Проф. д-р Иван Панчовски

Разпространената по цялата земя Християнска църква е велика възпитателка към светост и неизчерпаема съкровищница на освещаващи дарове. И тя навсякъде се радва на чеда, които красят просторното ѝ и необятно небе с благоприятна праведност, с ярка духовна светлина и с излъчваща се благост. Върху небето на светостта сияят безброй звезди: едни в брилянтен блясък на божествена невинност и нравствена чистота, други в изумрудено отражение на покайна тъга за човешката греховност, трети в кристално пречупване на спасителната истина, четвърти в рубинено зарево на мъченически подвиг. Колкото по-дълго съсредоточаваме погледа на сърцето си в това очароващо небе на светостта, толкова повече откриваме духовни красоти и нравствени прелести, които устремяват към пленителните чертози на божественото съвършенство.

Към пълнотата на светата Вселенска църква принадлежи повече от единадесет века и българският православен народ. По цялото протежение на хилядолетното си историческо битие той е раждал из недрата си както мъжествени борци за национална независимост и държавно строителство, за всестранен материален културен подем, така и исполини на духовно съвършенство и църковно съзиждане, украсени чрез просветната си дейност, чрез добродетелното си подвижничество чрез изповедническия или мъченическия си живот и чрез обилно възприетата преумножена Божия благодат с нетленния венец на светостта. Много, неизброими са имената на Божиите угодници и праведници, които са просияли на родната земя и образуват величествена галерия от дивни образи в трема на българската светост! Между тях има мъже и жени, юноши и девойки, защото всички чеда на светата Църква, без разлика на пол и възраст, са призовани да се стремят към съвършенството на нашия Небесен Отец, да участват в божествения пир на неземната Му обич и да се обличат в снежнобялата дреха на Невястата на Агнеца Божи (срв. Откр. 18:7; 21:9) и според мярката на добродетелното си усърдие и на жертвеното си служение се изпълват с освещаващата благодат на Светия Дух. Не всички Божии угодници и праведници, които са излезли из нашия род и са се възкачили на небето на светостта, са ни известни било поради тяхното смирение, било поради тъмата, която прибулва някои периоди от нашата история. Но мнозина от тях ние познаваме отблизо и те са свидни на всяко българско сърце, понеже подвигът им е вграден в нашата история и ние не сме възможни без него както като народ, така и като личности, устремени към напредък и съвършенство, към духовно въздигане и културно строителство.

Скъпо съкровище за един народ е неговата култура, с която той изявява своя самобитен дух и творчески гений. Затова всеки народ основателно се гордее със своите труженици и творци на култура и им въздава заслужена прослава. Но не по-малко съкровище за един народ е постигнатата от него светост в лицето на избраните му мъже и жени, които са възлезли на висотата на духовното съвършенство. Народната светост е върховно постижение и голяма гордост за нацията, понеже чрез нея последната засвидетелства по категоричен начин способността си за нравствен възход, за отстояване висшите ценности на живота, за вдъхновена служба на идеали, за жертвена обич към човека, за борба за неговата доброчестина и спасение. Голяма и заслужена гордост изпълва сърцето на българина, когато той хвърли поглед назад в отечествената си история и открие в нея дири на родни светци, които като факлоносци са озарявали друма на народностното развитие и извисяване. Не само оправдана гордост, но и крепко упование в светлото бъдеще обзема българския народ, когато той, стъпил здраво върху твърдата майка-земя  и възправил снага, пълна с мощ и красота, отправи поглед към родното небе и го види осеяно от тихата, но непомръкваща светлина на светостта, която излъчват из подвига си мъчениците за вяра и род, изповедниците на истината в историческата ѝ пречупеност и обагреност, безстрашните и неотстъпни борци за правда и свобода. Това упование се изгражда не на миражни образи и на празни мечти, а на незиблема духовна действителност и на незагубващи се ценности, които принадлежат към неизтощимите съкровища на народния дух. Многовековната история на българския народ, па и многохилядната история на цялото човечество, доказва правотата на богооткровената истина, че „праведността е безсмъртна” (Прем. Сол. 1:15). Затова праведниците напускат лицето на земята, но със светлината на подвига си и с дивната красота на свръхчовешките си постижения оставят ореола си да свети на съвременници и идни поколения и да озарява пътя им през труднопроходимите дебри на живота към спасителния бряг на щастлива бъднина.

