Архимандрит Инокентий

Всред въпросите, вълнуващи днес богословите, на проблема за Свeщеното Предание се придава особено значение, понеже учението за Свeщеното Предание, засягайки основите на християнската вяра и живот, е един от най-важните пунктове в разногласията между християнските изповедания. Затова проучването на този въпрос в икуменическите богословски конференции има грамадно значение за сближението на християните (Анатолий Ведерников).

Възникнал през XVI-ти век, протестантизмът отрече Свeщеното Предание. И въпреки многото богословски трудове по тази тема, предимно от гледна точка на протестанството и римокатоличеството, въпросът за Свeщеното Предание и досега остава неразрешен у тях.

„Православната Църква винаги е признавала и признава, че и двата източника на християнското вероучение – Свeщеното Писание и Свeщеното Предание – имат еднакви достойнства и значимост. Свeщеното Писание съдържа необходимата за нашето спасение пълнота на божествената истина и наедно със Свeщеното Предание служи за основа и източник на цялото догматическо учение. Църквата Христова пази чисто и неповредено записаното и незаписаното Божествено откровение, изтълкува божественото и апостолското предание[1]“.

В Катехизиса, съставен от Московския митрополит Филарет[2] (починал 1867 година), е казано: „Под Свeщено Предание се разбира това, което истинно вярващите и почитащите Бога предават чрез слово и пример един другиму, и прадедите на потомците – учение на вярата, Божи Закон, тайнства и свещени обреди[3]“. По-нататък в Катехизиса се съдържа следният диалог:

– Кое е по-древно: Свeщеното Предание или Свeщеното Писание?

– Най-древният и първоначален начин за разпространение на Божественото откровение е Свeщеното Предание. От Адам до Моисей не е имало свещени книги. Сам Господ Иисус Христос предал на учениците Си Своето божествено учение и установления със слово и пример, а не с книга. По същия начин отначало и апостолите разпространявали вярата и утвърждавали Христовата църква. Необходимостта от Преданието се вижда и от това, че от книгите може да се ползва по-малка част от човеците, а от Преданието – всички… Свeщеното Писание е дадено, за да се запази по-точно и неизменно Божественото откровение.

– Трябва ли да се пази Свeщеното Предание и тогава, когато ние имаме Свeщеното Писание?

-Трябва да се пази Преданието, което е съгласно с Божественото откровение и Свeщеното Писание, както учи за това самото Свeщено Писание. Апостол Павел пише: „И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които научихте, било чрез наше слово, било чрез наше послание“ (2 Солуняни 2:15).

– За какво е нужно сега Преданието?

– Като ръководство за правилното разбиране на Свeщеното Писание, за правилното извършване на тайнствата и за запазване свещените обреди в чистотата на тяхното първоначално установление. Св. Василий Велики казва за това следното: „От догматите и проповедите, запазени в Църквата, едни имаме в учението, изложено в Писанията, а други, дошли до нас от апостолското предание, сме приели в тайна. Но и едните, и другите имат една и съща сила за благочестието. И никой не оспорва последните, дори ако малко е вещ в църковните установления. Защото, ако се осмелим да отхвърлим обичаите, неизложени в Писанията, като нямащи голяма важност, то непременно ще повредим на Евангелието в най-главното, или по-добре казано, ще превърнем апостолската проповед в празно име. Например (ще спомена, преди всичко, за първото и най-общото): кой е учил писмено, че възлагащите своето упование върху името на нашия Господ Иисус Христос трябва да се кръстят? Кое писание ни е научило да се обръщаме на изток, когато се молим? Кой от светиите ни е оставил писмено молитвата за превръщането на хляба в Евхаристията и на Чашата на благословението? Защото ние не се задоволяваме с думите, които Апостолът или Евангелието споменава, но и преди тях, и после произнасяме и други, имащи голяма сила при извършването на тайнството, като сме ги приели от неписаното учение. Според какво писание също благославяме и водата при кръщението, и елея – при помазването, а също и самия кръщаван? Не ли според предание, пазено в мълчание и тайна? Кое написано слово ни е научило на самото помазване с елей? Откъде е и трикратното потопяване на кръщавания? От какво писание е взето и другото, което се отнася до кръщението: да се отрича човек от сатаната и неговите ангели? Не от това ли необнародвано, тайно учение, което нашите отци са запазили в нелюбопитно и скромно мълчание, като добре са разбирали, че светинята на тайнствата се пази в мълчание? Защото прилично ли би било да се преподава на непосветените писмено учение за това, на което не е им е позволено дори да погледнат?“ (За „Светия Дух“, глава 27[4])“

В Катехизиса на свещеник Иоан Иоанович Жилов[5] са дадени уместни пояснения относно изложеното по-горе: „Гласа на Свещеното Апостолско Предание можем да чуем в Апостолските Правила, в постановленията на Вселенските и някои поместни събори, в древните литургии и символи на вярата, които са се употребявали в Християнската църква от апостолски времена, и в творенията на древните Свети Отци и учители на вярата. Свещеното Предание ни удостоверява в истинността на Свещеното Писание, както и в това – кога, от кого, по какъв случай и с каква цел е написана една или друга свещена книга. Сетне, Свещеното Предание прави ясен смисъла и значението на тази или онази библейска книга, на едно или друго място в нея. Свещените книги са писани за люде, които са живели в едно и също време със свещените писатели или наскоро подир тях; тези книги са писани всяка с определена цел, по някакъв случай. Затова, първите четци на свещените книги и най-близките им потомци са разбирали текста на тези книги по-добре, отколкото, например, ние, които живеем хиляди години по-късно. Ще рече, за да разберем правилно текста на свещените книги, трябва да се обърнем към древните християни – към онези мъже, които са били близко до апостолите и евангелистите, и сами са слушали от устата им различни разяснения и тълкувания: гласът на тези мъже е глас на църковното предание. Най-сетне, Свещеното Предание ни помага точно да определим и обясним някои истини на вярата, които не са съвсем напълно изразени в Свещеното Писание, например: за приснодевството на св. Богородица, за почитането и призоваването в молитва Божията Майка, ангелите и светиите, почитането на светите мощи и други[6].“

Първите християни не са имали възможност да знаят еднакво и едновременно Апостолските Писания, а са се учили и вярвали в Христа чрез предания и устни наставления. Имало църкви, които дълго време не са знаели, че съществуват Евангелия и Послания. Християните са се ръководили повече от Свещеното Предание, отколкото от Свещеното Писание. Кои засвидетелстваха истинността на Егангелието? Светите Отци и Светите Събори! Нея засвидетелстваха апостолските приемници: Игнатий Богоносец, Поликарп Смирненски, Ириней Лионски, Киприан Картагенски, Юстин Философ, Климент Александрийски, Папий, Егезип, Иероним, Епифаний и други. Св. Игнатий Богоносец учил и увещавал християните с твърдост да се държат о́ Апостолското Предание[7]. Тертулиан (II-III век) пише: „Което се проповядва във всички църкви, основани от апостолите и се пази без писмо, то несъмнено, води своето начало от апостолите“[8].

