Възкресението на Спасителя е край­ъгълният камък на християнството. То е чудо на чудесата. Затова враго­вете на християнството и рационали­стите, противници на всякакви чудеса, са правили и правят отчаяни опити да докажат, че Христос не бил възкръснал.

В резултат на тези опити да бъде отречено възкресението са възникнали през вековете на християнската ера следните хипотези:

1.Хипотезата за измама,

2.Визионната хипотеза и

3.Хипотезата за мнима смърт.

Ще разгледаме последователно тези три хипотези.

1.Хипотезата за измама е най-древната. Нейни автори са книжниците и стареите. Св. евангелист Матей разказва: „Някои от стражата, като влязоха  в града, обадиха на първосвещениците за всичко станало“, тоест че Христос е въз­кръснал. „И тия, като се събраха със стареите и се съветваха, дадоха на вой­ниците доста пари и рекоха: кажете, че учениците Му дойдоха нощем, и Го откраднаха, когато ние спяхме“ (28:11-13).

Както виждаме, тук се скроява един факт: открадване на Христовото тяло от апостолите. Кои са свидетели­те за това деяние? – Войниците, кои­то пазели гроба. Какво говорят тези солдати? – Те казват: „Когато ние спяхме, учениците Му дойдоха и Го откраднаха.“ Странни пазачи са били тези хора! Вместо да бдят, те спят и като спят, все пак виждат какво става пред тях и знаят съвсем точно кои вър­шат престъплението!?! Други стражари на тяхно място биха могли да кажат само това: „Преди да заспим (ако ча­совите трябва да спят на поста си!) гробът бе запечатан и тялото се на­мираше в него; но когато се събудих­ме, гробът беше отворен, и тялото – изчезнало.“ Това показание все още би могло да бъде считано за вероятно. Обаче онзи, който казва повече от онова, което може да знае, явно лъже и този, който призовава спящи свиде­тели, сам не ще да е напълно „буден“, Божият промисъл така е наредил, че този, който иска да избяга от истината, неминуемо попада в бездната на смеш­ното.

Но приписваното на апостолите де­яние е невъзможно и морално, и физи­чески.

Морално: Това престъпление пред­полага у апостолите характер, съвсем различен от този, с който светът ги познава. Те са били прости, боязливи, честни люде, неспособни да извършат такова злодеяние пред Бога и човеците. И кое би могло да ги подтикне към такова действие? Ако Христос не е възкръснал от гроба, тогава Неговата мисия и всички Негови обещания оста­ват с Него в гроба, и те – учениците са най-подло измамени от Този, за Ко­гото всичко оставиха. За какво ще е бил нужен на обезкуражените и отчаяни апостоли трупът на Иисус?

Нима проповедта за Възкръсналия е била за апостолите някаква спекула­ция, която им е обещавала големи пе­чалби? Нима те не са знаели, какво ги очаква от страна на юдеите и езични­ците за тази проповед? – Разбира се, всичко са знаели и са го изпитали на главата си. Но въпреки това, те неуст­рашимо са разнасяли благата вест за възкресението на Христа, защото са се убедили здраво, че Христос наистина възкръснал. Ако Христос не е възкръс­нал, те нямаше и да крадат тялото Му, нямаше и да проповядват за възкресе­нието, защото са имали онова високо съзнание, което св. апостол Павел е изра­зил с думите: „Ако Христос не е въз­кръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра“ (1 Коринтяни 15:14)

Но открадването на тялото Хри­стово от апостолите е било невъзмож­но и във физическо отношение. За да се планира едно такова престъпление и да бъде измамен целият свят, необхо­димо е било съгласието на много лица и спазването на най-дълбока тайна. Апостолите не са били някои изпечени професионални измамници, а с тях виж­даме и доста жени. Историята ни раз­казва, че всички тези лица са били же­стоко преследвани и че почти всички са умрели при най-страшни мъчения за това, че са проповядвали за възкресе­нието на Христа. И как нито един от тях не е открил тайната, ако имаше та­кава, било от словоохотливост или за­вист към друг, превъзхождащ го, било от жажда за пари, било от честолю­бие, било от страх пред мъки и смърт? „Неволно ще се запиташ – казва един християнски мислител, – нима тези простодушни рибари са могли да бъ­дат такива превъзходни артисти, че с най-голяма самоувереност да разпрост­раняват съзнателно лъжа и до края на своя живот да не излязат от тази своя роля? Нима нито един не е протести­рал против такава явна измама? Не, лъжата рано или късно ще се прояви, и такава груба измама не може да остане дълго скрита!“

Независимо от характера на апо­столите, който решително не позволя­ва да им се приписва такова позорно деяние и обстановката, и моментът не са били подходящи за изпълнението на такъв план.