Може би, запленени от омайния блясък на съвременната култура, удивени от невероятните постижения на днешната техника, упоени от приятните удобства на модерната цивилизация и очаровани от красотите и благата на свободния живот, не всички ние сега разбираме точно положителното значение, вдъхновяващата мощ и градивната сила на родната светост. Ала нека се обърнем към един титан на българския дух — Паисий Хилендарски, който живял в едно от най-тежките и съдбовни времена от трагичната епоха на петвековното ни иго, и да се поучим не само от неговата историческа мъдрост, но и от чутовния му будителски подвиг! Когато народностната свяст на българския народ тънела в мрак, бунтовният дух на този хилендарски монах се възпламенил от чувство на национална гордост и у него се появила несломима борческа воля, понеже забелязал в миналото на своя народ великани на държавно строителство, неустрашими мъченици и озарени с ореол светци, които му вдъхнали сили да стане ненадминат будител на българския народ и патриарх на Националното ни възраждане. С проблясналото в съзнанието му озарение той изваял в своята „История славяноболгарская” образите на българските светци, тръгнал по изтерзаната робска земя и внушавал на приневолните си братя да се гордеят с българския си произход и да не се срамуват от своя род и език, понеже и ние сме имали „от нашата рода светци и патрици”. И подкрепената с аргумента на светостта пламенна реч действала като с магическа сила на народното съзнание, защото то с верния си екзистенциален усет долавя безпогрешно, че народ, който ражда в недрата си светци и в тяхно лице има могъщи  застъпници пред всевишния Разпоредник със световните съдбини, не може да бъде обречен навсегдашно на робско съществуване и да потъне в тъмата на историческо небитие.

Да насочим сега мисълта си към основното ядро на обсъжданата тема — за българската светост, за духовната ѝ същност, за структурната ѝ особеност и за културно-историческото ѝ значение!

Българската светост е струя от светостта на Вселенската църква, в която пребъдва и действа Светият Дух с благодатната и освещаващата Си сила. Поради това разликата между вселенската и българската светост не е същностна; тя е само структурна, доколкото в нея се отразява и се оползотворява индивидуалната самобитност и творческата енергия на българския дух. Схваната така, българската светост, бидейки по същина еднаква с тази на Вселенската църква, със своята национална и индивидуална оцветеност допринася за по-пълната, по-съвършена и по-разнообразна проява на универсалния стремеж към светост и на неговата относителна обвързаност и обусловеност от индивидуалните, народностните и историческите дадености и условия. Би могло да се каже, че нашата родна светост е едно от онези цветя в китната градина на Божията благодат, което със своята очароваща красота и обайващо благоухание, без да губи собствената си самоценност, в безкрайно по-голяма мярка я проявява, когато се взема и разглежда в дивната хармония на останалите цветя. Но отношението тук е диалектическо: и отделното цвете усилва своята красота и благоухание в средата на цялата градина, а и последната с него възпълва своята празнота и сияе в ненакърнимо съвършенство.

Божиите угодници и светци, излезли из недрата на нашия народ, са неотделими от неговото народностно битие и от неговата историческа съдба. Те са всмукали в себе си най-пълно всички благородни качества и творчески сили на народния дух и под благодатното озарение са му дали най-прекрасно въплъщение. Затова ако искаме да схванем сърцевината на българския национален дух, да разберем неговите двигателни сили и да открием неговите творчески възможности, ние трябва да се взираме преди всичко в образите на родните светци. В тази светлина да величаем подвизите и постиженията на българските светци, означава същевременно да прославяме народа, който ги е излъчил из своята среда, да се възхищаваме от родината на тяхната светост, да се прекланяме пред Църквата, която от собствената си богочовешка гръд ги е закърмила с млякото на благочестието и патриотизма, която от благодатните извори на живота е утолявала жаждата им за светост и родолюбие и която като небесна възпитателка ги е водила по стълбицата на нравственото усъвършенстване и на народното служение, за да ги издигне до висотата на Божии и народни избраници и да ги увенчае със заслужени нетленни венци.

