Иеромонах Павел (Стефанов)

„Какво да направя, за да наследя живот вечен?“ (Лука 10:25) бил въпросът, зададен на Иисуса Христа от един законник, който присъствал сред Неговите слушатели. Излишно е да се търси някакъв скрит умисъл в запитването, което предшества тази изключителна притча[1], а още по-неубедително е да се предполага в него затаеното коварство на другите книжници, които открито изкушавали Спасителя (Иоан 8:6; Мат. 22:16). Сам по себе си въпросът не съдържа лукавство. Друго намерение се крие във въпроса за плащането на данък, защото, задаващият въпроса искал да постави Христа в безизходно положение. В искрения въпрос на законника (Лука 10:25) нямало желание за спор или насмешка. Това може да се заключи от отговора на Господа, който обикновено не отвръщал на коварни или ласкателни запитвания. Наистина, този книжник или законник (тяхната тъждественост се долавя от Мат. 22:35 и Марк 22:28) задал въпрос на Господа Иисуса, „изкушавайки Го“ (Лука 10:25). Ho не трябва да се забравя, че същото се казва и за друг законник (Мат. 22:35), който, както изглежда, „изкушавал“ Христа без умисъл. Дори Спасителят засвидетелствал за него: „Не си далеч от царството Божие“ (Марк 12:34). Фактически терминът „изкушавам“ означава само „изпитвам“, „проверявам“, а добронамереното или злонамереното изкушение се определя от подбудата, която го обуславя. Така например Бог „изкушава“ човека, като го подхвърля на изпитание и му открива тайните на собственото му сърце, които човек никога не би могъл да открие сам (Иак. 1:12). Той „изкушава“ човека, за да разкрие и укрепи добрите му качества (Бит. 22:1; Евр. 11:17) или за да предпази човека от заплашващото го скрито зло, да го подготви за борба и победа, да го смири и възвиси (Втор. 8:2,16). Само този, който носи напълно заслуженото име (Бит. 3:1-5) „изкусител“ (Мат. 4:3 – т. е. Дяволът – изкушава, за да озлоби хората и да умножи техните беди. Може да се предположи, че мълвата за новия Учител от Галилея дошла до ушите на законника и той решил да изпита и провери познанията на Христа, като Му зададе основния въпрос: „Какво да направя, за да наследя живот вечен?“На въпроса Христос отговорил с въпрос: „В закона що е писано? Как четеш?“. С това Сърцеведецът като че ли искал да каже: „Трябва ли да се разяснява, щом отговорът се съдържа в същия закон, който ти преподаваш и тълкуваш?“ Законникът в отговор цитирал текста (Втор. 6:5), свързан със самата същност на Закона (Лев. 19:18). Този човек явно притежавал добро духовно образование, тъй като посочил великата Божия заповед, призната за такава от Самия Христос (Мат. 22:36). Макар че книжникът още не бил схванал цялата важност и значение на тези думи, Господ му казал: „Право отговори; тъй постъпвай и ще бъдеш жив“. Без съмнение съвестта на законника била пробудена и както забелязва евангелистът, „той, като искаше да се оправдае, рече на Иисуса: А кой е мой ближен?“