Гробът бил наблизо до една от вратите на Иерусалим. Било е по вре­ме на Пасхата, когато всеки възрастен израилтянин трябвало да се яви в све­тия Град за осемдневния празник. Спо­ред Иосиф Флавий, тогава се били стек­ли над два милиона юдеи. Иерусалим не е могъл да приюти всички покло­нници. Затова цялата му околност била покрита с палатки. Следователно нали­це е било едно постоянно движение на тълпите в най-различни посоки. Есте­ствено тази обстановка никак не е благоприятствала за едно скрито пре­насяне на човешки труп. Освен това всеки бдящ караул в онова време, по­ради тогавашните примитивни оръжия, се е състоял най-малко от четирима души. Ние знаем например, че св. апостол Пе­тър в тъмницата, макар окован с ве­риги, е бил пазен от 16 души войници. Следователно с голяма сигурност мо­жем да приемем, че враговете на Хри­ста са поставили около гроба Му многочислена стража. Нима апостолите, които при залавянето на Спасителя веднага се разбягали оттам и най-сме­лият между тях (апостол Петър) се отре­къл от Него пред една слугиня, нима тези хора сега заради Умрелия са се ре- шили да предприемат едно такова по­зорно и рисковано за тях начинание? – Изключено е!

Пък дори да допуснем, че апостолите са откраднали останките на своя Учи­тел, можем с пълна увереност да твър­дим, че този техен акт би се оказал напълно безплоден, защото светът не може да бъде обърнат в новата вяра с лъжи и фокуси, измислени за тази цел от нечестни хора. За да можеш да убе­диш другите, преди всичко сам ти тряб­ва да бъдеш убеден в истинността на проповядваната от тебе идея. Ако в тебе няма това убеждение, ти никога не ще успееш да увлечеш другите след себе си.

А ние знаем, че Христовите апо­столи чрез своята проповед за възкре­сението увлякоха народите на Римска­та империя. Само в деня на Петдесетница вдъхновената проповед на св. апостол Петър привлече към новата вяра около три хиляди души. А това красноречиво свидетелства, че апостолите с огнена сила са говорили за възкръсналия Го­спод. Тази пък сила може да им вдъх­не не откраднатия, а действително възкръсналия Христос!

Нека спрем вниманието си и вър­ху държането на книжниците и ста­реите! Според тях, апостолите са били извършили голямо злодеяние. Наказани ли са били за него? – He!… Христо­вите ученици обвиняват юдеите и Пи­лат публично в богоубийство и увли­чат след себе си хиляди последователи. Дали са ги спрели? – Не! Синедрионът се задоволява само да ги бичува и да им забрани да говорят за Христа. Колко е снизходителен този висш съвет!!!

Цялото държане на книжниците и стареите доказва, че те сами не са вяр­вали в своето твърдение. Естествено и ние не можем да вярваме в него, за­щото е явно абсурдно.

2.Визионната хипотеза води свое­то начало още от първите векове на християнската ера. Тази хипотеза е била застъпвана от философа Целс. В ново време нейни поддръжници са Щраус, Ренан, Харнак, Арнолд Майер и други. Тя гласи: Иисус Христос умрял, но не въз­кръснал. Обаче Неговите ученици, бла­годарение на особеното им тогава ду­шевно състояние, видели някакъв образ на Христа, който образ бил само плод на тяхното разпалено въображение – халюцинация. И сетне се разнесъл слух, че Христос възкръснал.

„Благодарение на особеното им то­гава душевно състояние!“ – Но какво е било то? – Апостолите след погре­бението на Христа са се намирали в потиснатост на духа, били са убити от скръб и отчаяние и всичко друго са очаквали, но не и възкресението на своя Учител. Следователно, при такава на­гласа на съзнанието те не са могли да имат видения за възкръснал Христос.

