Архимандрит Пласид (Дьосеи)

Единството на християнската Църква през първите векове

Християнската църква такава, каквато е била образувана след Петдесетница под ръководството на апостолите и техните близки приемници, не е била общество, организирано и управлявано от един център, в какъвто впоследствие се превръща Рим за западното християнство. Във всеки град, в който е било проповядвано Евангелието, се е създавала общност от вярващи, които се събирали в неделя около своя епископ за извършване на Евхаристията. Всяка една такава община се е считала не за част от Църквата, но за самата Църква Христова, която се е явила и станала видима в цялата си духовна пълнота на определено място, независимо дали това е било Антиохия, Коринт или Рим. Всички общини имали една вяра, основана на Евангелието, а особеностите на местните обичаи не променяли нищо съществено. Във всеки град е можело да има само един епископ, който е бил толкова тясно свързан със своята Църква, че е било невъзможно да бъде преместен в друга община.

За да се поддържа единството на различните поместни Църкви и да се съхранява общността на вярата им и единното ѝ изповядване, било необходимо постоянно общуване между тях, а епископите им трябвало да се събират за съвместно обсъждане и решаване на възникналите проблеми в дух на вярност към унаследеното предание. Подобни събрания на епископите са имали нужда от председател. Ето защо във всяка област епископът на главния град придобил първенство над другите и съответно получил (в повечето случаи) титлата митрополит.

Така се появили църковните окръзи (епархии), които от своя страна се обединили около един още по-голям и важен център. Постепенно се обособили пет големи области, гравитиращи около римския престол, който заемал централно положение, признато от всички и потвърдено на Вселенските събори, а именно – Константинопол, Александрия, Антиохия и Иерусалим.

Папи, патриарси и митрополити са били длъжни с усърдие да се грижат за възглавяваните от тях църкви и да председателстват местните или всеобщи събрания (синоди, събори).

Съборите, наричани „вселенски”, са били свиквани, когато Църквата е била заплашвана от ереси или опасни разколи. В периода преди отделянето на Римската църква от източните патриаршии били свикани седем Вселенски събора, от които първият и последният са в Никея, съответно през 325 година и 787 година.

Почти всички християнски църкви, с изключение на Персийската, Етиопската и Ирландската, са се намирали на територията на Римската империя. Тази империя, която не била нито източна, нито западна и чийто културен елит говорил така добре гръцки, както и латински, искала, според думите на гало-римския писател Рутилус Номатианус, „да превърне вселената в един град”. Империята се простирала от Атлантика до Сирийската пустиня и от Рейн и Дунав до африканската пустиня. Християнизацията на тази империя през ІV век още повече усилила нейния универсализъм. Според християните империята, без да се слива с Църквата, представлявала сама по себе си пространство, където най-добре може да се въплъти евангелският идеал за духовно единство, способно да преодолее етническите и национални противоречия: „Няма вече юдеин, нито елин, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски; защото вие всички сте едно в Христа Иисуса.” (Галатяни 3:28).

Въпреки разпространеното мнение, нашествието на германските племена и образуването на варварските кралства в западната част на империята не означавало пълно разрушаване на единството на Европа. Свалянето на Ромул Августул[1] в 476 година не се превърнало в „край на империята на Запад”, а в завършек на административното разделение на империята между двамата съимператори, станало след смъртта на император Теодосий (395 година). Западът бил под властта на императора, който резидирал в Константинопол.

Преди всичко варварите пребивавали в империята като „федерати”: варварските крале били едновременно вождове на своите народи и римски военачалници, представители на императорската власт на подвластните им територии. Кралствата, появили се в резултат на нашествието на варварите – франки, бургунди, готи – продължавали да бъдат в орбитата на Римската империя. По този начин германските кралства се превърнали във въплъщение на това, което Дмитрий Дмитриевич Оболенски много точно нарича Византийско съдружество[2].Зависимостта на варварските кралства от императора, която макар и често да била само формална и понякога дори отричана, продължавала да има културно и религиозно значение.

Когато славянските народи от началото на VІІ век започнали да се преселват на опустошените и обезлюдени Балкани, между тях и Константинопол били установени в общи линии аналогични отношения. Същото станало и по-късно между Константинопол и Киевска Рус.Между местните църкви на тази обширна „Романия”, разположени както в западните, така и в източните ѝ части, общението се съхранило през цялото първо хилядолетие след раждането на Спасителя, с изключение на някои кратки периоди, когато, например, престолът в Константинопол се заемал от патриарси-еретици. Нужно е, разбира се, да отбележим, че след Четвъртия вселенски събор в Халкидон (451 година) в Антиохия и Александрия заедно с патриарсите, верни на халкидонското православие, се появили и патриарси монофизити.

Предвестници на разкола

Учението на епископите и църковните писатели, пишещи на латински език като св. Иларий Пиктавийски (315-367), св. Амвросий Медиолански (340-397), преподобни Иоан Касиан (360-435) и много други, било в пълно съзвучие с учението на източните свети отци – св. Василий Велики (329-379), св. Григорий Богослов (330-390), св. Иоан Златоуст (344-407) и така нататък. Западните отци се различавали от източните само по това, че слагали по-силен акцент върху нравоучението, а не върху дълбокия богословски анализ.

Първото покушение върху тази вероучителна хармония идва с появата на учението на Ипонския епископ блажени Августин (354-430). И тук се сблъскваме с една от най-вълнуващите загадки в християнската история. На блажени Августин във висша степен било присъщо чувството за единство на Църквата и любовта към това единство, у него нямало нищо характерно за ересиарсите. Въпреки това, в много направления той открил за християнската мисъл нови пътища, оставили дълбоки отпечатъци в историята на Запада, но те се оказали почти напълно чужди на нелатинските църкви.

От една страна, блажени Августин, „най-философстващият” от отците на Църквата, е склонен да преувеличава способностите на човешкия разум в областта на богопознанието. Той разработва богословско учение за Светата Троица, което ляга в основата на латинската доктрина за изхождането на Светия Дух от Отца и от Сина (на латински Filioque). Съгласно древната традиция, Светият Дух има своето начало, както и Синът, само в Отца. Източните отци винаги са се придържали към тази формула, дадена в Свещеното Писание на Новия завет (виж Иоан 15:26), и виждали във Filioque отстъпление от апостолската вяра. Те справедливо отбелязали, че с това учение Западната църква принизява самата Ипостас и роля на Светия Дух, което довело, според тях, до осезателно засилване на институционализма и номинализма в живота на Църквата. След V век Filioque повсеместно влиза в употреба на Запад, практически без съгласието на източните църкви, но в западния Символ на вярата е включено по-късно.

Що се отнася до вътрешния живот на човека, блажени Августин дотолкова подчертава човешката немощ и всемогъществото на Божествената благодат, че в крайна сметка, като че принизява човешката свобода пред лицето на Божественото предопределение. Августиновата личност била толкава гениална и привлекателна още приживе, че предизвикал възхищението на Запада и там започнали да го считат за най-великия от всички отци на Църквата, като насочили вниманието си почти изключително върху неговата школа. В значителна степен римокатолицизмът и отделилите се от него янсенизъм и протестантизъм ще се отличават от православието по това, което са възприели от блажени Августин. Средновековният конфликт между свещенство и империя, въвеждането на схоластичната методика в средновековните университети, клерикализмът и антиклерикализмът в западното общество се явяват в различна степен или наследство, или следствие на августинизма.

През ІV-V век се появява още едно разногласие между Рим и другите църкви. За всички църкви на Изток и на Запад първенството, признато на Римската църква, се дължало на факта, че тя била църквата на бившата имперска столица и освен това била прославена с проповедта и мъченическата смърт на двамата първоапостоли Петър и Павел. Но това първенство inter pares (между равни) съвсем не означавало, че църквата в Рим се явявала резиденция на централизираното управление на Вселенската църква. Само че още от средата на ІV век в Рим се заражда друго разбиране за това първенство. Римската църква и нейните епископи искат за себе си върховната власт, която да ги направи ръководен орган в управлението на делата на Вселенската църква. Съгласно римската доктрина това първенство се основавало на ясно изразената воля на Христос, Който според тълкуванието им, дал тази власт на апостол Петър с думите: „ти си Петър и на тоя камък ще съградя Моята църква…” (Матей 16:18). Римският папа считал себе си вече не просто за приемник на Петър, признаван по онова време за първи епископ на Рим, но и за негов викарий, в който като че ли продължавал да живее първоапостолът и чрез него да управлява Вселенската църква.

Въпреки че срещнало известна съпротива, лека полека първенството на папата било прието от целия Запад. Останалите църкви продължили да се придържат към древното разбиране за първенството („пръв между равни”), нерядко допускайки и двусмисленост в своите отношения с римския престол.

Кризата в късното Средновековие

Седми век станал свидетел на раждането на исляма и неговото мълниеносно разпространение, за което в значителна степен способствал джихадът – свещената война, позволила на арабите да покорят най-страшния съперник на Римската империя – Персия, както и териториите на патриаршиите на Александрия, Антиохия и Иерусалим. От този период нататък патриарсите на упоменатите градове били често принудени да поверят управлението на останалото им християнско паство на свои заместници, докато те самите трябвало да живеят в Константинопол. В резултат, значението на тези патриаршии чувствително намаляло, а същевременно растяло влиянието на патриаршеската катедра в столицата на империята, която още на Халкидонския събор (451 година) била поставена на второ място след Римската църква. С нарастването на това влияние патриархът на Константинопол в някаква степен се превърнал във висш съдия на източните църкви.

С появата на Исаврийската династия (717 година) се разразила иконоборческата криза (726 година). Императорите Лъв ІІІ (717-741), Константин V (741–775) и техните приемници забранили изображенията на Христос и светците, и поклонението на иконите. Противниците на императорското нововъведение, в болшинството си монаси, били хвърляни в затвора, били подлагани на мъчения, били убивани, както по времето на езичниците императори.

Римските папи поддържали иконопочитанието и прекъснали общение с императорите-иконоборци. В отговор императорите присъединили към патриаршията в Константинопол Калабрия, Сицилия и Илирия, които дотогава били подчинени на папския престол.

Същевременно, за да се противопоставят успешно на арабското настъпление, императорите-иконоборци се обявили за привърженици на гръцкия патриотизъм, нещо твърде далечно от господстващия до този момент универсализъм на „римската” идея, загубвайки по този начин интерес към негръцките области, в частност северна и централна Италия.

Законността на иконопочитанието била възстановена на VІІ Вселенски събор в Никея (787). След един кратък превес на иконоборчеството, започнал през 813 година, православното учение окончателно възтържествувало в Константинопол в 843 година.

Общението между Рим и империята било възстановено. Но фактът, че императорите-иконоборци ограничили своите външнополитически интереси само върху гръцката част от империята, принудило папите да потърсят други покровители. По-рано папите нямали териториален суверенитет и били лоялни към империята. Но унизени от присъединяването на Илирия към Константинопол и оставени без защита пред нашествието на лангобардите, те се обърнали за помощ към франките. В ущърб на франкската династия на Меровингите (VІ–VІІІ век), които винаги подържали добри отношения с Константинопол, папите способствали за идването на власт на Каролингите, готови да защитят амбициите им.

През 739 година папа Григорий ІІІ, стремейки се да попречи на лангобардския крал Луитпранд да обедини Италия под своята власт, се обръща за помощ към Карл Мартел, който пък се опитва да използва смъртта на Теодорих ІV, за да отстрани Меровингите. В замяна на помощта папата обещал да се откаже от всяка лоялност към императора в Константинопол и да използва изключително покровителството на краля на франките. Григорий ІІІ бил последният папа, който моли константинополския император да утвърди избора му. Неговите приемници вече ще бъдат утвърждавани от двора на франките. Карл Мартел не успял да оправдае надеждите на Григорий ІІІ, но още през 754 година папа Стефан ІІ самолично се отправя във Франция, за да се срещне с Пипин ІІІ Къси[3]. Пипин от своя страна през 756 година отвоювал Равена от лангобардите, но вместо да я върне на Константинопол, я предал на папата, полагайки основите на Папската област, която направила папата независим от светските управници. Знаменитата фалшификация, наречена „дар на Константин”, се появила именно, за да оправдае и обоснове случващото се в Рим. Според нея император Константин Велики уж бил предал на папа Силвестър (314-335) императорските пълномощия над Запада.

На 25 септември 800 година папа Лъв ІІІ без всякакво участие или разрешение от Константинопол слага на главата на Карл Велики императорска корона и го нарича император. Нито Карл Велики, нито по-късните германски императори, които в някаква степен възстановили империята на Запад, не станали съуправители на Константинополския император, както гласели договореностите, приети непосредствено след смъртта на император Теодосий Велики (395 година). Константинопол нееднократно предлагал подобно компромисно решение, което би съхранило единството на Романия. Но империята на Каролингите искала да стане единствената християнска империя и се стремяла да заеме мястото на империята в Константинопол, считайки я за отживелица. Ето защо богослови от обкръжението на Карл Велики си позволили да осъдят решенията на VІІ Вселенски събор за почитането на иконите и обявили, че те въвеждат идолопоклонство, и в същото време включили Filioque в Никео-Цариградския символ на вярата.

В случая обаче папата трезво се възпротивил на тези невнимателни мерки, целящи да дискредитират и принизят гръцката вяра. Въпреки това политическият разрив между света на франките и древната Римска империя на Константинопол бил предрешен. А този разрив нямало как да не доведе със себе си и религиозен разкол, чиято неизбежност е лесно обяснима, ако обърнем необходимото внимание на особеното богословско значение, което християнската мисъл придавала на единството на империята – израз на единството на народа Божи.

През втората половина на ІХ век антагонизмът между Рим и Константинопол се проявил в нова област: появил се проблемът за юрисдикцията на славянските народи, току-що тръгнали по пътя на християнството. Този нов конфликт също оставил дълбоки следи в историята на Европа.

По това време на папския престол се възкачил Николай І (858-867), човек енергичен, стремящ се да наложи римската концепция за господството на папата във Вселенската църква, да ограничи намесата на светските власти в църковните дела, а също и да успокои центробежните тенденции сред част от западния епископат. Своите действия той подкрепял с фалшифицирани декрети, които били издадени уж от предишните папи.

В Константинопол по същото време патриарх станал Фотий (858-867 и 877-886). Както убедително доказват изследователите днес[4], личността на светителя Фотий и събитията от неговото управление били силно очернени от противниците му. Той бил много образован човек, дълбоко предан на православната вяра и ревностен църковен служител. Той отлично разбирал, какво голямо значение има просвещаването на славяните. Именно по негова инициатива светите братя Кирил и Методий се отправили на просветна мисия във великоморавските земи. Тяхната мисия била разбираемо притеснена и преследвана от германските проповедници. Въпреки това обаче те успели да преведат на славянски език богослужебните и най-важните библейски текстове, създали за целта славянска азбука и по този начин положили културния фундамент в славянските земи. Фотий се занимавал също с просвещението на балканските народи и Русия. През 864 година той покръстил княза на българите Борис.

Но св. княз Борис І, разочарован, че не получил от Константинопол автономна църковна иерархия, се обърнал за кратко време към Рим, приемайки в земите си латински мисионери. Фотий разбрал, че те проповядват латинското учение за изхождането на Светия дух и от Сина, както и употребата на Никео-цариградския символ на вярата с добавка на Filioque.

По същото време папа Николай І се намесил във вътрешните дела на Константинополската патриаршия, успявайки да предизвика отстраняването на Фотий от катедрата с помощта на църковни интриги и възстановяването на бившия патриарх Игнатий, отсранен през 861 година. В отговор император Михаил ІІІ и светителят Фотий свикали в Константинопол събор (867 година), чиито решения по-късно били унищожени. Този събор най-вероятно обявил за еретическо учението за Filioque и за неправомерни вмешателствата на папата в делата на църквата в Константинопол, и също прекратил литургическото общение с Рим. И понеже в Константинопол постъпили и жалби от страна на западни епископи срещу „тиранията” на Николай І, то съборът предложил на император Людовик Немски да низвергне папата.

Фотий обаче бил свален с дворцов преврат, бил низвергнат, а свиканият нов събор (869-870) го осъдил. Този събор и досега се счита на Запад за VIII Вселенски. Впоследствие император Василий І върнал Фотий от заточение. А през 879 година в Константинопол бил свикан отново събор, който в присъствието на легатите на новия папа Иоан VІІІ (872-882), възстановил Фотий на катедрата му. Тогава били направени и отстъпки по отношение на България, която останала под юрисдикцията на Рим, но съхранила гръцкото духовенство. Впрочем, България скоро се сдобила с църковна независимост, оставайки в орбитата на Константинополските интереси. Папа Иоан VІІІ написал писмо на патриарх Фотий, в което осъждал добавянето на Filioque към Символа на вярата, без обаче да осъжда самото учение. Фотий, който вероятно не забелязал тази хитрост, решил, че е удържал победата. Въпреки дълбоко утвърдилите се погрешни схващания, може категорично да твърдим, че никаква така наречена „втора Фотиева схизма” не е имало, а литургичното общение между Рим и Константинопол се съхранило повече от век.

Разделението през ХІ век

Единадесети век за Византийската империя бил наистина „златен”. Силата на арабите била окончателно сломена. Антиохия се върнала в състава на империята, скоро след това бил освободен и Иерусалим. Българският цар Симеон (893-927), опитващ се да създаде романо-българска империя, вече го нямало. Неуспех претърпял и амбициозният български цар Самуил, след смъртта на когото, България се върнала в състава на империята. Киевска Рус, която приела християнството, бързо станала част от византийската цивилизация. Стремителният културен и духовен подем, започнал веднага след тържеството на православието през 843 година, се съпровождал от политически и икономически разцвет на империята.

Колкото и странно да изглежда, победите на Византия, в това число и над исляма, били изгодни за Запада, тъй като създали благоприятни условия за зараждането на западно-европейската цивилизация в онзи вид, в който тя ще съществува много векове. За начална точка на този процес може да се счита образуваната през 962 година Свещена римска империя на германците и през 987 година – Франция на Капетингите. Едновременно с това именно през този толкова успешен и многообещаващ ХІ век между западния свят и Римската империя на Константинопол настъпил духовен разрив, непоправим разкол с трагични последици за цяла Европа.

От началото на ХІ век името на папата повече не се споменава в константинополските диптихи, което означава, че общението с него е напълно прекратено. Не ни е известна точната причина за този разрив. Твърде е възможно поводът да е било включването на Filioque в изповеданието на вярата, изпратено от папа Сергий ІV в Константинопол през 1009 година заедно с известието за възкачването му на престола в Рим. Нещо повече, по време на коронацията на германския император Хенрих ІІ (1014) символът на вярата в Рим се пеел с Filioque.

Освен нововъведението Filioque съществували още редица латински обичаи, които възмущавали византийците и увеличавали поводите за разногласия. Сред тях особено сериозни били тези, които се отнасяли до използването на безквасен хляб за св. Евхаристия. Ако в първите векове повсеместно се използвал квасен хляб, то от VІІ–VІІІ век Евхаристията започнала да се извършва на Запад с използването на опреснок – хляб без закваска, така както древните евреи правели на своята пасха. На символиката по това време (както и днес) се придавало огромно значение, ето защо в използването на безквасен хляб православните виждали завръщане към юдаизма. За тях това било отрицание на благовестието и на духовния характер на жертвата на Спасителя, които са ни предложени в замяна на старозаветните обреди. В православните очи използването на „мъртъв” хляб означавало, че Спасителят във въплъщението приел само човешко тяло, но не и душа…

От ХІ век продължило укрепването на папската власт, започнало още по времето на Николай І. Това бил истински подем след кризата в папската власт през Х век, когато тя чувствително отслабнала в резултат на действията на различни групировки от римската аристокрация или под натиска на германските императори.

В Римската църква се разпространили различни злоупотреби: продажба на църковни длъжности, брак и съжителство в средите на свещенството… Но по времето на Лъв ХІ (1047-1054) започнала истинска реформа в Западната църква. Новият папа се обкръжил с амбициозни хора, предимно от Лотаринтия, сред които особено се отличавал кардинал Хумберт. Реформаторите не виждали друго средство за подобряване бедственото положение на латинското християнство освен усилването на папската власт. Тяхното разбиране било, че тя трябва да се разпростре над цялата вселенска църква, както над латинската, така и над гръцката.

През 1054 година се случило нещо, което могло да остане незабележимо, но в случая послужило като повод за драматичен сблъсък между константинополската църковната традиция и западните реформаторски течения.

Изправен пред заплахата на норманите, които нападали византийските владения в южна Италия, император Константин Мономах под влиянието на латинеца Аргир, който бил назначен за управител на тези владения, се опитвал да получи папската подкрепа в района. За целта императорът заел примирителна позиция по отношение на Рим, желаейки да възстанови единството прекъснато в началото на века. Но действията на латинските реформатори в южна Италия, заменящи византийските религиозни обичаи, сериозно обезпокоили константинополския патриарх Михаил Керуларий. Папските легати, сред които бил и кардинал Хумберт, дошли в Константинопол да преговарят за обединението, решили чрез императора да сменят несговорчивия патриарх. Делото завършило с това, че делегатите сложили на престола в църквата „Света София” була за отлъчването на патриарх Михаил Керуларий и сподвижниците му. След няколко дни в отговор, патриархът свикал събор, който от своя страна отлъчил от Църквата латинските легати.

Две обстоятелства придали на прибързаната и необмислена постъпка на папските легати значение, което те не могли да оценят по онова време. Първо, те отново засегнали въпроса за Filioque, неправомерно упреквайки гърците, че са го изключили от символа на вярата, въпреки че нелатинското християнство винаги го е считало за нещо противоречащо на апостолската традиция. Освен това, на византийците станал ясен планът на реформаторите да разпространят абсолютната и директна власт на папата над целия епископат и вярващите дори в самия Константинопол. Представена по такъв начин, тази еклесиология била не само нова, но и противоречала на апостолската традиция. Като се запознали със създалата се ситуация останалите източни патриарси се присъединили към позицията на Константинопол.

По такъв начин 1054 година би следвало да се разглежда не толкова като дата на окончателното разделение на двете църкви, а по-скоро като година на първия неуспешен опит за възсъединение. Никой тогава не подозирал, че разделението, довело да появата на Православна и Римокатолическа църква, ще продължи с векове.

След разкола

В основата на разкола лежали преди всичко вероучителни фактори, касаещи различия в представите за тайната на Пресветата Троица и структурата на Църквата. Към тях се добавяли и различията в по-маловажни въпроси за църковните обичаи и обряди.

През периода на Средновековието латинският Запад продължил развитието си в направление, което още повече го отделило и отдалечило от православния свят и дух. Знаменитото схоластично богословие през ХІІІ век изработило едно тринитарно учение, отличаващо се с детайлна концептуална преработка. Това учение превърнало формулата Filioque в още по-неприемлива за православната мисъл. Именно в тази си форма то било догматизирано на съборите в Лион (1274) и Флоренция (1439), които същевременно се приемали и за обединителни (опити за уния).

През същия период латинският Запад се отказва от кръщелната практика на тройното потапяне и възприема обливането с малко вода. Причащението със Светата Кръв в Евхаристията било отменено за миряните. Появили се нови форми на богопочитание, съсредоточени почти изключително върху човешката природа на Христос и неговите страдания. Могат да бъдат отбелязани още много аспекти на тази западна еволюция.

От друга страна, се случили сериозни събития, които още повече затруднили взаимното разбиране между православните народи и латинския Запад. Вероятно най-трагичен се оказва ІV Кръстоносен поход, който се отклонил от предначертания път и завършил с разорението на Константинопол, провъзгласяването на латински император и установяване господството на френските сеньори, които произволно прекроили земите на бившата Римска империя. Много православни монаси били изгонени от манастирите си и заменени с латински. Всичко това вероятно се случило непреднамерено, но този обрат бил логично следствие от създаването на западна империя и еволюцията на латинската Църква, започнало от началото на Средновековието. Папа Инокентий ІІІ, който осъдил жестокостите на кръстоносците, същевременно считал, че създаването на Латинска империя в Константинопол ще позволи възсъединение с източните църкви. Това обаче само окончателно отслабило Византия, възстановена през втората половина на ХІІІ век, като я подготвило за окончателното ѝ превземане от турците през 1453 година.

През следващите векове Православната църква заемала по отношение на Католическата преди всичко отбранителна позиция, царяла атмосфера на недоверие и подозрителност. Католическата църква от своя страна с голяма ревност се опитвала да приведе „източните схизматици” към съюз с Рим. Важна форма в тази мисионерска деятелност било така нареченото униатство. Терминът униат, носещ унизителен оттенък, бил въведен от католиците в Полша за обозначаване бившите енории на Православната църква, приели католическите догмати, но съхранили богослужебната си и организационна практика.

Униатството винаги се е осъждало строго от православните. Те възприемали използването на византийския обряд от католиците като форма на измама и двуличие и като повод за смущение, което поражда объркване и вълнения сред православните.

След ІІ ватикански събор, католиците признават, че униатството не се явява повече път към обединението и предпочитат да развиват линията на взаимнопризнаването на тяхната църква и поместните православни църкви, като „църкви-сестри”, призвани към обединение без взаимопоглъщане. Но една такава позиция се сблъсква с неразрешими проблеми.

