+ Драговитийски епископ Иоан                                                                                                                                                                                                                                       

Предания и легенди

Казват, че в Рим всеки камък имал своя история. Макар това да звучи хиперболично, все пак тряб­ва да се признае, че във всяка леген­да се крие зрънце истина.

Никъде не са се запазили толкова следи от времето на първовърховните апостоли Петър и Павел, както в Рим. Не се касае само за техните гробове и свещени реликви, но и за други по-малки следи от тяхното пре­биваване във вечния град. Те са мал­ко известни, защото ги засенчват по-големите паметници.

Най-напред пътят на поклонника или туриста минава по „Виа Апия“. Още в древността този път бил счи­тан за „царицата на пътищата“ (латински регина виарум), не само защото това е бил най-старият път (започнат в 312 година от цензор Апиус) и най-дъл­гият (540 километра) в античния свят, но защото е най-живописният и ис­торически най-важният. По него тръгвали римските легионери да по­коряват света. И обратно, по него идвали християните в Рим, за да по­корят столицата на тогавашния свят със „словото за кръста“ (1 Коринтяни 1:18).

Не е известно кои са били първите християни в Рим. Вероятно иудеохристияни са донесли от Иерусалим благовестието за явяването на Месия. Още тогава е имало в Рим зна­чителна иудейска колония, която поддържала тесен контакт с отече­ството. Така новините от Иеруса­лим бързо пристигали в столицата.

Св. апостол Петър ще да е дошъл в Рим за първи път вероятно между 41-45 година (следователно преди св. апостол Павел), и то по „Виа Апия“, тъй като този път бил единственият, който водел от юг към столицата. Тогава пристанището на Остиа би­ло още в строеж. За апостол Павел се знае от книга „Деяния на светите апо­столи“, че той дошъл в Рим по този път: „И след това тръгнахме за Рим. Тамошните братя, като чуха за нас, излязоха да ни посрещнат до Апиевия площад и до Три кръчми. Като ги видя Павел, поблагодари на Бога и се ободри“ (28:14-15).

Това ще да е било през пролетта на 61-ва или 62-ра година. Значи още тога­ва е съществувала християнска об­щина в Рим. Това се потвърждава и от факта, че апостол Павел писал пет години преди това послание до римските християни, за да им съоб­щи за своето идване (срв. Римляни 1:10 и сл.). Тогава той се надявал, че ще пристигне в Рим като свободен про­поведник на Христовото Евангелие. Вместо това, той дошъл с конвой от затворници. Но когато видял бра­тята-християни да го посрещат на Апиевия площад, той „поблагодарил на Бога и се ободрил“.

Апиевият площад се намира на около 73 километра южно от Рим. Тогава на това място имало римска пощенска станция. Три кръчми били друга такава станция преди Апиевия пло­щад. Днес от тях нищо не се е за­пазило, освен остатъци от три ан­тични кладенци, които свидетелстват, че тук някога трябва да е има­ло странноприемница. Но това още не доказва, че тук именно ще е ста­нала историческата среща между апостол Павел и римските християни.

Преданието разказва, че между посрещачите-християни се е нами­рал и св. апостол Петър на Апиевия пло­щад. Човек може да си представи тази трогателна среща на двамата апостоли, как те братски се прегръ­щали и плакали от радост. По-късно тази сцена е станала една от люби­мите теми на византийската иконо­графия, както например затова свидетелстват прекрасните мозайки върху златен грунд в параклиса „Палатина“ в Палермо и катедралата на Монреале. С това изображение се целяло да се подчертае еднаквото достойнство на двамата апостоли. Същевременно тази прегръдка тряб­вало да изрази в лицето на апостол Пе­тър представителя на Църквата от иудеите, а в апостол Павел – представи­теля на Църквата от езичниците, тоест единството на цялата Христо­ва Църква.

