Категория: Библеистика

 „И видях ново небе и нова земя…“ (Откр. 21:1). Есхатологията като преобразяване на творението*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ева Ковачева

Резюме:

В настоящото изследване се разглеждат стихове от Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, в които се говори за „ново небе“ и „нова земя“, и се отговаря на въпросите за какъв „нов свят“ става въпрос в тях, къде, кога и как той ще се реализира, както и кои са предпоставките за появата му, в която връзка се изясняват още понятията „време“ и „пространство“ според библейското схващане.

Ключови думи: ново небе, нова земя, Свещено Писание на Стария и Новия Завет, есхатология

„And I saw a new Heaven and a new Earth…“ (Rev. 21:1)

The Eschatology as a transformation of the creation

Еva Kovacheva

Abstract:

In the present study are considered verses from the Holy Scriptures of the Old and New Testaments, that speak of a „new heaven“ and a „new earth“and answer the questions what kind of „new world“ it is, when, where and how it will be realized, as well as the prerequisites for this, and the concepts of „time“ and „space“ according to the biblical understanding are also explained in this connection. 

Keywords: new heaven, new earth, the Holy Scriptures of the Old and New Testaments, eschatology

„И видях ново небе и нова земя, защото предишното

небе и предишната земя бяха преминали…“ (Откр. 21:1)

Въведение

В Свещеното Писание на Стария и Новия Завет се срещат стихове, в които се говори за нов свят, в който няма да има повече ни писък, ни вопъл, нито болка, нито страдания и смърт; в него няма да се водят войни между народите и никой няма да се учи на война; между самите хора, както и между хората, животните и тварите ще цари пълен мир; никой човек или животно няма да причинява вреда на друг човек или животно; на „новото небе“ и „новата земя“ ще обитава правда и истина; хората ще се радват на дългоденствие, молитвите им ще се чуват веднага от Бога; Божиите закони ще бъдат написани в мислите и вложени в сърцата им; Сам Бог ще бъде с тях. Според старозаветните пророци и според светите апостоли на Иисус Христос тази действителност ще се реализира когато хората „познаят Господа“ (Ис. 11:9; Евр. 8:10-11). Целта на настоящото изследване е да се отговори на въпросите за какъв „нов свят“ се говори в книгите на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, къде, кога и как той ще се реализира, както и кои са предпоставките за появата му, в която връзка се изясняват още понятията „време“ и „пространство“ според библейското схващане.

Изложение

Текстовете в Свещеното Писание на Стария Завет, в които се говори за „ново небе“ и „нова земя“ са: „Защото ето, Аз творя ново небе и нова земя и предишните няма вече да се споменуват, нито наум ще дойдат. А вие ще се веселите и ще се радвате вовеки за това, което Аз творя; защото ето, творя Иерусалим за веселие, и народа му – за радост. И ще се радвам за Иерусалим и ще се веселя за Моя народ; и няма вече да се чува в него глас от плач и глас от писък. Там няма да има вече малолетен и старец, който да не достига пълните си дни…И ще съграждат къщи и ще живеят в тях, ще садят лозя и ще ядат плодовете им. Няма да градят, за да живее друг, няма да садят, за да яде друг; защото дните на народа Ми ще бъдат като дните на дърво, и Моите избрани дълго ще се ползуват с изделието на ръцете си. Няма да се трудят напразно и да раждат деца за скръб; защото ще бъдат семе, благословено от Господа, и потомците им с тях. И преди те да са повикали, Аз ще отговоря; те още ще говорят, и Аз вече ще ги чуя. Вълк и агне ще пасат заедно, и лъвът ще яде слама като вол, а за змията прахът ще бъде храна: те не ще причиняват зло и вреда по цялата Ми света планина, казва Господ“ (Ис. 65:17-25). Други подобни текстове са: „Ще прековат мечовете си на орала и копията си – на сърпове: народ против народ не ще дигне меч, и няма вече да се учат на война“ (Мих. 4:3); „Тогава вълк ще живее заедно с агне, и леопард ще лежи заедно с козле; теле, лъвче и вол ще бъдат заедно, и малко дете ще ги кара. Крава ще пасе с мечка, малките им ще лежат заедно, и лъвът ще яде слама като вола. Младенец ще играе над аспидина дупка, и дете ще протегне ръката си към змийно гнездо. Не ще правят зло и вреда по цялата Ми света планина, защото земята ще бъде пълна с познаване Господа[1], както водите пълнят морето“ (Ис. 11:6-9). Други още текстове са: „В начало Ти (Господи) си основал земята, и небесата са дело на Твоите ръце; те ще загинат, а Ти ще пребъдеш; всички те като дреха ще овехтеят, и като наметало Ти ще ги промениш, – и ще се изменят“ (Пс. 101:26-27); „Праведниците ще наследят земята и ще живеят на нея вечно“ (Пс. 37:29); „Той е…вложил вечността в сърцето им“ [на хората][2] (Екл. 3:11).

Стихове в Новия Завет с подобно значение са: „Блажени кротките, защото те ще наследят земята“ (Мат. 5:5); „Но ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда“ (2 Петр. 3:13); „…самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии“ (Рим. 8:21); „ще вложа законите Си в мислите им, и в сърцата им ще ги напиша, и ще бъда техен Бог, а те ще бъдат Мой народ. И няма да учи всеки ближния си, и всеки брата си, думайки: познай Господа; защото всички, от малък до голям, ще Ме знаят“ (Евр. 8:10-11; парал. Евр. 10:16-17); „И видях ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха преминали, и морето вече го нямаше. Тогава аз, Иоан, видях светия град Иерусалим, нов, слизащ от Бога, от небето, стъкмен като невеста, пременена за своя мъж. И чух висок глас от небето да говори: ето скинията на Бога с човеците, и Той ще живее с тях; те ще бъдат Негов народ, а Сам Бог ще бъде с тях – техен Бог. И ще отрие Бог всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; ни жалейка, ни писък, нито болка няма да има вече, защото предишното се мина. И Седящият на престола рече: ето, всичко ново творя. И ми казва: напиши, защото тия думи са истински и верни“ (Откр. 21:1-5).

Понятието „есхатология“ произхожда от гръцката дума „τὸ ἔσχατον“ (есхатон) -„последното“, „краят“ и означава буквално „учение за последните неща, за последното време“ (Koenen, 2007, 1). Едно друго определение гласи: „Есхатологията изследва окончателния край на нещата, последната развръзка на цялото творение“ (Walls, 2008, 4). Съществуват две представи за есхатология – линейна  (хоризонтална) и вертикална. Според линейната представа за есхатология, предсказаните в Свещеното Писание събития за победата на доброто над злото, за настъпването на Второто пришествие на Христос, спасението на душите и влизането в рая ще се случат в едно неопределено бъдеще, измервайки се с времето, което не е известно никому освен на Бог-Отец (Мат. 24:36). С „вертикално“ разбиране на есхатологията, която се нарича още и „настояща“[3] се обозначава представата за окончателното вътрешно на света време на спасение: очаква се не края на времето, а един обрат (смяна, преход)[4] във времето, който води до завършеност (съвършенство) на творението; не един друг свят, а този свят по друг начин; не живот на небето, а реализиране небето на земята; не край на времето, а край на страданията и греха в едно време без край (Koenen, 2007, 1). Според автора на настоящето изследване, тъй като постигането на крайната цел – постоянното и трайно единение на душата с Бога, Който е вечен, се осъществява вътре в самия човек чрез духа, а това е възможно винаги, на всяко място и във всяко време, защото зависи от човешката свободна воля, стремеж, усилия и резултати в тази посока (мисли, чувства и дела, чистота на сърцето, развити и приложени добродетели), както и от Божията благодат, се обяснява, защо крайната цел, с която се занимава есхатологията, се свързва с настоящето като постоянна възможност. Както и поради това, че Бог е дух (Иоан 4:24), че Той е вечен и стои над времето и пространството, става ясно защо когато човекът заживее „в Духа“ (1 Петр. 4:6; Рим. 8:9; Гал. 5:25), което означава „в Бога“ и стане „един дух с Господа“ (1 Кор. 6:17; Гал. 2:20), и Светата Троица започне да обитава трайно в него (Иоан 14:23; Рим. 8:9-10), времето спира да съществува за човека и той навлиза във вечния Божествен живот. Във Второто послание на св. ап. Павел до Коринтяни направо се посочва, че който е „в Христос“, той е „нова твар“ (ново творение): „И тъй, който е в Христа, той е нова твар; древното премина; ето, всичко стана ново“ (2 Кор. 5:17).