Етимологически терминът „предание“ обикновено означава предаване, връчване, тоест характеризира един начин, процес на действие; после това понятие може да означава и самия предмет на действието, като нещо предадено. Тъкмо в последния смисъл се употребява терминът „предание“ в новозаветните писания и в светоотеческите творби. В говоримия език понятието „предание“ се употребява в смисъл на традиция, на стари сказания, легенди и прочее. В богословския му смисъл терминът „Предание“ определя съдържанието на вселенското учение, което светите апостоли проповядвали и предали на Христовата църква, „защото в нея като в богата съкровищница апостолите положили в пълнота всичко, което принадлежи на истината“ (св. Ириней Лионски, „Против ересите“, книга 3, глава 4).

Св. Атанасий Велики, като говори за „първоначалното предание“, го нарича „вярата, която е предал Господ, проповядвали апостолите, съблюдавали отците“, и утвърждава, че източникът на Преданието е словото на Самия Господ Иисус Христос, стигнало до нас чрез проповедта на апостолите[9].“

Светите Отци от доникейската епоха изобщо застават върху това становище, определяйки понятието „Предание“. Явно е, че Свещеното Писание дава всички основания за това, като сочи думите на Господа: „Всичко Ми е предадено от Моя Отец и никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Синът, и комуто Синът иска да открие“ (Матей 11:27). Още по-конкретно е изтъкната връзката между Преданието и Откровението в Първосвещеническата молитва на Спасителя: „Словата, що си Ми, дал, предадох им ги, и те приеха и разбраха наистина, че съм от Тебе излязъл, и повярваха, че Ти си Ме пратил“ (Иоан 17:8).

И така Свещеното Предание по съдържание съвпада със съдържанието на апостолската проповед. Всичко, което е било проповядвано от апостолите, е било предадено от тях на Църквата и е влязло в състава на апостолското Предание. Поради това Свещеното Предание не е някаква отделна част от богооткровеното апостолско учение, но цялото това учение във всичката му пълнота, защото целта и съдържанието на апостолското благовестие не се заключаваше в съобщаване отделни истини от догматически, исторически или нравствен характер, но във възвестяване светата тайна на Божието Откровение в Иисус Христос и спасението на човешкия род чрез Него. Всички истини на Свещеното Предание, независимо от характера им, са органически свързани с благовестието за спасението на човешкия род чрез Иисус Христос, и всяка една от тях сочи пътя, който доближава към Казалия за Себе Си: „Аз съм пътят, и истината и животът“ (Иоан 14:6). Следователно Свещеното Предание всецяло е изпълнено с Христа, Който го изпълва в целия му състав и във всичките му части. В Преданието, както и в Църквата, всичко и във всичко е Христос.

Московският митрополит Филарет казва: „Боговдъхновеното Писание, според свидетелството на един от свещените писатели, именно св. евангелист Лука, е само продължение и неизменен, чрез особено устроение на Духа Божий, затвърден вид на Преданието[10].“ Затова Свещеното Писание може да се определи като боговдъхновено изложение на Богооткровената Истина на вселенското апостолско Предание, запечатано в завършеното събрание на Свещените книги на Стария и Новия Завет. А това значи, че Свещеното Писание не говори само за същото, за което говори и апостолското Предание, но е също така пълен и съвършен израз на Богооткровената Истина.

Съвършеното и пълно изложение на евангелското учение, предадено от апостолите, се заключава не в отделните книги на Свещеното Писание, допълващи една друга, но само в завършения по състав и единния по предмет и съдържание канон на свещените книги на Стария и Новия Завет. Но тази завършеност и това единство могат да бъдат постигнати не иначе освен в Църквата, в светлината на пазеното от нея Апостолско Предание. Нашата вяра в пълнотата на Истината, съдържаща се в Свещеното Писание, се спира не само върху авторитета на Църквата, но в още по-голяма степен върху нейния благодатен живот, поддържан в Църквата със силата на действащия в нея Дух Божи. Това е дар Божи, поверен на Църквата, както „диханието на живота е дадено на първосъздадения човек, защото гдето е Църквата, там е и Духът Божи, и гдето е Духът Божи, там е и Църквата и всяка благодат, а Духът е Истина“. По този начин въпросът за съотношението между Свещеното Писание и Свещеното Предание може да се резюмира в следното: Макар Свещеното Писание в своята цялостност да съдържа цялата пълнота на Богооткровената Истина, тази Истина обаче не може да бъде възприета и разбрана вън от Църквата. Затова, както Свещеното Предание, така и Свещеното Писание принадлежи само на Църквата, в която „несъмнено се намира и истинското писание, и истинското тълкувание, и истинските християнски предания[11]“.

Оттук следва, че чрез действието на същия този Дух, Който говори в Свещеното Писание, пълнотата на изразената в него Богооткровена Истина може да получи в Църквата и по-друго изложение, но тъждествено с него по предмет и съдържание. Като пример за това може да се посочи така нареченото „Правило на вярата“, или догматическото апостолско Предание на Църквата.

Древното християнско „Правило на вярата“ произхожда – като устно предание – далеч преди образуването на Библейския кодекс и писмените апостолски благовестия. Това е зафиксираното изповедание при извършването на тайнството свето́  кръщение – „кръщелният символ“, който, по свидетелството на Руфин и Кирил Александрийски, в продължение на целия период на гоненията не се е записвал, а се е предавал устно и е бил записан едва през IV-V век.

Съпоставяйки текстовете на кръщелните изповедания на различните апостолски църкви, може да се убедим, че в своята основа те представляват по форма и съдържание израз на единната апостолска вяра.

„В такава концентрирана форма Богооткровената Истина за пръв път придобива характера на учението, пазено и предавано от Църквата, и в това си качество Правилото на вярата може да бъде наречено Предание в специалния смисъл на думата[12]“. В четвърта книга от съчинението си „Върху началата“ Ориген изтъква значението на „Правилото на вярата“ така: В него ние намираме „скритата светлина на догматите, заключени в словата на Свещеното Писание“. Но вътрешната връзка между Свещеното Писание и „Правилото на вярата“ се установява само от Църквата, на която Господ е поверил пазенето и предаването на Свещеното Предание.

