Категория: Библеистика

Библия и наука, религия и наука*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ейбрахам Креси Морисън

Първата глава на Битие (от Библията) съдържа същината на повестта за съз­даването на света и в основата си тя не е оборена от науката. Това твърде­ние ще предизвика у някой учен усмивка и недоверчив поглед, а у искрено вяр­ващия – задоволство. Разногласията се отнасят повече до подробностите, за които не заслужава да се спори. Нека разгледаме фактите, както те са пре­дадени в тази забележителна първа глава на Библията:

„В начало Бог сътвори небето и земята.

А земята беше безвидна и пуста“.

Това е първоначалният хаос над една неоформена земя.

„Тъмнина се разстилаше над безд­ната“.

Океаните тогава са се намирали най-вече на небето във вид на непро­ницаеми облаци, и никаква светлина не е могла да проникне до земята.

„И рече Бог: да бъде светлина И биде светлина.“

Облаците се изчистват, земята поизстива, въртенето ѝ отбелязва нощ и ден.

„И рече Бог: да има твърд по­сред водата“.

От водите, които покривали цялата земя, се издигат материци, и се явява сухата земя, а над земята атмосфера.

„И рече Бог: да произведе земята злак, трева, що дава семе“…

Забележете, че растителността е спо­мената преди животните!

„И създаде Бог две големи све­тила… Създаде и звездите“.

Слънцето и луната стават видими през облаците, а когато облаците се изчистват напълно, появяват се и зве­здите.

И рече Бог: да произведе водата влечуги, живи души; и птици да поле­тят над земята по небесната твърд“.

Всичко живо, което има свойство да се движи, започва във водата, а небесната твърд – това е атмосферата.

„И рече Бог: да произведе земята живи души според рода им, доби­тък и гадини, и земни зверове според рода им“.

Явяват се животните на земята, след като биват населени моретата.

„След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ и по Наше по­добие… и да господарува над всичко живо… И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се“.

Всичко това се е изпълнило, и човекът владее.

„И дадох за храна всичкия злак тревист“.

Ето едно твърдение в областта на биологията, което ни изненадва, като имаме предвид времето, когато е изказано. То е вярно и в пълно съгласие с научното знание. Истинността на твърдението за зелената трева бе доказана едва, след като бе открит синтезът на хлорофила и така в нау­ката стана известно, че животът на всичко живо зависи от „всичкия злак тревист“. Така се очертава развитието от хаоса до човека и до неговото владичество. Може ли науката да по­сочи нещо невярно в тази така къса повест, изказана някога на света? Цялата световна история, предадена в няколко реда! Всичко останало е под­робност. Трябва да отдадем почит на писателя… и с пълно смирение да се преклоним пред неговата мъдрост и да признаем вдъхновението му. Пред факта на една просто изказана мисъл няма защо да спорим върху подроб­ности, които се обуславят от човеш­кия фактор; или пък върху въпроса, как Бог е извършил Своята работа, или пък колко време е отнело това. Кой може да знае? Фактите, тъй както са предадени и преминали през вековете, са факти.

Ние можем да развиваме теории, как всяко нещо, което е получило живот, се е развило от първичната клетка, но науката спира дотук. Мо­жем да се съгласим с най-големите умове, които с неуморните си изслед­вания са ни дали истинска картина на физическите факти в материалния свят, но ние не сме длъжни да спрем там, където те спират, без да могат да съзрат ръката на Бога. Ученият нито доказва, нито може да отрече съще­ствуването на Дух или на Висш разум, но вътре дълбоко в себе си той чув­ства присъствието на съвест, мисъл, памет и идеи, които се излъчват от една същина, която наричаме душа. Той съзнава, че вдъхновението му не идва от материята. Науката няма пре­тенция, нито пък право на последна дума по въпроса за Върховния разум дотогава, докато не стигне до състоя­ние да може да произнесе такава дума окончателно и завинаги.

Фактът, че човек навсякъде и през всички времена, от начало и до днес е чувствал подтик да се обръща към Същество, което вярвал, че представ­лява нещо по-висше и по-силно от самия него, показва, че религията е вродена и трябва да се признае като даден факт. Дали човекът е влагал в някакъв изваян образ своите представи за съществуващата вън от него Сила за добро и зло, не важи в този случай. От значение е фактът, че той има съз­нание за Небесен баща. И ние, които имаме достъп до науката за света, не бива да гледаме с укор на грубите вярвания на онези, които в миналото или пък които и сега не са се издиг­нали още до истините, които ние познаваме. По-уместно е да стоим с бла­гоговение, удивление и почит пред всеобщия стремеж на човечеството да дири и вярва в едно Висше Същество. Всъщност човешката душа се чув­ства подобна на Висшия разум. От­тук е религиозното чувство, което е присъщо само на човека. Съществува­нето на това чувство е също така едно доказателство за целта на Върховния разум, както е и материалният по естество, но удивителен по своята служба човешки мозък, в който оби­тава съзнанието.

Никой атом или молекула никога не са притежавали мисъл, никое съче­тание от елементи никога не е раждало идея, никой природен закон никога не е изграждал една катедрала; но под­чинен на известни жизнени стремежи, един жив организъм е бил създаден така, че е бил надарен с нещо, на което на свой ред материални частици са се подчинявали, и плод на това са чудесата на цивилизацията. Кое е това живо същество? Атоми и молекули ли е то? Да! Но и нещо повече от това. Нещо неведомо и толкова по­-висше от материята, че владее над всичко, и толкова различно от мате­риалното, от което е съставен светът, че не може нито да се вижда, нито тежи, нито се измерва. Доколкото се простират знанията ни… душата на човека е „господар на своята съдба“, но съзнава своето отношение към Върховния извор на своето съществу­ване. Душата съществува и се проя­вява чрез делата си, чрез саможертвите, чрез господството си над материята и най-вече чрез силата си да издига ма­териалния човек над човешките сла­бости и заблуждения и да го поставя в хармония с волята на Висшето Съще­ство. Това всъщност е и Божията цел. Към това е насочен вроденият копнеж на човека да общува с нещо по-висше от самия себе си. В това се разкрива същината на религиозното чувство. Това, именно, е религия.