Най-важният от тях е, че православието и католицизмът имат различни критерии за истината. Католическата църква оправдава своята вековна еволюция, в която православието вижда само отстъпление от апостолското наследство, чрез доктрините за догматическото и институционалното развитие, както и чрез учението за непогрешимостта на папата. В тази перспектива, произтитичащите изменения се разглеждат като условие за жива вярност към Преданието и като етап от закономерния и необходим процес на растежа, а тяхната правомерност се гарантира от авторитета на римския папа. Още блажени Августин в своето време казва на Юлиан Еклански: „Нека за теб бъде достатъчно мнението на тази част от вселената, където Господ е пожелал да увенчае с преславно мъченичество първия от апостолите Си.” (Против Юлиан, 1, 13). Що се отнася до Православната църква, то тя остава вярна на критерия за съборност, формулиран в V век от преподобни Викентий Лерински: „Особено сме длъжни да се грижим за това, да признаваме за истинно онова, в което се е вярвало навсякъде, винаги и от всички” (Паметни записки, 2).

От православна гледна точка, последователно разяснение на догматите и еволюция на църковния обряд е възможно, но критерий за тяхната правомерност си остава всеобщото признание. Ето защо едностранни провъзгласявания на догмати, доктрини подобни на Filioque от която и да е църква, се възприемат като нанасянето на рани на останалите части на Тялото (Църквата).

Приведените съждения не трябва да създават впечатлението, че се намираме в безизходица и да ни въвеждат в униние. Необходимо е да се откажем от илюзията за безпринципна уния, защото моментът и обстоятелствата на пълното обединение остават тайна на Провидението и са недостъпни за нашето разбиране. Пред нас стои изпълнението на важни задачи.

Западна и Източна Европа са длъжни да престанат да считат себе си за чужди една друга. Най-добрият модел за утрешна Европа не е империята на Каролингите, а неразделената Романия от първите векове на християнството. Каролинговият модел ни връща в една вече разделена Европа, териториално смалена и носеща в себе си зародиша на всички драматични събития, които ще разтърсват Запада в течение на векове. В противовес, християнската Романия ни дава примера на един разнообразен свят, който е същевременно единен благодарение на причастността си към една култура и едни духовни ценности.

Несгодите, които Западът претърпя и от които продължава да страда, в много отношения произтичат от това, че прекалено дълго време се движи в руслото на традицията на августинизма и ѝ отдава явно предпочитание. Контактите и връзките между християните от латинската традиция и православието в Европа, където границите не трябва повече да ни разделят, могат да напоят дълбоко нашата култура и да ѝ дадат нова плодотворна сила.

Манастир „Преподобни Антоний Велики”, Дром (Франция)

Превод: Венцислав Каравълчев

______________________________

*Източник – http://predanie.dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Ромул Августул (Flavius Romulus Augustulus) e последният управител на западната част на Римската империя (475–476), наричан още малкия Август. Бил свален от предводителя на един от германските отряди в римската армия Одоакър.

[2]. Оболенски, Дмитрий Дмитриевич, The Byzantine Commonwealth. Eastern Europe, 500-1453, London 1974. Трябва да припомним, че терминът Византия, византийски е технически термин и не е познат на тези, които наричаме византийци. Във всички времена те са се наричали римляни (ромей), а своите управители за римски императори, приемници и наследници на римските цезари. Името Рим съхранило за тях своето значение през цялото време на съществуването на империята. А традициите на римската държава до самия край управлявали тяхното съзнание и политическа мисъл.

[3]. Пипин ІІІ Къси (лат. Pippinus Brevis, 714–768) – френски крал (751–768), основател на династията на Каролингите. Син на Карл Мартел, Пипин сваля последния крал от династията на Меровингите и бива избран за крал, като изборът му получава санкция от римския папа.

[4]. Виж например: Дворник Ф., Фотиевата схизма: История и легенди. Unam Sanctam, № 19, Париж, 1950.

Архимандрит Пласид (Дезей), Placide (Deseille), е роден в Исси ле Мулино, недалеко от Париж, през 1926 година в семейството на католици. През 1942 година постъпва в цистирцианското абатство Белфонтен. През 1966 година след дълго търсене на истинските основи на християнството и монашеството, основава заедно с единомишленици манастир по византийски обряд в Обазин, департамент Корез. През 1977 година братството решава да приеме православието. Преминаването към православието се осъществява на 19 юни 1977 година. От февруари 1978 година братята стават монаси в атонския манастир Симонопетра. След известно време отец Пласид се завръща във Франция, където основава четири манастира, подвория на Симонопетра, главен от които става манастирът на преподобни Антоний Велики в Сен Лоран, департамент Дром. Архимандрит Пласид днес е професор по патрология в Православния институт „Св. Сергий” в Париж. Основател е на научната поредица „Spiritualite orientale” („Източна духовност”), от 1966 година. Автор и преводач на много книги и публикации, най-известните от които са: „Духът на пахомиевото монашество”, 1968 година; „Видехом свет истинний: монашеският живот, неговият дух и основополагащи текстове”, 1990 година; „Добротолюбието и православната духовност”, 1997 година; „Вавилонската пещ: духовен пътеводител”, 2001 година; „Увереност в невидимото”, 2002 година; „Тяло, душа и дух в православното учение”, 2004 година и много други.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5hX

Изображения – авторът архимандрит Пласид (Дьосеи). Източник – Яндекс РУ.

Михаил Поснов

За източници за обрисуване дейността на Никейския събор и за излагане арианското учение, поради отсъствие на официални протоколи – каквито не се водили нито на Първия, нито на Втория вселенски събори – могат да служат съчиненията на участниците и съвременниците на събора – Евсевий Кесарийски, Евстатий Антиохийски и Атанасий Александрийски. У Евсевий сведенията за събора се съдържат в двете негови съчинения: „Биография на император Константин“ и „Послание до кесарийците в Палестина“. От творенията на Атанасий тук особено знамение имат: „За определенията на Никейския събор“ и „Послание към африканските епископи“. От твърде многото творения на Евстатий Антиохийски ние имаме почти само фрагменти – една негова реч, изяснение на Битие 1:26, и „За деянията на Никейския събор“. Освен това, имаме сказанията на историците – несъвременници на събора: гръцки – Филосторгий, Сократ, Созомен и Теодорит, латински – Руфин и Сулпиций Север. После следва да споменем известията за арианството и за Никейския събор на Епифаний Кипърски; после анонимното съчинение: „Актове на Никейския събор“ и пълната история на Никейския събор от малоизвестния автор Геласий Кизически, в последната четвърт на V век (476). Има и други кратки споменавания за Никейския събор, като например: речта на Григорий, презвитер Кесарийски за 318-те никейски отци. Всичко това е събрано в едно образцово издание: Patrum Nicaenorum latine, graece, coptice, syriace, arabice, armenice sociata opera ediderunt H. Gelzer, H. Hilgenfeld, Q. Cuntz. Adjecta et tabula geographica (Leipzig, 1898). На руски език има съчинения от Розанов.

Първият вселенски събор в Никея в 325 година бил свикан по повод ереста на Арий. Арий, може би родом ливанец, получил образованието си в школата на мъченик Лукиан. В Александрия той се появява през времето на Галериевото гонение. Неговата ревност във вярата го прави привърженик на ригористичния Мелетий, епископ Ликополски, противник на епископ Петър Александрийски (300-310) по въпроса за приемане на падналите в Църквата. Обаче според Созомен той скоро напуснал Мелетий и се присъединил към епископ Петър, от когото бил поставен за дякон. Но когато последният отлъчил привържениците на Мелетий от Църквата и не признал тяхното кръщение, Арий въстанал против тези сурови мерки и сам бил отлъчен от Петър. След мъченическата смърт на Петър (310 година), той отново се примирил с Александрийската църква, при новия епископ Ахил. Според Филосторгий Ахил ръкоположил Арий за презвитер и след неговата (на Ахил) смърт (? в 311-та или 313-та година) той уж се считал за кандидат за Александрийската катедра. Според Геласий Кизически, обратно, приемникът на Ахил, епископ Александър (от 311-та или 313-та година) ръкоположил Арий за презвитер и го поставил в една градска църква, която се наричала Вавкалийска. Според Теодорит на Арий било поръчано да се занимава с тълкувание на Свещеното Писание. Той бил почитан от епископ Александър. Уважаването към него от страна на благочестиви жени е засвидетелствано от епископ Александър. По външен вид Арий бил висок, сух като аскет, сериозен, но приятен в обръщенията си, красноречив, изкусен в диалектиката, но също хитър и честолюбив; той бил човек неустановен. Въобще Арий се изобразява като богато надарена натура, макар и не чужда на недостатъци. Очевидно, следващите поколения, по забележката на Лофс, не биха могли да кажат за него нищо лошо, ако той, вече застарял (γέρων, според Епифаний), не бе станал виновник за спора, който завинаги превърнал името му в синоним на най-ужасното отстъпление и проклятие. В този спор преминал неговият по-нататъшен живот. Този спор вложил, вероятно за пръв път, в ръцете му перото, за да защити своето учение, като го направил писател и даже поет.

Когато Арий, при стълкновението с епископ Александър Александрийски, се обърнал за поддръжка към източните епископи, той нарекъл Евсевий Никомидийски „сълукианист“, тоест свой съученик, колега от Антиохийската школа. Въобще Арий считал себе си последовател на Антиохийската школа и търсил съчувствие в своето положение – и действително го намерил – у своите бивши колеги по училище. Александър Александрийски и Филосторгий също наричат Арий ученик на Лукиан. Предвид на това ние трябва да кажем няколко думи за основателя на Антиохийската школа, презвитер Лукиан. За него и за неговото учение е известно твърде малко. Първоначално образование той получил от Макарий Ефески. През шестдесетте години на III век той действал в Антиохия в единодушие със своя съотечественик Павел Самосатски. Последният бил осъден на Антиохийския събор 268-269 година. Обаче, както изглежда, с такова осъждане не бил съгласен Лукиан. Той бил глава на Антиохийската школа в 275-303 година; той останал верен на Павел и се намирал извън общение и даже в отлъчване от тримата приемници на Павел – Домн, Тимей, Кирил. Сътрудникът на Лукиан по школа бил вероятно презвитер Доротей, за когото също твърде добре се отзовава Евсевий[1]. Към края на своя живот Лукиан, както изглежда, се примирил с Антиохийската църква и бил приет в общение. Окончателно го примирила с Църквата неговата славна мъченическа смърт, за която така възторжено споменава Евсевий. Неговото разномислие с църковното учение било забравено и учениците му могли безпрепятствено да заемат епископски катедри на Изток. Поради отсъствие на исторически данни, да говорим за догматическите вярвания на Лукиан е извънредно трудно. Тъй като всички „сълукианисти“ отхвърляли съвечността на Сина на Отца, то значи това положение е било един от главните догмати на Лукиановото учение. Малко помага на характеристиката на Лукиановото учение тясната връзка на Лукиан с Павел Самосатски. От друга страна, трябва да мислим, че Лукиан, работейки над текста на свещените книги, основно се е запознал с Ориген и на почвата на богословския метод, доближавайки се до него, е съединил учението му за второто лице с Павловото учение. Оттук могло да се получи обединението на Логоса Христос с Иисус – човека, Сина Божи по осиновяване, след постепенно усъвършенстване. Епифаний нарича Лукиан и Ориген учители на арианите. Едва ли Арий е прибавил „нова ерес“ към полученото от него по-рано учение: той неизмерно се уповавал на съчувствието на неговите съученици, значи в своето учение той не е внесъл нищо ново, оригинално. Харнак подчертава особено значението на Антиохийската школа в делото на появата на Ариевата ерес, наричайки я „майчино лоно“ на арианското учение, а Лукиан, нейния глава – „Арий до Ария“.

Учението на Арий в значителна степен се определяло от общите предпоставки на Антиохийската школа от философията на Аристотел. В началото на богословието стояло положението за трансцендентността на Бога и (като извод) неговата непричастност към каквито и да било еманации – или във вид на излияние (προβολή, prodatio), или на разделение (διαίρεσις, divisio), или на рождение – Θεός άγεννητος. От тая гледна точка не могло да става дума за υίός Θεοΰ, като съвечен Богу; в остро противоречие би стояла и представата за рождението на Сина от Отца, макар даже и във време. Може да говорим за Сина само във време, появил се и не от съществото на Отца произлязъл, а създаден от нищото (κτίσμα έξ ούκ δντων). Синът Божи, според Арий, е произлязъл по волята на Бога, по-рано от времето и вековете, именно, когато Бог поискал да създаде нас чрез Него. Основните положения на Ариевото учение са такива:

1.Логосът имал начало на Своето битие (ήν ποτέ δτε ούκ ήν, erat, quando non erat), защото иначе не би имало никаква монархия, а диархия (два принципа); иначе Той не би бил Син; нали Синът не е Отец.

2.Логосът е произлязъл не от съществото на Отца – което би повело към гностичното деление или раздробяване на Божественото същество или към чувствени представи, сваляйки Божеството в човешкия свят, но Той е създаден от нищото по волята на Отца (“9ελήματι τοϋ πατρός… έξ ούκ δντων γέγονεν ό λόγος“).

3.Наистина Той има досветовно и довременно битие, но съвсем невечно; Той, следователно, не е истински Бог, а различен от Бога-Отец по същество; Той е твар (κτίσμα, ποίημα), и писанието употребява за Него такива изрази (Деяния апостолски 2:36, (Евреи 3:2) и Го нарича първороден (Колосяни 1:15).

4.Макар Синът всъщност да е твар, обаче Той има преимущество пред другите творения: след Бога Той притежава най-висше достойнство; чрез Него Бог е създал всичко, както и самото време (Евреи 1:3). Бог преди всичко сътворил Сина, като „начало на пътищата“ (Притчи 8:22: ό Κύριος ‘έκτισε με). Между Бога и Логоса съществува безкрайно различие; между Логоса и творенията – само относително. Ако Синът се нарича равен на Отца, то това трябва да разбираме така, че по благодатта и благоволението на Отца Той е станал такъв. Той е осиновен син; малко неправилно, в широк смисъл, Той се нарича Бог.

5.Неговата воля, като създадена, първоначално също така била видоизменяема – еднакво способна (разположена) и към добро, и към зло. Той не е неизменяем (ατρεπτος); само чрез насочване на Своята свободна воля Той станал безгрешен и благ. Неговото прославяне е заслуга на Неговия свят, отнапред предвиден от Бога, живот (Филипяни 2:9).

________________________________

*Източник – http://ceacbg.com/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Църковна история, 8, 13; 9, 6.

Изображение – авторът Михаил Емануилович Поснов (1873-1931). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5gS

Михаил Поснов

ГЛАВА VII

Големият църковен разкол

„Разделянето на Църквите“

За да не се смущават догматистите и за да не оставяме без отговор техните недоумяващи въпроси за единната Църква, ние считаме за по-правилно да наречем тъжния факт, намерил място във вселенския църковен живот през IX век, голям църковен разкол. За това има всички основания, а главното – и Източната, и Западната църква признават една-друга за апостолски приемствени и владеещи благодатни средства за спасение.Този изключително сложен исторически факт разклонява своите корени не само на християнска почва, но излиза отвъд нейните граници, прониквайки в класическия свят.Това чувство на превъзходство над всички Рим възпитал у своите граждани. Това ярко проличава в известните изречения на неопределената древност: „Roma locuta res decisa (causa flnita), urbs Roma caput mundi regit orbis frena rotundi“. Civis romanus звучало много гордо и предизвиквало към себе се почтително отношение. Обаянието на Рим не само се съхранило у древните народи, които приели християнството, но преминало у варварските народи, които се заселили върху развалините на Римската империя. И нищо чудно. Римската единна държава, римската култура това не били празни думи, а понятия с изключително ценно съдържание. Осенен и обвеян със славата на стария Рим, Римският епископ, както вече бе отбелязано в предходното изложение, заел отрано видно положение в християнската Църква. Римският епископ считал себе си призван да се грижи „за мира на целия свят и благосъстоянието на св. Божии църкви“. Още в края на I век, в лицето на Климент, Римската община искала да приглуши иерархическите вълнения и настроения в Коринтската църква и да въдвори в нея мир. Същото прави по-късно и друг Римски епископ, Сотир, увещавайки към живот в съгласие чужда на него община. Папа Виктор I измолва от император Комод освобождаването на християните, които работели в качеството на роби, в мъчителни условия, в рудниците на Сардиния. Този папа се грижел и за единството на християнските обичаи в целия християнски свят по повод на празника Пасха. Папа Стефан се опитвал да изработи правилен възглед за повторното кръщение на еретиците в цялата християнска Църква. Папа Дионисий бил разтревожен от оплакванията за мнимото неправославие на архиепископ Дионисий Александрийски. Чрез Римски събор и свое частно писмо до него, той тактично се старае да го настави на правилния път.

Ето някои факти за влиятелната дейност на Римския епископ в течение на първите три века. Но че подобни факти е могло да има и десетки пъти повече се доказва от отношението към римската община от страна на другите църкви и отделни иерарси за посоченото и следващо време. Още в началото на втори век св. Игнатий нарича Римската църква „председателствуваща в римската страна“ и „пребъдваща в любов“, която той препоръчва на своята Сирийска църква, осиротяла след неговото похищение от нейната среда.

Дионисий Коринтски благодари на Римската църква за нейния древен обичай да оказва на всички братя различни благодеяния и да изпраща помощ на много Църкви. В делото за запазване на истинското учение Римската църква се ползва с неоспорим авторитет. Тук бързат отхвърляните от своите източни църкви гностици, за да намерят оправдание на своите мнения и поддръжка за своята дейност в общението с Римската църква. Тук се насочват от Изток и представителите на църковната истина, за да поразят враговете там, където те търсят опора, и да проповядват християнското учение в центъра на тогавашния свят. В пълно съгласие с посочените факти св. Ириней обявява Римската църква за център, за мащаб на християнската истина[1]. Така учи и св. Киприан, като нарича Римската църква „matrix et radix ecclesiae catholicae“.

От IV до IX век, във времето на Вселенските събори, макар че Изтокът понесъл трудността на продължителната борба с еретиците и разкрил силата на догматическата мисъл, но и Западът нищо не изгубил от своята значимост; напротив, папата в това време много спечелил и сред варварските народи, и в християнския Изток. Като завоювали древния свят, варварските народи били самите те духовно победени от него именно от неговите идеи за единство под господството на Рим и универсализма на християнството, представлявано от папата. Важен и символичен факт за последното винаги остава отстъплението от Рим на дивите пълчища на Атила по молба на папа Лъв I. Неприемайки постоянно живо участие в догматическата борба и работа на Изтока, папата внимателно я наблюдавал и никога не изпускал случай да изкаже навреме ясни определени мисли, които понякога се разраствали до цели трактати, нито да подскаже сполучливи изрази, обрати на речта, които можели да разбиват фокусите на еретическата система. Папите почти винаги удачно заставали на страна¬та на ортодоксално мислещите, влизали в тяхното печално положение и им оказвали дейно съдействие.

Начало на разногласията преди всичко на Изток, а след това в отношенията между Изтока и Запада, било поставено с учредяването на Цариградската архиепископия, а после с въвеждането ѝ като столична. Буквално до Цариградския събор в 381 година, Втория вселенски, първа катедра на Изток се смятала Александрийската. Посоченият събор със своя трети канон, както е известно, изведнъж въздигнал Цариградския епископ, поставяйки го сред източните на първо място, като „епископ на новия Рим“, тоест като столичен. Освен това, отците на събора явно унизили Александрийската катедра, като не признали даже за законен епископ издигнатия от нея кандидат за Цариградската катедра в лицето на Максим Киник (правило четвърто). Това бил сигнал за борба между Александрийската и Цариградската катедра, която завършила с пълната победа на Цариградския архиепископ над Александрийския папа на IV Вселенски събор. Оттогава Цариградският архиепископ и канонически, и фактически станал пръв епископ на Изток. Правата му са потвърдени от двадесет и осмия канон на Халкиндонския събор. Като не се задоволил с това, Цариградският архиепископ малко по малко встъпил в съперничество даже с Рим. Александрийският епископ, като се считал пръв на Изток почти до края на IV век, а и по-късно, се подчинявал на каноническия авторитет и първенство на римския папа, което се вижда от една страна от контактите на Дионисий Римски с Дионисий Александрийски, от друга от отношението на Кирил Александрийски към папа Целестин по делото на Несторий. Явно съвсем по друг начин разбирал своето положение Цариградският архиепископ. Независимо от точната формулировка на канона (3), който определя на Цариградския архиепископ място след римския папа: τά πρεσβεία της τιμής μετά τον της „Ρώμης έπίσκοπον, се появили опити да се претьлкува „μετά“ (след) римския в хронологически смисъл, а не в пореден. Опитите били очевидно многочислени и настойчиви, щом древните тълкуватели на канони Зонара, Аристин и Валсамон подробно докладват за тях и даже се борят с тях, особено Валсамон. Оттук става ясно защо римският папа Лъв I твърде неохотно се съгласил, по молба на император Маркиан, за събор в Халкидон: той разбирал настроението на тогавашния Цариградски архиепископ Анатолий. Предчувствията не го излъгали. Появил се двадесет и осми канон…, но и според този канон Цариградският архиепископ е „втори след него“, тоест след римския папа. Същото говори и тридесет и шесто правило на Трулския събор и сто тридесет и втора новела на Юстиниан I. Но Цариградският архиепископ, който се опирал на византийския император, не искал да признае каноническото първенство на римския папа. Неизвергнатият от катедрата от архиепископ Теофил архиепископ Иоан Златоуст все още се обръщал с жалба към римския папа Инокентий I, но вече Несторий четвърт век по-късно се държал съвършено независимо, даже намесвайки се, в качеството на съдия в делото на Римската катедра за пелагианите. Първият сериозен конфликт на архиепископа на Цариград с папата станал в последната четвърт на V век, по повод издаването от император Зенон на ένωτικόν-а през 482 година, автор на който бил смятан Цариградският архиепископ Акакий. Тогава възникнал първият разкол между Римската и Цариградската църкви, който продължил 35 години (482-517). Обтегнатите отношения между Рим и Цариград са налице при Юстиниан и папа Вигилий и в края на VI век по повод наменуването на Цариградския патриарх Иоан II „вселенски патриарх“, и по време на монотелитските спорове и иконоборческите смутове.

Папите, като използвали своето географско политическо положение, се държали независимо от византийските императори. Те не само подобно на източните патриарси не се подчинявали на императорските едикти по делата на вярата и Църквата, но открито протестирали против тях. Това струвало смъртта на папа Мартин I, а по-малко от сто години след това папите заплатили за това с целия Илирик. Последното обстоятелство ги подбудило към героична постъпка: папите окончателно скъсали с византийските императори и признали франкските крале за наследници на римските цезари. Това се случило точно в деня на Рождество Христово в 800 година, когато Карл Велики бил коронясан от папа Лъв III в качеството на Римски император.

Към IX век, от втората половина на който започва усилено да се разиграва църковната трагедия, така се определяло културно политическото и църковно административното положение на гръкоримския свят.

I. Започналото от IV век с пренасянето на столицата на Изток въздействие (реакция) на латинското просвещение върху елинистическото образование, довежда още в V век до взаимно национално обособяване на християнския Изток и Запад. Отначало недоволството между римлянина и елиниста се изразява в това, че първият не искал да знае гръцки език, вторият латински. Знаенето на гръцки език от римлянина било рядкост. „Разделението на езиците“ довело до взаимно неразбиране в мислите и идеите и духовното своеобразие в по-нататъшното развитие. По думите на Григорий Богослов, източните започнали да смятат западните за „чужденци“. В посочената борба източните, както това обикновено става с полемистите, отишли значително по-далеч от тези граници, които било нужно да защитават, те се отклонили от елинистическата култура и създали византийска.

Макар Византия да не се опирала както Рим на определена нация понеже елинизмът е понятие духовно-културно, а не национално; обаче на Изток съществували не само бележити родове, но и цели нации, в чиито интереси било да се закрепи делото на Константин Велики и да не се позволи връщането на столицата в Рим. Усилената дейност в това направление се отразила и на идеологията, и на елинистическата култура, създавайки на нейно място византийската като духовна връзка и единство между гражданите на източната половина на империята. Византинизмът възприел в себе си и претворил всички известни му култури; той съхранил всички видове изкуство, наука, право, само че придал на всичко това своеобразна окраска. Отличителната черта на византийската култура това е дълбоката религиозност, даже с отпечатък на аскетизъм. Наплашени от бурното развитие на богословско-философската мисъл през IV-V век, довело след себе си смут не само в църковния, но и в държавния живот, византийците създали богословие, което се характеризира с традиционализъм и консерватизъм. Въоръжавайки се против либерализма даже на широкото философстване в богословието, те се стремили, така да се каже, към въцърковяване на научното богословие. Външен израз на този стремеж се явява отхвърлянето на оригенизма и установяването от V Вселенски събор на определен кръг „избрани отци“. Вместо Ориген излизат на преден план сега Areopagitica, дали на византийското общество това, което не му достигало философията, която заменила „нецърковният гносис на Ориген“ и удовлетворявала мистическите въпроси на византийците. Богословската мисъл, особено в следюстиниановата епоха, забележимо издребнява, отклонява се от съзидателна работа и постепенно замира в сляпо повтаряне на готови фрази и положения. Христологическият въпрос, към разработката на който усърдието не пресекнало през VI-VII век, постепенно вече излиза от фазата на своето дълбокожизнено сотириологическо осветляване и преминава във фаза на фина, но суха диалектическа работа. Боязънта от самостоятелна и свободна мисъл, страхът пред новостите и грижата за неприкосновеното запазване на предишното богословско наследство са ясно изразени в постановленията на Трулския събор (правило 1-2; срв. 19), отчасти известни и от по-рано; още след Халкиконския събор идеята за Вселенския събор станала практически неприемлива, нежелателна.