Тезата, която се поставя, е че в стиховете, които се цитират в настоящето изследване от Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, не  се говори за свършек на света, нито за неговото унищожение, а за преобразяване на цялото творение – човек, животни и природа. Външното преобразяване на света ще стане тогава, когато човекът се освободи от греха (Рим. 8:21), вътрешно се обнови (2 Кор. 4:16; Еф. 3:16), „познае Господа“ (Евр. 8:10-11; парал. Евр. 10:16), съедини се (трайно) с Него и Бог заживее в него (Иоан 14:23; Рим. 8:9-10; Откр. 21:3,17,22). По друг начин също изразено: когато духът поеме ръководството в човека (Гал. 5:22-25) над егото му (личните чувства) и делата на плътта (Гал. 5:16-21). Последното означава още, човек да мисли, чувства и действа към всичко и всички по подобие на Христос (Иоан 4:12; 1 Иоан 2:6; 3:2,3,7; 1 Кор. 2:16; Фил. 2:5), и неговата воля стане едно с Божията воля (Мат. 6:10), тогава той става като втория Адам в новосътворения свят. Изменението вътре в човека и ставането му „син Божий“ води до външно изменение както на неговата физическа природа, така и на цялото творение – на реалността около него „тук и сега“, за което се говори в Гал. 4:3-7 и Рим. 8:9-23. Следователно „новият свят“ ще дойде първо отвътре, а после отвън. Външното преобразяване на света ще е следствие на вътрешно преобразения човек (Рим. 12:2; Еф. 3:16-17). „Новото небе“ и „новата земя“, които се творят сега, се отнасят за човека. „Новото небе“ е висшето начало в човека, красивото и разумното в него. За да влезе в този нов свят, човекът трябва да е абсолютно съвършен и притежава качествата на Христос (Гал. 4:19) и плодовете на Духа (Гал. 5:22-23). В тази връзка се намират според автора на изследването и стиховете от Свещеното Писание, в които се говори за есхатологията като настояще (Лук. 23:43; Деян. 2:15-21; Евр. 4:7,11,14,16; 6:19; 10:19-22; Откр. 22:2,7,10,12,16-17,20).

В подкрепа на представената теза, ще се представят някои тълкувания на свети отци на Църквата, твърдения на видни теолози, съвременни автори, както и ще се цитират, сравнят и анализират още други стихове от Свещеното Писание, които според автора се намират в тази връзка.

Св. Юстин (Попович) се спира в своя труд „Догматика на Православната църква. Есхатология“ върху стиха от книга Откровение на св. ап. Йоан Богослов, в който стих се споменава, че „не ще вече да има време“ (Откр. 10:6), след което обяснява за него, че това означава, че времето в даден момент по някакъв тайнствен начин ще потъне във вечността, т. е. ще спре да съществува и свързва този момент конкретно с деня на Второто Христово пришествие (Попович, 2014, 114). За Второто Христово пришествие пък се узнава от 2 Петр. 1:19, че то ще изгрее като светлина вътре в човека (вж. Ковачева, 2022, 100-110). Св. Юстин (Попович) твърди, че когато се говори за „края на света, лежащ в зло“, не трябва да се разбира неговото унищожаване, а преобразяване: „Сам Спасителят говори много за края на света…Той говори за края на света като за жътва, а жътвата означава не унищожаване, а събиране на зрелите класове, вършитба и веене, при което пшеницата се отделя от плевелите (Мат. 13:39-42; Откр. 14:15). Краят на света, наричан от Спасителя и свършек на века…означава край на злото, греха и смъртта в богосъздадената природа, край на света в сегашния му облик. Според боговдъхновените думи на светия апостол, преминава образът на тоя свят (1 Кор. 7:31), тоест преминава образът на света, в който доброто е смесено със зло, смъртта – с безсмъртие, но не преминава богосъздадената същност на света, за която Бог, след като я е създал, е казал, че тя е твърде добра (Бит. 1:31)“ (Попович, 2014, 186). Той цитира блаж. Августин според когото също „този свят ще премине не в смисъла на пълно унищожение, а вследствие на изменение на нещата…Затова и апостолът казва: Преминава образът на тоя свят (1 Кор. 7:31). Ще бъде унищожен образът му, а не природата“ (Попович, 2014, 185). Според посочения автор от „огнения Апокалипсис“ на св. ап. Петър изложен във Второто му съборно Послание гл. 3 (вж. по-конкретно: 2 Петр. 3:7,10,12)[5] става ясно, че от вселенския пожар, в който злото ще изгори, ще произлязат новото небе и новата земя, на които обитава правда (2 Петр. 3:13), което означава според него, че на новото небе и новата земя няма да има нито неправда, нито зло, нито грях, нито болести, нито смърт, тъй като всичко това ще бъде изгорено от огън и богосъздадената същност на природата, пречистена от Божествения огън, ще заблести с нова неописуема красота. Краят на стария свят ще бъде придружен от катаклизми, земетресения и конвулсии на природата, тъй като злото неистово ще се бори да остане още в него (Попович, 2014, 186). Това, че цялата тази космическа катастрофа ще завърши с преобразяване, а не с унищожаване на света, се вижда и от факта според същия автор, че светият апостол сравнява края на света с потопа. Потопът не е унищожил света, а само го е умил от калта на греха и злото и го е обновил (2 Петр. 3:6,7) (Попович, 2014, 188). Според автора на настоящето изследване думата „огън“ в изложените стихове в „огнения Апокалипсис“ на св. ап. Петър (2 Петр. 3:7,10,12) не трябва да се разбира в буквален смисъл като „огън“ или „пожар“, а става въпрос за „Божествените енергии“, тъй като те се описват и на други места в Свещеното Писание също като огън: „понеже Господ, Бог твой, е огън, който пояжда“ (Втор. 4:24), „нашият Бог е огън, който изтребя“ (Евр. 12:29) и др. (срв. още: Евр. 10:27; Изх. 24:17; Чис. 11:1; 16:35; Втор. 9:3; Пс. 50:3; 97:3; Ис. 66:15; Дан. 7:9; Деян. 2:3; 2 Сол. 1:8). Св. Юстин (Попович) се изразява в цитирания от него текст по подобен начин като го нарича „Божествен огън“. Руският тълкувател на книга „Откровение на св. ап. Йоан Богослов“ – Н. Орлов, набляга в разбирането на стиховете Откр. 21:1 във връзка с 2 Петр. 3:13 главно върху качествата на огъня. Според него огънят е символ не толкова на разрушение и унищожение, колкото на очистване и освещаване (Орлов, 1999, 503). Друг руски тълкувател на книга Откровение – архиеп. Аверкий пояснява: „Това обновление на небето и земята ще се състои в преобразуването им с огън и в новите форми и качества, но не в промяната на самата същност. Морето като символ на непостоянното и вълнуващото се, ще изчезне“ (Аверкий, 1991, 78). Архиеп. Димитрий (Вознесенский) се позовава на изказването на блаж. Августин в неговото съчинение за „Божия град“ (Августин, 2008, ХХ, 16), че „Посредством този всемирен пожар качествата на тленните елементи, които формират нашите тленни тела напълно ще погинат и природата ни ще приеме такива качества, които, посредством една прекрасна трансформация, ще хармонират с нетленните тела, така че когато самият свят бъде обновен, той ще бъде напълно подходящ за хората, самите те обновени в тяхната плът в нещо по-добро“ (Вознесенский, 1935, 319).

