Категория: Библеистика

Апостолският събор и спорът между светите апостоли Петър и Павел в Антиохия*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит Методий

В посланието си до Галатяни, след като доказва, че неговата благовестническа дейност от самото на­чало и в продължение на 17 години (Галатяни 1:3, 2:13-14-17) е била в пълен унисон с проповедта на ос­таналите апостоли, св. апостол Павел в подкрепа на своите доказателства, привежда и един интересен спор между него и св. апостол Петър, който станал в Антиохия, столица на то­гавашна Сирия. За този случай ни­къде другаде в Писанието нищо не е казано. Ето какво разказва св. апостол Павел:

„А когато дойде Петър в Антиохия, аз му се лично опрях, защото се бе изложил на осъждане. Понеже, пре­ди да пристигнат някои от Якова, той ядеше заедно с езичниците; а когато те дойдоха, почна да се спо­таява и да страни, като се боеше от обрязаните. Заедно с него лицемере­ха и другите юдеи, тъй че дори и Варнава се увлече от лицемерието им. Но когато видях, че те не по­стъпват право по евенгелската исти­на, казах на Петър пред всички: ако ти, бидейки юдеин, живееш по езически, а не по юдейски, защо ка­раш езичниците да живеят по юдейски? Ние по природа сме юдеи, а не грешници от езичниците; обаче, като узнахме, че човек се оправдава не чрез дела по закона, а само чрез вяра в Иисуса Христа, и ние повярвахме в Христа Иисуса, за да се оправ­даем чрез вярата в Христа, а не чрез дела по закона; защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя плът… Защото, ако чрез закона е оправданието, тогава Христос на­празно умря“ (Галатяни 2:11-21).

Както виждаме – силни аргу­менти и остро изобличение, което апостол Павел прави на апостол Петър пуб­лично, в присъствието на християни от евреи и езичници, на обрязани и необрязани, на фанатични привър­женици на обрязването като уж абсолютно необходимо за спасението, макар да е пределно ясно, че то съв­сем не е необходимо, напротив: като несъвместимо с благодатта, то трябва да бъде изоставено.

За да ни бъде ясно какво собствено е станало между двамата апостоли, необходима е кратка предистория.

След обръщението си от бивш гонител на Христа, апостол Павел вед­нага (Деяния на светите апостоли 9:20) започнал усърдно да проповядва в Дамаск, а след това и в Иерусалим, че Иисус е Син Божи, обещаният Месия. Но и на двете места озлобените юдеи правят за­говор да го убият (Деяния на светите апостоли 9:23-26), поради което апостолите, за да го предпазят от покушение, го изпращат в родния му град Tapс. Оттам апостол Варнава го довежда в Антиохия, където в продължение на цяла го­дина те развиват плодотворна мисио­нерска дейност (Деяния на светите апостоли 11:22-26). Трябва да отбележим, че малко преди това, чрез особено откровение, дадено на апостол Петър, бил приет в Църквата първият християнин от езичниците – стотникът Корнилий (Деяния на светите апостоли 10-та глава). От този момент християнството бързо се разпространило между езични­ците в съседните на Юдея области. Изключителна заслуга за това имали апостолите Павел и Варнава. След едногодишната им проповедническа дейност в Антиохия, те предприели мисионерски пътувания до Кипър (родното място на Варнава – Деяния на светите апостоли 4:36), Пергия, Икония, Галатия, Киликия и други съседни провинции в Сирия и Мала Азия, но навсякъде срещали голяма съпротива от юдействащи християни, идващи от Иеру­салим, които им създавали затруд­нения, нанасяли им жестоки побоища и ги гонели от един град в друг. Завърнали се от първата си обиколка в Антиохия, те сварили там голямо смущение между християните, защото малко преди това от Иерусалим пак дошли юдействащи християни, които казвали на своите антиохийски единоверци от езичниците: „Ако не се обрежете по обряда Моисеев, не можете се спаси“ (Деяния на светите апостоли 15:1). Това наложило апостолите Павел и Варнава, заедно с група от братята-християни, да заминат за Иерусалим, за да обменят мисли с другите апо­столи по този силно вълнуващ ги въпрос. Апостол Павел получил за това и особено откровение (Галатяни 2:2), по силата на което взел със себе си и апостол Тит, в качеството на свой особено доверен сътрудник. Апостол Павел го обичал с нежна любов и, познавайки неговите способности, по него из­пратил първото си послание до Коринтяни, като го и натоварил с трудната задача да уреди случая с коринтския кръвосмесник (1 Коринтяни 5-та глава). Апостол Павел го очаквал с го­лямо вълнение да се завърне и много се зарадвал, когато Тит му съобщил, че случаят е уреден благополучно – чрез разкаянието на грешника и на цялото коринтско общество (2 Коринтяни 2:13, 7:6, 13-15). Тит бил чист елин и бил приел Христа, без да е бил предварително еврейски прозелит, поради което и не е бил обрязан. Точно такъв сътрудник бил нужен на апостола за събора, тъй като самият той и Варнава, като евреи, били обрязани.

