Божидар Маринов

Ще припомня някои моменти от Свещеното Писание, в които ще се опитам да съпреживея заедно с вас вярата на Авраам, Иов и Мария, които са пример за вярващи, тоест  верни Богу.

Вярата на Авраам

Господ Бог няколко пъти подлага на изпитание вярата на Авраам. Когато Бог го призовава да излезе от своята земя, от своя род и от дома на баща си и му обещава благословията си, със сигурност на Авраам не му е било много лесно. Той е човек като нас и затова се опитвам да си представя какво е изпитвал: та той дори не е знаел къде ще отиде – Бог е Този, Който го води. Дали се е притеснявал за предстоящите неизвестни обстоятелства, с които ще се сблъска, дали се е смаял на обещанието, че от него ще произлезе голям народ (да не забравяме, че Сарра е била неплодна и бездетна).

Авраам е поставен пред труден избор – но в него е имало нещо, което за доста хора, пък макар и наричащи себе си вярващи, е необяснимо – пълното доверие в Бога. Авраам е вярвал и не се е съмнявал, вярвал е както дете вярва на баща си.

И Авраам тръгва. Тръгва по пътя, за който ние вече знаем – пътя на вярата, пътя към и с Бога, пътя, който всеки повярвал трябва да извърви, изоставяйки себе си, своите близки, своята земя и мечти. „Който не се отрече от баща, майка, деца и дори от себе си, и не ме последва, не е достоен за Мен” – казва Спасителят ни.  Само в този откъс виждаме целия Нов Завет.

„Авраам повярва на Бога и това му се вмени за праведност” – четем в книга Битие – и вижте, както правилно отбелязва отец Александър Мен – тук не е казано, че е повярвал в Бога; в края на краищата всеки човек, веднъж повярвал в Бога, вярва на Бога, доверява Му се и вярва на всяко Негово Слово.

И тук виждаме истинските проявления на вярата – Авраам не е седнал да умува, да обмисля, да тълкува, той дори не пита как и защо, той търпеливо, в пълно смирение пред Своя Бог, проявява истинското послушание, което се изисква от всеки вярващ – от всички нас.

Какво  търпение, послушание, смирение и вяра ще да е имал Авраам (ако изобщо можеше да се измерят тези добродетели), за да понесе следващото, невъзможно изпитание – онова, за което датският философ Киркегор ще напише „Похвално слово за Авраам” и ще го нарече „герой на вярата”. Защото, ако в първото изпитание той тръгва по пътя на вярата, в последвалото го той стига до края – почти до границата на отчаянието.

„Господ, изкушавайки (тоест изпитвайки) Авраама, му рече: Аврааме! Той отговори: Ето ме!” (Битие 22:1)

Забележете, Авраам говори с Бога като с приятел – щастлив, радостен, непринуден, изпълнен с доверие – не шепнешком, а провиквайки се силно: ЕТО МЕ!

И тогава той чува тежките думи, които никой баща не би могъл да понесе – „Вземи едничкия си син Исаака, когото ти обичаш, и иди в земя Мория, и там го принеси в жертва всесъжение.”

Дали се е уплашил или не, ние не знаем, но знаем със сигурност, че не се е усъмнил, че е чул Гласа на Бога – на своя Бог –  и не е възроптал.

Авраам е вярвал и не се е съмнявал, той вярвал в невъзможното. Това е всъщност вяра на споделяне с Бога, живот със и във Бога, когато си поставил всичко свое в Неговите ръце, и твоята воля е вече Негова, оставяш Го Той да живее в теб, и ти живееш в Него.

Говорейки за Авраам, виждаме пример за вяра, изпитана в наистина крайни ситуации, но в сравнително кратък интервал от време.

Вярата на Иов

При Иов ставаме свидетели на това, как бе изпитана не само вярата му, но и неговото дълготърпение, и то в един продължителен период от време, с най-тежките изпитания, които биха могли да дойдат в живота на човека – загуба на деца, имот и телесно здраве. Какво му остава – само вярата, толкова голяма и силна, че той е готов да спори дори и със своя Бог, за да открие истината за случващото се.

Иов е дързък в търсенето на Истината. Въпросите, които той задава, не са ли същите, които от хилядолетия задават всички хора – въпросите на битието: защо се случва това с мен; в какво съм съгрешил. Докато се стигне до основния въпрос: защо съм.

Ние като християни знаем отговора на тези въпроси. Отговорът е: ние сме създадени за прослава на нашия Творец и Господ.

Иов не обвинява Бога в несправедливост, а иска да разбере каква е причината Той да допусне това страдание в живота му, след като не е съгрешил против Него. Господ му отговаря, като го насърчава да се замисли върху Божия промисъл и владичеството Му  над всичко видимо и невидимо. Защото всъщност Иов – човек непорочен, справедлив, богобоязлив и отбягващ злото (а това са думи, с които Сам Бог определя живота му) – минавайки през изпитанията, върви по пътя на вярата към достигане на онова състояние в Христа, за което св. отци говорят – човекът да се богоуподоби и обожи. Но Изкупителят все още го няма.

Иов е доведен също до границата на отчаянието, както Авраам, и то не толкова поради загубата на всичко, което има, а заради това, че не може да разбере защо Бог постъпва така с него. И в един момент той възкликва: „Помежду ни няма посредник, който би сложил ръката си на нас двама ни” (Иов 9:33). Ето какво търси Иов, и ето Този, Когото той очаква. По думите на митрополит Антоний Сурожски – не някой, който между другото ще се опита да сближи противниците, а такъв, който ще застане в самата сърцевина на ситуацията и ще протегне ръцете си към двете страни, за да ги съедини.

Този образ на Посредника ние виждаме осъществен в историята чрез Боговъплъщението на Христос. Той дойде, застана в самата сърцевина на тази безизходна ситуация, на този неразрешим конфликт между Бога и човека, защото в него има и двата елемента – Той е човек и Той е Бог. Той е Син Човешки и Син Божи.

Невярващите считат, че вярата, която имаме в Бога, е нещо ирационално. Истината е друга. Вярата е най-рационалното, тоест. най-разумното нещо на този свят. Ако човек може да вярва, да  разчита и да се уповава на собствените си способности и познания, които са ограничени, колко по-разумно е да вярва и да се уповава на Бога, Чието знание и възможности са безгранични.

Вярата на Мария

Бог, Който не гледа на лице, а чете сърцето ни, трябва да е видял в девицата Мариам онази вяра и чистота, които Той изисква от нас, за да достигнем богоподобието, към което сме призвани и да изпълним на земята Неговата воля, а тя е за спасение на всички човеци.

Тази чиста, смирена и изпълнена с покорство Приснодева не е чужда на вълненията и страховете, които изпитва всяко човешко същество. Затова и поздравът на Ангела към нея е: „Не бой се, Мариам, понеже ти намери благодат у Бога!”

Тежестта на Божественото откровение е толкова голяма, че само смиреният дух на едно преизпълнено с вяра сърце може да я приеме. „Ето рабинята Господня. Да ми бъде според думата ти!”

И както Авраам откликна на Божия призив с „Ето ме”, така и Мариам като послушно дете се отзова на повика на Небесния си Отец с покорното: „Ето рабинята Господня!” Такава вяра могат да имат само хора, които живеят, които пребивават в абсолютна хармония с Божия Дух.

Тръгвайки по пътя, който Бог ни показва, избирайки Неговите стъпки и слушайки Неговите слова, ние ще стигнем до истината. Много хора казват, че не вярват в Бога, а в някаква сила, и цял живот търсят истината. Но как ще стигнат до нея, когато не вървят по правилния път, а избират криволичещи пътеки. И тогава какво става с тях? С техния живот? Защото ако ние повярваме (с тази вяра), ако повярваме, че Иисус Христос е нашият Бог, ние ще започнем да се вслушваме в Неговите думи, ще вършим Неговите дела (които Църквата ни преподава). И тогава ще стъпим здраво на Неговия път, с цялото си същество, и вървейки (кога по-бавно, кога по-трудно), ще виждаме, ще ни се разкрива истината – за Него и за живота.

Ходейки по този път, ще получаваме и отговорите на въпросите, които от хилядолетия измъчват не само мъдреците, но дори и най-обикновените хора: защо съм? Какъв е смисълът да съм тук? Има ли Бог?