Освен това апостолите не са били някои слабонервни, истерични люде, които да считат своите фантазии за дей­ствителност. Напротив, те били здрави, трезвомислещи рибари, които, прекар­вайки своя живот сред китните брегове на Генисаретското езеро и в борба с неговите вълни, съвсем не са били пред­разположени към нервно разстройство, нито пък са били склонни да вярват на виденията на други хора. Те били доведени с най-голямо усилие до вя­рата в действителното възкресение. Пър­вите вести за възкресението им се по­казали като празни приказки. Затова, когато действително се явил Христос между тях, смятали, че виждат дух. Едва след като Го докоснали, говорили с Него и Го видели да яде, повярвали. Те разказали подир всичко това на апостол Тома, който отсъствал, но той не им повярвал. Тома искал само чрез пи­пане на раните да се убеди в идентич­ността на Лицето. Затова именно св. апостол Иоан е могъл да каже: „Което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали… свидетелствуваме… и ви възвестяваме“ (1 Иоан 1:1-3).

Прочетете още „Действително ли е възкръснал Иисус Христос?*“ →

Иван Спасов Марковски

Каквито и превратности да стават в човешкия свят, както и да се изменят външните форми на живота, има ценности, които си остават вечни, постоянни. Такава ценност е и религията.

Тя е вечно жива духовна сила. Тя е всеобщ факт в човешката история. Още древният гръцки писател Плутарх (починал 120 година) бе казал: „Ако пропътуваш цялата земя, то може да намериш градове без градски стени, без цар, без писменост, но никъде не ще намериш град без храм, без божества, било град или селище, където да не се извършват молитви, да не се принасят жертви, за да се постигне благополучие, или да се отстрани някое нещастие“.

Това свидетелство на този древен ис­торик се потвърждава и от новите изследвания не само върху историята на древните народи, но и от изучаването на някои сегашни диви племена и на­роди, които са далеч от общочовешката цивилизация. Така че историята на народите и наблюденията върху личния живот достатъчно ясно потвърждават тази истина. Безспорно, религиозният живот не всякога е бил доста­тъчно жив и силен. Изобщо пътят на историята върви по зигзаг. Той има свой разцвет и упадък, свои затъмнения и нови прояснявания. Има времена, когато влиянието на религията става доста силно в живота на народите, или пък настъпва голямо, безразличие и дори отричане на вярата в Бога. Има народи, които понякога години наред изоставят религията на своите прадеди и се увличат в чужди вярвания, а ня­кои личности и слоеве прекарват в смъртна сянка на безрелигиозност. Но това са временни прояви.

Библейската история ни дава множе­ство такива примери, особено в мрачните дни на съдийското управление, когато измрели по-раншните поколения  „и настана след тях друг род, който не знаеше Господа и делата Му… То­гава израилевите синове почнаха да правят зло пред Господа и да служат на Вааловци; оставиха Господа, Бога на отците си, Който ги бе извел из земята Египетска, и се обърнаха към други богове, към боговете на околните тям народи и почнаха да им се покланят“… (Съдии 2:10-12). Това отстъпване от истинската вяра им причинявало големи страдания, та изпадали в робство на чужди народи, които ги грабели и разорявали. И само когато се разкайвали и опомняли, тогава им били възвръщани свободата и благоденствието. „Тогава Господ им издигаше съдии, които ги спасяваха от ръцете на техните грабители“… (Съдии 2:16). Също и във времето на царете имаме отпадане от истинската вяра. Например за юдейския цар Манасия се разказва, че той отново издигнал оброчища, въздигнал жертвеници на Ваал и направил дъбрави (4 Царства 21:3 и нататък) Но това отклонение и изоставяне на истинската религия нетраело дълго време. След възцаряването на неговия внук Иосия, отново народът се върнал към истинската вяра на отците си.

Причините на религиозного издигане или падане обикновено се криели в промяната на духовните насоки и интереси. Духът на времето и промените в схващанията всякога са играели важна роля в духовния и културен жи­вот на народите. Тия промени са се отразявали и върху религиозния живот, но те никога не са могли да заличат потребността изобщо на човешката душа от религията.

Наред с необикновените и чудновати открития, първата половина на сегашния век се ознаменува с гигант­ски и небивали в историята войни и много от духовните интереси останаха потиснати, които чакат да пре­минат тия бурни и неспокойни вре­мена, да зацарува мир по земята, та отново духовният живот да процъфти. Но от друга страна тъкмо в размирни времена, в дни на страда­ния и бедствия за миозина се засилва религиозната потребност, боготърсенето. А къде Бог ни се разкрива, къде намираме познание за Него? – В Свещеното Писание. Ето защо, както в миналото, така и днес вярващото човечество отново се връща към Библията, за да подири тук утеха и спасение. За това ни говори прекрасната книга на Сузана Дитрих под заглавие: „Die Wiederentdeckung der Bibel“, 1948, тоест Отново откриване (намиране) на Библията.

