Иван Спасов Марковски

По различни поводи се устройват тър­жествени събрания, печатат се множес­тво статии, в които се правят преценки, какво е било социалното положение на жената в миналото и какво е сега. Въз­хвалява се успехът на движението за еманципация на жената в семейството, в обществения и политически живот. Днес жената наистина в много страни и държави е равноправна на мъжа почти във всички области на живота.

Няма съмнение, че съвременното се­мейство преживява известен кризис. От всички страни слушаме тревожни повици за нередности в семейството, за недобри отношения между родители и деца, меж­ду съпрузи, за лоши прояви всред мла­дежта, за несправедливо разпределение на труда и грижите за семейството и прочее. Нашата съвременност се нуждае от добри образци, от живи примери, дос­тойни за подражание. Смятам, че и в това отношение може да ни послужи за поука Библията, тази велика и свещена книга. Ето защо в настоящата статия си поставям за цел да обрисувам старозаветната жена, жената в дохристиян­ско време, като съпруга и майка, тъй както тя е представена от разните биб­лейски писатели с всички нейни добро­детели, та да послужи за пример и подра­жание. Но понеже нещата обикновено имат две страни: лице и опако, затова и в Библията наред с добрата съпруга и майка е посочена и недостойната жена с нейните лоши и осъдителни пороци, та всеки да се отврати. Както доброде­телната жена, така и порочната са нари­сувани така живо и картинно, с тънко познаване на тяхната психика и склон­ности, та и съвременната, модерната жена може да научи много нещо, макар сегаш­ните социални и политически условия да са твърде различни от библейските. Но абсолютното добро и добродетели са неизменни за всички времена. Въобще от старозаветното семейство можем да извлечем голяма поука за добрите отно­шения между съпрузи, между родители и деца, за светлия образ на девственото момиче, на идеалната жена, на саможертвената майка, на грижливата и трудо­любива домакиня и прочее.

Библейската жена като съпруга

Изхождайки от някои места в Библи­ята, където жената нарича своя мъж „господар“, например Сара казва за Авраам: „Па и господарят ми е стар“ (Битие 18:12), или както е казано в Битие 3:16: …„ и към мъжа си ще тегнеш и той ще господарува над тебе“ и други, някои библеисти правят заключение, че, според израилското и юдейско право, съпругът е господар и владетел на же­ната. В потвърждение на този възглед се сочи обичаят – младоженикът да заплаща на родителите на момичето известна сума като откупни пари (мохар), за да получи правото да се ожени за дъщеря им. Обаче по-право е думата мохар да се разбира в смисъл не на откупни пари, а на вено, зестра. Древноизраилският брак съвсем не е бил отку­пен, какъвто е бил у вавилонците и у други ориенталски народи[1].

Като доказателство за униженото и безправно положение на старозаветната жена се привежда обичаят израилтянинът да може да се жени за няколко жени. Но полигамията (многоженството) не могла да се установи като общона­родна практика. Тя си остава само като привилегия на знатните и богатите и на царете. В моята Библейска археология (стр. 129 и нататък) обяснявам полигамията в древния Израил като изключителен по­рядък, а не като нещо естествено и редовно, или както блажени Августин се изразява „невменяем обичай“. На много места в Свещеното Писание се подчертава, че естественият и благословеният от Бога брак е моногамният (еднобрачието), а многоженството е изключение, наложено по силата на временни обстоятелства. Още за първата човешка двойка се каз­ва: … „ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът“ (Битие 2:24). Между многото жени на царете само една се е считала за царица (3 Царства 9:16). Във Второзаконие 17:17 се предписва на царя „да не умножава жените си, за да не се разврати сърцето му“. Про­роците често пъти рисуват отношението на Иахве към Израил под форма на еднобрачен съюз. По думите на пророк Осия Бог казва на Израиля: „И ще те сгодя за себе си во-веки, ще те сгодя за Себе си в правда и съд, в благост и милосър­дие“…(Осия 2:19 и нататък; също Иеремия 2:1 и нататък; Исаия 50:1 и нататък и други). Про­роците всякога са считали като идеал еднобрачното съжителство между мъж и жена. Дори и в онези случаи, когато мъжът е имал няколко жени, една е била обичната му, която господарувала в семейството. Много са случаите на щастлив моногамен семеен живот още във времето на патриарсите, така например Исаак и Ревека, Амрам и Иохаведа, родителите на Моисей (Изход 6:20), Мои­сей и Сепфора (Изход 2:21) и други.