Самият въпрос (подобно на този на св. апостол Петър: „Господи, колко пъти да прощавам на брата си, кога съгрешава против мене? (Мат. 18:21) не само можел да получи неправилно разрешение, но подсказвал и разколебаното душевно състояние на книжника. Той предварително желаел да му бъдат изложени подробно всички негови задължения към ближния, но сам разкривал колко малко разбирал любовта. Нейната същност се състои в това, че не познава граници, освен оставените от самия закон. Любовта е непрекъснато изплащан дълг към хората: „Не дължете никому нищо, освен взаимна любов“ (Римл. 13:8). По времето на Христа обаче въпросът за ближните се тълкувал от законниците различно. Като се позовавали на буквата на Закона, изложен от св. пророк Моисей в Лев. 19:18, повечето законници изключвали от числото на ближните всички „гоим“ (неевреи). А някои от законниците смятали за свои ближни само онези праведници, които им били равни по знание и познания. Те наричали всички други юдеи „грешници“, гнусели се от тях и ги презирали. Като предполагал, че Иисус Христос няма да се съгласи с подобно тесногръдо учение за ближните, книжникът запитал Спасителя: „А кой е мой ближен?“ Без по-нататъшно предисловие Христос разказал една чудна притча…„Един човек слизаше от Иерусалим в Иерихон“. Тук много точно е поставен глаголът „слизаше“, а не „отиваше“. Иерусалим се намира значително по-високо от Иерихон, който лежи почти на 200 м. под равнището на Средиземно море и пътуването до Иерусалим се смятало за „възхождане“ (Деян. 18:22). Тези два града отстояли един от друг почти на 150 антични стадия. Пътят се извивал сред камениста пустиня – „равнината, долина на Иерихон“ (Втор. 34:3; Иисус Навин 16:1). Иерихонската долина като оазис се отличавала с рядко плодородие, понеже се напоявала изобилно. Затова Иерихон се наричал „град на палмите“ (Втор. 34:3; Съд. 1:16; 2 Пар. 33:15). Слизайки по този път, човекът „налетял на разбойници, които го съблякоха“ и тъй като нещастникът вероятно се съпротивлявал, злодеите „го изпонараниха и си заминаха, като го оставиха полумъртъв“ (църковнославянски: „едва жива душа“). Картината е твърде реалистична. Разбойниците се постарали да не развалят дрехите на нападнатия, защото те били най-ценната част от плячката, и се погрижили да не бъдат опетнени от кръвта на жертвата. В „Юдейски древности“ (ХХ:6,1) и „За Юдейската война“ (ХI:12,5) историкът Иосиф Флавий споменава до каква степен било разпространено разбойничеството в Палестина. Блажени Иероним твърди, че пътят от Иерусалим за Иерихон на едно място се наричал „червен“ или „кървав“ (евр. „адумим“ — Иисус Навин 15:7; 18:7) поради множеството убийства, които се извършвали тук. Затова край пътя била изградена римска крепост с малък военен гарнизон за охрана на пътниците.

Когато нещастният пътник лежал в локва кръв, „случайно един свещеник слизаше по тоя път“. Би могло да се каже, че тази среща станала по съвпадение на обстоятелствата, но това, което ни се струва често обикновена случайност, е действие на Божия Промисъл, Който тайнствено съединява различните нишки на човешките действия в обща тъкан и докосва отрицателния полюс на нуждите на един човек с положителния полюс на помощта от друг човек. Недостигът влиза във връзка с изобилието, любовта възпълва немощта, имащият споделя с нямащия. Но свещеникът изпуснал благоприятния случай да окаже любов на ближния. Той живеел вероятно в Иерихон, както редица други свещеници и служители при храма, а сега се отправял към Иерусалим, за да служи пред Бога „по реда на своята смяна“ (Лука 1:8), или пък след смяната си се връщал вкъщи. Както и да е, той бил свещеник, който съвсем не разбирал „какво значи: милост искам, а не жертва“ (Мат. 9:13; Ос. 6:6). Колкото и ревностно да се подвизавал в изпълнението на своите свещени задължения, той оставил „най-важното в закона: правосъдие, милост и вяра“ (Мат. 23:23), защото „като го видя, отмина“.

„Също и един левит“ се отличил с не по-малко жестокосърдие, понеже „като стигна до същото място, приближи се, погледна“, но като видял безнадеждното положение на нещастника, „отмина“. Тацит в своята „История“ (V,5) изобразява с мрачни краски недружелюбния, враждебен характер на античните юдеи (според него), които презирали останалите народности, но с готовност бързали на помощ на своите по кръв и вяра. В случая липсва дори и тази добродетел. Законът изрично задължава юдеите да проявяват човеколюбие с думите: „Кога видиш осела на брата си или вола му, паднали на пътя, не ги оставяй, а ги дигни с него наедно“ (Втор. 22:4; Изх. 23:5). Не оселът или волът на ближния, а самият ближен лежал на пътя, но свещеникът и левитът избягали от него (ср. Ис. 58:7).