Св. Юстин (Попович) обяснява за св. ап. Павел, който с голяма надежда възглася благата вест за освобождаването на творението от греха и смъртта, за обновяването и преобразяването му чрез действието на Божията благодат и чрез благодатно-добродетелните Божии чеда – светли и свети Христови братя, за което привежда следните стихове от Посланието му до римляни: „Па и тварите с нетърпение ожидат прославянето на синовете Божии, защото тварите се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, Който ги покори, с надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии. Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега; и не само те, но и ние сами, които имаме начатъците на Духа, и ние сами стенем в себе си, очаквайки осиновение – изкупване на нашето тяло“ (Рим. 8:19-23). Св. Юстин (Попович) тълкува тези стихове, че с грехопадението си човек увлича след себе си цялата природа и я предава под робство на греха и смъртта и цялото богосъздадено творение непрестанно въздиша и тъгува, очаквайки освобождението си от робството на греха и смъртта, което Господ Иисус Христос ще му подари в последния ден с Богочовешкото домостроителство на спасението, като го преобрази в ново небе и нова земя, на които обитава правда: „И видях ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха преминали…“ (Откр. 21:1) (Попович, 2014, 188-189). В потвърждение на казаното от него той привежда следното изказване от св. Ириней Лионски: „Богочовешката истина за преображението на природата непрестанно живее…нито веществото, нито същността на творението се унищожават – понеже Създалият е истински и верен – а преминава образът на тоя свят, тоест това, в което е извършено престъплението…А когато този образ премине и човек се възобнови и укрепне за нетлението така, че да не може вече да остарява, тогава ще има ново небе и нова земя, на които ще пребъдва новият човек“ (Попович, 2014, 189). От тълкуванието на св. Йоан Златоуст върху Рим. 8:21 св. Юстин (Попович) заключава за зависимостта на творението от състоянието на човека, че освобождението на творението от робството на тлението означава, че то няма вече да бъде тленно, а ще съответства на благообразието на човешкото тяло. Както творението е станало тленно, когато тялото на човека е станало тленно, така и тогава, когато тялото на човека стане нетленно, и творението ще го последва и ще стане съответстващо на него (Попович, 2014, 190). В подкрепа на казаното от него за връзката между човека, природата и тварите, той добавя още: „…природата по същността на живота си зависи от човека и винаги се движи строго в съответствие с човека…падението на човека бе същевременно и падение на природата (Рим. 8:19-23; Бит. 3:17,18)…и оттогава човекът и природата, като двама сиамски близнаци, ослепени…и умъртвени от една и съща смърт, заедно падат, и заедно стават…“ (Попович, 2014, 183). Същият автор се опира още на св. Епифаний Кипърски, който твърди, че по време на последния пожар, за когото св. ап. Петър говори в неговия „огнен Апокалипсис“ (2 Петр. гл. 3), небето и земята няма да се превърнат в първоначалния хаос и няма да бъдат напълно унищожени, а само ще се обновят, след което земята ще продължи да бъде обиталище, но обиталище много по-съвършено и за най-съвършени жители (Попович, 2014, 190). Учението за преобразяването на природата, св. Юстин (Попович) посочва, че е установено в чл. 11 от определенията на Пети Вселенски събор, в който член едновременно се отхвърля съществуващото друго схващане според което „последният съд означава пълно унищожаване на телата, и че краят на всичко ще бъде някаква (митична) нематериална природа (άυ λος φύσις), както и че в бъдещия свят няма да има нищо материално, а само гол ум (γυμνὸς νου̃ς)“ (Попович, 2014, 191). Той привежда в тази връзка стиха от св. ап. Павел в Посланието му до коринтяни: „всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим“ (1 Кор. 15:51), което свързва с преобразяването на „душевните тела“ в „духовни“ според (1 Кор. 15:44) (Попович, 2014, 192). „Всеобщото възкресение се състои в това, че мъртвото не просто ще се съживи, но и ще се обезсмърти и никога повече не ще умре…човешкото тяло ще влезе в живот, който не ще има край“, за което той се позовава на стиха от св. ап. Павел „защото това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното – да се облече в безсмъртие“ (1 Кор. 15:53) (Попович, 2014, 192-193). Св. Юстин (Попович) обобщава, че според Свещеното Писание вечния живот на хората ще настъпи като резултат от близостта на душите им до Бога и общението им с Него, за което дава препратка към стиха „и така винаги с Господа ще бъдем“ (1 Сол. 4:17; срв. Иоан. 14:23), от живота им „в Христа“, живеейки „в Него“ и „чрез Него“, и по този начин охристовявайки се, охристоличавайки се, ставайки христолики, ще бъдат „подобни Нему“ (1 Иоан. 3:2) (Попович, 2014, 211-212). Към казаното той добавя като предпоставка и „проявата на добродетелите“, тъй като пребиваването в добродетелите според него е едно и също с пребиваването в Господа: „Като пребиваваме…в добродетелите, ще пребиваваме в Самия Господ, понеже Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него (1 Иоан. 4:16) (Попович, 2014, 212). От изложените твърдения се вижда, че цитираният автор свързва „вечният живот“ с „единението с Господа“, с „пребъдването в Бога“ и с проявата на добродетелите, в подкрепа на което той привежда още следните стихове: „да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно …Аз съм в тях, и Ти в Мене (Иоан. 17:21,23) (Попович, 2014, 212). От автора на настоящето изследване се добавя към изложените от св. Юстин (Попович) още и намиращия се в това отношение също стих: „..ако тия добродетели ги има у вас и се умножават, те не ще ви оставят празни, нито безплодни в познаването Господа нашего Иисуса Христа“ (2 Петр. 1:8). От цитирания текст става видна пряката връзка, че чрез изявата на добродетелите на дело става „познаването на Господа“. Освен това от предходния на него стих (2 Петр. 1:7) става още ясно, че св. ап. Петър поставя любовта най-високо от всички изброени преди това добродетели, включително по-високо от братолюбието, тъй като тя е към всички и всичко без ограничения, за разлика от братолюбието, което се проявява само към себеподобните. Според Юстин (Попович) с безгрешното си и безсмъртно тяло хората ще бъдат подобни на тялото на Христовата слава (Фил. 3:21), ще общуват с ангелите като със свои свети братя, като деца на един баща, те чрез Господа Христа в Светия Дух ще бъдат помежду си благодатни братя, жители на един дом (Иоан. 14:2), в която връзка завършва накрая със стиха „Бог ще бъде всичко у всички“ (1 Кор. 15:28) (Попович, 2014, 212-213).

