Етикет: проповед

Формите на предаване на Божественото учение от Иисус Христос според Eвангелията*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ева Ковачева

„Никога човек не е говорил тъй както Тоя Човек“ (Иоан 7:46)

Като мото на настоящето изследване се поставя посочения по-горе стих от Евангелие според Иоан, защото в него се обобщава всичко, което може да се каже за огромното и необикновено въздействие, което Иисус Христос е имал върху учениците, последователите, слушателите и опонентите Си.

Христос свежда до хората и им обяснява на понятен и достъпен за тях език Божественото учение, като го прави възможно най-разбираемо за тях. За тази цел Той Си служи с различни езиково-стилистични, вербални и невербални форми, за да изрази тайнствения и мистичен смисъл, който се съдържа в него.

В посоченото заглавие е формулирано за по-голяма прецизност, че Иисус Христос предава Божественото учение, а не „Христовото учение“, защото Самият Той обяснява според Евангелие от Иоан, че това учение не е Негово, а на Отца, Който Го е пратил, въпреки, че е ясно, че Христос като Второто лице на Светата Троица взема дейно участие във всичко: „учението Ми не е Мое, а на Оногова, Който Ме е пратил“ (Иоан 7:16), „а словото, що слушате, не е Мое, а на Отца Ми, Който Ме е пратил“ (Иоан 14:24), „Аз им предадох Твоето слово“ (Иоан 17:14), „Думите, които Аз ви говоря, от Себе Си не ги говоря; а Отец, Който пребъдва в Мене, Той върши делата“ (Иоан 14:10).

В изложението ще се вземат предвид и четирите Евангелия, защото се установява разлика в употребата на езиково-стилистичните форми от една страна между трите синоптически Евангелия и от друга – това на св. Иоан Богослов, което е свързано с характера и съдържанието на съответните книги.

Най-общо за четирите Eвангелия са характерни следните основни форми, за предаване на живота, дейността и проповедта на Иисус Христос: 1) чудеса; 2) притчи и 3) разговори, дискусии и речи по въпроси на вярата и нравствеността. В Евангелие от Иоан, за разлика от синоптическите Евангелия, чудесата, които извършва Христос, са само седем на брой и то с конкретна  цел – да разкрият Божията слава и величие. В същото Евангелие притчите изобщо отсъстват, въпреки наличието на образен език. В него преобладават най-вече речите Христови (беседи, разговори и дискусии). В това Евангелие се разкриват най-дълбоките истини на вярата, като произходът на Логоса, въплъщаването на Второто Лице, подчертава се божествената природа на Иисус Христос и се представя връзката между Лицата на Светата Троица. Съответно и езикът, на който се предава съдържанието на тази книга е по-различен от този, на другите три Евангелия.

1. Чудеса

„„Чудесата“ са случки, в които хората виждат непосредствено Бог в действие[1]“. В Стария Завет има многобройни сведения за чудотворна намеса на Бога в полза на народа или единичния човек, като всички са едновременно и израз на удивителната благодарност за опитността на такива спасителни действия. Много от чудесата, които се приписват на Иисус Христос в Новия Завет, напомнят на съответни разкази в Стария Завет. Чрез това става ясно, че те не са със „самоцел“, а са знак за това, че чрез тяхното реализиране като настояще започва Царството Божие. Чудесата на Иисус Христос са израз на Неговата любов към хората, грижа и помощ: болни биват излекувани, хора освобождавани от демони, дори смъртта загубва силата си в Негово присъствие. Функцията на седемте чудеса, съдържащи се в Евангелие от Иоан, е подчинена на това, да станат видими божествената власт и достойнство на Иисус Христос за хората[2].

Друго по-общо определение за чудесата гласи, че при тях се описват действия, които са извън човешките способности и надскачат границите на възможното. В античността под чудо (от гръцки ез. θαῦμα) се е разбирало нещо удивително, необичайно, необикновено, необяснимо, случващо се без известна причина, и което излиза извън опита на хората. В Новия Завет чрез тях се акцентира на определени неща. Те доказват, че Иисус Христос е Син Божий и обещаният Месия[3]. При тях задължителен елемент е вярата и като следствие, обръщането на живота на човека към Бога. В повечето случаи техен извършител е Господ Иисус Христос, но в някои случаи и Негови ученици, след като Той ги упълномощава за това. Новозаветните текстове се позовават и на Божиите чудеса към Христос: раждането Му от девица, Кръщението Му на река Йордан и Възкресението Христово. Според H. Roose в Евангелията се различават следните видове чудеса: а) победа над бесовете и тяхното изгонване; б) изцерявания (гръцки език θεραπεία – излекуване на болести); в) епифании (гръцки език επιφάνια), тоест явявания (на личности и други); г) спасителни чудеса – победа над природни стихии или човешка власт; д) чудеса, при които се появяват или рязко увеличават материални блага (вино, хляб, риби)[4]. Други различават още два вида чудеса: е) чудеса на възкресяване – дъщерята на Иаир (Mарк 5:21 и сл., 35-43), сина на Наинската вдовица (Лук. 7:11-17**) и Лазар (Иоан 11:1-45) и ж) на наказание – едно единствено такова чудо в Новия Завет – проклинане на смокиновото дърво (Марк 11:12 и сл.). Според G. Theißen чудесата имат своя структура: въвеждащ мотив, експозиция (представяне условията на болестта), среда (централен мотив) и край (финален мотив)[5]. Чрез чудесата става ясно, че Христос е Помазаникът, Който превъзхожда по всичко старозаветните пророци. Отнесени към настоящето те усилват вярата и надеждата, че Той може да избави и сега вярващите от грехове, болести и бедствено положение в живота. Чудесата, описани в Евангелията, дават винаги и по всяко време упование в Христос и надежда за вечен живот “в” и “с Христос”.  Те могат да имат и символично значение. Примерно, че човекът, на когото Христос отваря физическите очи, е прогледнал и духовно (Иоан 9:30,39,41)[6].

E. Schweizer набляга на това, че при извършването на чудесата не се акцентира толкова върху самото действие на извършване, колко върху мотива на вярата, представяйки с това трудността на достъпа до Христос и преодоляването му (Марк 9:24)[7].

2. Притчи

Като начало ще се приведат някои определения за това какво представлява „притчата“ от гледище на различни съвременни библеисти: „Притчата е кратък разказ. Той служи за онагледяване на съдържанието не чрез понятие, а чрез образна реч“[8], „Притчите са най-често кратки текстове,  които изобразяват едно комплексно, често теоретическо съдържание във формата на нагледна и конкретна картина с дидактична цел. В нея се различават две нива на текста: ниво на казаното и ниво на мисленото. Те се отнасят едно към друго и се допират накрая в момента на сравнение (също точка на сравнение)[9]“, „Притчата, е вид несъщинска реч. Новозаветните притчи са подробни образни слова или разкази, които представят нагледно съдържание (например сеитбата, жътвата или човешки действия) и подканват слушателите към съждение върху незримото съдържание (Царството Божие, етика)[10]“.