Несъмнено и двамата оправдали бездушието си с някакво извинение. Те припряно разсъждавали, че където един вече е пострадал, там и другите са заплашени от опасност, че разбойниците са скроили клопка и всеки миг могат да се върнат или че помощта е излишна, тъй като помагащият може да бъде заподозрян в престъпление. Вероятно свещеникът си мислел, че службата в храма не чака, а след него идва левит, върху когото лежи естественото задължение да окаже подобна помощ и който би го заменил в този случай. Левитът на свой ред може би разсъждавал, че ако би помогнал, това би означавало да оскърби по-старшия по служба (свещеник), да му отправи безмълвен упрек в жестокосърдие и безчовечност. С подобни доводи наум те оставали своя събрат да умира на пътя.„Един пък самарянин, който пътуваше, дойде до него“. Нуждаещият се страдалец не само не му бил сънародник, но дори принадлежал към чуждо и враждебно племе. Без да се смущава от егоистичен страх, без да заглушава в сърцето си чувството на състрадание и жалост, самарянинът „го видя и се смили“. Състраданието – този божествен дар – е споменато на първо място, тъй като всичко друго е негово следствие. Изпълнението на добродетелите било предоставено на отлъчения самарянин, чието име било ругатня за евреите и се отъждествявало с прозвището „еретик“ (ср. Иоан 8:48). Ще отворим малка скоба.

Христос нарича самарянина „другородец“ (гръц. „аллогенис“ — Лука 17:18). Традиционното мнение е, че самаряните са смесен народ, образуван от два елемента — езичници и юдеи, представители на десетте колена. Това мнение обаче не е основателно. В християнската древност самаряните били смятани за чисто езически народ[2]. В 4 Цар. 17 гл., където се говори за преселението на израилтяните, няма и дума за това, че някои от тях били оставени в Палестина или се смесили с кутийците и другите асирийски преселници. Истина е, че при пленяването на Юдея от асирийците (722 г. пр. Хр.) много бедни юдеи били оставени по домовете си (4 Цар. 25:12). Но в 4 Цар. 21:13 Бог, като заплашва Юда, говори: „И ще простра над Иерусалим мерилната връв на Самария и отвеса на Ахавовия дом, и ще изтрия Иерусалим тъй, както изтриват паница, – изтриват я и я захлупват“. Тази заплаха по отношение на Юда била отчасти неизпълнена поради разкаянието на народа, но се изпълнила напълно по отношение на Самария (4 Цар. 17:6, 23-24; Иер. 7:15; Иосиф Флавий, „Древности“, IX:14,1). Ако самаряните се смятали за чистокръвни юдеи, те биха се позовавали на това родство, за да бъдат допуснати до общение при възстановяването на храма, но думите им изключват предположение: „Ще градим и ние с вас, защото и ние като вас прибягваме към вашия Бог, и Нему принасяме жертви от дните на Асардана, сирийски цар, който ни пресели тук“ (1 Ездра 4:2). Когато Христос наставлявал 70-те Си ученици: „По път към езичници не ходете и в самарянски град не влизайте“ (Мат. 10:5), Той не правел отстъпка пред народните предразсъдъци, а настоявал, че първо трябва да се отива „при загубените овци от дома Израилев“ (Мат. 15:24).

Юдеите наричали самаряните „кутийци“, (4 Цар. 17:24), обвинявали ги, че се покланят също на образа на гълъб, проклинали ги в синагогите си, молели се Богу те да нямат участта на праведниците във възкресението и под никакъв предлог не ги приемали в числото на прозелитите, за да гарантират изпълнението на своите молитви. Според юдеите онзи, който приемал самарянин у дома си, навличал осъждане върху чедата си, а който вкусвал от неговата храна, все едно че бил ял свинско. Юдеите-зилоти били готови да претърпят всякакви лишения, но не и да прибягнат до помощта на „кутиеца“.