Науката признава и отдава голямо значение на човешкия стремеж към възвишени цели… В догмите на многочислените вероизповедания вижда пъ­теки, които водят към Бога. Това, което науката признава и което всички хора виждат, е голямото значение, което всеобщата вяра в едно Висше Същество има за човечеството.

Напредъкът на човека в областта на морала и развитието на чувството на дълг е плод на вярата в Бога и убеждението в безсмъртието на душата. Окриляна от религиозни вдъхновения, душата на човека се издига стъпка по стъпка, докато почувства Божието присъствие. Вроденият вик на човека: „Боже, помогни ми!“ е естествен, и най-простата молитва дори издига чо­века по-близо до Създателя.

Благоговейното чувство, велико­душието, благородството на характе­ра, нравственото съзнание и всичко онова, което може да се окачестви като божествена добродетел, не може да се извлече от безбожието и от­рицанието, които представляват стран­на форма на самопоклонение, което поставя човека на мястото на Бога. Без вяра цивилизацията би пропаднала, редът би се превърнал в безредие, себевъздържанието и себевладението биха изчезнали и злото би надделяло. Нека, следователно, държим здраво вярата си в един Върховен Разум, лю­бовта към Бога и братството между човеците, като се стремим да се изди­гаме по-близо до Него, като изпълня­ваме Неговата воля, както я познаваме като укрепяваме своето съзнание за отговорност и като вярваме, че сме Божии създания и сме под Неговата грижа.

Квасът на нравствения напредък бавно, но сигурно издига човека до по-съвършено съзнание за отношенията му към ближния и поставя идеали, към които човечеството най-после ще се приближи.

Сравнено с вечността, човешкото съществуване на земята е много краткотрайно. Сегашните несъвършенства на човека са само епизод в развитието му. Висшето Същество ще даде на човека време, а в нашия път, отправени все напред и напред, ние можем да възнесем най-искрената молитва, която е по силите ни:

О, Боже, води ни по пътя, начертан от Твоя велик план. Издигни ни да бъдем в духовна хармония един с друг. Дай ни сила да участваме в напредъка към духовно съвършенство. Посвети ни да служим на Тебе и ни направи оръдия за изпълнение на Твоята воля!

_____________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1949, кн. 2-3, с. 19-22. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Ейбрахам Креси Морисън – виден учен-естественик, академик (1864-1951). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-e7Y

Библията е утеха, поука и опора в живота*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Спасов Марковски

Най-голямото значение и ценност на Библията е, че тя е богата с мъдрост, поука и утеха, които всеки може да почерпи от нея. На самотния и изоставения тя е неизменен другар, на измъчения и нещастния тя е благ утешител, на отча­яния и изгубил пътя в живота тя може да бъде фар и пътеводител.

В световната литература, пък и в самия живот, са посочени много случаи, когато затворници, отшелници, нещастници и разни други, потиснати от живота са намирали голяма утеха в Библията и тя ставала неразделен другар в живота. Св. апостол Петър се обръща със следните окуражителни думи към вярващите, които се отчайвали във време на страдания и им отслабвала вярата: «Възлюблени! не се чудете на огненото изкушение, което се праща вам за изпитание, като на случ­ка странна за вас; но доколкото участвате в страданията на Христа, радвай­те се, та, и кога се яви Неговата сила, да се възрадвате и развеселите… И тъй, ония, които страдат по волята на Бога, нека предадат Нему, като на верен съз­дател, душите си» (1 Петр. 4:12-13, 19). «Защото Господ наказва, когото обича; бичува всеки син, когото приема» (Евреи 12:6).

Нищо не е така реално, така всекидневно както нещастията, трудностите и мъките в живота и най-после смъртта. С плач се ражда пеленачето в света, с плач отминава човекът в задгроба.

С въпроса за страданията са се занимавали още от най-древно време хората и на религията, и на поезията, и на философията, и на науката. Няма на земята религия, която да не е давала едно или друго разрешение и разяснение на въпро­са за човешките страдания, според степента на своето развитие. Ние бихме ка­зали нещо повече: силата и величието на една религия се измерват с това, докол­кото тя дава правилно и задоволително разрешение на проблема за страдани­ята и с това дава устойчивост и утеха на своите вярващи. Такава религия е хри­стиянството със своя голготски Страдалец, Богочовека Христос, с всичките биб­лейски мъченици и мъдреци. Изстрадалата душа никъде не може да намери та­кава велика утеха, както в лицето на Божиите избраници и богоугодници.

В думите на праведния страдалец Иов: «Гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна. Господ даде, Господ и взе…» (Иов 1:21) се съдържа цялата философия на вярата. Какво велико примирение и утеха се крият в тези думи! Иов изгубил всичкото си имущество, най-после и децата си, но не се отчаял. Той знае, че всичко принадлежи на Бога: и земята, и всичко, което е на нея, и човешкия живот, и всичко що го изпълва. Господ е единственият Създател, Тво­рец и Господар. Всичко е Негово. Той го дава и следователно може да Си го вземе, когато пожелае. Защо трябва да тъжим за нещо, което не е наше, което вре­менно ни е дадено? Този е смисълът на думите: «Господ  даде, Господ и взе».

Един друг въпрос, над който човечеството не е преставало да разбива гла­вата си, е въпросът за произхода и причинителя на злото. Християнството учи, че Бог е любов, че Той е всеобщ Отец. Е, може ли Той тогава да бъде източник и причинител на злото? На този въпрос Библията ни дава задоволителен отговор, като ни сочи множество примери и случки из живота, от които се вижда, че пър­воначалният враг на човека е сатаната, дяволът. Тази мисъл особено добре е развита в книга Иов, а също и у св. апостол Павел.

Бог е един. Той е Бог на доброто, на правдата и любовта. И като един и всемогъщ Бог Той владее над всичко, над доброто и злото. Допуска последното, за да го превърне в края на краищата пак на добро.