Ако мислено човек придружи апостол Павел по пътя от „Виа Апия“ към Рим, то ще стигне до базиликата „Св. Севастиан“. Първоначално тя била известна като „базилика на светите апостоли“. Построена е била от св. цар Константин или от неговите синове. На дясната страна на църк­вата виси голяма мраморна плоча, на която калиграфът Филокал с красиви правилни букви е издълбал текст, от който в случая интерес представляват първите редове: „Ти, който търсиш имената на Петър и Павел, трябва да знаеш, че тук ня­кога светиите са живели“…

Този текст бил съчинен от папа Дамас (366-384), за да сочи и обяс­нява на посетителите значението на това свято място.

Относно думите „тук са живели“ (латински хик хабитасе) между учените има голям спор. Преди около сто го­дини Луиз Дюшез за първи път из­казал хипотезата, че тези думи не трябва да се разбират буквално, а в преносен смисъл, тоест „тук лежат по­гребани Петър и Павел“. Следовател­но на това място двамата апостоли са пребивавали не като живи, а ка­то мъртви. За тази хипотеза говорят и графитите, надписите по стените на триклиа (правоъгълен двор с пейки, отчасти покрит) под днешната базилика. Тук се намират безброй пъти гравирани имената на апосто­лите Петър и Павел, придружени от молитвени призиви и обяснение­то: „Петре и Павле, дадох ви осве­жителен обяд за утеха“ (латински рефригериум). Така се наричали поменните трапези, които древните римляни предлагали в памет на починалите върху техните гробове. От това може да се предположи, че мощите на два­мата апостоли поне за известно вре­ме са били тук пренесени и укрити от езичниците.

От два древни християнски празнични календара дори може да се узнае и датата на празнуването па­метта им. „Смъртта на мъчениците“ (латински Депозицио мартирум) от 354 година и „Иеронимовият мартирологий“ (Мартирологиум Хиеронимианум) от първата половина на V-ти век говорят, че „рожденият ден“ (латински диес наталис) за вечния живот на Петър и Павел се празнувал в катакомбите на 29 юни, „когато Туск и Бас би­ли консули“. Двамата били консули през 258 година, точно по времето, когато вилнеело гонението на хри­стияните при император Валериан. Той забранил на християните дори да се събират при гробовете на мъ­чениците за вярата. Затова се пред­полага, че мощите на първовърховните апостоли били пренесени в ка­такомбите, за да бъдат тайно почи­тани.

Но защо тъкмо на 29 юни се праз­нува денят на тяхната мъченическа смърт? Защото 29 юни бил празни­кът на основателите на Рим. Този празник се чествал в храма на Ромулус Квиринус откакто император Август осветил този храм на Квиринала на 29 юни, 16 години преди Христа. Сега Иисусовите последова­тели искали да християнизират този езически празник, както често пра­вили това, като на мястото на рож­дения ден на основателите на езиче­ския град поставили празника на ос­нователите на християнския Рим. Езическата двойка Ремус и Ромулус трябвало да бъде заменена с хри­стиянската апостолска двойка. Затова от 258 година насам целият християн­ски свят празнува на 29 юни об­щия празник на първовърховните апостоли Петър и Павел.

Напоследък отново се приема ду­мата „живели“ в нейния буквален смисъл. Това се потвърждава не само от надписа на Дамас, но и от едно графити, открито през 1915 година на зи­да на един християнски мавзолей от същото време, тоест от IV-ти век, в катакомбата на св. Севастиан. Над­писът гласи: „Дом на Петър“ (латински домус Петри). С това, разбира се, не се доказва, че тук действително е живял апостол Петър, а че това се е вярвало от някого. Може да е била кратковременна легенда, но тя лежи в обсега на възможното, защото както разкопките доказват, тук е имало през първия век жилищни сгради.

Не е изключено обаче св. апостол Пе­тър да е живял тук за известно вре­ме поне заради удобното местонахож­дение на пътя за Рим, където той ще е могъл да посреща идващите хри­стияни.

Всеки случай в надписа на папа Дамас и в графитите са налице две писмени доказателства колко много са били на почит двамата апостоли в Рим. А ако новите изследвания до­кажат, че апостолите действително са живели тук, то църквата „Св. Се­вастиан“ ще придобие още по-голямо значение за целия християнски свят.

