Архимандрит Юстин (Попович)

В някаква степен Свещеното Писание е животопис на Бога в тоя свят. В него Неописаният в някаква степен е описал Себе Си. Свещеното Писание на Новия Завет е животопис на въплътилия се Бог в тоя свят. В него е описано как Бог, за да открие Себе Си на хората, изпратил Бог Слово, Който се въплътил и станал човек и като човек разкрил на хората всичко, което Бог има, всичко, което Бог иска от този свят и хората в него. Бог Слово открил Божия план за света и Божията любов към света. Бог Слово е разкрил на хората Бога чрез словото, доколкото човешкото слово може да обхване необхватния Бог. Всичко, което е нужно на този свят и на хората в него Господ е изрекъл в Свещеното Писание. На всички въпроси Той е дал отговори в него. Няма въпрос, който може да измъчва човешката душа, ала на който да не е даден в Свещеното Писание или косвен, или непосредствен отговор. Хората не могат да измислят повече въпроси от отговорите, които са им дадени в Свещеното Писание. Ако не намериш отговор на някое свое питане в Свещеното Писание, това означава, че или си задал безсмислен въпрос, или не си знаел как да четеш Свещеното Писание и в него да прочетеш отговор.

В Свещeното Писание Бог е разкрил: 1) какво е светът; как се е появил; защо съществува; накъде върви; как ще свърши; 2) какво е човекът; откъде е дошъл; къде отива; от какво е, защо съществува, как ще завърши; 3) какво са животните, какво – растенията; защо ги има; за какво служат; 4) какво е добро; откъде е; към какво води; защо го има; как се постига; 5) що е зло; откъде е; как съществува, защо съществува и какъв ще е краят му; 6) какво са праведниците и какво – грешниците; как от грешник се става праведник и от възгордял се праведник – грешник; как се служи на Бога и как – на дявола; целият път от доброто до злото, от Бога до дявола; 7) всичко – от начало докрай; целият човешки път от тялото до Бога, от зачатието до възкресението от мъртвите; 8) какво е историята на света, историята на небето и земята, какво е историята на човечеството; техният път, цел и завършек.Изобщо, в Свещеното Писание Бог е казал всичко, което е трябвало да се каже на хората. В Свещеното Писание се намира биографията на всеки човек, на всеки без изключение. В него всеки от нас може да открие себе си, подробно описан и разкрит – всички свои добродетели и пороци, които имаш, можеш да имаш или да нямаш; ще намериш пътища, по които твоята душа и душата на всекиго се движи от грях към безгрешност, и целия път от човека до Бога и от човека до дявола. Ще намериш начини как да се освободиш от греха, ще намериш, с една дума, цялата история на греха и греховността и цялата история на правдата и праведниците. Ако ли си опечален, в Свещеното Писание ще намериш утеха; ако ли си тъжен – радост; ако ли си гневлив – кротост; ако ли си сладострастен – целомъдрие; ако ли си немъдър – мъдрост; ако ли си лош – доброта; ако ли си престъпник – милост и правда; ако ли си човеконенавистник – любов. В него ще намериш лекарство за всички свои пороци и страсти, и храна за всички свои добродетели и подвизи. Ако си добър, Свещеното Писание ще те научи как да станеш по-добър и най-добър; ако си усетлив, то ще те научи на ангелска нежност; ако си умен, то ще те научи на мъдрост. Ако обичаш красотата и музикалността на стила и словото, няма по-красиво, нито по-трогателно от словото в книгите на Иов, на Исаия, на Соломон, на Давид и на Иоан Богослов, и на апостол Павел… Тук музиката, ангелската музика е облекла вечните Божии истини в човешки слова.

Колкото повече човек чете и изучава Свещеното Писание, толкоз повече и повече намира причини да го изучава още по-продължително и непрестанно. То е – по думите на св. Иоан Златоуст – като благоухаещ корен, който колкото повече се трие, толкоз по-сладък мирис пуска.

Колкото е важно да се знае защо трябва да четем Свещеното Писание, също толкоз важно е да знаем как трябва да го четем. Светите отци начело със светия Златоуст са най-добрите ни наставници в това. Свети Иоан Златоуст е, тъй да се каже, написал пето Евангелие. Светите отци препоръчват сериозна подготовка за четене и изучаване на Свещеното Писание. А в какво се състои подготовката? Най-напред в молитвата. Моли се на Господа да просвети ума ти, за да разбираш словата на Свещеното Писание, и да изпълни с благодат сърцето ти, за да усетиш истинността на тези слова и живот. Съзнавай, че това са Божии слова, които Той лично ти говори и изрича. Молитвата, съединена с останалите евангелски добродетели, най-много прави човека способен да разбира Свещеното Писание.