Прочетете още “ „И видях ново небе и нова земя…“ (Откр. 21:1). Есхатологията като преобразяване на творението*“ →

Апостолският събор и спорът между светите апостоли Петър и Павел в Антиохия*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит Методий

В посланието си до Галатяни, след като доказва, че неговата благовестническа дейност от самото на­чало и в продължение на 17 години (Галатяни 1:3, 2:13-14-17) е била в пълен унисон с проповедта на ос­таналите апостоли, св. апостол Павел в подкрепа на своите доказателства, привежда и един интересен спор между него и св. апостол Петър, който станал в Антиохия, столица на то­гавашна Сирия. За този случай ни­къде другаде в Писанието нищо не е казано. Ето какво разказва св. апостол Павел:

„А когато дойде Петър в Антиохия, аз му се лично опрях, защото се бе изложил на осъждане. Понеже, пре­ди да пристигнат някои от Якова, той ядеше заедно с езичниците; а когато те дойдоха, почна да се спо­таява и да страни, като се боеше от обрязаните. Заедно с него лицемере­ха и другите юдеи, тъй че дори и Варнава се увлече от лицемерието им. Но когато видях, че те не по­стъпват право по евенгелската исти­на, казах на Петър пред всички: ако ти, бидейки юдеин, живееш по езически, а не по юдейски, защо ка­раш езичниците да живеят по юдейски? Ние по природа сме юдеи, а не грешници от езичниците; обаче, като узнахме, че човек се оправдава не чрез дела по закона, а само чрез вяра в Иисуса Христа, и ние повярвахме в Христа Иисуса, за да се оправ­даем чрез вярата в Христа, а не чрез дела по закона; защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя плът… Защото, ако чрез закона е оправданието, тогава Христос на­празно умря“ (Галатяни 2:11-21).

Както виждаме – силни аргу­менти и остро изобличение, което апостол Павел прави на апостол Петър пуб­лично, в присъствието на християни от евреи и езичници, на обрязани и необрязани, на фанатични привър­женици на обрязването като уж абсолютно необходимо за спасението, макар да е пределно ясно, че то съв­сем не е необходимо, напротив: като несъвместимо с благодатта, то трябва да бъде изоставено.

За да ни бъде ясно какво собствено е станало между двамата апостоли, необходима е кратка предистория.

След обръщението си от бивш гонител на Христа, апостол Павел вед­нага (Деяния на светите апостоли 9:20) започнал усърдно да проповядва в Дамаск, а след това и в Иерусалим, че Иисус е Син Божи, обещаният Месия. Но и на двете места озлобените юдеи правят за­говор да го убият (Деяния на светите апостоли 9:23-26), поради което апостолите, за да го предпазят от покушение, го изпращат в родния му град Tapс. Оттам апостол Варнава го довежда в Антиохия, където в продължение на цяла го­дина те развиват плодотворна мисио­нерска дейност (Деяния на светите апостоли 11:22-26). Трябва да отбележим, че малко преди това, чрез особено откровение, дадено на апостол Петър, бил приет в Църквата първият християнин от езичниците – стотникът Корнилий (Деяния на светите апостоли 10-та глава). От този момент християнството бързо се разпространило между езични­ците в съседните на Юдея области. Изключителна заслуга за това имали апостолите Павел и Варнава. След едногодишната им проповедническа дейност в Антиохия, те предприели мисионерски пътувания до Кипър (родното място на Варнава – Деяния на светите апостоли 4:36), Пергия, Икония, Галатия, Киликия и други съседни провинции в Сирия и Мала Азия, но навсякъде срещали голяма съпротива от юдействащи християни, идващи от Иеру­салим, които им създавали затруд­нения, нанасяли им жестоки побоища и ги гонели от един град в друг. Завърнали се от първата си обиколка в Антиохия, те сварили там голямо смущение между християните, защото малко преди това от Иерусалим пак дошли юдействащи християни, които казвали на своите антиохийски единоверци от езичниците: „Ако не се обрежете по обряда Моисеев, не можете се спаси“ (Деяния на светите апостоли 15:1). Това наложило апостолите Павел и Варнава, заедно с група от братята-християни, да заминат за Иерусалим, за да обменят мисли с другите апо­столи по този силно вълнуващ ги въпрос. Апостол Павел получил за това и особено откровение (Галатяни 2:2), по силата на което взел със себе си и апостол Тит, в качеството на свой особено доверен сътрудник. Апостол Павел го обичал с нежна любов и, познавайки неговите способности, по него из­пратил първото си послание до Коринтяни, като го и натоварил с трудната задача да уреди случая с коринтския кръвосмесник (1 Коринтяни 5-та глава). Апостол Павел го очаквал с го­лямо вълнение да се завърне и много се зарадвал, когато Тит му съобщил, че случаят е уреден благополучно – чрез разкаянието на грешника и на цялото коринтско общество (2 Коринтяни 2:13, 7:6, 13-15). Тит бил чист елин и бил приел Христа, без да е бил предварително еврейски прозелит, поради което и не е бил обрязан. Точно такъв сътрудник бил нужен на апостола за събора, тъй като самият той и Варнава, като евреи, били обрязани.

Ел Греко, Св. св. апостоли Петър и Павел, 1592, Ермитаж

В Иерусалим апостолите Павел и Варнава, заедно с останалите чле­нове на делегацията, били приети с радост „от църквата, апостолите и презвитерите“, сиреч от цялото хри­стиянско общество, пред което вероятно нееднократно те разказ­вали „всичко, що Бог бе сторил с тях и как отвори вратата на вярата за езичниците“ (Деяния на светите апостоли 15:4). Освен това апостол Павел изложил „насаме на най-видните“ апостоли благовестието, което проповядва между езични­ците, за да чуе тяхната преценка, та „да не би някак“ напразно да тича, или да е тичал, тоест да не би в някой отделен случай да не е бил прав, или изобщо изцяло да е на погрешен път. Разбира се, тази преценка е била нужна не на самия апостол Павел, който бил приел апостолското достойнство „не от човеци, нито чрез човек, а чрез Иисуса Христа и Бога Отца“ (Галатяни 1:1), за великото дело, за което той е бил предизбран от утробата на майка си (Галатяни 1:15), като „избран съд“ да понесе името на Господ Иисус „пред народи, царе и синове израилеви“ (Деяния на светите апостоли 9:15) и което за него означавало „да бъде, или да не бъде[1]“. Право казва един мислител, че „пристига­нето на Павел в Иерусалим и свик­ването на събора представлява една от най-тържествените страници в историята на християнството. Пред­стояло да бъде премахнато едно страшно недоразумение, и от успеха на тази задача зависело всичкото бъдеще на човечеството[2]“. „Най-видните апостоли“ били трима: Яков, наричан „праведният“, брат Госпо­ден и пръв иерусалимски епископ; след това Кифа, тоест Петър, и тре­ти – любимият ученик на Спаси­теля – апостол Иоан. Апостол Яков не бил от числото на дванадесетте, както и апостол Павел не е бил от тях. Но както апостол Яков се ползвал с авторитет, равен на авторитета на дванадесетте, със същия авторитет се ползвал и апостол Павел. Затова последният нарочно поставил името на апостол Яков пред това на апостол Петър. Апостол Яков бил голям постник и строг изпълнител на Моисеевия закон, поради което юдействащите ревнители обичали да го считат за свой водач (срв. „някои от Якова“ – Галатяни 2:12), но това било едно недоразумение, както ще видим. Според израза на св. апостол Павел, тримата „най-видни“ били „смятани за стълбове“ на Църквата (Галатяни 2:9). След като изслушали доклада на апостол Павел, тримата апос­толи намерили изповеданието на вя­рата му, както и благовестието между езичниците, напълно съгласни с еван­гелската истина. „Те нищо не ми прибавиха“, казва апостол Павел. „На­против, като видяха, че мене е по­верено да благовестя на необрязаните, както Петру – на обрязаните (понеже Оня, Който помогна на Петър в апостолството между обряза­ните, помогна и на мене между езич­ниците) и като узнаха за дадената на мене благодат, Яков, Кифа и Иоан, смятани за стълбове, подадоха на мене и на Варнава ръка за общуване, за да отидем ние при езичниците, а те – при обрязаните, като само ни поръчаха да помним сиромасите, кое­то се и постарах да изпълня точно“ (Галатяни 2:6-10).

И така, след този доклад, тримата „най-видни апостоли“ решават да се свика събор, който да вземе решение по този наболял въпрос. Понеже в този събор взели участие всички апостоли, той се нарича „Апостол­ски“. Той станал в 51-ва година.