Именно на тези въпроси ние, чрез нашата вяра, ще получим истинските отговори (защото ще ходим по Неговия път, а той е истината) и тогава ще разберем своя живот и неговия смисъл.

Тази ще бъде нашата награда, че ще имаме живот, живот вечен, живот при Бога, живот истинен с нашия Бог.

„Защото всякой, който е роден от Бога, побеждава света; и тази е победата, която победи света – нашата вяра. Кой побеждава света, ако не онзи, който вярва, че Иисус е Син Божий” (1 Иоан. 5:4-5)

_________________________

*Източник- http://predanie.dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: светата Библия и Благовещение. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-3mO

(Тълкувание на Исаия 8:23-9:6)[1]

Анна Маринова

Христовото Рождество както и необикновеността на Родения във Витлеемската пещера е предсказано по един завладяващ начин от св. пророк Исаия в пророческо слово за явяването на голяма светлина (Исаия 8:23-9:6). Това утешително пророческо слово създава известни затруднения за неговото датиране. Началният стих (8:23) може да се отнесе към пророческата дейност на Исаия понеже в него се съдържа описание на бедствията, причинени от Сироефремската война (733 година преди Христа). Според  К. Marti (и други учени) следващите стихове (9:1-6) са написани след Вавилонския плен (538 година преди Христа). Аргументите им за това са следните:

1. Исаия не възлага надеждата си на царския дом на Давид, а на религиозната общност;

2.Темата за ревността на Яхве при по-древните пророци не е повод за утеха. Тя става такава едва при пророк Иезекиил;

3. Целият народ, а не само една част, е описан като угнетен;

4. По времето на изричането на това слово домът на Давид няма повече царуващи потомци[2].

Текстът на Исаия 8:23-9:6 най-вероятно е изречен от пророк Исаия, но е редактиран след Вавилонския плен (538 преди Христа) затова и той съдържа следпленните очаквания на Месия предвид новата реалност – липсата на цар, наследник и продължител на Давидовата династия. След Вавилонския плен (538 преди Христа) надеждата за възстановяване на династията на Давид се изразява в очакването на един потомък (Иеремия 23:5; Захарий 3:8; 6:12), който е представен като пастир (Исаия 40:11 и сл.; Иезекиил 34:12; Захарий 11:16 и сл.), новопоникнала клонка (Исаия 11:1 и сл.), цар, чието царуване е голямо и е с мир и правда (Исаия 8:23-9:6). Този месия, в есхатологичните следпленни очаквания, е представител на Яхве, който ще донесе спасителното бъдеще когато ще настъпи окончателно блаженство и мир, ще изчезне смъртта и ще настане новото творение (Исаия 65:17; Зах. 8, 7-14, 14:8-11). Месия същевременно е очакван и като спасител с титлата “син човешки” (която е заимствана от Даниил 7:13-14)[3]. Похватът да се вземе едно историческо събитие от миналото (в случая последиците от Сироефремската война) и да се прочете по нов начин е типичен за пленно-следпленната есхатология. Но при това припомняне на миналото, старото не е историческа реминисценция, а е средство за представяне, с помощта на познатите представи, на новото, което ще се яви в бъдеще[4].

23. Защото не ще има мрак, който ще я утеснява. По предишното време унизи земята Завулонова и земята Нефталимова, а следващото ще прослави пътя при морето отсам Йордан, езическа Галилея. 1. Народът, който живееше в тъма, видя голяма светлина и за живеещите в земята на смъртната сянка, светлина изгря над тях. 2. Ти ще увеличиш ликуване, ще увеличиш радостта. Ще се радват пред лицето Ти с радост, като радостта по време на жетва; както ликуват при разделяне на плячка. 3. Защото робското иго и тоягата за гърба му, пръчката, която го пропъжда, ще бъде счупена като в деня на Мадиам. 4. Защото всяка войнишка обувка, която се обува за смут и одежда, валяща се в кърви ще бъде изгорена – храна на огъня. 5. Защото Младенец ни се роди, Син ни се даде и царуването Му ще бъде на рамената Му. И ще Му нарекат името – чуден Съветник, Бог силен, Отец на вечността, Княз на мира. 6. Ще се увеличи царуването Му, което е голямо, и мира няма да има край. Ще бъде той на престола на Давид и за царството Му за да го укрепи и за да го утвърди чрез съд и правда от сега и до века. Ревността на Господа на войнствата (Саваот) направи това[5].Пророческото слово започва с представянето на земята Завулонова и Нефталимова като унизена, което изяснява конкретното събитие от историята на Израил поради което е изречено утешителното слово. Под Завулонова и Нефталимова земя (стих 23) се има предвид Северното Израилско царство. Причината за унижението на Северното царство не е спомената, защото тя е била самопонятна за слушателите (респективно читателите) на този текст. Това е следствието от избухналата през 733 година преди Христа, тъй наречена Сиро-Ефремска война когато Израилският цар Факей (735-733) и царят на Дамаск Рецин нападат Юдея и цар Ахаз (733-727) с цел да го свалят от престола и на негово място да поставят неизвестния „син Тавеилов” (Исаия 7:6). Цар Ахаз е принуден да повика на помощ могъщия асирийски цар Теглатфеласар ІІІ (745-727). Теглатфеласар опустошава голяма част от Северното царство като само столицата Самария не е превзета. Земята на Нефталимовото коляно е присъединена към Асирия (4 Царств. 15:29), което значително отслабва Северното царство. В исторически извори се описват победите на Теглатфаласар ІІІ: „Всички градове на Бет Омри (дом на Амврий – б. м.) причислих при моите по-раншни походи към областта на моята страна, а само град Самария оставих… Просторната (земя, в. см.) Нафтали присъединих към областта на страната Асирия ”[6]. Пътят към морето, за който се споменава в стих 23, безспорно е тъй наречения морски път (via maris), който минава покрай Средиземно море и свързва Египет с Дамаск и други градове в Мала Азия. В стих първи (Исаия 9 глава), чрез един антитетичен паралелизъм в двете части на стиха (противопоставяне на тъмнина-светлина), се изразява утешението, че Бог ще спаси народа Си от чуждоземните нашественици (асирийците). Смъртната сянка (sal mawet) и тъмата (hosek) са символи на унизеното положение на Северното царство. Над него обаче Бог обещава изгряването на голяма светлина. Светлината е божествено свойство. В Свещеното Писание Бог се нарича истинска Светлина (Псалом 27:1; Михей 7:9; Иоан 1 глава), която просвещава всеки човек (Иоан 1:9). Затова свети Иоан Златоуст вижда в този текст не само утешително пророчество за Северното царство, но и указание за това, че голямата светлина е Самият Христос[7]. Светлината според него е и евангелското благовестие, което озарило тъмата на заблудата и нечестието[8]. Ценно свидетелство за разбирането на текста на това пророчество е Евангелието според Матей, където то е посочено като отнасящо се до Христовата проповед в Галилея и Неговото установяване в град Капернаум (Матей 4:12-16). Заселването на Христос в Капернаум е видяно от Матей в перспективата на изпълненото пророчеството на Исаия, а именно в това, че езичниците в Галилея ще станат причастни на Христовата благодат[9]. Христовото поселване в Капернаум се изяснява от блажени Теофилакт с името на този град, което означава дом на утешението – Спасителят се поселил в него, за да направи езичниците дом на Утешителя, Светия Дух[10]. Явяването на голямата светлина непременно ще се настъпи, затова Бог възвестява време на радост (стих 2). Думата simha(h) означава радост въобще[11], а глаголът „ликувам” (gjl/gul) се използва най-вече в култовия език и означава радост пред лицето на Бога[12]. Голямата радост, която ще настъпи, е обрисувана от св. пророк Исаия посредством две картини – картината на радост при жътва и радост, която настъпва при разделянето на завоюваната при победа плячка (стих 3). За страна като Палестина, която е бедна на вода, особено важна е жътвата на зърнените храни (qasjr), затова и радостта след събирането на добра реколта е самопонятна. Празникът на жетвата в Израил се е празнувал като благодарност към Яхве, Който дава плодородието на земята (Изход 23:16, Второзаконие 16:17). Радостта при подялбата на плячка се дължи на правото войниците, които не са наемани, след победата да си разделят част от завладяното[13], освен ако не е определено цялата плячка да бъде предадена на заклятие (вж. Второзаконие 2:34, 3:6; Иисус Навин 6:16, 20; 1 Цар. 15:18 и други) и напълно унищожена (тъй наречения herem)[14]. Радостта тук обаче не е следствие на победа при конкретна битка, въпреки че в текста се говори за „деня на Мадиам” – тоест споменава се за славната победа, която Гедеон е извоювал срещу Мадиам (Съдии 7:9 и сл.). Радостта от тази победа на Гедеон е голяма, тъй като Сам Бог я прави възможна и тя изцяло е приписана на Яхве чрез картинното описание „Господ постави меча на всеки срещу другаря му” (Съдии 7:22). Подобна е радостта, която се възвестява сега за Израил, а повод за нея е това, че Бог е съкрушил робското иго (@ol subalo – робското му иго. Глаголът sabal картинно предава робската работа и означава „нося товар като роб”) и е премахнал вече наказанието, чийто символи са тоягата (mate(h)) и жезълът (sebet)[15]. Всичко, което принадлежи на враговете на Израил и което е изразено чрез синекдохите „войнишка обувка” и „войнишка дреха, обагрена с кръв”, ще бъде изгорено с огън (стих 5). В изгарянето на дрехите, обагрени с кръв, св. Василий Велики вижда пророчество за тайнството Кръщение, когато ние събличаме стария човек със страстите и похотите му и се обличаме в Христос (Гал. 3:27)[16]. Истинска радост е породена не от богата реколта или е следствие на освобождаването от враговете, а причина за нея е раждането на младенец – цар (стих 5), който носи, подобно на одежда, своето царуване на раменете си[17]. Този цар е назован с четири имена, които го характеризират. Даването на име в древния Ориент означава път за познаването на този или на това, което е именувано[18].  В Египет на възкачващия се на трона фараон се дават пет така наречени тронни имена като между рождението и възкачването на престола на даден фараон се смята, че има изключителна Божия грижа и призоваване. Фараонът е призван  и избран от бог Амон-Ра чрез оракул, който възвестява началото на неговото царуване[19]. Младенецът-цар в пророчеството на Исаия е наречен с четири имена, а в Египет (както споменахме) на фараоните са давани пет имена. Затова A. Alt приема, че последната част от пророчеството, съдържащо петото тронно име, е загубена. Според него са загубени думите “възвеличаващ владичеството” – marbe(h) hamisra (h). Основание за това си предположение А. Alt намира в това, че в началната дума на следващия стих (стих 7) –  думата lemarbe(h) буквата мем, макар и да е в началото на думата, е със своето крайно начертание и следователно на читателя е указано, че има част от текста  (петото тронно име), която е загубена[20].

