Борис Маринов, Александър Величков

1. Какво означават имената „Бог“ и „Господ“?

Имената „Бог” и „Господ“ славяните дават на Върховното Същество.Името „Бог“[1] едни произвеждат от староиндийското bhagas, което значело „подател“, подател на богатство (корен индоевропейски bhag), подател на блага. От същия корен са и думите: „богат“ — който има, и „убог“ — който няма. При това словопроизводство, в понятието „Бог” се влага съдържанието:

1) Че Върховното Същество е „Богатият“ в истинския и пълен смисъл на думата, Който всичко има, Комуто нищо не липсва, понеже всичко е от Него (1 Кор. 11:12; 2 Кор. 5:18);

2) Че Висшето Същество е „Подателят“ на всяко благо. Св. апостол Иаков пише: „Всяко добро деяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините“ (1:17).

Според други филолози коренът на думата „Бог“ е от санскритското bu, което значело съм (быть), който съществувам (сущiй), винаги съществуващ; или от baha, което означавало: щастие, красота, сила, любов, добродетел[2]. При такава пък етимология, се подчертава:

1) Че това Същество е винаги съществуващото, вечно съществуващото, истинското Битие. Нали Сам Бог казва на Моисей за Себе Си: „Аз съм вечно Съществуващият“ (Изх. 3:14);

2) Че Върховното Същество е Върховното Благо (Щастието), Красотата, Силата, Любовта, Самото Добро.

Името ”Господ“[3] сближават със санскритското jas-patis=домовладика[4], или владетел на рода („джас“ – род. п. от „джа“=род+„пати“=владетел[5]. „Господ“, а и: „Господар“ и „Господин“[6]  означава: владетел, който владее. С името „Господ“ ние наблягаме на туй, че Върховното Същество е Истинският Владетел и на човешкия род (Иезек. 18:4) и „на цяла земя“ (Мих. 4:13), То е „Вседържителят“ (Откр. 1:8).

2. Най-чести „разумни“ основания срещу Божието съществуване.

Невярващите в Бога обикновено се стараят да обосноват своето неверие. Най-често те привеждат такива основания: 1) „Аз не мога да вярвам, че съществува някакъв си Бог-Старец, облечен в дълга дреха, седнал на престол горе на небесния купол и управляващ оттам света, — както Го виждаме изписан по църковните кубета!“; 2) „Аз не вярвам в съществуването на Бога, тъй като не съм Го видял, а и никой човек не Го е видял, следователно Той не съществува!“; 3) „Аз не вярвам, че съществува Бог, тъй като науката е доказала, че няма Бог!“; 4) „Аз не мога да вярвам в съществуването на Бога, при наличността на толкова страдания в света, в които не виждам никакъв смисъл!“. — Ще разгледаме накратко тези основания.

1. „Аз не мога да вярвам, че съществува някакъв си Бог-Старец, облечен в дълга дреха, седнал на престол горе на небесния купол и управляващ оттам света, — както Го виждаме изписан по църковните кубета!“

В случая е налице пълна неосведоменост, кръгло религиозно невежество. За уяснение отпращаме читателя към параграфа „За антропоморфизма в религията“ – I, 4 (вж. Религията – продължение 2, ск. м., автора на блога). В допълнение тук ще кажем следното: Изобразяването Бога като старец „е само алегория, символ (р. н.). В този символ се съдържа най-дълбоката мисъл, че Бог е Началото на всички начала… Изобразява се Отец-Старец защото Той е по-стар от всичко, Той е Отец на всичко. Не по същество Той се рисува така (р. н.), а само като образ на тази велика и света мисъл, че Бог е по-високо, по-стар, по-първоначален от всяко начало. Художниците се ползват в широки размери от символи и алегории за изобразяването на такива психически състояния, като скръб, радост, щастие и т. н. Комунистите също си служат със символи: тяхната петолъчна звезда означава петте материци (а в природата няма звезди с пет лъчи!), чукът означава фабричния пролетариат, сърпът – селячеството и т. н.“[7]  – Можем ли да поставим „равенство“ между „чук“ и „фабричен пролетариат“, между „сърп“ и „селячество“? — Не можем! Така и между „старец“ и „Бог“ не следва да поставяме такова!