Според J. Jeremias в цялата литература на античното юдейство, дори в есейските тестове, при св. апостол Павел или в равинската литература, не се намира нещо, което да прилича на притчите на Иисус Христос, въпреки че там се срещат други стилистични форми като басня, метафора и алегория.  „Притчите на Христос водят много повече в пулсиращия живот на ежедневието. С тази близост до живота, с простотата и яснотата, с майсторството на сбитото представяне, със сериозността на апела към съвестта, и изпълненото с любов разбиране към морално и социално пропадналите, всички тези неща нямат аналогия[11]“. Според същият автор притчите в синоптическите Евангелия са не по-малко от четиридесет и една[12]. Е. Schweizer дава следното определение: „притчата показва един на всички известен процес и как това се отнася към едно неизвестено и с това сравнимо нещо. При това има една единствена точка на сравнение, на която служат всички подробности[13]“. Според него схемата изглежда по следния начин: а (например сеитбата) се отнася към б (жътвата), като А (сегашната проповед на Иисус Христос) към В (бъдещото Божие царство). Алегорията пък е разказ, при който всяка отделна черта трябва да бъде разтълкувана. Схемата при нея е следната: а (твърдият път (Марк 4:15))=А (коравосърдечното сърце), б (птицата)=В (дявола), с (изяждането)=С (унищожаване на въздействието на Словото). Алегорията съзнателно забулва съдържанието, за да бъде разбрано само от подготвените. Притчите принадлежат към първия тип. Според Schweizer притчите са не само педагогически помощни средства, а са сравними по-скоро със случая на любовта, която ражда едно стихотворение, чрез което се изразява. Същият автор излага становището, че за разлика от директната реч, която е разбираема за всеки, при образната реч, в която се използват картини, се предполага наличието на известно отношение между говорещия и слушащия, за да се достигне до правилното разбиране. Като пример за това той привежда случая, че много близки хора, въз основа на общото преживяно между тях и свързаността им на един с друг, могат да използват общи думи, които никой освен тях, не би могъл да разбере. Това означава, че образния език в такъв случай не е обезателно непрецизен[14]. Hanna Roose дава в началото едно по-общо определение за притчите: „те са наративни (разказвателни) текстове, които имат образен характер“[15]. След това авторката разгръща това определение в друго по-подробно: „Притчата представлява кратък назидателен разказ в иносказателна форма, заключаващ в себе си нравствено поучение (мъдрост). Тя се разделя обикновено на две части: 1) разказ и 2) тълкуване (обяснение на този разказ). Притчите посочват едно второ ниво на изказване, например чрез въведението: „на какво да оприличим царството Божие, или с каква притча да го изобразим? То е като синапово зърно, което, кога се посее в земята, е най-малко от всички семена земни…“ (Марк 4:30-31)[16]“. В рамките на „притчата“, която тя нарича „притча в широк смисъл“, Hanna Roose различава подвидове: парабола, примерен разказ и „притча в тесен смисъл“.

а)пара́бола (от гръцки език παραβολή – „сравнение, съпоставяне, подобие, приближаванe“). В нея се разказва за един единствен и неповторим случай в миналото. Особеният характер на разказваното изисква собствено тълкуване (например параболата за царската сватба (Мат. 22:1-14)[17]. Друго определение за параболата гласи, че тя „представлява не голям разказ с иносказателен характер, имащ поучителен смисъл и особена форма на повествование, при което движението е като по крива линия (парабола)“[18]. В нея се започва от един отвлечен предмет, като разказът постепенно се приближава към главната тема, а след това отново се връща към началото. Такъв е случаят в притчата за блудния син.

б)Примерен разказ. В него се разказва също за един особен, единичен случай в миналото, като за разлика от параболата, разказваната история изяснява директно мисленото нещо. Той цели нравствено приложение, а фигурите в разказа служат като модел за собствените действия (например разказът за „милостивия самарянин“ в (Лук. 10:30-35), където той се посочва като пример за образцово поведение)[19].

в)Притча в тeсен смисъл. В нея се разказва сбито за един типичен, често повтарящ се случай, който е станал не само веднъж в миналото, а се случва винаги и по същия начин въобще. При нея се тръгва от общото познание, от опита, при което едно по-друго значение се явява излишно (например за израстването на сеитбата (Марк 4:26-29), за посяването на синаповото зърно (Марк 4:30-32) и прочее).

Алегорията се различава от притчата в широк смисъл по това, че тя се състои от редуването на един до друг образни елементи, които винаги криптират определени аспекти на същинското мислено нещо (пример Мат. 21:33-46)[20].

Прочетете още „Формите на предаване на Божественото учение от Иисус Христос според Eвангелията*“ →

Някои аспекти от религиозно-нравствения живот на християните през втората половина на четвърти век според творенията на св. Иоан Златоуст*

Публикувано на от Dragan Bachev

Стоян Чиликов

През първите три века от живота на християнската Църква, през така наречения “до Константинов период”, когато Църквата е била преследвана, християните, макар и да са били малцинство в Римската империя, със своя високо добродетелен и свят живот са блестели като чисти перли сред тогавашния ниско морален езически свят.

В книгата “Деяния на светите апостоли” св. апостол и евангелист Лука свидетелства, че те имали “едно сърце и една душа; и никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо[1]”.

Спасителят нарича своите ученици “светлината за света[2]” и “сол за земята [3]”, отнасящо се с пълна сила и за първите християни, които благовестели сред езичниците “с думи и дела[4]” и “с вяра, която действа чрез любов[5]”, така че самите езичници са били принудени да си казват един другиму: “вижте ги как се обичат помежду си[6]”. Затова и авторът на “Послание до Диогнет”[7], като описва живота им, свидетелства, че “каквото е душата за тялото, това са и християните за света” и дори ги нарича “граждани на небето[8]”. На езичниците ги поразявала необичайната любов на християните към целия свят, безстрашието им към смъртта и най-вече тяхната необикновена радост, която превръщала живота им в “един дълъг празничен ден” или в “безкрайна Пасха”[9] според израза на Ориген.

Миланският едикт от 313 година донася не само мир и свобода за християните, но също и нови изпитания. В Църквата влизат масово езичници, които носят със себе си своята култура и остатъци от старата си вяра. В края на четвърти век вече има достатъчно християни, които не от съвсем чисти подбуди са приели християнството и докато в първите векове индиферентните към вярата и ниско морални християни са били малцинство, то в края на четвърти век те са вече значително число. Това е вероятно и една от причините за появата на много ереси и разколи в недрата на Църквата, както и за появата на монашеството като опит за съхранение и опазване на християнската святост, като борба за “живот в Христа”.

Св. Иоан Златоуст още като презвитер в Антиохия, а по-късно и като Константинополски архиепископ, с неуморната си пастирска дейност се опитва да лекува раните на съвременното нему християнско общество. Това той прави, проповядвайки, молейки и изисквайки от християните да водят живот достоен за своето име. Като изобличава пороците и лошите нрави на своето време, св. Иоан Златоуст не престава да призовава към покаяние и общение с Христа в Църквата чрез тайнството на Евхаристията. В своите блестящи проповеди светителят протестира енергично против установената вече в Антиохия практика на рядко причастяване на християните с тялото и кръвта Господни:

“Напразно се принася всеки ден жертва, напразно стои пред Господния олтар – никой не се причастява”[10] – се оплаква той.