Даването на четири имена на родения младенец-цар е повлияно от египетската практика на тронните имена, но това повлияване не трябва да се приема като копиране и следователно търсенето на пето име, което е загубено, според нас е пресилено. Този акт на даване на имена произлиза от иерусалимската царска практика, която е повлияна (като език и символи) от египетската практика[21]. Първото име, дадено на родения младенец, е чуден съветник (pele! jo@es). Между Масоретския текст (МТ) и Septuaginta тук има разночетене. В Septuaginta стоят думите  „ще му нарекат името ангел на великия съвет” (kaleitai to onoma autou megales boules angelos)[22]. Според светоотеческото разбиране ангел на великия съвет е Господ Иисус Христос, Който като Бог е по-горе от ангелите (срв. Евреи 1:4), защото докато ангелите са служебни духове (Евреи 1:14) то Христос е Син Божий по естество, Който е роден от Отца преди всяка твар (Евреи 1:5 и сл.)[23]. Името „съветник”(jo@es) изразява не само интелектуалните способности на царствения Отрок, но и мъдростта да ръководи и управлява, тоест неговата практическа мъдрост[24]. Чудотворенето пък е способност за извършване на велики дела. Само Яхве може да се окачестви като Бог, „Който върши чудеса” (Псалом 77/76:15) в историята на Израил (едно от тях е извеждането на Израил от Египет – Псалом 106/105:21). Това е и основанието за светоотеческото изяснение на чудния съветник като Бог Слово – Господ Иисус Христос. Макар че Той понизи Себе Си и при раждането Си (Фил. 2:7-8) прие образа на Раб, Той при Неговото снизхождение (kenosis – буквално опразване) ни най-малко не загуби от Своето божествено достойнство и величие[25]. Второто име на родения е Бог силен (!el gibor). Думата „Бог” (elohjm), освен за Господ може да се употреби и за високопоставени хора като царе, съдии (срв. Псалом 45/44:7, Псалом 58/7:2), а Моисей е наречен Бог по отношение на брат си Аарон  и на фараона (Изход 7:1). С това не се изразява божеско почитание към тези хора, а се изтъква висотата на тяхното служение. Родилият се младенец-цар, на когото по-нататък в текста се приписват редица божествени свойства, се отличава с това, че той е силен. С прилагателното име „силен” (gibor) се окачествява този, който е силен по време на война, на битка, този, който се е проявил като герой[26]. В разглеждания текст el gibor е титла на идващия Месия[27]. Предвид на това обаче, че роденият е наречен с името княз на мира, то окачествяването му като силен означава това, че Неговата сила не е във военно, а е в духовно отношение.Третото име с което е наречен царят е отец на вечността – abjad. В древния Ориент, а и в Израил на царя се е пожелавало да живее вечно (Псалом 21/20:5, Псалом 72/71:5, 17). В Свещеното Писание обаче вечността  се отнася единствено до Бога, Който се призовава като вечен Бог– !el@olam (Битие 21:33; Иеремия 10:10). Така на родения младенец е приписано едно важно божествено свойство – вечността. Родилият се е наречен и с четвърто име – княз на мира (sar salom). Царят трябва да осигурява мир; в негови дни мирът трябва да процъфтява (срв. Псалом 72:7). Мирът (salom) трябва да се разбира не само като отсъствие на война, но като време когато ще се извършва правдата (sedaqa). Мирът е Божий дар, вътрешна духовна радост и щастие[28]. Св. апостол Павел разкрива Господ Иисус Христос като наш мир (he eirene hemon) понеже Той примири  чрез кръста както юдеите с езичниците, така и падналото човечество с Бога (Еф. 2:14-18). В стих шести има разночетене между МТ и Septuaginta, което разночетене обаче не засяга смисъла на обещаното –  царуването на младенеца върху престола на Давид ще е славно и няма да има край[29]. Това царуване още преди да се роди младенецът вече е голямо, което свидетелства за необичайността на личността на този Младенец. Роденият обаче не е определен като цар (melek), а неговото управление е означено като misrah – тоест като управление на княз. Това дава повод на  H. Wildberger  да изясни, че роденият нов цар на Израил тук се описва като княз понеже царят е подчинен на Яхве и е Негов представител на земята[30]. След Вавилонския плен (538 година преди Христа) Израил няма самостоятелен цар. Дори по времето на династията на Макавеите (167-37 преди Христа) те са само етнарси и не са напълно независими от съответната селевкидска или римска власт, а по-късно Иродовците са подчинени на римските императори и са васални царе (reges socii)[31]. Фактът, че след Вавилонския плен (538 година преди Христа) на Давидовия престол няма самостоятелен цар, както и това, че властта на родения цар е описана като властване на княз, дава възможност Спасителят да разкрие на юдеите, които очакват земен Месия като възстановител на династията на Давид, Себе Си като истински Месия и Своето царство като царство не от този свят (Иоан 18:36). Извършването на правда и съд (стих 6) е едно от задълженията на царя в древния Ориент и най-вече в древния Израил, където царят трябва да ги извършва защото те са заповядани от Яхве (Второзаконие 24:17; Исаия 1:17). Правдата и съдът обаче са божествени свойства, с които ще се отличава новородения младенец – цар. Според Свещеното Писание единствения съд, който е праведен е Божия съд (Неем. 9:13; Псалом 9:9, 35/34:24; Иоан 5:30; 1 Петр. 1:17 и други). Господ Иисус Христос Сам разкрива, че Той ще извърши нелицеприятния и окончателен съд в последния ден (Матей 25:31-46). Бог в Свещеното Писание на Стария Завет (Изход 20:5; Второзаконие 4:24, 5:9, 6:15; Иисус Навин 24:19) е описван като Бог ревнител (el qane’), най-вече във връзка с това, че Израил не е верен на Завета[32]. Пророк Иезекиил описва неверните Израил и Юдея (Иезекиил 23 глава) като две сестри блудници, които извършвайки идолопоклонство и неспазвайки Закона, не са верни на своя Господ. Яхве е описан като Жених, Който следва след неверната Си съпруга (Израил), вика я и я заплашва с наказание, ако тя не се върне към спазването на договорните отношения (Ос. 13:4)[33]. В стих 7 обаче Божията ревност няма да накаже неверния Израил, а ще извърши възвестеното раждане на очаквания младенец.