Всеки човешки живот е застрашен от една тайна, тъмна сила, едно скрито същество, което е представител на несполуката, на съмнението, на завистта, на злото; това е сатаната, вечният противник и обвинител на човека.

И гениалният Гьоте в своя „Фауст“, за да разреши проблема на човешките страдания и изпитания, прибягва до злите сили, до сатаната, представен в лицето на Мефистофел.

От житиетата на светите апостоли и на множество светли и благочестиви люде знаем, каква голяма роля е играела в техния живот борбата със злото, с козните на дявола, с човешките страсти, и колко много поука се крие тук. Сам св. апостол Павел казва: «Даде ми се жило в плътта, ангел сатанин, да ме бие по лицето, за да се не превъзнасям» (2 Коринтяни 12:7).

Причината на страданията у праведния Иов е пак сатаната, когото Бог допуснал, за да посрами демоничната сила и да възвеличи още повече праведника Иов в неговото нравствено съвършенство и духовна сила.

От Свещеното Писание, където се говори за допускане нa злите сили, ясно личи, че Бог не може да бъде източник на злото, нито пък то е някаква Негова същност, защото Той е добро начало. «Бог е любов, и който пребъдва в любов, пребъдва в Бога и Бог – в него» (1 Иоан 4:16). Бог само допуска злото, както един баща допуска наказание спрямо своите чада за тяхно изправление, за тяхно нравствено издигане и добро.

От псалмите, от книга Иов, от много места в апостолските послания ние идваме до убеждението, че пътят на страданието е път към богопознание. Тук ни се дават класически примери, в които е посочено, как страданията довеждат човека до истинско богопознание, до почувстване близостта на Бога. Защото, когато човек бъде изоставен от всички, когато изгуби всяка опора в живота, на какво може да разчита освен на Божията помощ?

В своето безсилие и изоставеност Иов пита: какво да сторя още, та да придобия отново своя изгубен Бог? «Ако съм съгрешил, какво да сторя за Тебе, о, Бдителю над човеците!… И защо да не ми простиш греха и да не снемеш от мене беззаконието ми» (7:20-21)? «Колко ми е силата, та да се надявам на мене си» (6:11)? В такива случаи наистина може ли човек да се надява на себе си, след като е разбрал и дълбоко почувствал всичкото човешко безсъгласие? Истинската религия не ще рече само богословстване, а да дирим Бога в подвиг и борба, да живеем във и със Бога, както това виждаме у праведния страдалец от Уц.

Някои мислители, като изхождат от книга Еклисиаст и от 3-та глава на книга Иов погрешно смятат, че тук се проповядвали безнадежден песимизъм, скептицизъм и отричане на живота. Обаче едно по-дълбоко вникване в духа и идеите на единия, и другия свещен писател не ще ни позволи да направим такова неправилно заключение.

Наистина книгата Еклисиаст започва с думите: «Суета на суетите… – всичко това е суета! Каква полза за човека от всичките му трудове, с които се труди по земята» (Еклисиаст 1:2-3).

Прочетете още „Библията е утеха, поука и опора в живота*“ →

Действително ли е възкръснал Иисус Христос?*

Публикувано на от Dragan Bachev

Възкресението на Спасителя е край­ъгълният камък на християнството. То е чудо на чудесата. Затова враго­вете на християнството и рационали­стите, противници на всякакви чудеса, са правили и правят отчаяни опити да докажат, че Христос не бил възкръснал.

В резултат на тези опити да бъде отречено възкресението са възникнали през вековете на християнската ера следните хипотези:

1.Хипотезата за измама,

2.Визионната хипотеза и

3.Хипотезата за мнима смърт.

Ще разгледаме последователно тези три хипотези.

1.Хипотезата за измама е най-древната. Нейни автори са книжниците и стареите. Св. евангелист Матей разказва: „Някои от стражата, като влязоха  в града, обадиха на първосвещениците за всичко станало“, тоест че Христос е въз­кръснал. „И тия, като се събраха със стареите и се съветваха, дадоха на вой­ниците доста пари и рекоха: кажете, че учениците Му дойдоха нощем, и Го откраднаха, когато ние спяхме“ (28:11-13).

Както виждаме, тук се скроява един факт: открадване на Христовото тяло от апостолите. Кои са свидетели­те за това деяние? – Войниците, кои­то пазели гроба. Какво говорят тези солдати? – Те казват: „Когато ние спяхме, учениците Му дойдоха и Го откраднаха.“ Странни пазачи са били тези хора! Вместо да бдят, те спят и като спят, все пак виждат какво става пред тях и знаят съвсем точно кои вър­шат престъплението!?! Други стражари на тяхно място биха могли да кажат само това: „Преди да заспим (ако ча­совите трябва да спят на поста си!) гробът бе запечатан и тялото се на­мираше в него; но когато се събудих­ме, гробът беше отворен, и тялото – изчезнало.“ Това показание все още би могло да бъде считано за вероятно. Обаче онзи, който казва повече от онова, което може да знае, явно лъже и този, който призовава спящи свиде­тели, сам не ще да е напълно „буден“, Божият промисъл така е наредил, че този, който иска да избяга от истината, неминуемо попада в бездната на смеш­ното.

Но приписваното на апостолите де­яние е невъзможно и морално, и физи­чески.

Морално: Това престъпление пред­полага у апостолите характер, съвсем различен от този, с който светът ги познава. Те са били прости, боязливи, честни люде, неспособни да извършат такова злодеяние пред Бога и човеците. И кое би могло да ги подтикне към такова действие? Ако Христос не е възкръснал от гроба, тогава Неговата мисия и всички Негови обещания оста­ват с Него в гроба, и те – учениците са най-подло измамени от Този, за Ко­гото всичко оставиха. За какво ще е бил нужен на обезкуражените и отчаяни апостоли трупът на Иисус?