Прочетете още „Апостолският събор и спорът между светите апостоли Петър и Павел в Антиохия*“ →

Св. апостол Петър в Новия Завет – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Христо Н. Гяуров

„Блажен си Ти, Симоне, син Ионин:– казал Спасителят на апостол Петър след не­говото изповедание, – защото не плът и кръв (σάρξ καί αίμα) ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата“ (Матей 16:17). Апостол Петър бил син на Иона (срв. Иоан 1:42); името Иона произлиза от името Иоан[9]. Иисус Хрис­тос облажава апостол Петър за неговото изповедание, което е израз на неговата гореща и твърда вяра в Христа като истински единороден Син на Бога Отца, като второ Лице на Света Троица. Според думите на Иисус Христос, изповедание­то на апостол Петър не било негово соб­ствено дело, а му било дадено, било му открито от Бога Отца – „защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата“. Как ще трябва да бъдат разбирани тези думи на Иисус Христос? Както бе изтък­нато по-горе, изповеданието на апостол Петър е израз на неговата гореща и твърда вяра в Иисус Христос като Син Божи; значи, то е дело на неговата вяра. Религиозната вяра пък е дело не на опита, на разума; тя се добива не чрез из­следването на материалния мир – това изследване може само да я подкрепи, да стане причина тя да се събуди и развие у човека, ако е била задрямала у него (вж. Римляни 1:20). Вярата е дело на духовната природа у човека, създадена от Бога; значи, в известно отношение тя може да бъде считана за дело на Бога. Бог може да засили и усъвършенства вярата у човека, когато той се обърне с молитва към Него. Когато Христос казал на бащата на момчето, обхващано по новолуние от бяс: „ако можеш да повярваш, всич­ко е възможно за вярващия“, – той веднага извикал и със сълзи казал: „вярвам, Господи, помогни на неверието ми!“ (Марк 9:23-24). Самите апосто­ли на Христа се обърнали към Него със следната молба: „усили у нас вя­рата“ (Лука 17:5). Непосредствено след това Той им казал: „да имахте вяра колкото синапово зърно, щяхте да ка­жете на тая черница: изтръгни се и се пресади в морето, и тя би ви послу­шала“ (Лука 17:6). От гореприведените места се вижда ясно, че вярата у чо­века може да бъде усилена и усъвършенствана от Бога. Апостол Петър се е обръщал с молитва към Бога, и Той е усилил вярата у него, открил му да из­повяда своята вяра в Иисус Христос като Син Божи. С такава молитва се обръщали към Бога и другите апос­толи. Изразът „плът и кръв – σάρξ καί αίμα“, е библейски; среща се в Стария и на няколко места в Новия Завет (Матей 16:17; Иоан 1:13, 1 Коринтяни 15:50; Галатяни 1:16; Ефесяни 6:12; Евреи 2:14). Чрез този израз се обозначава телесното, про­тивоположното на духовното. Апостол Пе­тър стигнал до своето изповедание не чрез опита, не чрез опитно изслед­ване, а по духовен път, чрез вярата, подкрепена и усилена у него от Бога Отца.

„Ти си Петър (Πέτρος – камък) – ка­зал Иисус Христос на апостол Петър след неговото изповедание, – и на тоя камък (επί ταύτη τή πέτρα) ще съградя (οίκοδομήσω) църквата Си и портите адови (πύλαι άδου) няма да ѝ надделеят“(Матей 16:18). Не трябва да се прокарва разлика между употребените тук гръцки думи Πέτρος и πέτρα, защото и двете имат едно и също значение, и защото, като казва: „и на тоя камък – επί ταύτη τή πέτρα“, Иисус Христос има предвид и употре­бената от Него първа дума – Πέτρος. В какъв смисъл Христос нарича тук апостол Петър „камък“? Като се вземе пред­вид обстоятелството, изтъкнато по-горе, че изповеданието на апостол Петър е израз на неговата гореща и твърда вяра (под­крепена и усилена от Бога Отца) в Ии­сус Христос като Син Божи, може с основание да се приеме, че в Матей 16:18 Христос нарича апостол Петър „камък“ поради горещата му и твърда вяра и че не върху самия апостол Петър, а върху неговата вяра Той ще съгради Своята Църква. В службата на апостол Петър и апостол Павел (29 юни стар стил) и в тази на два­надесетте апостоли (30 юни стар стил) апостол Петър е наречен „камък на вярата – камень веры“. Такава вяра са имали и другите апостоли, такава вяра ще имат и всички бъдещи истински членове на Христовата Църква. От само себе си се разбира, че, ако тази вяра изчезне у членовете на Христовата Църква, са­мата тази Църква ще престане да съ­ществува. Тази вяра пък никога няма да изчезне, защото е вяра в Сина Бо­жи и тя ще бъде подкрепяна и усил­вана от Бога Отца. Като разширява обема на вярата, като разбира под нея истините на вярата – богословските ис­тини или богословието изобщо, св. Иоан Дамаскин в третата песен на своя канон на апостол Петър казва: „на камени твоего богословiя водрузи Владыка Iисусъ церковь непреклонну, в нейже тя, апос­толе Петре, славим“. За доказателство на това, че под „камък“ в Матей 16:18 ще трябва да се разбира вярата в Ии­сус Христос като Син Божи, може да послужи отговорът, който апостол Петър дал от името на всички апостоли през време на беседата на Христа за небесния (евхаристичния) хляб. „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за ве­чен живот и ние повярвахме (ημείς πεπιστεΰκαμεν) и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живий“ (Иоан 6:68-69). Този отговор, както бе вече изтъкнато, апостол Петър дал преди своето изповедание в околността на Кесария Филипова. Не може да има никакъв спор за това, че тук апостол Петър говори от името на всички апостоли, защото казва: „ние повярвахме – ημείς πεπιστεΰκαμεν“. Както думите на апостол Петър в този негов отговор: „Ти си Христос, Синът на Бога Живий – Σύ εί ό Χριστός, ο Υίός τού Θεού τού Ζώντος“, – са израз не само на неговата вяра, но и на вя­рата на всички апостоли, така също и дословно същите негови думи (Σύ εί ό Χριστός, ο Υίός τού Θεού τού Ζώντος“) в из­поведанието му в околността на Кеса­рия Филипова, станало в по-късно вре­ме, трябва по необходимост да бъдат признати за израз както на неговата лична вяра, така и на вярата на всички апостоли в Иисус Христос като Син Божи.

Петер Паул Рубенс, Св. апостол Петър, Национална художествена галерия по изкуство, Вашингтон, САЩ

И мнозина древни църковни писатели приемат, че в Матей 16:16 Христос на­рича апостол Петър „камък“ заради него­вата гореща и силна вяра и че не върху самия апостол Петър, а върху вярата в Иисус Христос като Син Божи, ще съгради Христос Своята църква. „Следовател­но – казва св. Амвросий Медиолански – вярата е основата на църквата; защото не за плътта, а за вярата на Петър било казано от Господа, че адовите врата няма да надделеят на вярата“ (De incarnatione, с. 5). Подобно обяснение на Христовите думи в Матей 16:18 дава и блажени Августин: „върху този камък ще съградя; върху вярата, която изповяд­ваш; върху това, което ти каза: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог“ – върху това ще съградя църквата Си“ (Sermo 295 – Migne PL, 38, 1349). Като привежда думите на Иисус Христос: „и Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си“ – св. Иоан Златоуст непосредствено обя­снява: „с тези думи Господ показва, че отсега мнозина ще повярват, ободрява духа на Петър и го прави пастир“ (Тълкувание на евангелието от Матей, беседа 54, 2). От ду­мите на св. Иоан Златоуст „отсега мнозина ще повярват“ може да се за­ключи, че както апостол Петър бил повяр­вал в Иисус Христос като Син Божи, също така и мнозина други християни щели така да повярват, и върху тази именно вяра Иисус Христос щял да съ­гради Своята Църква.