Старозаветното човечество е очаквало явяването на голямата Божия Светлина, както и за идването на младенеца-цар (masjah). За явяването на тази, обещана голяма Светлина св. апостол Иоан Богослов пише в предговора  на своето Евангелие (Иоан 1:1-18), че мракът не я е обзел (Иоан 1:5). Тази светлина е чудният и силен Съветник и Цар, Младенецът Господ Иисус Христос.

_________________________

*Източник – http://amarinova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Стих 23 от 8 глава на Масоретския текст съответства на стих 1 от 9 глава от синодалното издание на Библията, С., 1991 година.

[2]. Wildberger, H. Jesaja, T. 1, Neukirchen 1980, S. 368.

[3]. Gerstenberger, E. Israel in der Perserzeit, Stuttgart 2005,  S. 159 – S. 160, S. 371.

[4]. Kilian, R. Jesaja 1-12, Wuerzburg 1986, S. 70.

[5]. Текстът е преведен от Biblia hebraica, Kittel, R. (Hrg.), Stuttgart  1990.

[6]. Цит. по Шиваров, Н., Външнополитическият живот на Израилското и Юдейското царства през царуването на Теглатфаласар III Асирийски, ГДА 1959-1960, с. 85.

[7]. Вж. Св. Иоан Златоуст Толкование на пророка Исаю, Т. 6, ч. 2, СПб. 1899, с. 112.

[8]. Св. Иоан Златоуст Толкование на святаго Матея Евангелиста, СПб 1901, с. 141.

[9]. Luz, U. Das Evangelium nach Matthaeus, 1 Teilband, Neukirchen 1997, S. 171. U. Luz изяснява определението езическа Галилея като технически термин, а не с това, че Галилея била населена от езичници. Ibid., S. 170.

[10]. Блажени Теофилакт Охридски, Тълкувание на Евангелието, ч. 1, Атон 2003, с. 80.

[11]. Gesenius, W. Hebraeisches und aramaeisches Handwoerterbuch ueber das Alte Testament, Heidelberg 1962.

[12]. Виж. Jenni, E. Във Theologisches Handwoerterbuch zum Alten Testament, Jenni, E. (Hrg.) Guetersloh 1971, S. 416.

[13]. Вж. Пиперов, Б., Тълкувание на книга пророк Исаия, С. 1982, с. 34.

[14]. Повече за herem вж. в Шиваров, Н., Библейска археология С., 1991.

[15]. Вж. Речник на библейските символи, С., 1995, с. 199.

[16]. Василий Велики, Толкование на пророка Исаию, М., 1993, с. 255.

[17]. Според E. Waschke Ис. 9:1-6 възвестява раждането на Имануел, който не е син на пророк Исаия нито е някой цар, наследник на Давид за какъвто го смята H. Wildberger. Waschke, E. Der Gesalbte, Berlin 2001, S. 83-84.

[18]. Вж. Вълчанов, Сл., Божиите имена в Стария Завет, във Вечното в двата библейски Завета, Шиваров, Н., Вълчанов, Сл., ВТ., 1993, с. 17.

[19]. Вж. Koch, K. Geschichte der Aegyptischen Religion,  Stuttgart 1993, S. 270.

[20]. По Wildberger, H. Jesaja…, S. 365.

[21]. Beuken, W. Jesaja 1-12, Breisgau 2003, S. 249.

[22]. Septuaginta, Ralfs, A. (Hrg.) Stuttgart 1979.

[23]. Срв. Ambrosius Mediolanensis, Ueber die Sakramente ueber die Mysterien, Breisgau 1990, S. 99.

[24]. Шиваров, Н., Записки.

[25]. Св. Иоан Златоуст…, с. 51.

[26]. Вж. Kosmala, H. В Theologisches Woerterbuch zum Alten Testament (TWAT), Botterweck, J. (Hrg.) B I, Stuttgart 1973, S. 909.

[27]. Ibid, S. 912.

[28]. Виж. Шиваров, Н., Човекът като Божий образ и подобие и съхраняването на живота и целостта на творението – в светлината на Стария Завет, във Вечното в двата…, с. 82.

[29]. В Septuaginta стоят думите: „голямо е началството му и мирът му няма да има предел, върху престола на Давид и на царството му”. Ralfs, A. (Hrg.) Septuaginta, Stuttgart 1979.

[30]. Wildberger, H. Jesaja…, S. 384.

[31]. Мей, Х., Оксфордски библейски атлас, С., 1998, с. 39.

[32]. Понеже Израил е избран за да бъде собствен на Яхве, затова и в Свещеното Писание на Стария Завет не се казва, че Бог проявява ревност спрямо езическите народи.

[33]. Reuter, E. TWAT, Fabry, H. (Hrg.), B. 7, Stuttgart 1993, S. 59.

Първо изображение: авторът на статията, Анна Маринова. Източник – http://amarinova.wordpress.com. Bторо изображение: Микеланджело, Св. пророк Исаия. Източник http://www.yandex.ru.

Проф. д-р Иван С. Марковски

В историческата наука най-важното условие за установяване истинността на едно събитие е да се посочи времето и мястото на това събитие, тоест кога и къде е станало то. Тоя исторически принцип е приложим при установяване истинността и на великото събитие – раждането на Богочовека Иисус Христос, Пророка от Назарет, роден във Витлеем.

В малкото Галилейско планинско градче Назарет, заобиколен от пъстроцветни поляни и красиви хълмисти възвишения, живял праведният Иосиф, за когото била сгодена св. Дева Мария, майка на Младенеца Иисус. Според родословието у евангелист Матей (1:1-16) и у евангелист Лука (3:23-33) Иосиф бил от Давидовия род, по занятие дърводелец (Матей 13:55). В своя занаят той обучил и Самия Иисус (Марк 6:3). Така Светото Семейство се препитавало със своя труд и разполагало със скромни средства. За Иосиф евангелистите разказват много малко; той бил праведен и благочестив, всяка година водил семейството си в Иерусалим за празника Пасха (Лука 2:41). По-късно в Евангелието за него не се говори; от това може да се заключи, че той трябва да е умрял преди Иисус да започне Своята обществена дейност. В предсмъртните часове на кръста Спасителят поверява майка Си на св. евангелист Иоан.

След обручването на Дева Мария с праведния Иосиф тя продължавала да води тих и благочестив живот в неговия дом в Назарет.Един ден, когато девицата Мария уединено се предала на молитва или чела Свещеното Писание, в стаята влязъл Ангел Господен и ѝ казал: „Радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените” (Лука 1:28). Внезапното появяване на небесния благовестник в нейната девическа стая, и то във време на молитва, естествено възбудило в нея недоумение и тя почнала да размишлява, какво означават тия думи. В това време Ангелът продължил: „Не бой се Мариям, понеже ти намери благодат у Бога; и ето, ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син и ще Го наречеш с името Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния…” (Лука 1:30-32).

След като получила такова велико и тайнствено благовестие, Пресветата Дева бива обхваната от силно желание да сподели тая си радост с някой близък на сърцето ѝ. Много естествено тя си спомнила за своята близка сродница Елисавета, която сама получила подобна радост – от нея се родил Иоан Кръстител. Елисавета била един вид втора майка на Мариям по време на възпитанието ѝ в Иерусалимския храм, където съпругът на Елисавета – Захария, бил свещеник. „И стана Мариям през тия дни, отиде набързо в планинската страна, в град Иудин” (Лука 1:39). Или по-право това е било малко село, на запад от Иерусалим на разстояние около 20 километра. Сега то се нарича „Горная”, „Нагорная” (планинска страна). Тук се стига през доста разнообразна и хубава хълмиста област, известна на местното население под името „Аин Карим”, което ще рече: източник на лозя. И сега наоколо има лозя. Тук е руският девически манастир „Горная”, основан в 1871 година от известния началник на руската мисия архимандрит Антонин. От запазените тук развалини някои учени правят заключение, че още в IV век върху мястото, дето бил домът на свещеник Захария, имало построена църква за увековечаване на великите събития, станали тук; тая църква после била разрушена. Сега манастирските килии са разположени поотделно и амфитеатрално сред цветя и дървета в хубава градина, тук и българските поклонници се радват на голямо гостоприемство.След завръщането на Дева Мария от посещението у Елисавета, „оказва се, че тя е непразна от Духа Светаго” (Матей 1:18). Праведният Иосиф, за да предпази Mариям от всякакви укори на околните, формално встъпил с нея в брак, взел я в своя дом – „и прие жена си”, гдето очаквала да се изпълни небесното обещание. Но обстоятелствата така се стекли, че това велико събитие не станало в Назарет, а в друг град, за който също било предсказано от пророците. Назарет обаче си остава свещен град за всички християни, понеже тук е бил отгледан и израстнал Спасителят.

