Иван Ж. Димитров

Думата претория я слушаме често в евангелските четива през Страстната седмица. И доколкото тази седмица, преди всичко от Велики четвъртък до Пасха, е време на сравнително често посещение на богослуженията (особено от така наречените коледно-великденски християни), всеки богомолец я чува поне по няколко пъти всяка година.

Тя се среща общо осем пъти в книгите на Новия Завет: в Евангелие според Матей – 1 път, в Евангелие според Марк – 1 път, в Евангелие според Йоан – 4 пъти, в Деяния апостолски – 1 път и в Послание на св. апостол Павел до филипяни – 1 път. Ето ги тези места:

1. „След това войниците управителеви взеха Иисус в преторията и събраха срещу Него цялата чета войници“ (Матей 27:27).

2. „Тогава Пилат, като искаше да угоди на тълпата, пусна им Варава, а Иисус бичува и предаде на разпятие. Войниците пък Го отведоха вътре в двора, сиреч, в преторията, и събраха цялата чета войници“ (Марк 15:15-16).

3-4. „Поведоха Иисус от Кайафа в преторията. Беше заран; и те не влязоха в преторията, за да се не осквернят, та да могат да ядат пасхата“ (Йоан 18:28).

5. „Тогава Пилат пак влезе в преторията и повика Иисус, и Му рече: Ти ли си юдейският Цар?“ (Йоан 18:33).

6. „И пак влезе в преторията и рече на Иисус: отде си Ти? Но Иисус му не даде отговор“ (Йоан 19:9).

7. „И (Феликс, б. а.) заповяда да го държат под стража в преторията Иродова“ (Деян. 23:35).

8. „Желая, братя, да знаете, че тия неща, които ми се случиха, спомогнаха за по-голям успех на благовестието, тъй че моите окови в Христос станаха известни на цялата претория и на всички други“ (Филипяни 1:12-13).

Думата претория звучи авторитетно и макар непреведена (а и неизползвана извън новозаветния речник), от контекста, от съдържанието на текста се разбира, че това е някаква важна сграда. Съществителното претория, на гръцки πραιτώριον, е заета от латинския език, в който понятието praetorium първоначално означавало палатката на претора (praetor), тоест на висш военачалник или административен ръководител, магистрат. По метонимия (с прехвърляне на значението) после започва да се употребява и за сградата на седалището на този военачалник или управител на провинция. Така наричат евангелистите (текстове 1-6 по-горе) седалището на Пилат Понтийски в Йерусалим. Независимо чий е бил този дворец преди това и къде точно в светия град се е намирал (археолозите и историците не са единни в мненията си), Пилат го е ползвал за своето пребиваване и работа в Йерусалим.

Евангелист Марк дава също и един синоним на претория – αὐλή, което означава двор, но и дворец: „Войниците пък Го отведоха вътре в двора, сиреч, в преторията“ (15:16). За тази употреба на думата αὐλή (дворец) свидетелства и еврейският историк Йосиф Флавий (За Юдейската война II, 3, 1-4; Юдейски древности XVII, 10, 2-3; XVIII, 2-3).

Римските военачалници и управители на провинциите често използвали за своите жилищни и административни нужди дворци на предишни местни владетели. И това се вижда от случая със задържането на апостол Павел в Кесария, където резидирал римският управител по това време Марк Антоний Феликс. Управителят се разпоредил видният арестант да бъде настанен и пазен не в общия затвор за престъпниици, а в някогашния дворец в града на Ирод Велики: „И заповяда да го държат под стража в преторията Иродова“ (Деян. 23:35). Смята се, че и йерусалимската претория, която обитавал Пилат Понтийски, е била бивш дворец на Ирод Велики.

Преторията в Рим, която споменава апостол Павел в посланието си до християните в град Филипи (днес в развалини на 15 км северно от гръцкия град Кавала), според едни тълкуватели означава двореца на императора. Това мнение са изразили още св. Йоан Златоуст (PG 62, 192) и Теодорит Кирски (PG 82, 564). Още повече че в края на посланието/писмото си апостолът изпраща поздрави от всички вярващи от императорския дом/дворец: „Поздравяват ви всички светии (християни, б. а.), а особено които са от кесаревия дом“ (4:22).

