(Размисли върху Мат. 18:15-20)

Доц. д-р Иван Ж. Димитров

Думите на нашия Спасител, Господ Иисус Христос, отразени в Евангелието според Матей 18:15-20, биха могли да се обобщят именно като насърчение към нас, Неговите последователи, да живеем в братска общност и като указание как да поддържаме тази общност. Ето текста:

15. Ако съгреши против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме; ако те послуша, спечелил си брата си;

16. ако не послуша, вземи със себе си още едного или двама, та с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума;

17. ако ли пък не послуша тях, обади на църквата; но, ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар.

18. Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето.

19. Пак ви казвам, че, ако двама от вас се съгласят на земята да попросят нещо, каквото и да било, ще им бъде дадено от Моя Отец Небесен;

20. защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях.

За същото се говори, разбира се, и в предшестващите стихове, където Господ ни заръчва да се грижим за малките, да дирим и спасяваме погиналото. Тук в 15-20 ст. Иисус Христос вече пряко засегнал въпроса за междуличностните отношения в Църквата, тоест за моето отношение към брата, когато той съгреши. И от контекста ясно се прави заключение, че тези отношения стават необходима основа за правилното изповядване на вярата, за съществуването и дейността на Христовата църква. Тъй като вярващите принадлежат към една и съща св. Църква, те са длъжни да пазят нейната чистота и да се трудят върху очистването си от всякакъв грях. Затова Църквата получила и властта да прощава и развързва греховете.

Думите за братска критика напълно естествено следват подир препоръката христянинът да се грижи за малките, които са слаби и са в опасност като заблудената овца. Ако нашите братя са се заблудили и съгрешили, те могат да бъдат върнати на правия път не чрез разгласяването на техния грях, а само чрез опита да се разговаря с тях дискретно, „на четири очи“, сърдечно и искрено.

Според източната традиция на текста това съгрешение на моя брат е насочено „срещу мене“. В западната традиция се възприема обективността на греха, без конкретизиране срещу кого е съгрешил братът ми. Защото от християнска гледна точка съгрешението на брата винаги обективно е насочено против Бога, независимо от субективната насоченост на съгрешението. И в този случай изглежда Господ имал предвид самия факт на греха като такъв.Може би Неговите ученици се изумили, че Спасителят допускал възможност за грях в Църквата. Това означава, че нашето обръщане, довело до вярата, не гарантира автоматически праведност за цял живот. Възможността за греха, както при първосъздадените, продължава и ние трябва да бъдем реалисти: в Църквата няма невъзможност да се греши (non posse peccare), а има възможност да не се греши (posse non peccare). Църквата не е общност от чисти и свети хора, тя е просто общество на желаещите да се спасят (срв. Евр. 1:14).

В 15-ти стих Иисус Христос препоръчва на брата, който е забелязал греха и падението на другия, да направи първата крачка, да иде и да го изобличи насаме. В старозаветния закон е казано: „В сърцето си не враждувай против брата си; изобличи ближния си, и няма да понесеш грях заради него. Не отмъстявай и не бъди злобен против синовете на твоя народ, но обичай ближния си като себе си. Аз съм Господ“ (Лев. 19:17-18). Трябва ясно да се каже и да се определи несправедливостта, за да осъзнае грешникът своята постъпка. Право за това (да посочи греха) има братът на съгрешилия, защото той, като единоверец, е истински брат. В Стария Завет за брат се считал ближният, свързан с една кръв и обща земя, а в християнството това е брат, свързан с обща вяра и изповедание. И така, първата крачка трябва да бъде направена само „на четири очи“, за да останат грехът и неправдата, ако е възможно, скрити от очите на мнозинството и да се запази честта на другия брат.

Би било прекрасно тази първа крачка да има резултат. Ако братът отвори ушите си, ако не се откаже от разумното и приеме услугата на другия, тогава делото е успяло. Тогава изобличаващият е „спечелил брата си“. И спечеленият брат пак е в общността, той отново е брат на всички, както преди. Изглежда, че тук Господ имал предвид тежък грях, поради който грешникът сам изключвал себе си от общността, тъй като малка грешка не предизвиквала толкова дълбоко последствие като загуба на брата.

Но ако моят съгрешил брат не отвори ухото и сърцето си, ако не послуша, тогава аз съм длъжен да направя втори опит. Трябва да взема още двама или трима свидетели, за да се потвърди всяка дума. Както е казано в стария закон: “Не е достатъчно един свидетел против някого в някоя вина, и в какво да е престъпление или в някой грях, с който той съгреши: при думите на двама свидетели, или при думите на трима свидетели става (всяко) дело“ (Втор. 19:15).

Но дори ако този опит не успее, тогава е необходимо да се предостави делото на Църквата, тоест на цялата община на вярващите. В гръцкия оригинал на това място стои думата еклисиа, тоест общността на вярващите в дадено място. Общността трябва да повтори увещанието с цялата тежест на своя авторитет. Случаят трябва да бъде обсъден пред нейно събрание. Тя предоставя последна възможност за обръщане, след която няма друга възможност.