II. Римските папи, както вече бе показано, никога не са били в приятелски отношения с императорите на Византия, понеже техният възглед за отношението на Църквата към държавата е бил винаги далече не само от подчинението на василевсите, но и от „съюза“ с тях. Историческите обстоятелства показват, че за папите нямало смисъл да се осланят на тази държава, императорите на която заплашвали чистотата на вярата и принуждавали Църквата да се подчинява на тяхната воля, щом още повече те не били в състояние да защитават Рим от нахлуващите варвари. В столетието на споровете заради иконите и натиска на ломбардите, папството прекъснало връзката с византийската държава и избрало за себе си помощта на германския крал на Запад, обединявайки своите интереси с франкската династия, главата на която в лицето на Карл Велики то възкачило на трона на римските императори. На това събитие малко се обръща внимание, но фактическото значение тъкмо на него в делото на каноническия примат на папите на Изток, в смисъл на почти пълния му упадък, е огромно.

Император Никифор (802-811) забранил на Византийската църква да има общение с Римската, защото, както е казано в писмото на патриарх Никифор (806-815) до папата: „Вие (римляните) сами сте се отделили от Църквата[2]„. Във факта на коронацията от папата на Карл източните видели посегателство на техните права като единствени пълноправни ромейски владетели римски цезари. Затова и по-късните византийски императори не могли нито да забравят, нито да простят на папите посочения факт. На Цариградския събор през 869-870 година на домогването на папските легати България да остане под юрисдикцията на папите последвал отказ, който бил ясно обоснован: „съвсем непристойно е вие, които сте се отказали от гръцката империя и свързали себе си чрез съюз с франките, да съхраните своите права на управление в нашето царство[3]„. Същата мисъл се повтаря и по-късно в отговора[4] на Никомидийския архиепископ до епископ Анселм Хавелбергски, който в средата на XII век бил изпратен в Цариград по поръчение на Лотар.

Дълбокото недоволство на византийските императори от римските папи, видимо, по особен начин съответствало на настроението на Цариградския архиепископ. Цариградският патриарх като духовен сановник, в частност бил „без род, без племе“. Той бил задължен за своето издигане само на столичния град, а не на апостолска катедра. Наистина още от VI век било прието да се позовават на апостол Андрей като основател на Византийската църква. Обаче на какво е основано това позоваване и кой вярвал на такова предание! Още повече, Цариградският патриарх считал себе си в правото да подчини на своята власт древните, несъмнено от апостолски произход, патриаршески катедри: Александрийската, Антиохийската и Иерусалимската. Това подчиняване започнало фактически от VII век, а в края на IX век то намерило израз в законодателен паметник, така наречената Епанагога. Там между другото е написано: „Цариградският престол, който украсява столицата, е признат за пръв в Съборните постановления, следването на които повеляват Божествените закони, щото възникващите при другите катедри несъгласия да се довеждат до знание и да постъпват на съд пред този престол. На всеки патриарх принадлежи грижата и попечението за всички митрополии и епископии, манастири и църкви, респективно и съд, разглеждане и решаване на делата; но на предстоятеля на Цариград в пределите на другите катедри, където не е имало още освещаване на храм, да се даде ставропигия; и не само това, но и да се разглеждат и изправят възникващите в другите катедри несъгласия.“ Това обстоятелство властването на Цариградския патриарх над източните древни патриархати значително по-късно, около средата на XI век, подчертава папа Лъв IX в своето писмо до Антиохийския патриарх Петър, убеждавайки го, че Антиохийската катедра заема трето място след Римската (и Александрийската) и е длъжна „с всички средства да го защитава“, а след това за същото говори в своето писмо до патриарх Михаил Керуларий. На последния папата пише: „Ти се стремиш да лишиш Александрийския и Антиохийския патриарси от най-древните преимущества и, пряко всяко приличие и закон, да ги подчиниш на своята власт.“

Считайки за строго каноническо и напълно отговарящо на идеята за съборното управление на Църквата подчинението от него на източните патриаршески катедри, Цариградският патриарх, напротив, разглеждал своето каноническо подчинение на римския предстоятел съгласно всички съборни постановления, отреждащи му второ място едва след Римския, като напълно противозаконно и в разрез с всичко и провъзгласявал себе си за абсолютно самостоятелен. Впрочем така представял работата Цариградският патриарх само на хора националистически настроени или профани, които не разбират смисъла на църковното каноническо управление. Обаче има някои основания да се мисли, че самите Цариградски патриарх и византийски цар са съзнавали каноническото съотношение на Цариградската църква към Римската. Като доказателство за тази мисъл може да се приведат два факта от по-късната история един от трийсетте години на X век, а друг от първата четвърт на XI столетие.

По краткия разказ на западния посланик епископ Лиутпранд Кремонски императорът на Византия Роман I (920-944) се уговарял с властващия римски сенатор Алберик за известно финансово възнаграждение, с цел папата да се откаже за в бъдеще от правата на папството да дава на Цариградския патриарх pallium[5]. Очевидно ние тук имаме работа с обикновено заблуждение на писателя, тъй като папата никога не е имал право да дава палиум на гръцките патриарси, или поне да ги утвърждава. Но зрънцето истина тук е в това, че император Роман признавал примата на римския папа и при удобен случай искал да купи за своя син младия патриарх Теофилакт, пълна независимост от папите[6]. Този случай напълно се изяснява и допълва от един такъв факт на църковния живот от царуването на император Василий II. Родулф Глабер, Клюнийски монах, разказва: „Около 1024 година Цариградският предстоятел Евстатий (1019-1025) със своя цар Василий и някои други гърци сформирали съвет за това, как би могло да се получи съгласието на римския първосвещеник затова, щото Цариградската църква в своите предели (in suo orbe), както Римската във вселената (in universo), да бъде и да се нарича вселенска. Те веднага изпратили посланици, които тръгна¬ли за Рим с много различни дарове, както за римския първосвещеник, така и за други лица, които можели от своя страна да окажат съдействие[7]„. От писмото до папата е явно, че в Цариград искали от Рим пълна ненамеса в източните дела: папата и на Запад, и на Изток се признава за единствен владика на Западната църква, но нека той се съгласи да признае Цариградския патриарх в същата роля на Изток[8]. Съвременникът на тези събития папа Иоан XIX, който не бил признат от немския крал Хенрих III и който се намирал в тежко материално положение, бил готов да удовлетвори искането на патриарха и византийския двор. Обаче общественото мнение не му позволило да стори това. Папата отдавна вече престанал да бъде privata persona, неговото име принадлежало на целия западен свят. В частност папите били наблюдавани с очите на Аргус от Клюнийската реформаторска партия. Веднага щом деловите контакти на папата с Византия станали известни сред обществото в Италия и Франция, привържениците на реформата повдигнали буря. Мнозина или лично се отправили в Рим, или се обърнали към папата писмено. Сред тях най-значителното явление, по израз на мислите, било писмото от страна на абат Вилерм или Вилхелм.

Известен е още един случай от този вид. Последен опит да получи от папите едновластие и пълна самостоятелност, или независимост от Римската църква на Изток, видимо направил патриарх Михаил Керуларий. Писма от току-що споменатия патриарх до папа Лъв IX не са се запазили, но от писмо на папата в отговор на патриарх Михаил Керуларий следва да се приеме, че подобно писмо е било написано. Именно в отговора на папата четем: „Ти (тоест патриарх Михаил) ни писа, че ако Римската църква чрез нашето посредничество приеме твоето име, то нашето име чрез твоето посредничество би било прието в цялата вселена; не е ли чудовищно това, най-любезни брате[9]?“

При такова положение на нещата не е удивително, че някои руски изследователи богослови и светски (например Барсов, Суворов, Грибовский) виждат изострянето на стълкновението между Цариградския патриарх и папата в това, че патриархът на Цариград искал да бъде „Византийски папа“, макар и втори след него.

Ето в общи линии в какво положение се намирал политическият живот и идейно-църковните, административно-каноническите и религиозните течения към втората половина на XI век в живота на Западната и Източната църкви. Основите на големия църковен разкол били положени отпреди; времето и развитието на събитията не ги отстранили, не ги изгладили, а само ги подчертали, изострили. Един историк така определя взаимоотношенията между Източната и Западната църкви в посоченото време: „От времето на Халкидонския събор, който окончателно изравнил (?) канонически Цариград с Рим, Гръцката църква все повече става, в своите стремежи, тяснонационална, все по-ясно отъждествява идеята за Вселенска православна църква с идеята за ромейска византийска нация, наричайки „еретическо“ всичко неромейско. Рим, подчинил на себе си младите национални църкви на Запад, и Цариград, който отблъсква от себе си чрез национално църковно иерархически стремежи към господство пазещите своята изначална независимост националните църкви на Изтока, стоят един срещу друг, като ревниво се наблюдават взаимно, ту подемайки вражда, ту протягайки си ръце в името на вселенското единство. Нишката, свързваща гръцкия Изток с латинския Запад, ту до крайност се обтягала, ту малко се отпускала; скъсването ѝ било само въпрос на време“ (професор М. Е. Ковалницки, в иночество архиепископ Димитрий Одески).

Трагическата драма, която открила вече съществуващия в Църквата разкол и обусловила по-нататъшните открити неприятности в живота на източните и западните християни, се състояла от два акта и се разигравала, със значителни интермедии, в течение на две столетия: от средата на IX век до средата на XI век. Първият акт бил през IX век, като главни действащи лица в него били папа Николай I и патриарх Фотий, вторият през XI век с главни участници в него папа Лъв IX и патриарх Михаил Керуларий.

I. Най-вече монашеството, което изнесло на своите плещи щурма на гоненията заради иконите, което дало много мъченици и изповедници, се радвало на необикновен авторитет във Византийското царство още от края на VIII век, в частност през IX век – от времето на тържеството на православието (843 година). Монасите станали не само най-предпочитаните, но и почти единствените кандидати за епископските катедри.

Цариградската катедра от 842 година заел благочестивият изповедник Методий (842-846). Заместил го Игнатий, син на император Михаил II, който от ранна младост бил постриган в монашество и се славел със своя аскетичен живот и твърдост на волята. Обаче от неговото интронизиране била недоволна една църковна партия, начело на която стоял Григорий Асвеста, архиепископ Сиракузки. Скоро се обявила против новия патриарх и придворната партия, възглавявана от брата на царицата, кесаря Варда, която имала за цел да отстрани от регенството Теодора, майката на младия император Михаил III (842-867). Варда бил човек порочен и се стараел да подчини на себе си младия император, като развивал и поощрявал неговите страсти. По общо мнение Варда се намирал във връзка с жената на своя починал син Петър. Игнатий всенародно го изобличил в този грях и го лишил от причастие в деня на Богоявление. Омразата против Игнатий веднага се усилила, Варда се съюзил с Григорий Асвеста. В края на 855 година Михаил III с помощта на своята партия лишил от власт майка си, ставайки сам пълновластен цар; а от патриарх Игнатий царят скоро изискал принудително да постриже в монашество неговата майка и сестра, заста¬вяйки ги по този начин завинаги да се откажат от трона. Патриарх Игнатий не пожелал да приеме това. Това неговите врагове не могли да му простят. На 23 ноември 857 година той бил против неговата воля низвергнат и отправен на заточение на остров Теревинт. Господстващата партия, очевидно не споделяла почти всеобщото почитане на монасите и на мястото на патриарха поставила светско лице, държавния секретар Фотий. Фотий бил човек талантлив, много учен и заемал висок държавен пост. Неговото патриаршество едва ли е вплело много рози във венеца на неговия морален облик, но свидетелства за неговите способности за дипломатично-обаятелно държание към необходимите му хора и едва ли не за пълното му равнодушие към властта и почестите, заради които той можел да се бори докрай. Игнатий имал огромна партия почитатели сред духовенството, монасите студити и миряните, които, разбира се, не можели да се отнасят ласкаво към Фотий, който заемал мястото на живо достойно лице, свалено от катедрата без всяка вина, насилствено. Давайки си пълна сметка за обстоятелствата, при които той встъпва на катедрата, Фотий изрекъл обещание да почита св. Игнатий като свой отец. И мнозина му повярвали за това и отчасти се успокоили. Но по-нататъшните събития показали, че Фотий или не могъл, или не пожелал да изпълни това свое обещание. От патриарх Игнатий поискал доброволно отричане, но той не се съгласявал. Неговите привърженици се събрали в храма „Св. Ирина“ и, обсъждайки делото за „узурпатора“, предали Фотий на анатема. Фотий от своя страна му противопоставил събор в храма „Св. Апостоли“, където била произнесена анатема против Игнатий. Привържениците на патриарх Игнатий били подложени на притеснения и гонения от страна на Варда, та дори Фотий го молил, макар и безуспешно, да ги пощади. Резултатът от това било бързото намаляване на привържениците на св. Игнатий; те останали от епископите само петима. Сред тях най-забележителни са Митрофан Смирненски и Стилион Неокесарийски. В двора животът придобил празен и порочен характер. Младият цар, като забравил държавните дела, се отдал на гуляй и скверности, при които се осмивали даже църковните тайнства.

Своевременно съобщавайки на източните патриарси за своето встъпване на патриаршеската катедра, Фотий се бавел да уведоми за това Рим. Това е много характерно. Рим узнал от писмата на Фотий и императора за иерархическите промени едва след три години (857-860). Трябва да се обърне внимание и на това, че обръщението на Фотий до Рим последвало едва след като патриарх Игнатий апелирал към папата. Освен това, неговото послание съвсем нямало характер на обикновена ентронистика. В своето писмо до папата Фотий представял свой символ на вярата, посочвал, че той е поставен на катедрата против волята му, когато неговият „предшественик“ изгубил своето достойнство и се оплаквал от трудността на своето положение. Явно Фотий искал от папата да изглади въз¬никналия конфликт. Папа Николай I и по-отрано е могъл да научи за цариградските събития; като се запознал по-отблизо с работата, той свикал събор (през септември 860 година), на който било „постановено да се изпратят в Цариград двама легати епископите Родолф и Захарий…

Приемането от папата под свое църковно административно ведомство на България довело Фотий до крайно недоволство. В самия край на 866 година или през ранната есен на 867 година Фотий изпратил окръжно послание до източните патриарси, които той канел в столицата на събор да съдят папата. Той се оплаквал от това, че латинските мисионери потъпкали засятата в България нива, която обещавала изобилна евангелска жътва, че те като диви свине се втурнали в Господнето лозе, за да поведат по пътя на смъртта българския народ, който едва две години по-рано познал истинската вяра от Византия. Именно, латинските мисионери склонили българите: 1) да постят в събота, 2) като отделили първата седмица на Четиридесетницата от останалия пост, те ги подлъгали към ядене на мляко, сирене и пресищане с подобни неща, 3) като им разширявали пътя към отстъплението, те склонили българите да се гнусят от живеещите в законен брак свещеници, 4) миропомазаните презвитери те не се побояли да помажат повторно, 5) като не се ограничили с посочените отстъпления, мисионерите стигнали до самия връх на нечестието: дръз¬нали да повредят с извращаване на смисъла и одобряване на думи в св. символ, като утвърждавали нечуваното, че Дух Свети изхождал не само от Отца, но и от Сина. Пунктът за изхождането на Светия Дух е подложен от Фотий на подробен анализ. Фотий издига против Filioque доводи трояки по вид от чисто логически характер reductio ad absurdum и от библейско пророчески, позо¬вавайки се на Св. Писание и Предание. Освен споменатите обредови и догматически заблуждения на Римската църква Фотий указва и други: стриженето на брадата, издигането на дякон направо в свещеник и по-нататък, според неговите думи, разполагал още и с писма от пределите на Италия с жалби срещу папа Николай I. Ако само архипастирите не биха могли да дойдат в Цариград, то нека изпратят свои представители. Такова било желанието на патриарх Фотий. Макар че в даденото възвание Фотий стои в пълно противоречие със самия себе си, или със своя възглед, приведен в посланието до папата след събора от 861 година и не е прав относно Filioque, въведено в Римската църква едва в началото на XI век, то той се смята за първия идеолог на източното православие, точно формулирал отстъплението на Римската църква. Свиканият от патриарх Фотий събор трябвало да се състои през лятото на 867 година, когато през септември същата година станал вече дворцов преврат. Михаил III бил свален от Василий I Македонец. На този събор бил осъден и предаден на анатема папа Николай I. Актовете за това били изпратени в Рим, а до немския крал Людовик II било направено обръщение да приведе в изпълнение над папата присъдата на събора.

Латинците обвинявали този събор в страхотни фалшификации. До нас не са запазени актовете от този събор: единият от екземплярите, изпратен в Рим, бил изгорен там през 869 година, а другият на Цариградския събор от 869 година.

В края на септември 867 година Михаил III бил убит и се възцарил Василий Македонец. Една от първите му работи било низвергването на патриарх Фотий. На 24 септември Василий се провъзгласил за цар, а на 25 септември лишил от катедрата Фотий. Вероятно императорът искал да стане лицеприятен на народа и отново издигнал на катедрата човека с високи морални качества, св. Игнатий.

За пълното уреждане на църковните дела, императорът и патриархът писали в Рим, където вече бил починал (13 ноември 867 година) папа Николай и се възкачил неговият приемник Адриан II, молейки новия папа да изпрати легати. В Цариград били изпратени епископ Донат, Стефан и дякон Марин. Те били тържествено посрещнати в Цариград. На 5 октомври 869 година, в Цариград бил открит съборът за възстановяването на Игнатий. Желаещите да участват в събора трябвало да подпишат libellus satis actionis документ, донесен от папските легати. Той включвал в себе си изложение на вярата и проклятие на всички еретици, последните от които били иконоборците и фотияните. Това изискване предизвикало сред членовете на събора значителни търкания. Последното, десето заседание на събора се провело на 28 февруари 870 година под председателството на император Василий I и неговия най-голям син Константин. На това заседание били приети двадесет и седем канона, по гръцките пресмятания четиринадесет. От тях седемнадесети канон (гръцкия дванадесети) счита за излишно присъствието на събора на светски представители, с изключение на Вселенските събори. Накрая извън заседанието, през март 870 година, бил решен българският въпрос на една неголяма конференция, на която участвали императорът, патриархът, папските легати, представителите на патриаршески катедри и българските легати.

Новата промяна в настроенията на българите отказ от Рим и връщане към Византия – отново била продиктувана от политически съображения. На някак недоумяващия въпрос на българската делегация: към коя Църква те трябва да принадлежат – към Византийската или към Римската им бил даден положителен отговор: към Византийската, независимо от протестите на римските легати. Още през 870 година Игнатий ръкоположил на българите архиепископ; латинците трябвало да напуснат България.

Низвергнатият Фотий енергично работел за своето възстановяване. Той предразположил царя към себе си и го накарал да се удиви от неговата ученост. Царят се обръщал към него за разрешаването на различни въпроси, а по-късно го взел в двореца за възпитател на своите деца. Когато патриарх Игнатий умрял на 23 ноември 877 година, то Фотий бил безспорният му заместник. Той всячески търсел съчувствие от страна на своите противници въобще особено от страна на папата. Без да споменава за смъртта на патриарх Игнатий, императорът по внушение от Фотий писал писмо на папа Иоан VIII (872-888), молейки го да изпрати легати за отстраняването на последните разколи и успокояването на Църквата. Като делегати били изпратени епископите Павел и Евгений. Те били безкрайно учудени когато разбрали след пристигането в Цариград за смъртта на Игнатий и възкачването на Фотий. Във всеки случай те нямали инструкции от папата да влязат в общение с Фотий. Започнала нова преписка на Византия с Рим, посредством която императорът и Фотий успели да убедят папата, който се намирал в притеснена ситуация, да признае Фотий. Папата пратил в Цариград кардинал Петър, който се присъединил към другите легати там. Никой от тях не знаел гръцки. Това обстоятелство според латинските заявления направило възможно извращаването на действителното положение на нещата и вследствие на това, неизпълнението от страна на легатите на инструкциите и дадените пълномощия от папата. Съборът бил открит през ноември 879 година. Съборните актове определено говорят, че Фотий, „Вселенският патриарх“, е председателствал на всички заседания; папските легати седели редом с него. Съборните заседания завършили през март 880 година, направо с нещо като апотеоз на Фотий. Папа Иоан VIII не се ориентирал веднага в актовете и информациите за събора. Когато все пак разбрал всичко, то той осъдил своите легати и предал на анатема Фотий.

След събора от 879-880 година Фотий достигнал зенита на своята слава и влияние; той бил толкова велик и важен, колкото нито един епископ на новия Рим до него. Но нищо човешко не е вечно. В края на август 886 година починал император Василий I; трона заел неговият син Лъв VI Мъдри, възпитаник на Фотий. Но скоро след възшествието на престола той лишил от катедрата Фотий и поставил за патриарх своя 16-годишен брат, който бил още от баща им определен за тази цел. Фактът на свалянето на Фотий от император Лъв трудно може да бъде обяснен, но намира своето естествено оправдание в това, че величието на Фотий станало опасно за самата царска власт (вж. неговата идеология в законодателния сборник Епанагога). Ако все още опитният и помъдрял от живота император Василий можел да мери сили с Фотий, то вече за младия цар било опасно да има за съперник такъв човек. Това предвидил и Василий, затова и започнал да подготвя към духовна кариера своя по-млад син. Ако патриарх Михаил Керуларий в средата на XI век е бил готов да направи опит да завладее и държавната власт, то защо да не можел да предприеме същото при благоприятни обстоятелства и Фотий? Това падане на Фотий било окончателно и неговата звезда залязла в безизвестност (починал 897 година).

Както виждаме, през втората половина на IX век започналите чести, оживени взаимоотношения между Римската и Византийската църква имали за съжаление не мирен, а полемичен характер. При това трябва да се обърне внимание на това, че раздорът бил повече между личности, отколкото между църквите. Игнатий, Стефан били приемливи за Рим, Фотий и донякъде Николай не. Но още тогава Фотий извадил на преден план догматическото основание за възможното разделение на Цариград с Рим.

Взаимоотношенията на Цариград с Рим продължили и в X век, макар че не може да се каже, че те имали нормализиран характер. Към папата се обръщали само относно неща с неизяснен характер в спорни случаи или в такива, когато се надявали да получат от него някакви права. Трябва да се отбележи, че към края на IX и в X век папството силно отслабнало, когато с намаляването, а след това и изчезването на императорската власт то станало играчка в ръцете на немската аристокрация. Така в началото на X век император Лъв VI се обърнал към Рим, когато патриарх Николай (896-906 и 911-925) отказал да благослови неговия четвърти брак. Легатите на папа Сергий III (904-911) дали благословение, но това довело до конфликт между папата и низвергнатия патриарх, който по-късно протестирал пред папа Анастасий по повод поведението на легатите. През 920 година папа Иоан X се помирил с патриарх Николай, който повторно получил катедрата, макар въпросът за четвъртия брак да не бил напълно изяснен между тях. Нов случай на контакт с Рим имало в трийсетте години на X век, когато в Италия управлявал сенаторът Алберик. Тогава папата търсел против него съюз с Византия. Император Роман (920-944) сключил с него съюз, но се възползвал от това за своите цели. Най-напред легатите на папата трябвало да извършат съмнителен канонически акт да интронизират неговия 16-годишен син Теофилакт на патриаршеския престол през 939 година. На второ място Роман пожелал, видимо, пълна самостоятелност за Цариградския патриарх в неговото управление на Изток. Косвено бил засегнат папата от едикта на Никифор Фока (956-969). Последният поискал чрез патриарх Полиевкт (956-970), щото в гръцките провинции Апулия и Калабрия да се спазва изключително гръцкият обряд и решително да се откажат от всяко латинско влияние. В началото на XI век папа Бенедикт VIII (1012-1024) по молба на германския император Хенрих внесъл в символа на Гръцката църква, по думите на един историк, „трагическата дума“ „Filioque“. Патриарх Сергий II (999-1019) заличил от диптисите на своята църква името на папата. Обаче това не попречило на новия патриарх Евстатий (1019-1024) заедно с император Василий II да се обърне през 1024 година към папа Иоан XIX, като свидетелства Рудолф Глабер и да ходатайства пред него за „автокефалията“ на Византийския патриарх, както това и беше отбелязано по-рано.

_____________________________

*Източник – http://ceacbg.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срещу ересите, III, 3; 2-3.

[2]. Мянзи, Църковни събори, т. XIV, с. 53.

[3]. Винволи, Либер Понтификалис, кн. III, 250.

[4]. D’Achery, Spicilegium, I, 196.

[5]. Антападосис, гл. LXII. Norden. Das Papsttum, s. 1L

[6]. Cp. W. Norden.

[7]. Migne, Patr. lat., CXLII, p. 671.

[8]. Според израза на Брейе тук става дума за „автономия“.

[9]. Migne, Patr. lat, t CXLVIII, col. 776.

Изображение – авторът Михаил Eмануилович Поснов (1873-1931). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5aW

Венцислав Каравълчев

Изминали са малко повече от две хиляди години от нощта, в която едно събитие ще се превърне във вододел на човешката история – раждането по плът на Божия Син и влизането на Бога в човешката история. Някога св. пророк и цар Соломон бе заявил: „няма нищо ново под слънцето” (Еклисиаст 1:19). Близо две хилядолетия по-късно св. Иоан Дамаскин внася малка, но съществена корекция в думите му: „Христос е единственото ново нещо под слънцето”. Между думите на св. цар Соломон и св. Иоан Дамаскин стои Богочовекът Христос. Съществената разлика е, че в Стария Завет всички откровения на Бога са откровения на безплътното Слово, докато новозаветните са откровения на Бог Слово, но вече в плът.