Светост сияе във всички периоди от българската духовна история и не само ги озарява с прекрасните си изгревни блясъци, но също им придава пълноценно съдържание, дълбок смисъл и трайно значение, става залог за бъдещата динамика на историческото развитие, за опазване народностната самобитност, за нейното отстояване срещу могъщи и изглеждащи дори всесилни врагове и за събуждане и привеждане народните борчески и творчески сили в неспирно движение. Използвайки едно подходящо сравнение, може да се каже, че светостта стои в ранината на досегашната духовна история и ѝ е придала здравина, която е била наранявана и огъвана, но е останала необуреваема. Тя е концентрирана тук в ликовете на равноапостолните Кирил и Методий, на светите Седмочисленици, на св. княз Борис и на други държавни, църковни, просветни и културни дейци, чиито образи красят светилището на родната ни Църква и оттук разпръсват светлина и сила върху всички сфери на народния живот. По-нататък светостта принадлежи към пълнотата на нашата велика пладня на духа. Нейните изблици проникват през много векове и като неугасващи маяци са предпазвали народа ни от опасните подводни скали в историческото му движение и са го водили към пристана на светло бъдеще и на всестранен възход. От плеадата избрани съсъди на тази светост да споменем преп. Теодосий Търновски (починал 1362 година) и св. патриарх Евтимий (починал 1402 година), които като духовни исполини са възправяли мъжествена гръд срещу поробители и тирани! Но и здрачът на нашата духовна и национална история се багри от светлината на светостта, въплътена в безброй известни и неизвестни мъченици за вяра и род, които чрез несломима вяра в правото на българския народ и чрез саможертвен подвиг за неговото отстояване давали и вдъхновение, и кураж, и сила на народните синове и дъщери да задържат напора на вражеските пристъпи, да напишат славната епопея на църковно-народната и национално-революционната борба и да допринесат да се възродим за нов, свободен, честит и славен живот. Да споменем поне за някои от тях, които дръзновено и мъжествено, до последно издихание, са носили факела на националната и християнската свяст и чиито богокрасни образи ярко сияят в страниците на отечествената ни история и в съзнанието на будните синове и дъщери на народа ни: св. великомъченик Георги Софийски (починал 1514 година), св. мъченик Георги Кратовски (починал 1515 година), св. мъченик Николай Софийски (починал 1555 година), св. мъченик Дамаскин Габровски (починал 1771 година), св. мъченик Иоан Българин (починал 1784 година), св. великомъченица Злата Мъгленска (починала 1795 година), св. преподобномъченик Игнатий Старозагорски (починал 1814 година), св. преподобномъченик Онуфрий Габровски (починал 1818 година) и св. Димитър Сливенски (починал 1841 година)!

Простирайки се по протежението на цялото ни историческо битие, делото на нашите светци и заслугите им обгръщат всички страни от народния живот и съобразно с нуждите на момента и повелите на дълга в дадено време внасят в него дълбок земен и небесен смисъл. Пътят на българските светци е чужд на крайния мистицизъм и никога не довежда до едностранчива и пасивна съзерцателност, безразличие към участта на ближния и съдбата на народа. В собствен смисъл на думата те са народни светци — не само защото са излезли из средата на народа, но защото никога не са се делили от народа, гледали са на народната съдба като на собствена и най-важното с усърдна молитва, с жива проповед и още повече със саможертвено служене на народните идеали, правдини и свободни са били най-пламенни родолюбци, кристално чисти патриоти и национални герои. Естествено животът на българските светци е бил посветен на подвизи за прослава на Бога и за възвеличаване светото Му име, но тази прослава и това възвеличаване в сиянието на безпределното Божие човеколюбие винаги са се отливали в чисто братолюбие и в самоотвержено народолюбие, в неотегчителна грижа и в неуморен труд за родния брат, за всеки човек – близък и далечен, отнасяйки се до многообразието на материалните и духовните му нужди през земния му живот — не само до целите на вечното спасение, но и до земното добруване и светлата бъднина на отделния човек и на целия народ.