Това определение се нуждае от по-конкретно изяснение. Православното богословие утвърждава, че пазители на вярата и благочестието не са отделни иерарси, нито дори събори, но самото Тяло на Църквата – църковният народ. Затова в пазенето на Апостолското Предание мисията на иерархията се състои не само във функцията на църковното учителство, а и в това, щото чрез нея, в тайнствата на Църквата, да се предава непрекъснато на вярващите пълнотата на благодатния живот, който отваря духовните очи на всички, за да могат да съзерцават Богооткровената Истина на Апостолското Предание. Оттук литургическият, богослужебният живот на Църквата е онова тайнствено лоно, в което се разкрива пълнотата на Апостолското Предание.

Св. Василий Велики казва: „В мене вярата всякога е една и съща, понеже както приехме от Господа, тъй и се кръщаваме; както се кръстихме, така и вярваме; както вярваме, така и славословим, не отлъчвайки Светия Дух от Отца и Сина“ (Писмо 243/251). В тази тричленна формула св. Василий Велики изразява закономерността, с която се определя съдържанието на Свещеното Предание в целостта му и за което той говори като „за взаимна, непрекъсваема и необходима връзка“. Тази взаимна връзка между литургика и догматика св. Василий Велики, както и много други Свети Отци, усещал необикновено живо. Това проличава подчертано ясно в трактата му „За Светия Дух“. „Изразените в тази взаимна връзка богословски идеи органически са свързани помежду си; в тях лесно може да се схване тенденцията за разкриване чрез богослужението цялата пълнота на Богооткровената Истина на Апостолското Предание[13]“.

Така, богослужебният опит и литургическото предание в Православната Църква са най-тясно свързани с нейното догматическо Предание и образуват онази жива среда, в която се осъществява пазенето и предаването на това Предание. „Ако бихме се осмелили да отхвърлим незаписаните обичаи (тоест действията и славословията, които имат отношение към литургическото предание на Църквата) – казва св. Василий Велики, –  то без да забележим, непременно бихме изопачили най-главното в Евангелието, или по-добре казано, бихме обърнали апостолската проповед в празно име[14]“.

Прочетете още „Свещеното Предание като вероучителен извор*“ →

Послания на апостол Павел

Тези послания съставят сбирка от 14 различни по големина писма, които носят името на апостол Павел или – както е при Послание до евреите – показват някаква връзка с него. Посланията апостолът е изпратил в продължение на петнадесетина години до църковни общини или отделни личности в Мала Азия, Гърция, Италия и други. Използвайки формата на писмо, той разглежда въпроси на християнската вяра и нравственост, разрешава трудни случаи в църковния живот, дава пастирски указания, насърчава новопокръстени християни, утешава ги и ги подкрепя. От текста на посланията става ясно, че те основно били предназначени да се четат в църковната община по време на богослужение (с изключение на посланията до Филимон, Тимотей, Тит, които по-късно също започнали да се четат на богослужебните събрания). Посланията ни позволяват да добием представа както за начина на мислене и действие на апостола и на неговите сътрудници, така също и за живота на първите християнски общини в областите, в които той е проповядвал. Заедно с това те в повечето случаи са и най-ранните свидетелства за съществуването на дадена община.

Както личи от съдържанието на някои послания, те са писани от ученици и сътрудници на апостола под негова диктовка или указания.

Посланията рано били събрани в отделна сбирка. Указание за това намираме още в Новия Завет: “Както и възлюбеният наш брат Павел пише за това във всички свои послания, в които има някои места, мъчни за разбиране” (2 Петра 3:15-16). Смята се, че днешната сбирка от апосто-Павлови послания не е пълна. Вероятно някои послания поради различни обстоятелства са се загубили още преди да се образува сбирката, която вече като едно цяло е влязла в канона, в установения сборник от книги на Новия Завет.

Подреждането на посланията в сбирката е направено с оглед на обема като най-големите послания са поставени на първо място. Послание до евреите стои накрая, защото в древност на Запад имало възражения за авторството и то едва през IV-ти век заема мястото си.

В сбирката се отделят две групи послания с обособени наименования: затворнически и пастирски. Първите са писани по време на първото затворничество на апостол Павел в Рим (послания до ефесяни, филипяни, колосяни и Филимон), както се вижда от съдържанието им. А вторите са предназначени за пастири в Църквата, каквито са били учениците на апостола – Тимотей и Тит, поставени от него за епископи на църквите в Крит и Ефес, и съответно съдържат указания за тяхната пастирска дейност.

Послание до римляни

Това послание е първото в поредицата на апостол-Павловите послания. Написано е преди апостолът да е посетил град Рим – многолюдната столица на Римската империя. Същевременно то се явява първото писмено свидетелство за съществуването на християнска община в Рим.

Апостол Павел отдавна е желаел да отиде в Рим, за да посети тамошната община (Римляни 1:8-15). След дългогодишна дейност в източната част на империята апостолът искал да посее семената на Христовата вяра и в западната ѝ част, като постави началото на мисионерската работа в Испания, за което очаквал помощта и на римската община (15:14-24).

Посланието е написано в град Коринт, Гърция, по време на третото проповедническо пътешествие на апостол Павел, малко преди той да отпътува със събраните помощи за християните в Иерусалим (Римляни 15:25-32; Деяния на светите апостоли 20:3 сл.). Той е предприел това пътуване между 56-та и 58-ма година. Преди това е прекарал 3 месеца в Коринт, центъра на неговата мисионерска работа в Гърция (Деяния на светите апостоли 20:2 сл.).

Съдържанието на посланието може да се обобщи като подробно изяснение на това, какво е благовестието на Иисус Христос. 3а целта апостолът развива учението за оправдаването на грешниците като най-напред говори за Божия гняв, породен от греховете на хората (1:18-3:20). Оттук произтичат главните изводи за оправдаващите действия на Бога и за вярата на човека.  Тези мисли се развиват по-нататьк в откъса за новия живот и надеждата на християните (5:12-8:39). След това авторът се спира задълбочено на въпроса за оправдаването на Израил (глави 9-11). От това може да се заключи, че в Римската църковна община е имало много евреи. Но апостолът не изоставя и въпроса за спасението на езичниците, тъй като общината във всички случаи е била смесена. Макар да не познавал в подробности живота на тази община, апостолът все пак се позовава на конкретен спорен въпрос в нея (14:1-15:13). Последната глава (16-та глава) съдържа множество поздрави до римски християни от него и негови сътрудници.

Посланието до римляни представя обобщение на проповедта и богословието на апостол Павел и затова го наричат “заветът на апостол Павел”.