Според други тълкуватели обаче тук претория означава казармата или въобще целия личен състав на преторианската императорска гвардия на Рим (по това време над 4 хиляди души). Апостол Павел бил охраняван при домашния си арест в Рим от преториански войници и той успял да привлече мнозина от тях към вярата в Иисус Христос. Затова пише на филипийци така окуражаващо: „Тия неща, които ми се случиха, спомогнаха за по-голям успех на благовестието, тъй че моите окови в Христос станаха известни на цялата претория и на всички други“ (Филип. 1:12-13).

В крайна сметка дали ще означава дворец, използван за административна сграда в голям град в някоя римска провинция като Йерусалим или Кесария Палестинска, или императорския дворец в Рим, или помещенията на преторианската гвардия в столицата на империята, думата претория играе своята роля в свещената история на Новия Завет.

____________________________________________________

*Публикувано в https://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Ж. Димитров и Негово Високопреосвещенство Варненско-Великопреславския митрополит Иоан. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-eeM

Иван Ж. Димитров

На 29 август честваме едно печално събитие – отсичането на главата на Христовия Предтеча – Йоан Кръстител. В този ден с молитва и строг пост се почита неговата жертва заради Божия нравствен закон. А някои християни на този ден не ядат нищо червено заради пролятата невинна кръв на Предтечата.

Но какъв е този празник, щом поводът за него е едно хладнокръвно убийство, пък било то и на „най-великия сред родените от жена“ (Матей 11:11)? Това е просто определен от Църквата ден, в който почитаме подвига на светеца и неговата жертвоготовност, станала пример за стотици хиляди Христови последователи през вековете и до днес, когато дори по телевизията можем да видим кланета на християни, защото… са християни.

Нека все пак кажем, че в годишния календар на Църквата се честват не само радостни събития като раждането на Спасителя, на света Богородица, на свети Йоан Предтеча или Възкресението на Христос, Възнесението Му, Слизането на Светия Дух на Петдесетница и прочее. При това не трябва да забравяме, че повечето празнувани от християните събития през годината са скръбни. Защото те са свързани със също печални събития: с убийството на някой мъченик, на някоя мъченица, дори на много мъченици наведнъж или със смъртта (успението) на даден светец или светица.

В историята на Църквата е останала паметта за тези герои на вярата, а когато е съхранена и датата на тяхната кончина, тя е включена в календара. Възможно е в християнската история да не са точно засвидетелствани всички дати, на които почитаме един или друг светец. Неоспорим обаче е фактът на техния праведен живот и смело изповядване на вярата в Иисус Христос, а примерът им е достоен за подражание. Затова всеки ден в богослужението и в личните си молитви ние си спомняме за светците и търсим тяхното молитвено застъпничество пред Бога за нас и за целия свят.

И така, на 29 август всяка година си спомняме за обезглавяването на един от първите последователи на Иисус Христос, Неговия Предтеча и едновременно Кръстител – Йоан. Той бил син на еврейския свещеник Захария и праведната Елисавета. Родил се по Божие обещание и бил възпитан в истините на вярата в единия Бог. Когато пораснал, избрал да се посвети на живот, който водили много от древните еврейски пророци и праведници – в уединение, пост и молитва. Като богоизбран мъж Йоан скоро бил повикан от Бога за служение на народа. Когато младият отшелник наближил 30-годишна възраст, „биде слово Божие към Йоан, син Захариев, в пустинята“ (Лука 3:2). Какво точно му е казал Бог, евангелистът не споменава, а и няма как да знае. Но това може да се разбере от последващите действия на Божия избраник.