„И портите адови (πύλαι άδου) няма да ѝ надделеят“ (Матей 16:18). В древно време, когато градовете се ограждали със стени, вратите на тези стени се считали за най-важното място; те се силно укрепявали и във време на на­падение особено зорко се охранявали. Поради това вратите на града се счи­тали (в Палестина и други някои стра­ни) като символ на мощ, на сила. Под израза „портите адови“ ще трябва да се разбира мощта, силата на ада. Значи, и мощта, силата на ада не ще може да съкруши съградената от Госпо­д Иисус Христос църква върху вяра­та в Него като Син Божи.

Прочетете още „Св. апостол Петър в Новия Завет – продължение и край*“ →

Св. апостол Петър в Новия Завет*

Публикувано на от Dragan Bachev

Христо Н. Гяуров

Сведения за св. апостол Петър, за него­вия живот и дейност се черпят главно от Свещеното Писание на Новия Завет.

От думите на евангелист Иоан: „а Филип беше от Витсаида, от града Ан­дреев и Петров“ (Иоан 1:44), може да се заключи, че апостол Петър бил роден в град Витсаида. Там той се занимавал с риболовство. От град Витсаида апостол Петър, заедно с брат си апостол Андрей, се пре­селил в град Капернаум, дето двамата братя придобили своя къща („в къщата на Симона и Андрея“ – Марк 1:29). В град Капернаум апостол Петър се оженил. Тъща му живеела в неговата къща, където Иисус Христос я излекувал от огница (Марк 1:29 следва и паралели).

В Новия Завет апостол Петър се обозна­чава с две имена: 1) Симон – Σίμων (Иоан 1:41,42; Матей 10:2; Марк 3:16 и други) или Симеон – Σιμεών (Деяния на светите апостоли 15:14; 2 Петр. 1:1) и 2) Кифа – Κηφάς или Петър – Πέτρος (Иоан 1:42; Матей 10:2; Деяния на светите апостоли 1:13 и други). На някои ме­ста той се обозначава с едно от тези имена, а на други места и с двете: Симон Петър (Матей 16:16; Марк 14:37; Лука 5:8; Иоан 6:68 и други). Името Симеон – Σιμεών, е еврейско – Schim’on (чуване); то било дадено на апостол Петър при обрязването му. Името Симон – Σίμων, представлява елинизирана форма на името Симеон. Името Кифа – Κηφάς, или Петър – Πέτρος, било дадено на апостол Петър от Иисус Христос. „Ти си Симон, син Ионин; ти ще се наречеш Кифа (което значи Петър – камък)“, – казал Спасителят на апостол Пет­ър, когато брат му апостол Андрей го завел при Него (Иоан 1:42). Името Кифа (по-точно Кейфа) е арамейско (древно-еврейската дума „кеф“ значи: камък, скала). Гръцкото име Петър – Πέτρος, значи също камък (ό πέτρος= камък; η πέτρα=скала).

Св. апостол Петър бил повикан два пъти от Иисус Христос за Негов ученик. Първо­то повикване станало във Витавара (от­въд река Йордан, дето св. Иоан Пред­теча кръщавал – Иоан 1:28), когато апостол Андрей завел брат си Петър при Хри­ста. След това повикване апостол Петър, като следвал подир Иисус Христос изве­стно време, пак отишъл в град Капернаум, дето се занимавал с риболовство. Второто повикване станало близо до град Капернаум, при брега на Генисаретското езеро, след един чудесен лов на риба (Лука 5:1 следва). Зачуден и изпла­шен от този лов на риба, апостол Петър казал на Христа: „иди си от мене, Го­споди, понеже аз съм грешен човек“ (Лука 5:8). Иисус Христос го успокоил, като му рекъл: „не бой се, от сега ще ловиш човеци“ (Лука 5:10).

Когато някои ученици напуснали Иисус Христос през време на беседата Му за небесния (евхаристичния) хляб, Той запитал дванадесетте Си апостоли: „да не искате и вие да си отидете“ (Иоан 6:67). Апостол Петър, от името на апостолите, отговорил: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за ве­чен живот, и ние повярвахме и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живий“ (Иоан 6:68-69). През време на чудесното ходене на Иисус Христос по водата на Генисаретското езеро апостол Петър излязъл от кораба, в който били учениците, и тръгнал към Него, но, като се уплашил, почнал да потъва и извикал: „Господи, избави ме!“ (Матей 14:30). Спасителят го упрекнал за про­явеното в този случай неверие и му казал: „маловерецо, защо се усъмни?“ (Матей 14:31). Апостол Петър и апостолите Яков и Иоан Зеведееви били близки ученици на Иисус Христос. Те присъствали при възкресението на Иаировата дъщеря, извършено oт Него (Лука 8:5 следва и паралели), при преобразяването Му на планината Тавор (Матей 17:1 следва и паралели) и при молитвата Му в Гетсиманската градина (Матей 26:37 следва и паралели). На въпроса на Христа към учениците (в околността на град Кесария Филипова): „а вие за кого Ме мислите?“ (Матей 16:15 и паралели) – апостол Петър из­повядал: „Ти си Христос, Синът на Жи­вия Бог“ (Матей 16:16 и паралели). Взи­майки под внимание силната вяра на апостол Петър, Спасителят му казал: „ти си Петър (камък), и на тоя камък ще съ­градя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят; и ще ти дам ключовете на царството небесно, и как­вото свържеш на земята, ще бъде свър­зано на небесата; и каквото развър­жеш на земята, ще бъде развързано на небесата“ (Матей 16:18-19). Апостол Петър не вникнал в дълбокия смисъл на пър­вото предсказание на Христа за стра­данията, смъртта и възкресението Му (направено след изповеданието му) и затова казал: „милостив Бог към Тебе, Господи, това няма да стане с Тебе“ (Матей 16:22). За тези негови думи той бил упрекнат много строго от Спаси­теля: „Махни  се от Мене, сатана! Ти Ми си съблазън! защото мислиш не за това, що е Божие, а за това, що е човешко“ (Матей 16:23 и паралели).

През време на Тайната вечеря Иисус Христос предсказал, че апостол Петър ще се отрече три пъти от Него. Макар апостол Петър да възразил: „ако потрябва дори и да умра с Тебе, няма да се от­река от Тебе“ (Матей 26:35 и паралели), той три пъти през същата нощ се от­рекъл от Учителя си; след това си от­ричане той горещо се разкайвал и пла­кал горчиво (Матей 26:75 и паралели). Когато Иисус Христос се явил след въз­кресението Си на седем Свои ученици при Тивериадското езеро, като искал да изтрие петното, появило се след три­кратното отричане на апостол Петър от Него, три пъти го запитал, дали Го обича, и три пъти му казал: „паси Моите овци“ (Иоан 21:15-17).

Прочетете още „Св. апостол Петър в Новия Завет*“ →

Иисус Христос възвести ново отношение към жените*

Публикувано на от Dragan Bachev

Лионърд Суидлър

Деца, роби и жени

През време на земния живот на Господ Иисус Христос жените в Па­лестина се намирали в подчинено, унизително положение спрямо мъжете. Макар че в Стария Завет са изобразени няколко героини на еврейския на­род, равинистичните обичаи преди двадесет века и дълго време след това забраня­вали на жените да изследват Писанията. Един равин от I-ви век след Христа, Елиезер, се изразява твърде рязко по въпроса, като казва: «Думите на Тора по-скоро ще бъдат изгорени, отколкото да бъдат поверени на жена… Който учи дъщеря си на Тора, прилича на човек, който я учи на сладострастие».