Изглежда апостол Петър ще да е сме­нял няколко пъти своето жилище, ако се допусне, че той е живял по-дълго време в Рим. Според преда­нието, той е бил отначало гост в до­ма на сенатора Пуд (латински Пуденс). Той е историческа личност. Св. апо­стол Павел го споменава във второто си послание до апостол Тимотей (4:21): „Поздравяват те Евул, Пуд, Лин, Клавдий и всички братя“. Народната фантазия е направила от Пуд богат и благороден сенатор, който имал две благочестиви дъщери – Прексида и Пуденциана, които били кръстени от апостол Павел. По-късно на тях се приписва заслугата, че те са съби­рали останките на мъчениците и ги погребвали. Фамилията на Пуд притежавала голяма къща между хъл­мовете Есквилин и Фиминал. Тук възникнала християнска община – домашна църква. През IV-ти век вър­ху нея била изградена църквата на „Св. Пуденциана“. В абсидата на църквата се намира чудесна мозай­ка от късната античност. Тя пред­ставя как двете сестри държат победни венци над главите на първовърховните апостоли.

Под църквата „Св. Пуденциана“ са открити остатъци от мраморен под на голяма зала и дървен плот на ма­са. Веднага започнало да се твърди, че това била масата (престолът), вър­ху която апостол Петър ще да е извършвал светата Евхаристия, когато е бил гост на Пуд. Понеже това било допусти­мо, плотът бил приложен към пап­ския олтар в Латеранската базили­ка, където се пази и до днес.

Апостол Петър ще да е живял и в дома на Акила и Прискила на Авентинския хълм, както по-рано апостол Па­вел е живял при тях в Коринт. Те­зи двамата били изгонени от Рим около 50-та година, когато импера­тор Клавдий заповядал всички иудеи да напуснат града поради споро­вете, които избухнали между тях (вж. Деяния на светите апостоли 18:2; Светоний, Биогра­фия на император Клавдий, 25-та глава). От тази домашна църква, която се образувала около благочестивото се­мейство на Акила, възникнала през IV-ти век църквата на св. Прискила. Под нея е разкрита римска жилищ­на сграда и дори школа на езическия бог Митра. В баптистерия още стои издълбан голям дорийски капител, който е служел за кръщален купел. Един надпис от XIII-ти век сочи, че то­ва е бил купелът на св. апостол Петър. От тези слаби доказателства може да се заключи, че в ранното християн­ство тук са били кръщавани повяр­валите в Иисус.

Прочетете още „По следите на първовърховните апостоли в Рим*“ →

Андрей Десницкий

Често може да се чуе, че християнското Писание е било повредено: уж оригиналът не е достигнал до нас, Иисус навремето проповядвал едно, а учениците Му (преди всичко Павел) прибавили към проповедта Му нещо свое, различно. А и в пресата периодично се появяват съобщения за откриването на някакъв пореден „сензационен“ документ, представящ евангелската история в съвсем различна светлина… Та имаме ли ние автентичния текст на Свещеното Писание?

Оригинал или копия?

Оригиналите на библейските книги, тоест ръкописите, написани собственоръчно от пророк Моисей или апостол Павел, разбира се, не са достигнали до нас. Материалът за писане по онова време е бил папирусът – широки дълги листове, изработени от стъблата на растение, разпространено в делтата на Нил и на някои други заблатени места в Близкия Изток, или, много по-рядко, пергамент – специално обработена животинска кожа. Но пергаментът бил твърде скъп, а папирусът – твърде нетраен: рядко някоя папирусна книга се запазвала по-дълго от половин век.

По същество всички достигнали до нас оригинали на древни ръкописи са откъси от лична кореспонденция и делови документи, някога изхвърлени на египетските бунища (само в Египет сухият климат е позволил те да се запазят), както и надписи върху твърди повърхности (глинени плочки, камък). Всички древни литературни произведения обаче са достигнали до нас в по-късни преписи. Първите известни копия на поемите на Омир са направени не по-рано от пет века след смъртта на техния създател. До нас са достигнали малко повече от шестстотин ръкописа на „Илиада“ – най-четеното и най-почитано произведение в Древна Гърция, около триста ръкописа на трагедиите на Еврипид, а шестте първи книги на „Анали“ на римския историк Тацит са се запазили само в един-единствен препис от IX-ти век.