Някои от християните се причастявали по “традиция” само веднъж в годината – на Пасха, други пък отивали в храма само за да чуят “златната реч” на св. Иоан, след което си тръгвали без да участват в Евхаристийната молитва и общение[11]. Вместо храма верните посещавали театъра или цирка – места несъвместими с евангелския дух и водещи християните към блуд и прелюбодеяние. През четвърти век в цирковете все още се случвало да се пролива кръв, докато театърът привличал най-вече мъжете чрез своите представления на своего рода “стриптийз”. Затова и отците през тази епоха така настоятелно протестирали против тях[12].

Стоян Чиликов

От светите отци на Църквата, вероятно няма никой друг, който като св. Иоан Златоуст така възвишено и проникновено да разкрива смисъла, целта и осъществяването на християнския брак, на брака в Христа[13]. Според Златоустият проповедник задължение на родителите е да възпитават децата си в християнската вяра, още повече, че тогава не са съществували училища, където децата да получават църковно възпитание и образование. Затова пък втората половина на четвърти век е известна с разцвета на християнската катехиза[14]. Желаещите да приемат християнството били “огласявани” във вярата главно чрез изучаване на Свещеното Писание и съдържащите се в него догматически и нравствени истини. Наред със св. Иоан Златоуст на Изток подобни катехизически поучения пишат св. Кирил Иерусалимски и Теодор Мопсуестийски, а на Запад – св. Амвросий Медиолански и блажени Августин. Св. Иоан Златоуст влага всичката си любов и много грижи за духовното израстване на повереното му паство, като знае, че само добрите християнски родители биха могли да възпитат добри деца и че само, който се е почувствал обичан, той се научава да обича. В своя великолепен трактат”За възпитанието на децата” светителят оприличава родителите на художници, които работят с голямо внимание върху своите картини, за да може да се получат истински произведения на изкуството. Така и майките и бащите трябва да вложат всичките си грижи и старания за християнското възпитание на своите деца[15].

“Не е ли безразсъдно, пита св. Иоан Златоуст, да учим децата на изкуства, да ги изпращаме за това на училище, да не жалим нищо за същото, а за тяхното възпитание “в учение и наставление Господне” да не се грижим? Самите ние ще пожънем първи плодовете на такова възпитание на децата си, като ги видим невъздържани, непослушни, развратни”[16].

Прочетете още „Някои аспекти от религиозно-нравствения живот на християните през втората половина на четвърти век според творенията на св. Иоан Златоуст*“ →

Добрият пастир по учението на св. апостол Петър (1 Петр. 5:1-4)*

Публикувано на от Dragan Bachev

Лило Попйончев

Една от най-свещените, но трудно изпълними, от високопоставените, но тежко отговорни длъжности в християнското православно общество е свещенството, или пастирското служение. “Във Ветхия Завет правото за свещеническа служба се предоставяло само на определени лица – синовете на Левийното коляно[1]”. В Новия Завет обаче, не е така. Господ Иисус Христос, като основал Църквата, наредил посредством апостолите, така че църковният пастир да бъде назначаван не от някаква нарочно за тази цел уредена община, а просто от средата на вярващите миряни (Лук. 6:13**). Иначе казано: “вратата на пастирското служение станала отворена за всеки християнин, стига той да пожелае да влезе и да се окаже подготвен и достоен[2]”… А след това вече приелият над себе си пастирското ръкоположение не е достатъчно да бъде пастир само по звание, по име, а и по дела! Трябва да бъде пастир, какъвто иска Пастиреначалникът (Мат. 5:16), да бъде “пастырь добрый”!…

“Пастырь добрый”!… Ето изразът, който най-добре ни очертава, какъв се изисква да бъде пастирът. Този израз обхваща в себе си всички онези качества, които трябва да притежава, или по-добре, които трябва да украсяват истинския, добрия пастир. В какво именно се състоят (по-отделно) тези качества, – на този въпрос най-добър отговор ни дава неизчерпаемият източник на всички поуки – Словото Божие. В него се съдържат достатъчно места, които най-добре от всичко ни казват, какъв именно трябва да е добрия пастир. Между такивата са и думите на св. апостол Петър, казани в първото му послание, глава 5:1 до 4 стих:

1.Старцы ижи въ васъ молю, яко старецъ сый и свидетель Христовымъ страстемъ, иже хотящей славя явитися общникъ,

2.Пасите еже въ васъ стадо Божiе, посящающие не нуждею, но волею, и по Бога, ниже неправедными прибытки, но усердно;

3.Ни яко обладаюшие притчу, но образи бивайте стаду:

4.И явльшуся пастыреначальнику, прiимете неувядаумый славы венець***.

С тези думи апостол Петър, като указва на това, че и той не е само църковен пастир, но и свидетел на Христовите страдания, па даже надяващ се да бъде и съучастник в славата Му, моли всички църковни пастири: 1) да се грижат за Христовото стадо (да го пасат) и за неговото спасение, 2) в своето служение от никакви други външни и вътрешни побуждения да не изхождат, освен от любов, както към своето звание, така и към паството, и 3) да бъдат във всичко образец на своите пасоми. След това апостолът напомня за обещаната от Пастиреначалника награда, която ще им се даде заради добрите техни заслуги. Това е казано само накратко, а подробното изяснение на тези три точки се състои в следното:

Пастирът трябва:

1.Да се грижи за Христовото стадо и за неговото спасение. Тази мисъл апостолът изказва накратко с думите: пасите… стадо. С тях той поръчва, подобно на обикновения пастир, който се грижи и води към добра паша своите овце, и църковният пастир да се грижи за словесното стадо, за неговите духовни нужди и да се старае да му дава за храна онова, което е полезно, което е чисто от всякакъв вид отровни метили – да му дава здрава духовна трева. С други думи казано: пастирът да води вярващите “към духовната паша на Божественото слово” – храна необходима за живот и спасение.