Жените, подобно на робите и децата, не били задължавани да казват така наречената «шема» – утринна молитва или каквито и да е молитви преди и след ядене. В Талмуда даже се съдържа следното изречение: «Проклятие да бъде върху мъжа, чиято жена или деца казват благодарствена молитва вместо него». Освен това в ежедневните молитви на юдеите била включена особена тройна благодарност: «Слава на Бога, че не ме е създал езичник; слава на Бога, че не ме е създал жена; слава на Бога, че не ме е Създал невежа».

Юдейските жени били ограничени и по отношение обществената мо­литва. Те не се броели при набиране необходимия брой лица, за да се със­тави «миниам» – необходимото число лица за започване на обществена мо­литва. В Иерусалимския храм техният достъп бил ограничен само до жен­ския двор, който се намирал пет стъпала под двора, в който стояли мъжете. Жените били разделени от мъжете и в синагогите, където на тях не се раз­решавало да четат на глас Свещеното Писание или да поемат някаква ръководна функция. При извършване второто чудо с умножаване на хлябовете събралите се хора наброявали, според евангелист Марк, «около четири хиляди» (8:9), а евангелист Матей добавя: «освен жени и деца» (15:38).

Отношението към жените в тогавашното общество било най-ясно под­чертано при институциите и ритуалите на брака. За огромната част от же­ните ролята им в семейството се ограничавала само до раждане и отглеж­дане на деца. Жените като «по-слаб съсъд» винаги се намирали под опеката на мъжа – баща или съпруг, а в случай, че жената била вдовица, тя за­висела от брата на починалия ѝ мъж.

Талмудът хвърля достатъчно светлина върху този въпрос: «Добре е на този, чиито деца са момчета, но горко на онзи, чиито деца са момичета… При раждане на момче всички са радостни, а при раждане на момиче всички са опечалени… Когато момче идва на света, мир влиза в света; когато идва момиче, нищо не влиза… И най-добродетелната от жените си остава ма­гьосница… Нашите учители са казали: жените имат четири качества – те са лакоми за храна, жадни за клюки, мързеливи и ревниви».

Наистина в първия век жените от Палестинска Юдея са били изправени пред мрачни и безрадостни перспективи.

Жени, последователки на Христа

Доколкото може да се съди от евангелията Спасителят с думи и дела възвестявал пълното равенство между мъжете и жените – нещо, което пред­ставлявало революция в сравнение с установените по Негово време социални отношения.

Първото очевидно скъсване с традицията от страна на Иисус Христос било разкриването на благовестието, смисъла на Писанията и религиоз­ните истини и на жените. По времето, когато се смятало за неуместно и дори «неприлично» да се учат жените на Тора, това действие на Спасителя е било преднамерено решение да се наруши един обичай, оскърбителен за жените.

Нещо повече – жени от Галилея са ставали последователки на Христа, поучавали са се от Него, следвали са Го през време на Неговите пътувания и са Му служили от все сърце. В Лука 8:1-3 някои от тях са споменати по име в едно и също изречение с дванадесетте: «Той обхождаше градове и села, като проповядваше и благовестеше Царството Божие, и с Него бяха дванаде­сетте, и някои жени… които Му услужваха с имотите си». Гръцката дума, преведена тук като «услужваха», а в Марк 15:41 «служеха», е именно «дииконун», която е от един и същ корен с «дякон». Както се вижда, задачите на дяконите в ранното християнство до голяма степен се покривали с тези на жените-последователки на Богочовека.

Прочетете още „Иисус Христос възвести ново отношение към жените*“ →

Претория какво е?*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Ж. Димитров

Думата претория я слушаме често в евангелските четива през Страстната седмица. И доколкото тази седмица, преди всичко от Велики четвъртък до Пасха, е време на сравнително често посещение на богослуженията (особено от така наречените коледно-великденски християни), всеки богомолец я чува поне по няколко пъти всяка година.

Тя се среща общо осем пъти в книгите на Новия Завет: в Евангелие според Матей – 1 път, в Евангелие според Марк – 1 път, в Евангелие според Йоан – 4 пъти, в Деяния апостолски – 1 път и в Послание на св. апостол Павел до филипяни – 1 път. Ето ги тези места:

1. „След това войниците управителеви взеха Иисус в преторията и събраха срещу Него цялата чета войници“ (Матей 27:27).

2. „Тогава Пилат, като искаше да угоди на тълпата, пусна им Варава, а Иисус бичува и предаде на разпятие. Войниците пък Го отведоха вътре в двора, сиреч, в преторията, и събраха цялата чета войници“ (Марк 15:15-16).

3-4. „Поведоха Иисус от Кайафа в преторията. Беше заран; и те не влязоха в преторията, за да се не осквернят, та да могат да ядат пасхата“ (Йоан 18:28).

5. „Тогава Пилат пак влезе в преторията и повика Иисус, и Му рече: Ти ли си юдейският Цар?“ (Йоан 18:33).

6. „И пак влезе в преторията и рече на Иисус: отде си Ти? Но Иисус му не даде отговор“ (Йоан 19:9).

7. „И (Феликс, б. а.) заповяда да го държат под стража в преторията Иродова“ (Деян. 23:35).

8. „Желая, братя, да знаете, че тия неща, които ми се случиха, спомогнаха за по-голям успех на благовестието, тъй че моите окови в Христос станаха известни на цялата претория и на всички други“ (Филипяни 1:12-13).

Думата претория звучи авторитетно и макар непреведена (а и неизползвана извън новозаветния речник), от контекста, от съдържанието на текста се разбира, че това е някаква важна сграда. Съществителното претория, на гръцки πραιτώριον, е заета от латинския език, в който понятието praetorium първоначално означавало палатката на претора (praetor), тоест на висш военачалник или административен ръководител, магистрат. По метонимия (с прехвърляне на значението) после започва да се употребява и за сградата на седалището на този военачалник или управител на провинция. Така наричат евангелистите (текстове 1-6 по-горе) седалището на Пилат Понтийски в Йерусалим. Независимо чий е бил този дворец преди това и къде точно в светия град се е намирал (археолозите и историците не са единни в мненията си), Пилат го е ползвал за своето пребиваване и работа в Йерусалим.

Евангелист Марк дава също и един синоним на претория – αὐλή, което означава двор, но и дворец: „Войниците пък Го отведоха вътре в двора, сиреч, в преторията“ (15:16). За тази употреба на думата αὐλή (дворец) свидетелства и еврейският историк Йосиф Флавий (За Юдейската война II, 3, 1-4; Юдейски древности XVII, 10, 2-3; XVIII, 2-3).

Римските военачалници и управители на провинциите често използвали за своите жилищни и административни нужди дворци на предишни местни владетели. И това се вижда от случая със задържането на апостол Павел в Кесария, където резидирал римският управител по това време Марк Антоний Феликс. Управителят се разпоредил видният арестант да бъде настанен и пазен не в общия затвор за престъпниици, а в някогашния дворец в града на Ирод Велики: „И заповяда да го държат под стража в преторията Иродова“ (Деян. 23:35). Смята се, че и йерусалимската претория, която обитавал Пилат Понтийски, е била бивш дворец на Ирод Велики.

Преторията в Рим, която споменава апостол Павел в посланието си до християните в град Филипи (днес в развалини на 15 км северно от гръцкия град Кавала), според едни тълкуватели означава двореца на императора. Това мнение са изразили още св. Йоан Златоуст (PG 62, 192) и Теодорит Кирски (PG 82, 564). Още повече че в края на посланието/писмото си апостолът изпраща поздрави от всички вярващи от императорския дом/дворец: „Поздравяват ви всички светии (християни, б. а.), а особено които са от кесаревия дом“ (4:22).