За сравнение: днес са известни повече от пет хиляди ръкописа, съдържащи различни части от Новия Завет. Най-ранните от тях са направени на папируси в Египет на границата между I-ви и II-ри век след Христа, само няколко десетилетия след смъртта на апостолите. Те, по-специално, съдържат откъси от Евангелието според Иоан, написано в самия край на I-ви век.

Но откъде всъщност е известно, че даден ръкопис наистина съдържа оригиналния текст на омировите поеми или на Библията? В наше време една фалшификация сравнително лесно може да бъде разкрита. Ръкописите се изследват и съпоставят – що се отнася до Новия Завет, с това се занимава цял научен институт в германския град Мюнстер. Освен това, фалшифицирани могат да се окажат няколко ръкописа, но не и хиляда.

Дори в случаите, когато древен текст е достигнал до нас само в едно-две копия, неговата автентичност може да бъде потвърдена или отхвърлена въз основа на множество данни. Дали авторът не се обърква в историческите подробности на периода, който описва? Добре ли познава географията на мястото, където се развива действието? На какъв език пише, какви думи използва? Потвърждават ли се свидетелствата му от независими източници? Цитира ли се книгата му от други автори, известна ли е на читателите от по-късно време? Така че да се различи фалшификат съвсем не е толкова трудно, колкото изглежда на пръв поглед.

В петте хиляди достигнали до нас ръкописа на Новия Завет се срещат някои различия (по-подробно за това ще разкажем по-нататък), но в тях не се съдържа никаква друга вест, освен евангелската. В нито един от тях не е написано, че Иисус не е бил Божи Син или че не е умрял на Кръста. Ако всичко това е резултат от дейността на някаква огромна банда фалшификатори, работили по целия Средиземноморски свят не по-късно от началото на II-ри век след Христа, то тогава, очевидно, в този свят изобщо не е било възможно да се създаде каквато и да било правдоподобна история.

Библията – книга на Църквата

Библията говори не само за Христос, но и за самата себе си по начин, който е принципно различен, например, от Корана. Това е една от онези очевидни баналности, които хората са склонни да забравят. Мюсюлманите вярват, че Коранът е Божие откровение, изпратено на един-единствен човек – Мохамед, който го е записал „по диктовка“ от Бога, без да прибави нито една дума от себе си. Затова за тях всеки земен текст на Корана е само копие на небесния Коран – истинското Божие Слово, над което на земята няма, не е имало и никога няма да има нищо по-висше. Първо е бил Коранът, а от него е произлязъл ислямът. Затова, между другото, Коранът, от гледна точка на исляма, е непреводим: всички негови преводи са само спомагателни средства, а за автентичен може да се смята единствено арабският текст.

За християнина обаче слязлото на земята Божие Слово е преди всичко не книга, а Личност, Иисус Христос, Който е съществувал предвечно и е основал на земята Своята Църква. Разказват, че веднъж един православен свещеник в САЩ се срещнал с уличен проповедник от една протестантска конфесия. „Искате ли да ви разкажа за църквата, която е основана на Библията?“, радостно му предложил проповедникът. „А искате ли аз да ви разкажа за Църквата, която е написала Библията?“, отвърнал му свещеникът.

И той е бил прав, защото Самият Христос не ни е оставил никакви писмени текстове. Дори Евангелието първоначално се е предавало като устен разказ, а посланията са били написани от различни апостоли (преди всичко от Павел) като пастирски наставления по конкретни поводи. И към времето, когато е била завършена последната книга на Новия Завет, Евангелието според Иоан, християнската Църква вече е съществувала повече от половин век… Затова, ако искаме да разберем Библията, трябва да се обърнем към християнската Църква, защото първична е именно тя.

Откъде произлиза библейският канон?