Първо послание до коринтяни

От книга “Деяния на светите апостоли” научаваме, че апостол Павел по време на второто си проповедническо пътешествие е стигнал през 50-та или 51-ва година до Коринт, където е основана християнска община (18:1-18). След заминаването си апостолът останал в постоянна връзка с тази община, до която по-късно написал запазените две послания. Някои дори предполагат, че тази кореспонденция е била по-многобройна (срв. 1 Коринтяни 5:9; 2 Коринтяни 2:3-4).

Това послание е написано в Ефес между 53-та и 55-та година (според други – 57-ма година) по повод определени въпроси в живота на младата църковна община. За тези неща апостолът научил от “близките на Хлоя” (1:11), а вероятно и от писмено запитване, донесено му от представители на коринтската община (7:1; 16:17). Ставало дума за разделения, които заплашвали съществуването на общината (1:12-17). Апостолът научил още за недопустимо кръвосмешение, за прибягване до езически съдии при разрешаване на спорове между християни (6:1-11) и за случаи на блудство (6:12-20). Подробно авторът разглежда въпросите за брака и безбрачието (7-ма глава), за идоложертвените храни (8:1-11:1), за порядъка по време на богослужебни събрания, като изрично осъжда нередности, допускани на евхаристийните вечери. На възкресението (на Иисус Христос и на християните) е посветена 15-та глава, а последната, 16-та глава съдържа редица препоръки и поздрави.

Като цяло Първо послание до коринтяни дава ясна представа за живота и трудностите в една млада църковна община. От думите на апостола се вижда кое е важно за вярата и живота на християните: кръстът (1:18-2:5) и Христовото възкресение (15:1-28), действието на Светия Дух (2:10-16; 12:1-31), порядъкът в общината (3:5-4:21; 12:27-30; 16:15-18) и правилното ползване на благодатните дарби (12:1-11, 27-31; 14:1-40).

Това послание най-добре показва чувството за отговорност на апостола за тази община като неин основател и за всеки един християнин в нея.

Второ послание до коринтяни

Апостол Павел след изпращането на първото послание до коринтската църква продължил своята проповедническа дейност в Ефес, очаквайки и сведения за приема и въздействието на посланието му. Но междувременно в Коринт настъпили някои отрицателни промени, които принудили апостола да изпрати там своя ученик и помощник Тит и да подготви свое посещение в града. Той тръгнал по суша – през Троада и Македония (2:12-13), където срещнал връщащия се от Коринт Тит. Помощникът му съобщил добрата новина за покаянието на коринтските християни и желанието им да следват убедено напътствията на апостола (7:6-16).

Посланието е написано вероятно във Филипи няколко месеца след първото послание.

Основно на три въпроса е посветено съдържанието. Първо авторът говори за своето апостолско служение, като представя коринтската община като плод на апостолското си дело (1-7 глава). После призовава християните в Коринт да участват в събирането на помощи за бедните братя в Иерусалим (8-9 глава). Накрая той разпалено спори с противниците си, при което ни дава важни сведения за своя изпълнен с борба и мъки апостолски живот (10-13 глава).

Второ послание до коринтяни повече от всички други послания ни позволява да разберем апостолското самосъзнание на автора. При това то съдържа важни становища по отношението между църква и иерархическо служение в нея.

Послание до галатяни

По време на мисионерските си пътувания апостол Павел на два пъти е проповядвал в областта Галатия (Деяния на светите апостоли 16:6; 18:23), централна Мала Азия. В самото Послание до галатяни той споменава за времето, когато им благовестил “за първи път” (4:13).

Посланието е писано между 53-та и 55-та година в Ефес, на западния бряг на Мала Азия, където апостолът проповядвал в продължение на близо 3 години по време на третото си пътуване. В 1:6 той изразява учудване, че галатийските християни “тъй скоро” са преминали от истинското благовестие към друго. Това означава, от една страна, че посланието е писано скоро след пристигането на апостол Павел от Галатия в Ефес. От друга страна то сочи повода за написването му: появата на лъжеучители в галатийската църква, които изповядвали смесица от юдейски, християнски и езически вярвания.

За апостола това е изопачаване на истинското благовестие (1:6-9). Той напомня за своето собствено обръщане и призоваване да бъде апостол на езичниците, както и за независимостта си от юдейската традиция (1:10-24). Изтъква признаването на неговата проповед сред езичниците от Апостолския събор и противопоставянето на неправилни действия в тази посока (2-ра глава). След това излага какво е отношението между Божие обещание и закон, вяра и ‘‘дела по закона” и предупреждава от изпадане от истинската вяра (3:1-5:12). В заключителната част дава обичайните си наставления към вярващите, но не изпуща от очи положението в Галатия (6:12-17).

Вероятно посланието имало успех, с което се обяснява и запазването му. От 1 Коринтяни 16:1 виждаме, че апостолът е поддържал и след това връзка с “галатийските църкви”.

Посланието позволява да се видят опасностите, пред които били изправени новите християнски общини и показва, както и Послание до римляни, какво апостол Павел е разбирал под благовестие Христово. Главното внимание обаче е отделено на отношението между вяра и оправдание.

Послание до ефесяни

Апостол Павел бил тясно свързан с църквата в град Ефес, на западния бряг на Мала Азия, която посетил няколко пъти. Там той се задържал най-дълго – почти три години – по време на третото си проповедническо пътуване. За успеха на неговата проповед тук се разказва в Деяния на светите апостоли, 19-та глава. Особено вълнуваща е и срещата му с ефеските презвитери в Милет, описана в същата книга, 20-та глава. Накрая той поставя в този град своя ученик Тимотей за епископ.

Апостолът изпратил на ефеската църква това свое послание, което поради важното си съдържание, отнасящо се до всички църковни общини, било разпространявано и четено навсякъде, станало един вид окръжно послание. Писано е вероятно в Рим по време на първото затворничество (първите римски окови) на апостол Павел – около 63-та година. В Ефесяни 3:1 и 4:1 той нарича себе си “затворник” (в друг превод – “окованик”), тоест по време на написването е бил окован във вериги. Заедно с посланията до филипяни, до колосяни и до Филимон то съставя групата на така наречените “затворнически послания”.

По съдържание посланията до ефесяни и до колосяни са много сходни. Църковният живот в малоазийските общини протичал при еднакви условия, мнозинството от вярващите били доскорошни езичници (Ефесяни 2:11; 3:1; 4:17), а юдео-християните били малцинство. Затова апостолът чувствал нуждата да пише на ефеските християни за единството на Църквата, възглавявана от Иисус Христос, Който е глава както на земната, така и на небесната Църква. Тъкмо в Църквата се заличават всякакви различия между юдеи и езичници. В нея всички стават членове на Божието семейство. Защото чрез кръщението вярващите са избавени от властта на мрака и са съединени с Христос (2:1-10). Апостолът е бил Божие оръдие в изграждането на Църквата сред езичниците (3-та глава). В 4-6 глава се правят изводи за нравствения живот на християните. Преди всичко се набляга върху съхраняването на единството и усърдието при различните служения в Църквата (4:1-16). С кръщението християните отхвърлят от себе си подчинението на греха и започват нов живот, просветен от Иисус Христос (4:17-5:20). Този нов живот трябва да се проявява преди всичко в брака и в семейството. C образа на Христовия съратник завършва наставлението (6:10-20).