В едно от възторжените си слова за прослава на родните светци («Празник на родните светии») блаженопочиналият български патриарх Кирил, във формата на цяла градация от реторични въпроси обхваща задълбочено неразривната и многолика свързаност на светийския подвиг с нуждите и потребностите на народния живот. Ето тази прекрасна градация: „Какво в живота на народа не е било засегнато от делото на българските светии? Дали вярата Христова или народната добродетелност; дали стремежът към просвета и усилията за културно издигане; дали нуждите на държавата или необходимостите на цялостния и единен народен живот; дали потребностите на труда и поминъка или божествените повели за насита с духовна, с божествена храна? При кои извори на живот българските светии не са водили благочестивите българи? Дали не при изворите и звънливите потоци на благодатта от Духа Светаго, които са текли и текат през просторите на китната Божия градина – Българската православна църква? Дали не при евангелските извори на сила за растеж и издиг в Господа, при ония бистри води, които насищат всяка жажда на разгорялото за добродетел човешко сърце? Дали не при изворите на просветата, която открива изгревни простори на честитото бъдеще? Дали не при изворите на дълбоки внушения и поуки за смисъла на човешкото творчество, за неуморен труд, та да се постигне с Божие благословение земно благополучие? Дали не при изворите на национално вдъхновение за жертвеност в служба на вяра и род?” В края на тези въпроси, които поради диалектическия си характер не само загатват отговора, но и категорично определят положителната му насока и идейното му богатство, се дава следното удивително по съдържание и изразна красота обобщение: нашите светии „водиха българския народ по най-светли друми и светийското им дело по обсег и по значение има същност не само на многостранност, но и на универсалност».

Народолюбието на българските светци не може да бъде конкретизирано тук, па не е и потребно, понеже елементарна и всеизвестна историческа истина е, че всичките им трудове и подвизи са били вдъхновявани от любов към Бога, която може да се прояви на дело и да се докаже истински единствено в неуморната и неотегчителна обич към човека и народа (срв. 1 Иоан 4:20-21). Не само църковната, но и гражданската ни история разказва, че чрез усилията, трудовете и подвизите си българските светци са допринесли за духовното извисяване и културния напредък на нашия народ, за неговата просвета и образование, за опазване националната му самобитност и за извоюване потъпкваната му църковна и политическа свобода. Неизброими са заслугите на българските светци към нашия народ! Те са прославили Бога по най-достоен начин, като са служили всеотдайно на народа. И плодовете от това тяхно служение на народа се отнасят не само до жизнения им подвиг: те много векове са подхранвали и вдъхновявали чедата на нашия народ и многократно са увеличили своята положително въздействаща, нравствено преобразователна и национално съхраняваща и съзидателна сила.

Между българските светци има и отшелници, между които първо място заема пустинножителят преподобни Иоан Рилски. Но божествената диалектика на светостта е такава, че когато просияе и в непристъпни планини, и в безлюдни пустини, пак има действието на светилник, припален от Божията любов, за да свети на хората и да озарява друма им в света към великите цели на живота и спасението. Тук се сбъдват евангелските думи, че запаленото светило турят не под крина или под одър, нито го захлупват със съд, а на светилник, за да свети на всички вкъщи и на тия, които влизат (Матей 5:15; Марк 4:21; Лука 8:16). А светците, подобно на Христовите апостоли, са светлина на света (Матей 5:14). И какво стана с Рилския отшелник и пустинножител? Със светлината на светостта си и с дивните си чудеса той привлече целия ни народ, за да му благовести словото на истината, да го учи на правдолюбие и родолюбие. По същата тази диалектика на светостта основаната от отшелника и пустинножител преп. Иоан Рилски обител се превърна през вековете в Сион на българската народност, в крепост на българския дух, в огнище на българската просвета, в разсадник на българската култура.

Диференцирайки народното служение на българските светци и анализирайки основните му прояви, следва да бъдат отбелязани и бегло характеризирани някои негови типични страни.

Българският светец е будител на народа си. Не само с гласа на своята жива пламенна проповед, който отеква във вярващото сърце, но и с целия си подвижнически живот, с безпримерното си себеотречение, със саможертвената си дейност, с безстрашното си изповедничество или мъченичество той привлича вниманието на сънародниците си към великите ценности и цели на живота и раздвижва волята им за тяхното осъществяване. Колко често духът на тежестта притиска човешкото сърце и то не може да тупти свободно и да се вълнува от истината и правдата! Редки ли са случаите, когато повеите на сивото всекидневие опепеляват човешката душа и приспиват човешкото сърце? Нима не знаем от историята и от опита как съблазните и изкушенията често пъти оплитат в примамлива мрежа съвестта и тя замлъква? А също и човешкото сърце понякога се притъпява и уморява от неуспехите в борбата с безразличието и от ударите на вражеските пристъпи. Във всички тези и подобни случаи светецът бие тревога за приближаващата се опасност в духовния и физичния живот, вълнува сърцата с трепетите на чистите пориви, държи будна съвестта с неземната красота и несломимата сила на правдата. В нашата история са настъпвали не отделни мигове и кратки промеждутъци, а дълги периоди, когато като че ли целият ни народ се е унасял в дрямката на безразличието, опивал се е от отровата на бездушието и отчаянието, потъвал е в тъмата на безверие в своите национални ценности, високи достойнства и светли бъднини. Тогава е блясвала светлината на българските равноапостолни просветители и светители, на българските изповедници и мъченици, които като с мълния са го пробуждали от духовния сън, вдъхвали са му вяра в себе си, активизирали са съпротивителната и борческата му сила да отстоява потъпканите си правдини и свободи. Всички български светци са били народни будители, но може би най-силно е отпечатан в историята и съзнанието ни обаятелният будителски лик на преп. Паисий Хилендарски, който със своята «История славяноболгарская» и с пламенната си патриотична проповед един вид възкреси българския народ за нов живот и стана родоначалник на цяла плеада народни будители, изваяли величествения образ на Българското национално възраждане.