Но на какво основание изобщо смятаме, че Библията е Свещено Писание? Може би тя е просто един от многото сборници с древни предания? През всички времена е имало хора, които са се наричали пророци, пратеници, претендирали са да са Христос – та нима трябва на всеки да вярваме и да признаем писанията на всекиго за Писание?

Една книга може да стане Писание само в общността на вярващите, които признават нейния авторитет, определят нейния канон (точния състав), тълкуват я и, накрая, я преписват. Християните вярват, че всичко това е ставало не без участието на Светия Дух, Който е говорил чрез авторите на библейските книги и Чиято помощ е необходима и днес, за да можем правилно да разбираме тази книга. Но Духът не отменя човешката личност – напротив, Той ѝ позволява да се разкрие в пълнотата си.

А понеже този процес се развива в историята, на християнството е чуждо разбирането за едно веднъж и завинаги дадено Откровение, което всички следващи поколения могат единствено да изпълняват. Не, но както Христос е въплътеният Син Божи, така и самото християнство се въплъщава в нашата земна история, запазвайки вътрешното си единство, но придобивайки нови черти и особености във всяко поколение и във всеки народ.

Затова и новозаветният канон – списъкът на книгите, които съставляват Новия Завет, не се е оформил веднага. Така например, на Изток дълго време са се отнасяли с известно недоверие към книгата Откровение, вероятно заради нейния мистичен характер, а на Запад – към Посланието на апостол Павел до евреите, понеже по стил и съдържание то се различава осезаемо от другите му послания (макар и да не им противоречи). Впрочем, както добавяли християнските богослови, дори и ако той не е писал това послание, то във всеки случай е било написано от самата Църква.

Що се отнася до Евангелията, тук всичко е просто. От самото начало Църквата е познавала онези четири Евангелия, които в крайна сметка влизат в канона на Новия Завет, и нито в един от достигналите до нас списъци не се срещат други. Именно в тях Църквата е виждала познатия и възлюбен лик на Христа – и нищо друго не ѝ е било нужно.

Ориген още в началото на III-ти век изброява тези четири Евангелия, „които единствено и безусловно се приемат в Божията Църква“. А през IV-ти век св. Кирил Иерусалимски отбелязва: „В Новия Завет влизат само четирите Евангелия, а останалите носят лъжливи имена и са вредоносни. Манихеите написаха Евангелието от Тома, което, опетнявайки благостта на името „Евангелие“, погубва душите на простодушните. Приемайте също и Деянията на дванадесетте апостоли, заедно със седемте съборни послания – на Яков, Петър, Йоан и Юда; и като печат върху всички тях и върху последните трудове на учениците – четиринадесетте послания на Павел.“

Разбира се, ранните християни понякога почитали наред с тях и някои други книги, написани почти по същото време и продължаващи апостолската традиция, например „Пастир“ на Ерм или посланията на Климент Римски. Днес такива книги, които не са включени в Библията, но се намират сякаш на нейната граница, обичайно се наричат апокрифи. Те напълно съответстват на Новия Завет и изобщо не претендират да представят някаква сензационна версия на евангелската история.

Окончателно новозаветният канон се оформя едва към края на IV-ти век и вече седемнадесет века съдържа едни и същи 27 книги практически във всички християнски църкви. Този въпрос никога и никъде не е бил предмет на спор (единственото по-особено изключение е Етиопската църква, която е добавила към него няколко ранни апокрифа). По какви критерии именно тези книги са били признати за канонични? Та нали сам апостол Павел, например, е написал и Послание до лаодикийците, а някои отхвърлени от Църквата Евангелия носят имената на апостолите Петър, Тома и Юда (не Искариот) – защо те не са били включени в канона? И защо, напротив, в него са влезли Евангелието според Лука и Деянията на светите апостоли, макар техният автор изобщо да не е бил свидетел на земния живот на Христа?