Образите, които виждаме изписани в нашите храмове, са взети най-често от Светата Библия. Защо Бог се открива на човека антропоморфически, ние изяснихме в параграфа „За антропоморфизма на религията“. Св. Иоан Златоуст се спира на видението на пророк Исаия, описано в 6-та глава: „Аз видях Господа, седнал на престол висок и издигнат, и полите на одеждите Му пълнеха целия храм. Около Него стояха серафими; всякой oт тях имаше по шест крила; с две всеки закриваше лицето си, и с две закриваше нозете си, и с две летеше. И викаха един към други и думаха: свет, свет, свет е Господ Саваот! цяла земя е пълна с Неговата слава!“ (6:2 и 3), и пояснява: „Когато“ четеш, „че серафимите летят около високия и превъзвишаващ се престол, закривайки си с криле лицата, нозете, гърба и огласявайки небето с виковете на своята почуда, ти не мисли, че те имат действително нозе и криле: та нали те са невидими сили. Но чрез тия образи размишлявай за необятността и непостижимостта на Онзи, Който седи на престола (Исаия 6:2-3), понеже Той е непостижим и недостъпен дори за тях, макар и да снизхожда към тях; Той никога не се явява такъв, какъвто е. Нали Бог не седи, не пребъдва на трон, не заема някакво място. Ако пък дори Изобразения, че седи на престол, обкръжен от ангели (всичко това се говори по снизхождение, понеже Той не седи), ангелите не могат да Го видят и, за да понесат излизащата от Него мълния, закриват лицата си с криле, и само славословят, само пеят, възпяват, с голям трепет, възнасяйки тайнствената свещенодействена песен, – то няма ли да отстъпиш и не ще ли се скриеш ти, който желаеш с такава дързост да простреш твоето суетно любопитство върху промисъла на Бога, Чието могъщество е неизказуемо, неизразимо и непостижимо даже за висшите сили“[8].

„Бог е Дух“ (Иоан.4:24), т. е. „Същество живо, лично, Което има вътрешен живот, обладава разум и свобода“[9]. Той е Дух безпределен, безкраен, т. е. има „съвършена форма на битие“, няма ограничения в съвършенствата[10], свободен е „от недостатъците на ограниченото битие“[11]. Като „Същество безпределно, безкрайно… Той е самобитен, неизмерим, всъдеприсъстващ, вечен, неизменяем. Като Същество духовно, Бог има силите, които принадлежат на човешкия дух: ум, воля и чувство; но като безпределно Същество, той ги обладава в безкрайно съвършена степен: Той е всезнаещ, премъдър, абсолютно свободен, всесвет, всемогъщ, всеправеден, всеблажен и всеблаг“[12]. – Не бива да се смесват „символите“, „алегориите“, „образите“ с онова, което Бог е по Своята същина!

2. „Аз не вярвам, че съществува Бог, тъй като не съм Го видял, а и никой човек не Го е видял, следователно Той не съществува!“

Безбожникът твърди, че не е видял Бога, и че никой човек не Го е видял. Но с това той не казва нещо особено. Защото и християнинът ще заяви същото. Нима не четем в словото Божие, че „Бога[13]  никой никога не е видял“ (Иоан 1:18; 1 Иоан. 4:12), „никой от човеците не (Го) е видял, нито може да (Го) види“ (1 Тим. 6:16)? — Нима Моисей, този верен раб Божи (Числ. 12:7), най-кроткият – по думите на Писанието – човек между всички човеци на земята“ (Числ. 12:3) по онова време, не поиска ли да види Бога, ала не можа да Го види и чу Божия глас: „не може човек да Ме види и да остане жив“ (Изх. 33:20)?

Грешката на безбожника не е в туй, че твърди: „не съм видял Бога, а и никой човек не Го е видял“. Той греши другаде – в извода, който прави от тия предпоставки. А този извод е: „Следователно, Той (Бог) не съществува“. Откъде-накъде, от факта, че нещо не го виждаме с очите си, да следва заключението, че то не съществува? — Ние нямаме право да казваме: понеже не го виждаме, не съществува. Защото:

1) Не само с окото се установява, дали нещо съществува. Може да не виждаме нещо, и то все пак да съществува. Например: ние не виждаме „сладкостта“ на захарта, но я установяваме чрез органа на вкуса.