А как да четем Свещеното Писание?Молитвено, с благоговение, понеже във всяка дума там е стаена капка вечна истина, а всички думи образуват безбрежния океан на Вечната Истина. Свещеното Писание не е книга, а живот, понеже неговите слова са дух и живот[2], затова и да ги разбираме можем ако направим техния дух – свой дух, и техния живот – свой живот. Това е книга, която се чете чрез живота – чрез прилагане на дело. Първо трябва да се преживее, а сетне – да се разбере. Тук са в сила следните думи на Спасителя: „Който иска да върши волята Му, ще разбере, дали учението Ми е от Бога“[3]. Върши, за да разбереш. Това е основното правило на православната екзегеза. В началото човек обикновено чете Свещеното Писание бързо, а сетне все по-бавно, докато най-накрая не почне да чете дума по дума, понеже във всяка дума открива безкрайна истина и неизразима тайна. Всеки ден чети поне по една глава от Стария и Новия Завет, ала редом с това върши на дело и по една добродетел. Върши я дотогава, докато тя не ти стане навик. Да речем, първо се заеми с прощаване на оскърбленията. Нека това ти стане всекидневно задължение. И при това се моли на Господа: „Благи Господи, дай ми любов към моите оскърбители!“ И когато тази добродетел ти превърнеш в навик, тогава всяка друга подир нея ще ти стане по-лека и тъй – до последната. Главното е да четеш Свещеното Писание все повече – което разумът не успее да разбере, ще го усети сърцето, ала дори ако разумът не разбира и сърцето не усеща, ти пак чети, понеже чрез четенето сееш в душата си Божии слова, а в нея те не ще се изгубят, но постепенно и незабележимо ще преминат в естеството на твоята душа и над теб ще се изпълнят словата на Спасителя за човека, който хвърля семена в земята „и спи, и става нощя и дене; а как пониква и расте семето, той не знае“[4]. Главното е: сей, а Бог е, Който дава и прави посятото да расте[5]. Само не бързай да жънеш успехи, та да не заприличаш на човек, който днес е сял, а утре вече иска да жъне.Докато четеш Свещеното Писание, влагаш в тестото на душата и тялото си квас, който постепенно набъбва, прониква в душата докато не я пропие цялата и не я закваси с евангелска истина и правда. Във всеки случай, притчата на Спасителя за сеяча и семето може да се приложи към всекиго от нас. В Свещеното Писание на нас е дадено семето на Божията истина. Когато го четем, ние сеем това семе в душата си и то пада върху каменисти и трънести места в душата, а нещо попада и върху добра земя в сърцето ни и там ражда плод. А когато видиш плода и го вкусиш, тогаз от радост ще поискаш и каменистите и обраслите с тръни места в душата си да разчистиш, изореш и засееш със семената на Божиите слова. Знаете ли кога човек е мъдър в очите на Господа Христа? Когато слуша Неговите думи и ги изпълнява. Начало на мъдростта е да се слушат Божиите слова[6]. Всяка дума на Спасителя обладава мощ и сила да изцелява и от телесни, и от духовни болести. „Кажи само дума и слугата ми ще оздравее“[7]. Спасителят каза дума – и слугата на стотника оздравя. Както някога, тъй и сега Господ не престава да изрича думите Си и към тебе, и към мене, и към всички нас. Ние трябва само да се спрем, да се задълбочим в тях и да ги приемем с вярата на стотника. Тогава и с нас ще стане чудо и душата ни ще оздравее, както е оздравял слугата на стотника. Защото в Евангелието пише и това: „ … доведоха при Него мнозина, хванати от бяс, и Той с една дума изгони духовете и излекува всички болни“[8]. Това Господ Иисус върши и днес, понеже Той „е същият вчера, и днес, и вовеки“[9].На Страшния съд ще бъдат съдени ония, които не слушат словата Божии и на тях ще им бъде по-тежко в съдния ден, отколкото на Содом и Гомора[10]. Внимавай, на Страшния съд от тебе ще се иска да дадеш сметка за това какво си сторил с Божиите слова, дали си ги слушал и усвоявал, дали си им се радвал или си се срамувал от тях. Ако си се срамувал от тях, то и Господ ще се срамува от тебе, когато дойде в славата на Своя Отец заедно със светите Си ангели[11]. Малко са човешките думи, които не са пусти и празни, затова малцина са думите, заради които няма да бъдем осъдени[12]. За да избегнем това, трябва да изучаваме и научим словата Божии от Свещеното Писание, да ги направим свои, защото затова Бог ги е казал на хората, та да ги усвоят те, а чрез тях – и самата истина Божия.

Във всяко слово на Спасителя има повече вечност и непреходност, отколкото в цялото небе и цялата земя с целокупната тяхна история. Затова Той е рекъл: „Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат“[13]. Това означава: в словата на Спасителя е Бог и всичко Божие, затова те не могат да преминат. Усвои ли ги човек, той става по-непреходен от небето и земята, защото в тях има сила, която прави човека безсмъртен и вечен. Изучаването на Божиите слова и изпълняването им на дело прави човека сродник на Господа Иисуса. Това Той Сам е заявил, когато е рекъл: „Моя майка и Мои братя са тия, които слушат словото Божие и го изпълняват“[14]. Това означава: ако слушаш и четеш словата Божии – ти си наполовина брат Христов; ако ли пък ги изпълняваш – то изцяло си брат Христов. А това са радост и предимство по-големи и от ангелските. Чрез изучаването на Свещеното Писание в душата се разлива някакво блаженство, което не прилича на нищо земно. За това именно е говорел Спасителят, когато е казал: „Блажени са … , които слушат словото Божие и го пазят“ (Лука 11:28).Велика е тайната на словото. Толкова велика, че Самото второ Лице на Светата Троица – Господ Христос – се нарича в Свещеното Писание: Слово=Логос. Бог е Слово (Иоан 1:1) – всички слова, които идват от това вечно и абсолютно Слово, са изпълнени с Бога, с Божия истина, вечност и правда. Ако тях слушаш, ти слушаш Бога. Ако ги четеш, четеш непосредствено Божиите слова. Бог Слово стана плът, стана Човек (Иоан 1:14) и гъгнивият и бръщолевещ човек проговори словата на вечната Божия истина и правда.