Открилият се на Моисей, на Соломон и на всички старозаветни пророци е бил все още неприелият плът Син и Слово Божие – Логосът, второто Лице на Пресветата Троица. Старозаветните отци и пророци не само са имали пряко общение с Божието Слово, но и са виждали Неговото бъдещо Въплъщение и Раждане. Стъпките, които чува Адам (Битие 3:8), случилото се с Яков и Моисей, с пророк Исаия и Даниил ясно свидетелства за това. Както пише съвременният богослов митрополит Йеротей (Влахос), в Христос ние различаваме две рождения: едно, предвечно, от Бог Отец, както го изяснява Символът на вярата, и второ – по плът от Пресвета Богородица, което за пореден път Църквата чества днес. И двете рождения са непостижими за човешкия ум и логика. Неслучайно св. Григорий Богослов ни предупреждава, че всеки опит за проникване в тайнствата, превишаващи нашата логика, може да ни доведе до загуба на разума, до лудост. Затова и истината – откровение за предвечното раждане на Христос от Отца и от Богородица по плът ние приемаме с вяра, тоест без да се опитваме логически да го осмисляме, защото тази тайна е непостижима. До Въплъщението Си Второто лице на Пресветата Троица е наречено Син и Слово. Синовството изразява предвечното раждане от Отца и родеността е Неговото ипостасно свойство. Словото явява Бог Отец: връзка аналогична на тази между словата и разума. Св. Григорий Богослов обяснява тази свързаност така: Словото явява Отца, защото който вижда и приема Словото, вижда и Отца в Словото. Затова и Сам Христос ни казва: „Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене” (Иоан 14:6).При Въплъщението, в момента на зачатието в утробата на св. Богородица, става съединение на две природи – божествената и човешката – във втората Божия ипостас. От този момент Второто лице на Бога се нарича вече и Христос – име, изразяващо и помазващия (χρίσαντα) Отец, и помазвания (χρίσθεντα) Син, и помазанието (χρίσμα) Дух Свети. И понеже, разсъждава митрополит Йеротей, в Светата Троица всички действия са троични, то в случая човешката природа е помазана от всичките три лица на Троицата, а Словото, Божественият Логос помазва и Сам Себе си, както изяснява Иоан Дамаскин. Затова името Христос едновременно изразява и Бога, и човека, тоест Богочовека Христос. След Въплъщението Синът и Слово Божие става Христос, като остава завинаги и Син, и Слово, изразявайки съединението на божествената и на човешката природа. Божието Слово, при Своето въплъщение и раждане в плът, възприема цялата човешка природа, което означава, че възприема и всички наши така наречени „естествени нужди”. С други думи, Христос приема всичко присъщо на човека, освен греха. Затова и Църквата Го нарича съвършен човек – цялостен, истински, а не само „отчасти”, не „само по плът”. И винаги отхвърля като еретични ученията, че Бог бил приел „само плът”, че бил човек, но само доколкото е „влязъл” в човешко тяло (като в източните божествени инкарнации).

Не, Христос, учи Църквата е станал съвършен човек, приел е от светата Дева одушевено тяло – тоест човешка душа и тяло, цялата човешка природа, без греха. Колкото пък до така наречените „естествени нужди”, те са независещите от нас и, следователно, не са предмет на свободния избор на човека. Естествените потребности като гладът, жаждата, болката, тленноста, вълненията, смъртта са влезли в човешката природа след грехопадението. И затова няма нищо удивително, че Христос страда от глад и от жажда, че плаче и дори с кървави сълзи моли Своя Отец: „Ако може, нека Ме отмине тая чаша” (Матей 26:38-42). Според митрополит Йеротей (Влахос), тъй като помислите и желанията не са „естествени нужди”, а следствие от греха, те са били чужди на Христос, Който, както казахме, е във всичко подобен на нас, освен в греха. Затова и когато дяволът Го изкушава в пустинята, той го изкушава външно, а не вътрешно, не чрез помисли или видения (1 Петр. 2:22). С други думи, Христос не е подвластен на помисли. И понеже е и Божие въипостазиране на Премъдростта, то и всяко Негово слово е израз на тази Премъдрост. Затова и всяко слово на Бога Слово е изцеряващо за човека – според думите, които сам ни е завещал: „Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал” (Иоан 15:3).От тези думи виждаме какво важно значение за човека има четенето на Божието слово, но това самó по себе си все още не очиства човека, а е само предпоставка за освещаването, за очистването на вярващия. Когато човек стане причастен на Бога и Дух Свети заживее в него, то и Божието слово оживява, придобива не само нов, смисъл, но и неподозирана възраждаща сила в човешката душа. Чрез тази сила то, словото Божие, дава отговори на най-съкровените въпроси и, според Божието обещание, действително и очиства, и укротява помислите, и освобождава в човека пространство за спасителното действие на Бога. Това е така, защото Божието слово, дадено ни в писанията, е нетварна енергия на Троичния Бог, която очиства, просвещава и обòжва човека. Затова казаното от Христос е не просто набор слова, а „думи за вечен живот” (Иоан 6:68). И Когато св. евангелист Лука казва, че „Иисус пък преуспяваше в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците” (2:52), това не трябва да се разбира, че, както у човека, с годините се натрупва опит и мъдрост и че с времето човек възраства в нея, но напротив – че през времето на своя земен живот Христос ни разкрива тази Премъдрост.

Христос се роди от Девица заради нас човеците и заради нашето спасение. И ето че година след година, век след век ние честваме Неговото раждане – събитие, централно, разделило на две цялата история на човечеството: преди и след Рождество Христово. И нашето летоброене символично отразява тъкмо това. Тъкмо с раждането на Спасителя мнозина отчитат и началото на Църквата, въпреки че за нейно „официално” начало се приема денят на Петдесетница, когато Светият Дух слиза върху апостолите, а по този начин и върху цялата Църква.

Трябва обаче да отбележим, че всички главни събития, свързани с Божественото домостроителство (Рождество, Богоявление, Възкресение, Петдесетница) са неразривно свързани и разделението им е само условно. Църквата е направила това разделение на празниците по икономѝя, за да можем да вникнем в дълбочината на съдържанието на тези събития и чрез подходяща подготовка – пост и молитва, да се докоснем до тяхното послание, което да възприемаме не само интелектуално, но и умосърдечно. Докато в центъра на християнския живот, в св. Божествена литургия всеки път съпреживяваме всички събития от Христовия живот на земята – от Въплъщението, през Рождеството до Възкресението, Възнесението и Петдесетница. Затова и отците ни казват, че всяка Литургия е и Рождество, и Възкресение, и Петдесетница. Но и това съ-преживяване не е безусловно, а изисква съ-участие на човека в нетварната Божия енергия. Тогава именно посланията на празниците стават нещо много повече от припомняне на исторически събития от земния живот на Христос, но, както хубаво се изразява Лимасолският митрополит Атанасий, стават повод за съд, откриване на помислите ни и спасителна равносметка на нашия живот, за съизмерване на нашето собствено битие с онова, което ни е зададено изначално от Бога като цел и като смисъл.С раждането на Христос Бог изпълнява обещанието чрез старозаветния Израил да даде Спасител на цялото човечество. Макар за мнозина днес идеята за спасение да е непонятна и твърде абстрактна, просто метафора за избавяне от тегнещите над живота ни проблеми, за древните евреи спасението е дълбока необходимост от възстановяване на мира между Бога и човечеството, белязано от смъртта и изнемогващо под бремето на греховете си. Точно за това възстановяване пеят ангелите в своя рождественски химн: „Слава във висините Богу и на земята мир, между човеците благоволение” (Лука 2:14). Възпяваният от ангелите мир не означава край на войните и пълното им премахване от човешката история. Мирът, за който ни благовести ангелският хор, е Въплътилият се и родил се в мир Христос, Който със Своето пришествие в плът примирява човека с Бога, с неговите ближни и със самия себе си.

След грехопадението човечеството губи мира с Бога и връзката си с Него и като следствие от това в човешката природа, а оттук и в цялото творение влизат страданията и смъртта. Раждането на Христос, въчовечаването на Бог Слово е заключителен акт на творението, който дава възможност на човека не просто да се спаси, но и да се обòжи. Както пише св. Атанасий Велики, възвръщането на човека към Бога, примирението не е могло да стане само чрез покаяние, защото с грехопадението човешката природа се е увредила и в нея е влязла смъртта. Падението на Адам не е нравствено, а онтологично, екзистенциално. За да се възстанови връзката с Бога, е било необходимо да се победи преди всичко смъртта. Но сам човекът не е можел да направи това и затова е било така наложително въплъщението на Сина – за бъдат победени смъртта и дявола, за да стане Христос Първообраз на новото творение, нов Адам.

Бог не избавя човека от смъртта насилствено, не сътворява за борба с дявола нов човек, а прави стария човек победител, като възприема неговата смъртна и подвластна на страстите плът. Така, по думите на св. Иоан Дамаскин, Христос става смъртен човек, като едновременно остава и истински Бог, единосъщен с Отца и със Светия Дух. Както пеят рождественските химни, Той пребивава едновременно на земята, сред човеците, и неразделно „на небето”, с Отца и Светия Дух. Чрез Богочовека можем да преминем от по образ към подобие, което не означава нищо друго, освен да се обòжим. Като обобщава светоотеческия опит приснопаметният архимандрит Серафим (Алексиев), у човека образът Божи е даденост, а уподобяването на Бога – зададеност. Според св. Максим Изповедник със сътворяването на света и на човека имаме пет деления: нетварно и тварно, ангели и човеци, небе и земя, чувствен рай (Едем) и вселена, мъжко и женско. С помощта на Бога и чрез оделотворяване на добродетелите първият Адам е трябвало да надмине (да превъзмогне) всички тези деления. И тъй като не успял, това е направил новият Адам – Иисус Христос. Както отбелязва съвременният руски духовник отец Димитрий Смирнов обаче, за да послушаме ние Бога, Сам Бог е трябвало да се яви в образ, подобен на нас. Господ не само поправя грешката на нашия праотец, но чрез Своето въплъщение и с раждането Си по плът предоставя всекиму реалната възможност, като се възсъедини с Него да превъзходи всички, посочени от св. Максим, деления.

Въплъщението и Рождеството, по думите на св. Иоан Дамаскин, са неизречимо и непостижимо снизхождане на Бога. Това е кеносисът, самоограничаването на Бога. Както казва св. Григорий Богослов, Бог умалява Своето Божество, за да стане вместителен за нас. И понеже този кеносис е непостижима, велика тайна, то тя може да бъде изразена само с помощта на апофатични изрази. Защото този кеносис се състои не просто във видимото от живота на Христос – раждането в бедно семейство, в бедна обстановка, в безбройните трудности и несгоди на този живот, а най-много от всичко в невидимата и непостижима тайна по възприемането на смъртната и изложена на страдания природа на човека, във възприемането от страна на нетварния Бог на тварната човешка природа и в съединяването на нетварното с тварното. Именно това самопонизяване на Христос, този Негов кеносис прави възможен нашия ϑέωσις (обòжение). Кеносисът е истинското проявление и определение на онази любов, която е сам Бог (1 Иоан 4:8-9). Истинската любов е самоумаление, смирение, жертва, себеотдаване в полза на другия. Затова и в днешните лукави дни, когато всякакви новопророци и „праведници” привличат към себе си вниманието, криейки си зад словата на Бога и на Неговите угодници, кеносисът продължава да е верен критерий за това, кой какъв е. Защото истинският праведник – колкото повече се освещава и обòжва – толкова повече се смирява и се себераздава, и обратно…Раждането на Иисус Христос е историческо събитие – то се случва в определен исторически период, на конкретно място. За него свидетелстват не само евангелистите, но и древни автори като Иосиф Флавий, Тацит, Светоний и Плиний Млади. Христос се ражда в пещера, близо до Витлеем, в семейството на дърводелеца Иосиф и съпругата му Мария. Иосиф е от рода на Давид – факт, който изрично е подчертан в Библията, защото е част от старозаветното пророчество, че Спасителят ще се роди в дома Давидов. Той се ражда при управлението на първия римски император Октавиан Август (27 година преди Христа–14 година след Христа), когато в незначителната римска провинция Юдея „царува”, тоест Рим е поставил за проконсул Ирод І, наричан Велики. Октавиан Август е издал заповед за преброяване на населението. Всеки жител на империята е трябвало да се запише там, където е роден. Иосиф и Мария е трябвало да пътуват от Назарет, където живеели, до Витлеем – родното място на Иосиф. Понеже това преброяване е събрало много хора в малкия Витлеем, в страноприемниците няма свободни места и семейството на Иосиф е принудено да се подслони в пещера, където пастирите затваряли своите животни. В тази скромна обстановка се ражда Този, Когото Църквата възпява вече две хилядолетия с пророческите думи на цар Давид: роди се царят на Славата. Първото споменаване за раждането на Спасителя в пещера прави през II век св. Юстин Мъченик. По времето на Ориген тази пещера е вече публично известна и обект на поклонение. Такова сведение имаме и от апокрифните евангелия на Яков и на псевдо-Матей.

До нас не достигат конкретни сведения за празнуването на Христовото раждане в първите два века на християнството. Първите исторически свидетелства са от III век, като Рождество Христово е част от по-общо тържество на явяването на Бога – Богоявление, което се е отбелязвало на 6 януари. Едва през IV век – под влияние на Римската църква – Рождество Христово се обособява като самостоятелен празник и започва да се чества на 25 декември. 25 декември обаче не е историческата дата на Христовото раждане, която и до днес остава неизвестна, а символична дата, бележеща края на период (година) от човешката история и началото на нов.

Причините за това късно обособяване на празника са много, но сред главните от тях можем да посочим факта, че християнството се ражда в юдейска среда. За разлика от много други народи, които тържествено празнували деня, в който някой се ражда, за юдеите раждането е било повод за скръб. Те го възприемали като начало на страдания. Това разбиране на старозаветният човек намира израз в думите на св. пророк Давид: „В беззаконие съм заченат и в грях ме роди майка ми” (Псалом 50:7), и на праведния Иов: „… отвори Иов уста и прокле деня си. Па начена Иов и рече: да се провали денят, в който се родих, и нощта, в която рекоха: зачена се човек!” (3:1-16). Именно заради силната връзка на първите християни с юдейската традиция те също се отнасяли с по-голяма почит към смъртта, – като преход от земята към небето – отколкото към раждането. Самият ден на земната кончина на мъченик от християнската община се наричал ден на неговото раждане за небесата – dies natales (рождени дни), а честванията на тяхната памет – agapae nataliciae. Свидетелство за това ни е оставил Евсевий Кесарийски, който привежда посланието на църквата в Смирна до църквата във Филомилия по повод мъченическата смърт на св. Поликарп. Там се казва, че след като проконсулът изгорил тялото на св. Поликарп, за да не стане то обект за поклонение, християните събрали останките му и ги сложили на подходящо място за да започнат да се събират в деня на неговото рождение (смърт). И думите на св. апостол Павел – „затова отсега ние не познаваме никого по плът; ако и да бяхме познали Христа по плът, сега вече не познаваме” (2 Коринтяни 5:16) като че ли поддържат това разбиране, въпреки че са казани по повод прекаленото мъдруване в някои християнски общини относно Христа.Какъвто и да е бил цялостния комплекс от причини, неоспорим факт остава, че Рождество Христово се обособява късно като самостоятелен празник. Известно влияние за това имат и гностиците, които в центъра на събитията от живота на Спасителя, като най-спасително поставят Неговото Кръщение. През III век св. Климент Александрийски описва разбирането за този празник на последователите на гностика Василид. Според тях, при Кръщението Божеството изпраща еона Νοῦς(Ум), една от най-висшите си еманации, който във вид на гълъб слиза върху Иисус – до това време обикновен човек, достъпен за греха. Трябва да отбележим, че св. Иполит Римски и св. Ириней Лионски също разглеждат гностицизма на Василид и по-различно тълкуват схващанията му. В случая обаче е важно да отбележим, че описаните гностици са имали много красиво и атрактивно богослужение, което е привличало мнозина. За да му се противопостави, Църквата е трябвало също да въведе празника на Кръщението в своя календар, като вложи в него истинския, непомрачен смисъл на събитието, заради което го и нарича не Кръщение, а Богоявление, тоест празник на Божието явяване (явявания) – познат още с гръцките си наименования теофания или епифания. При установяването си празникът е включвал първоначално четири събития: Рождество Христово, Кръщение Христово, Поклонението на влъхвите (мъдреците) и Сватбата в Кана Галилейска. Ранната Църква е чествала Богоявление, както и днес, на 6 януари. Поради гореспоменатите причини в центъра на празника Богоявление е стояло Кръщението Христово, докато другите три празника оставали в периферията – съпътстващи централното събитие. Богословският акцент в случая е, че Христос е истински Бог и истински човек и както при раждането Му, така и при кръщението Му за това свидетелстват и творението, и Творецът.

Можем да предположим, че отделянето на празника Рождество от Богоявление и началото на самостоятелното му честване става вероятно малко след Медиоланския едикт (313 година). Това разделяне се прави първо в Римската църква, която почва да чества Рождество на 25 декември. Depositio episcoporum (Списък на римските епископи) сочи, че в 336 година Рождество Христово вече се е празнувало на 25 декември. В римски календар, съставен не по-късно от 354 година, също е посочено, че 25 декември е „Ден на Христовото Раждане във Витлеем”. Същевременно обаче св. Амвросий Медиолански в De virginibus ad Marcellinam (За девствениците, до [сестра му] Марцелина) пише, че дори до времето на папа Либерий (352-356) Рождеството Христово се е чествало заедно със Сватбата в Кана Галилейска, тоест на 6 януари. Това разделно празнуване не след дълго започва да се утвърждава и на Изток. Особено много за това спомага св. Иоан Златоуст (починал 407 година). В своя проповед на Богоявление през 387 година той подчертава, че на 6 януари Църквата празнува Кръщението Господне, а не Рождеството, като употребява думата епифания в различен от общоприетия смисъл, с което цели разграничаването на двата празника. Интересното е, че и други отци на Църквата, въпреки че спомагат за утвърждаването на една обща дата на празнуването на Богоявление от всички църкви, същевременно са продължавали да настояват, че на 6 януари се празнува именно Рождество Христово.Св. Григорий Богослов (починал 390 година) в едно от словата си казва: „Сега ние празнуваме Богоявление или празника на Рождество”. Св. Василий Велики (починал 379 година) в своето Слово за Рождество също насочва към неговото честване: „Ще наричаме този наш празник Богоявление (Теофания). Ще празнуваме спасението на света; ще тържествуваме в деня на раждането на човешкия род, защото днес е развързана клетвата над Адам”. Такова е мнението и на св. Епифаний Кипърски (починал 403 година), който многократно казва, че на 6 януари „Христос се е родил по плът”. Нещо повече, той дори отхвърля твърденията, че на този ден се е кръстил Христос, както и практиката, основана на древен обичай, да се налива вода на 6 януари и да се съхранява през цялата година за сакрална употреба. Според него тази практика е свързана с чудото в Кана Галилейска. Златоуст обаче, в Беседа за кръщението, е категоричен: „В този ден, Христос се е кръстил и е осветил природата на водата. Затова и народът в нощта срещу празника носи съдове за вода, пълни ги и ги пази през цялата година, защото днес водата се освещава и се извършва очевидно чудо, така че независимо от времето, природата на водата не се разваля, но през цялата година, и често даже и след две и след три години, напълнената в този ден вода остава неповредена и свежа и даже след много време остава същата като току-що почерпаната от извора”. Тук е редно да отбележим, че св. Иоан Златоуст и св. Епифаний Кипърски са били съвременници, а св. Епифаний, който е бил известен със суровия си и сприхав характер, е бил (поради не напълно изяснени и до днес причини) опонент и противник на Златоуст. Така че неговото мнение би могло да е резултат от това противопоставяне на авторитета и на личността на св. Иоан Златоуст.

Св. Василий Велики е първият архиерей, възприел на Изток западния начин на празнуване на Рождеството, наложил го в църквите в Кесария, които в периода 360-370 година започват да честват на 25 декември. В Константинопол Рождество Христово се чества на 25 декември за първи път в годината след смъртта на императора-арианин Валент, убит от готите при Адрианопол в 378 година. Това дава основание на някои изследователи да свързват разделянето на Рождество от Богоявление с нуждата от противопоставяне на придобиващото популярност арианство. Св. Григорий Богослов е този, който въвежда в Константинопол празнуването на Рождество Христово на 25 декември. След като той напуска столичната катедра обаче това празнуване е преустановено. Западният император Хонорий (395-423) в писмо уведомява своята майка и брат си Аркадий (395-408), които са във Византион, за това, как се чества празникът Рождество Христово в Рим – отделно от Богоявлението на 6 януари. В писмото между другото се споменава, че празникът има вече свои отделни стихири и тропари. Това подтиква източният император Аркадий и неговата майка да препоръчат на св. Иоан Златоуст – вече е предстоятел на катедрата в Константинопол – да се съобрази с писмото на Хонорий. Златоуст веднъж вече е въвел честването на 25 декември на Изток, при своето светителство в Антиохия – през 386-та или 388 година, когато с пламенна проповед успява да убеди антиохийците в правотата на Рим и да притъпи силните антиримски настроения.

Трябва да отбележим, че до тази забележителна проповед на св. Иоан Златоуст, произнесена на 20.12.386 или 388 година, антиохийци са обвинявали Рим в идолопоклонство задето чествали Рождество на 25 декември – празненство, измислено, според тях, от последователите на еретика Церентий. В проповедта Златоуст споменава, че църквите на Запад – от Тракия дори до Гадис (днешния Кадис в Испания – най-древния град в Западна Европа, на атлантическия бряг) – честват празника на 25 декември. В Константинопол честването на Рождество Христово на 25 декември св. Иоан Златоуст въвежда около 400 година.Постепенно и останалите източни църкви възприемат практиката на Западната църква. Това обаче не става веднага. В Александрийската църква това става около 440 година. Иерусалимската църква също съхранява още близо половин столетие старата практика на съвместно честване на Рождество и Богоявление и пристъпила към разделянето им едва в периода 430-440 година. Макар най-накрая от Иерусалимската църква да се съгласяват да празнуват Рождество на 25 декември, те продължават да изчисляват честването на Сретение не от 25 декември, а от 6 януари и да го честват на 14 февруари. Останалите постепенно започват да честват Сретение Господне на 2 февруари, но Иерусалимската църква остава непреклонна пред увещанията на предстоятелите на останалите църкви да промени това честване. Това налага през VI век император Юстиниан І (527-565) да влезе дори със сила в Иерусалим и да принуди местната църква да започне да празнува Сретение също на 2 февруари.

Арменската църква обаче напълно е запазила източното предание и продължава и днес да отбелязва Христовото рождение на 6 януари по старата традиция – заедно с Богоявление. Около 440 година Константинополският патриарх Прокъл (436-446) пише писмо до католикоса на Армения Сахак, в което го информирал за новото честване. Писмото обаче е предадено от недоброжелатели на персийския цар, който обвинява католикоса в сътрудничество с гърците и го отстранява от престола. Съществуват обаче писмени сведения, че ако не всички арменци, то поне онези, които се намирали в пределите на Византия, приемат Рождество Христово да честват на 25 декември. Това обаче става за много кратък период от време, около тридесет години, след което всички се връщат към старата си практика, която запазват и до днес – да празнуват на 6 януари.

Много автори в периода 375-450 година като св. Епифаний Кипърски, св. Иоан Касиан, св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст, Астерий Амасийски и други защитават нуждата от подобно разделяне на празниците, понеже Рождеството отбелязва раждането по плът, докато Богоявление чества раждането в Светия Дух. В Рим малко след 400 година е издаден специален императорски едикт, според който театрите трябва да бъдат затворени при честването на три празника: Възкресение Христово, Рождество и Богоявление. Трябва да отбележим, че нито Рождество Христово, нито Богоявление получават по това време официален празничен статут в империята. Това става едва в 534 година, както се вижда от достигнал до нас фрагмент на арменския географ и историк Анания от Ширак (Ананий Ширакаци). Известният църковен историк на XIV век Никифор Калист, в своята история, пише, че император Юстиниан наредил Рождество Христово да се чества по цялата земя. Така от VI век може да се приеме, че започва по-унифицираното и едновременно честване на Рождество Христово в цялата Църква.

Литература:

ΙΕΡΌΘΕΟΣ, ΜΗΤΡΟΠΟΛΊΤΗΣ ΝΑΥΠΆΚΤΟΥ ΚΑΙ ΑΓΊΟΥ ΒΛΑΣΊΟΥ Οι Δεσποτικές εορτές, Λιβαδειά: Ιερά Μονή Γενεθλίου της Θεοτόκου (Πελαγίας) 2008.

FOWLER, J. Christmas, Its History and Meaning, California 2006.

TAYLOR, J. “Christmas” – In: The New International Dictionary of the Christian Church, ed. by J. D. Douglas, Zondervan 1974.

URLIN, E. Festivals, Holy Days, and Saints’ Days, Detroit 1979.

Толковый типикон: Объяснительное изложение Типикона с историческим введением, сост. М. Скабалланович, т. І-ІІІ, Москва 1995.