2) Има неща, които съществуват и нямат нито форма, големина и цвят, нито миризма, нито вкус, нито тежина, не издават никакъв звук. Т. е.: не са достъпни на 5-те наши сетива. Такива са: съзнанието, мисълта, чувството и пр. Кой може да ни каже например мисълта „аз съм вярващ“, като „чиста мисъл“: каква форма има, каква големина, какъв цвят, какъв звук издава, каква е по миризма или на вкус, колко тежи?… Или кой може да определи това същото за нашата „обич към дадено лице“?… Трябва да се подчертае дебело, че въобще най-важните неща в битието са такива, че „не могат да влизат в охлювените черупки на нашите сетива“[14].

3) Има и други (освен тези на сетивата) пътища за налучкване или постигане на съществуващото и истината. Това са пътят на разума, т. е. на логическото обоснование, и пътят на непосредственото преживяване и познаване на действителността, т. е. пътят на „съзерцанието“, на „прозрението“ или „интуицията“. Ето какво говори например за ролята на интуицията в областта на математиката нашият виден математик академикът проф. д-р Л. Чакалов в своята ректорска реч „Математиката и нейното значение за човешката култура“: „За да може да се прояви един математик творчески, безусловно необходимо е той да бъде надарен с вярна интуиция, която да му открива истината преди той още да я е доказал (р. н.)… Историята на нашата наука ни дава предостатъчно примери за математици, надарени с дълбока интуиция. Може да се каже, че най-големите научни открития се дължат именно на тази рядка дарба (р. н.). Така, един от най големите математици нa XVIII век, Леонард Ойлер, ни е оставил редица трудни теореми в теорията на числата, които бяха доказани строго едва напоследък и то със средства, съвършено непознати през епохата на Ойлер. И важното е да се отбележи, че всички негови недоказани теореми излязоха верни“[15].

Ние бихме изпаднали в много смешно положение, ако останем верни докрай на принципа: приемам, че съществува само това, което виждам с очите си. Например, би трябвало да отречем, че Земята се върти около Слънцето, понеже нашите очи виждат тъкмо обратното: че Слънцето ce движи около Земята; или, разглеждайки един радиоапарат, би трябвало да твърдим, че музиката и говоренето са дело на самия апарат и че, извън него няма никакъв съдействащ фактор, тъй като виждаме само апарата, но не и радиовълните[16]; изобщо ние ще трябва да отхвърлим много неща, за които ни говорят учените, и да разклатим устоите на много науки.

Ясно е, че основанието на безбожника: „понеже никой не е видял Бога, то Той не съществува“, не издържа критика.

3. „Аз не вярвам в съществуването на Бога, тъй като науката е доказала, че няма Бог!“

Но, коя наука? – Питаме „коя“, защото всъщност както няма „птица въобще“, която да не е нито кокошка, нито гъска, нито фазан, нито врабче, нито славей и т. н., така няма и „наука изобщо“, която да няма свой специален предмет[17]. „Наука“ — това е едно наше обобщително, сборно понятие. – Та коя наука е доказала, че няма Бог? – Преди всичко, коя от естествените науки е доказала това? — Физиката ли? Химията ли? Зоологията ли? Астрономията ли? Геологията ли? Биологията ли? И т. н. Hо всяка от тези науки си има свой предмет: нещо от природата. Така например зоологията е наука за животните; астрономията е наука за законите, по които се движат небесните тела, или по-общо наука за небесните тела и т. н., и т. н. Или коя математическа наука? Или коя хуманитарна? — Никоя наука (извън богословието и един дял от философията) не се занимава с Бога[18]. За богословието Бог съществува, а във философския дял метафизика Бог е една от проблемите. Следователно да се твърди, че науката била доказала, че няма Бог, това е абсурд.

Може би безбожникът, като казва: „науката е доказала, че няма Бог“, подразбира друго: че резултатите от разните науки водят към безбожие. Обаче това съвсем не е вярно! Напротив, разните науки ни дават достатъчно материали и факти, въз основа на които може да се изгради, и мнозина учени изграждат, една par ехсеllence теистическа натурфилософия, т. е. те ни дават материали и факти, които подкрепват вярата в съществуването на Бога.