В словата на Спасителя се съдържа някакъв нектар на безсмъртието, който чрез четенето на Неговите слова капка по капка капе в душата на човека и я оживява от смърт в живот, от преходност към вечност. Това Спасителят изявява с думите: „Истина, истина ви казвам: който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен, и… е минал от смърт към живот“ (Иоан 5:24). Това ще рече: чрез слушането и изучаването на словото Божие ти се учиш на безсмъртие и вечност, учиш се на безсмъртен и вечен живот, а ако вярваш в тях с пълна вяра, вече си научил що е вечен живот и си преминал от смърт към живот. Затова Спасителят категорично твърди: „Истина, истина ви казвам: който спази словото Ми, няма да види смърт вовеки“ (Иоан 8:51). Всяко Христово слово е изпълнено с Бога, затова когато то влезе в човешката душа, тя се очиства от всяка нечистота. От всяко Негово слово излиза сила, която очиства от греха. Затова Спасителят на Тайната вечеря е казал на учениците Си – тези неотстъпни слушатели на словата Му: „Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал“ (Иоан 15:3). Всичко, което е написано в Свещеното Писание, Господ Христос и Неговите апостоли наричат: слово Божие, слово Господне[15], и ако не го четете и приемате за такова, тогава ще останете в мрака на гъгнивите и пелтечещи, празни и пусти човешки думи.

Всяко слово Божие е изпълнено с Божия истина, която, влезе ли в душата, я освещава за цяла вечност. Затова Спасителят се обръща с молитва към Своя небесен Отец: „Отче… Освети ги чрез Твоята истина; Твоето слово е истина“[16]. Не приемаш ли словото Христово като слово Божие, като слово на Истината, тогава лъжата и бащата на лъжата, които са в тебе, въстават срещу него.Във всяко слово на Спасителя има много свръхестествена сила и благодат – това именно облагодатява душата на човека, когато словото Христово я посети. Затова светият апостол нарича цялото домостроителство на спасението „слово на благодатта“ на Бога[17], „слово на истината“[18], „слово на живота“[19]. Като жива, благодатна сила, словото Божие действа в човека чудотворно и животворно, ако човек го слуша с вяра и приема с вяра[20]. Всичко е осквернено от греха, но всичко се и очиства – чрез словото Божие и чрез молитва, всичко, всяко творение – от човека до червея[21]. Чрез истината, която носи в себе си, чрез силата, която има в себе си, словото Божие е „по-остро от всеки двуостър меч: то прониква до раздяла на душа и дух, на стави и мозък, и преценява помисли и намерения сърдечни“[22]. Пред него и за него няма нищо тайно. Защото всяко слово Божие има в себе си нещо от вечното Божие Слово-Логос – то притежава силата духовно да ражда и възражда хората. И когато се ражда от Него, човекът се ражда от Истината. Ето защо свети апостол Яков пише на християните, че тях ги е родил Бог Отец чрез словото на истината[23], а свети Петър им казва, че са възродени от словото на живия Бог, Който пребъдва вечно[24]. Всички Божии слова, които Бог е говорил на хората, идват от Вечното Слово – Логос, Който е Слово на живота и дава живот вечен. Когато живее чрез това Слово, човек се оживява от смърт в живот; като се изпълва с вечен живот, човек става победител на смъртта и участник в божественото естество[25] и блаженството му не ще има край.

Във всичко това главното, най-главното е вярата и чувството на любов към Господа Христа, защото пред топлината на това чувство се открива тайната на всяко Божие слово, както под топлината на слънчевите лъчи се разтварят листите на благоухайните цветя. Амин.

_______________________________________________________________

Източник http://bulgarian-orthodox-church.org/. Лекция на отец Юстин, професор и педагог по богословие. Лекцията е изнесена на братска среща на Богословското богомолно братство „Свети Сава“ в Сремски Карловци, 22 декември 1929 година.

[1]. Превод от сръбски език, инок Евтимий (Хинов) – от „Тълкование на светото Евангелие според Матея“, Предговор.

[2]. Иоан 6:63

[3]. Иоан 7:17

[4]. Марк 4:26-29

[5]. 1 Кор. 3:6

[6]. Мат. 7:24-25

[7]. Мат. 8:8

[8]. Мат. 8:16

[9]. Евр. 13:8

[10]. Мат. 10:14-15

[11]. Марк. 8:38

[12]. Мат. 12:36

[13]. Мат. 24:35

[14]. Лука 8:21

[15]. Иоан 17:14; Деяния на светите апостоли 6:2; 13:46; 16:32; 19:20; 2 Кор. 2:17; Кол. 1:15; 2 Сол. 3:1.

[16]. Иоан 17:17.