Прочетете още „Новият Завет – продължение и край*“ →

Новият Завет е не само извор за Божиите промислителни дела в човешката история, но неговите слова служат съгласно Божията воля за разкриване на Божието царство, за утвърждаването на човека в доброто и за богоуподобяването му.

Иисус Христос в евангелията и апостолите в посланията си говорят за  Писания, Писание, Свето Писание и подразбират свещените книги на евреите, които по-късно Църквата определя като книги на Стария Завет. Същевременно обаче Господ Иисус Христос е възвестил настъпването на времето на Новия Завет, тоест на новия договор на Бога с човешкия род. Авторитетни писмени свидетелства на този Нов Завет стават книгите на апостолите и на техните ученици, които са описали живота, дейността и учението на Иисус Христос и са дали разяснения по тях.

Най-напред са били записани словата на Спасителя, които са се използвали за наставляване на вярващите, били са четени на богослужебните събрания и са служели за разпространяване на новата вяра. После към тях са се прибавили разкази за страданията на Иисус Христос и за събитията след изкупителната Му смърт. Така постепенно са възникнали четирите книги, които са известни като евангелия! Едновременно с тях са били съставени и други християнски писания от различии видове: една история на ранната Църква от основаването ѝ до първото пребиваване на апостол Павел в Рим (тоест книга Деяния апостолски), писма (послания на апостолите и на техни ученици до християнски общини и отделни християни, в които се съдържат обяснения по богословски въпроси и духовни, “пастирски” наставления, и накрая една пророческа книга за съдбата на Църквата в настоящето и бъдещето. Всички тези книги са написани през I-ви век.

Писанията на Новия Завет са били събрани от Църквата през II-ри век в един сборник, понеже са свидетелствали по убедителен начин за вярата на християните от апостолско време. Според учението на Църквата те са написани под въздействието на Светия Дух и като боговдъхновени притежават неоспорим авторитет по въпросите на християнската вяра и нравственост. Затова и техният брой е твърдо установен като канон, мярка, правило на новозаветните книги!

Приетият у нас ред на тези книги е следният: 1) четири евангелия, 2) Деяния на апостолите, 3) така наречените съборни послания, 4) послания на апостол Павел и 5) Откровение на апостол Иоан. В повечето чужди издания са разменени местата на двете групи послания, но редът вътре в самите групи е същият.

Евангелията

Четири евангелия са включени в сборника от канонични новозаветни книги. Те свидетелстват – всяко по свой начин – едното благовестие на Иисус Христос. Думата евангелие е гръцка и означава блага вест, благовестие. С тази дума Сам Спасителят и Неговите ученици означават проповедта за истинското спасение, което Бог предлага на хората чрез Своя въплътен Син – Иисус Христос. Така възниква новата форма на религиозни писания – евангелията.

Надписите на каноничните евангелия от II-ри век насам в оригинал гласят: КАТА MAΘΘAION, КАТА MAPKON, КАТА LOYKAN, КАТА IΩANNHN. Тези книги са били подредени в сегашната си последователност още в ранната Църква вероятно според тогава приетото време на тяхното написване. Първите три евангелия са тясно свързани помежду си по съдържание, строеж и език, поради което се паричат синоптични евангелия (от гръцки синопсис, общ обзор).

Свето евангелие от Матей

Надписът на първото евангелие сочи като автор Матей. Той вероятно е ученикът на Иисус Христос, митарят от Капернаум, когото Учителят призовал в числото на дванайсетте апостоли (Матей 9:9 и 10:3). Матей носел и името Левий, бил син на Алфей (срв. Марк 2:13-17; Лука 5:27-32). Според ранното църковно предание Матей пръв съставил евангелие на еврейски език, но еврейският първообраз на евангелисто не е запазен.

Древни църковни автори свидетелстват, че Евангелието според Матей било написано 8 години след възкресението на Иисус Христос. Днес обикновено се приема, че то е съставено по-скоро през втората половина на I-ви век. От съдържанието му може да се заключи, че евангелието е произлязло в област, където християни и юдеи живеят заедно (Палестина или може би и Сирия).

Матей е събрал в евангелието си слова на Иисус Христос и сведения за живота Му, които подредил по време и по съдържание в три основни части: дейността Му в Галилея и наставления към учениците (3:1-18:35), сред които се откроява така наречената Проповед на планината (5-7 глава); дейност в Юдея и Иерусалим (19:1-25:46); страдания, кръстна смърт и възкресение в този град (26-28 глава). Авторът явно си е поставил за цел да убеди евреите и да затвърди това убеждение у евреите-християни, че Иисус е обещаният в Стария Завет Помазаник (Месия), потомък на Авраам, от коляното на Юда и рода на Давид, свещеник и жертва във великото изкупително жертвоприношение. Затова и предава в самото начало родословието и раждането по плът на Спасителя, а след това на много места цитира пророчества от Стария Завет, които намират своето изпълнение в личността на Господ Иисус Христос.

В древната Църква първото евангелие било най-почитано и четено. Затова то станало в изключителна степен Евангелието на Църквата.

Свето евангелие от Марк

За писател на това евангелие се приема Иоан-Марк, християнин от Иерусалим и син на Мария, в чиято къща вярващите се събирали на молитва. Марк бил племенник на апостол Варнава. Помагал откачало на апостол Павел, а после и на апостол Петър (Филимон 24; Колосяни 4:10; Деяния на светите апостоли 12:12; 13:5; 15:36-39; 1 Петра 5:13). Според древно църковно предание написал евангелието си в Рим за езичници и за християни сред езичниците (срв. 7:3-4) към средата на I-ви век. Днес то се смята за първото евангелие по време на съставяне, макар изследователи да поставят написването му около 70 година.

Марк събрал автентични предания за Иисус Христос, преди всичко описания на Негови чудеса, притчи и разкази, които завършват с някоя мисъл на божествения Учител, както и свидетелства за страданията и кръстната Му смърт. От географска гледна точка събитията са подредени така: дейност на Иисус Христос в Галилея (1:14-5:43); пътуване по юдейски и езически области и поучения към апостолите (6:1-9:50); отиване в Иерусалим, изобличения на юдейските водачи и смърт на кръста (10:1-15:47). Евангелието му започва с разказ за дейността на Иоан Кръстител (1:1-13) и завършва с явяванията на възкръсналия Спасител до самото Му възнесение (16:1-20).