Разбира се, самаряните също не им отстъпвали по силата на проклятията и по проявата на вражда и злорадство. Доказателства за това намираме и в Евангелията (Иоан 4:9; Лука 9:53). Така например юдеите имали обичай да съобщават за настъпването на пасхалното пълнолуние на вавилонските пленници, като запалвали огън първо на Елеонската планина, а след това по върховете на планините – от хребета на Аврантида до бреговете на Ефрат. За да ги заблудят, самаряните давали подобен сигнал през нощта преди настъпването на този срок. Това заставило накрая юдеите сами да се заемат с изчисляване на новолунията. Според Иосиф Флавий, самаряните не само отказвали да дават подслон на юдеите, които отивали на поклонение в Иерусалим, но и умъртвявали мнозина от тях („Древности“, ХХ:6,1). Веднъж за ужас на юдеите (ср. 4 Цар. 23:13-14; Мат. 23:27; Лука 11:44; 19:11-16; Иез. 39:15) един самарянин влязъл тайно в Иерусалим и осквернил целия храм, като разхвърлял в него човешки кости („Древности“, XVIII:2,2; „За юдейската война“, II:2,13).

Но самарянинът от притчата не бил жестокосърдечен, въпреки че прекрасно знаел какво би направил на негово място всеки юдеин. Подробностите за грижите, с които той обградил нещастния чужденец, са изложени с трогателна точност. „Като се приближи, превърза му раните“ – и то с плат, откъснат от своите дрехи, „изливайки елей и вино“ – за очистване, а масло (зехтин) за смекчаване на острите болки и затваряне на раните (ср. Ис. 1:6). В древност елеят и виното се ценели високо на Изток и се смятали за целебни течности[3]. Като оказал необходимата първа помощ на ранения и съживил в него угасващата искра на живота, самарянинът „след това го качи на добичето си“ (ср. 2 Пар. 33:15) и с придържане „откара го в странноприемницата“.

На гръцки език съществуват два нюанса в понятието „странноприемница“ (Лука 2:7 и 10:34). В първия случай терминът „каталима“ се отъждествява с „хан“ или „хотел“ в почти днешния смисъл на думата, а във втория „пандохион“ повече съответства на ориенталския караван-сарай. Там самарянинът допълнително „се погрижи за него“. Със съзнанието, че не е изпълнил целия дълг на любовта, той предвидливо се постарал за по-нататъшните нужди на болния: „А на другия ден, като си заминаваше, извади два динария, даде на съдържателя и му рече: погрижи се за него; и ако потрошиш нещо повече, на връщане аз ще ти заплатя“. Оставената сума не е голяма, но не и дребна, както може да изглежда. Освен това самарянинът отивал в Иерусалим по работа или търговия и след два дена можел отново да се появи.

Притчата за милостивия самарянин е великолепна, дори ако я разглеждаме само в буквалния ѝ смисъл – като наставление за оказване на състрадание и за изява на любовта. Но тя се оказва още по-ценна и по-назидателна, ако се разгледат тълкуванията на повече църковни отци, които виждат в нея алегория за подвига на Господа Иисуса Христа. Среща се възражението, че такава екзегеза лишава притчата от цел и съдържание, но мнението им е напълно несправедливо. Сам Христос, Който се нарича „Син Човечески“, е съвършен Подател и Изпълнител на закона за любовта. Ако Неговият прием, и още повече – вярата ни в Неговата любов към нас, разпалват взаимното ни братолюбие, ние трябва да виждаме в Христа и в Неговото изкупление на падналото човечество вечен образец за самоотвержена любов – в противоположност на студенината и егоизма на свещеника и левита, които са представители на старозаветната теокрация.

Св. Амвросий Медиолански и ученикът му блажени Августин се задълбочават в мистичния антропологичен смисъл на притчата. За тях пътникът олицетворява човешката природа или Адам – представител и глава на целия човешки род. Той напуска Иерусалим – божествения град, и отива в Иерихон – града на греха, върху който лежи проклятие (Иисус Навин 6:26; 3 Цар. 16:34). Но оставил свещения град, отдалечил се oт Божието присъствие и насочил желанията си към чувствения свят, човек пада в ръцете на хищник и убиец (Иоан 8:44), лишава се от одеждата на първоначалната праведност и се покрива с тежките рани на греховни страсти и пожелания, чрез които изтича жизнената кръв на неговата душа. Възстановяването на човека би било невъзможно, ако не би останала в него искрата на божествения живот, от която се разгаря пламъкът на вярата. Когато ангелите съгрешили по свободното действие на волята си, падението им не било частично, а пълно. Положението на човека е по-различно. Той е оставен „полумъртъв“, съвестта му все още свидетелства за Бога и колкото и слабо той да се бори със злото, отвреме-навреме душата му се стреми да си възвърне изгубения рай. Неговото положение би било безнадеждно, ако човек трябва да се уповава само на слабите си сили, но в ръцете на всемогъщия и всеблаг Лекар няма място за отчаяние.