И сега в Назарет се сочи мястото, дето бил домът на праведния Иосиф и където е станало явното свето Благовестие. Св. царица Елена построила над дома на Светото Семейство първата тук християнска църква, която била често разрушавана. От тоя дом са запазени три стаи във вид на пещери, изсечени и издълбани в мек варовник. В тия подземни помещения се сочи, къде е била работилницата на дърводелеца Иосиф, комуто Младенецът Иисус помагал.

В малкото градче Назарет, сред райска котловина, продължавала да живее Дева Mария – линията на Стария Завет, след завръщането от бягството в Египет.

Назарет се намира на разстояние 140 километра северно от Иерусалим, почти в средата на Галилея. Около въпроса за историята и древността на този галилейски град в последно време се повдигна доста голям спор от американеца Вилиан Бениамин Шмид, немеца Артур Древс и други. Те твърдят, че в началото на християнската ера тоя град не е съществувал. Като основание привеждат обстоятелството, че за него не се споменава нито в Стария Завет, нито у Иосиф Флавий, нито в Талмуда. Обаче както историческите, тъй и археологическите данни не са в полза на това твърдение. Премълчаването не е още доказателство.Не е нито странно, нито необикновено, че Назарет не се споменава в Стария Завет и у Иосиф Флавий. Това е лесно обяснимо, като се знае, че тоя град в древно време е бил незначително селище без всякаква бележитост, или пък нито е бил място, свързано с някакви важни събития. Напротив, дори в очите на апостолите, Назарет е бил незначително селище, от което не може да излезе нещо бележито.

Що се касае до Талмуда, погрешно е да се твърди, че тук не се споменава името на град Назарет. В трактата Санхедър (43, а) буквално се казва: „В навечерието на празника Пасха Иисус от Назарет беше повесен…”

Едно от много важните доказателства, че Назарет е стар град и че той бил известен като населено място още преди християнската ера, е съществуването и до днес на назаретската чешма, известна под името „Извор на св. Дева Мария” или „Мариин извор”, който е най-силният и пълноводен в цялата котловина. Той никога не пресъхва и водата му е приятна за пиене. В апокрифното евангелие на Иаков се говори, че св. Дева Мария първоначално при тоя извор получила своето благовестие. Тук тя идвала да си налива вода. Отпосле светата Майка идвала с Младенеца Иисус при тоя извор. Той и досега си остава най-важната градска чешма, която главно задоволява назаретчани с вода.Много естествено е, че за лишената от много извори Палестина там, където има постоянна изворна вода, ще има и заселище, заделеното място от хора. Така че „Изворът Дева Мария” както днес, тъй и в далечното минало е задоволявал нуждата от вода на първите назаретски заселници.

Освен археологични данни, получени в последно време, за старинността на Назарет имаме и исторически сведения. Например в една иудейска елегия (плачевна песен) на Елеазар Калир, почиваща на стар мидраж, името на Назарет се споменава като свещеническо място. Тоя град е бил един вид станция на свещениците, които се отправяли за иерусалимския храм, когато им идвала чредата за служене.

Наистина, свещен град е Назарет, в който има толкова свети места, свързани с живота на пречистата Дева Мария и нейния Божествен Син. Справедливо тоя град се нарича божествен, изпъстрен с множество църкви, манастири, църковни заведения, приюти, болници и пр. – живи паметници за живота и делото на Чудния Пророк от Назарет и на Светото Семейство. Но изпълнението на назаретското благовестие станало в друг град – във Витлеем.

Цяла Галилея, където живеели Дева Мария и Иосиф, и пó на юг Самария и Иудея принадлежали към римската империя като заробени страни. По това време римски император бил Август. Той издал заповед – да се направи преброяване по цялата му земя (Лука 2:1). Такива народни преброявания били известни и в древно време. Те служили тогава, както и днес, за постигане на две цели: първо, да се узнае броят на годните за носене на оръжие и второ, да се определи всеки, колко данък може да плаща на царската хазна, според имуществото си и богатството което притежавал. Затова всеки бил длъжен да отиде в родното си място, откъдето произхождал, за да бъде преброен и да посочи материалното си състояние. Тъй като Иосиф водел своето родословие от цар Давид, то, за да „запише” името си, трябвало да отиде във Витлеем, родния град на неговия велик царствен прадядо. Без да гледа на дългия и труден път, Иосиф решил да вземе със себе си Мария, която също произхождала от Давидовия род и не могла да не желае да посети родината на своите славни праотци, особено сега, когато наближавало времето за раждането на Сина Давидов. Това преброяване (Census) се отнася към зимата на 749 година от основаването на Рим. То е било „първо, когато Кириний управляваше Сирия” (Лука 2:2). Такива преброявания са ставали на всеки 14 години, както за римските граждани, така и за разните провинции. И евангелист Лука правилно отбелязва, че то било първо във времето на Кириний, тоест според официалните римски документи, когато сенаторът Сулпиций Квириналий бил легат на Сирия, а Сатурний – римски прокуратор в Палестина.С голяма радост двамата назаретски пътници стигнали до пред градието на Витлеем при една странноприемница, където смятали да пренощуват. Когато се отбили тук, оказало се, че тя била препълнена от народ, дошъл от разни краища, за да се запише, и нямало място. Тогава Светото Семейство, за да има някакъв подслон и се предпази от настъпилия нощен хлад, решило да се приюти за нощуване в принадлежащата към странноприемницата пещера, която служила и за прибиране на домашни животни. И тук, в тая бедна обстановка, се родил Царят на света – Спасителят Христос.

Светът нищо не е знаел за случилото се. Изморен от нескончаемата злоба на деня и от грижи, робският палестински народ бил потънал в дълбок сън. Не спали още само няколко бедни и простодушни пастири от съседните села, които пазели подред повереното им стадо от вълци и разбойници. Наоколо царувала мъртва тишина, нарушавана отвреме навреме от слабото блеене на овците. Във висините се разстилало безоблачно небе, изпъстрено с чудни ясноблестящи звезди, които безмълвно гледали от небесния свод, тъй както преди около хиляда години на това място, по същите тия полета, пасял своето стадо царственият Давид. „И ето, яви се пред тях (пастирите) Ангел Господен, и слава Господня ги осия; и се изплашиха твърде много. И рече им Ангелът: не бойте се: ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци; защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ; и ето ви белег: ще намерите Младенеца повит, лежащ в ясли. И внезапно се яви с ангела многобройно войнство небесно, което хвалеше Бога и казваше: слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение” (Лука 2:9-14).

Когато ангелският хор замлъкнал, пастирите учудени от всичко, което видели и чули, отново дошли на себе си, веднага решили да отидат във Витлеем, за да видят какво се е случило там и какво е това, за което им било възвестено. По пътя за Витлеем в предградието те открили странноприемницата и в принадлежащата към нея пещера „намериха Мариам и Иосифа, и Младенеца да лежи в яслите» (Лука 2:16) – точно тъй, както им било благовестено; те били първите поклонници на новородилия се Христос в пещерата на рождението.Тази пещера днес представлява богато украсена подземна църквица. В нея се влиза през два входа посредством 13-15 стъпала, които влизат надолу почти в правоъгълен подземен коридор 12.50 метра дълъг, 4 метра широк и 3 метра висок, цял изсечен в скала – това е пещерата на Св. Рождество.

Самото място на рождението Христово се намира в източната страна на пещерата и представлява полукръгла, сводообразна ниша. Това място е означено със сребърна звезда, поставена тук на пода под олтарната маса на църквицата с надпис: „Hiс de virgine Maria Jesus Christus natus est”, което ще рече: „Тук се е родил Иисус Христос от дева Мария”. В това подземие се сочи и мястото на яслите.