Ел Греко, Св. св. апостоли Петър и Павел, 1592, Ермитаж

В Иерусалим апостолите Павел и Варнава, заедно с останалите чле­нове на делегацията, били приети с радост „от църквата, апостолите и презвитерите“, сиреч от цялото хри­стиянско общество, пред което вероятно нееднократно те разказ­вали „всичко, що Бог бе сторил с тях и как отвори вратата на вярата за езичниците“ (Деяния на светите апостоли 15:4). Освен това апостол Павел изложил „насаме на най-видните“ апостоли благовестието, което проповядва между езични­ците, за да чуе тяхната преценка, та „да не би някак“ напразно да тича, или да е тичал, тоест да не би в някой отделен случай да не е бил прав, или изобщо изцяло да е на погрешен път. Разбира се, тази преценка е била нужна не на самия апостол Павел, който бил приел апостолското достойнство „не от човеци, нито чрез човек, а чрез Иисуса Христа и Бога Отца“ (Галатяни 1:1), за великото дело, за което той е бил предизбран от утробата на майка си (Галатяни 1:15), като „избран съд“ да понесе името на Господ Иисус „пред народи, царе и синове израилеви“ (Деяния на светите апостоли 9:15) и което за него означавало „да бъде, или да не бъде[1]“. Право казва един мислител, че „пристига­нето на Павел в Иерусалим и свик­ването на събора представлява една от най-тържествените страници в историята на християнството. Пред­стояло да бъде премахнато едно страшно недоразумение, и от успеха на тази задача зависело всичкото бъдеще на човечеството[2]“. „Най-видните апостоли“ били трима: Яков, наричан „праведният“, брат Госпо­ден и пръв иерусалимски епископ; след това Кифа, тоест Петър, и тре­ти – любимият ученик на Спаси­теля – апостол Иоан. Апостол Яков не бил от числото на дванадесетте, както и апостол Павел не е бил от тях. Но както апостол Яков се ползвал с авторитет, равен на авторитета на дванадесетте, със същия авторитет се ползвал и апостол Павел. Затова последният нарочно поставил името на апостол Яков пред това на апостол Петър. Апостол Яков бил голям постник и строг изпълнител на Моисеевия закон, поради което юдействащите ревнители обичали да го считат за свой водач (срв. „някои от Якова“ – Галатяни 2:12), но това било едно недоразумение, както ще видим. Според израза на св. апостол Павел, тримата „най-видни“ били „смятани за стълбове“ на Църквата (Галатяни 2:9). След като изслушали доклада на апостол Павел, тримата апос­толи намерили изповеданието на вя­рата му, както и благовестието между езичниците, напълно съгласни с еван­гелската истина. „Те нищо не ми прибавиха“, казва апостол Павел. „На­против, като видяха, че мене е по­верено да благовестя на необрязаните, както Петру – на обрязаните (понеже Оня, Който помогна на Петър в апостолството между обряза­ните, помогна и на мене между езич­ниците) и като узнаха за дадената на мене благодат, Яков, Кифа и Иоан, смятани за стълбове, подадоха на мене и на Варнава ръка за общуване, за да отидем ние при езичниците, а те – при обрязаните, като само ни поръчаха да помним сиромасите, кое­то се и постарах да изпълня точно“ (Галатяни 2:6-10).

И така, след този доклад, тримата „най-видни апостоли“ решават да се свика събор, който да вземе решение по този наболял въпрос. Понеже в този събор взели участие всички апостоли, той се нарича „Апостол­ски“. Той станал в 51-ва година.

Прочетете още „Апостолският събор и спорът между светите апостоли Петър и Павел в Антиохия*“ →

Св. апостол Петър в Новия Завет – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Христо Н. Гяуров

„Блажен си Ти, Симоне, син Ионин:– казал Спасителят на апостол Петър след не­говото изповедание, – защото не плът и кръв (σάρξ καί αίμα) ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата“ (Матей 16:17). Апостол Петър бил син на Иона (срв. Иоан 1:42); името Иона произлиза от името Иоан[9]. Иисус Хрис­тос облажава апостол Петър за неговото изповедание, което е израз на неговата гореща и твърда вяра в Христа като истински единороден Син на Бога Отца, като второ Лице на Света Троица. Според думите на Иисус Христос, изповедание­то на апостол Петър не било негово соб­ствено дело, а му било дадено, било му открито от Бога Отца – „защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата“. Как ще трябва да бъдат разбирани тези думи на Иисус Христос? Както бе изтък­нато по-горе, изповеданието на апостол Петър е израз на неговата гореща и твърда вяра в Иисус Христос като Син Божи; значи, то е дело на неговата вяра. Религиозната вяра пък е дело не на опита, на разума; тя се добива не чрез из­следването на материалния мир – това изследване може само да я подкрепи, да стане причина тя да се събуди и развие у човека, ако е била задрямала у него (вж. Римляни 1:20). Вярата е дело на духовната природа у човека, създадена от Бога; значи, в известно отношение тя може да бъде считана за дело на Бога. Бог може да засили и усъвършенства вярата у човека, когато той се обърне с молитва към Него. Когато Христос казал на бащата на момчето, обхващано по новолуние от бяс: „ако можеш да повярваш, всич­ко е възможно за вярващия“, – той веднага извикал и със сълзи казал: „вярвам, Господи, помогни на неверието ми!“ (Марк 9:23-24). Самите апосто­ли на Христа се обърнали към Него със следната молба: „усили у нас вя­рата“ (Лука 17:5). Непосредствено след това Той им казал: „да имахте вяра колкото синапово зърно, щяхте да ка­жете на тая черница: изтръгни се и се пресади в морето, и тя би ви послу­шала“ (Лука 17:6). От гореприведените места се вижда ясно, че вярата у чо­века може да бъде усилена и усъвършенствана от Бога. Апостол Петър се е обръщал с молитва към Бога, и Той е усилил вярата у него, открил му да из­повяда своята вяра в Иисус Христос като Син Божи. С такава молитва се обръщали към Бога и другите апос­толи. Изразът „плът и кръв – σάρξ καί αίμα“, е библейски; среща се в Стария и на няколко места в Новия Завет (Матей 16:17; Иоан 1:13, 1 Коринтяни 15:50; Галатяни 1:16; Ефесяни 6:12; Евреи 2:14). Чрез този израз се обозначава телесното, про­тивоположното на духовното. Апостол Пе­тър стигнал до своето изповедание не чрез опита, не чрез опитно изслед­ване, а по духовен път, чрез вярата, подкрепена и усилена у него от Бога Отца.