БИТБУНОВ, Г. Двунадесятые праздники, Москва 2011.

КАРАВЪЛЧЕВ, В. „Рождество Христово – история на празника” – Двери.бг.

КАРАВЪЛЧЕВ, В. „Рождество Христово и началото на християнството” – В: Преса, 348, с. 18-19.

КАРАВЪЛЧЕВ, В. „Кога се е родил Христос” – В: Гласове, 47, 2010.
____________________________

*Източник – http://predanie.dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, Венцислав Каравълчев и сюжети от Рождество Христово. Източници – Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4RV.

Протоиерей Владимир Башкиров

На пръв поглед проблемът за апокатастасиса може да се стори неактуален. Та нали този въпрос отдавна е решен и самата тема е престанала да бъде продуктивна в богословски смисъл. Но в действителност тя съвсем не е загубила своята злободневност и остава привлекателна поради активната мисия на източните култове – с тяхната диалектика на кармата и мистика за следсмъртния катарзис, както и поради ту заглъхващите, ту отново възраждащи се спорове около римокатолическото учение за чистилището. И единият, и другият мироглед съдържат елементи, близки или аналогични на феноменологията на апокатастасиса.

Поради споменатите причини е уместно отново да анализираме това учение, полемиката с което е важен етап от историята на оформянето на светоотеческата есхатология. Учението за апокатастасис (от гръцки ἀποκατάστασις – възстановяване, възвръщане в предишно състояние) представлява неуспешен опит за решение на един от най-неспокойните проблеми на религиозната мисъл и изобщо на религиозния живот – проблема за есхатологичната съдба на личността в аспекта на осъждането на грешниците на вечни адски мъки.

Обикновено това учение се свързва непосредствено с името на прочутия александриец Ориген (починал 254 година), най-влиятелният от всички учители на Църквата през първите три века на християнството. Ориген без съмнение е бил най-забележителният представител на учението за апокатастасис, нещо повече – станал е негов истински създател, обосновавайки го и оформяйки го като учение. Но този мироглед възниква много по-рано. Така например, някои учени намират ранните му следи у гностиците-пантеисти[1] и по-конкретно в системите на Василид и Марк – ученика на Валентин, тоест през ІІ век след Христа[2].

Неговата поява още в първия период на християнството обикновено се свързва с битуващите сред много от тогавашните вярващи представи за ада като спасително обиталище, където Евангелието бива проповядвано на неговите пленници с надежда за тяхното обръщане. Свидетелства за подобно вярване откриваме, например, в едно от писмата на блажени Августин[3], като той се основава на изречение на апостол Петър: „Христос, за да ни заведе при Бога, веднъж пострада за греховете ни, Праведник за неправедните, бидейки умъртвен по плът, но оживял по дух, с който Той, като слезе, проповядва и на духовете, които бяха в тъмница” (1 Петр. 3:18-19). Тези слова са тълкували в смисъл, че Христос, по време на слизането си в ада, и апостолите – след смъртта си, са обръщали намиращите се там християни и езичници, проповядвайки им нуждата от разкаяние и покаяние[4].

Първите достигнали до нас исторически следи от учението за апокатастасиса са в творбите на Климент Александрийски (починал 215 година). В своите Стромати[5] той разсъждава много за отношението на християните към нехристиянския свят изобщо и подчертава особено силно, че трябва да се откажем от разбирането за християните като за особен род хора, получаващи чрез сакраменталното възраждане нравствени сили, загубени от човечеството. За него това разбиране не се базира на никакви основания. Нравствените сили са присъщи всекиму и спасението зависи от свободната воля на личността. Нито падението на добрите ангели, образували царството на сатаната, нито това на човека, който така променил своето безсмъртие в смърт[6], не са ги лишили от възможността да се върнат в първоначалното си състояние. По неговото мнение, ангелите са запазили свободата на волята, а, следователно, и възможността за промяна. И в човека също са останали нравствени сили като залог за неговото потенциално обновяване, въпреки че той е злоупотребил със своята свобода и е съгрешил в Адам, разваляйки природата си. Неговото обновяване се постига с остатъците от тези сили и явената в Христос Божия помощ[7]. Но процесът на нравственото усъвършенстване не свършва със земния живот, а продължава и след смъртта[8].Онези, които не са усвоили заслугите на Христос по време на земния си живот, отиват след смъртта в ада, където Христос и апостолите им възвестяват Евангелието. Затова спасението зависи и от тяхната свободна воля. Тъй като обаче то е невъзможно без поправяне, или, както казва Климент, без „постепенно очистване”, то в бъдещия живот следва да се допусне присъствието на някакви изправителни средства, защото разкаянието става едновременно с наказанието[9]. Същност на тези наказания са мъките огнени[10]. На тях ще бъдат подложени и „началникът на злото” сатаната[11], и неговите ангели[12]. Климент признава реалността на адските мъки, но отрича безкрайността им[13]. „Божията справедливост е милосърдна – пише той, – както и справедлива е Неговата любов”. Затова Бог не може да допусне вечно наказание. Под влияние на наказанията грешникът осъзнава вината си, а съзнанието за вина го води към края на наказанията и съвършенство, към осъществяване на предназначението му – живот с и в Бога[14]. Тогава ще се освободи от всички мъки и вместо тях ще придобие награда и достойнство[15].

Така, Климент смята адските мъки за средство за очистване от греховете и вярва, че след края на времената може да настъпи всеобщ апокатастасис (ἀποκατάστασις τῶν πάντων). А веднъж направо заявява, че дори дяволът, като имащ свободна воля и така способен на покаяние и изправяне, може да се върне в първоначалното си състояние[16].

Това твърде неопределено предположение и догадка на Климент намира пълно и всестранно освещаване в трудовете на неговия ученик – Ориген. Учението за всеобщ апокатастасис, разработено и формулирано от него, става доминанта в целия мироглед на този изтъкнат богослов от доникейската епоха. При това в неговите съчинения то е обосновано така подробно, че по-късните му привърженици, с изключение може би на св. Григорий Нисийски, не могат да добавят нищо ново и се ограничават до повтаряне тезисите на своя учител.

Учението на Ориген за апокатастасиса произтича логично от есхатологичните му възгледи. Той решава проблема с есхатологията от гледна точка абсолютните цели на битието. А те предвиждат осъществяване само на предопределеното от Бога. Бог е призовал разумно-свободните същества към блаженство[17]. Следователно, блаженството е абсолютна цел на битието и затова рано или късно то трябва да се осъществи като безусловна необходимост. Приемането на такъв постулат по необходимост води и до трансформация на цялото догматично учение за отношението на Бога към падналите същества в философската интерпретация на всеобщата икономѝя на спасението, чийто логически завършек става всеобщият апокатастасис.

Бог е сътворил определен брой духовно-разумни същества. Първите същества са имали еднакво съвършенство, а приобщавайки се към същността на божеството[18] са можели да се усъвършенстват само в мярата, в която се намирали в общение със своя Източник. Като сътворени същности, по природа те не са притежавали постоянство и са можели да се приближават или отдалечават от Бога, тоест да отпадат и грешат. Така и се случило: докато едни последователно укрепвали в живота в Логоса и създали света на висшите духове, други паднали и станали души (ψυχαί), тоест изстинали в любовта си към Бога[19] и като резултат от това се облекли в тела. Това падение се случило въпреки Бога, тъй като сътворените от Него духове паднали по своя воля. Ала, за да може всяка душа да получи тяло, съответстващо на падението или вътрешното ѝ състояние, което вече самò по себе си е наказание, е възникнала необходимост да се сътвори чувственият материален свят[20]. След края на живота на душата в привелото я към покаянието тяло, тя преминава в по-долния – в земния рай, – откъдето след очистване на вътрешния съд постепенно се издига към Бога във висшия небесен рай. А злите души, обременени от телесността, се низвергват в ада[21], където са подложени на огнени мъки. И именно тези мъки са както наказание, така и средство, изцеляващо нравствено повредената природа на грешниците[22]. За Ориген огънят, наказващ грешниците, има очистителен характер, а адът, където те търпят такива мъки, е място за очистване[23]. Чрез тези мъки, които са ограничени във времето и са предназначени от Бога за благото на тези, които наказва, злите хора или духове постепенно се освобождават от злото и едновременно с това и от мъките, и преминават във висшите сфери, а после – след пълното освобождаване от телесността – се възвръщат в първоначалното състояние и се съединяват с Бога[24].

След връщането в първоначалното им състояние, душите – оставайки свободни – отново могат да паднат в грях и по същия път да се очистят от него. Ориген вярва в съществуването на непрекъсваем поток чувствени светове[25], необходими за свободното възвръщане на свободно-разумните творения в първоначалното състояние на чистота. По този начин, битието на духовния свят се състои от постоянно редуване на падения и издигания, отпадане на падналите духове, които все едно умират за висшите сфери, в нисшите светове. Преодолявайки своето несъвършенство и умирайки за нашия свят, те се изкачват от нисшите светове към висшите.

Ала колко дълго може да продължи такова изменение в нравственото състояние на творенията? Може да предположим, че Ориген е бил готов да признае неограничен брой падения и издигания. Но доколкото такава гледна точка е разкривала вече твърде очевидно гностически натурализъм, той не е можел да спре до безкрайното, постоянно редуване на световете и ето какво решение намира на тази дилема. Подобна промяна не може да се случва вечно така че един път трябва да настъпи цялостно и окончателно възвръщане на духовете в първоначалното им състояние на чистота и блаженство. Ще мине много време, докато накрая бъдат спасени и върнати в първозданното състояние дори сатаната и неговите ангели[26].

Макар че лично е бил склонен да признае бъдещото възвръщане на сатаната към първозданното му състояние, Ориген предлага на своите читатели сами да решат този твърде спорен въпрос: „Трябва да отговорим – пише той, – не може ли някои чинове, действащи под водачеството на сатаната и внимаващи в неговите заповеди, някога да се обърнат към доброто, тъй като притежават способността за свободно уподобяване или постоянната им и остаряла злоба е станала така привична за тях, че се е превърнала като че в тяхна природа. Ти, читателю, сам трябва да изследваш, дали всъщност и тази част от творението няма да бъде във вътрешно несъгласие с крайното единство и хармония[27]”. Така става „възвръщането на всичко в първосътвореното състояние”, при все че Свещеното Писание говори за вечност на адските мъки. И в действителност тези мъки са вечни или еонични, тъй като грешникът ще се избави от тях не в близко време, те могат да продължават във вечни векове, но и самата вечност не е абсолютна. Бидейки велик мислител Ориген, навярно добре е разбирал неубедителността на есхатологичните си възгледи. И той постоянно се завръща към тях, отново и отново обосновавайки техните нравствени, психологични, философски и даже догматични основания.

Учението за апокатастасиса, така талантливо формулирано от Ориген, намерило в историята на християнската богословска мисъл последователи, които го приемали в различна степен. Основно това са ученици от прочутата Александрийска школа. Може да се предположи, че един от първите приемници на Ориген в ръководството на тази школа, слепецът Дидим Александрийски (починал 395 година), искрен и задълбочен последовател на Ориген, е споделял възгледите му за апокатастасиса. Затова и трудовете на Дидим, носещи следите на оригенизма, са осъдени на Петия вселенски събор, а след това и на Шестия, и на Седмия[28]. Към това учение в една или друга степен са се придържали и Диодор Тарсийски (починал около 394 година) и Теодор Мопсуестийски (починал 429 година). Диодор е учел за апокатастасиса в недостигналия до нас труд Περί οικονομίας, а Теодор – в коментарите си върху Евангелието. Следи от учението за апокатастасиса може да се открият и на места в трудовете на преподобни Максим Изповедник (починал 662 година). Според големия изследовател на неговото наследство, немския богослов Ханс Урс фон Балтазар, св. Максим е гледал на учението за апокатастасиса като на съкровено учение: „Максим не е искал учението за възвръщането на всичко съществуващо към Бога да се възвестява така дръзновено, както го правят Григорий Нисийски или самият Ориген. Истинският езотеризъм за него е почитанието в мълчание… При него ние откриваме многочислени места, където той, на езика на Григорий Нисийски, говори най-общо за волята Божия за спасението на цялата човешка природа поради неразрушимото ѝ онтологично единство. Максим учи за единството на мистичното тяло, където не може бъде отхвърлен нито един член. Боговъплъщението се случва във всички членове, целият вид се спасява от смъртта, а действието на греха преминава в небитието и всички ще станат причастници на възкресението; в Сина целият свят ще се подчини на Отца. Загубената и намерена овца – това е единната и цялостна човешка природа. Цялата вселена ще бъде върната чрез Логоса в първосътвореното състояние, защото Той спасява всички, целия род, тъй като Неговата неизречима тайна обема в себе си всички еони и всички места[29]”.

За съжаление, творенията на „един от най-великите, но забравени метафизици на православието”, според прекрасния израз на Лев Карсавин[30], остават почти напълно неизследвани. „Неговата система може да предчувства, но още не бива да знае[31]”.

Отгласи от учението на Ориген за всеобщия апокатастасис някои учени искат да намерят даже в творбите на св. Григорий Богослов (починал 389 година) и Василий Велики (починал 379 година). Св. Григорий в своите Слова понякога използва изрази, които наистина позволяват да се предполага, че е съчувствал на възгледите на Ориген за адския огън, който не само наказва, но и очиства (от гръцки πύρ καθαρτήριον). „Зная – казва той – очистителен огън, който Христос, Сам именуван огън (Евреи 12:29), дойде да запали на земята (Лука 12:49). Той изтребва веществото и злите навици; и затова Христос иска той по-скоро да се възгори (Лука 12:49) – защото желае да ускори благодеянието, давайки ни и огнен въглен в помощ (Исаия 47:14-15). Зная и неочистителен огън, но наказващ или Содомски,… приготвен за дяволите и неговите ангели (Матей 25:41[32])”.

„Това изречение на св. Григорий – пише митрополит Макарий (Оксиюк), – за Улман, който специално изследва неговото учение, служи като аргумент за твърдението, че св. Григорий не е бил чужд на оригенистичната мисъл. Разбира се, въпросното твърдение на Улман, не може да бъде прието в пълнота… Най-справедливо, според нас, е да се допусне, че в своето учение за задгробната участ на починалите грешници св. Григорий Богослов… е допускал двойственост… Ние… не можем изцяло да се съгласим нито с Улман, смятащ, че св. Григорий Богослов в своите възгледи за адския огън е съгласен с Ориген, нито с Н. Виноградов, който твърди, че св. Григорий е учел само за наличие на адски огън с наказващ характер[33]”. По отношение възгледите на св. Василий Велики за адския огън той твърди, че „св. Василий Велики, в приписваните му коментари върху книгата на пророк Исаия, говори според възгледите на Ориген и св. Григорий Нисийски, а именно че адският огън на този свят не унищожава грешниците, а само ги очиства[34]”. Ще приведем това място от тълкуванието на девета глава на пророк Исаия: „След това пророкът прибавя, че „заради яростта на гнева Господен ще изгори цялата земя”. С това показва, че земното ще се предаде на наказващия огън за благото на душата, както и Самият Господ дава да се разбере, казвайки: огън дойдох да запаля на земята и бих искал да видя, как вече се възпламенява”. Не с унищожение плаши, но има предвид очистване, според казаното от Апостола: „А комуто делото изгори, той ще бъде ощетен, а сам ще се спаси, но тъй, както се спасява някой през огън” (1 Коринтяни 3:15[35])”.

Най-ярък привърженик на учението за всеобщия апокатастасис след Ориген без съмнение е св. Григорий Нисийски (починал 395 година). Възгледите на великия александриец при него са освободени от крайности и получават характер на стройна, завършена система. Освен това при него земното битие не губи, както при Ориген, самобитно и централно значение, макар да не запазва в пълнота и чертите на изключителност, каквито са му придавали тогавашните християни. Влиянието на Ориген над св. Григорий е очевидно. Идеята на този християнски мислител за греха и за всеобщото избавление от него чрез божествената благодат е най-характерната черта в богомислието на св. Григорий. Той я развива последователно и убедено я защитава в своите догматични трактати. Григорий е повлиян за възприемането на тази основополагаща идея в богословската концепция на Ориген, освен от близостта в богословското умозрение на двамата изтъкнати мъже на Църквата, също и от известната му полемика с Аполинарий Лаодикийски (починал 390 година). В основата на своята христология Аполинарий поставя дълбоко песимистичен възглед за състоянието на човешката природа. Според него грехът така тясно се е свързал с нея и има такава непреодолима сила над нея, че спасение в собствения смисъл на думата, тоест като цялостно унищожение на греха, няма и не може да има, защото е съвършено невъзможно. Подобно твърдение е противоречало на очакванията и на надеждите на човечеството, което винаги се е измъчвало от своето емпирично състояние и искрено се е стремяло да се освободи от греха, вярвайки във възможността за това. За Аполинарий протоиерей С. Булгаков казва: „Лесната променливост и изменчивостта на тварната природа, която е довела до грехопадението на Адам, Аполинарий превръща в неизбежност и в необходимост от грехопадение. „Той (Христос) не е приел човешки ум – ум изменчив и съблазняем от нечисти помисли, – а божествен, неизменен, небесен[36]”. Заблуждението на Аполинарий настоятелно е изисквало да се търсят и да се намерят други пътища за разяснение на християнското учение за спасението. Св. Григорий ги намира в учението на Ориген за целта на човешкия живот. „Бог е сътворил човека добър и му е определил още по-благи цели в бъдещото пакибитие” – ето принципът, определящ всички части от догматичната система на св. Григорий. Оттук произтича и неговият възглед за злото като нарушаване на установения от Бога ред и норма на битието, и затова само бледно изчезващ призрак, имащ основание за своето съществуване изключително в човешкото неразумие.

„В представите на св. Григорий – пише професор В. Несмелов, – доброто съществува като нормално явление, исконно, а злото се появява едва когато то изчезва и има битие само в това нарушаване на исконния нормален порядък, тоест, с други думи – то няма битие като особено самостоятелно явление, което би могло да съществува заедно и редом с доброто, като негова противоположност… То не съществува субстанциално… цялото му битие е само в свободната воля на съгрешаващите хора[37]”. „Макар и да е странно – заявява светият отец, – все пак съм длъжен да кажа, че злото в самото небитие има свое битие, защото произходът му не е друго, но лишаване от Съществуващия[38]”. При такова разбиране за същността на злото е бил естествен и изводът, че то не може да съществува вечно. Иначе човешкото неразумие би се оказало по-силно от Божията премъдрост, утвърдила съществуването само на доброто, и човешката изменчивост – по-силна от абсолютното определение на волята Божия. Затова, рано или късно, злото е трябвало да изчезне и отново да стане несъщестуващо, така че да не остави и следа след себе си. „Заедно с унищожението на последния враг (1 Коринтяни 15:26) – бележи митрополит Макарий, – под който, заедно с апостол Павел, светият отец разбира смъртта, за св. Григорий ще се осъществи и освобождаване на природата на разумно-свободните същества от над нея господстващото зло, което е станало причина за смъртта[39]”.

Този постулат е много важен за сотириологията на св. Григорий, тъй като тъкмо върху него се изгражда учението му за спасението. Същността на спасението се състои в пълното изкореняване на греха, което ще се случи в бъдеще. Тъй като грехът е само неразумно отричане на Божията воля. Поради това и всички съгрешили трябва да се съединят с Бога. Това ще се случи благодарение на всеобщата изкупителна жертва, принесена от Божия Син за греховете на хората. Той е изпратил на всички силата на благодатта на Светия Дух, за да може всеки да достигне до своето спасение. За това разсъждава мъдро още Ориген, неговото мнение споделя и св. Григорий Нисийски.

„Бог – отбелязва Несмелов за този елемент от учението на Ориген и св. Григорий – спасява Своето творение чрез универсалната жертва на Своя Син и Сам активно води всички към спасение с благи съвети, вразумления, наказания и, накрая – очистителен огън[40]”.

Спасението се извършва постоянно и непрекъснато посредством действието на божествената правда или на благодатта на Светия Дух, и се състои в очистването ни от греховете. Но не всички хора постигат такова очистване в земния си живот. За тях и са приготвени адските мъки. Адът е огнена купел (срв. Матей 3:11) за тези, които умират неочистени от греховете, а също и за тези, които, без да познаят смъртта, ще се изменят в последния ден и трябва да минат през определен период на мъчения, за да се разкаят за греховете си. Тези мъки не са наказание за грешния живот. Бог чрез тях изцелява падналата природа и води творението Си към първосътворената благодат. „Доколкото съществува потребност чрез някакво лечение да бъде очистена душата от греховната сквернота, то затова в настоящия живот за излекуването на такива рани е предложено лечението на добродетелта; ако душата остане неизлекувана, то лечението ѝ ще бъде запазено в бъдещия живот[41]”. „Това лечение – четем у Несмелов, – според св. Григорий се извършва от очистващия огън, на чието мъчително действие трябва да се подложат както телата, така и душите на всички грешници, и който за определени периоди ще доведе до съвършеното им очистване от всяка греховна сквернота, и накрая – според степента на вина на всеки – ще представи всички като чисти съсъди на небесното царство[42]”. Описаните мъки не са вечни. Трябва да различаваме относителната еонична вечност и абсолютната вечност. Абсолютността на вечните мъки се струва на Григорий, както и на Ориген, противоречаща на благостта и домостроителството на Бога, защото Той е сътворил човека за общуване с Него, а не за гибел. Бог е достатъчно всесилен, за да осъществи Своя план, без да нарушава справедливостта или свободата на тварните същества. Човешката свобода е свързана с неизменното израстване в доброто, а не с неизменно пребиваване в злото. Творението не може да се противи на своето спасение, защото Бог затова и го е създал, за да може свободно да достигне обòжение, а когато е съгрешило, е устроил нещата така, че да се окаже спасено в Христос. Неустойчивата и изменчива воля не може да победи неизменната воля на Твореца. Именно затова злото трябва да изчезне. Минавайки по неговия път, творенията – всяко със своята граница – се връщат в своето първосътворено състояние и тогава Бог ще бъде всичко във всички.

„Св. Григорий – отбелязва архимандрит Киприан (Керн), – описва този феномен, като прибягва до геометрична алегория. Царството на доброто е видимият свят – целият изпълнен със светлина; царството на злото е нощна тъмнина, сянка, хвърляна встрани от теб. Кръгообразната земя хвърля конусообразна сянка. Най-дълбоката тъмнина е в средата на конуса; най-концентрираното зло е в средата на тази сянка. По краищата си тя не е лишена от някое добро; крайните предели нявсякъде са обградени от доброто. Ако някой има силите да премине през разстоянието на сянката, то непременно ще се окаже в светлината, която не е пресичана от тъмнина. Така и ние, стигнали до предела на порока, когато бъдем на края на греховната тъмнина, отново ще почнем да живеем в светлината, защото естеството на доброто до безкрайност преизобилства над мярата на порока[43]”. В това окончателно възвръщане към първозданното състояние ще участват всички – не само хората, но и падналите духове, и даже самият виновник за първото падение, изобретателят на злото, дяволът.

„Св. Григорий не само изказва мисълта за спасение на дявола, подчертава професор Несмелов, но и я аргументира. В своя Велик катехизис той съвършено точно посочва действителното основание, поради което може и трябва да се мисли за възможността за спасение на дявола и това е именно универсалната жертва на Божия Син. По силата на тази универсалност задължително трябва да мислим, че Спасителят умря не само за греховете на хората, но и за целия разумен свят, затова и е придобил спасение не само за хората, но и за всички паднали твари, така че великата кървава жертва… е произвела едновременно „и пълното освобождаване на човека от злото, и излекуването на самия изобретател на злото”. Следователно, от страна на Бога не съществуват никакви пречки за спасение на дявола; даже напротив – това спасение вече му е дарувано. Въпросът е само в това дали той ще пожелае да го приеме? В Свещеното Писание… няма пряк отговор на този въпрос, но… има някои косвени; неясни намеци, на които св. Григорий Нисийски бърза да се позове. Споменавайки думите на апостола, „в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и подземно” (Филипяни 2:10), той казва: „Въз основа на общото мнение и преданието на писанията се приема чрез вярата, че… има някакво естество, враждебно разположено към доброто и вредоносно за човешкия живот – доброволно отделило се от по-добрия жребий… Него… апостолът причислява към преизподнята, обозначавайки с тази дума онова, което накрая, след многовековни периоди – бидейки порок – ще изчезне, и нищо не ще остане извън доброто; напротив – и преизподнята единогласно ще изповяда Христовото господство, тоест и падналите духове накрая ще разберат истината и ще се обърнат към Христос[44]”.

Подобна мисъл изказва и митрополит Макарий (Оксиюк): „Изкупителното дело на Христос има положително значение за дявола: то му показва безсилието му и му явява славата и величието на Бога. Според мнението на св. Григорий, приемането от страна на Бога на заразената от греха човешка природа ще унищожи в нея всеки вид порок, какъвто може да възникне у изобретателя на злото. Ако злото във всички негови видове се прекрати, то, естествено, и областта на господството на дявола ще се разруши. Оттук следва, че ако нашият противник изпита последствията на изкупителното дело на Христос, то той и сам ще признае последното за справедливо и за спасително. По този начин, последната последица от изкупителното дело на Христос, според св. Григорий Нисийски, ще бъде, от една страна, избавяне на човека от злото, а от друга – излекуване на самия изобретател на злото[45]”.

Тогава – накрая – ще завърши спасителното дело по възстановяване на всичко в първоначалното му състояние (ἀποκατάστασις τῶν πάντων) и вечното Царство на Бога Отца, Царството на славата, ще се открие[46].