Не е известно колко време Светото Семейство е прекарало в бедната пещера, но може да се предполага, че околните хора от състрадание към младата майка и чудесния Младенец, за когото и разказвали пастирите, не закъснели да намерят по-удобно помещение или в самата странноприемница или в някой частен дом във Витлеем. Там на осмия ден, в изпълнение на закона „дадоха му името Иисус, наречено от Ангела”. „А когато се изпълниха дните на нейното очистване според закона Моисеев (Лев. 1:4), донесоха Го в Иерусалим, за да Го представят пред Господа” в храма (Лука 2:22). Тук той бил приет от праведния Симеон: „Той Го прегърна”, а пророчица Ана, като видя Светия Младенец, „славеше Господа и говореше за Него на всички, които очакваха избавление в Иерусалим” (Лука 2:38).

След настаняването на Светото Семейство във Витлеем, то останало да живее известно време тук под беден покрив и в неизвестност. Между това вестта за раждането на Месия почва все повече и повече да се разпространява и стига и в по-далечни предели; още повече, че за нея възвестила и самата природа с необикновеното появяване на небесната звезда.

В халдейската земя, между реките Тигър и Ефрат, имало прочути мъдреци, които се занимавали с научно наблюдение на небесните светила и се славили със своите предсказания за предстоящи световни събития във връзка със станали необикновени небесни явления в звездния свят. Всяко появяване на нова звезда, според тяхното учение, свидетелства за появата на някакъв велик човек на земята, чийто живот и подвизи ще имат голямо влияние в съдбата на народите. Затова новата звезда, която мъдреците видели, предизвикала у тях твърде голям интерес. Освен това те, като прочути мъдреци, не са могли да не знаят за вярването на мнозина, които очаквали скорошното идване в света на някакъв необикновен тайнствен цар и че той щял да се яви в малката Иудея.

Множество писмени документи и нови разкопки ни доставят удивително точен материал за всеобщността на тия очаквания; те ни говорят също за астрономически наблюдения отпреди хилядолетия в разни страни. При това положение много естествено е, щото мъдреците от Изток, които видели необикновената звезда, възвестяваща раждането на Месия, да се отправят за главния град на Иудея – Иерусалим и да питат: „Де е родилият се цар Иудейски? Защото видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним” (Матей 2:2).От най-древно време се е задавал въпросът, каква е била тази звезда? Че тук се касае за необикновено небесно явление, в това библейският текст не оставя никакво съмнение. За небесните явления компетентни са астрономите, от тях можем да очакваме отговор и разяснения, които да отговарят на днешните познания на науката.

Ако приемем, че това е било неочаквано светло проблясване на небесния свод, то в такъв случай са възможни две обяснения, а именно: Витлеемската звезда е била или някаква комета, или ново звездно съчетание (конюнкция), като изключим обикновеното явление на падащи звезди.

Такива предположения са известни още от най-древно време. Ето какво пише например църковният писател, големият мистик и екзегет Ориген, живял в края на II и началото на III век след Христа в Александрия: „Аз съм на мнение, че звездата, която забелязали мъдреците от Изток, е била нова звезда, която няма нищо общо със звездите, що често се явяват като запалени по небесния свод в пространството”.

Археологични разкопки и находки на писмени паметници доставиха в последно време удивително точни материали върху подобни астрономически явления в миналите столетия. Сега имаме множество записки и наблюдения от гърци, римляни, вавилонци, египтяни и китайци, в които необикновените астрономически явления се свързват с важни исторически събития.

Особено интересни са наблюденията на Кеплер. Няколко дни преди празника Рождество Христово, на 17 декември 1603 година, големият математик и дворцов астроном Иохан Кеплер през нощта на тоя ден седи високо на своята наблюдателница в Хратшин край Прага и наблюдава със своя скромен далекоглед приближаването на две планети. Астрономите наричат такова явление конюнкция (съчетание), когато две небесни тела се намират върху един и същ градус небесна дължина. Понякога тия две планети така се приближават една до друга, че изглеждат като голяма, силно светяща звезда. През тази нощ на 17 декември 1603 година, планетите Сатурн и Юпитер един вид си дали среща в съзвездието Риба.

При неколкократните пресмятания на своите астрономически отбелязвания Кеплер случайно попаднал на едно съобщение от иудейския учен писател Абарбанел. То съдържа намек, който упражнил впоследствие голямо влияние, тъй като иудейските астролози при подобно положение на планетите Сатурн и Юпитер, тоест при тяхната конюнкция в съзвездието Риба, обясняват раждането на Месия. По-късно Кеплер открива, че това също съчетание на двете планети станало по време на раждането Христово.

Задава се и друг въпрос: защо е трябвало мъдреците от Изток да пътуват за Палестина и там да се осведомят за причините на необикновеното явление, което наблюдавали? Защото, според тогавашните астрономически схващания, тяхното видение означавало появата на могъщ цар на запад от Халдея, където е Палестина. Те искали лично да преживеят станалото и със собствените си очи да се уверят в истинността му. И наистина, те тръгнали за Витлеем, виждайки звездата пред себе си, тъй както св. евангелист Матей разказва: „И ето, звездата, която бяха видели на изток (в тяхната източна страна), вървеше пред тях…” (2:9). Те много се зарадвали, понеже тя грейнала точно над къщата, дето бил Младенецът. Евангелист Матей казва, че те влезли в къща (2:11), защото сигурно Светото Семейство се преместило от пещерата в някоя къща във Витлеем, както споменахме. След като се поклонили на Младенеца и Му принесли своите дарове, те не се върнали в Иерусалим, а, според полученото откровение насън, се завърнали в страната си, за да не би цар Ирод да узнае от тях где се намира Младенецът и да Го погуби.

Всяка година милиони човеци по света слушат историята за мъдреците от Изток и за Витлеемската звезда, която е неразделен символ на Рождество Христово и която виждаме от най-древно време до днес изобразена на разни паметници и художествени произведения. Всичко това потвърждава историческата истина за раждането на Господа Иисуса Христа във Витлеем във времето на Римския император Август (27 година преди Христа до 14 година след Христа).

_____________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1964, кн. 1, с. 18-22. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Първа електронна публикация http://bg-patriarshia.bg.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Анна Маринова

Думата dam (кръв) се числи към малкото съще- ствителни имена, които произхождат от дву- консонантни корени (в случая от корена dm). Въпреки, че тя има родство с думи като adom/edom (ярко червен), няма пряка връзка между думата dam и adama (червена пръст) и респективно adam (човек)[1]. В множествено число (damim) думата dam се употребява при описване на проливане на човешка кръв (при насилие или убийство – Михей 7:2; Изход 22:1) като никога не се употребява по отношение на животно[2]. Може да се предположи, че това се дължи на факта, че въпреки старозаветни предписания срещу прекомерно насилие над животни (Второзаконие 25:4; срв. Числа 22:22-33 и др.), човешкият живот е несравним с този на останалите твари защото той е живот на сътворено и устроено по Божи образ творение, което е призовано към богоподобие (срв. Битие 1:26-27). Заповедта, която Бог дава на праотците, да се консумира само растителна храна (Битие 1:29), се разглежда от светите отци като постановяване на поста. Свети Василий Велики нарича поста връстник на човечеството и отбелязва, че ако Ева бе постила и не бе вкусвала от плода за познаване на добро и зло, сега не бихме имали нужда от пост[3]. След грехопадението и потопа Бог позволява консумацията на животинско месо, но при изричното постановление кръвта на животните да бъде проливана, а да не бъде консумирана (Битие 9:4 и парал.). Със сключването на Завета (berit) с Яхве, Бог дава Своите заповеди относно това месото на кои животни може да се яде и на кои не – така животните биват разделени на чисти и нечисти (Левит 20:25; Второзаконие 14:14-21 и парал.)[4], като се подчертава, че кръвта на чистите животни също не трябва да бъде упортребявана за храна. Както ще се отбележи по-долу, кръвта бива употребявана само в култа и то като се принася на единия, истинен Бог.