а) Учените установяват, че всичко в света се е извършвало, извършило и се върши по закони. — Щом говорим за закони, ние вече отваряме вратата за вярата в Законодателя – Бога. Това признават дори видни еволюционисти. Например заместникът на Хекел проф. д-р Лудвиг Плате, в книгата си „Учение за произхода“ пише: „Природата не е хаос, но тя се владее от природни закони, и логически неприкосновен е изводът, че зад тях стои Законодател, едно висше, духовно, лично Същество, което ние смирено почитаме като Творец и Пазител“[19], „Който именно е сътворил тези закони (р. н.)“[20]. И според бележития съвременен биолог проф. д-р Макс Хартман „природните закони сочат на един, стоящ зад тях, Законодател“[21]. Гениалният руски учен М. В. Ломоносов, като говори за движението на Земята, казва, че тя всякога е изпълнявала своето дело и Божието повеление[22].

б) Учените установяват в света и целесъобразност. – Туй не могат да отрекат и отрицатели на личен Бог, напр. Ернст Хекел. В съчинението си „Световните загадки“ той пише: „В телесното устройство и в жизнената дейност на всички организми целесъобразността прямо бие на очи. Всяко растение и всяко животно се явяват в своя състав от отделни части също тъй устроени за една определена жизнена цел, както изкуствените, от човека изнамерени и конструирани, машини; и доколкото трае техният живот, също така и функцията на отделните органи е отправена към определени цели, както работата в отделните части на машината (р. н.)“[23]. „Живата природа – заявява съветският биолог проф. В. В. Лункевич — е наистина изумителен свят (р. н). И колкото по-дълбоко проникваме в този свят, колкото повече го опознаваме, толкова по-прекрасен ни изглежда той, даже в дреболиите, които по-рано просто не сме забелязвали“[24]. – Тази целесъобразност говори за „предначертан план“ и за „Разумен Творец“, говори за Бога. От размишление върху тварите става явна – както пише Ломоносов – „неописуемата премъдрост“ Божия. От порядъка в света заключаваме за величието и могъществото на Бога. „Астрономията, като разкрива порядъка на хода на небесните светила (р. н.) — казва Ломоносов, — дава повече от всички (други науки — в с. н.) понятие за Неговото (на Бога — в с. н.) величество и могъщество“; „и колкото повече постигаме нови открития,толкова повече Го прославяме“[25].

Да се обяснява очебийната и разляна навсякъде в природата целесъобразност със „случая“, ще рече да не се държи сметка за фактите и логиката. Кант пише: „Не може да се гледа мировото здание, без да се забележат превъзходният ред в неговото устройство и сигурните белези на Божията ръка в съвършенството на неговите отношения. Разумът, след като е разглеждал толкова много красота, толкова много превъзходство и се е удивявал, с право негодува срещу смелата глупост, която си позволява да припише всичко това на случая и на една щастлива непреднамереност (р. н.). Трябва Висшата Мъдрост да е скроила плана, и една безкрайна мощ сама да го е изпълнила, иначе не би било възможно да се срещнат в една цел толкова съвместно движещи се замисли в съставянето на мировото здание“[26]. Йоханес Кеплер, един от основателите на новата астрономия, спорел с други учени за случайно появяване на някоя звезда, и дали не се явява като причина за силната, постепенно отслабваща, светлина на такава звезда сблъскването на атомите. По повод на „случайното“ Кеплер казал: „Аз ще съобщя на моите спорещи противници не моето, а мнението на моята жена. Вчера, когато вече се изморих да пиша, и мисълта ми стана мъглива, размишлявайки над тези атоми, повикаха ме да вечерям, и салатата, която аз поисках да ми приготвят, беше поставена пред мене. „Би могло да помислим — рекох аз, — че от вечност са се носили в пространството… чинии, листа от салата, прашинки сол, капки вода, оцет, зехтин и варени яйца, и в края на краищата, благодарение на случая, имали щастието да се превърнат в салата“. – „Може би – отвърна жена ми, – но едва ли, тя би била така вкусна и добре приготвена, както моята“[27]. – „Ако аз предложа на читателя — казва руският учен С. Костичев в своята книжка „За появата на живота върху земята“(1921) – да се обсъди доколко голяма е вероятността от неорганизирана материя посредством някакви естествени, например вулканически, процеси да се образува една голяма фабрика – с пещи, комини, котли, машини, вентилатори и т.н., то такова предложение в най-добрия случай би направило впечатление на неуместна шега. Обаче и най-простият микроорганизъм е устроен още по-сложно от всяка фабрика; значи неговото случайно възникване е още по-малко вероятно“[28].