Трудно е да се каже кой се подразбира под думата „църква“, тоест как тя трябва да проявява авторитета си: чрез епископа, събранието на презвитерите (според св. Иоан Златоуст и Евтимий Зигавин), общото събрание на всички вярващи (според древни коментатори) или чрез специален орган за такива случаи. Все пак е ясно, че решението за съгрешилия е прието от цялата църква, от всички членове на поместната църква. Решава самата църква, при това като висша и последна инстанция[1].

Съвсем ясно е обаче, че Иисус Христос определя нормите и правилата за живот на бъдещата общност на Своите последователи, а не просто на учениците си в момента, чиито спорове Той би могъл да разреши веднага и на място.

Но и в този случай се допуска възможност този брат да не послуша Църквата. Тогава неговото положение се рисува с пословичния израз: „Нека ти бъде като езичник и митар“. Не е казано каква ще бъде присъдата на Църквата и дали тя въобще формално ще произнесе присъда за грешника. По-скоро става ясно, че той самият вече е извън Църквата, извън братството на вярващите. Той сам е изключил себе си от състава на тяхната община.

Това не означава, че любовта вече не действа и че няма възможност да се прояви милост към съгрешилия. Иисус бил милостив и към митарите, които били считани за по-лоши от езичници. А езичниците, според старозаветното разбиране, не могат да принадлежат към избрания Божи народ. Митарят също стои извън числото на общността на синовете Израилеви, тъй като той, според всеобща преценка, извършва нечисти дела (срв. Мат. 9:10; 11:19; 21:31) и се облагодетелства от езическите (римски) окупационни сили. И едните, и другите не са чеда на светия народ. Затова юдеите гледат на тях като на „външни“. В такъв смисъл и сгрешилият и непокаял се брат повече не е член на Църквата.

Това наставление звучи сурово за съгрешилия брат. Но суровостта става разбираема, ако осъзнаем пастирската сериозност, обусловила тази суровост. Членът на Църквата, който е изпаднал в грях и се е „ожесточил“ в своя грях, сам е разрушил моста, прекъснал е връзката и е останал извън семейството на вярващите. Това е от негова страна. А ние от наша страна трябва много да направим, за да имаме право да прекъснем връзката. При това – не завинаги, както може да се заключи от следващите стихове. Но всичко това е казано в стремежа да се посочи колко е тежък грехът и гибелна неразкаяността, упорството в греха.„Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето“ (18 ст.).

Тези думи представят горния текст в нова светлина. От тях произтича, че Църквата непременно е изказала някаква присъда, чрез която съгрешилият и неразкаял се брат е изключен от общението с останалите вярващи, с Църквата като цяло.

Думите на 18-ти стих стоят в паралел с обещанието, дадено на св. апостол Петър: „И ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата“ (Мат. 16:19). Там то е дадено на апостол Петър заради изповядването на вярата му в Иисус, Който е Христос, Синът на Живия Бог (16 ст.). И тук вече се вижда, че това не е изключително право на св. Петър, но е право на всички апостоли, съответно на техните приемници в иерархическото служение на цялата Църква. Тази власт е от Бога. Църквата като цяло и всяка поместна църква има право, власт и възможност да се изказва и да решава въпроси за членството на своите вярващи, има право и власт да прощава или да не прощава. Нейното решение се изказва „на земята“, но има съответствие и действие „на небето“. Според православното разбиране решението на земната Църква има божествен авторитет. Това е валидно за двата акта: както за приемането в Църквата, така и за изключване от Църквата. На Църквата е дадено право не само да „връзва“, тоест да поставя някого извън общение, но и да прощава. Оттук може да се направи извод, че изключването на съгрешилия не трябва да се смята за окончателно. Възможността за обръщане и ново приемане стои отворена. Така проличава, че и в най-суровия укор се съдържа грижа за спасението на брата и е осезаем копнежът за неговото обръщане.

Прави впечатление в тези стихове колко тясно са свързани помежду си личното прегрешение на отделния вярващ и животът на Църквата като общност от вярващи. Затова виждаме, че прегрешението на един член на църквата не е предмет само на официалното ръководство на тази църква, съответно на свещеника, който извършва тайнството Изповед, а е предмет на отговорността на всички членове в църквата[2].

Спасителят вменява тази отговорност на всеки един вярващ поотделно. Първо отделният вярващ е задължен да покаже с внимание и любов грешката (без да осъжда!), а след това и други ще се включат в усилието да се помогне на съгрешилия брат да осъзнае грешката си. Едва накрая като пред последна инстанция случаят се представя на църквата. Намират приложение личните и сакраменталните действия, за да се постигне спасението на съгрешилия. Наистина, и днес много би се помогнало за съживяването на покайната практика в Църквата, ако се осъзнае по-дълбоко това извънредно важно указание на Иисус Христос.