Възкръсналият Христос излиза от пещерата, в която се намира гроба Му

Нима проповедта за Възкръсналия е била за апостолите някаква спекула­ция, която им е обещавала големи пе­чалби? Нима те не са знаели, какво ги очаква от страна на юдеите и езични­ците за тази проповед? – Разбира се, всичко са знаели и са го изпитали на главата си. Но въпреки това, те неуст­рашимо са разнасяли благата вест за възкресението на Христа, защото са се убедили здраво, че Христос наистина възкръснал. Ако Христос не е възкръс­нал, те нямаше и да крадат тялото Му, нямаше и да проповядват за възкресе­нието, защото са имали онова високо съзнание, което св. апостол Павел е изра­зил с думите: „Ако Христос не е въз­кръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра“ (1 Коринтяни 15:14)

Но открадването на тялото Хри­стово от апостолите е било невъзмож­но и във физическо отношение. За да се планира едно такова престъпление и да бъде измамен целият свят, необхо­димо е било съгласието на много лица и спазването на най-дълбока тайна. Апостолите не са били някои изпечени професионални измамници, а с тях виж­даме и доста жени. Историята ни раз­казва, че всички тези лица са били же­стоко преследвани и че почти всички са умрели при най-страшни мъчения за това, че са проповядвали за възкресе­нието на Христа. И как нито един от тях не е открил тайната, ако имаше та­кава, било от словоохотливост или за­вист към друг, превъзхождащ го, било от жажда за пари, било от честолю­бие, било от страх пред мъки и смърт? „Неволно ще се запиташ – казва един християнски мислител, – нима тези простодушни рибари са могли да бъ­дат такива превъзходни артисти, че с най-голяма самоувереност да разпрост­раняват съзнателно лъжа и до края на своя живот да не излязат от тази своя роля? Нима нито един не е протести­рал против такава явна измама? Не, лъжата рано или късно ще се прояви, и такава груба измама не може да остане дълго скрита!“

Независимо от характера на апо­столите, който решително не позволя­ва да им се приписва такова позорно деяние и обстановката, и моментът не са били подходящи за изпълнението на такъв план.

Гробът бил наблизо до една от вратите на Иерусалим. Било е по вре­ме на Пасхата, когато всеки възрастен израилтянин трябвало да се яви в све­тия Град за осемдневния празник. Спо­ред Иосиф Флавий, тогава се били стек­ли над два милиона юдеи. Иерусалим не е могъл да приюти всички покло­нници. Затова цялата му околност била покрита с палатки. Следователно нали­це е било едно постоянно движение на тълпите в най-различни посоки. Есте­ствено тази обстановка никак не е благоприятствала за едно скрито пре­насяне на човешки труп. Освен това всеки бдящ караул в онова време, по­ради тогавашните примитивни оръжия, се е състоял най-малко от четирима души. Ние знаем например, че св. апостол Пе­тър в тъмницата, макар окован с ве­риги, е бил пазен от 16 души войници. Следователно с голяма сигурност мо­жем да приемем, че враговете на Хри­ста са поставили около гроба Му многочислена стража. Нима апостолите, които при залавянето на Спасителя веднага се разбягали оттам и най-сме­лият между тях (апостол Петър) се отре­къл от Него пред една слугиня, нима тези хора сега заради Умрелия са се ре- шили да предприемат едно такова по­зорно и рисковано за тях начинание? – Изключено е!

Пък дори да допуснем, че апостолите са откраднали останките на своя Учи­тел, можем с пълна увереност да твър­дим, че този техен акт би се оказал напълно безплоден, защото светът не може да бъде обърнат в новата вяра с лъжи и фокуси, измислени за тази цел от нечестни хора. За да можеш да убе­диш другите, преди всичко сам ти тряб­ва да бъдеш убеден в истинността на проповядваната от тебе идея. Ако в тебе няма това убеждение, ти никога не ще успееш да увлечеш другите след себе си.

А ние знаем, че Христовите апо­столи чрез своята проповед за възкре­сението увлякоха народите на Римска­та империя. Само в деня на Петдесетница вдъхновената проповед на св. апостол Петър привлече към новата вяра около три хиляди души. А това красноречиво свидетелства, че апостолите с огнена сила са говорили за възкръсналия Го­спод. Тази пък сила може да им вдъх­не не откраднатия, а действително възкръсналия Христос!

Нека спрем вниманието си и вър­ху държането на книжниците и ста­реите! Според тях, апостолите са били извършили голямо злодеяние. Наказани ли са били за него? – He!… Христо­вите ученици обвиняват юдеите и Пи­лат публично в богоубийство и увли­чат след себе си хиляди последователи. Дали са ги спрели? – Не! Синедрионът се задоволява само да ги бичува и да им забрани да говорят за Христа. Колко е снизходителен този висш съвет!!!

Цялото държане на книжниците и стареите доказва, че те сами не са вяр­вали в своето твърдение. Естествено и ние не можем да вярваме в него, за­щото е явно абсурдно.

2.Визионната хипотеза води свое­то начало още от първите векове на християнската ера. Тази хипотеза е била застъпвана от философа Целс. В ново време нейни поддръжници са Щраус, Ренан, Харнак, Арнолд Майер и други. Тя гласи: Иисус Христос умрял, но не въз­кръснал. Обаче Неговите ученици, бла­годарение на особеното им тогава ду­шевно състояние, видели някакъв образ на Христа, който образ бил само плод на тяхното разпалено въображение – халюцинация. И сетне се разнесъл слух, че Христос възкръснал.

„Благодарение на особеното им то­гава душевно състояние!“ – Но какво е било то? – Апостолите след погре­бението на Христа са се намирали в потиснатост на духа, били са убити от скръб и отчаяние и всичко друго са очаквали, но не и възкресението на своя Учител. Следователно, при такава на­гласа на съзнанието те не са могли да имат видения за възкръснал Христос.