По-нататък. Обикновеният пастир се грижи не само за всекидневните нужди на своите овце (къде да ги пасе, от коя вода да ги напои и прочее), но той заедно с това нерядко се замисля, как да бъде запазено стадото му от всякакъв вид напасти (болести, кражби от разбойници или грабежи от горски зверове и други). И в това отношение може да се каже, че той до известна степен полага най-големите грижи. Когато крадецът, например, ненадейно нападне стадото, за да го заграби, овчарят е готов да се изложи и на най-голяма опасност, често даже на смърт, само и само да отърве своите овце от ръцете на грабителите. Или пък, което още по-често се случва, отдели ли се някоя овца от стадото и се заблуди някъде, където лесно може да стане или плен на крадци, или жертва на вълците, пастирът тръгва с цел да я намери и прибере пак в стадото. С малко думи казано: когато се случи някое зло (каквото и да било) да сполети стадото, стадарят всячески се старае да го запази от погибел. – Същото има да се каже и за църковния пастир. И той трябва да бъде готов, така че и живота си да положи за спасението на своите духовни чада (Иоан 10:11), в случай, че те бъдат застрашавани от някоя грозна опасност… Тази собствено мисъл апостолът изразява в думата посъщающе, което ще рече: пастирът, колкото се може по-отблизо наблюдава с внимателна грижовност паството, да издирва неговите душевни и телесни нужди; да гледа да не би членовете му да се отделят от състава на църквата, а онези, които биха се отделили, да се старае наново да върне в църковното общество; да бди да не се вмъкнат в стадото вълци, които да го разгонят, или хитро (чрез пленителното си, но лъжливо учение) да примамят и погубят членовете на вярващото общество. Заради това пък, необходимо е пастирът добре да познава Словото Божие, да има дълбоко религиозно познание, да може да различава истинския път от кривия, да знае кои са вълците в овчи кожи… И тогава той, без друго, с по-голямо умение ще може да предпазва вярващите от всякаква мнимо-сладка храна, от храна лоша и вредна за душата – от храна на различните лъжеучения и нравствени извращения; тогава той ще знае да им дава истинска храна, а чрез това ще може да съдейства да постигнат своето спасително желание – нравственото им издигане на земята и блаженото им състояние на онзи свят. В това именно се състои най-главното предназначение на църковния пастир. “Две велики дела, говори Макарий, Московски митрополит, предстоят на всекиго от църковните пастири: първо – спасение на собствените си души и, второ, неразделно от първото, спасение душите на поверените на неговото водителство[3]”. Високо е, наистина, призванието на църковния пастир. Неговата цел в живота е една от най-възвишените. Той – пастирът, е “продължител на служението на примирението”(2 Кор. 5:18), строител на Божиите тайни (1 Кор. 4:1), в които желаят да проникнат и самите ангели (1 Петр. 1:12); облечен е с такава свещена власт, каквато, според думите на Златоуст, Бог не е дал нито на ангелите, нито на архангелите. И съобразно с важността на това най-свято служение и висока власт, Свещеното Писание усвоява също така високи наименования на свещенството, като: служение на духа (2 Кор. 3:8), (служение) на правда (-9); а самите пастири на църквите нарича: ангели на църквите (Откр. 2:1, ср. Малах. 2:7), особено епископите в смисъл на провъзвестници на Божията воля; нарича ги (главно) свещеници (Евр. 5:6), като предаващи освещение чрез благодатта на Светия Дух; пастири и презвитери на Христовото стадо (1 Петр. 4:15; Деян. 14:23); отци (1 Кор. 4:15; Гал. 4:19)” и прочее[4]. А за да бъде наистина пастирът такъв, тоест, за да бъде посредник между Бога и човеците и да оправдае божествения произход на своето служение, той непременно трябва да бъде строг съблюдател и изпълнител на апостолските изисквания спрямо него. В неговите уши винаги трябва да звучат думите: Внимавайте себе и всему стау, в немже вас Дух Святый постави…, пасти церков Господа и Бога, юже стяжа кровiю Своею (Деян. 20:28****). Горе пастырямь, иже погубляють и разточають овцы паствы Моея, рече Господ (Иерем. 23:1*****). – В качеството си на духовен отец, народен учител, пазител и лекар на душите на грешниците, той трябва всякога да бъде, така да се каже на крак, за да услужи на своите “чада во Христа”… От друга страна, всеки един случай за него трябва да бъде повод за работа: да наставлява, да учи, да уговаря заблудилите се, да утешава и очиства грешниците, въобще – непрестанно да се труди за спасението на душите на пасомите си. Неговата почивка трябва да бъде подобна на почивката на Спасителя при кладенеца на Яков. Спасителят там Си е почивал наистина от дългия път, обаче същевременно обикновената кладенчова вода Му дала повод да заговори на грешната самарянка, която била там, за живата вода, за благодатта, нещо, което ѝ обърнало вниманието, и тя се проникнала от желанието да придобие тази жива вода, и така душата ѝ била осветена (Иоан 4:15. Вестн. Кормчiй 1901 год., № 7, с. 101).

Прочетете още „Добрият пастир по учението на св. апостол Петър (1 Петр. 5:1-4)*“ →

Завръщането на Савел в Иерусалим*

Публикувано на от Dragan Bachev

Фредерик Фарар

Сам Павел, повален и наставен от глас небесен,

пратен бил при един човек, да приеме от него тайнство.

Блажени Августин

Завръщането в Иерусалим трябвало да коства не малко усилия на бъдещия апостол. Колко мъчителни трябвало да бъдат угризенията на съвестта му, когато се приближавал до мястото, където той бил оставил трупа на св. Стефан да лежи под грамадата убили го камъни! С какъв страшен интерес трябвало той сега да гледа на мястото на разпятието и на онова място, където лежал в градински гроб Оня Който сега е възкръснал и прославен! В какво ужасно смущение трябвало да се намират чувствата му вследствие крайната промяна на неговите сегашни отношения към свещениците, чиято вяра той оставил и към християните, чието евангелие приел! Той оставил Иерусалим като равин, фарисеин, фанатичен защитник на устния закон; сега той влизал в него като човек, който отхвърлял значението на подзаконната праведност, който напълно презирал жалките останки на юдейското предание. Високомерният човек станал безкрайно смирен; яростният гонител – мирен благовестник; самодоволният равин за един миг оставил всичката си национална гордост, всичката изключителна презрителност, своето фарисейско самопревъзнасяне, за да получи в тяхна замяна блаженство на несправедливо гонение и да стане страдащ проповедник на презираната вяра. Какво могъл той да очаква от Теофил, чиито писма, навярно, унищожил? От членовете на синедриона, чиято ярост той разпалил? От старите си приятели от школата на Гамалиил, които виждали в Савел Тарсийски един човек, който по своята ученост бил гордост на школата на Гилел и по своята ревност съперничел на школата на Шамай? Как ще се отнесат към него тия приятели на неговата младост, тия учители и другари на неговия живот, след като той, провъзгласявайки своята система, своята ученост, своето убеждение, целият свой, а следователно и техния, живот за неизправимо заблуждение, – станал открит привърженик на малката община, която той някога преследвал и изтребявал?

Ала сред естествените опасения, от които той не могъл да не се вълнува, гледайки в бъдещето, той несъмнено могъл да се утешава с мисълта, че ще намери братски привет сред ония мирни и благородни хора, за вярата на които той знаел и на чиято взаимна любов той завиждал, когато дори още ги мразел. Какво блаженство би било за него да участва в тоя свят, който той някога се стараел да разруши; да внушава на другите ония доводи, които по убедителен начин действали на неговата собствена душа, дори когато той още отчаяно им противодействал!