[17]. Деяния на светите апостоли 20:32.

[18]. Еф. 1:13.

[19]. Фил. 2:16.

[20]. 1 Сол. 2:13.

[21]. 1 Тим. 4:5.

[22]. Евр. 4:12.

[23]. Иак. 1:18.

[24]. 1 Петр. 1:23.

[25]. 2 Петр. 1:4.

Изображения:

№ № 2, 5, 6 и 7 – книги от автора (източник http://www.yahdex.ru).

№ № 1, 3 и 4 – авторът (№ 4 е икона, защото е канонизиран през 1993 г.). Източник http://www.yahdex.ru.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-367

Йост ван Росум

Църквата е дар от Бога, тя не е рожба на нашите човешки усилия, а е наша Алма Матер, наша Майка хранителка. Тя ни дава Христос. Богословието е необходимо, за да осъществява Църквата, но именно като опит и Предание, свързано с нас. Богословието трябва да бъде църковно, то не може да бъде просто самоцел или вид хоби за интелектуалци.

Църквата, по думите на св. Ириней Лионски, е „засадена като рай в този свят“ (Против ересите V, 20, 2), но този свят е паднал. Освен това Църквата често е трябвало и дори все още трябва да съществува в общество, което не е християнско или е дори враждебно спрямо християнството; или в едно общество, което не е враждебно към Църквата и християнството, но пък е напълно секуларизирано. В подобни секуларизирани общества се повдигат проблеми, на които Църквата трябва да даде отговор, ако иска да бъде от значение за съвременния човек, към когото да отправя своите послания. Всъщност, за Църквата не е важно да бъде „значима“, за да оцелее, защото Христос е обещал да бъде с нея до свършека на света и че „портите адови няма да ѝ надделеят“. Напротив, за самия свят е важно Църквата да бъде значима за него, защото Христос дойде, за да спаси „този свят“. Това е задачата на богословието.

Секуларизмът

В този доклад ще се съсредоточа върху секуларизма и проблемите, повдигнати в секуларизираната култура на Запад, като например връзката между богословието и науката, моралните проблеми, духовните въпроси и др.

Секуларизмът може да се определи като мироглед, в който Бог вече не е в центъра на нещата. Светът се разглежда като нещо неутрално, съществуващо само по себе си. Секуларизмът не е непременно синоним на атеизъм. Той по-скоро се основава на принципа, че Бог и светът са разделени един от друг. Секуларният човек отрича например възможността за съществуването на чудеса и не разсъждава върху наличието на живот след смъртта. Секуларизмът е дълбоко вкоренен в западната култура: религиозното изкуство на Ренесанса е светска форма на религиозно изкуство. Особено след епохата на Просвещението, развитието на науката и нейният оптимистичен поглед върху света са допринесли за този мироглед.

Богословие и наука

Позволете ми да започна с първия проблем: богословието и науката за произхода на света. Особено в Америка и сега продължава дискусията между „еволюционисти“ и „креационисти“. От едната страна са креационистите, които се придържат към буквата на Библията и обясняват текста на първите глави от Книга Битие в буквален смисъл. От другата страна са еволюционистите, които твърдят, че произходът на човека и възникването на света е дълъг еволюционен процес. Често този въпрос се опростява и стеснява до това дали да се придържаме към буквата на Библията. Но ключовият проблем трябва да бъде убеждението, че от самото начало човекът е сътворен по Божи образ и подобие. С други думи, задачата на богословието е да задава правилните въпроси и да поставя реалните проблеми. Богословието трябва да посочва същността на вярата и това, което е от съществено значение в този дебат. Учените могат и да докажат, че от самото начало на света е имало еволюция във външната форма на човешкото тяло. Но богословието трябва твърдо да държи на вярата на Църквата, че Бог от вечност има специален план за човечеството и че човекът е различен от всички други животни. Човешкото съществуване не е случайно, а част от вечния план или тайната на Бога. Светоотеческото богословие говори за божествените logoi (т. е. „божествени мисли и идеи“) във връзка с творението. Св. Симеон Нови Богослов пише в предпричастната си молитва, че „Божиите очи вече са видели делата, които все още не съм сторил“ и че „в Неговите книги са записани все още несторените дела.“

Богословието не трябва да се страхува от науката. Съществува „богословие на страха“, фундаментализъм, който отказва диалог с науката. Това отношение е същото като на секуларизма: науката и религията се разглеждат като два напълно различни свята, често противоположни един на друг. Но ако Църквата иска да бъде значима в света, или по-добре, ако счита за своя задача да съществува заради света, тя не бива да затваря очи пред проблемите, повдигнати от съвременната наука. Църковните Oтци са пример за това. В коментара си върху първите глави на Битие – „Шестоднев“, св. Василий Велики показва голямо познаване на науката от своето време, и по-точно на гръцката философия. Вярно е, че той често напада теориите на различните философски школи, свързани с произхода на света и иска да ни разкрие творението като тайнство. Но дори и съвременната наука трябва да признае, че съществуването на земята и вселената е една голяма тайна. Защото въпреки всички научни открития, винаги ще остане една точка, където човешкият разум трябва да спре. Ако е имало „голям взрив“ (любопитното е, че св. Василий достига много близо до тази съвременна теория, казвайки, че изразът „в начало“ означава „в рамките на един-единствен момент“), то трябва да се зададе въпроса: а какво предхожда големия взрив или какво го е причинило, и така нататък…