Освен това апостолите не са били някои слабонервни, истерични люде, които да считат своите фантазии за дей­ствителност. Напротив, те били здрави, трезвомислещи рибари, които, прекар­вайки своя живот сред китните брегове на Генисаретското езеро и в борба с неговите вълни, съвсем не са били пред­разположени към нервно разстройство, нито пък са били склонни да вярват на виденията на други хора. Те били доведени с най-голямо усилие до вя­рата в действителното възкресение. Пър­вите вести за възкресението им се по­казали като празни приказки. Затова, когато действително се явил Христос между тях, смятали, че виждат дух. Едва след като Го докоснали, говорили с Него и Го видели да яде, повярвали. Те разказали подир всичко това на апостол Тома, който отсъствал, но той не им повярвал. Тома искал само чрез пи­пане на раните да се убеди в идентич­ността на Лицето. Затова именно св. апостол Иоан е могъл да каже: „Което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали… свидетелствуваме… и ви възвестяваме“ (1 Иоан 1:1-3).

Прочетете още „Действително ли е възкръснал Иисус Христос?*“ →

Учението на светите апостоли Петър и Павел за Господ Иисус Христос като крайъгълен камък*

Публикувано на от Dragan Bachev

Доц. архимандрит Сергий

В своето екзегетическо изследване, озаглавено «Ти си Петър», френският православен богослов архимандрит Пиер Л’Юилие пише: «Когато се стараем да схванем смисъла на Христовите думи, отправени към Петър, ние трябва да ги поставим не само в техния непосредствен контекст, но също така да ги тълкуваме в съотношение с цялото библейско и по-специално, новозаветно богословие… Не може да не се държи сметка за всичко онова, което би могло да се нарече «библейско богословие за камъка». Обаче първата констата­ция, която се налага тук, е, че в апостолското благовестие съществено място за­ема идеята за Христа като крайъгълен Камък[1]».

Това метафорическо уподобяване Сам Спасителят отнася към Себе Си, когато в края на притчата за злите лозари се обръща към слушателите Си с въпроса: «нима не сте чели никога в Писанията: «камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла»? (Матей 21:42; Псалом 117:22). По-късно и св. апостол Пе­тър, изправен на съд пред синедриона, дръзновено изповядва Христа с тези думи: «Този е камъкът, Който, пренебрегнат от вас, зидарите, стана глава на ъгъла; и в никого другиго няма спасение» (Деяния на светите апостоли 4:11).

Обаче уподобяването Христа Спасителя на крайъгълен камък самò по себе си предполага уподобяването на основаната от Него Църква на здание, в чиято основа е положен Той като основен, крайъгълен камък. Тази мисъл изразява именно св. апостол Павел, когато пише на Коринтяни: «Ние сме съработници на Бога, вие пък сте Божия нива, Божие здание. По дадената ми от Бога благодат, аз, като мъдър първостроител, положих основа, а друг зида върху нея; ала нека всеки внимава как зида. Обаче, друга основа никой не може да положи, освен положената, която е Иисус Христос» (1 Коринтяни 3:9-11).

Впрочем с образа на здраво построеното здание си служи Сам Спасителят в края на проповедта Си на планината, като привежда следното сравнение: «И тъй, всекиго, който слуша тия Мои думи и ги изпълнява, ще оприлича на благоразумен мъж, който си съгради къщата на камък; и заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове, и напряха на тая къща, и тя не рухна, защото беше основана на камък» (Матей 7:24-25).

По такъв начин, залог за солидността на едно здание е здравината на не­говата основа, а оттук и основният, крайъгълният камък, положен в нея. И по­неже в това сравнение благоразумният слушател и изпълнител на Христовите слова е уподобен на човек, който строи дом, основан на камък, то ясно е, че този камък метафорически означава Самия Христос Господ.

И така, да се върнем към думите на св. апостол Павел до Коринтяните: «друга ос­нова никой не може да положи освен положената, която е Иисус Христос». Не напразно Апостолът пише тези думи именно на коринтяните, защото тъкмо сред тях се били появили разделения между почитатели на отделни апостоли: един на Павел, други – на Аполос, трети – на Кифа-Петър (1 Коринтяни 1:12). Като пори­цава строго такива разделения между християните, св. апостол Павел пише: «И тъй, никой да не се хвали с човеци, защото всичко е ваше: било Павел, или Аполос, или Кифа…, всичко е ваше; вие пък сте Христови, а Христос – Божий» (1 Коринтяни 3:21-23). И понеже съществувала опасност, щото изключително почитание на кой да е отделен апостол да отклони вниманието от Единствения Божествен Глава на Църквата – Господ Иисус Христос, тъкмо тази опасност Апостолът цели да предотврати, като заявява категорично, че «никой не може да положи друга основа освен положената, която е Иисус Христос[2]».

Тези категорични думи обаче съвсем не означават, че Христовите апостоли – тези Божии съработници (1 Коринтяни 3:9), тези Христови приятели, както ги нарече Сам Господ (Иоан 15:14), – са отстранени от пряко участие в това величествено домостроителство, което представя зданието на Христовата Църква. В посланието си до Ефесяни св. апостол Павел доизяснява мисълта си, като пише: «вие не сте вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога, като се утвърдихте върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисус Христос за крайгълен камък, върху Който Цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свят чрез Господа, върху Който и вие се съзиждате в жилище Божие чрез Духа (Ефесяни 2:19-22)».

Така от мисълта за Църквата като Божие семейство Апостолът преминава към свързаната с това представа за Църквата като Божи дом, при чието строител­ство се вграждат вярващите върху общата основа на апостолите и пророците, която пък се крепи от Господ Иисус Христос като единствен крайъгълен камък. Оттук става понятно, че и апостолите, наред с пророците, са вградени в основата на Църквата, като съставят отделни страни от тази обща основа. Те обаче не биха могли да крепят зданието на Църквата, ако сами не бяха скрепени – апо­столите с пророците – чрез Крайъгълния камък Христос Господ, Който, по думите на епископ Теофан, «съчетава пророците и апостолите», тъй като «в Него се осъществява пророческото слово, но Той Същият е съдържание и на апостол­ското слово. Тъкмо в това единство на Богооткровеното слово – от началото и до апостолите, е твърдата основа на вярата»[3] (срв. Лука 1:4).