В премъдростните книги Притчи и Сирах се възхвалява с красиви и сполуч­ливи изрази щастливият семеен живот, когато мъжът се радва на една добро­детелна жена. „Честит е мъжът на до­бра жена и броят на децата му е двоен. Добродетелна жена радва мъжа си и ще изпълни с мир годините му; добра жена е честит дял; тя се дава дял на ония, които се боят от Господа; с нея у богат и у сиромах е доволно сър­цето, и лицето във всяко време е весело“ (Иисус син Сирахов 26:1-4). „Блазе ономува, който живее с разумна жена“ (Иисус син Сирахов 25:11). „Добродетелна жена е венец за мъжа си“ (Притчи Соломонови 12:4). „Който е намерил добра жена, намерил е благо и получил е благодат от Господа. Който напъжда добра жена, напъжда щастие“… (Притчи Соломонови 18:23). „Къща и имот са наследство от родители, а разумна жена – от Господа“ (Притчи Соломонови 19:14).

Жената макар и подчинена в социално отношение на мъжа, не е била спрямо него безправна, нито е била третирана като слугиня в къщи. Напротив, тя е могла част от домашната работа да раз­пределя между слугините. „Тя става още през нощта и раздава храна в къщата си и уреченото на слугините си… Наг­лежда домакинството вкъщи и не яде хляба на празността“ (Притчи Соломонови 31:15, 27).

Робините се третирали твърде добре, както робите мъже. Жените робини след шестгодишно служене били осво­бождавани и снабдявани с всичко необ­ходимо за живот. Моисеевият закон се явява голям защитник и покровител на вдовиците.

Добрият мъж не се проявява като господар спрямо своята жена. Често той се съветва с нея при важни случаи. Той почита жена си като себе си, защото благословията дохожда в къщата му заради добрата му жена. Той знае, че цената на добродетелната жена е по-висока от бисер и сърцето му е уверено в нея (Притчи Соломонови 31:10, 11). Колко величес­твено звучат думите на първия човек, когато му била създадена жената – не­говата другарка! „И рече човекът: ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарече жена (иша), защото е взета от мъжа (иш) (Битие 2:23). Каква нежност и уважение към жената се крият в следната заповед на Моисеевия закон: «Кога някой наскоро се е женил, да не отива на война, и не бива да му се възлага нищо; нека той остава свободен у дома си през цяла година и да весели жена си, която е взел“ (Второзаконие 24:5). Или: „Който се е сгодил и не се е оженил, нека си иде и се върне у дома си, да не би да умре в битката (тоест на война), и друг да вземе жена му“ (Второзаконие 20:7). Бракът се смятал зa свещен акт, затова пред стаята на чужда съпруга трябва да спре кракът дори и на царя. Този е смисълът на изобличителната басня, която пророк Натан отправил към цар Давид. Царят бил страшно изобличен, той дълбоко се разкаял и бил наказан за престъплението спрямо Уриевата жена – Вирсавия.

Пророците особено ревностно се бори­ли срещу лекомислените бракоразводи и са прокарвали мисълта, че брачните връзки са неразторгаеми. Сам Иахве презира бракоразводите… Никой дан е постъпва вероломно с жената на младините си: … тя е твоя другарка и твоя законна жена. Ако от ом­раза я напуснеш, казва Господ Бог Израилев, безчестие ще покрие дре­хата ти, казва Господ Саваот; затова вардете духа си, не постъпвайте веро­ломно“ (Малахия 2:14-16). За ограни­чение на разводите Моисеевият закон изисква от мъжа да връчи на жена си разводно писмо (сефер керитут) (Второзаконие 24:1; Иеремия 3:8; Исаия 50:1).