„Ти си Петър (Πέτρος – камък) – ка­зал Иисус Христос на апостол Петър след неговото изповедание, – и на тоя камък (επί ταύτη τή πέτρα) ще съградя (οίκοδομήσω) църквата Си и портите адови (πύλαι άδου) няма да ѝ надделеят“(Матей 16:18). Не трябва да се прокарва разлика между употребените тук гръцки думи Πέτρος и πέτρα, защото и двете имат едно и също значение, и защото, като казва: „и на тоя камък – επί ταύτη τή πέτρα“, Иисус Христос има предвид и употре­бената от Него първа дума – Πέτρος. В какъв смисъл Христос нарича тук апостол Петър „камък“? Като се вземе пред­вид обстоятелството, изтъкнато по-горе, че изповеданието на апостол Петър е израз на неговата гореща и твърда вяра (под­крепена и усилена от Бога Отца) в Ии­сус Христос като Син Божи, може с основание да се приеме, че в Матей 16:18 Христос нарича апостол Петър „камък“ поради горещата му и твърда вяра и че не върху самия апостол Петър, а върху неговата вяра Той ще съгради Своята Църква. В службата на апостол Петър и апостол Павел (29 юни стар стил) и в тази на два­надесетте апостоли (30 юни стар стил) апостол Петър е наречен „камък на вярата – камень веры“. Такава вяра са имали и другите апостоли, такава вяра ще имат и всички бъдещи истински членове на Христовата Църква. От само себе си се разбира, че, ако тази вяра изчезне у членовете на Христовата Църква, са­мата тази Църква ще престане да съ­ществува. Тази вяра пък никога няма да изчезне, защото е вяра в Сина Бо­жи и тя ще бъде подкрепяна и усил­вана от Бога Отца. Като разширява обема на вярата, като разбира под нея истините на вярата – богословските ис­тини или богословието изобщо, св. Иоан Дамаскин в третата песен на своя канон на апостол Петър казва: „на камени твоего богословiя водрузи Владыка Iисусъ церковь непреклонну, в нейже тя, апос­толе Петре, славим“. За доказателство на това, че под „камък“ в Матей 16:18 ще трябва да се разбира вярата в Ии­сус Христос като Син Божи, може да послужи отговорът, който апостол Петър дал от името на всички апостоли през време на беседата на Христа за небесния (евхаристичния) хляб. „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за ве­чен живот и ние повярвахме (ημείς πεπιστεΰκαμεν) и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живий“ (Иоан 6:68-69). Този отговор, както бе вече изтъкнато, апостол Петър дал преди своето изповедание в околността на Кесария Филипова. Не може да има никакъв спор за това, че тук апостол Петър говори от името на всички апостоли, защото казва: „ние повярвахме – ημείς πεπιστεΰκαμεν“. Както думите на апостол Петър в този негов отговор: „Ти си Христос, Синът на Бога Живий – Σύ εί ό Χριστός, ο Υίός τού Θεού τού Ζώντος“, – са израз не само на неговата вяра, но и на вя­рата на всички апостоли, така също и дословно същите негови думи (Σύ εί ό Χριστός, ο Υίός τού Θεού τού Ζώντος“) в из­поведанието му в околността на Кеса­рия Филипова, станало в по-късно вре­ме, трябва по необходимост да бъдат признати за израз както на неговата лична вяра, така и на вярата на всички апостоли в Иисус Христос като Син Божи.

Петер Паул Рубенс, Св. апостол Петър, Национална художествена галерия по изкуство, Вашингтон, САЩ

И мнозина древни църковни писатели приемат, че в Матей 16:16 Христос на­рича апостол Петър „камък“ заради него­вата гореща и силна вяра и че не върху самия апостол Петър, а върху вярата в Иисус Христос като Син Божи, ще съгради Христос Своята църква. „Следовател­но – казва св. Амвросий Медиолански – вярата е основата на църквата; защото не за плътта, а за вярата на Петър било казано от Господа, че адовите врата няма да надделеят на вярата“ (De incarnatione, с. 5). Подобно обяснение на Христовите думи в Матей 16:18 дава и блажени Августин: „върху този камък ще съградя; върху вярата, която изповяд­ваш; върху това, което ти каза: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог“ – върху това ще съградя църквата Си“ (Sermo 295 – Migne PL, 38, 1349). Като привежда думите на Иисус Христос: „и Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си“ – св. Иоан Златоуст непосредствено обя­снява: „с тези думи Господ показва, че отсега мнозина ще повярват, ободрява духа на Петър и го прави пастир“ (Тълкувание на евангелието от Матей, беседа 54, 2). От ду­мите на св. Иоан Златоуст „отсега мнозина ще повярват“ може да се за­ключи, че както апостол Петър бил повяр­вал в Иисус Христос като Син Божи, също така и мнозина други християни щели така да повярват, и върху тази именно вяра Иисус Христос щял да съ­гради Своята Църква.

„И портите адови (πύλαι άδου) няма да ѝ надделеят“ (Матей 16:18). В древно време, когато градовете се ограждали със стени, вратите на тези стени се считали за най-важното място; те се силно укрепявали и във време на на­падение особено зорко се охранявали. Поради това вратите на града се счи­тали (в Палестина и други някои стра­ни) като символ на мощ, на сила. Под израза „портите адови“ ще трябва да се разбира мощта, силата на ада. Значи, и мощта, силата на ада не ще може да съкруши съградената от Госпо­д Иисус Христос църква върху вяра­та в Него като Син Божи.

Прочетете още „Св. апостол Петър в Новия Завет – продължение и край*“ →

Св. апостол Петър в Новия Завет*

Публикувано на от Dragan Bachev

Христо Н. Гяуров

Сведения за св. апостол Петър, за него­вия живот и дейност се черпят главно от Свещеното Писание на Новия Завет.

От думите на евангелист Иоан: „а Филип беше от Витсаида, от града Ан­дреев и Петров“ (Иоан 1:44), може да се заключи, че апостол Петър бил роден в град Витсаида. Там той се занимавал с риболовство. От град Витсаида апостол Петър, заедно с брат си апостол Андрей, се пре­селил в град Капернаум, дето двамата братя придобили своя къща („в къщата на Симона и Андрея“ – Марк 1:29). В град Капернаум апостол Петър се оженил. Тъща му живеела в неговата къща, където Иисус Христос я излекувал от огница (Марк 1:29 следва и паралели).