Прочетете още „Учението на светите апостоли Петър и Павел за Господ Иисус Христос като крайъгълен камък*“ →

Знанието на Свещеното Писание е първото условие за истински религиозен живот*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Спасов Марковски

Каквито и превратности да стават в човешкия свят, както и да се изменят външните форми на живота, има ценности, които си остават вечни, постоянни. Такава ценност е и религията.

Тя е вечно жива духовна сила. Тя е всеобщ факт в човешката история. Още древният гръцки писател Плутарх (починал 120 година) бе казал: „Ако пропътуваш цялата земя, то може да намериш градове без градски стени, без цар, без писменост, но никъде не ще намериш град без храм, без божества, било град или селище, където да не се извършват молитви, да не се принасят жертви, за да се постигне благополучие, или да се отстрани някое нещастие“.

Това свидетелство на този древен ис­торик се потвърждава и от новите изследвания не само върху историята на древните народи, но и от изучаването на някои сегашни диви племена и на­роди, които са далеч от общочовешката цивилизация. Така че историята на народите и наблюденията върху личния живот достатъчно ясно потвърждават тази истина. Безспорно, религиозният живот не всякога е бил доста­тъчно жив и силен. Изобщо пътят на историята върви по зигзаг. Той има свой разцвет и упадък, свои затъмнения и нови прояснявания. Има времена, когато влиянието на религията става доста силно в живота на народите, или пък настъпва голямо, безразличие и дори отричане на вярата в Бога. Има народи, които понякога години наред изоставят религията на своите прадеди и се увличат в чужди вярвания, а ня­кои личности и слоеве прекарват в смъртна сянка на безрелигиозност. Но това са временни прояви.

Библейската история ни дава множе­ство такива примери, особено в мрачните дни на съдийското управление, когато измрели по-раншните поколения  „и настана след тях друг род, който не знаеше Господа и делата Му… То­гава израилевите синове почнаха да правят зло пред Господа и да служат на Вааловци; оставиха Господа, Бога на отците си, Който ги бе извел из земята Египетска, и се обърнаха към други богове, към боговете на околните тям народи и почнаха да им се покланят“… (Съдии 2:10-12). Това отстъпване от истинската вяра им причинявало големи страдания, та изпадали в робство на чужди народи, които ги грабели и разорявали. И само когато се разкайвали и опомняли, тогава им били възвръщани свободата и благоденствието. „Тогава Господ им издигаше съдии, които ги спасяваха от ръцете на техните грабители“… (Съдии 2:16). Също и във времето на царете имаме отпадане от истинската вяра. Например за юдейския цар Манасия се разказва, че той отново издигнал оброчища, въздигнал жертвеници на Ваал и направил дъбрави (4 Царства 21:3 и нататък) Но това отклонение и изоставяне на истинската религия нетраело дълго време. След възцаряването на неговия внук Иосия, отново народът се върнал към истинската вяра на отците си.

Причините на религиозного издигане или падане обикновено се криели в промяната на духовните насоки и интереси. Духът на времето и промените в схващанията всякога са играели важна роля в духовния и културен жи­вот на народите. Тия промени са се отразявали и върху религиозния живот, но те никога не са могли да заличат потребността изобщо на човешката душа от религията.

Наред с необикновените и чудновати открития, първата половина на сегашния век се ознаменува с гигант­ски и небивали в историята войни и много от духовните интереси останаха потиснати, които чакат да пре­минат тия бурни и неспокойни вре­мена, да зацарува мир по земята, та отново духовният живот да процъфти. Но от друга страна тъкмо в размирни времена, в дни на страда­ния и бедствия за миозина се засилва религиозната потребност, боготърсенето. А къде Бог ни се разкрива, къде намираме познание за Него? – В Свещеното Писание. Ето защо, както в миналото, така и днес вярващото човечество отново се връща към Библията, за да подири тук утеха и спасение. За това ни говори прекрасната книга на Сузана Дитрих под заглавие: „Die Wiederentdeckung der Bibel“, 1948, тоест Отново откриване (намиране) на Библията.

Прочетете още „Знанието на Свещеното Писание е първото условие за истински религиозен живот*“ →

Бракът и безбрачието според св. апостол Павел*

Публикувано на от Dragan Bachev

Превод от немски архимандрит Прохор

Някои учени смятат, че апостолът на езичниците няма високо мнение за брака и е против еманципацията на жената. За да потвърдят това те сочат следните думи на св. апостол Павел: «Защото желая всички човеци да са като мене» (1 Коринтяни 7:7); «Който омъжва девицата си, добре прави, но оня, който я неомъжва, по-добре прави» (1 Коринтяни 7:38); «Добре е за човека да се не допира до жена. Но, за да се избягва блудството, нека всеки си има своя жена и всяка жена да си има свой мъж» (1 Коринтяни 7:1-2). От тези текстове заключават, че според съжденията на све­тия апостол, бракът е една концесия, дадена от Бога поради човешката слабост, че той е едно чисто социално учреждение, което е за предпочитане пред другите нравствени волности, че той е едно необходимо зло, или най-малко, че той е едно законно съжителство.

От друга страна се срещат и по-нюансирани преценки на апостол-Павловата мисъл. Ако св. апостол Павел няма много високо мнение за брака, пише Кюмел, това не е извод, че той разглежда брачната връзка като лоша страна сама по себе си, като един дуализъм, който не може да получи пълно единство, но това е затуй, защото според св. апостол Павел идването на Христа е близко. А колкото лично за самия него, той е получил дара на въздържанието.Отто Мишел отива още по-нататък в желанието си да изясни мисълта на апостол Павел. Той извинява апостола като безбрачен дотолкова, доколкото последният не може да запее един химн за брака. Мишел допуска, че мисълта на светия апостол е в духа с тая на Христа. За духовните от Коринт, които бяха пленени в своята ревност и които мислеха, че трябва да живеят в пълен аскетизъм, св. апостол Павел изтъква законността на брака и благословеното ползване от него. Най-сетне мнозина богослови през последните го­дини подчертават, че св. апостол Павел вижда в безбрачието един дар за служба на Бога, а не едно състояние по-съвършено, по-духовно и по-полезно от брака. Бра­кът е съобразен с божествената воля и той е за тия от Неговите създания, които не са повикани за безбрачие. Ако има някое средство против разврата, против невъздържанието, бракът е единствената и над всичко форма за съединението на мъжа с жената в съвместен живот и за несъблазняван живот в Христа. Изобщо, бракът е едно положително дело, а не отрицателно. Струва ми се, че именно в тоя смисъл трябва да разбираме мисълта на св. апостол Павел и да му отдадем пълно право.