Работата е там, че статутът на дадена книга изобщо не зависи от статута на нейния предполагаем автор. В древността към „авторското право“ изобщо са се отнасяли по-просто, като са давали на книги, написани след смъртта на известни личности, техните знаменити имена. Така един от най-ранните сборници с християнски химни се нарича „Оди на Соломон“, макар че, естествено, никой не е мислел, че сам цар Соломон би могъл да ги напише. Следователно Евангелията, носещи имената на апостоли, всъщност може да са били написани от други хора. Не в авторството е въпросът – Църквата е признавала за Свещено Писание онези книги, в които е разпознавала като в огледало най-пълното и вярно изразяване на своята вяра. И никакви външни критерии не могат да обяснят този избор.

А със Стария Завет положението е по-сложно. Неговият канон се различава при различните християнски общности. Така Руската православна църква признава 50 книги – приблизително толкова (с незначителни различия) броят и другите православни и католици, които следват традицията на ранната Църква. А юдеите, чийто канон окончателно се оформя към края на I-ви век след Христа, вече след разделянето им с християнството, имат в Танаха (така те наричат Библията) 39 книги.

Протестантите, още от времето на Реформацията, следват по отношение на Стария Завет именно юдейския канон, затова в техните издания на Библията не се включват „Премъдрост на Сирах“, „Товит“, „Юдит“, „Макавейски книги“ и някои други, които обаче напълно съответстват по съдържание на останалите книги на Стария Завет. Католиците наричат тези книги второканонични, протестантите – апокрифни, а православните – неканонични. Въпреки това, в православните издания на Библията те задължително се включват, тъй като древните християни са ги признавали за част от Свещеното Писание.

Прочетете още „Дошъл ли е до нас оригиналът на Библията?*“ →

Тотю Коев

Автор на четвъртото поред Евангелие е св. апостол Иоан Богослов. То съдържа възвишени истини и богати идеи. За да се вникне по-дълбоко в съдържанието на това Евангелие и да се извлече основната идея в него, е необходимо макар и бегло съпоставяне с предхождащите го три Евангелия, чиито автори са Матей, Марк и Лука.

Прието е първите три Евангелия да се наричат синоптически (от гръцки σύνοφις=преглед, обзор, сравнение), а техните автори – синоптици. Като се сравнят тези Евангелия по съдържание, се вижда, че между тях има различия, но доминират сходствата. Екзегетиката е изработила числова формула, изразяваща нагледно това. Според тази формула, ако за определяне съдържанието на Евангелията, включително и четвъртото, се приеме числото 100, получават се следните цифри в проценти: в Евангелието от Матей има 58% сходство с другите и 42% различие с тях; в Евангелието от Марк – съответно 93% и 7%; в Евангелието от Лука – 41% и 59%; в Евангелието от Иоан сходството е само 8%, а различията – 92%. Сходствата в синоптическите Евангелия са преди всичко в предаване думите на Иисус Христос, а различията – в повествователната част. У Матей повествованието заема около 1/4 от текста, у Марк – 1/2, у Лука – 1/3.

Синоптиците разказват почти изключително за дейността на Иисус Христос в Галилея, а Иоан – предимно за дейността му в Юдея. Докато синоптиците говорят главно за чудесата, за притчите и за външните събития в Неговия живот, Иоан акцентира върху дълбочината на техния смисъл, затова неговото Евангелие се отличава с по-силно изразена духовност и вглъбеност.

У синоптиците беседите на Иисус Христос са предадени популярно и ясно, илюстрирани са с нагледни притчи и примери от живота; у Иоан те са дълбоки, тайнствени, често пъти трудни за разбиране и са за по-тесен кръг слушатели. Но единият начин на изказ не изключва другия. Синоптиците описват повече човешката страна у Иисус Христос, изобразявайки Го като Син Човешки, Син Давидов; Иоан издига на преден план божествената страна и Го описва като Син Божи. Но това далеч не значи, че у синоптиците отсъства божествената страна, а у Иоан – човешката. Те взаимно се допълват и дават съвършения образ на Христос – такъв, какъвто е възприет и проповядван от Църквата.