Прочетете още „Библейската жена*“ →

Иван Георгиев Панчовски

Дивно и изпълнено с бездънна мъдрост е божественото откровение на светото Евангелие. Затова колкото повече го четем или слушаме, колкото повече се вдълбочаваме в съдържанието му и размисляме върху него, толкова повече пред нас се откриват нови висоти на истината и нови тайни на мъдростта. Един бележит съвременен писател (Дмитрий Сергеевич Мережковски) изповяда, че от 30 години чете Еван­гелието, чете го всеки ден и ще го чете, докато му виждат очите, при всички свет­лини, които идват от слънцето и от сърцето, в най-ярки дни и в най-тъмни нощи; ще го чете, когато е щастлив и нещастен, болен и здрав, вярващ и невярващ, чувстващ и безчувствен. Но най-важно в случая е, че този писател, който толкова дълго и така ревностно чете Евангелието, по-нататък изповядва: «И струва ми се, че всякога чета нещо ново, неизвестно и никога няма да го прочета, няма да го узная докрай.»

Може би всеки друг човек, който чете и изучава Евангелието, остава със същото впечатление, чувство и съзнание. Наистина светото Евангелие е бездънно по тайнственост и мъдрост! И вижте, когато четем някои негови глави или сти­хове с плътския си ум, прибързано и повърхностно, можем да не открием вло­женото там дълбоко съдържание, можем да не доловим скрития висш смисъл, можем да не проумеем въплътената мъдрост. Обаче нека не бързаме да изречем отрицателна преценка, нека не го пренебрегваме и отхвърляме, защото неговата истина без друго ще се открие на своето време. Светото Евангелие като вечно откро­вение на Бога не е писано за едно човешко поколение и за определена историческа епоха. То е предназначено за целия човешки род през всички времена на съществу­ването му. Поради това едно човешко поколение може да не разбере напълно и да не приложи в съвършенство някои негови изисквания, но това непременно ще може да стори друго някое от следващите поколения: въз основа на натрупания опит от миналото, на събраните знания и на по-големите умствени, духовни и нравствени постижения то ще е способно повече да разбира и да осъществява.

Такива мисли могат да възникнат в съзнанието на някои вярващи още когато разтворят първото Евангелие, от Матей, и почнат да четат началната му глава. Както много добре е известно, в началото на това Евангелие е поместено родословието на Господ Иисус Христос. В него се изрежда дълга редица от имена на лица от Стария Завет, от които Иисус е произлязъл по плът. Всяко едно от тези имена крие в себе си тайната на един живот, който има някакво от­ношение към въплъщението на Господ Иисус Христос и някакво предзнаменование за Неговата спасителна мисия. Разбира се, родословието на Господ Иисус Христос като цялост има свое собствено, пряко и самостоятелно значение, което с течение на времето и в резултат на събрания исторически опит става все по-ясно и нараства неимоверно много. Началото на светото Евангелие, където то се ха­рактеризира направо като «книга за живота на Иисус Христос» (Матей 1:1), и специално родословието, чрез което се посочва родословното дърво на Господ Иисус Христос по плът, според евангелист Лука чак до библейския родоначалник на човешкия род Адам, а според евангелист Матей – само до Авраам, бащата на богоизбрания народ, винаги е имало значение и на всяко поколение от вярващи е известявало важна истина, но неговото значение като че ли е най-голямо за нас, понеже то ни предпазваше от съблазните на митологическата теория, която зад «исторически» аргументи и прочути имена на учени, искаше да ни разколебае във вярата ни, че нашият Господ и Спасител е съществувал, живял е на земята и е основал светата Църква като кораб на спасението. А ето, в наши дни настъпи голям обрат в това отношение: теорията за митологичния характер на Иисусовата лич­ност се обявява за невярна, плоска, назадничава, ретроградна и се заявява, «че застъпниците на историческата школа разполагат с достатъчно сериозно научно обосновани данни за Иисус като реална личност; съвременната наука счита за достоверни много свидетелства, които в началото на нашия век се под­хвърляли на съмнение»[1]. И така, светото Евангелие блясва във всичката си сила като истинска книга за «живота на Иисуса Христа» и родословието се оказва не празно подреждане на митологични имена, а исторически разказ за действително съ­ществували личности, от които е произлязъл по плът нашият Господ Иисус Христос.