в) Учените установяват още еволюция, развитие. – Цялото битие представлявало единство – стълба от стъпала на постепенно все по-съвършено развитие, вървяло се от по-нисшето към по-висшето. – Но самото това развитие от по-нисше към по-висше, този вървеж към съвършенство и богатото разнообразие във форми и степени — за какво друго говори, ако не за една Висша Мъдрост, за Висш Ръководител, за Висш Управител и Стопанин в природата и на природата? „Изучаването на природата – заявява естественикът проф. д-р Йоханес Райнке – с необходимост довежда до признаването на Божеството: това е необходимо логическо следствие от теорията за организмите (р. н.); туй не е заблуда на въображението, не е рожба на вяра или суеверие, а логически извод от фактите на точното знание (р. н.)“[29].

4. „Аз не мога да вярвам в съществуването на Бога, при наличността на толкова страдания в света, в които не виждам някакъв смисъл!“

Въпросът за страданията е обширен и сложен. Ние много пъти ще се спираме на него в други книги на „Наръчника“. Тук ще кажем само нещо из областта на темата: смисъл на страданията.

Щом в живота има страдания, и премъдрият и преблаг Бог ги допуска и понякога даже изпраща, то – ще се изразим с думи на именития руски светител Филарет Московски – „и в страданията трябва да има нещо добро“. За това „добро в страданията“ ще говорим, като си послужим с някои подходящи сравнения.

а) Страданията са „горчивото лекарство“ за душата. – „Горчивото лекарство“ помага срещу много и даже опасни болести. То горчи, неприятно е, не го искаме, водим понякога борба: насила го поставят в устата ни. Но то облекчава, спасява. Болният, когато приема лекарството, усеща само неговата горчивина и неприятна миризма. Не усеща целебното му свойство и действие. — Горчиви са страданията, но лекуват душата. По-късно се узнава тяхната лековита сила. Да вземем например неверието. То е душевна язва. Какво могат да сторят срещу него страданията? – Великият френски писател Шатобриан ни казва. Той пише: „Аз плаках и повярвах!“ – Той плакал, понеже страдал. Страдал пък поради смъртта на сестра си, която силно обичал. Значи ето чудният път на Шатобриановото изцеряване: загуба на близък – страдание – сълзи – прозрение.

б) Страданията са „длетото“ и „чукът“ за душата. – Скулпторът превръща каменния блок в прекрасна статуя посредством длетото и чука. Бог „изглажда“ и „оформява“ душата чрез страданията. „Тук на земята – говори бележитият проповедник Берсье – се приготовляват материалите за особеното здание, което Бог гради; трябва – както учи Св. Писание – ние да влезем в това здание като „живи камъни“. Но „камъкът“ трябва да бъде издялан съгласно плана на Божествения Архитект, за да заеме предназначеното му място. Изпитанието е „длето“ и „чук“, с които Той – Божественият Архитект – обработва „камъка“. Както скулпторът с настойчивост дълбае все по-дълбоко и по-дълбоко мрамора, който трябва да украси лицето на строения паметник, така и Бог разтърсва из основи чрез страданията тези, които трябва да блестят в първия ред на Неговия духовен храм“. Изпитанията изваяха от страдалеца Лазар едно великолепно украшение за лоното Аврамово (Лука 16:20-22).

