Екатерина Дамянова

Идеята за възкресение може да бъде открита в библейските текстове.

В Свещеното Писание на Стария Завет са описани два случая на възкресение – когато св. пророк Илия възвръща към живот сина на вдовицата от Сарепта; извършеното от пророк Елисей възкресение на сина на сунамитката (3 Царств. 17:17-24; 4 Царств. 4:18-37). В книгата на св. пророк Даниил (Даниил 12:2) се предрича възкресение за живот на праведните и възкресение за възмездие на грешниците. С подобно съдържание са изпълнени и не малко псалми (вж. Псалом 48:15-16). Стремежът към изгубеното безсмъртие, притежавано от първите хора преди грехопадението, съпътства живота на вярващите от старозаветната епоха, които очакват обещания Спасител (срв. Исаия 79:20).

В Новия Завет Христос възкресява мъртъвци, за да покаже, че Му е дадена власт от Бог Отец да дарява живот. Това са засвидетелстваните моменти, когато към живот бива възвърнат сина на вдовицата от Наин (Лука 7:12-16), Лазар (Иоан 11:17-46), Иаировата дъщеря (Лука 8:41-42). Сам Спасителят казва: “Както Отец има живот в Себе Си, тъй е дал и на Сина да има живот в Себе Си, та да може мъртви да възкресява” (Иоан 5:24-30). Подобна власт получават по-късно и апостолите. В Деяния на светите апостоли е описано възкресението на Тавита от св. апостол Петър (Матей 10:8; Марк 5:22-43; Лука 7:11-16 ). Вярата във възкресението се намира в тясна връзка с надеждата за вечен живот след смъртта. В изброените по-горе случаи обаче, възкресените биват възвръщани към обичайния си живот, след което отново умират.

Победа над смъртта за първи път, веднъж и завинаги, осъществява едва Христовото Възкресение. То е връхна точка в световната история, кулминация в изкупителния план за спасението на човешкия род. Без него няма спасение, няма избавление от греха и произтичащите от него смърт и унищожение. Цялото съдържание на християнството и пълнотата на християнския живот са събрани в лицето и мисията на Иисус Христос. Неговото Възкресение свидетелства, че Той е Бог и че Неговото учение е божествено (Деян. 2:24-32), че наистина е победил греха и смъртта, а нас е оправдал (Римл. 4:25) и че ние, подобно на Него, ще възкръснем. “Волята на Отца, Който Ме е пратил, е тая: от всичко що Ми е дал, да не погубя нищо, а да го възкреся в последния ден”, казва Спасителят (Иоан 6:39). Новият Завет е изпълнен с надежда благодарение на ударението, което се поставя на Христовото възкресение и на убеждението, че ние също ще възкръснем. Изкупителното дело на Богочовека се осъществява в няколко важни момента: Въплъщение, Кръстна смърт, Възкресение и Възнесение. Възкресението става основа и извор на християнската вяра. Св. апостол Павел пише: “Ако Христос не е възкръснал, празна е нашата проповед, празна е и нашата вяра” (1 Кор. 15:14). Ако Христос не беше възкръснал, ние нямаше да бъдем сигурни, че нашето спасение е било осъществено, нито щяхме да имаме основания да се надяваме на бъдещ живот (1 Кор. 15:32).

Сам Иисус Христос често говори за Своята смърт и Възкресение, желаейки да подготви учениците си за събитията, на които по-късно те стават свидетели (Матей 16:21,17:12 и други).

