали въобще е уместно да се говори за нейното възникване във времето, за нейното съграждане? В Бога, „у Когото няма изменение, нито сянка от промяна“ (Иак. 1:17), в предвечния план на творението, в Божията Премъдрост, Която е „художница на всичко“ (Прем. 7:21)[4], няма място за възникване. Може да се каже, че Църквата е предвечната цел и основа на творението. Бог създава света зарадиЦърквата и в този смисъл „тя е сътворена преди всичко и заради нея есътворен светът[5]. Бог създава човека по Свой образ, но този образ, тоест живото богоподобие на човека, вече съдържа в себе си и задачата, и възможността за оцърковяване на човека, както и Боговъплъщението, защото Бог може да приеме само природата на същество, което е съобразно Нему, което носи в себе си Неговия образ. В живото многоединство на човешкия род е заложено църковното многоединство по образа на Светата Троица. Затова е трудно да се каже по отношение на Църквата кога все още тя не е съществувала, макар и предначално: според учението на отците още в рая, преди грехопадението, когато Бог беседва счовека и общува свободно с него, вече е налице първозданната Църква. След грехопадението, заедно с първоевангелиетоза „семето на жената“ (Бит. 3:15), Господ полага началото на така наречената старозаветна Църква, която е била школа и място за богообщение. И даже в мрака на езичеството с неговото неосъзнато стремление към Бога съществува „неплодната езическа църква“ (по думите на църковното песнопение). Разбира се, Църквата достига пълнотата на своето битие едва сБоговъплъщението и в този смисъл Църквата е основана от Господа Иисуса Христа („Ще съградя църквата Си“ (Мат. 16:18) и осъществена на Петдесетница. Но макар че това събитие поставя основата, то не бележи изпълнението на Църквата. На нея ѝ предстои да се превърне от войнстваща в тържествуваща Църква, в която „Бог ще бъде всичко у всички„.И така, не е възможно определянето на границите на Църквата нито в пространството, нито във времето, нито по сила. И затова Църквата е наистина, ако не „невидима“, то най-малкото, не докрай ведома. Въпреки това тази непознаваемост, неизчерпаемост и недостижимост на нейните глъбини не я прави невидима в смисъла на несъществуването ѝ на земята в достъпни за земния опит форми, или на абсолютната ѝ трансцендентност, която е на практика равносилна на небитие. Не, и в своето съкровено битие Църквата е напълно достъпна за земния опит, има своите предели, ограничена е и в пространството, и във времето. Невидимият живот на Църквата, животът във вяра е неразделно свързан със земните, съвсем конкретни форми на живот. „Невидимото“ съществува във видимото, заключено е в него, сраснало се е с него в конкретен предмет или символ (συμβολον). „Символът“ е нещо, което принадлежи на този свят и в същото време носи свързано с него отвъдно съдържание, той е единство на трансцендентно и иманентно, мост между небето и земята, божествено-тварно, богочовешко единство. И животът на Църквата е символичен в този смисъл, той е тайна, скрита под символичната видимост. Противопоставянето на „невидимата Църква“ и видимото човешко общество, което, макар и да възниква чрез вътрешната Църква и заради нея, е чуждо на Църквата, разрушава нейната символичност, а заедно с това лишава от съдържание и самата Църква като единство на сътворения и на божествения живот, трансцендира я в ноуменалната сфера и по този начин обезсмисля феноменалната. Но ако Църквата като битие се съдържа в земната Църква, това означава, че тази земна Църква, както всичко земно, има свои граници в пространството и времето. Без да е само общество, без да се вмества и изчерпва с тази характеристика, тя съществува все пак именно като църковно общество, което има своите признаци, своите закони и граници. Тя е за нас и в нас, в нашето земно и временно битие: тя има и своя история, доколкото всичко съществуващо в света пребивава в историята. По този начин неподвижното, вечно, божествено битие на Църквата при съществуването си в този свят се проявява като исторически развиващо се и извършващо се, и следователно има своето историческо начало. Църквата е основана от Господ Иисус Христос, Който определя като камък за съзиждането на Своята Църква изповядването на вярата, което прави апостол Петър от името на всички апостоли. След Възкресението Си Христос ги изпраща да проповядват Църквата, която получава новозаветно битие при слизането на Светия Дух върху апостолите, след което чрез устата на апостол Петър се раздава първият апостолски призив в Църквата: „Покайте се, и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете; и ще приемете дара на Светаго Духа“ (Деян. 2:38) и в този ден се присъединяват около три хиляди души (Деян. 2:41), с което се поставят основите на новозаветната Църква.

Превод от руски: Ина Мерджанова

__________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1995, кн. 11, с. 1-6. Тук същата статия е възпроизведена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Communio sanctorum (лат.) – Общност на светци. Б. пр.

[2]. Homo sum et nihil humani a me alienum esse puto (лат.). Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо – Б. пр.

[3] „Обичливо сърце“ (Исаак Сириец).

[4]. За Божията Премъдрост като начало на творението вж. в моите книги „Светлина Невечерна“ и „Неизгарящата къпина“.

[5]. Hermas. Pastor, Vis. II, 4, 1.

Бел. на автора на блога: На първото изображение е протоиерей Сергий Булгаков (1871-1944),  на второто – отец Павел Флоренски и отец Сергий Булгаков, картина от Михаил Василиевич Нестеров (1862-1942), създадена през 1917  година. Източник на изображениятаhttp://www.yandex.ru

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s