Прочетете още „Знанието на Свещеното Писание е първото условие за истински религиозен живот*“ →

Христо Гяуров

Бог не оставил в безпомощно съ­стояние създадените от Него първи чо­веци Адам и Ева, след като те извър­шили най-големия грях, какъвто човек може да извърши по отношение към Бога – те пожелали да станат богове, да заемат мястото на своя Творец. Вед­нага след грехопадението Бог обещал на Адам и Ева, че ще им изпрати Спа­сител – Своя единороден Син, Който ще изкупи тях и тяхното потомство от греха, проклятието и смъртта, като при­несе Себе Си в жертва, и Който ще съобщи на човешкия род възвишени истини на вярата и нравствеността, необ­ходими за неговото духовно просвеще­ние и спасение.

До идването на Спасителя Бог давал на избрания от Него израилски народ, от средата на който трябвало да про­излезе Спасителят, наставления и на­реждания за устройството на неговия живот. Тези наставления и нареждания, давани по свърхестествен начин по различни поводи и при различни об­стоятелства, били записани от избрани и благочестиви мъже в отделни книги, сборникът на които носи названието Свещено Писание на Ветхия Завет.

Обещаният от Бога Спасител на съ­грешилото в лицето на Адам и Ева човечество, Който Спасител бил Вто­рото Лице на Света Троица – Единородният Син Божий, дошъл на земята преди близо две хиляди години, въплътен в лицето на Иисус Христос, и из­вършил изкуплението на човечеството, като му съобщил възвишени истини на вярата и нравствеността и като прине­съл Себе си в жертва върху кръста. Една част от това, което Спасителят Иисус Христос съобщил относно вярата и нравствеността и което Той извър­шил за изкуплението на човека, е за­писано от избрани и благочестиви мъже в отделни книги, сборникът на които носи названието Свещено Писание на Новия Завет; друга част пък се съдържа в Свещеното Предание, пазено в основаната от Иисус Христос Църква. В края на свое­то евангелие, в което излага живота, дейността и учението на Иисус Христос, св. апостол Иоан Богослов пише: „има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги“ (21:25). В на­званието на сборника, Свещено Писание на Новия Завет, е употребена думата „за­вет“ (на гръцки език διαθήκη), а на ла­тински – testamentum), защото в съдър­жащите се в него книги, както и в книгите на сборника Свещено Писание на Ветхия Завет, е изложен заветът на Бога към човека, тоест изложено е в тях всичко това, което Бог завещавал – съобщавал, в различно време и по раз­личен начин на човечеството относно истините на вярата и нравствеността и относно изкуплението и спасението.

Писатели на новозаветните свеще­ни книги са осем души. Пет от тях – св. св. Матей, Иоан, Петър, Иаков Алфеев, наричан още брат Господен, и Иуда Иаковов, наричан също брат Го­споден,- са от числото на 12-те апо­столи на Иисус Христос, двама – св. св. Лука и Марк, са непосредствени ученици и сътрудници на апостолите, и един – св. апостол Павел, е също апостол на Иисус Христос, само че избран след Неговото възнесение. Запазени са све­дения в древната християнска писме­ност, че св. св. Лука и Марк са били също избрани апостоли на Иисус Хри­стос; те са били от числото на Негови­те 70 ученици-апостоли. След чудото със св. апостол Павел по пътя за Дамаск Сам Бог казал на Анания, когато го изпращал да излекува Павел от слепо­тата му: „иди, защото той Ми е из­бран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Израилеви“ (Деяния на светите апостоли 9:15). Евангелистите Матей и Марк написали по едно евангелие; евангелист Лука написал едно еванге­лие и книгата Деяния на светите апостоли; евангелист Иоан – евангелие, три по­слания и книгата Апокалипсис-Откро­вение; апостол Петър – две послания; апо­столите Иаков Алфеев и Иуда Иаковов написали по едно послание; апостол Павел написал 14 послания: до Римляните, две до Коринтяните, до Галатяните, до Ефесяните, до Филипийците, до Коло­сяните, две до Солуняните, две до Тимотей, до Тит, до Филимон и до Евреите. Всички новозаветни книги са значи 27 на брой.