Но нас тук ни интересува една специална страна от родословието на Гос­под Иисус Христос. Очевидно, никак не е без значение каква е родословната линия на Спасителя по човешка природа, през кои представители на човечеството Той е минал, за да се яви на света в човешки образ. Божият Промисъл, както във всяка своя проява, така и в този важен факт от свещената история, чрез който се осъществява домостроителството на човешкото спасение, е вложил дълбока мъдрост. Общо погледнато, родословната линия на Иисус Христос е минала през такива представители на човечеството, които носили в гърдите си най-осезателно чувствана нужда от изкупление и спасение и съкровен копнеж за участие в  божествения живот на Богочовека. Въплътеният Бог Слово е бил съвършен не само по Своята божествена природа, но и по Своята човешка природа. Той е бил истински, пълен, съвършен Син Човечески, понеже е получил човешка природа, в която е намерила израз в пълнота телесната, ду­шевната и духовната структура на цялото човечество. Чрез изброяването на 46 прадеди на Месия светото Евангелие без друго е искало да покаже, че Божият Помазаник не е паднал от небето като deus ex machina на старогръцката сцена, а по плът е преминал през избрани представители на човешкия род, носил е в Себе Си всички техни потребности, нужди и копнежи и един вид е събрал в Себе Си целия човешки род, вследствие на което Той е можал да бъде негов пълновластен представител и на Голготския кръст да принесе изкупление за всички хора.

Върху всеки лист от родословното дърво на Господ Иисус Христос е на­писана една тайна, която изследователите на Свещеното Писание тепърва още ще разкриват. Също такава тайна се крие зад четирите образи на жените, които стоят в родословието на Спасителя и заемат място наред със старозаветните патриарси и други бележити личности от свещената история. Към тях не причисляваме Божията Майка, понеже ней е отредено изключително място в свещената история: тя стои на водоразделната линия между Стария и Новия Завет и въпреки това изявява в себе си повече образа на новозаветната, отколкото на старозаветната жена. Впрочем да екипираме образите на четирите жени, които са включени в родо­словието на Иисус Христос и застъпват половината от човешкия род, а също внасят в него особен смисъл! Техният живот, тяхната същност и тайна са скрити под звучните имена: Тамар, Раав, Рут и Вирсавия.

Юда и Тамар

Хубаво е името Тамар, което е носила първата жена, спомената в родословието на Господ Иисус Христос, и което е увековечено завинаги още в началната стра­ница на свещената книга – Евангелието. Тамар означава палма, респективно финикова палма. С това име се нарича царственото дърво на източната екзотика, което със стройното си стъбло и с кичестата си корона с вечно зелени листа при­дава още по-голямо очарование на живописните крайбрежия и на пустинните оазиси. Библейската Тамар вероятно ще е надминавала по външна красота, по стройност и изразителност другарките си, както палмата превъзхожда по гра­циозност и китност другите дървета. Затова Юда, син на патриарх Яков, нея избрал за жена на първородния си син Ир. Тамар не била щастлива с Ир, понеже той бил лош и скоро станал жертва на своя неразумен и порочен живот. При това тя нямала деца от него – обстоятелство, което още повече утежнило положението ѝ както в дома на свекъра, така и в суеверното общество. В такъв случай тогаваш­ният закон предписвал овдовялата жена да встъпи в брак с брата на покойния си съпруг. Това е така нареченият левиратен брак. В изпълнение на този закон Юда по­ръчал за втория си син Онан да се ожени за Тамар и да възстанови потомството на брата си. Не донесъл сполука и щастие на Тамар и този брак. Онан също бил обладан от зло: той бил злобен и завистлив по нрав, отдал се на плътски пороци и не пожелал да зарадва Тамар с деца. Потънал в блатото на нравствената развала и порочност, Онан скоро намерил смъртта си.