“Пак ви казвам, че ако двама от вас се съгласят на земята да попросят нещо, каквото и да било, ще им бъде дадено от Моя Отец небесен” (19 ст.).

В този случай не става дума за молитва в името на Иисус Христос (Иоан 16:23-24, 26). Тежестта тук Спасителят поставя върху общността, единството в молитвата. Братята трябва да се споразумеят помежду си и да стигнат до единство в молитвата, в просбата. Дори съвсем малкото число членове на тази общност – само двама или трима братя – стигат, за да са сигурни, че ще получат желаното. Иисус Христос ни обещава, че чрез единството ни се постига непосредствено взаимодействие между небето и земята. Каквото тук заедно решим да поискаме (разбира се – за наше добро и спасение, както изтъкват още в древност тълкувателите) от Бога, можем да сме уверени, че Той ще ни чуе и ще ни го даде. Това не означава, че частната молитва на отделния християнин е лишена от такава сигурност, а само това, че съвместната молитва може с пълна увереност да разчита, че ще бъде чута от небесния ни Отец.

Предметът на молитвата не се уточнява. „Каквото и дa било“ е много общо казано. Безспорно е обаче, че това е „нещо“, което е важно за молещите и заслужава да бъде чуто от Бога. Взаимността на молбата е доказателство за нейната важност и сериозност. Непосредственото съседство на съвета за поправянето на съгрешилия брат с думите за съвместната молитва всъщност показва тясната връзка между въпросите на църковната дисциплина и общата молитва на вярващите в единство. Сред нещата, за които ние се молим в частната и в общата молитва, е единството на вярващите и грижата за изправянето на съгрешилите братя.„Защото, където са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (20 ст.).

Малката групичка от двама или трима християни, събрани в името Христово, се удостоява с Неговото присъствие. Защото общността между тях се гради върху съвместното изповядване на Иисус за Христос, за Месия, за Помазаника, Който се е въплътил, за да изкупи и спаси човечеството. Това е плоскостта, върху която вярващите стоят, това е свързващата сила, която ги обединява.

Под името се подразбира цялата същност на именувания. Затова, ако вярващите се събират в име Христово, това означава, че те се събират не просто под някакво знаме или зад някаква идея, а се събират с вяра в реалността и силата Христова и с готовност да Го следват[3]. Тогава и Той присъства сред тях истински и действително[4]. Съвместното изповядване, проявявано преди всичко в съвместната молитва, привлича милостта и благодатното присъствие на Иисус Христос, наречен от св. апостол Павел „образ на невидимия Бог“ (Кол. 1:15). Защото е дошъл по Негова заръка на земята, за да изпълни волята Му за нашето спасение. Спасителят вечно живее сред вярващите в Него и винаги откликва на техните просби.

Ако погледнем текста в Мат. 18:15-20 като цяло, виждаме да се очертава ясно образът на Църквата. Тя се гради върху съвместното изповядване на името Христово – името, чрез което единствено можем да се спасим (срв. Деян. 4:12). В това изповядване на името Му присъства Сам Иисус Христос. С него и Бог обитава сред човеците. Чрез Неговото присъствие се насочват полезно съвместните молитви и се осигурява тяхното изпълнение. Чрез това присъствие получава божествена правова сила и решението на църковната община. Това обещание е основата на непоклатимото самосъзнание на Църквата Христова през вековете, както и основание за непобедимата ѝ радост тук на земята.
_____________________
*Публикувано в Духовна култура, 1995, кн. 3, с. 10-14.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Понастоящем, декември 2011, авторът на статията е проф. д-р.

Същата статия тук е поставена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1].Намесата на църковната община като инстанция в междуличностните отношения на вярващите в Иисус Христос е „камък за препъване“ на мнозина критично настроени тълкуватели на текста, които и тук виждат допълване на Христовите думи от по-късни църковни автори в съгласие със създадените вече църковни структури (срв. Lagrange, M-J. Évangile selon s. Matthieu, II èd., Paris 1923, Slater, W. F. St. Matthew, in: New-Century Bible, Edinburgh 1922).

[2].Св. Иоан Златоуст, блаж. Августин, архиеп. Теофилакт Охридски и др. изтъкват, че правото да „връзва и да развръзва“ се дава не само на предстоятеля на поместната църква, но и на редовия вярващ, който е предизвикал опомнянето на съгрешилия брат.

[3].Св. Василий Велики подчертава, че онези, които са се събрали уж в името на Иисус Христос, но не изпълняват волята Му, ще чуят осъждането: „Защо Ме зовете: Господи, Господи! а не вършите, каквото казвам?“ (Лука 6:46).

[4].Както отбелязва в тълкуванието си Евтимий Зигавин, Иисус Христос не казва „ще бъда“, а „съм“, тоест вече, в същия миг Той е сред тях.

Изображения:

1. Господ Иисус Христос и св. апостоли

2. Господ Иисус Христос и св. апостоли

3. Господ Иисус Христос и св. апостоли

4. Господ Иисус Христос със Своите ученици