Според евангелист Лука Йоан започнал проповедническа дейност с цел пробуждане на духовността у народа: „И той обиколи цялата страна около Йордан и проповядваше (и извършвал, б. а.) покайно кръщение за опрощаване грехове, както е писано в книгата с речите на пророк Исайя, който казва: гласът на викащия в пустинята говори: пригответе пътя на Господ, прави правете пътеките Му; всеки дол ще се изпълни и всяка планина и рътлина ще се снишат, кривините ще се изправят и неравните пътища ще станат гладки (все метафори за вътрешния живот на хората, б. а.); и всяка плът (синекдоха за „всеки човек“, б. а.) ще види спасението Божие. Йоан говореше на човеците, които отиваха при него да ги кръсти: Рожби ехиднини! Кой ви подсказа да бягате от бъдещия гняв? Прочее, сторете плодове, достойни за покаяние, и не начевайте да думате в себе си: наш отец е Авраам; защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне чеда на Авраам. И секирата лежи вече при корена на дърветата: всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън. И питаше го народът, и казваше: какво тогава да правим? Той отговори и им рече: който има две дрехи, нека даде ономува, който няма; и който има храна, нека прави същото. Дойдоха и митари да се кръстят, и му рекоха: учителю, какво да правим? А той им отговори: не изисквайте нищо повече от това, що ви е определено. Питаха го тъй също и войници, и казваха: а ние какво да правим? И рече им: никого не притеснявайте, не клеветете и се задоволявайте с вашите заплати“ (3:3-14).

От това свидетелство на евангелиста се вижда, че проповедникът Йоан наставлявал всички и ги подготвял за идването на Христос, Помазаника или по еврейски – Месия. Защото Неговото царство наближило да дойде (Матей 3:2). А подготовката за посрещането на Христос изисквала покаяние, на гръцки μετάνοια, тоест промяна на ума, на мисленето, а оттам – и на действията, на постъпките, на цялостния ни живот.

Дейността на Кръстителя била всеобхватна, той никого не отблъснал, а и всички се стремели да дойдат и да се поучат от него, като се кръстят и измият греховете си. Колкото и да изглежда преувеличено сведението на евангелист Лука, че Йоан е кръстил целия народ, явно желанието за промяна било масово. И вместо изобличенията да отблъскват хората заради самолюбието им (само си помислете сега как бихме възприели такива изобличителни проповеди ние, хората на XXI-ви век с нашето самочувствие!), всички приемали изобличенията и наистина се променяли.

Така постъпвали хората, обикновените хора. В духа на древните еврейски пророци обаче Йоан Кръстител насочил изобличенията си и към властниците, към самия цар Ирод Антипа (20 година преди Христа – 39 година след Христа). Защото винаги от властниците народът взима пример – и в доброто, и в лошото.

Този Ирод всъщност не бил истински цар, а само тетрарх на Галилея и Перея, тоест владетел на част (условно една четвърт) от земите на евреите, при това бил васал на римляните. Единствен евангелист Марк го титулува цар, вероятно защото пише евангелието си за читатели далече от Палестина, за които е била неясна политическата система там. Но Матей и Лука го титулуват правилно: четвъртовластник, превод от гръцкото тетрарх.

Наред с другите нередности („лоши неща“), които вършел Ирод Агрипа (Лука 3:19), той си позволил да наруши Божия закон, като заживял с Иродиада, жената на брата си Филип. Това не само било нарушение на закона, но и давало лош пример на народа. Затова Йоан открито заявил на Ирод: „Не ти е позволено да водиш братовата си жена!“(Марк 6:18). Владетелят много се дразнел от тези изобличения на Йоан, но дълго време не смеел „да вземе мерки“ срещу него (досещате се какво може да значи това в действията на един самодържец). Накрая все пак решил да го затвори в тъмница, та от затвора да не се чуват толкова отчетливо изобличителните думи на пророка.

Прочетете още „На кого е пречел свети Йоан Кръстител?*“ →

Иван Спасов Марковски

По различни поводи се устройват тър­жествени събрания, печатат се множес­тво статии, в които се правят преценки, какво е било социалното положение на жената в миналото и какво е сега. Въз­хвалява се успехът на движението за еманципация на жената в семейството, в обществения и политически живот. Днес жената наистина в много страни и държави е равноправна на мъжа почти във всички области на живота.