Някои учени изказват мнението, че числото на тези книги в древност е било повече, и че някои от тях не са се запазили до нас. От думите на апостол Павел в 1 Коринтяни 5:9: „писах ви в писмото си – да нямате общение с блудници“, – и от думите му в Колосяни 4:16: „след ка­то се прочете това послание у вас, на­редете да се прочете и в Лаодикийската църква, а онова из Лаодикия (εκ Λαοδικείας) да прочетете и вие“, – спо­менатите учени извеждат заключението, че преди написването на първото си послание до Коринтяните апостол Павел бил написал друго послание до тях, незапазено до нас, и че той бил написал послание в град Лаодикия или пък до Лаодикийската църква, което също не се запазило до нас. Обаче в 1 Коринтяни 5:9 апостол Павел говори не за друго някое свое послание до тях, а указва на писа­ното от него за кръвосмесника в съ­щата глава на това си послание, в ня­колко стиха по-горе – в стиховете 3-5; посланието, за което говори апостол Павел в Колосяни 4:16, не е негово послание, незапазено до нас, а е послание на Лаодикийската църква до него, което предстоятелят на тази църква – Епафрас, му занесъл, когато отишъл при него в град Рим.

Сам Иисус Христос не написал ни­що през време на земната Си проповед. Известен е само един случай, когато Той писал – когато завели при Него жената, хваната в прелюбодейство. „А Иисус – повествува евангелист Иоан – се наведе надолу и пишеше с пръст по земята, без да обръща на тях (на книж­ниците и фарисеите – бележка наша) внимание“ (Иоан 8:6). Защо Иисус Христос не проповядвал Своето спасително учение не само устно, но и писмено; защо Той не ни оставил нито една книга, написана от Него ? На този въпрос може да бъде даден следният отговор. Иисус Христос е искал да разпространи Своето учение, като първоначално го насади чрез устната Си проповед в душите и сърцата на Своите апостоли, и след това те, когато се появят необ­ходимите обстоятелства, да изложат Неговото учение писмено, в книги. Уст­ната проповед на Иисус Христос оказ­вала извънредно силно влияние върху Неговите слушатели. Като разказва за проповедта на Иисус Христос в град Капернаум, евангелист Лука пише: „и бяха смаяни от учението Mv, понеже сло­вото Му беше с власт“ (Лука 4:32). Изпратените от първосвещениците и фарисеите слуги да хванат Иисус Хри­стос, като се върнали, без да Го били хванали, казали: „никога човек не е го­ворил тъй, както Тоя Човек“ (Иоан 7:46). Когато Иисус Христос запитал дванадесетте Си ученици, дали и те ня­ма да Го напуснат, както Го напуснали някои през време на беседата Му за небесния (евхаристичния) хляб, апостол Пе­тър отговорил от името на всички: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот, и ние по­вярвахме и познахме, че Ти си Хри­стос, Синът на Бога Живий“ (Иоан 6:68-69).

И апостолите на Иисус Христос про­повядвали отначало спасителното Му учение устно. Сам Той им поръчал да проповядват така Неговото учение, като в същото време им изтъкнал, че това, което те ще говорят в своята проповед, няма да бъде говорено от самите тях, а от Дух Свети. „Което ви говоря в тъмнина – съветвал ги Той, – кажете го на видело; и което чуете на ухо, разгласявайте от покривите… Не сте вие, които ще говорите, а Духът на Отца ви, Който говори във вас (Матей 10:27, 20). Също така и онова, което после апостолите написали в своите книги, било написано не от самите тях, а по вдъхновение от Дух Свети.