В Новия Завет апостол Петър се обозна­чава с две имена: 1) Симон – Σίμων (Иоан 1:41,42; Матей 10:2; Марк 3:16 и други) или Симеон – Σιμεών (Деяния на светите апостоли 15:14; 2 Петр. 1:1) и 2) Кифа – Κηφάς или Петър – Πέτρος (Иоан 1:42; Матей 10:2; Деяния на светите апостоли 1:13 и други). На някои ме­ста той се обозначава с едно от тези имена, а на други места и с двете: Симон Петър (Матей 16:16; Марк 14:37; Лука 5:8; Иоан 6:68 и други). Името Симеон – Σιμεών, е еврейско – Schim’on (чуване); то било дадено на апостол Петър при обрязването му. Името Симон – Σίμων, представлява елинизирана форма на името Симеон. Името Кифа – Κηφάς, или Петър – Πέτρος, било дадено на апостол Петър от Иисус Христос. „Ти си Симон, син Ионин; ти ще се наречеш Кифа (което значи Петър – камък)“, – казал Спасителят на апостол Пет­ър, когато брат му апостол Андрей го завел при Него (Иоан 1:42). Името Кифа (по-точно Кейфа) е арамейско (древно-еврейската дума „кеф“ значи: камък, скала). Гръцкото име Петър – Πέτρος, значи също камък (ό πέτρος= камък; η πέτρα=скала).

Св. апостол Петър бил повикан два пъти от Иисус Христос за Негов ученик. Първо­то повикване станало във Витавара (от­въд река Йордан, дето св. Иоан Пред­теча кръщавал – Иоан 1:28), когато апостол Андрей завел брат си Петър при Хри­ста. След това повикване апостол Петър, като следвал подир Иисус Христос изве­стно време, пак отишъл в град Капернаум, дето се занимавал с риболовство. Второто повикване станало близо до град Капернаум, при брега на Генисаретското езеро, след един чудесен лов на риба (Лука 5:1 следва). Зачуден и изпла­шен от този лов на риба, апостол Петър казал на Христа: „иди си от мене, Го­споди, понеже аз съм грешен човек“ (Лука 5:8). Иисус Христос го успокоил, като му рекъл: „не бой се, от сега ще ловиш човеци“ (Лука 5:10).

Когато някои ученици напуснали Иисус Христос през време на беседата Му за небесния (евхаристичния) хляб, Той запитал дванадесетте Си апостоли: „да не искате и вие да си отидете“ (Иоан 6:67). Апостол Петър, от името на апостолите, отговорил: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за ве­чен живот, и ние повярвахме и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живий“ (Иоан 6:68-69). През време на чудесното ходене на Иисус Христос по водата на Генисаретското езеро апостол Петър излязъл от кораба, в който били учениците, и тръгнал към Него, но, като се уплашил, почнал да потъва и извикал: „Господи, избави ме!“ (Матей 14:30). Спасителят го упрекнал за про­явеното в този случай неверие и му казал: „маловерецо, защо се усъмни?“ (Матей 14:31). Апостол Петър и апостолите Яков и Иоан Зеведееви били близки ученици на Иисус Христос. Те присъствали при възкресението на Иаировата дъщеря, извършено oт Него (Лука 8:5 следва и паралели), при преобразяването Му на планината Тавор (Матей 17:1 следва и паралели) и при молитвата Му в Гетсиманската градина (Матей 26:37 следва и паралели). На въпроса на Христа към учениците (в околността на град Кесария Филипова): „а вие за кого Ме мислите?“ (Матей 16:15 и паралели) – апостол Петър из­повядал: „Ти си Христос, Синът на Жи­вия Бог“ (Матей 16:16 и паралели). Взи­майки под внимание силната вяра на апостол Петър, Спасителят му казал: „ти си Петър (камък), и на тоя камък ще съ­градя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят; и ще ти дам ключовете на царството небесно, и как­вото свържеш на земята, ще бъде свър­зано на небесата; и каквото развър­жеш на земята, ще бъде развързано на небесата“ (Матей 16:18-19). Апостол Петър не вникнал в дълбокия смисъл на пър­вото предсказание на Христа за стра­данията, смъртта и възкресението Му (направено след изповеданието му) и затова казал: „милостив Бог към Тебе, Господи, това няма да стане с Тебе“ (Матей 16:22). За тези негови думи той бил упрекнат много строго от Спаси­теля: „Махни  се от Мене, сатана! Ти Ми си съблазън! защото мислиш не за това, що е Божие, а за това, що е човешко“ (Матей 16:23 и паралели).

През време на Тайната вечеря Иисус Христос предсказал, че апостол Петър ще се отрече три пъти от Него. Макар апостол Петър да възразил: „ако потрябва дори и да умра с Тебе, няма да се от­река от Тебе“ (Матей 26:35 и паралели), той три пъти през същата нощ се от­рекъл от Учителя си; след това си от­ричане той горещо се разкайвал и пла­кал горчиво (Матей 26:75 и паралели). Когато Иисус Христос се явил след въз­кресението Си на седем Свои ученици при Тивериадското езеро, като искал да изтрие петното, появило се след три­кратното отричане на апостол Петър от Него, три пъти го запитал, дали Го обича, и три пъти му казал: „паси Моите овци“ (Иоан 21:15-17).

Прочетете още „Св. апостол Петър в Новия Завет*“ →

Иисус Христос възвести ново отношение към жените*

Публикувано на от Dragan Bachev

Лионърд Суидлър

Деца, роби и жени

През време на земния живот на Господ Иисус Христос жените в Па­лестина се намирали в подчинено, унизително положение спрямо мъжете. Макар че в Стария Завет са изобразени няколко героини на еврейския на­род, равинистичните обичаи преди двадесет века и дълго време след това забраня­вали на жените да изследват Писанията. Един равин от I-ви век след Христа, Елиезер, се изразява твърде рязко по въпроса, като казва: «Думите на Тора по-скоро ще бъдат изгорени, отколкото да бъдат поверени на жена… Който учи дъщеря си на Тора, прилича на човек, който я учи на сладострастие».