Колко приятно би било да чуе от свещени и благородни уста думи за Онзи, Когото той някога хулел! Савел, разбира се, могъл да мисли, че любовта, благородството, радостта на неговите нови събратя ще го възнаградят и нещо повече за онова влияние и почест, които той доброволно оставил, и че ползването заедно с тях от всички плодове на духа – любовта, радостта, мира, дълготърпението, нежността, добротата, вярата, смирението, умереността – ще бъде блаженство, заради което той могъл да остави целия свят. Неудивително е поради това, че той залягал да се присъедини към учениците (Деян. 9:26**). Неговото познанство с човешката природа, наистина, могло да го предупреди, че “доверието винаги бавно расте”, че такъв предмет, какъвто той желаел, едва ли бил възможен за него. Може би, той твърде много разчитал на промяната, произведена в човешкото разположение от Божията благодат.

Но, уви! Него го очаквало ново изпитание. Наистина, апостол Петър, когото особено му се искало да види, веднага го приел с обикновеното великодушие на пламенното сърце и, бидейки женен човек, без закъснение му предложил гостоприемство (Гал. 1:18), но на първо време с това и се ограничило всичко. Че Петър по-рано от другите събратя се издигнал по-високо от духа на подозрителността, това не могло да не говори в полза на неговото лично величие и доброта и е съвършено съгласно с онова естествено благородство, което сме в право да очакваме от човека, когото обичал и благославял Сам Христос. В това време той бил вожд на църквата в Иерусалим. Намирайки се в такова положение, той не бягал с другите при приближаване на бурята. Той трябвало да знае, че при нозете на тоя млад фарисеин лежали дрехите на убийците на Стефан. Той, навярно, се е боял от него, може би дори се е криел от него, когато той се е вмъквал в къщите на християните. Нещо повече, сърцето на Петър, вероятно, било поразявано от скръб, когато виждал как неговата малка църква се избивала, разгонвала и изтребвала, и любвеобилната община, чиято вяра била така светнала, взаимната любов така нежна и чиста, немилосърдно била разрушавана от безжалостната гонитба на “ученика на школите”. При все това с несъмняваща се искреност на една светла натура, с оная духовна непроницателност, посредством която божествена любов не само забелязва действително достойнство, но дори го създава там, където по-рано не е съществувало, – Петър отваря своите врати на оногова, когото един по-низък човек би могъл съвсем да отхвърли като коварнохищен вълк сред стада.

Св. апостол Павел

Но от другите вождове на църквата, ако само някой от тях бил по това време в Иерусалим, никой още не се е приближавал до новообърнатия, никой не се е решавал да побеседва с него. Навсякъде го срещали студени, недоверчиви погледи. В един миг той изгубил всички свои стари приятели и изглеждало като вероятно, че той не ще намери наместо тях нови. Християните, гледайки на него с ужас и недоверие, не вярвали, че той е ученик на Христос. Те, може би, чували за обстоятелствата, които придружавали неговото обръщане, но тия обстоятелства се случили три години преди това. Известията за неговата неотдавнашна проповед и неотдавнашната опасност в Дамаск, вероятно, още не били стигнали до тях; но дори ако и да са стигнали, те са били странни, че на тях им е простено да гледат със съмнение на гонителя, обърнал се в събрат, – дори просто от страх, да не би под мнимото обръщение да се окаже само хитростта на Савел с цел да разузнае техните тайни и да залови тях за довършване окончателната им гибел. И по такъв начин неговите сношения с християните на първо време в Иерусалимската църква току-речи се ограничавали с неговия прием в къщата на Петър. “Другиго от апостолите не видях, – пише той до галатяни, – освен Яков, брата Господен”. Но макар и да видял Яков, той имал малко общение с него.

Всичко, което знаем за първия иерусалимски епископ, показва, че характерите на тия двамата били извънредно различни – току-речи до непримирима противоположност. Дори със Самия Спасител, както ясно показват евангелските изречения (Мат. 12:46; Марк 3:1; Лука 8:19; Иоан 7:5), най-големият от Неговите братя наглед в течение на целия Му земен живот имал малко общение. Наистина, той приемал неговото месианско достойнство, но приемал само в юдейски смисъл и бил недоволен от онова, което в Неговия живот било най-вече божествено. Ако преданието вярно го изобразява като законник, назореин, току-речи есеин, който прекарвал целия си живот в молитва в храма, то именно неговата преданост на Моисевия закон, едва изменена само отвън с неговото обръщение към християнството, и му спечелила дори от юдеите названието “праведник”. В неговото послание намираме сурова и възвишена нравственост, но не намираме в него нито едно пряко слово относно въплъщението, или разпятието, или изкушението, или оправданието чрез вяра, или освещението чрез духа, или възкресението от мъртвите. Във всеки случай, при съвместното четене посланието на Яков, с което и да е послание на апостол Павел, не можем да не забележим голямото различие между двамата апостоли. Св. Яков бил човек извънредно непоколебим; апостол Павел умеел навреме да отстъпва, но той най-малко от всичко бил готов да отстъпва в ония именно точки, които най-вече събуждали съчувствието на Яков. Онова, което знаем за апостол Петър, напълно е съгласно с оная добра готовност, с която той приел подозирания и лишен от приятели елинист. Онова, което знаем за Яков, заставя ни да предполагаме, че неговите отношения към Павел никога не са могли да имат повече от формален характер, който те и носят в Деяния на апостолите и още повече в Посланието до галатяни. Но онова обстоятелство, че между апостол Павел и апостол Яков съществувало малко видимо съчувствие и взаимнообщение, и че те се спират на видимо противоположни страни на истината, никак не дава право на неодобрително отношение към единия или другия. Различията, наглед възникващи от анализа на истината в отделните умове, сливат се в общността на по-широкия синтез. Когато апостол Павел учи, че ние “се оправдаваме чрез вяра”, той проповядва безкрайно велика истина; но в същото време и апостол Яков проповядва драгоценна истина, когато с различен отсенък на значението в двете думи говори, че “човек се оправдава чрез дела”. Истините, които били поверени на тия двама апостоли да проповядват, се попълвали и допълвали една друга, а не си противоречели помежду си. Ние сме наследили двете страни на тая велика истина.

Прочетете още „Завръщането на Савел в Иерусалим*“ →

Апостол Павел в усамотение*

Публикувано на от Dragan Bachev

Фредерик Фарар

Веднага след това Духът Го извежда в

пустинята (Марк 1:12)

След като бил “застигнат от Христос Иисус”, тоест след обръщането си, Савел станал “назореец”, но трябвало да минат още години във възпитанието на неговия живот и мисъл, преди той да стане съвършено готов за извършване предназначеното му велико дело.

Ако книгата Деяния Апостолски беше единствен източник на сведения за него, то бихме били принудени да предполагаме, че той незабавно след това събитие излязъл на проповедническото поприще. “И преседя Савел няколко дни с учениците си в Дамаск – говори св. Лука; и веднага започна да проповядва в синагогите за Иисус, че той е Син Божий (Деян. 9:19-20)**.

И след това повествувателят разказва за изумлението на юдеите, за порастващата сила на Савловите доказателства, за заговора на юдеите против него след определено време и, накрая, за бягството му от Дамаск.