Разказвайки за живота и дейността на Иисус Христос, евангелист Марк заявява, че Иисус е обещаният Месия, въплътеният Божи Син, и чрез Неговото идване в света е настъпило времето на спасението (1:14). Христос побеждава злото, властта на сатаната и неговите помощници, опрощава грешници (2:1-12), възвестява коя е истинската Божия воля (2:27-28; 7:1-23), установява Божието царство (4 глава). Понеже в Неговата личност Божието всемогъщество е скрито зад човешкото смирение, тайната на боговъплъщението не е била схваната не само от останалите юдеи, но дори и от самите ученици преди Възкресението (6:1-6; 8:14-21; 14:26-42). Единствено подходящото поведение спрямо Христовото учение е безусловната искрена вяра. Да бъдеш Христов последовател означава да следваш Спасителя с вяра, себеотрицание, готовност да служиш на другите и смелост пред страданията (8:31-33; 9:42-48; 10:17-27, 41-45), за да изпиташ силата на Божието царство. Първият езичник, проумял тайната на Христовото изкупление, е стотникът под кръста, който заявил: “Наистина този човек е бил Син Божи” (15:39). Този римски войник е представител на множеството повярвали езичници, които образуват църкви сред езическите народи. Тях евангелистът иска да укрепи във вярата и да насърчи чрез своето евангелие да останат верни на Иисус Христос дори и при преследвания.

Свето евангелие от Лука

Древното църковно предание сочи като автор на третото евангелие и Деяния на апостолите “Лука, обичния лекар” (срв. Колосяни 4:14; Филимон 24; 2 Тимотей 4:11), който бил християнин изсред езичниците и ученик на апостол Павел. Авторът черпи сведения от евангелието на Марк, има общи места и с Матей. Традиционно се приема, че това евангелие е написано по време на първото затворничество на апостол Павел в Рим (около 63 година), но днес надделява предположението, че е произлязло малко по-късно в Гърция или Мала Азия.

Лука също построява повествованието си в три части, като добавя и други сведения. Това са преди всичко части от Проповедта на планината и други поучения на Иисус Христос (6:20-8:3), а също и пространен разказ за последното пътуване на Спасителя за Иерусалим (9:51-18:14). В самото начало на евангелието Лука поставя предварителната история за раждането и детството на Иоан Кръстител и Иисус Христос (1-2 глава), а в края описва редица явявания на възкръсналия Христос и Неговото възнесение (24 глава).

Лука е желаел да напише ръководство към Христовата вяра за образовани езичници и християни изсред езичниците, както се вижда от умело съставения предговор (1:1-4). На този евангелист дължим множество ценни сведения, които не са включени в другите евангелия, като притчите за добрия самарянин, за блудния син, за умния управител, за митаря и фарисея, а също и поредица от молитви и химни (например хвалебните песни на Дева Мария: 1:46-55; на Захария: 1:68-79; на стареца Симеон: 2:29-32), важни сведения за отношението на Спасителя към жените, митарите (бирници) и грешниците, както и ценни подробности от историята на страданията на Иисус Христос.

В това евангелие Иисус е представен особено ярко като Спасител на “загубените”, социално обезправените, на жените, митарите и грешниците. По изключително убедителен начин е посочена любовта на Бога към хората. Чрез живота и смъртта на Христос е показано как трябва да живее и постъпва всеки отделен човек. Чрез Иисус Христос е настъпил решителният обрат в историята на човечеството и тъкмо Той (а не почитаният като “носится на мира” римски император) е истинският Спасител на света (2:11). Затова на редица места Лука свързва евангелската история със световната история, Старият Завет и историята на израилския народ намират своя завършек в Христовата църква, която е съставена от юдеи и езичници и така обхваща цялото човечество.

Образът на Иисус Христос, обрисуван от Лука, и Неговият божествен призив за справедливи междучовешки отношения дават и днес мярката на християнската лична и обществена нравственост.

Прочетете още „Новият Завет*“ →

Камен Динков

II.