Ако се заемаме с изяснение и размисли по този предмет, то е най-вече, за да подчертаем, че св. апостол Павел разглежда брака и безбрачието като две еднакво законни положения за верните. Той счита, че всяко едно от тия положения трябва да позволява да се осъществява и дори да способства да се реализира още по-добре и още по-целесъобразно условието за спасението, тоест животът в Господ Иисус Христос.

Св. апостол Павел не е обсъждал никога експрофесо проблема за брака, нито пък въпроса за безбрачието. Той е говорил твърде малко за тях и винаги инци­дентно (по подкана) и по отношение на един по-голям и по-обширен предмет: призванието или посвещението на християнина. Той никога не е виждал в без­брачието средство за постигане на една по-голяма духовна висота, нито пък в брака някакво сериозно препятствие или спънка в пътя към целта, която преследва всеки християнин.

Вярно е, че св. апостол Павел не скрива предпочитанията си за състоянието, в което се е намирал той. «Желая – пише той, – всички човеци да са като мене (1 Коринтяни 7:7), тоест неангажирани с връзките на брака, или, с други думи, свободни от тия връзки (1 Коринтяни 7:8). Но щом светият апостол произнася това си желание, веднага отбелязва и неговата граница: «Но ако не се въздържат, нека се женят» (1 Коринтяни 7:9). Всекиму е за полза една особена благодат и всеки получава от Бога едно определено благословение. Той разбира ясно, че не всички са повикани като него да живеят в самота и безбрачие. Усамотеният, безбрачният живот, е харизма, а не общо призвание. Общото призвание за всички без изключение е животът в Христа Иисуса, пътят към освещаване и към съвършенство. За ония, които не са получили харизмата, която имал св. апостол Павел, по-добре би било да се женят, отколкото да се разпалват (1 Коринтяни 7:9), защото бракът не е несъвместим, както например разпуснатият живот, с живота в Христа. Всичко това иде да ни обясни и покаже, че ние всички ще бъдем като светия апостол, когато живеем като него честно, в съгласие с дара, който сме получили.

Ако св. апостол Павел предпочита безбрачието, това той прави и от чисто практически подбуди, а не само поради богословски причини. В безбрачния човек апостолът признава две предимства, които липсват на женения. Най-напред без­брачният се намира в по-благоприятно състояние по отношение на това, което апостолът нарича: «Поради настоящата нужда от добро намирам това» (1 Коринтяни 7:26), от което трябва да се подразбират действителните затруднения на верните – малочислени по брой всред един голям покварен град, какъвто е бил Коринт, изложени без съмнение на ред опасности като последователи на една нова религия и смятани като хора извън законите. Оттук не може да се сметне, че се намеква за есхатологическите страдания и бедствия, които приближават, защото τήν ενεστωσαν ανάγκην има винаги смисъл за настоящето у св. апостол Павел. От друга страна апостолът никога не смята, че очакваното идване на Христа трябва да бъде подтик за отказване от брака. Напротив, в първото послание до солуняни (4-та и 5-та глава) например, в това от посланията, гдето есхатологическото очакване е най-оживено, да се живее в състояние на брак е било едно от средствата по пътя към служението на Бога и е било възможно да очакваш и в това състояние и по този път деня Господен.

Св. апостол Павел (5-67)

Освен това безбрачният не е раздвоен от грижи (1 Коринтяни 7:32). Той не се занимава с друго, или не бива да се занимава с друго, освен да служи (да угажда) на Господа, докато мъжът или жената в брака трябва да се стремят да угаждат на своя съпруг, или съпруга. Но и тук още може да се смята, че апостол Павел се изразява cum grano solis и не взима трагично това деление. Защото той няма нито намерение да укорява тия съпружески грижи. Те са позволени, редни и законни, защото са дадени за ония, които се намират в брачни връзки. Мислите на апостола в посланията до колосяни и ефесяни ни подсказват, че той по-скоро би уко­рил онзи мъж, който забравя задълженията, които има спрямо своята жена. Щом като мъжете трябва да обичат своите жени (Колосяни 3:19) и то не инак, а както Христос обикнал църквата (Ефесяни 5:25), ясно е, че мъжете ще трябва да посвещават една част от времето си на своите жени. Една част от време, която безбрачният може да посвети на Бога. Но също така е ясно, че като използват свободното си време в обич и угода към своята жена «в Господа», мъжете ще се съединяват отново косвено в служба на Бога. Защото на Христа, Който е вече прославен, не може да се служи иначе, освен в лицето на «тия малките», които вярват в него. Св. апостол Павел говори дори и за смесените бракове (1 Коринтяни 7:12-16) като посочва, че чрез съпружеска любов съжителят християнин (мъж или жена) може да освети другия, или другата и да ги спечели за Христа и по такъв начин смесеният брак да стане едно напълно християнско семейство.