Спасителят е осъден на кръстна смърт от римския наместник Понтий Пилат (26-36 година след Христа, определен от император Тиберий за префект на Юдея), по настойчивото искане на юдейските първосвещеници и книжници, които не приемат възвишеното Му учение и не познават в Него дългоочаквания Месия. Те изпитват силна омраза към Христос поради изобличителните слова, с които Той ги напада за тяхното лицемерие и беззаконие. Св. евангелист Иоан пише: “Тогава първосвещениците и фарисеите се събраха на съвет и казваха: какво да направим? Тоя Човек върши много чудеса. Ако Го оставим тъй, всички ще повярват в Него. От тоя ден, прочее, се сговориха да Го убият” (Иоан 11:47-48-53). Членовете на синедриона са подпомогнати в това свое начинание от Юда Искариот, който срещу 30 сребърника тайно предава своя учител. В четвъртък преди Пасха, Христос заедно с учениците Си извършва Тайната вечеря, на която установява тайнството Евхаристия и предсказва предателството. Същата вечер Спасителят е заловен, бичуван и осъден на смърт чрез разпятие, макар че нито един от свидетелите не успява да докаже вина, изискваща подобна присъда. Кръстната смърт е широко разпространена в римските провинции и се прилагала към най-тежко провинилите се престъпници. В петък Иисус е отведен на Голгота и разпнат наред с двама разбойници. Предаден на смърт, Христос приема от любов към човеците да понесе страдание в името на тяхното спасение. Той умира на кръста, но страда и умира не по Божество, което не може да страда и е безсмъртно, а с човешкото Си естество и не защото не може да промени събитията, но защото доброволно от любов към хората Сам принася Себе си в жертва. Свидетелство за това се открива в думите на Спасителя: “Аз Си давам душата, за да я приема пак. Никой не ми я отнима, но Аз Сам от Себе Си я давам. Имам власт да я дам, и власт имам да я приема” (Иоан 10:17-18). Небесният Отец от любов към света предава Своя Единороден Син, а Синът също така от любов към света предава Сам Себе Си.

След мъчителната смърт на Христос двама членове на синедриона – Иосиф и Никодим, тайни последователи на Спасителя, получават разрешение да погребат тялото Му. То е положено в запечатана и охранявана по нареждане на фарисеите гробница (Матей 27:64-66). След тридневно пребиваване в гроба Христос наистина възкръсва. Ангел Господен слиза от небето и отваля камъка от входа на гробницата. Войниците, които са на стража, се уплашват от блясъка му и падат на земята като мъртви. Когато пазачите се съвземат, отиват и съобщават на първосвещениците за това, което видели. Еврейските първенци им дават достатъчно пари, за да не свидетелстват на никого за това събитие, а да твърдят, че учениците са откраднали тялото на своя учител (Матей 28:11-15).

Никой човек не е присъствал на Възкресението Христово и излизането Му от запечатания гроб, защото никой не би могъл да възприеме с телесните си очи неземния блясък и божествената слава на това чудо. Ето защо, то не е описано от евангелистите. Те съобщават, че Господ Иисус Христос възкръсва рано сутринта в първия ден на седмицата (за юдеите това е неделя), сиреч на третия ден след смъртта Си. Последните свидетелстват само за празния гроб и седящия върху отваления камък ангел, който възвестява на жените мироносци за Възкресението (Матей 28:2; Лука 24:4). Те описват явяването на възкръсналия Христос първо на Мария Магдалина, а след това на учениците Му. В евангелията и в 1 Кор. 15 глава са засвидетелствани многобройни появи на Спасителя пред отделни хора и цели групи в продължение на 40 дни до деня на Неговото Възнесение (Деян. 1:3).

Увереността си в действителността на Христовото Възкресение засвидетелстват апостолите в своята проповед, техните приемници и всеки дълбоко вярващ човек, насочил усилията си към спасение и придобиване на вечен живот. Силата на християнската вяра,която става първостепенен фактор в историята на човешкото развитие, разпространяването ѝ по целия свят и благотворното ѝ отражение върху него е неоспоримо доказателство за достоверността на това събитие.