Няма съмнение, че съвременното се­мейство преживява известен кризис. От всички страни слушаме тревожни повици за нередности в семейството, за недобри отношения между родители и деца, меж­ду съпрузи, за лоши прояви всред мла­дежта, за несправедливо разпределение на труда и грижите за семейството и прочее. Нашата съвременност се нуждае от добри образци, от живи примери, дос­тойни за подражание. Смятам, че и в това отношение може да ни послужи за поука Библията, тази велика и свещена книга. Ето защо в настоящата статия си поставям за цел да обрисувам старозаветната жена, жената в дохристиян­ско време, като съпруга и майка, тъй както тя е представена от разните биб­лейски писатели с всички нейни добро­детели, та да послужи за пример и подра­жание. Но понеже нещата обикновено имат две страни: лице и опако, затова и в Библията наред с добрата съпруга и майка е посочена и недостойната жена с нейните лоши и осъдителни пороци, та всеки да се отврати. Както доброде­телната жена, така и порочната са нари­сувани така живо и картинно, с тънко познаване на тяхната психика и склон­ности, та и съвременната, модерната жена може да научи много нещо, макар сегаш­ните социални и политически условия да са твърде различни от библейските. Но абсолютното добро и добродетели са неизменни за всички времена. Въобще от старозаветното семейство можем да извлечем голяма поука за добрите отно­шения между съпрузи, между родители и деца, за светлия образ на девственото момиче, на идеалната жена, на саможертвената майка, на грижливата и трудо­любива домакиня и прочее.

Библейската жена като съпруга

Изхождайки от някои места в Библи­ята, където жената нарича своя мъж „господар“, например Сара казва за Авраам: „Па и господарят ми е стар“ (Битие 18:12), или както е казано в Битие 3:16: …„ и към мъжа си ще тегнеш и той ще господарува над тебе“ и други, някои библеисти правят заключение, че, според израилското и юдейско право, съпругът е господар и владетел на же­ната. В потвърждение на този възглед се сочи обичаят – младоженикът да заплаща на родителите на момичето известна сума като откупни пари (мохар), за да получи правото да се ожени за дъщеря им. Обаче по-право е думата мохар да се разбира в смисъл не на откупни пари, а на вено, зестра. Древноизраилският брак съвсем не е бил отку­пен, какъвто е бил у вавилонците и у други ориенталски народи[1].

Като доказателство за униженото и безправно положение на старозаветната жена се привежда обичаят израилтянинът да може да се жени за няколко жени. Но полигамията (многоженството) не могла да се установи като общона­родна практика. Тя си остава само като привилегия на знатните и богатите и на царете. В моята Библейска археология (стр. 129 и нататък) обяснявам полигамията в древния Израил като изключителен по­рядък, а не като нещо естествено и редовно, или както блажени Августин се изразява „невменяем обичай“. На много места в Свещеното Писание се подчертава, че естественият и благословеният от Бога брак е моногамният (еднобрачието), а многоженството е изключение, наложено по силата на временни обстоятелства. Още за първата човешка двойка се каз­ва: … „ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът“ (Битие 2:24). Между многото жени на царете само една се е считала за царица (3 Царства 9:16). Във Второзаконие 17:17 се предписва на царя „да не умножава жените си, за да не се разврати сърцето му“. Про­роците често пъти рисуват отношението на Иахве към Израил под форма на еднобрачен съюз. По думите на пророк Осия Бог казва на Израиля: „И ще те сгодя за себе си во-веки, ще те сгодя за Себе си в правда и съд, в благост и милосър­дие“…(Осия 2:19 и нататък; също Иеремия 2:1 и нататък; Исаия 50:1 и нататък и други). Про­роците всякога са считали като идеал еднобрачното съжителство между мъж и жена. Дори и в онези случаи, когато мъжът е имал няколко жени, една е била обичната му, която господарувала в семейството. Много са случаите на щастлив моногамен семеен живот още във времето на патриарсите, така например Исаак и Ревека, Амрам и Иохаведа, родителите на Моисей (Изход 6:20), Мои­сей и Сепфора (Изход 2:21) и други.