в) Страданията са „огнената пещ“, „горнилото“ за душата – Златната руда прекарват през огън. Златото блясва: чисто, рафинирано. Изгарят примесите, чуждите вещества. В страданията и чрез страданията – като в огнена пещ – се пречиства душата (Сир. 2:5; 1 Петр. 1:1-7). Изгаря ръждата, причинена от греха. Блясват красотите, драгоценностите, богатствата на душата. Руският писател Гогол, в едно свое писмо, пише: „О, колко нужни са ни болестите! Из многото ползи, които аз вече извлякох от тях, ще ви посоча само една: каквото и да съм сега, но аз все пак съм станал по-добър, отколкото бях по-рано… Сред самите страдания… ме спохождат мисли, несравнено по-хубави от предишните, и аз виждам сам, че сега всичко, което ще се яви изпод перото ми, ще бъде по-значително от предишното. Не намирам думи, как да благодаря на Небесния Промислител за моята болест“. Гогол станал по-добър, отколкото бил по-рано. Той заблестял с нова светлина. Сред страданията го спохождали мисли много по-прекрасни от предишните, разкрили се хубости, които по-рано били скрити.

г) Страданията се „школа“ за човека. – Те му отварят очите, да проумее истината. Те го учат. Авторът на 118 псалом изповядва Богу: „преди моето страдание аз се заблуждавах; а сега пазя Твоето слово“ (ст. 67). Св Иоан Златоуст казва: „Скърбите са наша школа, в която се учим“. От баснописеца Езоп е дошла до нас поговорката: „Патимата-матимата“ страданията са наука. Французкият поет Алфред де Мюссе пише: „Човекът е ученик, скръбта е негов учител“. Пенчо Славейков говори за „скръбта” така: „За други нощ, скръбта е ден за мен“. А за „неволята“ – тъй:

„И с нея тръгнах аз по свят, и в нея найдох благодат — че тя очите ми отвори за туй, което Бог говори“.

Гогол пише: „Всичко, което е ставало с мене, е било спасително за мене: всички оскърбления, всички неприятности са ми били пращани от Небесното Провидение за моя поука“. Италианският поет Силвио Пелико в книгата си „Тъмниците ми“ описва тъмницата, в която бил затворен. Той казва: „Вместо живописи, на някои места се намираха надписи“. Един от надписите гласял: „Да е благословена тъмницата, която ме направи да позная неблагодарността на хората, своята слабост и Божията доброта“. Авторът на надписа свидетелства, че тъмницата го е поучила, че страданието му отворило очите, и той проумял истината.

д) Страданията са „пробен камък“ за личността. – „Пробният камък” – това е кремък за доказване чистотата на благородните камъни. Страданията показват какъв е човекът. Те разкриват нравствената стойност на една личност. Апологетите, когато искат особено очебийно да подчертаят нравственото величие на Иисуса Христа, посочват Гетсимания и Голгота. И имат право! – Защото там, в Гетсимания и Голгота, – сред борбата, мъката, кървавия пот, лютите болки, неописуемите страдания — се изяви в пълнота дивният образ на Този, Когото проф. д-р Шаф справедливо нарича „Чудо на историята“. – Ето молитвата на Разпънатия за Неговите врагове: „Отче прости им!“ (Лука 23:34). Каква велика, безпределна, неизмерима, света любов!… Какво нравствено съвършенство и величие!… Но едва ли щяхме да го узнаем и почувстваме така осезателно, ако не бяха страданията, ако не беше Кръстът!…

И така, в страданията има нещо добро и дори много добро. И Бог допуща и даже понякога изпраща тъкмо затуй, понеже от тях Той може да направи добро за нас. При това не бива да забравяме:

1) че Бог знае силата ни и следователно онова, което допуща или ни изпраща, не е повече  отколкото ние бихме могли да носим (1 Кор. 10:13) и

2) че Той никога не ни оставя (Псал. 90:15; 33:19). Напротив: колкото страданията са по-тежки, толкова Сам е по-близо до нас. Руският поет А. Н. Майков казва:

„Не говори, что нет спасенья, Что ты в печалях изнемог: Чем ночь темней, тем ярче звезды, Чем глубже скорбь, тем ближе Бог!“

Не казвай, че няма спасение, че ти в скърби си изнемогнал: колкото нощта е по-тъмна, толкова са по-ярки звездите, колкото е по-дълбока скръбта, толкова е по-близо Бог!

Онзи, който казва: „Аз не мога да вярвам в съществуването на Бога, при наличността на толкова страдания в света, в които не виждам някакъв смисъл!“, говори това поради и неосведоменост по въпроса за страданията.