Възникнала в Иерусалим – важен религиозен, стопански и културен център за цяла Палестина, Христовата Църква скоро започнала да пръска лъчи на евангелска просвета и в други палестински селища и да печели нови последователи за Богочовека. Поради избухналото гонение срещу нея в  Иерусалим,  напусналите свещения град Христови следовници проповядвали Евангелието и основали нови християнски общини в близки до него палестински градове и села. Един от седемте мъже[1], Деяния на светите апостоли 8:31, избрани да прислужват при иерусалимските вечери на любовта[2], поради което по-късно били наречени дякони, Филип, попаднал в самарийски град, проповядвал Христовото учение и обърнал към Христос много мъже и жени[3]. Бил спечелен за Църквата дори някой си Симон, който се препоръчвал за “велик човек” и смайвал самаряните с магиите, които вършел[4]. Като се научили, че много самарийци повярвали и се кръстили в името на Господа, апостолите, които пребивавали в Иерусалим, изпратили Петър и Иоан, за да предадат на тях Светия Дух, понеже те били само кръстени и никой от тях не бил приел Светия Дух. След като се помолили, двамата апостоли възложили над тях ръце и те приели Светия Дух[5]. По този начин, според професор Иван Снегаров и професор Евсевий Попович, апостолите извършили над повярвалите и кръстилите се в името на Иисус Христос самарийци второто тайнство, тоест миропомазването[6]. На връщане за Иерусалим св. апостол Петър и Иоан проповядвали Евангелието и в много самарийски села[7]. Дали успели да спечелят нови членове за Църквата в тези села, авторът на книгата  Деяния  на светите апостоли не казва. Вероятно е обаче да е имало повярвали и там. Филип пък, пътувайки за град Газа, успял да обърне към Христос и кръсти един абисински велможа, който е заемал длъжността хазнопазител при двора на етиопската царица Кандакия[8]. Велможата-евнух (скопец) бил до това време прозелит[9]. Продължавайки пътя си, дякон Филип проповядвал и в крайбрежните средиземноморски градове от Азот до Кесария Палестинска[10]. В крайбрежните средиземноморски градове Лида и Иопия действително били основани християнски общини. Това личи от посещението, което им направил св. апостол Петър. Излекуването на болния Еней в Лида и възкресяването на умрялата Тавита (“ученичка   или   християнка”)   в   Иопия   затвърдили   вярата   на   Христовите последователи в тези градове и привели към Църквата нови членове. Повярвали не само “всички”, които живели в Лида и “мнозина в Иопия”, но се “обърнали към Господа” и жителите на Сарона[11]. От Иопия св. апостол Петър отишъл в Кесария, където покръстил римския стотник (офицер, обучаващ и управляващ сто войника) Корнилий с целия му дом и близките му приятели[12]. Мненията на някои от църковните историци относно  верската принадлежност на Корнилий се различават.  Едни от тях като Евсевий  Кесарийски[13], Евсевий  Попович[14], Франц Функ[15], Алоис Кньопфлер[16], Иван Снегаров[17] го смятат за езичник, но професор Михаил Емануилович Поснов го причислява към прозелитите[18]. Книгата Деяния на светите апостоли сочи недвусмислено, че Корнилий не е бил обрязан[19]. Ако Корнилий не е бил чист езичник, той най-много е бил прозелит на вратата, тоест той вярвал в единия, изповядван у юдеите Бог, но не е изпълнявал юдейските обреди, не бил обрязан[20]. Последните прозелити за юдеите били равни на чисти езичници. Поради това, когато вестта за покръстването на Корнилий стигнала в Иерусалим, тя предизвикала недоумение не само сред иерусалимските християни из средата на юдеите, но и всред апостолите, освен у Петър. Когато св. апостол Петър се върнал в Иерусалим, той бил упрекван от обрязаните, затова, че е ходил при необрязаните и е ял с тях, защото те смятали, че в Църквата Христова могат да влязат само обрязаните, тоест  юдеите и прозелитите на правдата. Св.  апостол  Петър отклонил недоумението им, като им обяснил, че той отишъл в дома на Корнилий по Божие указание и покръстил Корнилий, целия му дом и приятелите му и че Светия Дух слязъл   над   новопокръстените   тъй,   както   слязъл   над   самите   апостоли. Иерусалимските християни се успокоили, като се убедили, че Бог отворил вратите на Църквата и за езичниците[21]. Настъпилият, макар и временно, мир за Църквата в Иерусалим след убийството на св. архидякон Стефан – първия мъченик за Христовата вяра (35-37) – благоприятствал за разпространението на Евангелието в Палестина. “А църквите, четем в книгата Деяния на светите апостоли, по цяла Юдея, Галилея и Самария бяха в мир, назидаваха се и ходеха в страх Господен; и с утехата за Светия Дух се умножаваха[22]”. За църкви в  Юдея споменава и св. апостол Павел[23]. Ала растящото число на Христовите последователи в Палестина започнало да безпокои еврейските религиозни водачи, на които било забранено от римското правителство да издават и изпълняват смъртни присъди. Особено силно ще да е бил обезпокоен от този факт Ирод Агрипа (37-44), внук на Ирод Велики. Успял да се добере до властта и да стане господар на цяла Палестина, следователно и на  Юдея, Ирод Агрипа веднага предприел гонение срещу Църквата. Жертва на това гонение станал апостол Яков Зеведеев, който бил посечен с меч около 44-та година[24]. Като видял, че това се харесало на юдеите, той арестувал св. апостол Петър и го хвърлил в тъмница, където бил пазен от 16 войника. Ирод смятал да умъртви и този апостол, но не успял, защото през нощта срещу деня, в който той се готвел да го изведе пред народа, св. апостол Петър бил освободен от тъмницата по чуден начин[25]. След като уведомил за това свое премеждие събралите се в дома на Мария, майка на евангелист Марк, Христови последователи и поръчал да “обадят за това на  Яков и братята”, апостол Петър напуснал временно  Иерусалим[26]. Приема се, че и другите апостоли напуснали свещения град[27]. Скоро обаче Ирод Агрипа умрял в Кесария (44-та  година), където се установил  да  живее  след  излизането  на св. апостол Петър  от тъмницата  и погубването на стражарите, които го пазели[28]. Сега цялата свещена земя била обърната в римска провинция, управлявана от прокуратор, както по-рано била управлявана областта  Юдея с град  Иерусалим (6-41 година). За църквата в Палестина отново настъпили мирни времена. Римската власт всявала респект сред юдеите и те не смеели да предприемат гонение срещу Църквата. Петър и другите апостоли, укрили се вън от Иерусалим по време на гонението при Ирод Агрипа, се върнали в свещения град и поели пак управлението на Църквата. Петър, Иоан и Яков (братът на Господа), се смятали за стълбове на Църквата в Иерусалим. По това време дошли тука и апостолите Павел и Варнава, които били приети радушно от Петър, Иоан и Яков[29]. За авторитета, с който се ползвали Петър и Яков всред другите апостоли, презвитери и християни в  Иерусалим, свидетелства ръководната роля, която те играли на Апостолския събор, станал през 51-ва година в Иерусалим. Изглежда, че по време на Апостолския събор Павел и Варнава били определени за проповедници сред необрязаните, езичниците  и прозелитите  на вратата, а Петър и Иоан – за обрязаните юдеи и прозелити на вярата. Защото, отбелязвайки, че Яков, Кифа и Иоан, смятани за стълбове, подали ръка за общуване  на него и на Варнава, св. апостол Павел добавя: “За да отидем ние при езичниците, а те при обрязаните”. Всъщност тогава било одобрено благовестническото дело на св. апостол Павел, който проповядвал на езичници и юдеи още преди идването си в Иерусалим[30]. Вероятно след Апостолския събор (51-ва година) в свещения град не останал вече нито един апостол. Те всички се пръснали на различни страни, за да разнесат Христовата блага вест всред всички народи. В Иерусалим останал само Яков (братът Господен[31]), който бил и първият епископ в  Иерусалимската църква[32]. Той не ще да е напускал никога свещения град. Когато св. апостол Павел дошъл след време в Иерусалим, той не намерил никого от апостолите, а само Яков, (братът Господен[33]). Развитата дейност от апостолите в Иерусалим след смъртта на Ирод Агрипа и голямото влияние, което имал Яков – първият иерусалимски    епископ,   силно    способствали    за разпространението и затвърдяването на “Словото Божие[34]”. Голямото си влияние първият епископ на Църквата в  Иерусалим дължал не само на онази  жар и убедителност, с която той проповядвал Христовото учение, но и на светия живот, който водил. Поради това той бил наречен от народа праведен[35]. По негово време повярвали в Христос голямо количество палестински  юдеи[36]. Между тях имало и много   еврейски  първенци.   