Българският светец е пътеводна звезда на народа си. Както отделни човеци, така и цели народи попадат в безпътица и видима безизходица и тогава не знаят в коя посока да потеглят, за да излязат на правия път, който води към честит живот и светла бъднина. Българският народ неведнъж в духовния си живот е идвал в тревожна и мъчителна безпътица. Но всякога из средата му са се раждали и са израствали дръзновени синове и дъщери, които с богоозарен ум са разпръсвали обгърналите народа мрачнини, с прозорлив поглед са начертавали ясен път за отделния човек и за целия народ и са се превръщали в пътеводни звезди не само за съвременници, но и за идни поколения. Когато нашият народ се е намирал в мрака на езическата тъма, на небето на историческото му битие пламнала звездата на св. княз Борис, чиято чаровна светлина, почерпена от евангелската вяра и обич, насочила живота на България към върха на съвършенството и към всестранен културен възход. Обаче веднага след покръстването си нашият народ изпаднал в нова безпътица: той се лутал между Цариград и Рим, не можел да разбира евангелската проповед и църковното богослужение, предлагани му на гръцки и латински език. Тогава на небосклона на българската съдба възсияли като слънца звездите на равноапостолните Кирил и Методий, които с изнамерените от тях славянски писмена и с превода на свещени и богослужебни книги на славянски език открили пред очите на новопросветения ни народ правия път на цялото му по-нататъшно духовно и културно развитие, запазили народностната му самобитност и го направили родоначалник и усърден творец на нова литература и култура — славянската. Такива пътеводни звезди са били също великите ученици на двамата Солунски братя от съзвездието на светите Седмочисленици, продължителите на тяхното християнизаторско и просветно дело, въобще всички светци, възсияли на родния небосклон. При най-голяма народностна несрета ярките звезди на българските светци са обсипвали небосвода със светлината и утехата на вярата и народът ни е оцелявал, за да възправи отново могъща снага, да остане верен на славното си минало и да продължи възхода си към нови върхове във всички области на живота.

Българският светец е могъщ фар за народа си. Морето на нашия исторически живот твърде често е било бурно. По него са се надигали яростни вълни, които са подмятали кораба на нашата народностна църковна и културна самобитност и са заплашвали да го потопят в бездънни бездни. Държавата ни е била разгромявана и китната градина на родната ни земя е била погазвана и осквернявана от чуждоземни и иноверни поробители. Църквата ни е била лишавана от самостоятелност и в честнѝте ѝ храмове се чувала вместо понятна, близка и скъпа родна реч, непонятна, неразбираема и далечна чужда реч. Но от крайбрежието на бурното море на историческото ни съществуване е долитала ярка светлина от незагасващите през вековете фарове на родните светци, която е устремявала кораба на народната съдба към спасителния бряг. Такива фарове са всеславянските и български първоучители и просветители светите Кирил и Методий и техните ученици и продължители на великото им дело. Те неведнъж са разгромявали противниците на славянската писменост и книжовност с библейския аргумент, че Бог иска всеки народ да Го слави на свой език (Псал. 116:1; 150:5), и с апостолската поръка в църквата да се кажат пет думи разбрани, отколкото хиляди думи на език непознат, които не поучават (1 Кор. 14:19). Особено ярък фар свети навръх Рила планина в лъчезарния образ и в дивния подвиг на преп. Иоан Рилски. Той никога не е угасвал и не е ни лишавал от спасителната си светлина. В дните на черното иго народът ни го е виждал от всички краища на поробеното ни Отечество и от него е черпил и вяра в Божията милост, и надежда за спасение, и кураж да се бори до смърт за църковна независимост и политическа свобода.