Авторът Иван Ж. Димитров и митрополитът на Варна и Варненско-Великопреславска епархия г-н г-н Иоан на тържественото честване по повод изпълването на 100 години от създаването на Богословския факултет при Софийския университет, 10 март 2023 година

Според други тълкуватели обаче тук претория означава казармата или въобще целия личен състав на преторианската императорска гвардия на Рим (по това време над 4 хиляди души). Апостол Павел бил охраняван при домашния си арест в Рим от преториански войници и той успял да привлече мнозина от тях към вярата в Иисус Христос. Затова пише на филипийци така окуражаващо: „Тия неща, които ми се случиха, спомогнаха за по-голям успех на благовестието, тъй че моите окови в Христос станаха известни на цялата претория и на всички други“ (Филип. 1:12-13).

В крайна сметка дали ще означава дворец, използван за административна сграда в голям град в някоя римска провинция като Йерусалим или Кесария Палестинска, или императорския дворец в Рим, или помещенията на преторианската гвардия в столицата на империята, думата претория играе своята роля в свещената история на Новия Завет.

____________________________________________________

*Публикувано в https://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Ж. Димитров и Негово Високопреосвещенство Варненско-Великопреславския митрополит Иоан. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-eeM

На кого е пречел свети Йоан Кръстител?*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Ж. Димитров

На 29 август честваме едно печално събитие – отсичането на главата на Христовия Предтеча – Йоан Кръстител. В този ден с молитва и строг пост се почита неговата жертва заради Божия нравствен закон. А някои християни на този ден не ядат нищо червено заради пролятата невинна кръв на Предтечата.

Но какъв е този празник, щом поводът за него е едно хладнокръвно убийство, пък било то и на „най-великия сред родените от жена“ (Матей 11:11)? Това е просто определен от Църквата ден, в който почитаме подвига на светеца и неговата жертвоготовност, станала пример за стотици хиляди Христови последователи през вековете и до днес, когато дори по телевизията можем да видим кланета на християни, защото… са християни.

Нека все пак кажем, че в годишния календар на Църквата се честват не само радостни събития като раждането на Спасителя, на света Богородица, на свети Йоан Предтеча или Възкресението на Христос, Възнесението Му, Слизането на Светия Дух на Петдесетница и прочее. При това не трябва да забравяме, че повечето празнувани от християните събития през годината са скръбни. Защото те са свързани със също печални събития: с убийството на някой мъченик, на някоя мъченица, дори на много мъченици наведнъж или със смъртта (успението) на даден светец или светица.

В историята на Църквата е останала паметта за тези герои на вярата, а когато е съхранена и датата на тяхната кончина, тя е включена в календара. Възможно е в християнската история да не са точно засвидетелствани всички дати, на които почитаме един или друг светец. Неоспорим обаче е фактът на техния праведен живот и смело изповядване на вярата в Иисус Христос, а примерът им е достоен за подражание. Затова всеки ден в богослужението и в личните си молитви ние си спомняме за светците и търсим тяхното молитвено застъпничество пред Бога за нас и за целия свят.

И така, на 29 август всяка година си спомняме за обезглавяването на един от първите последователи на Иисус Христос, Неговия Предтеча и едновременно Кръстител – Йоан. Той бил син на еврейския свещеник Захария и праведната Елисавета. Родил се по Божие обещание и бил възпитан в истините на вярата в единия Бог. Когато пораснал, избрал да се посвети на живот, който водили много от древните еврейски пророци и праведници – в уединение, пост и молитва. Като богоизбран мъж Йоан скоро бил повикан от Бога за служение на народа. Когато младият отшелник наближил 30-годишна възраст, „биде слово Божие към Йоан, син Захариев, в пустинята“ (Лука 3:2). Какво точно му е казал Бог, евангелистът не споменава, а и няма как да знае. Но това може да се разбере от последващите действия на Божия избраник.

Според евангелист Лука Йоан започнал проповедническа дейност с цел пробуждане на духовността у народа: „И той обиколи цялата страна около Йордан и проповядваше (и извършвал, б. а.) покайно кръщение за опрощаване грехове, както е писано в книгата с речите на пророк Исайя, който казва: гласът на викащия в пустинята говори: пригответе пътя на Господ, прави правете пътеките Му; всеки дол ще се изпълни и всяка планина и рътлина ще се снишат, кривините ще се изправят и неравните пътища ще станат гладки (все метафори за вътрешния живот на хората, б. а.); и всяка плът (синекдоха за „всеки човек“, б. а.) ще види спасението Божие. Йоан говореше на човеците, които отиваха при него да ги кръсти: Рожби ехиднини! Кой ви подсказа да бягате от бъдещия гняв? Прочее, сторете плодове, достойни за покаяние, и не начевайте да думате в себе си: наш отец е Авраам; защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне чеда на Авраам. И секирата лежи вече при корена на дърветата: всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън. И питаше го народът, и казваше: какво тогава да правим? Той отговори и им рече: който има две дрехи, нека даде ономува, който няма; и който има храна, нека прави същото. Дойдоха и митари да се кръстят, и му рекоха: учителю, какво да правим? А той им отговори: не изисквайте нищо повече от това, що ви е определено. Питаха го тъй също и войници, и казваха: а ние какво да правим? И рече им: никого не притеснявайте, не клеветете и се задоволявайте с вашите заплати“ (3:3-14).

От това свидетелство на евангелиста се вижда, че проповедникът Йоан наставлявал всички и ги подготвял за идването на Христос, Помазаника или по еврейски – Месия. Защото Неговото царство наближило да дойде (Матей 3:2). А подготовката за посрещането на Христос изисквала покаяние, на гръцки μετάνοια, тоест промяна на ума, на мисленето, а оттам – и на действията, на постъпките, на цялостния ни живот.

Дейността на Кръстителя била всеобхватна, той никого не отблъснал, а и всички се стремели да дойдат и да се поучат от него, като се кръстят и измият греховете си. Колкото и да изглежда преувеличено сведението на евангелист Лука, че Йоан е кръстил целия народ, явно желанието за промяна било масово. И вместо изобличенията да отблъскват хората заради самолюбието им (само си помислете сега как бихме възприели такива изобличителни проповеди ние, хората на XXI-ви век с нашето самочувствие!), всички приемали изобличенията и наистина се променяли.

Така постъпвали хората, обикновените хора. В духа на древните еврейски пророци обаче Йоан Кръстител насочил изобличенията си и към властниците, към самия цар Ирод Антипа (20 година преди Христа – 39 година след Христа). Защото винаги от властниците народът взима пример – и в доброто, и в лошото.

Авторът Иван Ж. Димитров

Този Ирод всъщност не бил истински цар, а само тетрарх на Галилея и Перея, тоест владетел на част (условно една четвърт) от земите на евреите, при това бил васал на римляните. Единствен евангелист Марк го титулува цар, вероятно защото пише евангелието си за читатели далече от Палестина, за които е била неясна политическата система там. Но Матей и Лука го титулуват правилно: четвъртовластник, превод от гръцкото тетрарх.

Наред с другите нередности („лоши неща“), които вършел Ирод Агрипа (Лука 3:19), той си позволил да наруши Божия закон, като заживял с Иродиада, жената на брата си Филип. Това не само било нарушение на закона, но и давало лош пример на народа. Затова Йоан открито заявил на Ирод: „Не ти е позволено да водиш братовата си жена!“(Марк 6:18). Владетелят много се дразнел от тези изобличения на Йоан, но дълго време не смеел „да вземе мерки“ срещу него (досещате се какво може да значи това в действията на един самодържец). Накрая все пак решил да го затвори в тъмница, та от затвора да не се чуват толкова отчетливо изобличителните думи на пророка.

Прочетете още „На кого е пречел свети Йоан Кръстител?*“ →