В премъдростните книги Притчи и Сирах се възхвалява с красиви и сполуч­ливи изрази щастливият семеен живот, когато мъжът се радва на една добро­детелна жена. „Честит е мъжът на до­бра жена и броят на децата му е двоен. Добродетелна жена радва мъжа си и ще изпълни с мир годините му; добра жена е честит дял; тя се дава дял на ония, които се боят от Господа; с нея у богат и у сиромах е доволно сър­цето, и лицето във всяко време е весело“ (Иисус син Сирахов 26:1-4). „Блазе ономува, който живее с разумна жена“ (Иисус син Сирахов 25:11). „Добродетелна жена е венец за мъжа си“ (Притчи Соломонови 12:4). „Който е намерил добра жена, намерил е благо и получил е благодат от Господа. Който напъжда добра жена, напъжда щастие“… (Притчи Соломонови 18:23). „Къща и имот са наследство от родители, а разумна жена – от Господа“ (Притчи Соломонови 19:14).

Жената макар и подчинена в социално отношение на мъжа, не е била спрямо него безправна, нито е била третирана като слугиня в къщи. Напротив, тя е могла част от домашната работа да раз­пределя между слугините. „Тя става още през нощта и раздава храна в къщата си и уреченото на слугините си… Наг­лежда домакинството вкъщи и не яде хляба на празността“ (Притчи Соломонови 31:15, 27).

Робините се третирали твърде добре, както робите мъже. Жените робини след шестгодишно служене били осво­бождавани и снабдявани с всичко необ­ходимо за живот. Моисеевият закон се явява голям защитник и покровител на вдовиците.

Добрият мъж не се проявява като господар спрямо своята жена. Често той се съветва с нея при важни случаи. Той почита жена си като себе си, защото благословията дохожда в къщата му заради добрата му жена. Той знае, че цената на добродетелната жена е по-висока от бисер и сърцето му е уверено в нея (Притчи Соломонови 31:10, 11). Колко величес­твено звучат думите на първия човек, когато му била създадена жената – не­говата другарка! „И рече човекът: ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарече жена (иша), защото е взета от мъжа (иш) (Битие 2:23). Каква нежност и уважение към жената се крият в следната заповед на Моисеевия закон: «Кога някой наскоро се е женил, да не отива на война, и не бива да му се възлага нищо; нека той остава свободен у дома си през цяла година и да весели жена си, която е взел“ (Второзаконие 24:5). Или: „Който се е сгодил и не се е оженил, нека си иде и се върне у дома си, да не би да умре в битката (тоест на война), и друг да вземе жена му“ (Второзаконие 20:7). Бракът се смятал зa свещен акт, затова пред стаята на чужда съпруга трябва да спре кракът дори и на царя. Този е смисълът на изобличителната басня, която пророк Натан отправил към цар Давид. Царят бил страшно изобличен, той дълбоко се разкаял и бил наказан за престъплението спрямо Уриевата жена – Вирсавия.

Пророците особено ревностно се бори­ли срещу лекомислените бракоразводи и са прокарвали мисълта, че брачните връзки са неразторгаеми. Сам Иахве презира бракоразводите… Никой дан е постъпва вероломно с жената на младините си: … тя е твоя другарка и твоя законна жена. Ако от ом­раза я напуснеш, казва Господ Бог Израилев, безчестие ще покрие дре­хата ти, казва Господ Саваот; затова вардете духа си, не постъпвайте веро­ломно“ (Малахия 2:14-16). За ограни­чение на разводите Моисеевият закон изисква от мъжа да връчи на жена си разводно писмо (сефер керитут) (Второзаконие 24:1; Иеремия 3:8; Исаия 50:1).

Прочетете още „Библейската жена*“ →

Иван Георгиев Панчовски

Дивно и изпълнено с бездънна мъдрост е божественото откровение на светото Евангелие. Затова колкото повече го четем или слушаме, колкото повече се вдълбочаваме в съдържанието му и размисляме върху него, толкова повече пред нас се откриват нови висоти на истината и нови тайни на мъдростта. Един бележит съвременен писател (Дмитрий Сергеевич Мережковски) изповяда, че от 30 години чете Еван­гелието, чете го всеки ден и ще го чете, докато му виждат очите, при всички свет­лини, които идват от слънцето и от сърцето, в най-ярки дни и в най-тъмни нощи; ще го чете, когато е щастлив и нещастен, болен и здрав, вярващ и невярващ, чувстващ и безчувствен. Но най-важно в случая е, че този писател, който толкова дълго и така ревностно чете Евангелието, по-нататък изповядва: «И струва ми се, че всякога чета нещо ново, неизвестно и никога няма да го прочета, няма да го узная докрай.»