В очите на св. апостол Павел безбрачието е нещо по-добро по отношение на доброто, което се съдържа в брака. Но то не може да бъде добро освен за ония, които са получили дара да живеят безбрачно и уединено. За някои бракът е доб­рото в противовес на злото, което се ражда от лошото поведение на невъздържанието. Освен това за светия апостол безбрачието е нещо по-добро по отношение на брака в практически смисъл върху плана на евангелското благовестие и на разпространението на новата църква, която дошла да възвести Евангелието в Христа. Безбрачният живот ще бъде по-малко обременен с грижите, които тежат над женените човеци и то по-малко обременяван «в тревожното състояние на сегашното време». Той ще бъде по-свободен с работите за Господа. Ако е апостол, той ще бъде по-малко затрудняван в своите мисионерски пътешествия, отколкото ония, които водят със себе си жени (1 Коринтяни 9:5) и така ще може да работи по-резултатно (1 Коринтяни 15:10). Но като прави от уединения живот особено състояние, харизма, светият апостол подчертава неговия изключителен характер. Всички не са получили този дар, понеже не всички са повикани да бъдат апостоли, про­роци или учители. Още повече св. апостол Павел познава и пази апостолските прерогативи – той е апостол, защото е видял Господа (1 Коринтяни 9:1) и като такъв той е извършвал чудеса, които са «белезите на апостол» (2 Коринтяни 12:12). Той не говори за религиозните права на безбрачния. Апостолът не казва, нито пък намеква някога, че безбрачният ще достигне до някакво по-горно стъпало в общение с Христа, което е недостъпно за женените християни. Апостол Павел прибавя към лич­ното си предпочитание за безбрачието и една твърде положителна оценка за брака. Той говори за него надълго (1 Коринтяни 7-ма глава), за да отговори на въпросите, които са му били поставени и за да опровергава заблудите, които са преобладавали в Ко­ринт. Това, което поучава той в тази глава, е сходно с мислите му в посланията до солуняни, колосяни и ефесяни и когато четем тези три послания, ние виждаме, че апостолът се докосва само към един възглед по този важен въпрос.

Прочетете още „Бракът и безбрачието според св. апостол Павел*“ →

Подражание на Христа*

Публикувано на от Dragan Bachev

+ Макариополски eпископ д-р Николай

В ранните пролетни дни обикновено пристигат у нас ланските прелетни птици. Те идват от топлите южни страни като вестители на пролетта. Дълъг и труден е техният път. Трябва да летят стотици километри над суша и морета. Любопитно е, че прелетните птици – особено жеравите – не летят поединично, а на орляци. Всеки орляк се разполага в клин и на върха застава обикновено най-силният, най-смелият и най-съобразителният – водачът на ятото. И в името на общата безопасност и благополучното достигане на крайната цел всички птици неуклонно следват своя водач.

Не същото ли е и с нас, човеците? И ние, като прелетните птици, сме път­ници на тая земя. Нямаме тук постоянен град, но бъдещия търсим (Евреи 13:14). Към него сме устремили (или трябва да устремяваме) внимание. Пътят за там обаче е също дълъг и труден. И в това наше пътуване, подобно на прелетните птици, ние също имаме нужда от водач. Става дума за водач повече в духовно- нравствен смисъл. Не всеки може да бъде водач. Истинският водач трябва преди всичко добре да познава крайната цел и пътя, който води към нея. Но не е до­статъчно само това; водачът, тъкмо защото е водач, трябва наистина да води – да застане начело и да върви напред. Не е истински водач оня, който само дава указания за пътя или го чертае на книга. Истинският водач лично поема грижата и отговорността да води и благополучно да доведе водените до определената цел.

Такъв Водач имаме ние, християните, в духовния живот. Нашият Водач е Господ Иисус Xристос. Свети евангелист Марк повествува, че Христос веднъж повикал народа и учениците Си и им рекъл: «Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва (8:34).»

Обръща внимание обстоятелството, че Христос поставя три съществени изисквания като предварително условие да Го следваме: лично свободно жела­ние, отричане от себе си и носене на кръст. Христос цени човешката свобода като скъп Божи дар. Той казва: «Който иска да върви след Мене…» Затова пък свободното лично определение към Христа и драговолното вървене след Него имат висока морална стойност.

Себоетрицанието, тоест готовността за жертви е също важно предвари­телно изискване в подражанието на Христа и в делото на нашето спасение. На пръв поглед се струва, че Христос изисква от нас много, че изисква дори невъз­можни, непосилни, неестествени неща; струва ни се, че себеотрицанието, за което говори Христос, е отричане на самия човек, на неговата личност, на него­вото щастие, на радостите в живота. Всъщност обаче себеотрицанието, според смисъла на Христовите думи, е себеутвърдяване. Нашият живот е така устроен, че без себеотрицание в по-малка или по-голяма степен, в една или друга форма не е възможно да се постигне успех в доброто. Да си спомним, на­пример, жертвоприношението на Авраам: Бог му даде син в старините му. И тъкмо когато трябваше да се радва на любимото си чедо, дойде изпитанието – Бог му рече: «Аврааме, вземи едничкия си син Исаака, когото обичаш, и иди в земята Мория и там го принеси в жертва всесъжение на една от планините, която ще ти покажа» (Битие 22:1-2). Това изпитание, както знаем, беше само начин, за да направи Бог радостта на Авраам още по-голяма. Случаят с жертвопри­ношението на Авраам в една или друга форма се повтаря в живота на отделните люде. Ако в областта на изкуството, науката, производството и общественото служение често пъти се изискват толкова много лични жертви, за да се постигне успех, ако в областта на възпитанието или във военната служба се изисква от ученика или войника да подчини своята воля на волята на учителя, родителя или военачалника в името на нещо добро, колко повече е необходимо за вярващите отричане от себе си, тоест подчиняване нашата лична воля на Волята Божия или пожертване на някоя лична наша изгода в името на нашето собствено спасение!

Господ Иисус Христос

Третото предварително условие за следване на Христа е да вземем своя кръст, тоест собствените наши страдания, тежести и несгоди и да носим тоя кръст безропотно с твърдост и търпение. Сторим ли и това, вече можем да тръгнем след Христа.

Но що значи «да вървим след Христа?» — Това значи: да изпълняваме Не­говата воля, изразена в св. Евангелие. Значи още – да имаме Него за пример на подражание в живота, да живеем и постъпваме тъй, както е живял и постъпвал Христос; да имаме Неговите мисли (Филипяни 2:5). Сам Христос посочва Себе Си за пример на нас, казвайки:. «Пример ви дадох, за да правите и вие същото, каквото Аз ви направих» (Иоан 13:15). Св. апостол Петър ясно казва: «Христос по­страда за нас, като ни остави пример, за да вървим по стъпките Му» (1 Петр. 2:21).

Прочетете още „Подражание на Христа*“ →