Българският светец е борец за правда за народа си. Неговият Владика, Господ Бог, е праведен и обича правда (Псал. 10:7). Иисус Христос грее като Слънце на правдата (Мал. 4:2). Изграждането на Царството Божие, на което посветява живота и силите си светецът, се осъществява чрез обич към правдата и служба ней, понеже то е „правда, мир и радост в Светия Дух” (Римл. 14:17). Основоположникът и владетелят на това царство иска и очаква от верните Си последователи дела на правда (Исаия 5:7; Евр. 1:9), понеже само чрез тях се постига праведност или светост. Може ли да има праведник, без обич към правда и без дела на правда? През целия си живот праведниците горят от ревност за правда и ѝ служат всеотдайно. Българските светци винаги са били правдолюбци; делата им са били посветени на обществената и народната правда във всичките сфери на живота. С верния си исторически поглед споменатият приснопаметен първоиерарх на Българската православна църква рисува с ръка на добър познавач на миналото ни многостранното и жертвено служение на българските светци на обществената и народна правда. В словото си „Озарение от родните светци” той говори:. „На когото от молитвено тачените български светии и да спрем поглед, ще видим, че неговото светийско дело е било служение на Божията правда със значение за цялостния живот на човека и на народа. Те всички са били закрилници на сираци и вдовици, на бедни и угнетени, на презирани и гонени. Те са осъждали угнетителите и грабителите, немилосърдните и себичните, коравосърдечните и жестоките. Такива са всички светии Божии, защото техният вдъхновител е Светият Божий (Марк 1:24), Спасителят, Който към Своето служение отнесе думите на пророк Исаия: „Духът Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчените, да проповядвам благоприятната Господня година” (Лука 4:18-19). В служението си българските светци са били безстрашни глашатаи на обществената и народната правда и в борбата за въдворяването ѝ в живота са били смели като лъвове (срв. Притч. 28:1). Затуй Всевишният Подател на правдата ги е увенчал с ореола на праведността, а народът ги величае и тачи като свои избраници и неотстъпни закрилници. Наистина „седина в пътя на правдата е венец на слава” (Притч.. 16:31).

Българският светец е борец за народна свобода и национален герой. Няма правда без свобода. Затова борбата на нашите светци за правда е включвала в себе си също борбата за народна свобода. И тази борба е била водена безкомпромисно, на живот и смърт, и не рядко нейната победа е била обагряна с мъченическа кръв и е била изкупвана със скъпата цена на свиден живот. В летописа на нашето минало, особено през тъмното петвековно иго, са записани със златни букви имената на много мъченици за вяра и род. Вдигнали високо факела на националната и верската свяст, те отивали гордо на кладата и се принасяли в жертва за слава на Божието свето име и за отстояване българската чест. Наред с известните мъченици и национални герои, има и много безименни, чийто подвиг, извършен в името на църковното и народностното ни освобождение, е бил не по-малко героичен и достоен за възхвала, не по-малко ползотворен за увеличаване българската светост, за повдигане националното и верското ни съзнание и за укрепване съпротивителния дух на народа ни. Всички български светци са били верни продължители на Христовата мисия в света: проповядвали на пленените освобождение, на затворените — отваряне тъмница, на измъчените — пускане на свобода (Исаия 61:1-2; Лука 4:18). Те никога не изменяли на християнското си звание, което е призвание към свобода (Галатяни 5:13) и освобождение от всяка тирания. Като живи членове на мистичното Христово тяло те предано и саможертвено служили на великото дело на Църквата като вестителка на спасението и освобождението не само на отделния човек от поробващите го грехове, но и на народите от чужд гнет. Когато историческата епоха изисквала и условията на живота налагали, българските светци били размирни и бунтовни духове, защото богопротивната действителност на църковна и политическа обезправеност трябва всячески да бъде отричана, нападана и побеждавана. И така, българските светци са борци за народна свобода, които в мъченичеството са дали върховен израз на пламенното си родолюбие и са се издигнали до национални герои с безсмъртна слава.