Неповярвалите      юдеи,   книжници   и   фарисеи  били обхванати от тревога, поради опасността да повярва в Христос чрез Яков целият народ[37]. За да спрат бързото развитие на Църквата в цяла Палестина и особено в Иерусалим, те решили да повдигнат ново гонение срещу нея. Омразата им към Христовите последователи се засилила особено много, когато се убедили, че те не подкрепят и не  съчувстват  на  зародилото се революционно движение против римското правителство, защото знаели пророчеството на своя Божествен учител за разорението на Иерусалим[38], което свързвали с готвеното въстание. Иерусалимските християни   говорели,   че   те   имат   откровение   да   напуснат Иерусалим   преди избухването на въстанието и неговото жестоко потушаване от римските легиони и да бягат в малкия град Пела[39], областта Перея зад река Йордан. Според Иосиф Флавий, кесарят, като узнал за смъртта на Феста, изпратил за проконсул на Юдея – Албина. Преди още да пристигне новият проконсул и да заеме новия си пост, първосвещеник Анана, човек “със сприхав характер и принадлежащ към сектата на садукеите, които проявявали по-голяма жестокост от юдеите при правораздаването”, се възползвал от временно настъпилото безвластие и подхвърлил на преследване Църквата в Иерусалим. Били осъдени от Синедриона, свикан от Анана, за нарушение на закона и умъртвени Яков (братът  Господен)  и някои други християни[40]. Щом започнало революционното въстание на  юдеите (66-70), преди още да бъде обсаден  Иерусалим от римските войскови части, християните напуснали своя свещен град и се заселили в Пела, малък град в задйорданската област Перея[41]. В 70-та година юдейското революционно въстание било жестоко потушено от римския полководец Тит. Свещеният град на християни и юдеи бил напълно разорен и евреите претърпели грамадни загуби[42]. Избухналото еврейско въстание станало причина да се появи нов евреохристиянски център. Какво е било количеството на преселилите се в Пела евреохристияни не може да се установи поради липса на исторически известия. Не се знае какво количество  евреохристияни е наброявала изобщо Иерусалимската  църква. По свидетелството на Евсевий Кесарийски в Пела се преселили всички християни от Иерусалим[43]. Когато започнало възстановяването на разорения град, в него се заселили отново евреи. Върнали се и евреохристияни от Пела[44]. Макар числото на иерусалимските християни да се увеличило след време, и Иерусалимската църква да наброявала “безчислено множество от обрязани членове”, както ни уверява Евсевий Кесарийски[45], тя престанала   да играе предишната роля на ръководителка и попечителка на църквите в Палестина, въпреки че е била оглавявана от способни приемници на Яков (братът Господен), какъвто е бил епископ Симеон и други. Изглежда, че сега център на евреохристиянския живот станал град Пела. Оттук ще да е бил авторът на апокрифното “Евангелие според евреите”, написано на арамейски език. Палестински евреохристиянин бил и църковният историк от половината на втори век Хегезип[46]. Св. Епифаний Кипърски съобщава, че през време на войната между римляни и евреи евреохристияни се изселили не само от Иерусалим, но и от други населени места в Палестина. Една част от тези изселници евреохристияни се затвърдили в областите Перея, Келесирия и Декапол. През I-ви век евреохристияни се срещали и в областите Ватанея, Панея, Моавития и други. Изселилите се в Декапол, Келесирия и Перея евреохристияни принадлежали към назарянската ерес[47], а тези в областта Моавития, Набатия и някои в Перея – към ереста на елкезаитите или самсеите[48]. Тези християни из средата на юдеите бягали от юдейските центрове, защото били силно презирани от юдеите. Те търсили убежище в гръцките заселища – градове и села. Броят на тези еретици бил значителен. Заселили се главно в областта между река Йордан и Мъртво море, те просъществували чак до IV-ти век. За тях църковните писатели или не са запазили никакъв спомен или пък са запазили слаб такъв. Евсевий Кесарийски например много рядко споменава за тях, а блажени Иероним и св. Юстин Философ са запазили само по едно известие за тях. Сравнително повече известия за тези евреохристияни, извратили евангелското учение, се срещат у св. Епифаний и Ориген. Нито един обаче от тези църковни писатели не е оставил поне едно определено  известие   относно числеността  на  евреохристияните  в  Палестина. Спирайки се върху 144,000 Иисус Христови последователи, за които става дума в Апокалипсиса[49], според който те носили Божия печат, Ориген, имайки предвид числото на юдеохристияните по негово време, не е склонен да приеме, че последните са могли да наброяват такъв голям брой в цяла Палестина. Той е могъл да има сведения за числеността и местожителството на юдеохристияните в негово време, защото е предприемал пътешествия до Арабия (Бостра[50]). Някои факти от неговите произведения дават основание да се мисли, че той е бил осведомен по-добре от други църковни писатели какъв  брой юдеохристияни могло да има в Палестина през втората половина от III-ти век. Така например той ни е оставил сведения за броя на юдеохристиянските богослужебни места в Александрия и Долен Египет, за числото на самаряните, почитатели на Симон Вълхв и други. Според него Симоновите почитатели по негово време не наброявали повече от тридесет души по цялото земно кълбо, когато през втората половина на II-ри век всички самаряни го почитали като Бог. В Палестина почитателите на Симон били много малко, а на други места, където неговото име било известно от по-рано, сега той нямал никакви почитатели[51]. Слаб лъч от научна светлина върху положението на християните в Палестина хвърля политиката на император Веспасиан и император Домициан  към Давидовите потомци. Поради упоритостта, която проявявали юдеите по време на революционното въстание срещу римското правителство, Веспасиан предприел поголовно гонение на Давидовите потомци след падането на  Иерусалимската крепост[52]. В същата политика спрямо евреите се придържал и Домициан. Той смятал, че единственото средство за окончателното премахване на причините за еврейските вълнения и революционни движения за отхвърляне на римското владичество, е пълното изтребване на Давидовите потомци. Поради това, щом научил, че в Палестина има още Иисус Христови сродници, потомци на цар Давид, той наредил да бъдат издирени и доведени в Рим. Били изпратени при него само двама Давидови потомци. Това били двамата внука на  Юда  (братът  Господен). Според Евсевий Кесарийски, когато Домициан замислил да изтреби Давидовите потомци из средата на юдеите, еретици му посочвали като такива потомците на Юда, който бил по плът брат на Спасителя. Доведените при Домициан двама Юдови внуци били скоро освободени според Хегезип, щом императорът се убедил, че те са хора на черния земеделски труд, с крайно малко количество земя и най-важното, че Христовото царство, което те очаквали, било царство “не земно, а небесно, ангелско, което щяло да се открие при свършека на света, когато Той щял да съди живите и мъртвите и когато щял да въздаде всекиму според делата[53]”. “А освободените, свидетелства  Хегезип,  станали  предстоятели  на  църкви  като  изповедници  и родственици на Христос. Наслаждавайки се с мир, те доживели до времето на Траян” (98-117[54]).

Прочетете още „Начало на Църквата и нейното външно развитие в пределите на Палестина през I, II и III век – продължение и край*“ →