Ако пък искаме да разглеждаме първа глава на Битие като поема, а не като исторически разказ, и поради тази причина сме склонни да приемем възможността за теорията на еволюцията, възниква трудният въпрос: в кой момент на този еволюционен процес са се случили падението на човека и смъртта, като негов резултат? Богословието също трябва да признае своите граници и да заяви открито, че не може да реши всички въпроси. Ако всички въпроси могат да бъдат решени, вярата ще загуби значението си… Достоевски формулира това по един изключителен начин: „Дори науката да ми докаже, че истината не е с Христос, тогава аз ще предпочета да бъда с Христа, а не с истината.“ Задача на богословието е също така да отправи призив към нашето смирение. Св. Григорий Нисийски проявява такова смирение в друг контекст, като казва, че човешкият ум не е в състояние напълно да разбере същността на Бога и следователно не може да обясни разликата в произхода на Сина и на Светия Дух , Единият роден от Отца и Другият – изхождащ от Отца…

Друг пример е проблемът как да се съвмести вярата в Бога с наличието на природни бедствия и в тази връзка – с човешкото страдание, по-специално със страданията на невинните. Природните бедствия, като земетресенията например, могат да се обяснят научно. Но как богословието отговаря на това? Рационалният и лесен отговор не е достатъчен, например че те са резултат от първородния грях, който има също и космически последствия. Макар на рационално ниво това обяснение да е донякъде удовлетворително, то на екзистенциално ниво отговорът не задоволява. Човек винаги ще си задава въпроса как Бог допуска човешкото страдание, особено страданията на невинните и в частност, ако това страдание не е причинено от грешния човек? И тук богословието в крайна сметка трябва да запази мълчание и да се смири, защото „светът“ не приема лесни отговори на въпроси, които докосват дълбините на нашето човешко съществуване.

Друг пример за границите на богословието е въпросът за смъртта, по-специално какво се случва след нашата смърт. Няма официална доктрина на Църквата по този въпрос. И никой не се е върнал, за да ни разкаже за това, дори Лазар. Единственият отговор на Църквата е радостта от Възкресението, в което тя кара своите чеда да участват. И това е достатъчно. Светът иска обяснения или просто отрича идеята за живот след смъртта. Налице са много случаи на „преживявания близки до смъртта“, които могат и трябва да бъдат разгледани научно. Богословието не бива да се бои от научни изследвания в тази област. Но богословите, които смятат, че са в състояние да обяснят какво се случва с душата след смъртта правят опит да надхвърлят границите на богословието. Така и в този случай вярата и мълчанието могат да бъдат единственият богословски отговор.

Въпроси относно човешкия живот

Основните проблеми, с които богословието трябва да се справя в едно секуларизирано общество засягат човешкия живот: моралните проблеми, въпросите по отношение на смъртта и живота (т. нар. биоетика). И в тази област богословието трябва да сведе всички проблеми до един основен принцип: творението и следователно животът са дар от Бога. Основният грях тук е гордостта, желанието да бъдеш равен на Бога и да си независим от Него. Ето защо, секуларизмът може да се определи като главния грях (основната „ерес“, както казваше отец Александър Шмеман) на нашето време. Тук се крие ключът към отговорите на всички въпроси от тази област. Църквата не винаги има ясно очертани отговори по тези морални въпроси. „Каноните“ на Църквата не отразяват всички съвременни проблеми. Освен това, каноните не са „закони“, които ни се налагат, а „правила“, „насоки“. И те не дават богословските причини, поради които даден Събор или църковен Oтец е взел такова и такова решение. Поради тази причина се нуждаем от богословски размишления по тези въпроси. Има две страни относно етичните проблеми: 1. Съществува официално правило и 2. Има пастирско (практическо) приложение. Въпроси, касаещи човешкия живот, като например абортите или евтаназията, трябва да започнат с един основен принцип: животът е свещен, защото е дар от Бога. Грях е да убиеш някого, дори себе си. Въпреки това, може да има обстоятелства, при които към това основно правило да се приложи принципа на „икономѝята“, например когато в случай на медицински усложнения при раждане, лекарите трябва да избират между живота на майката и този на детето.

Човешкият живот е свещен, а също и човешкото тяло. В съвременното светско общество, практиката на кремиране на починалите се превърна в обичайна практика. Но според официалната традиция на Църквата, починалите се погребват с уважение към тялото, което е дар от Бога и храм на Светия Дух. Трупът е същото онова тяло, с което човекът се е молил по време на земния си живот и чрез което е приемал Светото Причастие. Следователно, то не бива да се унищожава с огън, като някакво покривало, което вече може да се изхвърли. Освен това, има тайнствен (може да се каже „сакраментален“) съюз между гробницата на Христос, между животворящия Гроб на Възкресението, и нашия собствен гроб. Ключът към този въпрос е антропологията, същата цялостна антропология, която може да се открие в трудовете на св. Ириней срещу гностиците: тялото формира част от личността. Така става ясно, че Църквата по принцип трябва да отхвърли кремацията. Само в някои случаи, когато по практически причини тя се налага, църковните власти могат да я позволят по „икономѝя“, защото кремацията не може да попречи на телесното възкресение – мнозина са загинали в огън, много мъченици са изгорени живи.