Жените, подобно на робите и децата, не били задължавани да казват така наречената «шема» – утринна молитва или каквито и да е молитви преди и след ядене. В Талмуда даже се съдържа следното изречение: «Проклятие да бъде върху мъжа, чиято жена или деца казват благодарствена молитва вместо него». Освен това в ежедневните молитви на юдеите била включена особена тройна благодарност: «Слава на Бога, че не ме е създал езичник; слава на Бога, че не ме е създал жена; слава на Бога, че не ме е Създал невежа».

Юдейските жени били ограничени и по отношение обществената мо­литва. Те не се броели при набиране необходимия брой лица, за да се със­тави «миниам» – необходимото число лица за започване на обществена мо­литва. В Иерусалимския храм техният достъп бил ограничен само до жен­ския двор, който се намирал пет стъпала под двора, в който стояли мъжете. Жените били разделени от мъжете и в синагогите, където на тях не се раз­решавало да четат на глас Свещеното Писание или да поемат някаква ръководна функция. При извършване второто чудо с умножаване на хлябовете събралите се хора наброявали, според евангелист Марк, «около четири хиляди» (8:9), а евангелист Матей добавя: «освен жени и деца» (15:38).

Отношението към жените в тогавашното общество било най-ясно под­чертано при институциите и ритуалите на брака. За огромната част от же­ните ролята им в семейството се ограничавала само до раждане и отглеж­дане на деца. Жените като «по-слаб съсъд» винаги се намирали под опеката на мъжа – баща или съпруг, а в случай, че жената била вдовица, тя за­висела от брата на починалия ѝ мъж.

Талмудът хвърля достатъчно светлина върху този въпрос: «Добре е на този, чиито деца са момчета, но горко на онзи, чиито деца са момичета… При раждане на момче всички са радостни, а при раждане на момиче всички са опечалени… Когато момче идва на света, мир влиза в света; когато идва момиче, нищо не влиза… И най-добродетелната от жените си остава ма­гьосница… Нашите учители са казали: жените имат четири качества – те са лакоми за храна, жадни за клюки, мързеливи и ревниви».

Наистина в първия век жените от Палестинска Юдея са били изправени пред мрачни и безрадостни перспективи.

Жени, последователки на Христа

Доколкото може да се съди от евангелията Спасителят с думи и дела възвестявал пълното равенство между мъжете и жените – нещо, което пред­ставлявало революция в сравнение с установените по Негово време социални отношения.

Първото очевидно скъсване с традицията от страна на Иисус Христос било разкриването на благовестието, смисъла на Писанията и религиоз­ните истини и на жените. По времето, когато се смятало за неуместно и дори «неприлично» да се учат жените на Тора, това действие на Спасителя е било преднамерено решение да се наруши един обичай, оскърбителен за жените.

Нещо повече – жени от Галилея са ставали последователки на Христа, поучавали са се от Него, следвали са Го през време на Неговите пътувания и са Му служили от все сърце. В Лука 8:1-3 някои от тях са споменати по име в едно и също изречение с дванадесетте: «Той обхождаше градове и села, като проповядваше и благовестеше Царството Божие, и с Него бяха дванаде­сетте, и някои жени… които Му услужваха с имотите си». Гръцката дума, преведена тук като «услужваха», а в Марк 15:41 «служеха», е именно «дииконун», която е от един и същ корен с «дякон». Както се вижда, задачите на дяконите в ранното християнство до голяма степен се покривали с тези на жените-последователки на Богочовека.

Прочетете още „Иисус Христос възвести ново отношение към жените*“ →

Претория какво е?*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Ж. Димитров

Думата претория я слушаме често в евангелските четива през Страстната седмица. И доколкото тази седмица, преди всичко от Велики четвъртък до Пасха, е време на сравнително често посещение на богослуженията (особено от така наречените коледно-великденски християни), всеки богомолец я чува поне по няколко пъти всяка година.

Тя се среща общо осем пъти в книгите на Новия Завет: в Евангелие според Матей – 1 път, в Евангелие според Марк – 1 път, в Евангелие според Йоан – 4 пъти, в Деяния апостолски – 1 път и в Послание на св. апостол Павел до филипяни – 1 път. Ето ги тези места:

1. „След това войниците управителеви взеха Иисус в преторията и събраха срещу Него цялата чета войници“ (Матей 27:27).

2. „Тогава Пилат, като искаше да угоди на тълпата, пусна им Варава, а Иисус бичува и предаде на разпятие. Войниците пък Го отведоха вътре в двора, сиреч, в преторията, и събраха цялата чета войници“ (Марк 15:15-16).

3-4. „Поведоха Иисус от Кайафа в преторията. Беше заран; и те не влязоха в преторията, за да се не осквернят, та да могат да ядат пасхата“ (Йоан 18:28).

5. „Тогава Пилат пак влезе в преторията и повика Иисус, и Му рече: Ти ли си юдейският Цар?“ (Йоан 18:33).

6. „И пак влезе в преторията и рече на Иисус: отде си Ти? Но Иисус му не даде отговор“ (Йоан 19:9).

7. „И (Феликс, б. а.) заповяда да го държат под стража в преторията Иродова“ (Деян. 23:35).

8. „Желая, братя, да знаете, че тия неща, които ми се случиха, спомогнаха за по-голям успех на благовестието, тъй че моите окови в Христос станаха известни на цялата претория и на всички други“ (Филипяни 1:12-13).