Може би всеки друг човек, който чете и изучава Евангелието, остава със същото впечатление, чувство и съзнание. Наистина светото Евангелие е бездънно по тайнственост и мъдрост! И вижте, когато четем някои негови глави или сти­хове с плътския си ум, прибързано и повърхностно, можем да не открием вло­женото там дълбоко съдържание, можем да не доловим скрития висш смисъл, можем да не проумеем въплътената мъдрост. Обаче нека не бързаме да изречем отрицателна преценка, нека не го пренебрегваме и отхвърляме, защото неговата истина без друго ще се открие на своето време. Светото Евангелие като вечно откро­вение на Бога не е писано за едно човешко поколение и за определена историческа епоха. То е предназначено за целия човешки род през всички времена на съществу­ването му. Поради това едно човешко поколение може да не разбере напълно и да не приложи в съвършенство някои негови изисквания, но това непременно ще може да стори друго някое от следващите поколения: въз основа на натрупания опит от миналото, на събраните знания и на по-големите умствени, духовни и нравствени постижения то ще е способно повече да разбира и да осъществява.

Такива мисли могат да възникнат в съзнанието на някои вярващи още когато разтворят първото Евангелие, от Матей, и почнат да четат началната му глава. Както много добре е известно, в началото на това Евангелие е поместено родословието на Господ Иисус Христос. В него се изрежда дълга редица от имена на лица от Стария Завет, от които Иисус е произлязъл по плът. Всяко едно от тези имена крие в себе си тайната на един живот, който има някакво от­ношение към въплъщението на Господ Иисус Христос и някакво предзнаменование за Неговата спасителна мисия. Разбира се, родословието на Господ Иисус Христос като цялост има свое собствено, пряко и самостоятелно значение, което с течение на времето и в резултат на събрания исторически опит става все по-ясно и нараства неимоверно много. Началото на светото Евангелие, където то се ха­рактеризира направо като «книга за живота на Иисус Христос» (Матей 1:1), и специално родословието, чрез което се посочва родословното дърво на Господ Иисус Христос по плът, според евангелист Лука чак до библейския родоначалник на човешкия род Адам, а според евангелист Матей – само до Авраам, бащата на богоизбрания народ, винаги е имало значение и на всяко поколение от вярващи е известявало важна истина, но неговото значение като че ли е най-голямо за нас, понеже то ни предпазваше от съблазните на митологическата теория, която зад «исторически» аргументи и прочути имена на учени, искаше да ни разколебае във вярата ни, че нашият Господ и Спасител е съществувал, живял е на земята и е основал светата Църква като кораб на спасението. А ето, в наши дни настъпи голям обрат в това отношение: теорията за митологичния характер на Иисусовата лич­ност се обявява за невярна, плоска, назадничава, ретроградна и се заявява, «че застъпниците на историческата школа разполагат с достатъчно сериозно научно обосновани данни за Иисус като реална личност; съвременната наука счита за достоверни много свидетелства, които в началото на нашия век се под­хвърляли на съмнение»[1]. И така, светото Евангелие блясва във всичката си сила като истинска книга за «живота на Иисуса Христа» и родословието се оказва не празно подреждане на митологични имена, а исторически разказ за действително съ­ществували личности, от които е произлязъл по плът нашият Господ Иисус Христос.