Едва ли могат да бъдат изчерпани и обхванати в една обща скица родолюбивите и народополезни прояви и заслуги на светците, изгрели и просияли върху небосклона на българската църковност и благочестие. Тяхната светост е еднаква, но подвизите, чрез които те са се извисявали към нея и са я постигнали, са различни, обусловени преди всичко от духовните и културните нужди на историческото време, в което им е било отредено от Бога да живеят, да се трудят и да свидетелстват за Него и за Неговата правда в живота. Родолюбивите и народополезни прояви и заслуги на българските светци са така разнообразни и многолики, какъвто е и самият народен живот в пълнотата на своята многостранност и в динамиката на своето развитие. Нашите светци естествено на първо място са вдъхновяващи образци на чиста религиозност и на нравствено усъвършенстване. Но благочестието и добродетелността им са се проявили във всестранна предана служба на родните братя, на целия народ. Затова те едновременно са били и просветни дейци, и обществени труженици, и културни творци, и народни будители, и възрожденски борци, и апостоли на свободата. Поради пламенното си боголюбие и дейното си човеколюбие българските светци са простирали дейността си върху цялостния живот на народа. Тя е включвала в обхвата си също подобряване поминъка, повишаване трудовата производителност, осмисляне всекидневния бит. Нима само св. Климент Охридски е вдъхновявал българския народ да се учи на трудолюбие, да урежда благополучно земния си живот, да добива повече блага от обработването на нивите и от облагородяването на плодните дръвчета, да се радва на собствено благополучие, на обществен прогрес и на държавна доброчестина? Цялата многостранна родолюбива и народополезна дейност на българските светци е между другото доказателство, че нашата Православна църква е жив член на Вселенската църква, че тя принадлежи към божествената пълнота на Този, Който изпълня всичко във всичко (Ефесяни 1:23), и че в нея струят изобилните благодатни води на Светия Дух. Тази дейност на родните светци същевременно свидетелства, че Българската православна църква, която ги е родила и възпитала в богочовешката си среда, притежава градивна и творческа сила, че внедрява в съзнанието на народа ни благочестие не отвлечено и чуждо на живота, на народното добруване и на културния възход, а такова благочестие, което според думите на апостола „е полезно за всичко, понеже съдържа обещание за сегашния и за бъдещия живот” (1 Тимотей 4:8).

Колкото по-дълбоко вникваме в живота и подвига на българските светци и колкото по-правилно оценяваме тяхната дейност в историческа перспектива, толкова повече се убеждаваме, че на тях е бил чужд духът на отрицанието и че те са били носители на положителен, съзидателен и творчески дух, който е съдействал за утвърждаването на българската самобитност, за запазването ѝ в критични времена, за културната изява на българския творчески гений. Нашата църковна и гражданска история потвърждава думите на знаменития френски писател Франсоа Шатобриан, че, когато се говори за светец, не бива да си представяме „някой прост и фанатичен инок, отдаден, поради тъпоумие или по опак нрав, на смешно суеверие”, нито пък да смятаме някогашните иноци като „безделни хора, които живеели в обилие — за сметка на човешките суеверия”. Затова не само историята, която отбелязва безсмъртните двигатели на народното и световното развитие, но и народът, който твори историята и има верен исторически усет, свидетелства за жизнения подвиг, за величавото дело и за големите заслуги на българските светци. Тяхната памет е жива в съзнанието на народа и се предава от род в род. Нашият народ е тачил и тачи светците си и с това е ставал и става съпричастник на духовни съкровища, участник „в наследството на светиите в светлина” (Колосяни 1:13). Ако хвърлим духовен поглед в миналото на българския народ, ние ще видим да сноват по прашните друмища и да се провират по труднопроходимите пътеки на родната земя почитатели и поклонници на светостта.Те идват не само в най-голямата национална светиня, Рилската света обител, но и във всички други по-близки и по-далечни манастири и свещени места, за да се поклонят пред своите небесни застъпници и закрилници и да наситят сърцата си с истинско боголюбие и пламенно родолюбие. Дори би могло да се каже, че българските праведници са канонизирани като светци по съборния глас на вярващия народ. В повечето случаи народът пръв е започнал да ги тачи и да им отдава поклонение и след това Църквата ги е включвала в своя месецослов и им е отреждала служби в богослужебните чинопоследования.

От година на година Българската православна църква все по-ревностно и подчертано величае родната светост и отдава богослужебна прослава на нейните знайни и незнайни носители. В това отношение тя изпълнява своя свещена длъжност, а също дава израз и на признателността си към родните светци, понеже ако тяхната светост не крепеше народния дух и не го подхранваше с вяра и благочестие, щеше ли тя тъй мъжествено да удържи напорите на враждебните сили, щеше ли да отбие ударите, които често пъти видимо я сломяваха, и щеше ли да оцелее като незагасващ светилник на Божията светлина и като верен страж на народностната ни самобитност и на културното ни наследство, та и днес така вдъхновено да благовести евангелската правда, да насажда християнската добродетелност, да се бори заедно с всички родолюбиви българи и хора с добра воля по цялата земя за запазване мира, за въдворяване социална правда и за изграждане един по-добър свят?