Сега съдбата на Тамар станала още по-злочеста. Тя останала без съпруг и при това без деца. А известно е, че в онова време най-голямото нещастие за една жена било да е бездетна. Считало се, че бездетството е Божие наказание заради едно или друго тежко прегрешение. Поради това бездетката била уни­жавана, презирана и отбягвана от всички и още по-важно нейното положение в семейството не било здраво и сигурно.

За овдовялата втори път и останала пак бездетна Тамар имало още една малка надежда да се избави от нещастието си, да снеме позора от челото си и да запази социалното си положение в дома на свекъра си – да се омъжи за третия син на Юда, на име Шела. Обаче баща му, завладян от подозрителност, я лишил от това ѝ право, изпъдил я от дома си и я изпратил да живее като вдовица в ба­щиния ѝ дом под предлог, че сина му Шела бил още малък за встъпване в брак.

Прочетете още „Жените в родословието на Иисус Христос*“ →

Иван Спасов Марковски

Най-голямото значение и ценност на Библията е, че тя е богата с мъдрост, поука и утеха, които всеки може да почерпи от нея. На самотния и изоставения тя е неизменен другар, на измъчения и нещастния тя е благ утешител, на отча­яния и изгубил пътя в живота тя може да бъде фар и пътеводител.

В световната литература, пък и в самия живот, са посочени много случаи, когато затворници, отшелници, нещастници и разни други, потиснати от живота са намирали голяма утеха в Библията и тя ставала неразделен другар в живота. Св. апостол Петър се обръща със следните окуражителни думи към вярващите, които се отчайвали във време на страдания и им отслабвала вярата: «Възлюблени! не се чудете на огненото изкушение, което се праща вам за изпитание, като на случ­ка странна за вас; но доколкото участвате в страданията на Христа, радвай­те се, та, и кога се яви Неговата сила, да се възрадвате и развеселите… И тъй, ония, които страдат по волята на Бога, нека предадат Нему, като на верен съз­дател, душите си» (1 Петр. 4:12-13, 19). «Защото Господ наказва, когото обича; бичува всеки син, когото приема» (Евреи 12:6).

Нищо не е така реално, така всекидневно както нещастията, трудностите и мъките в живота и най-после смъртта. С плач се ражда пеленачето в света, с плач отминава човекът в задгроба.

С въпроса за страданията са се занимавали още от най-древно време хората и на религията, и на поезията, и на философията, и на науката. Няма на земята религия, която да не е давала едно или друго разрешение и разяснение на въпро­са за човешките страдания, според степента на своето развитие. Ние бихме ка­зали нещо повече: силата и величието на една религия се измерват с това, докол­кото тя дава правилно и задоволително разрешение на проблема за страдани­ята и с това дава устойчивост и утеха на своите вярващи. Такава религия е хри­стиянството със своя голготски Страдалец, Богочовека Христос, с всичките биб­лейски мъченици и мъдреци. Изстрадалата душа никъде не може да намери та­кава велика утеха, както в лицето на Божиите избраници и богоугодници.

В думите на праведния страдалец Иов: «Гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна. Господ даде, Господ и взе…» (Иов 1:21) се съдържа цялата философия на вярата. Какво велико примирение и утеха се крият в тези думи! Иов изгубил всичкото си имущество, най-после и децата си, но не се отчаял. Той знае, че всичко принадлежи на Бога: и земята, и всичко, което е на нея, и човешкия живот, и всичко що го изпълва. Господ е единственият Създател, Тво­рец и Господар. Всичко е Негово. Той го дава и следователно може да Си го вземе, когато пожелае. Защо трябва да тъжим за нещо, което не е наше, което вре­менно ни е дадено? Този е смисълът на думите: «Господ  даде, Господ и взе».