Със Своите думи към апостолите: „не сте вие, които ще говорите, а Ду­хът на Отца ви, Който говори във вас“ (Матей 10:20), – Иисус Христос указва не само на това, че в устната си про­повед апостолите ще говорят не от себе си, а по вдъхновение на Бога, на Дух Свети, но и на туй, че и при съ­ставянето на своите книги, те ще пишат не от себе си, но по вдъхновение на Бога, на Дух Свети. И действително, новозаветните свещени книги, написани от апостоли на Иисус Христос и от техни непосредствени ученици, не са обикновени човешки произведения, а са боговдъхновени книги, написани по вдъхновението на Бога, на Дух Свети. При писането на своите книги по вдъх­новението на Бога, новозаветните писатели запазвали своето съзнание, своята свобода и личните си свойства и каче­ства. В самите новозаветни книги има ясни указания за туй, че те са бого­вдъхновени. В първото си послание до Коринтяните апостол Павел пише: „Нам Бог откри това (което се съдържа в свещените новозаветни книги – бележка наша) чрез Своя Дух… Ние приехме не ду­ха на тоя свят, а Духа, Който иде от Бога, за да знаем това, що ни е дарувано от Бога; това и проповяд­ваме не с думи, научени от човешка мъдрост, а с думи, научени от Духа Светаго“ (2:10, 12, 13). За боговдъхновеността на новозаветните свещени книги, а също тъй и на всички книги в Библията изобщо, говори и апостол Пе­тър във второто си послание: никога по човешка воля – пише той – не е изречено пророчество, но от Дух Светий просветявани (υπό Πνευματος Αγίου φερόμενοι) са говорили светите Божии човеци“ (1:21). Под „пророче­ство“ тук ще трябва да се разбира написаното в свещените библейски кни­ги, а под „светите Божии човеци“ ще трябва да се разбират боговдъхновените писатели на тези книги. Като дока- зателство за туй, че така трябва да бъдат разбирани посочените думи на апостол Петър, ще приведем други негови думи, съдържащи се в същата глава на второто му послание: „Освен това – пише той – имаме по-достоверно не­що – пророческото слово (τόν προφητικόν λόγον), на което, добре правите, че давате внимание, като на светило, което свети на тъмно място, докле се ден развидели и зорница изгрее в сърцата ви“ (1:19). Няма никакво съм­нение, че тук под думите „пророческо слово“ ще трябва да се разбира „Божието слово“, съдържащо се в Свещеното Писание, което слово свети и просве­щава душите и сърцата на вярващите християни. Още по-ясно говори за боговдъхновеността на книгите, съдържащи се в Свещеното Писание, апостол Павел във второ­то си послание до Тимотей: „всичкото Писание е боговдъхновено (πάσα γραφή θεόπνευστος) – пише той на Тимотей – и полезно за поука, изобличаване, из­правяне и назидаване в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и го­ден за всяко добро дело“ (3:16-17). Тъй като новозаветните книги, както и всички книги на Свещеното Писание изобщо, са написани по вдъхновение от Бога, те ще трябва да бъдат считани за сло­во Божие.

Свидетелства за боговдъхновеността на новозаветните свещени книги, както и изобщо на всички книги на Свещеното Пи­сание, могат да бъдат приведени от древната християнска книжнина. Св. Климент Римски (починал около 102 година), който е апо­столски мъж, тоест ученик на апостолите, пише в посланието си до Корин­тяните: „вие сте изследвали свещените писания, истинските, дадени чрез Све­тия Дух“ (45, 2). За боговдъхновеността на библейските свещени книги учи много ясно нашата Православна църква в осмия член от символа на вярата, който гласи: „вярвам, и в Духа Светаго, Господа животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците“. Тук под думата „пророци“ ще трябва да се разбират писателите на всички библейски свещени книги, чрез които писатели е говорил Дух Свети, и кои­то, значи, са написали своите книги по вдъхновение от Бога, от Дух Свети. Ще трябва да се има предвид, че ду­мата „пророк“ се употребява както в Свещеното Писание, така и в древното църков­но предание и в древната християнска писменост, не само за обозначаване на лица, които предсказват бъдещето, но и за лица – учители, наставници, които наставляват и устно, и писмено. Сам Иисус Христос е наречен „пророк“ в смисъл на учител, наставник (Лука 24:19).

И самото Свещено Писание – Библията, със своето дълбоко и възвишено съ­държание свидетелства за своята боговдъхновеност. Не е известна друга такава книга като Библията, която, по­добно на нея, да учудва човека със своето съдържание, да задоволява на­пълно всички стремежи на човешкия дух. Мнозина видни учени, писатели и философи са изказвали във възторже­ни думи своето възхищение от Библия­та Ние считаме за достатъчно да при­ведем само думите на великия френски писател Жан Жак Русо: „Признавам – казва той, – че величието на Писанието ме изпълва с учудване. Светостта на Евангелието говори на моето сърце. По­гледнете на философските книги с всич­кия техен блясък и важност: колко малки изглеждат те при сравняването им с тази Книга. Възможно ли е, щото тъй възвишената и в същото време тъй проста Книга да бъде човешко слово? Възможно ли е, щото Този, за Когото тя разказва, да е бил само човек? Мно­го естествено е да се допусне, че дей­ствително е съществувал Този, Който дал материал за тази Книга, отколкото да се предположи съгласието на няколко човека, за да я напишат“.

Прочетете още „Свещеното Писание на Новия Завет и неговото значение*“ →