Учението за апокатастасиса е битувало не само сред учените и богословите, то се е разпространявало също и сред широката маса редови християни. В тяхното съзнание се е видоизменяло и е придобивало различни оттенъци и оценки. Блажени Августин (починал 430 година) в За Божия град (De civitas Dei) разказва за съществуването по негово време на така наречените милосърдни (misericordes), смятащи, че мъките на грешниците ще имат само очистващ смисъл и затова няма да са вечни[47]. Обаче те не вярвали, че дяволът може да избегне адските мъки. По този повод блажени Августин иронично отбелязва, че Ориген е бил много по-милостив от тях, понеже „смятал, че даже самият дявол и неговите ангели ще бъдат освободени от тези мъки и ще се присъединят към светите ангели след по-продължителни и тежки наказания според заслуженото[48]”.

Що се отнася до самия момент на изкуплението, някои от тях предполагали, че по действието на Божието милосърдие и по молитвите на светците то ще настъпи до деня на Страшния съд, а други твърдели, че ще е след него[49]. Именно аргументите на тези християни е имал предвид св. Амвросий Медиолански (починал 397 година) в тълкуванието на Псалом 123: „Заедно с дявола ще търпи вечни мъки за своите грехове и богаташът, за който се говори в Евангелието (Лука 12:6), за да се избави по-бързо от тях[50]”. Освен за сектите, вярващи в крайното избавяне от вечните адски окови за всички хора, Августин разказва и за сектанти, ограничавали спасението само до християните[51]. Те се опитвали да обосноват своите възгледи със Свещеното Писание. По свидетелството на Августин, ставало дума за следните места: „Нима Бог е забравил да милува? Нима в гнева затвори Своята милост?” (Псалом 77:9-10); „Колко много са благата Ти, които пазиш за боящите се от Теб и които си приготвил за уповаващите се на Теб пред синовете човешки!” (Псалом 31:20); „Защото всички заключи Бог в непослушание, за да помилва всички” (Римляни 11:32). Блажени Иероним привежда и други места, на които се опирали тези сектанти, и които отчасти обясняват тяхното иронично название милосърдните: „Ожесточението у Израиля стана частично, докле да влезе цялото множество езичници, и така целият Израил ще се спаси (Римляни 11:25-26); „но Писанието заключи всички под грях, та обещанието да се даде на вярващите чрез вяра в Иисуса Христа” (Галатяни 3:22); „ще Те славя, Господи! Ти ми беше гневен, но отвърна гнева Си и ме утеши” (Исаия 12:1); „ще пренасям гнева Господен, – защото съм съгрешил пред Него, – докле реши делото ми и извърши съд над мене; тогава Той ще ме изведе на светло, и аз ще видя правдата Му” (Михей 7:9) и други.

В същия този текст се съдържа на пръв поглед твърде странната за толкова строг ревнител на истинската вяра мисъл: „Един само Бог знае кой, как и за какво време трябва да осъди!”. Някои се опитват да видят в тези думи потвърждение, че Иероним е съчувствал на учението на Ориген. Всъщност тук той се проявява само като коментатор и единствено привежда чужди мисли, без да изказва своето лично мнение. Това личи от самия характер на речта: „Твърдящите, че наказанията ще свършат с времето и че мъките след дълго време ще имат предел, привеждат следните свидетелства…” – след което следват вече споменатите цитати от Библията[52].

През VІ век историята на разпространението на учението за апокатастасис търпи обрат. В началото на това столетие учението на Ориген за апокатастасиса, значително изменено и включващо и други „полуезически гадания за началото на мирозданието, за предсъществуване на душите и за преселване на душите, се е разказвало с увлечение от монасите. Най-авторитетните и ръководни центрове на подобни увлечения са били палестинските манастири Мар-Саба (на св. Сава Освещени) и Новата Лавра в Текуа, до Витлеем[53]”. Учението на палестинските монаси е представено накратко в грамотата на император Юстиниан до „светия Събор (от 543 година) за Ориген и неговите единомишленици”: „Когато ние разбрахме – пише той, – че в Иерусалим има някои монаси, които учат и следват нечестивите заблуди на Питагор, Платон и Ориген, … то благоразсъдихме да окажем грижа и изследване за тях… Те твърдят,… че ще бъде извършено съвършено унищожаване на телата и че отново всичко ще се върне към единство и ще станат умове, както е било в предсъществуването; оттук е ясно, че в това единство ще бъде възстановен и дяволът и останалите демони, а също и нечестивите и безбожни хора заедно с божествените и богоносни мъже и небесни сили и че всички ще имат еднакво единение с Бога, каквото има Христос и каквото те са имали в предсъществуването[54]”. Като критикува защитниците на това учение, начело с Ориген, в писмо до патриарх Мина (починал 552 година) император Юстиниан изисква Ориген да бъде анатемосан така: „Който говори или мисли, че наказанието на демоните и нечестивите хора ще бъде временно и че след известно време то ще има край, да бъде анатема[55]”. Така отците, събрали се на Петия вселенски събор (553 година), вземат под внимание тези предложения на императора и след подробно обсъждане на учението на Ориген решават да анатемосат всички негови привърженици: „Който поучава за предсъществуване на душите и за свързания с това апокатастасис, да бъде анатема[56]”.

Така на Петия вселенски събор учението за апокатастасиса е осъдено – наистина не самò по себе си, а заедно с други заблуди, известни в историята на Църквата под общото название оригенизъм. Тук трябва да отбележим, че не всички наши учени са съгласни, че именно самият Пети вселенски събор е осъдил Ориген и оригенизма. Така например, митрополит Макарий (Оксиюк) привежда мнението на немския учен Фр. Дикамп, че отците на този събор са осъдили оригенизма още преди откриването на този събор като вселенски, като от контекста на неговите разсъждения личи, че и митрополит Макарий споделя този възглед. Така мисли и А. Карташов. Нещо повече, последният твърди, че и самият Ориген като личност не е бил осъден на събора: „Нито на едно заседание на събора не е бил обсъждан Ориген”, казва той и продължава: „Част от старите (Garnier, Walch) и новите (Vincenzi) учени-издатели на текстове смятат, че името на Ориген е включено по-късно… Името на Ориген отсъства от десетата анатема в Изповеданието на вярата на Юстиниан (551 година). А тази десета анатема, освен името на Ориген, буквално съвпада с единадесетата анатема на събора. Ето текста: „Ако някой не анатемоса Арий, Евномий, Македоний, Аполинарий, Несторий, Евтихий и подобно тям мъдруващите – да бъде анатема[57]”. „Съборът – констатира този историк – през цялото време върви по стъпките на подготвените от Юстиниан формули. Очевидно е, че високопоставеният автор не е смятал за уместно да пуска стрела по Ориген[58]”.

Л. Карсавин пък смята, че оригенизмът е осъден няколко години преди Петия вселенски събор, а именно в 543 година по времето на патриарх Мина: „Някакво разтърсване на абсолютния смисъл на земния живот – пише той – и неволно възникнал оптимизъм, както и неволното смесване на относително-вечното или „еоничното” с временното, са попречили учението за апокатастасиса да се признае за точен израз на християнската истина. То даже косвено се оказва опорочено в оригенистичните спорове и в каноните (особено шестия) на събора (σύνοδος ἐνδημούσα) при патриарх Мина (543 година), подписан от патриарсите[59]”.

Във връзка с Петия вселенски събор следва да обърнем специално внимание на съдбата на св. Григорий Нисийски. „Петият вселенски събор, подчертава митрополит Макарий (Оксиюк), не е намерил основания за изключване на св. Григорий от броя на православните отци… Съборът не е одобрил и не е осъдил учението му за всеобщия апокатастасис… Наистина, може да изглежда, че Петият вселенски събор, осъждайки учението за апокатастасиса в съчиненията на Ориген, с това осъжда и същото учение в трудовете на св. Григорий Нисийски. Но това… не може да се признае за справедливо. Работата е в това, че този събор се е занимавал с учението за всеобщия апокатастасис, принадлежащо изключително на Ориген… От само себе си е понятно, че въпросното анатемосване на учението за всеобщия апокатастасис не може да се отнася… и за св. Григорий Нисийски, който не само не е учил, но даже е и опровергавал мнението за предсъществуване на душите. Отците… съставили анатематизми по отношение всички привърженици на това лъжеучение, без обаче да осъдят възгледите и на св. Григорий Нисийски. А и как може те да бъдат осъдени, когато този светител още преди Третия вселенски събор е бил признат от Църквата за светец[60]”.

Анатематизмите на Петия вселенски събор на учението на Ориген, включително на учението за всеобщ апокатастасис, е било потвърдено на няколко поместни събора, като например Латеранския събор от 649 година, при папата-изповедник Мартин Ι, който в Правило 18 изрича анатема срещу Ориген заедно с еретици като Евагрий Понтийски и Дидим[61], а също и на двата последни вселенски събора: Шестия от 680 година (Правило 1) и Седмия от 787 година (Правило 1).

Заедно с осъждането на учението за всеобщия апокатастасис, Христовата църква е утвърдила като догмат, тоест като безспорна истина на християнската вяра, учението, че невярващите и беззаконниците „ще бъдат предадени на вечна смърт или, казано по друг начин, вечно мъчение заедно с дяволите[62]”. Този догмат, признат от вселенските събори и във всички последващи векове, е запазил характер на задължителна истина. Църквата на Християнския изток и на Християнския запад[63] неизменно е пазила това древно вселенско учение. И даже протестантите, в своите основоположни документи, са го запазили в неговата пълнота[64].

Превод: Златина Иванова
________________________________________

*Източници – http://predanie.dveri.bg и Башкиров, В., „Учение об апокатастасисе до его осуждения на Вселенских Соборах” – В: Богословские Труды, 38, 2003 (бел. прев.). Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Bihlmeier, K., Kirchengeschichte, T. 1, Paderborn 1962, S. 149.

[2]. Болотов, В., Лекции по истории Древней Церкви, т. 2, М., 1994, с. 220, 221, 222.

[3]. Augustin, Epistula 164: „Non suscipimur, quod apud inferos evangelium praedicatum sit vel adhuc etiam praedicatur, quasi ubi ecclesia constituta”.

[4]. Срв.: Св. Ириней Лионский, Творения, СПб. 1900 (репринт 1996), с. 381, 391.

[5]. Стромати е главното съчинение на този александрийски богослов. „… Този труд представлява опит за систематизация на християнското веро- и нравоучение и определение отношението на християнството към античната култура изобщо и към античната философия, в частност” (Полный православный энициклопедический словарь, т. 2 (репринт: М. 1992), с. 1358). Срв.: A Patristic Greek Lexicon, ed. by G. W. H. Lampe, Oxford 1989, p. 1264.

[6]. Stromata, 2, 19, 98.

[7]. Ibid, 6, 762, 809.

[8]. Ibid, 6, 637.

[9]. Cohortatio ad gentes, 9.

[10]. Ibid, 1.

[11]. Ibid, 10.

[12]. Ibid, 9.

[13]. Отначало Климент отхвърля само безкрайността на външните мъки и изцяло се съгласява с възгледите на Ириней за вечността на вътрешната печал и униние (Stromata 6, 14; срв. Ириней, Против ересей, 5, 27 – В: Цит. съч., с. 504-505). Но като философ не намерил удовлетворение в тази теза, защото тя, според него, съдържала противоречие в самата себе си. Затова Климент предпочитал пред юридическия термин ἔκτισις – разплата – термина възпитание, обучение, образование – παιδεύσις, тъй като той съдържал в себе си динамиката на нравствения процес. Виж: Вейсман, А. Д., Греческо-русский словарь, М. 1899, с. 405, 920. Cрв.: A Рatristic Greek Lexicon, p. 996.

[14]. Stromata, 3.

[15]. Ibid, 7, 10.

[16]. Ibid, 1, 17.

[17]. Соmmentarium in Johannem, 2, 7.

[18]. De principiis, 1, 8.

[19]. Ibid, 2, 9.

[20]. Ibid, 3, 3.

[21]. Ibid, 1.

[22]. Ibid, 2, 10.

[23]. Contra Celsum, 6, 25, 650.

[24]. Заедно с учението за временния характер на адските мъки, в коментарите и особено в омилиите на Ориген могат да бъдат открити много места, където заплашва грешниците с вечни наказания и с мъки. Така възниква противоречие, но само привидно. То може лесно да бъде разрешено, ако си спомним, че самият учител е обяснявал своето учение за вечността на мъките с чисто педагогически цели, затова в името на тези цели и заплашва с вечни мъки, защото прекрасно знае, че точно такива заплахи най-лесно биха накарали хората да се въздържат от греха. Виж: Макарий (Оксиюк), митр. Эсхатология святителя Григория Нисского, М., 1999, с. 538.

[25]. De principiis, 3, 6.

[26]. За този александрийски учител нееднократно се разсъждава например в De principiis, 3, 6; In Lucam, homiliae XXIII; Commentarium in epistolam ad Romanos, 5, 7.

[27]. De principiis, 1, 6.

[28]. Виж: Православная богословская энциклопедия, т. II, СПб. 1903, с. 1027 и The Oxford orthodox dictionary of the Christian Church, Oxford, 1985, p. 402. „Остава неясно – пише протоиерей Георги Флоровски, – учил ли е и в какъв смисъл Дидим за апокатастасиса. Той говори за всеобщо спасение, но това е твърде неопределен израз. По отношение на спасението на падналите ангели той като че ли се колебае, ограничавайки изкуплението чрез въплъщението и въчовечаването само до човешкия род. Откъслечността на запазилите се сведения не позволява да разрешим този въпрос, но по-вероятно е Иероним да е бил прав, обвинявайки Дидим в проповядване на учението за възстановяване на дявола… Дидим предполагал, че в бъдещия свят няма да има нечестиви – не в смисъл, че съществото им ще бъде унищожено, а че ще се унищожи злото качество” (Восточные отцы IV века, Париж 1990, с. 196, 197).

[29]. Balthasar, H. U. v., Kosmische Liturgie, Einsiedeln 1988, S. 200, 355, 507, 589, 617; 507, 358, 355, 356.

[30].Святые отцы и учители Церкви, Париж б. г., с. 236.

[31]. Пак там.

[32]. Святитель Григорий Богослов, Творения, т. І (Слово 40 на святое Крещение), СПб. б. г., с. 586.

[33]. Макарий (Оксиюк), митр., цит. съч., с. 246. Споменатите от него учени богослови – известният немски патролог С. Ullmann, автор на известното някога съчинение Gregorius von Nazianz, der Theologe, Darmstadt 1825, и свещ. Н. Виноградов, автор на незагубилото и до днес научната си стойност и авторитет съчинение Догматическое учение святителя Григория Богослова, Казань 1887.

[34]. Пак там, с. 572.

[35]. Святитель Василий Великий, Творения, т. І, СПб. 1911, с. 391-392.

[36]. По-подробно за учението на Аполинаний Лаодикийски виж в съчинението на протоиерей Сергий Булгаков Агнец Божий. О Богочеловечестве, Париж: „YMСA-Press” 1933, с. 9-30.

[37]. Несмелов, В., Догматическая система св. Григория Нисского, СПб. 2002, с. 408, 426.

[38]. Цит. по: Макарий (Оксиюк), митр., цит. съч., с. 509.

[39]. Пак там, с. 526.

[40]. Цит. съч., с. 582.

[41]. Святитель Григорий Нисский, Творения, ч. 4, М. 1862, с. 31.

[42]. Цит. съч., с. 591.

[43]. Киприан (Керн), архим., Антропология св. Григория Паламы, Париж: „YMСA-Press” б. г., с. 163-164.

[44]. Несмелов, В., цит. съч., с. 617-618.

[45]. Макарий (Оксиюк), митр., цит. съч., с. 547.

[46]. Несмелов, В., цит. съч., с. 619.

[47]. Творения бл. Августина, Епископа Иппонийского, ч. 3, Киев 1906, с. 277-279; 283-287; 290-292; 307-316.

[48]. Пак там, с. 284.

[49]. Пак там, с. 287-288; 288-289; 289-290; 292-299.

[50]. Sermo in Psalm CXXIII, 22, 24.

[51]. Творения бл. Августина…, с. 292-299.

[52]. Schwane, J., Dogmengeschichte der patristischen Zeit (325-787 n. Chr.), Münster 1869, S. 773 ff. (За съжаление, достъпен за нас се оказа само фрагмент от този забележителен фундаментален труд, но без изходните данни).

[53]. Карташов, А., Вселенские Соборы, М., 1994, с. 351.

[54]. Деяния Вселенских Соборов, т. 3, СПб., 1996, с. 537-538.

[55]. Пак там, с. 537.

[56]. Цит. по: Макарий (Оксиюк), митр., цит. съч., с. 570.

[57]. Пак там, с. 649.

[58]. Карташев, А., цит. съч., с. 352.

[59]. Карсавин, Л., цит. съч., с. 213.

[60]. Макарий (Оксиюк), митр., цит. съч., с. 570, 649.

[61]. Denzinger, Н., Kompendium der Glaubensbekenntnisse und kirchlichen Lehrentscheidungen, Freiburg im Breisgau 1991, S. 237.

[62]. Виж: Пространный христианский катихизис, М., 1909, с. 66 (Член 12).

[63]. Denzinger, Н., оp. cit., S. 358, 520. Определението на Четвъртия Латерански събор (1215 година), глава 1, гласи: „Единородният Божи Син Иисус Христос… ще дойде в края на времената да съди живи и мъртви и да въздаде на всеки според делата, както на отхвърлените, така и на избраните. Всички те ще възкръснат със своите собствени тела, които носят сега, и ще приемат заедно с дявола вечните наказания, а останалите, заедно с Христос – безкрайна слава по своите дела, добри или лоши”. Срв. Декрета на Тридентския събор (1545-1563) за оправданието: „Анатема на този, който казва, че праведникът греши във всяко добро дело най-малко извинително, или (което е още по-недопустимо) смъртно, и затова заслужава вечни наказания, и не се осъжда само, защото Бог не вменява тези дела за осъждане”.

[64]. Срв. Аугсбургско изповедание на вярата, чл. 17.

Изображения – авторът, протоиерей Владимир Башкиров. Източник – Яндекс РУ

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Lp

Протоиерей Георги Флоровски

Няма съмнение, че иконоборческият спор е един от най-големите конфликти в историята на Християнската църква. Той не е само византийски – в спора е въвлечен и Западът, макар там никога да не следват мисълта на Изтока и да не разбират всички тънкости на византийското богословие на иконите. Обратно на това, за историята на Християнския изток иконоборчеството е повратна точка. Всички области от живота са засегнати от конфликта, всички слоеве от обществото излизат на борба. Ожесточената, мъчителна и отчаяна война е не на живот, а на смърт; победата има висока цена и при това с нея източникът на напрежение не е отстранен. Вътрешното единство, изкривено и подкопано от спора, никога повече не се завръща във Византийската църква.

Колкото и да е странно, ключът към разбирането на този спор изглежда загубен. Произходът, значението и същността на иконоборческия конфликт остават неясни и загадъчни. Съвременните историци не са съгласни помежду си в тълкуването на най-основни понятия. В продължение на десетилетия – от времето на Папаригопулос и Василевски – беше прието иконоборческата криза да се описва предимно в социални и политически термини, а религиозната ѝ страна да се смята за нещо второстепенно. По най-различни начини се твърдеше, че в началото конфликтът не е имал нищо общо с вероучението, а богословските доводи враждуващите страни измислят post factum, като ефикасни оръжия в борбата. Някои историци стигнаха дотам, да обявят религиозния спор за „димна завеса” – измислена и използвана от враждуващите партии с цел да скрият истинските причини за борбата, които били всъщност икономически[1]. Съвсем неотдавна известен византолог твърдеше, че богословието „няма никакво значение” в този спор и че целият конфликт е „свързан с всичко друго, само не и с философската спекулация[2]”. Византия се представяше като изтощена и духовно мъртва дълго преди избухването на иконоборческия спор, а самият този конфликт – като доказателство за безплодието на Византийската църква, чието развитие се намирало в задънена улица. „Интелектуалната любознателност практически е мъртва. В лагера на православните от нея не е останала и следа”. От друга страна, и иконоборчеството „само по себе си – в интелектуален план – не представлява нищо особено[3]”. Ето защо, спорът за иконите не трябва да се тълкува в перспективата на великите догматически спорове от миналите столетия: старите христологически ереси отдавна са прокълнати и вече били мъртви. В този спор духовете им били призовани само заради ефективността им в полемиката[4]. В заключение се твърди, че днес не трябва да ексхумираме тези трупове отново.В светлината на съвременните изследвания всички тези произволни твърдения са безнадеждно остарели. Непредубедени учени преоткриха и възстановиха извън всяко съмнение богословската страна на целия спор. Достатъчно е да посочим трудовете на Г. Острогорски, Герхард Б. Ладнер и, особено, на Лукас Кох[5]. Мнозинството съвременни учени признават, че истинската тема на спора е определено религиозна и двете страни се опитват да разрешат реални богословски затруднения. Иконоборческият спор е не просто църковен или òбредов; той е именно догматически – такъв, който засяга самите основи на вярата. Това е наистина борба за православие. Св. Иоан Дамаскин, патриарх Никифор и преподобни Теодор Студит не са участници в празни спорове, нито са църковни интриганти. Те са истински богослови. Особено назидателен е фактът, че подробното изучаване на трудовете на св. Никифор – много от които и до сега не са публикувани – заставя И. Д. Андреев да преразгледа и смени ранните си възгледи за иконоборческия спор. Той започва работа от позициите на Папаригопулос, но я завършва при пълното убеждение, че иконоборчеството е неразделна част от големия христологически спор, а Никифор е могъщ изразител на гръцкия гений. За съжаление, книгата на Андреев така и не е отпечатана, а нейният ръкопис, приготвен за публикуване, най-вероятно е загубен[6].

Новият възглед не следва да отрича или умалява политическите и икономически аспекти на конфликта. Те обаче трябва да бъдат разглеждани във вярната перспектива. Всички догматически движения в ранната Църква (а може би и всички богословски и философски движения въобще) по един или друг начин са „въвлечени в политиката” и дори самият монотеизъм е „политически проблем[7]”. Това обаче по никакъв начин не ги прави просто идеологическа надстройка над политическа или икономическата основа. В иконоборческия спор самата политическа борба има строго определен богословски подтекст, а „цезаропапизмът” на императорите-иконоборци, сам по себе си, не е нищо друго, освен своеобразно богословско учение[8]. Няма съмнение, че иконоборчеството е сложно явление. С това движение са свързани различни групи, чиито цели и интереси, мотиви и стремежи не могат да съвпадат. Вероятно и вътре в самата иконоборческа партия, ако въобще можем да говорим за такава, няма действително съгласие, а точно обратното – известно ни е за съществуването на сериозни разногласия. Следователно, откриването на богословската перспектива само по себе си не решава изведнъж всички проблеми, а напротив – поставя нови. Налага се честно да признаем, че нашите знания за тази епоха са все още непълни и не дават точна картина. Все още има да се направи много преди да можем да опитаме всеобхватен исторически синтез. Дори най-важните богословски документи от епохата все още не са изучени както трябва. Нямаме и една авторитетна книга върху богословието на преподобни Теодор Студит, нито една монография за св. патриарх Никифор. Много от наличната информация е пренебрегната или зле интерпретирана благодарение на определени предубеждения и предразсъдъци, които никога не са били сериозно и внимателно изследвани.

Няма да бъде преувеличено ако кажем, че позицията на иконопочитателите за нас е известна и разбираема много повече от тази на иконоборците. Богословските убеждения и стремежи на защитниците на св. икони са повече или по-малко ясни и разбираеми. Те са сумирани и разяснени от изтъкнати автори – наши съвременници. Знаем какво са защитавали, на какво са се противопоставяли и от какви съображения са били водени[9]. За сметка на това богословската позиция на иконоборците остава по-скоро неясна. Разбира се, това е свързано преди всичко с недостига на информация. Наличните днес документи са фрагментарни, недостатъчни. Оригиналните трудове на иконоборците са почти изцяло унищожени от техните противници и днес трябва да ги възстановяваме само по свидетелствата на техните врагове, което до известна степен е направено[10]. Все още обаче не знаем какъв точно е началният иконоборчески аргумент, нито каква е неговата реална перспектива. Както и в много други случаи, когато не им е известна действителната перспектива, и тук историците се обръщат към аналогиите. За случая твърде подходящи изглеждат две: 1) неприемането на свещените изображения от юдеи и мюсюлмани и 2) по-късното пуританско осъждане на свещеното изкуство. А и движения от подобен характер има и във времето на византийското иконоборчество. При все това, пред историка остава централният въпрос: кой е най-важният фактор, подбудил отделни групи в Църквата да се отдадат на иконоборческата кауза? Опасно би било да се задълбочаваме в търсене на аналогии, без преди това да сме отговорили на този въпрос. Неоправдано допускане и твърде лесно решение е да се предположи, – както вече неведнъж е и правено – че те са били водени основно от желанието да угодят на императора[11]. Това решение противоречи на очевидните факти. Епископите, както знаем, не отиват толкова далеч като някои политици, и все пак те изглеждат напълно искрени в противопоставянето си на иконопочитанието. Сам Копроним е принуден да оправдава своите убеждения и действия с богословски доводи – очевидно, не толкова за да убеди противниците, колкото да привлече на своя страна колебаещите се. И макар целите му да не са вероучителни, но заради това, в което е заинтересован, му се налага да използва техния език – езика на богословието. А знаем, че лъжесъборът от 754 година не е във всичко покорен на волята на императора[12].