Но св. Лука не дава и никога не изразява дори намерение да даде пълна биография. По времето, когато той бил спътник на апостола, неговото повествувание, действително изобилства с многобройни и точни подробности; но дори ако и в тоя последен период на неговия живот той никога не споменава Тит и дори никога да не казва, че апостол Павел писал послания, то няма какво да се удивляваме, че неговите бележки за ранния период от дейността на апостола са откъснати – или, че, за краткост, той изпускал всички обстоятелства, които не се отнасяли до пряката цел на неговото повествувание.

Вследствие на това, ако се обърнем към биографичния преглед в Посланието към галатяните, в което апостол Павел сочи като период за доказване независимостта на своето апостолство, ще се окаже, че апостолът, преди да започне да проповядва в Дамаск, незабавно след обръщането заминал за Арабия. “А когато – казва той – Бог, Който ме избра от утробата на майка ми и ме призва чрез благодатта Си, благоволи да открие в мене Своя Син, за да благовестя за Него между езичниците, аз веднага се не съветвах с плът и кръв, нито възлязох в Иерусалим при ония, които преди мене бяха апостоли, но отидох в Арабия, и пак се върнах в Дамаск” (Гал. 1:15-17).

Св. апостол Павел

Едва ли някой, когато прочете внимателно това място, може да отрича, че то указва на умишлено отдалечаване от човешкото общение. Мнозина изследвачи предполагали, че апостол Павел отначало проповядвал в Дамаск, след това заминал за Арабия; след което се върнал, та с усилена ревност пак да проповядва в Дамаск. Собственият израз на апостол Павел не само не благоприятства такъв възглед, но видимо го изключва. Към какво биха могли да ни доведат психологичните съображения в едно такова именно положение, в каквото се е намирал Савел Тарсийски след своето внезапно и чудесно обръщение? Най-малко от всичко това, разбира се, към онова предположение, че той изведнъж излязъл на проповедничество и без всякакъв промеждутък минал от положението на главен гонител в положението на знаменит поборник, понеже това съвършено би го отдалечило от всички дълбоки и силни умове, преживели също такъв прелом в себе си. Всичко това би било възможно у един човек с дребнава натура или повърхностни убеждения, но не можем да си представим това за апостол Павел. Така не става с ония умове, които са спрени в самия разгар на своята дейност от изпитващия Божи глас. Както орелът, задържан от устрема на някоя буря, спуска се на земята, за да оправи измачканите си криле, така и великата душа, минала през огън и вода, се нуждае от спокойно и безопасно място, в което би могла да си почине. Най-дълбоките убеждения на човека, с които той е живял в течение на целия си живот, могат да бъдат преобърнати в един миг и тоя мигов преврат често пъти причинява чудесна промяна. Но самата природа и характер на човека никога не могат съвършено да се променят в един миг от това, което те са били по-рано. Трудно е да си въобразим по-пълна промяна, по-дълбок разрив от оня, отделял Савел – гонителят от Павел – апостолът; и уверени сме, че подобно на Моисей, подобно на Илия, подобно на Спасителя, подобно току-речи на всички велики умове в старите или новите времена, на които било поверено да управляват съдбините посредством преобразуване убежденията на човечеството, – подобно на Буда, подобно на Мохамед в Гирската пещера, подобно най-накрая на всички велики хора, той се нуждаел от спокоен период, в който би могъл да преработи своите мисли, да усмири бурята на своите чувства и да побеседва в безмълвие и усамотение със собствената си душа и с Бога. Необходимо Му било да разбере Свещеното Писание, своята стара вяра да приведе в хармония със своите нови убеждения. Едва ли ще бъде преувеличено да кажем, че ако Савел, без да знае още много съществени истини на християнството, без да изпита още на опит неговата най-дълбока сила, бе започнал изведнъж да го доказва и проповядва на други, – той едва ли би могъл да изпълни онова дело, което извършил. Да предполагаме, че истините, на които той по-късно станал проповедник, му били всички открити като че ли по един светкавичен замах, във всичката им пълнота, значи да предполагаме онова, което е съвършено чуждо на Бога в отношенията с човешката душа, и което крайно противоречи на последователната поява на оня дълъг ред послания, в които забелязваме развитието на неговите мисли. Дори на почвата на историческата вероятност се показва невероятно, че Савел веднага да е бил способен да излезе с проповед, вместо с гонение. При такива обстоятелства, на събратята би било трудно да му повярват, а още по-трудно за юдеите да го търпят. Последните биха се отнесли към него като към безчестен вероотстъпник, а първите не биха му се доверявали като на таен шпионин.

Могло би да се очаква, че Савел спокойно ще остане сред християните в Дамаск, като смирено посещава техните събрания, като ги слуша, като се поучава от тях и заема скромно място в техните трапези на любовта. Едва ли можем да предполагаме, че той в тия първи дни на своя християнски живот е хранел пълно намерение независимо да проповядва евангелието. Колкото напоследък и да го нападали от всички страни и колкото оскърбяван да бил той особено от шпионството на лъжливите събратя и от клеветничеството на ония, които желаели да нахвърлят сянка от съмнение на неговия висш авторитет, във всеки случай било истинско дело на Промисъла онова обстоятелство, че събитията, които последвали след неговото обръщение, в значителна степен го отдалечавали от всякакво видимо ученичество по отношение към човешките учители. Като фарисеин, той седял при нозете на Гамалиил, като християнин, той никого от хората не наричал свой учител. Често пъти и с пълна убеденост той твърди, че неговото учение, както и неговият авторитет, както неговото благовестие, така и апостолството, той получил непосредствено от Бога. Главна цел на онова във висша степен интересно и знаменателно повествование, което заема деветте първи глави на Посланието към галатяни, служи заявлението, – което той счита необходимо да направи колкото се може по-силно, – че “евангелието, което той благовестил, не е човешко; че той го е приел и научил не от човек, а чрез откровение Иисус Христово” (Гал. 1:11-12). Ако той не бе могъл да уверява обърнатите от него християни в това, ако той не бе могъл да сочи на видение и откровение от Господ, той щеше да представи нов пример на човек, чиито мнения били оборени и задушени с пълния авторитет на имена. Не от лично чувство на съперничество, към което една такава до разпаленост сериозно натура, като него, е съвършено неспособна, но от обязаност да обърне внимание на истините, които проповядвал, – той съзнавал за необходимо да убеждава членовете на основаните от него църкви в онова, колко дълбоко би било тяхното безумие, ако те биха позволили на назадничавите проповедници на подзаконността да ги отвърнат от свободата на неговото благовестие. За разпространяване истината необходимо било да го слушат като апостол, “избран не от човеци и не чрез човек, а чрез Иисус Христос и Бог Отец, Който Го възкресил от мъртвите”. Той лично получил своето апостолство направо от Спасителя. И той често указва на тая независимост на своето знание. Той говори на солунците “чрез слово Господне” (1 Сол. 4:13), че ония, които ще бъдат още живи при второто пришествие, не ще получат предимство пред умрелите. Той говори на ефесяни, че Бог “чрез откровение му възвестил тайната, която не била възвестена на синовете човешки от предишните поколения, както сега се открила на светите Му апостоли и пророци чрез Святия Дух, с цел че и езичниците да бъдат сънаследници, съставящи едно тяло, и съпричастници на обещанието Божие в Христос Иисус чрез благовестието, на което той станал служител на църквата “по Божия разпоредба, възложена му за тях, за да изпълни Словото Божие, тайната, скрита от векове и родове” (Кол. 1:25-26).От това и от други места се вижда, че онова, което той считал особен предмет на полученото от него откровение, отчасти били правилата, от които трябвало да се води християнинът в известни обстоятелства, отчасти великият въпрос за възкресението (1 Кор. 15:22; 1 Сол. 4:15), отчасти прякото видение на Спасителя, не само възкръснал от мъртвите, но и прославен отдясно на Отец; но особено главен и отличителен предмет на неговата проповед това е – “за тайната на Христа”, някога неизвестна, но сега открита истина, за значението на вярата в делото на оправданието и за свободното спасение на езичниците без необходимостта от налагане отново иго на робство, което дори юдеинът намирал по-тежко, отколкото можел да носи (Кол. 4:3; Ефес. 3:3; 6:19; Рим. 16:25).