В древния Ориент кръвта се разбира като носител на биологичния живот и като негово средоточие. Кръвта е пряко свързана с живота, като не само го прави възможен, но и го поддържа. Тя е толкова жизненоважна, че боговете творят от нея и чрез нея създават живота[5]. Митът „Когато горе” (Enuma elis)[6] повествува как бог Мардук след тежка битка побеждава богинята Тиамат, която е персонификация на хаоса[7]. В епоса е налице едно твърде картинно описание на това, което Мардук прави с Тиамат след своята победа над нея: „След като победи Тиамат, предводителят разруши властта ѝ, нейната сила се разтече. 129 С крака стъпи върху долната част на тялото на Тиамат, 130 със своето безпощадно гърло той разби на парчета нейния череп. Той разкъса вените на нейната кръв, остави кръвта ѝ, та северният вятър да я занесе на тайно”[8]. От кръвта на победената Тиамат, бог Мардук създава небесата. Според древноориенталските представи кръвта се използва от боговете и за сътворяването на хората. В мита Атрамхазис[9] се разказва как хората са сътворени от бог Енки и богинята майка (Белетили) от глина и от кръвта на един бог: „Енки отвори устата си и каза на великите богове: В началото на месеца, на седмия ден и на петнайсетия ден искам да направя очистване, баня. Трябва да се заколи един бог; тогава боговете могат да се очистят чрез потапяне! С неговата плът и неговата кръв нека Нинту да поръси глината; богът и човекът нека да са омазани заедно с глината!… От плътта на бога нека да стане Едимму!”[10]. Същата идея е налице и в споменатия мит „Когато горе” (Enuma elis) – хората са сътворени от кръвта на убития бог Кингу, който бил сподвижник и съвъстаник на богинята Маат: „Те (боговете) свързаха (Кингу), донесоха го пред Еа (върховният бог – бел. м.), възложиха му наказание (и) разсякоха вените му. От неговата кръв те оформиха човечеството” (Таблица VІ 31-40)[11].

В Свещеното Писание на Стария Завет кръвта също се разбира като седалище на живота в биологичния смисъл, но не е налице идеята за сътворяване на света и човека от кръв. Яхве, като истински Бог, със Своето Слово (Битие 1:3; Псалом 33:6[12]) сътворява света и човека като уникални, като дарява последния със Своя образ и го сподобява със Самия Себе Си.

Като седалище на живота в биологичния смисъл, кръвта се свързва с антропологичното понятие basar като по този начин се описва човешката личност. В апокрифната литература, в Свещеното Писание на Новия Завет (Матей 16:17) и в Талмуда (Berakot 33a)[13] изразът „плът и кръв” описват човешката немощ и неговата преходност.

Кръвта е в пряка връзка с антропологичното понятие nepes. Особено ясна е връзката на dam с nepes (в тяхното значение на седалища на живота) в забраната да се убива човек (Изход 20:13; 21:14 и парал.). Тази забрана постановява смъртно наказание в случай на преднамерено убийство („ако човек отнеме който и да е човешки живот (qol nepes adam) с умиране да умре!”[14] – Левит 24:17) както и право на кръвно отмъщение[15], когато е убит близък човек (Второзаконие 19:6)[16]. Забраната за човекоубийство се обосновава с изказването hadamhu(h) hanepes („кръвта е животът” – Второзаконие 12:23 и парал.), което свидетелства, че животът е дарен от Яхве и Му принадлежи. Тежестта на убийството картинно е предадена с представата за пролятата кръв, която вика от земята към Бога (Битие 4:10). Връзката между проливането на човешка кръв и вината, която има убиецът, се изразява с формулата, която се изрича при изпълнение на смъртното наказание: „Нека кръвта ти да бъде върху главата ти” (2 Сам. 1:16)[17]. Пророците въстават срещу невинното проливане на кръвта на народа от страна на неговите управници, които вършат това с цел свое лично облагодетестване. Св. пророк Илия не само изобличава Ахав (871-852) и неговата съпруга Йезавел в предумишлена клевета и убийството на Навутей (1 Царства 21:2-18), но им известява справедливата Божия отсъда. На цар Ахав, който идва да вземе лозето на убития по негова заповед Навутей, Илия казва: „На мястото където кучета близаха кръвта на Навутей, кучета ще ближат твоята кръв, също и твоята кръв” (1 Царства 21:19). Пророк Иезекиил (Иезекиил 22:2) нарича Иерусалим jr hadamjm („град на кръвопролитие)” поради политиката на последните царе от Давидовата династия (Иоаким и Седекия). Пророците използват думата „кръв” като синекдоха, за означаване не само на убийство, прелюбодейство (Иезекиил 23:37), на неправда изобщо (Михей 3:10), но особено на идолослужение (giluljm – Иезекиил 22:3) като по този начин акцентират на тежестта на тези грехове. Кръвта, разбирана като седалище на живота в биологичния смисъл, се свързва с идеята, че чрез кръвта се получава избавление и защита на живота. Така при установяването на Пасха кръвта на закланото едногодишно агне, с която кръв са помазани рамките на вратите на еврейските къщи, избавя от смърт еврейските първородни докато египетските биват погубени (Изход 12:13, 23). В тази връзка не може да се приеме мнението на G. von Rad, който в установяването на Пасха вижда свързване на номадски ритуал за защитаване на стадото от демони с разказа за излизането на Израил от Египет. При изхода от Египет не става въпрос за защитаване на Израил от демони, а за неговото избавяне от робското положение, което избавяне е основание за сключването на Завета[18]. При сключването на Завета Моисей след като прочита Божиите заповеди поръсва евреите с кръвта на жертвите и казва: „Ето кръвта на Завета (dam haberjt), който Господ сключи с вас според всички тези слова” (Изход 24:8). Така кръвта заедно със солта са основни за легитимността и дълговечността на Завета[19]. Апостолското разбиране, а оттук и светоотеческото тълкуване, свързва пасхалният агнец с Христовата кръстна жертва. В 1 Петрово 1:18-19 на християните се напомня, че те (както и цялото човечество) не са изкупени с тленни неща като „сребро или злато, но със скъпоценната кръв на Христос като на непорочен (amomos, респ. amomou) и без недостатък (aspilos, респ. aspilou) Агнец”[20] (1 Петрово 1:18-19)[21].

Според Cвещеното Писание на Стария Завет изтичането на кръв прави човека нечист – например при менструация (Левит 12:3, 15:20), но чрез нея в Стария Завет се очистват греховете. Господ определя кръвта на култово чистите животни като средство за очистване от греховете и същевременно за освещаване на съсъдите на скинията (а по-късно и на храма), както и за посвещаването на някого в свещенство. При встъпването в свещенство, освен одеждите които се поръсват с кръв (Изход 29:21), с кръв се помазва края на дясното ухо, палеца на дясната ръка и най-големия пръст на десния крак (Изход 29:20).

Идеята, че кръвта на жертвените животни се пролива за прощение на греховете (както на управниците, народа, така и на личните) е особено ясна в постановленията за жертва за грях и вина както и в деня на Очищение (Левит 4:6, 17, 25, 30, 34). Възможно обяснение за жертвоприношението на животни и тяхната кръв е, че чрез живота, който е в кръвта може да се обнови животът, който чрез греха е оскъдял[22]. В Левит 17:11 се прави важна връзка между забраната да се консумира кръвта на животните (от една страна), а от друга – се посочва значението на кръвта (dam) в култа като средство за умиване и очистване от греховете:[23] „Защото животът на тялото е в кръвта. И Аз съм я поставил за вас върху жертвеника за очистване на душите ви), защото кръвта очиства душата (nepes)” (Левит 17:11). Основната идея на жертвоприношенията е идеята за заместничеството, както и надеждата Бог да очисти и умие греха, идея, чийто външен израз е проливането на кръвта на жертвените животни. Разбира се нито количеството на жертвите, нито тяхната кръв или самите те прощават греховете. Пророците особено остро се възправят срещу подобни възгледи, че греховете се прощават само поради формално спазване на култа. Според пророците, като изразители на Божията воля, жертвоприношението има смисъл и Бог прощава греховете само ако е налице вътрешно покаяние и обръщане към Бога на дело (срв. Исаия 1:13-17; Осия 6:6). Само тогава е налице и истинско богослужение.