В настоящата статия нямам за цел да правя опит за синтез. Целта и задачата ми са скромни и ограничени. Възнамерявам да извадя наяве пренебрегнати свидетелства и да предложа нови направления на търсенето. Това е програма за бъдещето, а не отчет за достигнато. Ще започна с конкретен въпрос – за главния авторитет на иконоборците. Това е обръщането им към древността – може би най-силният момент както в тяхното настъпление, така и в тяхната самозащита. Това е двойно позоваване: към Свещеното Писание и към Свещеното Предание. Днешната историческа наука като правило обръща внимание на позоваването им на първото, докато светоотеческите цитати – като второстепенни и неубедителни – обикновено не се забелязват. В VIII и IX век обаче позоваването на отците има огромна тежест. Ето защо, струва ми се, на тези позовавания следва да обърнем много повече внимание – не за да съдим кой в спора е прав и кой не, а за да разберем мотивите и целите на противоборстващите партии.Все пак, в самото начало не е излишно да кажем няколко думи за позоваванията на текста на Свещеното Писание. На първо място тук е забраната на изображенията в Стария Завет – заповед, на която защитниците на иконите също отделят немалко внимание, като претълкуват по много начини това старозаветно свидетелство. Можем ли обаче да сме сигурни, че действителният център на спора е именно тук и че тези тълкувания не са просто заимствания от други литературни източници? Това, което имам предвид е следното: непосредствено преди във Византийската църква да се яви иконоборческото движение, между юдеите и християните върви спор на същата тема. Ясно е, че в този спор старозаветните свидетелства трябва да имат неоспорим приоритет. Имаме всички основания да допуснем, че още тогава християнските апологети разработват аргументи и събират светоотечески testimonia, за да отстояват християнската позиция[13]. Нямаме и едно непосредствено доказателство за това, междуособната борба в Църквата да е била органично продължение на по-ранния юдео-християнски спор, но, разбира се, за двете страни е напълно естествено да се обръщат към него в търсенето на готови аргументи или доказателства. Тук ли е обаче същността на византийската полемика? Обикновено иконоборчеството като цяло се схваща като семитско противопоставяне на елинското езическо влияние в Църквата и просто израз на източна съпротива срещу в различна степен острата елинизация на християнството. Трябва да признаем, че в определени отношения хипотезата е много правдоподобна[14]. Иконоборчеството се ражда на Изток и неговите първи проповедници са фригийските епископи Константин Наколийски и Тома Клавдиополски. Не трябва обаче да пренебрегваме странния факт, че в по-късни документи техните имена напълно изчезват – вероятно тъй като следващото поколение иконоборци не се позовават на тях твърде много[15]. Освен това, макар иконоборчеството във Византия да е предшествано от сходно преследване в Арабския халифат, не може да се проследи пряка връзка с мюсюлманското противопоставяне – тук няма повече от паралел и „аналогия[16]”. Дори защитниците на източното влияние признават, че в по-късното развитие на иконоборчеството ролята на източните е нулева[17]. От друга страна, първият богослов на иконите се ражда именно на Изток – в мюсюлманска среда – като съвсем не може да се твърди, че фигурата на Иоан Дамаскин е изключение. Не трябва да се забравя и това че, поне в по-късния период на борбата, иконоборческата кауза е популярна сред елинизираните кръгове, в двореца и армията, докато у нисшите класи тя така и не се радва на успех, въпреки сведенията за няколко случая на насилие сред масите по наблюдението на Шварцлозе[18]. Дори началният тласък да идва от Изтока, от народните маси, движението набира сила едва на гръцка почва, подкрепяно най-много от образованите – основна причина Папаригопулос да обяснява иконоборчеството като ранно Просвещение. При всички случаи обаче следва да се предпазваме от всякакви обобщения. Пред нас е сложен проблем, който не може да се обясни само с хипотезата за източно влияние. Остава още да определим с точност защо и как иконоборчеството успява да привлече представители на висшето духовенство и други интелектуалци във Византия: именно с тях са принудени да спорят и св. Никифор, и преподобни Теодор Студит. Сервилността и опортюнизма не са обяснение, а заобикаляне на неприятния въпрос. Прието е „източниците” на иконоборчеството да се търсят на най-отдалечените места – в юдаизма, в исляма, при павликяните и други източни еретици[19]. В същото време, предшестващите ги гръцки източници или не се забелязват, или се пренебрегват.

Нека сега обърнем поглед към светоотеческите позовавания на иконоборческата партия. Повечето са неуместни и безцветни – отделни фрази, извадени от оригиналния контекст. Само две от тези свидетелства са истински важни и могат да бъдат силни аргументи в богословския спор. Първото от тях е едно писмо на Евсевий Кесарийски до августа Констанция, а второто – цитати от Епифанид на Епифаний Кипърски или на Псевдо-Епифаний, ако се съгласим с Острогорски относно авторството. Свидетелството на Епифаний е широко коментирано от Хол и Острогорски и в настоящото изследване можем да го оставим настрана. Ще помним само, че за Хол трактатът на Епифаний, – който той смята за оригинален, – е доказателство за съществуването на догматическа страна на въпроса за иконите още в IV век[20]. Колкото до свидетелството на Евсевий, макар и това да е странно, на него никога досега не е обръщано голямо внимание. Често го цитират, но нито веднъж то не е анализирано. По отношение на автентичността на това послание съмнения не съществуват[21] и по всичко личи, че то е ключовият аргумент в цялата система на иконоборческото мислене. Не е случаен фактът, че св. Никифор се чувства принуден да напише специален Antirrheticus против Евсевий. Има и още една причина, поради която името на Евсевий изисква внимание: към него възхожда цялата иконоборческа концепция за императорската власт и авторитет в Църквата. Политиката на иконоборците издава очевидни архаични тенденции.

Писмото на Евсевий не е запазено изцяло. Частично то се цитира и обсъжда на Никейския събор от 787 година и отново от св. Никифор. За първи път всички откъси от него са събрани и публикувани от Буавен в приложения към неговата редакция на История на Никифор Григора (1702 година). Този текст, който досега е възпроизвеждан няколко пъти, се нуждае остро от критично издание[22], но сега не се интересуваме от точния прочит.

Писмото не може да се датира с точност. То е отговор към августа Констанция, сестра на св. Константин Велики, която моли Евсевий да ѝ изпрати „икона на Христос”. Евсевий е изумен. За каква икона говори тя? И защо ѝ е такава? Дали това е истинният, неизменяем образ, съдържащ в себе си Христовата природа? Или рабският – приет от Него заради нас? Първият, отбелязва Евсевий, е очевидно недостъпен за човека – само Отец знае Сина. Рабският пък образ, възприет от Него във Въплъщението, вече е слят с Божествената Му природа. След Възнесението Си на небесата Той е сменил този образ с великолепието, което предварително е открил на учениците (при Преображението), и което превъзхожда човешката природа. Очевидно това великолепие не може да бъде рисувано в безжизнени цветове и сенки. Самите апостоли не са могли да го гледат. Ако дори в плът Той има такава сила, какво да кажем за Него сега, когато е сменил рабския образ със славата на Господа и Бога, когато отпочива в непроницаемото лоно на Отца? Предишният лик е преобразен и превърнат в неизречено великолепие, надминаващо всяко око и ухо. Никакъв образ на новия лик не е възможен, ако въобще „тази обòжена и умопостигаема същност” може да се нарича лик. Не можем да следваме примера на езическите художници, които искат да изобразят неизобразимото и затова образите им нямат никакво истинско сходство. Единственият Христов образ, с който разполагаме, е на Неговото унижение. Подобни образи обаче са забранени от Закона и в храмовете ги няма, а притежаването им означава уподобяване на езическото идолопоклонство. Ние, християните, вярваме в Христос като в Господ и Бог и се готвим да Го съзерцаваме като Бог в чистотата на нашите сърца. Ако пък искаме, още преди срещата лице в лице, в предугаждане да видим този славен образ, за това има само един Добър Художник – Словото Божие. Основната мисъл в тази аргументация е ясна и очевидна: християните нямат нужда от изкуствени Христови изображения – не им е позволено да се връщат назад; трябва да гледат напред. Историческият образ на Христос, ликът на унижението е вече изместен от Божието великолепие, в което Той сега пребивава. Това великолепие не може да бъде гледано или изобразявано; в определеното за това време истинските християни ще бъдат приети в тази слава на бъдещия век. За целите на изследването ни съпоставянето на паралелни места от други съчинения на Евсевий е излишно[23].

Това свидетелство на Евсевий е отречено от православните и е отхвърлено като еретическо, като разкриващо неговите нечестиви заблуди. Обикновено се подчертава, че Евсевий е арианин. Донякъде ще променим това обвинение: Евсевий е оригенист и неговото писмо до Констанция е изпълнено с оригенистична фразеология. Пред нас е въпросът: случайно свидетелство ли e писмото на Евсевий, открито (от иконоборците) post factum и използвано, заедно с много други, за защита на една възникнала напълно независимо теза? Или пред нас е един от първоначалните извори на иконоборчеството – поне в неговата по-късна богословска форма? Не трябва ли да си обясним очевидната популярност на иконоборчеството сред образованите епископи и клир (които би било смешно да свързваме с мюсюлманите, павликяните или други явни еретици) с техните симпатии към оригенистичното учение? За да направим това, разбира се, трябва да разглеждаме поотделно всяка конкретна историческа фигура и да решаваме, доколко справедливо е по отношение на нея това предположение. Тук говорим преди всичко за участниците в лъжесъборите от 754 и от 815 година. Разбира се, извършването на подобна работа в това предварително изследване е невъзможно. Следва само да отбележим, че в това време оригенизмът далеч не е мъртъв. Духовният идеал на Ориген, посредством Евагрий и св. Максим Изповедник, е интегриран в тогавашния православен синтез. За самия Максим оригенистичното богословие е живо и той е принуден да води сериозна борба с неговите проблеми и слабости. И досега не е съвсем сигурно дали действително успява да ги преодолее всичките[24]. Това е само век преди появата на иконоборчеството – време, когато Изтокът е особено силно заразен от всевъзможни оригенистични идеи. Наистина, на иконоборческите спорове името на Ориген не се споменава нито веднъж; патриарх Никифор обвинява Евсевий в арианство, но без да спомене и дума за Ориген. Тук обаче не ни интересува това, което Никифор казва за Евсевий[25]. Оригенистичният характер на писмото до Констанция е вън от всяко съмнение. Очевидно, иконоборците се страхуват да не си навредят и поради това не се осмеляват да призоват на авторитета на Ориген. Но характерът и общото звучене на оригенизма несъмнено благоприятстват действителното иконоборческо богословско мислене. Ето защо, защитата на св. икони е в известна степен и косвено опровержение на оригенизма – нова страница в историята на оригенистичните спорове.Преди всичко твърде спорна и несъвършена е самата христология на Ориген. Системата на неговите метафизически предпоставки не му позволява да разглежда Въплъщението като уникално историческо събитие, да го впише в цялостната картина на Откровението. Всичко историческо за Ориген е случайно и преходно. Следователно, историческото Въплъщение трябва да се смята само за момент от продължаващата история на непрекъснатото Богоявление на Логоса – в известен смисъл централен момент, но все пак не повече от символ. В перспективата на неспирния Божествено-космически процес няма място за истинска историческа уникалност, за събитие, което се случва във времето, но влияе на вечността. В този смисъл нито едно събитие не може да има решаващо значение, стойност самò по себе си – като събитие. Всички събития трябва да бъдат тълкувани като символи, проекции на по-висша, над-времева и над-историческа реалност. Може да се каже, че историята се решава в поредица символи. Символът не е нищо повече от знак, сочещ към нещо, разположено отвъд този свят – независимо дали към вечността или към бъдещия век, или едновременно и към двете. Цялата система от символи е нещо условно, което в крайна сметка ще бъде отхвърлено. Трябва да се опитваме да проникваме отвъд завесата на символите. Това е основният екзегетически принцип, постулат на Ориген. Неговият екзегетически метод, какъвто и етикет да му поставяме, преследва точно определена цел – да се преодолее историята, да се иде отвъд завесата на събитията, отвъд буквата, която неминуемо убива не само sub umbraculo legis, но и във времената на Новия Завет на Благодатта. Реалността или историчността на събитията не се отрича, но те се тълкуват като указания, като знаци и символи. Би било очевидна несправедливост да обвиним Ориген в пренебрежение към историята и към историческия разпнат Иисус. Според подходящата забележка на Биг, „Кръстът с всичката си сила, слава и красота е винаги пред очите на Ориген[26]”. И в неговия символизъм няма нищо докетично. И все пак, историческият кръст на Христос за Ориген е само символ на нещо по-висше. Само simpliciores, „които са все още деца по разум” могат, по мнението на Ориген, да бъдат удовлетворени от „плътския” смисъл на Писанието, който не е нищо друго, освен „сянка на тайните Христови” – така, както Законът на древните е сянка на бъдещите блага, а по-напредналите се интересуват от самата истина, от „Вечното (Духовно) Евангелие”, на което историческото Благовестие не е повече от сянка и символ. Ориген категорично разграничава „външно” и „скрито” християнство. Той се съгласява, че за християнина е необходимо да бъде едновременно телесен и духовен, но това е само с образователна и възпитателна цел. При разговор с плътски християни действително не трябва да се говори за друго, освен Иисус Христос, при това разпнат. „Но ако намерим онези, които са съвършени в духа, които принасят плодовете на духа и обичат небесната мъдрост – такива трябва да приобщаваме към Словото, Което, ставайки плът, след това се възнесе към Своето предишно състояние, към Бога”. В края на краищата трябва да преобразим чувственото Евангелие в духовно[27]; с други думи, да тълкуваме Новия Завет така, както и Стария – като предобраз. Подобна базисна ориентация по отношение на бъдещето, на това, което има да дойде, включва и определено обезценяване на миналото, на това, което вече се е случило. Тя води към своеобразно изравняване на потока на времето, тъй като той е само символ на вечното и в произволна точка може да се влее във вечността. Целият алегорически или по-точно символически метод на екзегезата включва определено равенство на двата Завета – и двата са временни, а това означава – и не повече от предобразователни. И двата са само сенки, макар и в различна степен. Оттук Ориген заключава, че за съвършените истината е позната в цялата си пълнота още в старозаветни времена. Пророците и мъдреците от Стария Завет виждат и знаят повече, отколкото плътските християни в Църквата и „по-добре от нас могат да съзерцават това, на което (събитията от тяхно време) са само сенки”. Те виждат славата Христова, виждат образа на Невидимия Бог, „преминавайки от приготовлението в образи [τύποι] към съзерцаване на истината”. На това Ориген се спира подробно като заключава: „Тези от предишните поколения, които достигат до съвършенството, знаят не по-зле от апостолите всичко онова, … което Христос е открил на последните, … защото техният Учител е бил Същият, Който открил и на апостолите неизречените тайни [τὰ μυστήρια] на Божеството”. Преимуществото на апостолите е само в това, че, „в допълнение към знаенето на тези тайни, са видели изявената сила в извършените дела[28]”. Алегоричният метод е изнамерен първоначално с цел тълкуване на обетованията. Той не може да прилегне на новата цел: екзегетът-християнин трябва да тълкува вече изпълняването. С други думи, християнинът-алегорист подхожда към Евангелието сякаш то не е нищо повече от Закона и към Новия Завет – сякаш това е все още Стария; той подхожда към изпълненията като към обетованията. Да, разбира се, в изпълнението се крие ново обетование, но не бива да забравяме и самото изпълнение. Ето защо, алегоричният метод е обречен на неуспех. Можем да го определяме като „юдейски”, тоест като подход към Евангелието в духа на пророчеството. Разбира се, този „юдаизъм” в никакъв случай не е „семитски”, а типично елинистичен подход. „Защото истинското и пълно разбиране на събитията, случили се с Иисус, не се изчерпва само с буквалния смисъл на историческото сказание. На онези, които са внимателни към Свещеното Писание, ясно се открива, че всяко историческо сказание е символ на нещо друго”. От разказите трябва да се въздигаме към онова, което те символизират[29]. Историята или сказанието са само отправната точка. Започваме с Евангелския, Разпнатия Иисус, но целта е да стигнем до съзерцаване на Божията слава. Човешката природа на Иисус е само първа и най-ниска степен на духовното разбиране, която следва да бъде преодоляна[30].

В действителност тук имаме работа не само с последователни стъпки или нива на тълкувание. Самият Христос превъзмогна Своето унижение, което се преодолява и, може да се каже, се отменя от Неговото прославяне. Той не сваля от Себе си човешката природа, но, по най-тесен начин съединена с божествената, я въздига до най-високото съвършенство[31]. Действително това са силни думи. „Наистина, след Своето възкресение Той пребивава в тяло така да се каже средно между грубата плът, която има до времето на Своите страдания, и освободената от тази плът душа”. Ето защо, след Възкресението Си Христос просто не може да се яви на хората „по същия начин, както преди”. Дори в дните на Своето битие в плът Той е повече от едно, няма неизменен облик и „на тези, които Го гледат, не винаги се представя един и същ”. Външният вид на Христос зависи от готовността на съзерцаващия да Го приеме. А славното Преображение на Тавор е само един от примерите за изменчивостта на Неговото тяло. „На страдащите, на тези, които търсят от Него изцеление, Той не се представя такъв, какъвто на онези, които със своята сила могат да възлязат с Него на планината[32]”. Тази изменчивост на облика на Иисус следва да бъде свързана със самата природа на Словото, Което ни Се открива еднакво без разлика. На неподготвените (на синовете човешки) То се явява като Някой, Който „няма нито лик, нито красота[33]”, а на онези, които са способни да възхождат с Него, стои в „ненадминато великолепие[34]”.

Колкото и странно и дори кощунствено да изглежда подобно тълкувание, то се съхранява в преданието на последващите столетия. Можем да го намерим, например, у св. Максим Изповедник. Той говори за мистическия опит, но неговите думи са почти буквални цитати от Ориген. Не на всички Господ се явява в Своята настояща слава: към новоначалните Той снизхожда в рабски образ; към тези обаче, които са способни да Го последват на планината на Преображението – в Божия образ, в който Той съществува преди сътворяването на света[35].

Според Ориген, дори във времето на земния живот на Христос, Неговото тяло е „напълно необикновено[36]”. След Възкресението пък то се слива с Божеството и вече не може да бъде различено от него[37]. „Ideo omnia quod est in Christo jam nunc Filius Dei est” [Защото сега всичко, което е в Христос, е станало Син Божи[38]]. Ако по-рано Той е бил истински човек, сега вече не е човек, и, следователно, когато следваме Неговите слова, и ние преставаме да бъдем човеци, защото като πρωτότοκος [първенец] от всички Той ни е превърнал в богове[39]. „Si autem Deus est qui quondam homo fuit, et oportet te illi similem fieri, ‘quando similes ejus fuerimus, et viderimus eum sicut est’ (1 Jo. 3, 2), te quoque necesse erit Deum fieri, in Christo Jesu” [Ако Този, Който някога е бил човек, е Бог, и ти трябва да станеш подобен на Него кога… бъдем подобни Нему… [и] Го видим както си е (1 Иоан 3:2[40]); и ти ще трябва да станеш Бог в Христа Иисуса[41]]. За нашите непосредствени цели не е нужно да се задълбочаваме в подробностите. Основната идея на Ориген е ясна и не можем да не забележим поразителната прилика между неговите идеи въобще и тези в писмото на Евсевий до Констанция. Христологията на Ориген е основата и изходната позиция на Евсевий; от издигнатите от Ориген принципи той просто прави логичните заключения. Може ли последователен оригенист да се интересува от „историческия” образ, от „иконата” на Господа? Това, което някога е могло да бъде изобразявано, вече е победено и превъзмогнато, а истинският и славен облик на Възкръсналия Господ не подлежи нито на описване, нито на изобразяване. Освен това, от оригенистична гледна точка, истинският лик на Господа не може да бъде изобразяван дори и във времето на Неговия живот в плът, защото на платното би се запечатал само образ, приспособен към ограниченото възприятие на телесни, плътски хора, а такъв образ не трябва да се нарича истински и точен. В действителност Ориген не засяга въпроса за живописните изображения, но всичко онова, което говори против езическите идоли, може с успех да бъде насочено и към иконите[42]. Отново, съществува явна връзка между двата проблема: за Свещеното Писание и за иконописта. Те и двата поставят въпроса за отображението. Както е известно, в това се заключава и основната тема на целия иконоборчески спор. Св. Иоан Дамаскин вижда ясно близостта между двата проблема: самото Писание е и „образ[43]”. Ако приложим екзегетическия метод на Ориген към проблема за художественото или картинно описание, ще се окажем най-малко в положение на нерешителност. Вероятно, както и Библията трябва да бъде приемана като книга на символите, които по природа ни заставят да ги преодоляваме и възхождаме над тях, няма да е трудно да приемем и символичните изображения. От историческите образи обаче безусловно ще се наложи да се откажем. Именно това е, което се случва и на иконоборческите лъжесъбори от 754 и 815 година. Основният пункт в тяхната аргументация е, че те усещат особено силно пълното противоречие между всички исторически (чувствени) образи на Христос и на светците и славата, в която те вече пребивават. Един пример е достатъчен: позволено ли е, както питат епископите-иконоборци през 754 година, да изобразяваме светците, които вече сияят в нетленна слава, и по този да ги връщаме обратно на земята[44]?Иконоборчеството далеч не е безразборно отхвърляне на всякакво изкуство. Сред самите противници на иконите има голямо разногласие на мненията, но в основата си всички въстават против конкретен вид религиозно изкуство, а именно иконописта. При това под икона се подразбира представяне на действителни исторически лица, били те на Спасителя или на светци. Именно този тип християнско изкуство получава по това време все по-широко разпространение. Родното му място по всяка вероятност е Сирия, а негова отличителна черта става, по израза на Луи Брейе, подчертаната историчност – “la recherche naive de la vérité historique” [наивното търсене на историческата истина[45]]. Най-често бива изобразяван разпнатият Христос. Това изкуство не е на всяка цена „натуралистично”, макар да може да се каже, че се придържа строго към историческия реализъм. Тук е основната идея на новото направление: истинската икона принципно се различава от символа; тя е точно изображение – доведено до пълното съответствие на действителните лица и събитията. В своя идеален вид истинската икона трябва да бъде историческа картина. Оттук и неизменността на иконографските типове на Изтока – в иконата няма място за художествени „нововъведения”. Иконографските типове влизат в Преданието, закрепени от авторитета на Църквата. На художника принадлежи само изпълнението. Такива са решенията на Седмия вселенски събор[46]. Иконата се обръща не към въображението или индивидуалното виждане на художника, а към историята, тоест към действителни и засвидетелствани неща. Това е добре показано в Правило 82 на Трулския събор (691-692). Като говори за едно конкретно изопачаване (обстоятелствата, довели до него остават неясни) правилото установява общия принцип или най-малко го подразбира. Съборът забранява символичното изобразяване на Христос във вид на Агнец. Очевидно това, което се порицава е полуисторичността на сцената: Кръстителят сочи идващия към него Христос, но Той е изобразен символично. Причините за тази забрана поясняват много неща. Агнецът е τύπος: символ и образ на идващата благодат, който обозначава истинския Агнец Божи, Христос. Разбира се, старите образи и сенки, тоест символите и знаците, трябва да бъдат уважавани. Първенство имат обаче благодатта и истината, които са пълнотата на Закона. Съборът определя да се изобразява Христос, вместо като древния агнец, като човек – в спомен на Неговото Въплъщение, страданията, изкупителната смърт и извършеното по този начин изкупление на света[47]. Това е много повече от просто правило; то е вероучително постановление и предписание[48].То задава посоката на последващото догматическо развитие и е предпоставка на всяко бъдещо богословие на иконата. Колкото и да е странно обаче, внимание на това правило не е обърнал нито един историк на иконоборчеството. Там се говори за много специфичен случай, но и се поставя основата на общия принцип. Приемането на това правило ще да е било предизвикано от конкретна причина. Показателно е обаче, че то ясно свързва проблема за иконописта с отношението (пред)образ – (историческа) истина или, с други думи – с отношението между двата Завета. Отново стигаме до проблема за екзегезата. Всички древни образи са вече завършени и Истината е тук – Въплътилият се и разпнат Христос, което оправдава и стимулира едно ново, историческо изкуство. Фразеологията изглежда обезсмислена. Акцентът върху човешкия лик на Христос звучи естествено за времето, когато последният христологически спор е в процес на затихване. Правилото насочва художника към историческия факт.

Прието е да се смята, че защитата на св. икони от св. Теодор Студит, а по-рано и от св. Иоан Дамаскин, се основава на принципите на неоплатонизма. Цялата идея за първообраза и образа (като отражение на по-ниско ниво) е платоническа. Като цяло това твърдение е вярно, но има нужда от някои уточнения. При всички случаи част от този спор е откритото обръщане към историческото Въплъщение. Така, иконопочитателите говорят не само за образи на вечни и небесни реалности. Те говорят именно за образи на земни реалности, на исторически личности, живели на земята и във времето. В това се заключава и разликата.