Особено труден въпрос, повдигнат от съвременното общество, е трансплантацията на човешки органи. Това е нов проблем и следователно няма ясни отговори, дадени от Църквата. Богословието в този случай трябва да разсъждава по въпроса „що е личност?“. Дали имплантирането на нови органи в човешкото тяло променя човешката личност? Православното богословие трябва да изходи от постулата, че характеристика на личността е нейната уникалност: всеки човек е уникален и като такъв, по воля Божия, не може да се смесва с друг човек (същият принцип се прилага и към трите Божествени Ипостаси). Всеки човек е тайна и тялото, такова каквото го имаме, принадлежи на конкретния човек и е част от тази човешка личност. То също така е дар от Бога. Възниква въпросът: дали с прилагането на новите техники за трансплантация не извършваме греха на желанието да бъдем равни Богу, или тези нови техники можем да разглеждаме също като дар от Бога (защото те са се появили, благодарение на нашите мозъци, които са ни дадени от Бога и затова имаме капацитета за разработване им)? Ако някой изхожда от последната гледна точка, то трансплантацията на човешки органи може да се разглежда като акт на любов към ближния. Особено, когато родител дава своя здрав бъбрек на болното си дете например…

Светското общество, разбира се, няма морален проблем с този въпрос, защото разглежда човешките същества като независими от Бога. Що се отнася до богословието, за да има ясно становище по този въпрос, за него е важно да разбере дали науката е в състояние да докаже, че личността не се променя чрез този акт. Диалогът между науката и богословието трябва да определи границите, до които медицинската наука може да достигне.

Мястото на жените в Църквата

Един въпрос, който често се повдига в последно време е за мястото на жените в Църквата. Той също е следствие от нашата секуларизирана култура с нейния акцент върху равнопоставеността между половете. Въпросът за възможността за ръкополагането на жени за свещеници е повдигнат за първи път в протестантски среди (по-специално в Англиканската църква). В резултат, православни богослови също са принудени да разгледат този проблем. Той им е наложен отвън. Това е нов проблем и богословите е трябвало да помислят по въпроса има ли богословска причина, с която да се обясни древната традиция на ръкополагането само на мъже за светите тайнства на Църквата. Оказало се, че въпросът не е десен. Един от първите аргументи, за да се обясни традицията на Църквата е разбирането за свещеника като „образ“ или „икона“ на Христа. Но нещата не са толкова прости, защото този аргумент лесно може да доведе до римокатолическата доктрина за свещеника, който действа в Евхаристията in persona Christi, тоест, свещеникът се идентифицира с Христос и така замества Христа в Евхаристийната служба и има „властта“ да извършва „освещаването“ на светите Дарове в Евхаристията, произнасяйки установителните слова. В резултат на това понятието за Христос като единственият Първосвещеник, като единственият реален Извършител, може да бъде пренебрегнато или забравено. Понятието за свещеника като „икона на Христа“ може да доведе до клерикализъм и до представата, че свещеникът е „свят човек“, който има „силата“ да претворява хляба и виното в Тяло и Кръв Христови.

Така възниква въпросът: ако идеята, че свещеникът е „образ“ или „икона“ на Христа трябва да бъде отхвърлена, то означава ли това, че няма богословско оправдание за изключването на жените от свещенството? Дали е само въпрос на традиция, с малко „т“, основана на културни обичаи, както смятат повечето протестантски богослови? Преди да започне богословската рефлексия, съществува интуиция. Интуитивно повечето, ако не и всички православни богослови ще кажат „не“ на идеята за жени – свещеници и епископи. Налице е на първо място една вековна традиция на Църквата. Принцип на тази традиция е, че Църквата не е „демокрация“, а както учи св. апостол Павел, тя е „тяло“, тоест тялото на Христа. Ето защо православните богослови не могат да подходят към този проблем от светска гледна точка. Аргументът за „равни права“ на мъжете и жените в Църквата не може да се прилага към Църквата. Самото понятие „тяло“ предполага йерархия. В Църквата има онтологично единство на членовете ѝ, но с различност на функциите им. Епископът, а също и свещеникът, е преди всичко член на Църквата, но неговото служение предполага повече отговорност в сравнение с другите служения в Църквата.

Мисля, че по този въпрос, Църквата дава някои съвети или насоки. Що се отнася до този конкретен въпрос, изглежда богословието, в смисъл на интелектуална аргументация, не дава отговор, но има някои истини, които принадлежат към вътрешния живот на Църквата и не могат да бъдат схванати от хората извън нея.

Да вземем друг пример: тайната на смъртта на Божията Майка. Римокатолическата църква е счела за необходимо да обяви Нейното възнесение за догмат, а Православната църква мълчи за това. Но има някои намеци, като например факта, че Преданието никога не споменава за съществуването на мощи на Божията Майка. Има и литургични текстове, които намекват за вярата в Нейното възнесение, но това е всичко. Това е истина, която Църквата пази за себе си, защото външният свят няма да я разбере.