Думата претория звучи авторитетно и макар непреведена (а и неизползвана извън новозаветния речник), от контекста, от съдържанието на текста се разбира, че това е някаква важна сграда. Съществителното претория, на гръцки πραιτώριον, е заета от латинския език, в който понятието praetorium първоначално означавало палатката на претора (praetor), тоест на висш военачалник или административен ръководител, магистрат. По метонимия (с прехвърляне на значението) после започва да се употребява и за сградата на седалището на този военачалник или управител на провинция. Така наричат евангелистите (текстове 1-6 по-горе) седалището на Пилат Понтийски в Йерусалим. Независимо чий е бил този дворец преди това и къде точно в светия град се е намирал (археолозите и историците не са единни в мненията си), Пилат го е ползвал за своето пребиваване и работа в Йерусалим.

Евангелист Марк дава също и един синоним на претория – αὐλή, което означава двор, но и дворец: „Войниците пък Го отведоха вътре в двора, сиреч, в преторията“ (15:16). За тази употреба на думата αὐλή (дворец) свидетелства и еврейският историк Йосиф Флавий (За Юдейската война II, 3, 1-4; Юдейски древности XVII, 10, 2-3; XVIII, 2-3).

Римските военачалници и управители на провинциите често използвали за своите жилищни и административни нужди дворци на предишни местни владетели. И това се вижда от случая със задържането на апостол Павел в Кесария, където резидирал римският управител по това време Марк Антоний Феликс. Управителят се разпоредил видният арестант да бъде настанен и пазен не в общия затвор за престъпниици, а в някогашния дворец в града на Ирод Велики: „И заповяда да го държат под стража в преторията Иродова“ (Деян. 23:35). Смята се, че и йерусалимската претория, която обитавал Пилат Понтийски, е била бивш дворец на Ирод Велики.

Преторията в Рим, която споменава апостол Павел в посланието си до християните в град Филипи (днес в развалини на 15 км северно от гръцкия град Кавала), според едни тълкуватели означава двореца на императора. Това мнение са изразили още св. Йоан Златоуст (PG 62, 192) и Теодорит Кирски (PG 82, 564). Още повече че в края на посланието/писмото си апостолът изпраща поздрави от всички вярващи от императорския дом/дворец: „Поздравяват ви всички светии (християни, б. а.), а особено които са от кесаревия дом“ (4:22).

Авторът Иван Ж. Димитров и митрополитът на Варна и Варненско-Великопреславска епархия г-н г-н Иоан на тържественото честване по повод изпълването на 100 години от създаването на Богословския факултет при Софийския университет, 10 март 2023 година

Според други тълкуватели обаче тук претория означава казармата или въобще целия личен състав на преторианската императорска гвардия на Рим (по това време над 4 хиляди души). Апостол Павел бил охраняван при домашния си арест в Рим от преториански войници и той успял да привлече мнозина от тях към вярата в Иисус Христос. Затова пише на филипийци така окуражаващо: „Тия неща, които ми се случиха, спомогнаха за по-голям успех на благовестието, тъй че моите окови в Христос станаха известни на цялата претория и на всички други“ (Филип. 1:12-13).

В крайна сметка дали ще означава дворец, използван за административна сграда в голям град в някоя римска провинция като Йерусалим или Кесария Палестинска, или императорския дворец в Рим, или помещенията на преторианската гвардия в столицата на империята, думата претория играе своята роля в свещената история на Новия Завет.

____________________________________________________

*Публикувано в https://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Ж. Димитров и Негово Високопреосвещенство Варненско-Великопреславския митрополит Иоан. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-eeM

На кого е пречел свети Йоан Кръстител?*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Ж. Димитров

На 29 август честваме едно печално събитие – отсичането на главата на Христовия Предтеча – Йоан Кръстител. В този ден с молитва и строг пост се почита неговата жертва заради Божия нравствен закон. А някои християни на този ден не ядат нищо червено заради пролятата невинна кръв на Предтечата.

Но какъв е този празник, щом поводът за него е едно хладнокръвно убийство, пък било то и на „най-великия сред родените от жена“ (Матей 11:11)? Това е просто определен от Църквата ден, в който почитаме подвига на светеца и неговата жертвоготовност, станала пример за стотици хиляди Христови последователи през вековете и до днес, когато дори по телевизията можем да видим кланета на християни, защото… са християни.

Нека все пак кажем, че в годишния календар на Църквата се честват не само радостни събития като раждането на Спасителя, на света Богородица, на свети Йоан Предтеча или Възкресението на Христос, Възнесението Му, Слизането на Светия Дух на Петдесетница и прочее. При това не трябва да забравяме, че повечето празнувани от християните събития през годината са скръбни. Защото те са свързани със също печални събития: с убийството на някой мъченик, на някоя мъченица, дори на много мъченици наведнъж или със смъртта (успението) на даден светец или светица.

В историята на Църквата е останала паметта за тези герои на вярата, а когато е съхранена и датата на тяхната кончина, тя е включена в календара. Възможно е в християнската история да не са точно засвидетелствани всички дати, на които почитаме един или друг светец. Неоспорим обаче е фактът на техния праведен живот и смело изповядване на вярата в Иисус Христос, а примерът им е достоен за подражание. Затова всеки ден в богослужението и в личните си молитви ние си спомняме за светците и търсим тяхното молитвено застъпничество пред Бога за нас и за целия свят.

И така, на 29 август всяка година си спомняме за обезглавяването на един от първите последователи на Иисус Христос, Неговия Предтеча и едновременно Кръстител – Йоан. Той бил син на еврейския свещеник Захария и праведната Елисавета. Родил се по Божие обещание и бил възпитан в истините на вярата в единия Бог. Когато пораснал, избрал да се посвети на живот, който водили много от древните еврейски пророци и праведници – в уединение, пост и молитва. Като богоизбран мъж Йоан скоро бил повикан от Бога за служение на народа. Когато младият отшелник наближил 30-годишна възраст, „биде слово Божие към Йоан, син Захариев, в пустинята“ (Лука 3:2). Какво точно му е казал Бог, евангелистът не споменава, а и няма как да знае. Но това може да се разбере от последващите действия на Божия избраник.