Не е без значение и мястото, гдето е написано всяко Евангелие, и за когото първоначално е предназначено. Матей разпространявал християнството отначало в Палестина сред сънародниците си юдеи, за тях написал Евангелието и затова акцентира върху историчността на личността Иисус Христос. Марк написал Евангелието си в Рим или Александрия, то е предназначено за християни от езически произход. В него се изобразява предимно служението на Месия, Който води победоносна борба с греха и злобата на този свят. И Евангелието на Лука е предназначено за християни измежду езичниците. Тук родословието на Христос е изведено от Адам като родоначалник на цялото човечество. Не може със сигурност да се посочи мястото, гдето е написано това Евангелие – в Ахайя, Александрия, Кесария, Рим или Коринт.

Малко повече за четвъртото Евангелие. Както вече се посочи, негов автор е св. Иоан Богослов. Написано е в Ефес в края на I-ви век. Съдържанието му по стил, език и тематика е обусловено от редица предпоставки.

Преди всичко трябва да се отбележи, че сам авторът е с богата душевност, а може би е по-точно да се каже, че той е богато одухотворена личност с дълбока и кристално чиста вяра, с точна аналитична мисъл. С мисълта си, окриляна от такава вяра, св. Иоан е могъл да надзърне в максимална за човека степен в тайните на божествения живот и да изрази преживяното в най-изискана и точна словесна формулировка. Главно заради вярното разкриване на истината за Бог Слово св. Иоан е наречен Богослов. В цялата история на християнството той и още двама (св. Григорий Назиански и св. Симеон Нови Богослов) са получили това почетно название.

След разрушаването на Иерусалим (70-та година) и свързаното с него масово емигриране на юдеи средоточие на църковния живот на Изток станал град Ефес. Същевременно този град бил център на интелектуалния живот на Изток. Там се срещали представители на елинската и на източната мисъл и естествено било да се дискутират теми преди всичко из областта на религиозно-философската мисъл, в това число и на нововъзникналото и оформящо се християнско религиозно учение.

Не другаде, а тъкмо в Ефес разпространявал своите религиозни идеи първият еретичестващ християнин Керинт. Той изопачавал християнството, като внасял в него елинистически идеи, заимствани от Александрия. Керинт отричал божествеността на Иисус Христос, признавал Го за Син на Иосиф и Мария, Който се отличавал със справедливост, благоразумие и мъдрост… При такива обстоятелства за Църквата било особено необходимо да има надеждно средство и ръководство във вярата, предпазващо от заблуди.

Като виждали в лицето на св. Иоан Богослов един от най-близките свидетели и апостоли на Иисус Христос, християните в Ефес отправили към него гореща молба да опише земния живот на въплътилия се Син Божи. Когато му донесли книгите на първите трима евангелисти, той похвалил истинността и правдивостта на тяхното повествование, но открил, че са пропуснати важни неща. При повествованието за Христос е необходимо да се говори и (или предимно) за Неговата божественост (противоположно на Керинт), защото иначе с течение на времето хората ще започнат да мислят и говорят за Него погрешно и да разкриват само земния Му живот. Ето защо своето Евангелие св. Иоан Богослов започва с изложение не на човешката страна в живота на Христос, а на божествената – с посочване на това, че Иисус Христос е въплътилото се Второ Лице на Света Троица – вечното Слово Божие, Което „беше в начало у Бога“ (1:2), и Самото „беше Бог“ (1:1). То е Логосът, чрез Когото е произлязло всичко съществуващо (1:3). Такова откриване на божествеността и на предвечното битие на Словото Божие е било необходимо както като противопоставяне на разпространяваното от Керинт лъжеучение по отношение на Иисус Христос, Който според него бил обикновен човек, така и против  александрийското схващане за разума и словото (Логоса) и тяхното прилагане в отношението между Бога и Неговото изначално Слово. Във връзка с казаното тук не може да се отмине една класическа мисъл на св. Иоан Богослов, изразена не в Евангелието, а в Първото му послание: „Иде антихрист, и сега са се появили вече много антихристи… Антихрист е, който отрича Отца и Сина… Всякой дух, който не изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, не е от Бога; това е духът на антихриста, за когото сте слушали, че иде, па и сега е вече в света“ (2:18, 22; 4:3). С други думи – всеки, който счита като Керинт, че Иисус Христос не е в пълния смисъл Бог, е антихрист.