Същото важи и за Възкресението. То е сърцевината на вярата на Църквата, основата на самото ѝ съществуване. Но то е тайна, в която може да се вярва и да се преживява само в Църквата. Външният свят, тоест секуларизираният свят, не може да го приеме и счита вярата във Възкресението за „глупост“.

Да се върнем към въпроса: защо само мъже се ръкополагат за епископи и свещеници? Мисля, че богословието тук запазва мълчание и отговорът е ясен само за членовете на Църквата. Каква е същността на епископското служение? Някой може да каже: да води паството си, като пастир. Макар че богословието трябва да отхвърли идеята за епископа като „икона“ на Христа, всеки вярващ е склонен да прави сравнение между епископа и Христа, Който е истинският Пастир на Църквата, както и истинският Първосвещеник. Официалното богословие трябва да отхвърли всяка идентификация на епископа или свещеника с Христос, както вече отбелязахме, но Преданието на Църквата е видяло известна връзка между тях. Епископът не е Христос, но неговото служение следва да ни води към Христа, като Го направи присъстващ за нас. Тази „връзка“ между епископа и Христа е причината, поради която Църквата инстинктивно никога не е ръкополагала жени за това служение. В тези разсъждения трябва да се включи и тайната на Въплъщението: фактът, че Логосът прие мъжко тяло и че Той не се яви просто като „Дете“ на Бога, а като Син Божи. Но дали външният, секуларизиран свят някога ще успее да разбере всичко това?

Тук по-скоро сме в областта на разграничението, направено от св. Василий в неговия трактат за Светия Дух, между dogmata и kerygmata. „Dogmata“ са основни истини, които всеки вярващ знае, но които не са записани и не са обявени открито. Богословието пък, напротив, принадлежи към „kerygmata“, официалните учения на Църквата, които са обявени открито. Тук отново виждаме границите на богословието. Има някои истини, които са „отвъд богословието“ и които принадлежат по-скоро на опита, предаван само в Църквата и които не трябва да бъдат обявявани открито на външния свят.

Що се отнася до конкретния въпрос, отново забелязваме колко е важно за богословието да знае своите граници. Християнството не е философия и не дава рационални отговори на всички въпроси, идващи от външния, секуларизиран свят. Мисля, че на въпроса за жените и свещенството трябва да се отговори в този смисъл. Това е въпрос, който никога не е бил повдиган в рамките на Православната църква, но ѝ е наложен отвън. След като човек влезе в Църквата и разбере мистичната връзка между свещеника и Христа, той никога не би започнал да спори за „равните права на жените“, както това се прави в светския, демократичен свят. Фактът, че православното богословие не е дало категоричен отговор на този въпрос не означава, че то одобрява ръкополагането на жени.

Западният, секуларизиран свят е готов да обвини Църквата в дискриминация заради отношението ѝ към жените. Ето друг пример: второ правило на св. Дионисий Александрийски (III век), който забранява на жените да приемат свето Причастие и дори да влизат в храма по време на периода на менструация. Тук богословието трябва да е в състояние да прояви разсъдителност, за да се направи разлика между съществено и несъществено. Дали всички канони имат еднаква стойност? Има ли канони, които са остарели, бидейки белязани с конкретен исторически и културен контекст? В този конкретен случай се забелязва силен старозаветен акцент върху „чистота“ и „нечистота“. Но Новият Завет не е проповядва ли, че Църквата е преодоляла буквата на закона, както това ясно е заявено в периода на иконоборството? Иконоборците се позовавали на текстове от Стария Завет, които забраняват правенето на изображения. Но Църквата решила, че образите или иконите на Христа изразяват вярата във Въплъщението, и именно по тази причина старозаветните текстове за изображенията вече не са валидни.

И така, задача на богословието е да проявява разсъдителност. Вторият пример, който искам да дам по отношение на същата тема е следният. В много православни църкви на Запад жените вече не покриват главите си в храма. В някои енории дори има дискусии по този въпрос. Нали св. апостол Павел учи, че жените трябва да си покриват главите в църквата? В контекста на секуларизираното общество, което подчертава равенството между двата пола, тази традиция може да се разглежда като друга форма на дискриминация на жените. Макар този въпрос да изглежда твърде дребен и дори маловажен за „сериозните“ богослови, тук отново има задача за богословието, а именно да се прецени кое е същественото в него. Съществува ли богословска причина зад тази традиция или тя трябва да се разглежда само в историческия и културен контекст, в който св. Павел е написал този текст?

Възможно е тук св. апостол Павел само да казва, че Църквата трябва да следва обичаите на тогавашното общество, които предписвали носенето на покривало от жените. Някой може да възрази, че този текст на св. апостол Павел вече не е актуален, тъй като днес жените в секуларизирания свят вече не носят забрадки. За съзнанието на православните християни е ясно, че тези традиции не са от същото ниво като въпроса за жените и свещенството. Мълчаливото изоставяне на тези две традиции в хода на времето: възбраната за жените да се причастяват по време на определен период, както и заповедта да си покриват главите в църквата (второ правило на св. Дионисий Александрийски, 1 Коринтяни 11:10-16), не променя Църквата в нейната същност, докато ръкополагането на жени за свещеници означава радикална промяна на структурата на Църквата. Така че истинският въпрос по отношение на всички тези теми е: в кой случай имаме радикална и съществена промяна на Църквата? Това е и критерият за ерес: ереста може да се определи като учение, което напълно променя Църквата и вярата на Църквата.