Според евангелист Лука Йоан започнал проповедническа дейност с цел пробуждане на духовността у народа: „И той обиколи цялата страна около Йордан и проповядваше (и извършвал, б. а.) покайно кръщение за опрощаване грехове, както е писано в книгата с речите на пророк Исайя, който казва: гласът на викащия в пустинята говори: пригответе пътя на Господ, прави правете пътеките Му; всеки дол ще се изпълни и всяка планина и рътлина ще се снишат, кривините ще се изправят и неравните пътища ще станат гладки (все метафори за вътрешния живот на хората, б. а.); и всяка плът (синекдоха за „всеки човек“, б. а.) ще види спасението Божие. Йоан говореше на човеците, които отиваха при него да ги кръсти: Рожби ехиднини! Кой ви подсказа да бягате от бъдещия гняв? Прочее, сторете плодове, достойни за покаяние, и не начевайте да думате в себе си: наш отец е Авраам; защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне чеда на Авраам. И секирата лежи вече при корена на дърветата: всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън. И питаше го народът, и казваше: какво тогава да правим? Той отговори и им рече: който има две дрехи, нека даде ономува, който няма; и който има храна, нека прави същото. Дойдоха и митари да се кръстят, и му рекоха: учителю, какво да правим? А той им отговори: не изисквайте нищо повече от това, що ви е определено. Питаха го тъй също и войници, и казваха: а ние какво да правим? И рече им: никого не притеснявайте, не клеветете и се задоволявайте с вашите заплати“ (3:3-14).

От това свидетелство на евангелиста се вижда, че проповедникът Йоан наставлявал всички и ги подготвял за идването на Христос, Помазаника или по еврейски – Месия. Защото Неговото царство наближило да дойде (Матей 3:2). А подготовката за посрещането на Христос изисквала покаяние, на гръцки μετάνοια, тоест промяна на ума, на мисленето, а оттам – и на действията, на постъпките, на цялостния ни живот.

Дейността на Кръстителя била всеобхватна, той никого не отблъснал, а и всички се стремели да дойдат и да се поучат от него, като се кръстят и измият греховете си. Колкото и да изглежда преувеличено сведението на евангелист Лука, че Йоан е кръстил целия народ, явно желанието за промяна било масово. И вместо изобличенията да отблъскват хората заради самолюбието им (само си помислете сега как бихме възприели такива изобличителни проповеди ние, хората на XXI-ви век с нашето самочувствие!), всички приемали изобличенията и наистина се променяли.

Така постъпвали хората, обикновените хора. В духа на древните еврейски пророци обаче Йоан Кръстител насочил изобличенията си и към властниците, към самия цар Ирод Антипа (20 година преди Христа – 39 година след Христа). Защото винаги от властниците народът взима пример – и в доброто, и в лошото.

Авторът Иван Ж. Димитров

Този Ирод всъщност не бил истински цар, а само тетрарх на Галилея и Перея, тоест владетел на част (условно една четвърт) от земите на евреите, при това бил васал на римляните. Единствен евангелист Марк го титулува цар, вероятно защото пише евангелието си за читатели далече от Палестина, за които е била неясна политическата система там. Но Матей и Лука го титулуват правилно: четвъртовластник, превод от гръцкото тетрарх.

Наред с другите нередности („лоши неща“), които вършел Ирод Агрипа (Лука 3:19), той си позволил да наруши Божия закон, като заживял с Иродиада, жената на брата си Филип. Това не само било нарушение на закона, но и давало лош пример на народа. Затова Йоан открито заявил на Ирод: „Не ти е позволено да водиш братовата си жена!“(Марк 6:18). Владетелят много се дразнел от тези изобличения на Йоан, но дълго време не смеел „да вземе мерки“ срещу него (досещате се какво може да значи това в действията на един самодържец). Накрая все пак решил да го затвори в тъмница, та от затвора да не се чуват толкова отчетливо изобличителните думи на пророка.

Прочетете още „На кого е пречел свети Йоан Кръстител?*“ →

Библейската жена*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Спасов Марковски

По различни поводи се устройват тър­жествени събрания, печатат се множес­тво статии, в които се правят преценки, какво е било социалното положение на жената в миналото и какво е сега. Въз­хвалява се успехът на движението за еманципация на жената в семейството, в обществения и политически живот. Днес жената наистина в много страни и държави е равноправна на мъжа почти във всички области на живота.

Няма съмнение, че съвременното се­мейство преживява известен кризис. От всички страни слушаме тревожни повици за нередности в семейството, за недобри отношения между родители и деца, меж­ду съпрузи, за лоши прояви всред мла­дежта, за несправедливо разпределение на труда и грижите за семейството и прочее. Нашата съвременност се нуждае от добри образци, от живи примери, дос­тойни за подражание. Смятам, че и в това отношение може да ни послужи за поука Библията, тази велика и свещена книга. Ето защо в настоящата статия си поставям за цел да обрисувам старозаветната жена, жената в дохристиян­ско време, като съпруга и майка, тъй както тя е представена от разните биб­лейски писатели с всички нейни добро­детели, та да послужи за пример и подра­жание. Но понеже нещата обикновено имат две страни: лице и опако, затова и в Библията наред с добрата съпруга и майка е посочена и недостойната жена с нейните лоши и осъдителни пороци, та всеки да се отврати. Както доброде­телната жена, така и порочната са нари­сувани така живо и картинно, с тънко познаване на тяхната психика и склон­ности, та и съвременната, модерната жена може да научи много нещо, макар сегаш­ните социални и политически условия да са твърде различни от библейските. Но абсолютното добро и добродетели са неизменни за всички времена. Въобще от старозаветното семейство можем да извлечем голяма поука за добрите отно­шения между съпрузи, между родители и деца, за светлия образ на девственото момиче, на идеалната жена, на саможертвената майка, на грижливата и трудо­любива домакиня и прочее.