Да се върнем отново към Евангелието на св. Иоан Богослов. Два са основните мотиви за неговото написване: 1) да се запълнят непълнотите в първите три Евангелия и 2) да се даде в ръцете на християните (преди всичко на тези от езически произход) сигурно средство за борба с появилите се ереси. Както свидетелства сам авторът: „Това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божи, и като вярвате, да имате живот в Неговото име“ (20:31). Ще рече, Иоан написал своето Евангелие, за да даде на християните солидна опора на тяхната вяра в Иисус Христос като въплътил се Син Божи, защото само с такава вяра може да се достигне вечен живот. Сам авторът, като разкрива сложния път, по който той и другите апостоли са достигнали до вярата в Иисус Христос, дава възможност на читателя на Евангелието да достигне до същата вяра и да получи нейните плодове. В негово време християните имали вече вярата, но у мнозина от тях тя била разколебана и ослабена поради появилите се лъжеучения, които отричали въплъщението на Сина Божи. С дълбочината на мисълта си и с богоозарения си разум св. Иоан Богослов прозрял в бъдещето. Той предузнал, че с течение на вековете ще се появят нови лъжехристияни, които в името на Христос ще отричат Самия Христос, ще отричат Неговата божественост, защото не могат да я докажат по рационален път. За такива в Първото си послание св. Иоан пише: „Те излязоха от нас, но не бяха наши; защото, ако бяха били наши, щяха да останат с нас; но те излязоха, за да стане явно, че не са всички наши“ (2:19). Интересуващият се кой е Христос, може да намери верен отговор у ученика, „който свидетелства за тия неща и ги написа, и знаем, че свидетелството му е истинско“ (Иоан 21:24). А този ученик е сам св. Иоан Богослов, „когото Иисус обичаше, и който на вечерята се бе облегнал на гърдите Му и рекъл: Господи, кой ще Те предаде?“ (Иоан 21:24). Христа предават тези, които не го обичат, макар често да проповядват в Негово име. Св. Иоан Богослов не е между тях, затова „свидетелството му е истинско“. Написаното от него Евангелие е наречено духовно, защото в него повече отколкото в другите се съдържат възвишени беседи на Господ Иисус Христос за тайната на Света Троица, за Неговата божественост, за отношение то Му към Отца и Светия Дух, за изкуплението, за Евхаристията и за духовната обнова. Затова символическото изображение на евангелист Иоан е орел – достоен израз на духовната висота на неговото учение, на неговото богословие.

***

Потърсим ли сумарно изразена основната идея в Евангелието според Иоан, ще я намерим в Първосвещеническата молитва на Иисус Христос към небесния Му Отец, записана в 17-та глава. Тя има три основни измерения: 1) Христос се моли за Себе Си (стихове 1-8); 2) моли се за Своите ученици (стихове 9-19); 3) моли се за всички, които повярват в Него (стихове 20-26).

1.Молитвата на Иисус Христос за Него Самия има не субективен, а обективен характер. Като въплътил се Син Божи Христос не се нуждае от нищо. Всъщност молитвата Му за Него има пряко отношение към изкупителното Му дело. За Христос настъпил часът на прослава, защото дошъл часът на смъртта (срв. 12:23). Христос удържал победа над смъртта и дявола, настанало време Синът да получи тази небесна слава, в която пребивавал до въплъщението Си. И Той има право на тази слава, защото изпълнил поръчението на Отца – да извърши делото на изкуплението и да дарува вечен живот на възприелите това изкупително дело.

Вечният живот се заключава в познание на Бога. Това познание не е само теоретическо усвояване истините на вярата, то е и влечение на сърцето към Бога – към единия истински Бог и към пратения от Него Иисус Христос. Познанието на Бога Отца е възможно само чрез Христа. От друга страна, познанието на Самия Христос е също необходимо за достигане на вечен живот, защото Отец и Син са едно (срв. Иоан 10:30). За достигане на вечен живот наред с вярата в Бога е необходима и вяра в изкуплението на човека, което извършил Син Божи като станал Богочовек.

Прочетете още „Божественият призив към единство*“ →