_________________________

*Из “Наръчник на апологета” от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 1, ГДА, т. 4, С., 1955.

Тук същата статия е поместена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Старобългарски Бог, руски Бог, полски Bog, чешки Bug, словенски, сръбски, хърватски Bog и т. н. (Проф. д-р Стефан Младенов, Етимологически и правописен речник на българския книжовен език, София 1941, стр. 36).

[2]. „Известiя Академiи Наук, т. I, стр. 241 и т. II, стр. 386 (у Мелников, О безбожнических и христiанских догматах, таинствах и обрядах, Chisinau 1937, стр. 67).

[3]. Старобългарски Господь, руски Господь, полски Gospodin, чешки hospod, hospodin; hospodarz (стопанин), словенски Gospod; сръбски, хърватски Gospodin (Проф. д-р Стефан Младенов, цит. съч., стр. 107).

[4]. Там.

[5]. Проф. Вл. Вл. Плотников, Главныя черты арiйской доисторической культуры по данным сравнительного языкознанiя, Вонореж 1890, стр. 17.

[6]. „Господин“, който владее преди всичко себе си, който е вече зрял, пълнолетен и пълноправен.- Човекът действително е господин: той господства над природата (Бит. 1:28; Пс. 8:7); обуздава с волята си страстите, побеждава в себе си гнева, враждата, ненавистта и всеки друг вид порочност и греховност (Бит. 4:7). – Мельников, Нужна ли вера в Бога? Chisinau 1937, стр. 12.

[7]. Мельников, Спутник христiанина, Chisinau 1939, стр. 42.

[8]. Творенiя. Т. III, стр. 501 (у: Мельников, Спутник христiанина, стр. 43).

[9]. Д. В. Дюлгеров и Ил. К. Цоневски, Православно догматическо богословие, 2 изд., София 1947, стр. 41.

[10]. Там, стр. 43.

[11]. Там, стр 45.

[12]. Там.

[13]. По същност, такъв, какъвто е.

[14]. Проф. архим. Евтимий, Кратък наръчник по Християнска апологетика, София 1942, стр. 39.

[15]. Год. на Университета. Офиц. отдел — 1943/1944, София 1944, стр. 16, 17.

[16]. Prof. Dr. Eb. Dennert, Natur und Gott. B: Die Natur – das Wunder Gottes. 2. Aufl., Berlin 1939, S.16, 17.

[17]. En. Инокентий, В защита на религията. Сп. „Православен мисионер“, год. II, кн. 3, стр. 20.

[18]. Д. Михалчев, Съвремената наука и религията. Сп. „философски преглед“, 1931 г., кн. 4, стр. 373. Науките въобще изучават — по думите на великия учен Исак Нютон — „творенията Божии“ (Т. 2., VIII. — у Н. Faye, Произхожденiе Mipa. Перев. со 2-го изд., Спб. 1892, стр. 7).

[19]. Die Abstammungslehre, 2 Aufl., Jena 1925, S. 155.

[20]. Там, стр. 156.

[21]. Prof. Dr. Max Hartmann, Naturwissenschaft und Religion, Jena 1940, S. 22.

[22]. M. В. Ломоносов, Избранные философские произведения, 1950, Государств. издательство полит. литературы, стр. 354.

[23]. Ернст Хекел, Световните загадки. Прев. Д. Гаврийски, София 1910, стр. 214.

[24]. Проф. В. В. Лункевич, Разгаданата тайна на природата, прев. Събев, София 1941, стр. 48.

[25]. Избранные философские произведения, стр. 355.

[26]. Emmanuel Kants Allgemeine Naturgeschichte und Theorie des Himmels… Herausgegeben von Karl Kehrbach, Leipzig, Verl. von Phillip Reclam jun., S. 128.

[27]. Цит. по Инж П. Е. Вернер, Вяра и знaнie, перев. со шведскаго, Стокгольм 1938, стр. 9.

[28]. Цит по проф. А. И. Опарин, Произход на живота, прев. Марчевски, София 1938, стр. 48.

[29]. У: Кожевников, Современное научное неверие, Москва 1912, стр. 107.