Само той може да излекува болния, да излее целебен балсам върху раните на неговата душа и ободрително да му рече: „В кръвта си живей!“ (Иез. 16:6). Моисеевият Закон не бил способен за това, защото „ако беше даден закон, който да можеше да животвори, то наистина оправданието щеше да бъде от закона“ (Гал. 3:21). Мнозина се приближили до падналия човек, но никой не успял да го спаси. Отминал великият патриарх Авраам, защото той не давал оправдание на другите, а сам бил оправдан чрез вярата си в Очаквания. Отминал Моисей, но не дал благодат, а само закон, който не води към съвършенство, защото оправданието не е от закона. Отминал първосвещеникът Аарон, но с жертвите си той не очистил човешките страсти от мъртви дела и не донесъл духовно служение. Отминали старозаветните образи на патриарха, пророка и свещенослужителя, които не могли да помогнат нито с воля, нито с действие, защото сами страдали от раните на човешкото естество. Само истинският Самарянин – Христос се омилостивил, понеже Сам Той е милосърдие, и излял елей върху нашите рани, т. е. Сам се вселил в сърцата ни чрез вярата (ср. Римл. 8:3).

Допълнително доказателство, че Господ под образа на самарянин разбира Сам Себе Си, откриваме в Евангелието. Юдеите хвърлили двоен упрек върху Христа: „Ти си самарянин и в Тебе има бяс“ (Иоан 8:48). Той би могъл да отговори: „Не съм самарянин и нямам бяс“, но отговорил: „В Мене бяс няма“. Следователно терминът, за който Той премълчал, косвено бил потвърден.

Ако трябва да се придаде точно значение на виното и елея, заедно със св. Иоан Златоуст можем да приемем, че елеят тук означава помазанието на Св. Дух, а виното – кръвта на страданията. Светите тайнства често се наричат „превръзки“ на душевните язви. Самарянинът, който слага ранения върху добичето си и сам върви пеш до него, ни напомня Богочовека, Който, макар и пребогат, обедня заради нас, за да се обогатим чрез Неговата нищета; Който „не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина“ (Мат. 20:28). Символът на странноприемницата се сближава с образа на Църквата – тази духовна лечебница, в която милостивият Син Човечески води всички избавени от властта на сатаната, за да бъдат излекувани и спасени (ср. Мал. 4:2; Ос. 14:4; Пс. 102:3; Мат. 13:15; Откр. 22:2; Числ. 21:9). Подобно на това как самарянинът не остава задълго в странноприемницата, така и Спасителят не пребъдва с лекуваните човешки души: „Ако не замина, Утешителят няма да дойде при вас; ако ли замина, ще ви Го пратя“ (Иоан 16:7). Така Той ни дарува богатството на благодатта, докато дойде отново „на връщане“.

Отделни тълкуватели търсят алегорично значение във всички подробности на притчата. В двата динария например те виждат намек за две тайнства или за двата Завета. По-добре е тук да разбираме всички благодатни дарове, дарът на изцеление, прощението на греховете, въобще властта, предоставена на Църквата и цялото ѝ домостроителство до второто пришествие на Спасителя. Самарянинът „извади два динария, даде на съдържателя и му рече: погрижи се за него“. Именно така Господ казал на св. апостол Петър и в негово лице на всички апостоли: „Паси моите овци; паси Моите агънца“ (Иоан 21:15-17; 20:22-23). На тях, както и на всички техни приемници, Христос поверил евангелското служение в качеството им на домостроители и пазители на Божиите тайнства, за да ги предават на Христовото стадо за здраве и спасение. Както на съдържателя било обещано: „Ако потрошиш нещо повече, на връщане аз ще ти заплатя“, така и Спасителят обявил, че никой труд не е напразен за Него, че стореното за най-малкия от Неговите братя ще бъде зачетено като сторено за Самия Него, че пастирите на Божието стадо, които го надзирават не принудено, а доброволно, не заради гнусна корист, а от усърдие, ще получат неувяхващия венец на славата, когато се яви Пастиреначалникът (1 Петр. 5:2-4).