В Свещеното Писание на Новия Завет Господ Иисус Христос придаде нов смисъл на старозаветната идея за очистването на греховете с кръвта на жертвените животни. На Тайната вечеря, непосредствено преди Своите доброволни кръстни страдания и смърт, Той взе хляба и каза на Своите ученици: „Това е Моето тяло, което за вас се дава!”, а също след вечерята взе чашата и каза: „Тази чаша е Новият Завет в Моята кръв, която за вас се пролива” (Лука 22:19-20). Със своите кръв и плът Христос завърши и изпълни Стария и постанови Новия Завет. Старият Завет бе сключен с кръв и бе завършен с кръв. Но докато той бе сключен с кръвта на козли и бикове (срв. Евреи 9:13) и то само с еврейския народ, то сключения с Христовата кръв Завет е завет, който примири цялото човечество – юдеи и езичници с Бога (Колосяни 1:20). Докато старозаветните жертви и култ, които са предобрази на Христовата жертва (принесена на кръста и постоянно принасяна в Светата Евхаристия), са преходни – до Христа, то Христовата жертва е не само еднократна (Евреи 9:28), но е и съвършена. Чрез Своята пролята на кръста кръв Господ Иисус Христос не само ни изкупи от веки род и коляно и език (срв. Откровение 5:9)[24], но и направи съобщници на Божественото естество (1 Петрово 1:4), тоест богопричастни. Тази причастност е възможна поради това, че Христос като възприе човешкото естество го направи съобщно на Отец и Светия Дух. Иисус Христос се отдава целият в Светата Евхаристия и прави Свои съобщници вярващите в Него, които в Светия Дух се съзиждат в Божие обиталище и в Христова Църква (срв. Ефесяни 2:22). Последната, поради причастността си на Христа, е истинско Христово тяло, напоявано и оживотворявано от Христовата кръв. Приобщавайки се с тялото и кръвта Христови, човек не става по същност Бог, не бива обезличен от Бога, но благодатно-реално участва в живота на Света Троица като се богоуподобява и получава като дар от Бога това, което Той има по естество[25].

В Стария Завет Бог прощава греховете чрез кръвта на жертвените животни при участието в старозаветния култ. Старозаветните жертви предизобразяват Христовата кръстна жертва. С идването Си Господ Иисус Христос не само извести настъпването на Новия и вечен Завет, но като предаде Себе Си на кръстна смърт, намери с кръвта Си вечно изкупление (Евреи 9:12), което се възприема в Църквата. В нея при причастяването с кръвта и тялото на Христос в Светата Евхаристия християните не само участват в сключения от Бога нов Завет (Матей 26:28 и парал.), но и приемат Бога в Себе Си.

________________________

*Източник http://amarinova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Maas, F. adam. in: – Botterweck, G. (Hrg.) Theologisches Woerterbuch zum Alten Testament. B. I, Stuttgart 1973, S. 84-85.

[2]. Kedar-Kopfstein, B. Dam. in: – Botterweck, G. (Hrg.) Theologisches Woerterbuch…, B. II, Stuttgart 1977, S. 250.

[3]. Вж. Св. Василий Велики, Беседа 1. О посте 1-я. в Творения, , ч. ІV, М., 1993, с. 3.

[4]. Причината за определянето на някои животни като нечисти (напр. свинята) се дължи на факта, че някои от тях се използват като жертвени животни в култа на съседните на Израил езически народи. Хищните бозайници са нечисти поради това, че те се хранят с кръв, а в езическото богослужение кръвта има посредническа роля между човека и божеството. Виж Шиваров, Николай, Библейска археология. С., 1992, с. 493.

[5]. Според египетските митологични представи съществата и всички предмети са възникнали от кръвните капки на творческото слово Ху и Сиа. Вж. Kedar-Kopfstein, B. dam. in: – Botterweck, G. (Hrg.) Theologisches Woerterbuch…, S. 252-253.

[6]. Митът „Когато горе” (Enuma elis) се датира ок. ХІІ – ХІ век преди Христа и се състои от седем плочи. От около 700 година преди Христа (а вероятно и по-рано) той е рецитиран в храма на Мардук (Есагила) във Вавилон на четвъртия ден от началото на новата година. Вж. Beyerlin, W. Religionsgeschichtliches Textbuch zum Alten Testament. B. 1, Goettingen 1985, S. 107.

[7]. Waschke, E. tehom. in: – Fabry, H. (Hrg.) Theologisches Woerterbuch zum Alten Testament. B. VIII, Stuttgart 1995, S. 564.

[8]. Превод от немски език по Delitsch, Fr. Das Babylonische Weltschoepfungsepos. Leipzig 1896, S. 92-114.

[9]. Митът, наречен по името на героя Атрамхазис, чието име на акадски е „Този, който е превелик, превъзходен по мъдрост”. Съдържанието на мита в това издание е предадено на базата на препис, произхождащ от 12 година на последния цар от династията на Хамурапи – Аммисадука (около 1750 година преди Христа). Soden, von W. Der altbabylonische Atramchasis-Mythos. in: – Keiser, O. (Hrg.), B. 3, Guetersloh 1994, S. 612 и сл.

[10]. Превод от немски език по Soden, von W. Der altbabylonische Atramchasis-Mythos. in: – Keiser, O. (Hrg.), B. 3, Guetersloh 1994, S. 618-624.

[11]. Превод от немски език по Delitsch, Fr. Das Babylonische Weltschoepfungsepos…, S. 92-114.

[12]. Номерацията на псалмите е според Масоретския текст. Kittel, R. (Hrg.) Biblia hebraica. Stuttgart 1991.

[13]. Goldschmidt, L. (Hrg.) Der Babylonische Talmud. B. XI, Berlin 1936, S. 546.

[14]. Цитираните текстове от Свещеното Писание на Стария Завет са преведени по Kittel, R. (Hrg.) Biblia hebraica. Stuttgart 1991.

[15]. Извършващият кръвно отмъщение близък роднина се нарича goel dam – букв. отплащащ за кръв (Второзаконие 19:6; 2 Сам. 14:11).

[16]. За случаите при които има непреднамерено убийство се постановява създаването на асилните градове, където неволният убиец има право да се посели, но няма право да ги напуска до смъртта на първосвещеника (Числа 35:25). Повече за т. нар. асилни градове виж Шиваров, Николай, Библейска археология…, с. 358.

[17]. Wolff, H. Anthropologie des Alten Testaments. Gütersloh 2002, S. 100.

[18]. Вж. Keiser, O. Der Gott des Alten Testaments. Goettingen 2003, T. 3, S. 12-22.

[19]. Етимологията на думата berit (съюз, договор) е близка с тази на акадската дума bīrītu(m), която означава „връзка”, „окова”. Встъпването в договорни отношения става или по взаимно съгласие (Битие 21:22-32; Навин 9:15; 1 Сам. 11:1-2), или то е наложено задължение (2 Цар. 11:4; Иезекиил 17:13-14). Въпреки че Заветът с Израил е следствие от Божията воля и решение да влезе в договорни отношения с него, двете страни по споразумението са равноправни (такова е положението и при васалните договори). Заветът се отнася до целия народ, а не до отделната личност. Отделната личност е в завет с Яхве, защото тя е част от Божия народ. Вж. Koehler, L. Theologie des Alten Testaments. Tuebingen 1953, S. 46-49. Книга 1 и 2 Самуилова съответстват на книга 1 и 2 Царства.

[20]. Трябва да се отбележи, че още св. Иоан Кръстител, виждайки идващият да се кръсти Христос, казва: „”Ето Агнецът Божий, Който взима греха на света” (Иоан. 1:29).

[21]. Цитираните текстове от Свещеното Писание на Новия Завет са преведени по текстовокритичното издание на Nestle, E. (Hrg.), Das Neue Testament Griechisch und Deutsch, Stuttgart 1986.

[22].  Kornfeld, W. Levitikus. Wuerzburg 1983, S. 68.

[23].  В тази връзка несъстоятелно е мнението на K. Elliger, който разяснява забраната да се консумира кръв като следствие от анималистично-тотемистични възгледи, според които чрез консумирането на кръв човек приема в себе си чужда душа. Вж. Elliger, K. Leviticus. Tuebingen 1966, S. 228.

[24]. Според F. Laubach жертвената Христова кръв извършва прощение, изцерение, даравя мир с Бога и създава нова общност, Laubach, F. Blut, Theologisches Begrieflexicon zum Neuen Testament. in :- Coenen, L. (Hrg.) B. 1, Neukirchen 199, S. 199.

[25]. Св. Николай Кавасила, Семь слов о жизни во Христе, М., 1874, с. 52.

Изображение – авторът на статията, Анна Маринова. Източник http://amarinova.wordpress.com