Един друг въпрос, над който човечеството не е преставало да разбива гла­вата си, е въпросът за произхода и причинителя на злото. Християнството учи, че Бог е любов, че Той е всеобщ Отец. Е, може ли Той тогава да бъде източник и причинител на злото? На този въпрос Библията ни дава задоволителен отговор, като ни сочи множество примери и случки из живота, от които се вижда, че пър­воначалният враг на човека е сатаната, дяволът. Тази мисъл особено добре е развита в книга Иов, а също и у св. апостол Павел.

Бог е един. Той е Бог на доброто, на правдата и любовта. И като един и всемогъщ Бог Той владее над всичко, над доброто и злото. Допуска последното, за да го превърне в края на краищата пак на добро.

Всеки човешки живот е застрашен от една тайна, тъмна сила, едно скрито същество, което е представител на несполуката, на съмнението, на завистта, на злото; това е сатаната, вечният противник и обвинител на човека.

И гениалният Гьоте в своя „Фауст“, за да разреши проблема на човешките страдания и изпитания, прибягва до злите сили, до сатаната, представен в лицето на Мефистофел.

От житиетата на светите апостоли и на множество светли и благочестиви люде знаем, каква голяма роля е играела в техния живот борбата със злото, с козните на дявола, с човешките страсти, и колко много поука се крие тук. Сам св. апостол Павел казва: «Даде ми се жило в плътта, ангел сатанин, да ме бие по лицето, за да се не превъзнасям» (2 Коринтяни 12:7).

Причината на страданията у праведния Иов е пак сатаната, когото Бог допуснал, за да посрами демоничната сила и да възвеличи още повече праведника Иов в неговото нравствено съвършенство и духовна сила.

От Свещеното Писание, където се говори за допускане нa злите сили, ясно личи, че Бог не може да бъде източник на злото, нито пък то е някаква Негова същност, защото Той е добро начало. «Бог е любов, и който пребъдва в любов, пребъдва в Бога и Бог – в него» (1 Иоан 4:16). Бог само допуска злото, както един баща допуска наказание спрямо своите чада за тяхно изправление, за тяхно нравствено издигане и добро.

От псалмите, от книга Иов, от много места в апостолските послания ние идваме до убеждението, че пътят на страданието е път към богопознание. Тук ни се дават класически примери, в които е посочено, как страданията довеждат човека до истинско богопознание, до почувстване близостта на Бога. Защото, когато човек бъде изоставен от всички, когато изгуби всяка опора в живота, на какво може да разчита освен на Божията помощ?

В своето безсилие и изоставеност Иов пита: какво да сторя още, та да придобия отново своя изгубен Бог? «Ако съм съгрешил, какво да сторя за Тебе, о, Бдителю над човеците!… И защо да не ми простиш греха и да не снемеш от мене беззаконието ми» (7:20-21)? «Колко ми е силата, та да се надявам на мене си» (6:11)? В такива случаи наистина може ли човек да се надява на себе си, след като е разбрал и дълбоко почувствал всичкото човешко безсъгласие? Истинската религия не ще рече само богословстване, а да дирим Бога в подвиг и борба, да живеем във и със Бога, както това виждаме у праведния страдалец от Уц.

Някои мислители, като изхождат от книга Еклисиаст и от 3-та глава на книга Иов погрешно смятат, че тук се проповядвали безнадежден песимизъм, скептицизъм и отричане на живота. Обаче едно по-дълбоко вникване в духа и идеите на единия, и другия свещен писател не ще ни позволи да направим такова неправилно заключение.

Наистина книгата Еклисиаст започва с думите: «Суета на суетите… – всичко това е суета! Каква полза за човека от всичките му трудове, с които се труди по земята» (Еклисиаст 1:2-3).

Прочетете още „Библията е утеха, поука и опора в живота*“ →