Тази трогателна притча завършва с въпрос на Оня, Който Сам е божествена премъдрост. Христос се обърнал към законника: „Кой от тези трима ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците?“ Господ искал да поучи слушателите Си, че любовта притежава своя мярка като слънцето, което свети и грее по закона на собствената си същност, така че нищо не е в състояние да се скрие от неговата топлина и светлина. Законникът уклончиво отговорил на Христа: „Оня, който му стори милост“. Тесногръдата юдейска гордост му попречила да нарече самарянина „ближен“ на евреина, нападнат от разбойниците. Христос му повелил: „Иди и ти прави също така“ (Лука 10:37). Може да се предположи, че книжникът си отишъл от събранието по-смирен и по-човеколюбив. Думите на Христа опровергават мнението на протестантските тълкуватели, че в притчата се съдържало учение за оправдание с вяра. Напротив – тук се сочи бездната, която разделя нашите знания и действия и която ни пречи да осъществяваме в живота великия закон за любовта към ближния.

В Българската Православна църква винаги е осъзнавано значението на притчата за милостивия самарянин като нагледен пример за лична и обществена благотворителност. Тази дидактична, но благородна цел обуславя включването на илюстрации на притчата в паметници като Четириевангелието на цар Иван Александър (1355-1356)[4], Томичовия псалтир (ок. 1360)[5], стенописите на църквата „Св. Стефан“ в Несебър (1599)[6], „Рождество Христово“ в Арбанаси (1638)[7], трапезарията на Бачковския манастир (1643)[8].

_______________________
*Публикувано в Духовна култура, 1989, кн. 2, с. 18-24.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Понастоящем, декември 2011, авторът е архимандрит доц. д-р и е преподавател в Шуменския университет.

Същата статия тук е поместена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. За евангелските притчи вж. библиографията: W. S. Kissiger, The parables of Jesus. A histrry of interpretation and bibliography, Metuchen (N. J.), 1979. По-нови изследвания: Ю. И. Левин, Логическая структура притчи, УченьIе записки Тартуского гос. университета, 1982, вьIп. 576. Труд по знаковьIм системам, № 15, с. 49-56; C. Westerman, Vergleiche und Gleichnisse im Alten und Neuen Testament, Stuttgart, 1984, M. S. Kjärgaard, Metaphor and parable, Leiden, 1986 etc.

[2]. За самаряните вж. S. J. Isser, The Dositheans. A Samaritan sect in late Antiquity, Leiden, 1976; Samaritan documents relating to their history, religion and life, tr./ed. J. Bowman, Pittsburgh, 1977, A. Broadie, Samaritan philosophy, Leiden, 1981.

[3]. A. Wittenburg, Zur Qualität des Olivenöts in der Antike, Zeitschrift für Papyroiogie und Epigraphik,38, 1980, S. 185-189; L. Charpentier, Le mystére du vin, Paris, 1981.

[4]. Л. Живкова, Четвероевангелието на цар Иван Александър, С., 1980, табл. XXXIII.

[5]. М. В. Шепкино, Болгарская миниатюра XIV в. Изследование ПсалтьIри Томича, М., 1963, с. 77-78, ил. 60.

[6]. Църквата „Св. Стефан” – Несебър, Възстановени паметници на културата, НИПК, С., б. г., б. с.

[7]. Л. Прашков, Църквата „Рождество Христово” в Арбанаси, С., 1979, с. 91, ил. 75.

[8]. Б. Пенкова, Притчата за добрия самарянин и стенописите в трапезарията на Бачковския манастир, Изкуство, 1986, № 3, с. 28-32.