След възстановяването на древното си патриаршеско достойнство на 10 май 1953 година Българската православна църква, оценявайки по достойнство пламенното боголюбие и жертвеното родолюбие на двама исполини от нашето Национално възраждане – Паисий Хилендарски и Софроний Врачански — и вслушвайки се в благочестивия глас на изпълнението си, причисли тези изрядни служители на Църква и народ към богоносния и светозарен лик на българските светци. Първият бе канонизиран като светец и включен в бисерната огърлица на българското светийство при всенародното честване на 200-годишнината от написването на неговата забележителна „История славяноболгарская” на тържествено заседание на Светия Синод на Българската православна църква с решение от 26 юни 1962 година, а вторият — по случай всенародното честване на 150 години от блажената му кончина — на тържествено заседание на Светия Синод с решение от 31 декември 1964 година. За да не лиши някои от нашите братя и сестри, които са просияли със светост, от богослужебно споменаване и честване, Светият Синод на Българската православна църква богомъдро установи празник на всички български светци. С решение от 30 декември 1953 година той постанови неделния ден след Неделята на всички светии или по-точно втората неделя след Петдесетница да бъде посветена на всички български светии и в нея молитвено да се чества тяхната памет.

Велика е българската светост и безчислени са нейните многоценни духовни съкровища за православния ни народ, а също и за всички християни, понеже тя е призната по достойнство от Вселенската църква. Сияйни съсъди на българската светост като равноапостолните всеславянски просветители Кирил и Методий, св. Климент Охридски, св. Иоан Рилски, преп. Теодосий Търновски и др. се тачат също от други поместни православни църкви, а някои от тях и от Римокатолическата църква. Това е високо и заслужено междуцърковно и един вид международно свидетелство не само за светостта, апостолското достойнство, благодатната пълнота, духовната зрялост и жизнената сила на родната ни Църква, но и за великите постижения и неограничените възможности на българския духовен и културен гений. И тъй, българските светци ни свързват в неразривно общение с миналото и настоящето на народа ни, а също и с всички вярващи в Христа по широкия Божий свят. Тази връзка се извършва чрез силата на дейната обич, чрез всеотдайното служене на собствения народ, чрез високото съзнание за солидарност и сътрудничество с всички хора и народи за разширяване пределите на Царството Божие на земята, за мир, правда, обич и доброчестина на цялото човечество.

Забележка. За прослава не само на отделни български светци, но и общо на българската светост, много допринесе блаженопочиналият български патриарх Кирил. Виж използваните тук негови слова: „Прослава на българските светии”, „Неделя на всички български светии” (в „Път Господен”, т. I, София, 1957), „Великото служение на родните светии”, „За родната светост” (в „Път Господен”, т. II, София 1959), „За родните наши светии”, „Празник на родните светии”, „Светиите и ние” (в „Път Господен”, т. III, София 1961), „Озарение от родните светии” (в „Път Господен”, т. IV, София 1963), „Блаженство на светиите” и „Български светии” (в „Път Господен”, т. V, София 1965). Не малко е направил за възвеличаване българските светци Левкийският епископ Партений чрез съставените от него и издадени от Св. Синод на Българската православна църква църковни служби и жития в тяхна чест; виж също статията му „Българска светост” (в сп. «Духовна културав, 1954, кн. 6). Ценна е и статията „Ден на всички български светии” от прот. Д. Калев (в сп. «Духовна култура, 1964, кн. 6-7), която съдържа и кратка хронология и характеристика на известни български светци.
___________________
*Публикувано в Духовна култура, 1972, кн. 9-10, с. 19-29.

Същата статия тук е възпроизведена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Авторът, проф. д-р Иван Г. Панчовски (1914-1987) е дългогодишен преподавател в Катедрата по Догматическо и Нравствено богословие в Богословския факултет при СУ, който от 1950 до 1991 година се нарича Духовна академия. След 1991 година отново носи старото си име Богословски факултет при СУ.

Изображение: проф. д-р Иван Панчовски