Прочетете още „Апостол Павел в усамотение*“ →

“Химнът на любовта“ на св. апостол Павел (1 Коринтяни 12:31-13:13) като отговор на проблемите в Коринтската църква – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ева Ковачева

От изложеното дотук става ясно, че причината за написването на Посланието не са догматически спорове. Апостол Павел научава, че между християните в Коринтската църква се зародили спорове, разцепления, състезания, възгордяване, разделяне на партии, безпорядъци, неуредици и нередности на вечерите на любовта. Според св. Иоан Златоуст, още с първия стих на първата глава в това Послание, апостолът с всеки израз започва да сломява гордостта на Коринтяните[25]. В тази връзка той им обяснява, че Църквата е една Божия в Иисус Христос, а не в тогова или оногова, че всички трябва да се намират в единомислие и съставляващи едно тяло Христово, че Христос е единият Глава на Църквата и Църквата е едно тяло под Главата – Христос, както и че всички духовни блага идват непосредствено от Него. Апостол Павел иска красноречиво чрез словото си да накара Коринтяни да трепнат от своите противни на християнската вяра разправии и да се ужасят от своите безсмислени спорове[26]. Пак според св. Иоан Златоуст „ясно е доказано, че честта, която въздавали Коринтяни на своите учители, никому не може да принадлежи, освен на Господа[27]“. А връзката за постигането на това единство е – любовта.

Темата за любовта, изложена в 1 Коринтяни 12:31-13:13 може да се разгледа следователно като цялостен отговор на гореизложените теми в посланието, които се обобщават в един главен проблем сред Коринтяните – разногласията, раздорите и разцепленията, които се изразяват в няколко отношения: 1) кой апостол е по-голям от другия и от кой апостол християните са обърнати към вярата и са получили кръщение; 2) препирания и спорове по отношение на знанието и мъдростта; 3) духовните дарби, които служили на Коринтяни за възгордяване, надпревара и завист; 4) небратските сцени с изяждането на храната на вечерите на любовта и 5) безредието в църковните събрания.

От Първо послание до Коринтяни се вижда, че дори християни като Коринтяните, обърнати към вярата от трима апостоли (1 Коринтяни 1:12, срв. 3:22) и имащи благодатта и дарбите на Светия Дух[28], живеят в разцепления, разделения и спорове без да осъзнават, кое е онова, което ги обединява в едно. Това не е нито вярата, нито знанието, нито само изповядването и призоваването на Господ Иисус Христос, а любовта, проявена чрез добри дела към ближните, в което именно се състои Христовото учение.

Това е свързано още с нравствения идеал, към който всички християни са призовани. Св. апостол Иоан казва: „Бог е Любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него“ (1 Иоан 4:16). А тъй като Христос призовава последователите Си „бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (Матей 5:48), то следователно те трябва да се уподобяват на Бога и в любовта, която е Негова същност. А любовта на Бога е вечна, непреходна, постоянна, неизменна, безкористна, еднаква към всички Негови творения, което означава, че тя обхваща всички хора и всички живи същества. Любовта е най-голямо, което стои над всичко и заради което е всичко.

Глава 13 на Първо послание до Коринтяни стои в тясна връзка с глава 12, на която се явява като продължение, което проличава от това, че стих 31, служи като мост между двете глави и защото в глава 13 се прави съпоставяне между любовта и изложените в глава 12 духовни дарби, изтъквайки се нейното превъзходство над тях, при което някои дарби се споменават отново. От глава 12 на Първо послание до Коринтяни става ясно, че многобройните дарове, които обладавали Коринтяните и които те така желаели, не ги водели към целта. Те не постигали нито единство, нито ги свързвали в едно тяло, освен това тези дарби имали преходно и случайно значение. В сравнение с тях в 1 Коринтяни 13:8 се изтъква, че любовта е непреходна и неизменна, а всяка изменчивост е признак на несъвършенство[29]. От разделенията и разцепленията, които съществували между тях, злото се увеличава, а те трябва да бъдат сглобени и слепени в единомислие, единодушие, в едно сърце и действащи в един дух – в духа на любовта[30]. Всичко това посочва към едно нещо – с 1 Коринтяни глава 13, апостол Павел иска да каже на Коринтските християни, че това което липсва при тях е любовта, защото любовта е центърът, който събира християните и принципът, който ги обединява. За това св. апостол Павел очертава картината за единността на Църквата като едно тяло с много членове, за да подчертае, че любовта е, която свързва нейни членове. Любовта организира, тя поставя човека в правилни отношения с всички части, тоест с всички живи същества и с Бога. Тя посочва мястото на човека в Божествения организъм, в тялото Христово, и го свързва с целокупния живот. Когато човек обича, той се свързва с всички части на това тяло и извършва правилно своята функция и задача, определена му от Бога. Чрез 1 Коринтяни глава 13, стояща в пряка връзка с 1 Коринтяни глава 12, апостол Павел иска да каже също, че любовта не само стои над всички духовни дарби, но и че тя осмисля тяхната употреба, защото дарбите се дават от Бога на хората, не за самите хора, за да ги държат в себе си и да се величаят с тях, а за да ги използват за благото и усъвършенстването на другите (1 Коринтяни 14:12). По подобен начин се казва същото в Послание до Римляни: „никой от нас не живее за себе си и не умира за себе си, но живеем ли – за Господ живеем, умираме ли – за Господа умираме“ (Римляни 14:7). Това се отнася и за природните дарби и таланти, но в още по-голяма степен за духовните дарби:  „И тъй, какво да се прави, братя? Кога се събирате, и всеки от вас има – кой псалом, кой поучение, кой език, кой откровение, кой тълкуване, – всичко да става за поука“ (14:26 и следва).