Тук няма да засягаме аргументацията на иконопочитателите. Ще ги приемем за платоници или поне ориентирани към платонизма. За съжаление обаче обикновено се забравя, че в неоплатонизма присъства и мощен иконоборчески заряд. Порфирий, в Живота на Плотин пише, че Плотин сякаш „се срамуваше да бъде в тяло” – с това именно Порфирий започва биографията му. „При това разположение на духа той отказваше да говори каквото и да било за своите предци или за родителите си, или за своето отечество. Той не допускаше при себе си нито ваятел, нито живописец[49]”. Защо да се създава вечен образ на този тленен облик? Достатъчно, че ни се налага да го носим сега. Плотин с радост би забравил своя земен живот, родителите и отечеството си. Неговите философски стремежи следва да бъдат различавани от източния аскетизъм: аскетизма на гностиците и манихеите. Плотин не е дуалист, но практическият извод от неговото учение е същото това „бягство” от телесния свят – далеч от собственото тяло. Самият Плотин предлага такъв пример. В един и същи дом живеят двама. Единият проклина строителя и неговата работа за това, че зданието е строено от бездушно дърво и камък. Другият пък хвали мъдростта на строителя, който е създал дома с такова майсторство. За Плотин тукашният свят не е зло, но е само „образ” или отражение на висшия свят – вероятно най-добрият от образите, но все пак образ. Все пак, трябва да се стремим да преодолеем всички образи и да преминем от образа към първообраза, от нисшия свят към висшия. Плотин възхвалява не копието, а образеца, оригинала[50]. Той знае, че ще настане време, „когато ще се отправи натам, където вече няма да се нуждае от дом[51]”. Затова не желае да позира пред живописец. Изображението на „тленния облик” няма да бъде истинен образ, образ на безсмъртното аз. Нито една картина няма да запечата самата същност на човека, поради което всички картини са лъжливи. Те приковават въображението към „тленния облик”. Тази интересна притча на Плотин би могла да е прекрасно въведение към богословието на иконоборческото мислене. Разбира се, християнинът ще постави проблема по малко по-различен начин. Вместо за „другия свят” той може да говори за „бъдещия век” и при все това ще достигне до същото. Поне Ориген по този въпрос не е много далеч от Плотин. Интересно е да забележим, че сред събраните от иконоборците древни свидетелства има едно, което по дух е очевидно платоническо, а по произход – безусловно еретическо. Това е откъс от „Деяния на св. Иоан”, твърде много напомнящ това, което разказва Порфирий за Плотин. Живописец рисува портрет на апостол Иоан без апостолът да знае за това. Апостолът се отнася към работата неодобрително, като при това от начало не успява да познае лицето си, тъй като никога не го е бил виждал в огледало. Този портрет бил само „изображение на едно тяло”, а човек трябва да бъде художник на своята душа, която да украсява с вяра и други добродетели. „А това, което ти си направил, е творение детинско и несъвършено – ти си нарисувал мъртъв портрет на мъртва вещ[52]”.Иконоборческото движение обикновено се схваща като източна или семитска реакция срещу активна елинизация на християнското изкуство и богослужение, срещу елинизацията на Византийската църква като цяло. Но в богословието на иконоборците не намираме нищо специфично „семитско”: както техните тези, така и доказателствата им звучат напълно елинистично. Несъмнено иконопочитателите защитават иконите от позициите на платонизма. Но не се ли корени там и позицията на иконоборците? Не е ли по-коректно да схващаме иконоборческото движение като разкол в елинистичното християнство? Иконоборчеството, безусловно, е сложно явление и многобройните му съставни изискват грижливо изучаване. Но основното направление на иконоборческата мисъл без съмнение е елинистично. Длъжни сме да преразгледаме нашите представи. Именно иконоборчеството е завръщане към дохристиянския елинизъм. Цялата борба може да бъде тълкувана като нова фаза от многовековен процес. Този процес понякога бива наричан елинизация на християнството, но по-вярно е да се каже християнизация на елинизма. Основна негова черта е разцеплението в елинизма, рязката поляризация. В иконоборческия спор – поне на богословско ниво – двата елинизма, както и преди това са го правили, влизат в страстна схватка. Борбата е между символизма и историята, при което иконоборците представляват крайната, непреобразена елинистична позиция на платоническите и оригенистичните възгледи; не просто непосредствено продължение на монофизитската традиция. Впрочем, колкото до богословието на монофизитите – самото то е разновидност на елинизма, като неговите корени възхождат към ранната Александрийска традиция, така че лесно се съединяват с неоплатонизма. Защитниците на иконите напротив, твърдо стоят върху позициите на „историческото християнство”. Иконоборческият спор решава не само въпроса за иконите. А това обяснява остротата и непримиримостта, с която протича борбата. Въпросът, който е поставен, е не просто за християнското изкуство, но и за самото православие. Така или иначе, тази борба може да се осмисли само в перспективата на многовековната Auseinandersetzung [полемика] между християнството и елинизма. И двете партии са елинистично мислещи. Така че това е конфликт между християнския елинизъм и елинизираното християнство или, което е по-вероятно – между православието и синкретизма[53].

Единственото намерение на това кратко есе беше да повдигне един въпрос. Неговия окончателен отговор могат да дадат само по-нататъшните изследвания[54].

Превод: Борис Маринов

_____________________________

*Източници –  http://predanie.dveri.bg и Florovsky, G. “Origen, Eusebius, and the Iconoclastic Controversy” – In: Church History, 19, 2, 1950, p. 77-96. В поредицата Събрани съчинения на автора (The Collected Works, vol. 2, Belmont) заглавието на статията е “The Iconoclastic Controversy” (p. 101-119, 236-240). Превод на руски: „Ориген, Евсевий и иконоборческий спор” – В: Флоровский, Г. Догмат и история, М., 1998, с. 351-376. В настоящия превод са отчетени и бележките на руския редактор, които се превеждат с уточнението „бел. рус. ред.”. Първоначално този превод беше публикуван в: Флоровски, Г. Християнство и култура, София: „Православен калейдоскоп” 2006, с. 115-140. В „Живо Предание” текстът се публикува след нова редакция и коригиране на някои неточности, по-специално в бележките (бел. прев.).

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права

[1]. Успенский К. Н. Очерки по истории Византии, т. І, М. 1917, с. 237 сл. Книгата на Успенски по история на иконоборчеството, на която той се позовава, вероятно така и не е издадена.

[2].  Grégoire, H. Byzantium, ed. by Norman H. Baynes and H. St. L. B. Moss, Oxford 1948, p. 105. Всички статии в този сборник са писани преди Втората световна война.

[3]. Martin, E. J. A History of the Iconoclastic Controversy, London, s.t., p. 3-4.

[4]. Grégoire, H. Op. cit., p. 105.

[5]. Ostrogorsky, G. Studien zur Geschichte des byzantinischen Bilderstreites, Breslau 1929 (= HU, 5); Острогорский, Г. А. „Соединение вопроса о святых иконах с христологической догматикой в сочинениях православных апологетов раннего периода иконоборчества” – В: Сборник статей по археологии и византиноведению, издаваемый семинарием им. Кондакова, т. І, Прага 1927, с. 35-48; „Гносеологические основы византийского спора о святых иконах” – Пак там, т. ІІ, 1928, с. 47-51; “Les Débuts de la Querelle des Images” – In: Mélanges Charles Diehl, t. I, Paris 1930; Ladner, G. “Der Bilderstreit und die Künstlehren der byzantinischen und abendländischen Teologie” – In: Zeitschrift für die Kirchengeschichte, Bd. 50, 1931; “Origin and Significance of the Byzantine Iconoclastic Controversy” – In: Medieval Studies, 2, 1940; Lucas Koch, P. “Zur Theologie der Christus-ikone” – In: Benediktinische Monatschrift (Beuron), 19, 1937, 11/12; 20, 1938, 1/2, 5/6, 7/8; “Christusbild-Kaiserbild” – Ibid, 21, 1939, 3/4.

[6]. Кратка бележка (по всяка вероятност от В. Бенешевич) за непубликувания труд на Андреев се появява в Русский исторический журнал, 7, Петроград 1921, с. 215-218.

[7]. Така е озаглавена забележителната книга на Ерик Петерсон: Peterson, E. Der Monotheismus als politisches Problem: ein Beitrag zur Geschichte der politischen Theologie im Imperium Romanum, Leipzig: “Hegner” 1935.

[8]. Срв. Koch, P. L. “Christusbild-Kaiserbild” – In: Benediktinische Monatschrift (Beuron), 21, 1939, 3/4. Авторът се позовава много често на книгата на Андре Грабар L’Empereur dans l’art Byzantin (Paris, 1936).

[9]. По най-добър начин православното богословие на иконата е изложено в статиите на Лукас Кох.

[10]. Виж: Мелиоранский, Б. М. Георгий Киприянин и Иоанн Иерусалимский, два малоизвестных борца за православие в VІІІ веке, СПб. 1901; Ostrogorsky, G. Studien zur Geschichte…

[11]. Виж, например: Vasiliev, A. Histoire de l’Empire Byzantine, I, Paris 1932, p. 379: “Quant au parti de la cour et au haut clergé, on peut dire que ces fonctionnaires du gouvernement et évêques n’obéirent pas pour la plupart aux ordres de leur conscience, mais qu’ils professèrent les doctrines qui s’harmonisaient avec leurs crainte et leur ambitions” [Колкото до приближени на двора и висшето духовенство, може да се каже, че повечето от тези правителствени чиновници и епископи не слушат гласа на съвестта си, а си избират възгледи в съответствие със свои страхове и амбиции]. Тази гледна точка е широко разпространена в литературата.

[12]. Това особено подчертава А. Грегоар в своя отзив за “Studien” на Острогорски (Byzantion, 4, p. 765-771).

[13]. Срв.: Vernet, F. “Juifs (Controverses avec les)” – In: Dictionnaire de Théologie catholique, 8, 2, col. 1878 ss. и Der Nersessian, S. “Une Apologie des images du septième siècle” – In: Byzantion, 17, 1944-1945. Виж също: Frey, J. B. “La question des images chez les Juifs” – In: Biblica, 15, 1934.

[14]. Това мнение отдавна е станало общо място в литературата. От последните разработки виж, например: Dawson, C. The Making of Europe, London 1946, p. 136: „Зад това стоят не ясни формулировки на някаква богословска школа, а неясният и безформен дух на източното сектантство, отричащо напълно всякаква система на елинистическите принципи”. Срв.: Every, G. The Byzantine Patriarchate: 451-1204, London 1946, p. 105: „Иконоборческите разколи от периодите 730-786 г. и 815-843 г. не са между Изтока и Запада, а между азиатската партия в Константинопол и гръко-латинска в Гърция, Италия и Рим”.

[15].  Срв.: Ostrogorsky, G. Les Débuts de la querelle des images, p. 236: “Le rôle, joué au début de la querelle des images par le clergé iconoclaste d’Asie Mineure, tombe dans l’oublie dans les siècles suivants” [Ролята, която изиграват при възникването на спора клириците-иконоборци от Мала Азия, в последващите столетия е предадена на забвение]. Виж също: Мелиоранский, Б. М. Цит. съч.

[16]. Виж, например: Sweetman, J. M. Islam and Christian Theology, t. I, p. 1, London: “Lutterworth Press” 1945, p. 63: „По-скоро в това движение може да се види някакъв паралел на мюсюлманството” и нат.

[17]. Виж: Vasiliev A. Op. cit., p. 380.

[18]. Schwarzlose, K. Der Bilderstreit: ein Kampf der griechischen Kirche…, Gotha 1890, S. 77-78.

[19]. Обръщането към павликяните в този контекст няма основания, тъй като е повече от съмнително там въобще да е имало иконоборчески настроения, следствие от дуалистичните им предпоставки: А. Грегоар в Atti del V Congresso internazionale di Studi Bizantini, Roma 1936, p. 177 и неотдавнашното: Obolensky, D. The Bogomils, Cambridge 1949, p. 53. Виж в превода на български на Светослав Риболов: Оболенски, Д. Богомилите: студия върху балканското новоманихейство, София: „Златорог” 1998, с. 34 (бел. прев.).

[20]. Виж статията (1916 г.): Holl, K. “Die Schriften des Epiphanius gegen die Bilderverehrung” – In: Gesammelte Aufsätze zur Kirchengeschichte, II, Tübingen 1928, S. 351-387 и: Ostrogorsky, G. Studien zur Geschichte…, S. 61 ff.

[21]. Holl, K. Op. cit., S. 387, N. I: “An der Echtheit des Briefes hat nur Befangenschaft zweifeln können. Sprache, Standpunkt, Auffassung stimmen ganz mit dem unangefochtenen Eusebius überein. Wäre das Schreiben in einem späteren Jahrhundert gefälscht, so müsste die dogmatische Begründung schärfer gefasst sein” [Само пристрастен човек може да се съмнява в автентичността на посланието. Езикът, подходът, изложената гледна точка – всичко това с пълна очевидност сочи към Евсевий. Ако това беше фалшификация от по-късни векове, съдържащите се в писмото идеи биха имали по-ясни догматически обосновки].

[22]. Откъси от писмото на Евсевий са четени на Втория Никейски събор (787 година): Mansi 13, 313 или Hardouin 4, 406 [в руския превод: Деяния Вселенских Соборов, т. ІV, СПб. 1996, с. 561-562]. По-пълен текст (по Codex Regius 1980) публикува Буавен: Nicephorus Gregoras, Historia Byzantina 19, 3, 4 (възпроизведен у Мин: PG 149; и в CSHB 19, 2); Spicilegium Solesmense, ed. J. B. Pitra, t. I, p. 383-386 (като девета глава на Antirrheticus contra Eusebium на Никифор); виж също самия Евсевий у Мин (PG 20, 1545-1549) и Kirsch, J. P. Enchiridion, n. 471. Срв. Koch, H. Die altchristliche Bilderfrage nach den literarischen Quellen, Göttingen 1917 (= Forschungen zur Religion und Literatur des Alten und Neuen Testaments, Neue Folge, 10); Elliger, W. Die Stellung der alten Christen zu den Bildern in den ersten vier Jahrhunderten, Leipzig 1930 (= Ficker’s Studien über Christliche Denkmäler, Hf. 20).

[23]. Виж: Berkhof, H. Die Theologie des Eusebius von Caesarea, Amsterdam 1939.

[24]. В последните години богословието на преподобни Максим Изповедник привлича напрегнатото внимание на изследователите. Следва да бъдат споменати следните трудове: Balthasar, H. U. v. Kosmische Liturgie. Maximus der Bekenner: Höhe und Krise des griechischen Weltbilds, 1941 (второ, подобрено и допълнено издание – 1961 г.) [публикуването на руския превод започва от бр. 14 (1997 г.) на сп. Алфа и Омега]; Sherwood, P. “The Earlier Ambigua of Saint Maximus the Confessor” – In: Studia Anselmiana, 36, Romae 1955; Thunberg, L. Microcosm and Mediator: The Theological Anthropology of Maximus the Confessor, Lund 1965; Völker, W. Maximus Confessor als Meister des geistlichen Lebens, 1965. Своята ценност запазва и по-ранната монография на Сергей Л. Епифанович: Преп. Максим Исповедник и византийское богословие, Киев 1915.

[25]. Antirrheticus Liber adversus Eusebium et Epiphanidem на св. Никифор публикува кардинал J. B. Pitra в своя Specilegium Solesmense, t. I, 1852, p. 371-504; IV, 1858, p. 292-380. За съжаление основният богословски труд на патр. Никифор, Ἔλεγχος καὶ ἀνατροπή, все още не е публикуван. Последните изследвания, посветени на св. Никифор са: Visser, A. J. Nikephoros und der Bilderstreit, 1952; Alexander, P. J. The Patriarch Nicephorus of Constantinople, 1958.

[26]. Bigg, C. The Christian Platonists of Alexandria, Oxford 1913², p. 254.

[27]. In Joannem commentarium, 1, 9-10 – PG 14, 35-40. Ориген провежда рязка граница между плътското (или „историческо”) и духовното (или „вечно”) евангелие. Още преди Своето пришествие в плът Христос Се открива на подготвените, на съвършените представители на ветхото човечество – такива като Моисей или пророците, – явявайки им Своята слава по интелектуален (или „ноетичен”) начин. Сравнявайки или по-точно противопоставяйки двата Завета, той използва една и съща дума: ἐπιδημία – посещение, появяване и пребиваване сред хората. По такъв начин ноетическото откровение се поставя на едно ниво с историческата среща, а всъщност дори много по-високо от нея. Срв.: 2, 3 – col. 113: Пророци като Исаия, Осия, Йеремия срещат Логоса. Повечето християни, все пак, знаят само Христос, при това Разпнатия, „като мислят, че станалото плът Слово е и цялото Слово и като познават само Христос по плът”. В много случаи Ориген използва думите „Логос” и „Христос” като синоними.

[28]. In Joannem commentarium, 6, 2 – PG 14, 201 ss. Срв.: 1, 23 – col. 60: „И наистина блажени са тези, които в своята жажда за Сина Божи са достигнали все пак до това да не изпитват нужда от Него нито като от лекар, който изцелява болни, нито като от пастир, нито като от даващ изкупление, а Го жадуват като Премъдрост или Слово на Истината, или каквото друго подходящо име намерят тези, които дотолкова са съвършени, че могат да Го възприемат в най-добрите Му качества”.

[29]. Contra Celsum, 2, 69. „Истината за събитията, за които е записано че са се случили с Иисус, не може да бъде гледана изцяло само в текста и в историческия разказ, защото, за тези, които четат Библията по-умозрително, всяко събитие очевидно е и символ на нещо”. В действителност, Ориген е готов да отиде и още по-далеч. В Писанието има явни противоречия и някои исторически твърдения не могат да бъдат исторически достоверни. Обаче „духовната истина често бива съхранявана и в, така да се каже, тялото на материалната лъжа”. Ориген не осъжда писателите, „ако и понякога свободно да обръщат исторически факти и да ги изменят в полза на мистическите цели, които се стремят да достигнат”. Духовното следва да се поставя по-високо от материалното. Виж: In Joannem commentarium, 10, 3-4 – PG 14, 312-313. В крайна сметка за Ориген Библията е не толкова книга на свещената история, колкото колосална алегория, която трябва да бъде разбирана интуитивно.

[30]. In Joannem commentarium, 19, 1 – PG 19, 524 ss.

[31]. Contra Celsum, 3, 41: „Ние твърдим, че Неговото смъртно тяло и човешката душа, Която е в Него, са възвисени до най-великото достойнство не само чрез своето общение, но също и чрез своето съединяване и връзка с Него, така че чрез споделяне на Неговата Божественост те и са се обожествили”, а Неговото тяло „се е изменило в ефирно и Божествено”.

[32]. Contra Celsum, 2, 64; In Mattheum commentarium, 12, 30; 36 – PG, 13, 1050; 1066.

[33]. На това място в гръцкия оригинал стои цитат от книгата на св. прор. Исаия (53:2): „οὐκ ἔχει εἶδος οὐδὲ κάλλος” (в славянския превод на Библията: „не имяше вида, ни доброты”. Изразът „синовете човешки” е от следващия стих от св. прор. Исаия (така е и в славянския превод) (бел. рус. прев.). В българския синодален превод от 1925 г. същото място е преведено така: „Няма в Него ни изглед, нито величие” (бел. прев.).

[34]. Contra Celsum, 6, 77; cf. 4, 16 и 18.

[35]. Capita theologica, 2, 13 – PG 90, 1129-1132.

[36]. Contra Celsum, 1, 33: „Защо тогава да няма душа, която да взема тяло, което е напълно необикновено” или парадоксално (παράδοξον).

[37]. Contra Celsum, 2, 9; cf. In Joannem commentarium, 32, 17 – PG 14, 812-818.

[38]. Commentaria in epistolam ad Romanos, 1, 7 – PG 14, 852.

[39]. Homilia 15 in Jeremiam, 6 – PG 13, 436-437.

[40]. В най-новия български превод на текста на Новия Завет (Новият Завет на нашия Господ Иисус Христос: Нов превод от оригинала, С. 2002) цитираното място е преведено така: „… знаем, че когато стане явно, ще бъдем подобни на Него, защото действително ще Го видим” (1 Иоан. 3:2) (бел. прев.).

[41]. Homilia 29 in Lucam – PG 13, 1876: „… qui tunc homo fuit, nunc autem homo esse cessavit” [Който тогава е бил човек, вече е престанал да бъде човек].

[42]. Виж особено: Contra Celsum, 8, 17; 18: „Следователно, във всички онези, които, следвайки Божественото слово, сеят и утвърждават в своите души въздържание, праведност, мъжество, мъдрост, благочестие и други добродетели, тези добродетели са статуи, които те издигат. В техния образ на нас, както знаем, и подобава да почитаме първообраза на всички статуи – образа на невидимия Бог, образа на Единородния Син Божи… И всеки, които Му подражава според своите способности, издига статуя, съответстваща на образа на Твореца, защото в съзерцаването на Бога с чисто сърце става подобен на Него. И така, виждаме че всички християни се подвизават да издигат жертвеници и статуи, както ги описахме, но издиганото от тях не е безжизнено и не е безчувствено” и т. н.; срв. 7, 66: „Всички, които се вглеждат в порочните творби на живописците, скулптурите и художниците, пребивават в тъмнина и са се укрепили в нея, защото не желаят да обърнат поглед нагоре и да се въздигнат в умовете си от всички видими и чувствени предмети към Твореца на всичко, Който е Светлина”. Виж: Elliger, W. Op. cit., S. ІІ ff.; Koch, H. Op. cit., S. 19 ff.

[43]. Orationes pro sacris imaginibus, 3, 21 – PG, 94, 1341AC.

[44]. Деянията на иконоборческото „съборче” от 754 г. са четени на Седмия вселенски събор през 787 г.: Mansi 13, 276 [превод на руски в: Деяния Вселенских Соборов, т. 4, с. 544 (бел. рус. прев.)].

[45]. Bréhier, L. “La Querelle des images” – In: Histoire de l’Église depuis les origines jusqu’à nos jours, ed. A. Fliche, V. Martin, Vol. V, Paris 1947.

[46]. Определението на Втория никейски събор виж в: Mansi 13, 373 ss. Превод на български в: Православен катехизис и Послание на източните патриарси за православната вяра, съст. Т. Коев. С. 1991, с. 234 и в Стоядинов, М. Символите на Църквата, ВТ: „Праксис” 2006, с. 112-116 (бел. прев.).

[47]. Σύωταγμα τῶν θείων καὶ ἱερῶν κανόνων, ὑπὸ Ράλλη-Ποτλῆ, τ. 2, Ἀθῆναι, 1852, σ. 492-495. Превод на български в: Правилата на св. Православна църква с тълкованията им, т. ІІ, С. 1913, с. 334-337 (бел. прев.).

[48]. Правило 82 е четено на Седмия вселенски събор. Илия, „най-достопочтеният протоиерей в светейшата Влахернска църква на нашата Владичица Богородица”, прочел пред събора това определение, казва: „Тази хартия, подписана от отците на Шестия събор, е била за мен нещо божествено; тя ме приведе към православната вяра”. Виж: Деяния Вселенских Соборов, т. 4, СПб. 1996, с. 434-435 (бел. рус. прев.).

[49]. Vita Plotini, 1.

[50]. Enneades, 5, 8, 8. Превод на български от Цочо Бояджиев: Плотин Енеади, София: „Изток-Запад” 2005. Виж с. 578-579 (бел. прев.).

[51]. Ibid. 2, 9, 18. Цит. по българския превод – с. 195 (бел. прев.).

[52]. Acta Joannis, 26-29. Bonnet, M. Acta Apostolorum Apocrypha, II, 1, Leipzig 1898 (ново издание: Darmstadt, 1959); английски превод в: The Apocryphal New Testament, ed. M. James, Oxford 1924. Този документ отнасят във времето не по-късно от средата на 2 в. „Деянията” са четени на иконоборческото „съборче” от 754 година. Виж: Mansi 13, 168ss. За използването на този апокриф от иконоборците споменава и св. патр. Фотий – Bibliotheca, cod. 114. Във френското издание на „Библиотека” (Photius Bibliothèque, 1-8, Paris 1959-1977) преводачът Рене Анри (René Henry) прави към даденото място от 114 книга странен коментар. Френският превод на текста на св. Фотий звучи така: “Aux yeux des Iconoclastes, il semble, dans les ActesdeJean, prendre parti contre les Images” [По мнението на иконоборците, книгата „Деяния на Иоан” се изказва против иконите] (Vol. 2, p. 85). Анри не дава бележка под черта с указание за откъса от „Деяния”, който се има предвид, а в “Notes complèmentaires” пише: „Аз не намерих подходящото място, за да го цитирам. Струва ми се, може да се предположи, че иконоборците са използвали за свои цели твърдението от „Деяния на Иоан” за това, че разпнатият не бил самият Христос” (p. 214) (бел. рус. прев.).

[53]. Виж и интересната книга: Ivánka, E. v. Hellenisches und Chrisliches im Frühbyzantinischen Geistesleben, Wien 1948. За иконоборчеството става дума на с. 105 сл.

[54]. Ориген остава противоречива фигура. Даването на цялостна картина на неговите богословски възгледи е извън задачите на това есе. Искаше ни се само да покажем, че някои аспекти от неговото богословие са били в състояние да подпомогнат възникването и развитието на иконоборческата мисъл. За тази именно конкретна цел тук бяха събрани цитати от съчиненията на Ориген. С изводите от настоящата статия се съгласява проф. Пол Аликзандър. Виж: Alexander, P. J. “The Iconoclastic Council of St. Sofia (815) and its definition (Horos)” – In: Dumbarton Oaks Papers, 7, p. 37-66.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.