Но нас тук ни интересува една специална страна от родословието на Гос­под Иисус Христос. Очевидно, никак не е без значение каква е родословната линия на Спасителя по човешка природа, през кои представители на човечеството Той е минал, за да се яви на света в човешки образ. Божият Промисъл, както във всяка своя проява, така и в този важен факт от свещената история, чрез който се осъществява домостроителството на човешкото спасение, е вложил дълбока мъдрост. Общо погледнато, родословната линия на Иисус Христос е минала през такива представители на човечеството, които носили в гърдите си най-осезателно чувствана нужда от изкупление и спасение и съкровен копнеж за участие в  божествения живот на Богочовека. Въплътеният Бог Слово е бил съвършен не само по Своята божествена природа, но и по Своята човешка природа. Той е бил истински, пълен, съвършен Син Човечески, понеже е получил човешка природа, в която е намерила израз в пълнота телесната, ду­шевната и духовната структура на цялото човечество. Чрез изброяването на 46 прадеди на Месия светото Евангелие без друго е искало да покаже, че Божият Помазаник не е паднал от небето като deus ex machina на старогръцката сцена, а по плът е преминал през избрани представители на човешкия род, носил е в Себе Си всички техни потребности, нужди и копнежи и един вид е събрал в Себе Си целия човешки род, вследствие на което Той е можал да бъде негов пълновластен представител и на Голготския кръст да принесе изкупление за всички хора.

Върху всеки лист от родословното дърво на Господ Иисус Христос е на­писана една тайна, която изследователите на Свещеното Писание тепърва още ще разкриват. Също такава тайна се крие зад четирите образи на жените, които стоят в родословието на Спасителя и заемат място наред със старозаветните патриарси и други бележити личности от свещената история. Към тях не причисляваме Божията Майка, понеже ней е отредено изключително място в свещената история: тя стои на водоразделната линия между Стария и Новия Завет и въпреки това изявява в себе си повече образа на новозаветната, отколкото на старозаветната жена. Впрочем да екипираме образите на четирите жени, които са включени в родо­словието на Иисус Христос и застъпват половината от човешкия род, а също внасят в него особен смисъл! Техният живот, тяхната същност и тайна са скрити под звучните имена: Тамар, Раав, Рут и Вирсавия.

Хубаво е името Тамар, което е носила първата жена, спомената в родословието на Господ Иисус Христос, и което е увековечено завинаги още в началната стра­ница на свещената книга – Евангелието. Тамар означава палма, респективно финикова палма. С това име се нарича царственото дърво на източната екзотика, което със стройното си стъбло и с кичестата си корона с вечно зелени листа при­дава още по-голямо очарование на живописните крайбрежия и на пустинните оазиси. Библейската Тамар вероятно ще е надминавала по външна красота, по стройност и изразителност другарките си, както палмата превъзхожда по гра­циозност и китност другите дървета. Затова Юда, син на патриарх Яков, нея избрал за жена на първородния си син Ир. Тамар не била щастлива с Ир, понеже той бил лош и скоро станал жертва на своя неразумен и порочен живот. При това тя нямала деца от него – обстоятелство, което още повече утежнило положението ѝ както в дома на свекъра, така и в суеверното общество. В такъв случай тогаваш­ният закон предписвал овдовялата жена да встъпи в брак с брата на покойния си съпруг. Това е така нареченият левиратен брак. В изпълнение на този закон Юда по­ръчал за втория си син Онан да се ожени за Тамар и да възстанови потомството на брата си. Не донесъл сполука и щастие на Тамар и този брак. Онан също бил обладан от зло: той бил злобен и завистлив по нрав, отдал се на плътски пороци и не пожелал да зарадва Тамар с деца. Потънал в блатото на нравствената развала и порочност, Онан скоро намерил смъртта си.

Сега съдбата на Тамар станала още по-злочеста. Тя останала без съпруг и при това без деца. А известно е, че в онова време най-голямото нещастие за една жена било да е бездетна. Считало се, че бездетството е Божие наказание заради едно или друго тежко прегрешение. Поради това бездетката била уни­жавана, презирана и отбягвана от всички и още по-важно нейното положение в семейството не било здраво и сигурно.

За овдовялата втори път и останала пак бездетна Тамар имало още една малка надежда да се избави от нещастието си, да снеме позора от челото си и да запази социалното си положение в дома на свекъра си – да се омъжи за третия син на Юда, на име Шела. Обаче баща му, завладян от подозрителност, я лишил от това ѝ право, изпъдил я от дома си и я изпратил да живее като вдовица в ба­щиния ѝ дом под предлог, че сина му Шела бил още малък за встъпване в брак.

Прочетете още „Жените в родословието на Иисус Христос*“ →