Освен духовните дарби, в Църквата има и различни служения, които се дават също за благото и усъвършенстването на всички: „И Той постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители, за усъвършенствуване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово, докле всинца достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство, та да не бъдем вече младенци… а с истинска любов да растем по всичко в Оногова, Който е глава, – Христос, от Когото цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите ѝ, нараства, за да се съзижда в любов“ (Ефeсяни 4:11-16). От това място става отново ясно, че както и в Първо послание до Коринтяни, различните служения се дават за единството на всички части и благото на цялото, при което съзиждането става в любовта. По подобен начин е казано това и в разглежданото от нас Първо послание до Коринтяни: „И от вас Бог постави в църквата първо апостоли, второ пророци, трето учители; после такива, които имат сили чудотворни и дарби за лекуване; след това застъпници, управници и такива, които да говорят разни езици. Нима всички са апостоли? Всички ли са пророци? Нима всички са учители? Всички ли са чудотворци? Всички ли имат дарби да лекуват? Всички ли говорят езици? Всички ли са тълкуватели?“ (1 Коринтяни 12:28-30).

Когато говори за вярата, надеждата и любовта, апостол Павел казва: „По-голяма от тях е любовта“ (1 Коринтяни 13:13). Той счита любовта за по-голяма, поставя я по-високо, първо защото тя обгръща в себе си и вярата, и надеждата, и второ, според блажени Теофилакт заради нейната непреходност спрямо останалите: „Вярата, надеждата и любовта са по-трайни от тях (защото това означават думите: „а сега остават тия три“, тоест продължителността на тези три); но и от самите тях най-голяма е любовта, защото тя продължава и в бъдещия век“ и допълва малко по-нататък: „Но и от тези добродетели, които ще останат по-дълго, най-голяма е любовта. Защото, когато дойде краят, вярата и надеждата ще се прекратят, а любовта, като най-силна и крепка, ще остане[31]“.

Прочетете още „“Химнът на любовта“ на св. апостол Павел (1 Коринтяни 12:31-13:13) като отговор на проблемите в Коринтската църква – продължение и край*“ →

“Химнът на любовта“ на св. апостол Павел (1 Коринтяни 12:31-13:13) като отговор на проблемите в Коринтската църква*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ева Ковачева

Тринадесета глава от Първо послание на св. апостол Павел до Коринтяни е известна като „Химн на любовта“, защото в нея той представя същността и качествата на християнската любов. Апостол Павел я поставя по-високо дори от духовните дарби, както и от вярата и надеждата. При нейното разглеждане, възникват обикновено три въпроса: 1) защо „Химна на любовта“ е съставен от св. апостол Павел, а пък св. апостол Иоан е известен като „апостолът на любовта[1]“? Известно е, че св. апостол Иоан говори най-много върху тази тема в книгите на Новия Завет, не само в Евангелието, съставено от него, но и в трите му Съборни послания. 2) Каква е причината св. апостол Павел, който иначе акцентира в неговите Послания най-много върху вярата и надеждата, особено в Послания до Римляни, Галатяни и до Евреите, да се спира в Първо послание до Коринтяни върху темата за любовта, при това в такава дълбочина и с такава изразност, че надминава дори св. апостол Иоан в това отношение? С това е свързан и следващия въпрос: 3) защо след като той говори толкова много за важността на вярата и надеждата в другите Послания, именно на това място, точно в това Послание, той поставя любовта изведнъж ясно и категорично над тях?

Целта на настоящето изследване е да се даде отговор на изброените по-горе въпроси. Тезата, която се поставя е, че „Химна на любовта“ е даден от св. апостол Павел като конкретен, цялостен отговор на проблемите в Коринтската църква. Това става видно първо от факта, че тези проблеми се срещат точно назовани от него още в първа глава, след което той се спира на тях поотделно в следващите глави на Посланието и второ – за това се съди от характера на тези проблеми. Те не са по догматически спорове, а засягат отношенията между християните. Тогава става ясно, защо св. апостол Павел говори толкова много върху любовта именно в това Послание. Тя е средството, чрез което тези проблеми ще се разрешат. От това следва, че 1 Коринтяни глава тринадесета не е само една между многото засегнати теми в това Послание, а заема централно място между тях и има основно значение, за което се съди от преките връзки, които съществуват между нея и другите теми. Нещо повече, тя представлява освен отговор на упоменатите въпроси, също аргументативна част и кулминационна точка на цялото Послание.

За да се постигне целта на изследването, ще се изложат първо строежа на Посланието, ще се посочат проблемите в Коринтската църква, които сам св. апостол Павел излага още в първа глава, след което ще се разгледат основните теми в него, за които се смята, че лежат във връзка с 1 Коринтяни глава тринадесета. Накрая тезата ще се докаже чрез преките връзки в текста, които съществуват между „Химна на любовта“ и конкретно указаните места в цялото Послание, особено с предходната глава дванадесета и следваща глава четиринадесета.

За проблемите в Коринтската църква, св. апостол Павел узнава чрез донесени му сведения (1 Коринтяни 1:11). Основните теми в посланието са: наличието на разногласия, раздори и разцепления в църквата (глава 1;глава 3;4:6-7,18-19;5:2,6-8); препирания и възгордявания по отношение на знанието и мъдростта (глава 1-4;8:1-3); недостойно приемане на тялото и кръвта Господни (глава 10 и 11); единство на Христовата Църква (1:10;3:9-11,21-23;10:17;12:12-14;15:28;8:6); липса на дисциплина в Църковните събрания (4:19;11:18-19;14:26-40); повелята християните да не се съдят взаимно в съдилища (глава 6); християнската свобода, свързана с междучовешките отношенията (7:20-24;8:9;10:23,29); нередности при вечерите на любовта, свързани с небратски сцени с изяждането на храната (11:20-34); надпревара, завист и гордост между християните по отношение на духовните дарби (глави 12-14); оспорване апостолското достойнството на св. апостол Павел (глава 9:1-3 и следва; глава 15); призив за събиране на милостиня за църквата в Иерусалим (глава 16). Останали теми в посланието, които са по-малко на брой и не са свързани пряко с 1 Коринтяни глава 13 са: отстраняване на блудството и кръвосмешението (глава 5), наставления за брачен и безбрачен живот (глава 7), забрана да се яде идоложертвена храна (глава 8; 10:28) и учение за възкресението на мъртвите (глава 15).

От първа глава на Първо послание до Коринтяни се научава, че Коринтската църква представлявала обтегнато поле на различни сили. Това били главно четири влияния: 1) на св. апостол Павел; 2) на Аполос[2]; 3) на иудео-християните пристигащи в Коринт с препоръчителни писма от Антиохия и Иерусалим, които се държали надменно заради иудейския си произход, отричали апостолството на св. апостол Павел като истинско, легитимно и авторизирано, и считали за авторитет в християнството св. апостол Петър[3] (1 Коринтяни 9:1-3;15:1-11; 2 Коринтяни 11:5,13;12:11)[4]; 4) влиянието на езическото минало и обкръжение на християните, което особено в този град било много силно.

За разбиране на цялостния контекст на Посланието ще се дадат някои сведения за средата, в която живеели Коринтяни, за обстоятелствата, в които се намирали, и при които станало тяхното обръщане.

Прочетете още „“Химнът на любовта“ на св. апостол Павел (1 Коринтяни 12:31-13:13) като отговор на проблемите в Коринтската църква*“ →