Библейската жена като съпруга

Изхождайки от някои места в Библи­ята, където жената нарича своя мъж „господар“, например Сара казва за Авраам: „Па и господарят ми е стар“ (Битие 18:12), или както е казано в Битие 3:16: …„ и към мъжа си ще тегнеш и той ще господарува над тебе“ и други, някои библеисти правят заключение, че, според израилското и юдейско право, съпругът е господар и владетел на же­ната. В потвърждение на този възглед се сочи обичаят – младоженикът да заплаща на родителите на момичето известна сума като откупни пари (мохар), за да получи правото да се ожени за дъщеря им. Обаче по-право е думата мохар да се разбира в смисъл не на откупни пари, а на вено, зестра. Древноизраилският брак съвсем не е бил отку­пен, какъвто е бил у вавилонците и у други ориенталски народи[1].

Като доказателство за униженото и безправно положение на старозаветната жена се привежда обичаят израилтянинът да може да се жени за няколко жени. Но полигамията (многоженството) не могла да се установи като общона­родна практика. Тя си остава само като привилегия на знатните и богатите и на царете. В моята Библейска археология (стр. 129 и нататък) обяснявам полигамията в древния Израил като изключителен по­рядък, а не като нещо естествено и редовно, или както блажени Августин се изразява „невменяем обичай“. На много места в Свещеното Писание се подчертава, че естественият и благословеният от Бога брак е моногамният (еднобрачието), а многоженството е изключение, наложено по силата на временни обстоятелства. Още за първата човешка двойка се каз­ва: … „ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът“ (Битие 2:24). Между многото жени на царете само една се е считала за царица (3 Царства 9:16). Във Второзаконие 17:17 се предписва на царя „да не умножава жените си, за да не се разврати сърцето му“. Про­роците често пъти рисуват отношението на Иахве към Израил под форма на еднобрачен съюз. По думите на пророк Осия Бог казва на Израиля: „И ще те сгодя за себе си во-веки, ще те сгодя за Себе си в правда и съд, в благост и милосър­дие“…(Осия 2:19 и нататък; също Иеремия 2:1 и нататък; Исаия 50:1 и нататък и други). Про­роците всякога са считали като идеал еднобрачното съжителство между мъж и жена. Дори и в онези случаи, когато мъжът е имал няколко жени, една е била обичната му, която господарувала в семейството. Много са случаите на щастлив моногамен семеен живот още във времето на патриарсите, така например Исаак и Ревека, Амрам и Иохаведа, родителите на Моисей (Изход 6:20), Мои­сей и Сепфора (Изход 2:21) и други.

В премъдростните книги Притчи и Сирах се възхвалява с красиви и сполуч­ливи изрази щастливият семеен живот, когато мъжът се радва на една добро­детелна жена. „Честит е мъжът на до­бра жена и броят на децата му е двоен. Добродетелна жена радва мъжа си и ще изпълни с мир годините му; добра жена е честит дял; тя се дава дял на ония, които се боят от Господа; с нея у богат и у сиромах е доволно сър­цето, и лицето във всяко време е весело“ (Иисус син Сирахов 26:1-4). „Блазе ономува, който живее с разумна жена“ (Иисус син Сирахов 25:11). „Добродетелна жена е венец за мъжа си“ (Притчи Соломонови 12:4). „Който е намерил добра жена, намерил е благо и получил е благодат от Господа. Който напъжда добра жена, напъжда щастие“… (Притчи Соломонови 18:23). „Къща и имот са наследство от родители, а разумна жена – от Господа“ (Притчи Соломонови 19:14).

Жената макар и подчинена в социално отношение на мъжа, не е била спрямо него безправна, нито е била третирана като слугиня в къщи. Напротив, тя е могла част от домашната работа да раз­пределя между слугините. „Тя става още през нощта и раздава храна в къщата си и уреченото на слугините си… Наг­лежда домакинството вкъщи и не яде хляба на празността“ (Притчи Соломонови 31:15, 27).

Робините се третирали твърде добре, както робите мъже. Жените робини след шестгодишно служене били осво­бождавани и снабдявани с всичко необ­ходимо за живот. Моисеевият закон се явява голям защитник и покровител на вдовиците.

Добрият мъж не се проявява като господар спрямо своята жена. Често той се съветва с нея при важни случаи. Той почита жена си като себе си, защото благословията дохожда в къщата му заради добрата му жена. Той знае, че цената на добродетелната жена е по-висока от бисер и сърцето му е уверено в нея (Притчи Соломонови 31:10, 11). Колко величес­твено звучат думите на първия човек, когато му била създадена жената – не­говата другарка! „И рече човекът: ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарече жена (иша), защото е взета от мъжа (иш) (Битие 2:23). Каква нежност и уважение към жената се крият в следната заповед на Моисеевия закон: «Кога някой наскоро се е женил, да не отива на война, и не бива да му се възлага нищо; нека той остава свободен у дома си през цяла година и да весели жена си, която е взел“ (Второзаконие 24:5). Или: „Който се е сгодил и не се е оженил, нека си иде и се върне у дома си, да не би да умре в битката (тоест на война), и друг да вземе жена му“ (Второзаконие 20:7). Бракът се смятал зa свещен акт, затова пред стаята на чужда съпруга трябва да спре кракът дори и на царя. Този е смисълът на изобличителната басня, която пророк Натан отправил към цар Давид. Царят бил страшно изобличен, той дълбоко се разкаял и бил наказан за престъплението спрямо Уриевата жена – Вирсавия.

Пророците особено ревностно се бори­ли срещу лекомислените бракоразводи и са прокарвали мисълта, че брачните връзки са неразторгаеми. Сам Иахве презира бракоразводите… Никой дан е постъпва вероломно с жената на младините си: … тя е твоя другарка и твоя законна жена. Ако от ом­раза я напуснеш, казва Господ Бог Израилев, безчестие ще покрие дре­хата ти, казва Господ Саваот; затова вардете духа си, не постъпвайте веро­ломно“ (Малахия 2:14-16). За ограни­чение на разводите Моисеевият закон изисква от мъжа да връчи на жена си разводно писмо (сефер керитут) (Второзаконие 24:1; Иеремия 3:8; Исаия 50:1).

Прочетете още „Библейската жена*“ →