Богословието трябва да бъде „църковно“

На светското общество трябва да се обясни, че сърцето на Църквата е Литургията, особено служението на Евхаристията и Пасхалното тайнство. Защото литургията съдържа ключа към отговора на секуларизма. Църквата е в света, но не е от света, затова тя не може да бъде съдена по критериите на този свят. Православното богословие трябва да бъде църковно и литургично. Само в Литургията човек намира истинското си предназначение: той осъзнава, че е създаден, за да се покланя на Бога и да Му „въздава благодарение“, тоест да празнува Евхаристията. В отслужването на Евхаристията, той отново е наясно, че целият му живот зависи от Бога и че съществуването му не е автономно. Това е основният отговор на секуларизма.

Богословието трябва да се прави в рамките на църковната и богослужебна нагласа или тоналност. Това не означава, разбира се, че всеки богослов трябва да бъде специалист в областта на научното изследване на Литургията. Но Литургията трябва да бъде жив извор на вдъхновение. Как човек може да бъде богослов, ако не е преживял „безкрайната радост“ от празнуването на Пасха? Светският човек не познава тази радост и живее в страх и в свят без смисъл. Що се отнася до крайните „големи въпроси“ на живота, богословието трябва да посочи значението на Литургията и да я направи осмислена и ясна за обикновения вярващ и за онези, които искат да научат повече за Православната църква.

Във връзка с това се позовавам на един конкретен пример: въпроса за църковния календар. Причината повечето православни църкви да изоставят стария Юлиански църковен календар е убеждението, че е погрешно да има „светски календар“ и в същото време „свещен църковен календар“. „Свещеното“ не бива да се „отделя“ от профанното. Тази древна характеристика на религията, разделението между „свещено“ и „профанно“, е унищожена с началото на християнството, когато завесата на храма се раздира в момента на Христовата смърт. Това събитие символично посочва, че старозаветният култ е приключил и че е започнало нещо съвсем ново. Конкретната задача на православното богословие е да обяви, че вече няма разделение между „свещено“ и „профанно“. Царството Божие, което не е „от този свят“, не е отделено от този свят, но ще го преобрази. В това задачата на православното богословие е различна от тази на богословите на секуларизма в протестантския свят, които също подчертават, че Божието Царство не е отделено от света. Обаче те мислят за Царството Божие изключително по светски начин и предпочитат да говорят за него с нерелигиозни термини, „сякаш Бог не съществува“ (etsi Deus non daretur). Намерението на германския лутерански теолог Дитрих Бонхьофер (1906-1945), един от основните привърженици на теологията на секуларизма през миналия век, бе разбираемо: хората, към които той се обръщаше не разбираха езика на религията и често бяха враждебно настроени към нея. Но при този подход същността на евангелското послание се губи: а именно, че Божието Царство „не е от този свят“.

Богословието и икуменическото движение

Важен укор на светския свят към Църквата, особено в западните страни, е, че християнството е разделено и че богословите непрекъснато спорят по своите различни гледни точки за някои богословски въпроси. Външният, светски свят изисква яснота за това. Православната църква винаги е участвала в икуменическото движение. Това участие не бива да се разглежда като компромис и прикриване на богословските различия между богослови от различни конфесии. Също в тази сфера отново забелязваме, че има православни, които, отхвърляйки всякаква форма на икуменизъм, проповядват богословие на страха и търсят безопасно убежище във фундаментализма. Този страх в крайна сметка се превръща в страх от самото богословие. Православните богослови, които участват в икуменическото движение, макар също да обявяват, че Православната църква е истинската Църква, не се страхуват да чуят какво казват неправославните. Вярно е, че когато се съставят официални изявления, в много случаи те са принудени да правят отделни становища,. Но би трябвало да е радостно за православните християни да открият, че и извън Православната църква понякога може да се чуе автентично православно звучене. Затова икуменическият диалог трябва да започне с опит за откриване на общото, което ние като християни имаме, и това, което ни обединява. За да стане това, православните богослови не трябва да се страхуват да бъдат отворени и не бива да започват диалога с неправославните с поведение на „самоотбрана“, въз основа на страха да не би да се направят компромиси. „Икуменизъм“ не означава „правене на компромиси“.

Заключение

В този размисъл за богословието и секуларизма отсяхме някои основни критерии:

– Богословието трябва да задава правилните въпроси и да поставя правилните проблеми.

– Богословието не трябва да бъде „богословие на страха“ и не бива да се ограничава до фундаменталистко отношение към Библията, светите Отци, каноните и пр.

– Богословието трябва смирено да признае своите граници и да замълчи в някои случаи.

– Богословието трябва да бъде в състояние да прави разлика между съществено и несъществено.

– Богословието трябва да бъде църковно. Литургията е живият извор на цялото богословие, особено в диалога му с модерното секуларизирано общество.

________________________________________________

*Публикувано в Християнство и култура, 2012, бр. 5, с. 86-94. Тук текстът е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът д-р Йост ван Росум. Същият е преподавател по история на Църквата в Православния богословски институт „Св. Сергий“ в Париж. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2R6