Имайки предвид невинността на Христос при Неговата жертва, често в Свещеното Писание той образно се сравнява със жертвено агне. Св. пророк Исаия, като предсказва изкупителните страдания на Спасителя, казва за Него: ”Както агне пред стригачите си е безгласно, така и Той не отваряше устата Си” (Исаия 53:7). Изпълнението на това пророчество потвърждават по-късно евангелистите, когато пишат, че Иисус Христос мълчи пред синедриона (Матей 26:63) и не отговаря на въпросите на Пилат (Иоан 19:9). Св. Иоан Кръстител нарича Христос “Агнец Божи, Който взима върху Си греха на света” (Иоан 1:29). Понятието “Агнец Божий” се среща само два пъти в Новия Завет (Иоан 1:29, 36). Кръстните страдания и смърт на въплътилия се Син Божи са пълна и най-съвършена изкупителна жертва пред небесния Отец за целия човешки род. С акта на Възкресението Христос изкупва всички хора от греха и смъртта. С Христовата кръв ние сме освободени от наследствения прародителски грях.

Смъртта на Богочовека съвсем не е самоцелна. Тя не е нужна на Самия Бог и не е допусната и изпитана от Иисус Христос заради свои собствени потребности. “Син човешки не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина” (Матей 20:28). Чрез Неговата смърт се реализират универсални изкупителни планове, насочени към общото спасение на човечеството. Богочовекът идва, за да спаси грешниците (Иоан 10:14-16). Изкупителният път чрез страданията на въплътилия се Син Божи е оправдан. Всичко е подчинено на една единствена цел: възвръщане на творението към своя Творец. Христос предприема спасението на хората, за да влязат те в славата на Бога. Вярващите я достигат съвместно с Него и по причина на Него.

Изкупление е могло да бъде извършено само от Христос, Който като човек, има право да го извърши за Своите братя-хората, като Бог, е способен да го извърши (Гал. 3:13-14; 1 Тим. 2:5-7). Св. евангелист Лука свидетелства: “Под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим” (Деян. 4:12). Св. апостол Павел в своето послание до римляните допълва: “Както чрез престъплението на едного дойде осъждане на всички човеци, тъй и чрез правдата на едного дойде на всички човеци оправдание за живот” (Гал. 5:18).

Откупът за нас е даден за всички времена и за всички хора. От него може да се възползва всеки, който повярва в Христос и чрез тайнството Кръщение стане член на Неговата църква. Не бива обаче да се забравя, че спасението е индивидуален подвиг за всеки вярващ през неговия земен живот. Християните на земята са само спасяващи се, но не спасени без лични усилия от тяхна страна.

_________________________

*Източник – http://edamjanova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение – авторът, Екатерина Дамянова, с протопрезвитер проф. д-р Николай Шиваров. Източник – http://bg-patriarshia.bg.

Датата на Христовата кръс­тна смърт е обсъждана в продължение на много години, но няма никакво съгласие нито относно годината, нито относно деня. Обаче астрономията може да бъде използвана, за да се реконструира Юдейският календар през I-ви век след Рождество Христово и оттук – да се изключат много възможности. Напри­мер, 36 година след Рождество Христово, към която наскоро се събуди интерес от страна на Lane Fox[1], се оказва невъзможна от кален­дарна гледна точка, както ще стане ясно по-нататък в настоящата статия. Освен това астрономията може да бъде използвана да се определят най-веро­ятните дати на Христовата кръстна смърт. В настоящата статия са изпол­звани два подхода за датиране на кръстната смърт[2]: първо, реконструи­ране на юдейския календар през първия век след Рождество Христово; второ, процесът на елиминиране, посочващ, че всяка година с изключение на една е несъвместима с наличните свидетелства. И двата под­хода водят до една и съща дата – 3 април, 33 година след Рождество Христово.Датата на кръстната смърт е ключова в хронологията на живота на Иисус Христос, тъй като тя пряко е свързана с датата и характера на Тайната вечеря, както и продължителността на Неговото служение; тя също така косвено е свързана с датата на Неговото раждане. Един­ственото сигурно указание е, че Хрис­товата смърт се случила през 10-те години, когато Пилат Понтийски бил прокуратор на Юдея (26-36 година след Рождество Христово). Има привърженици за почти всяка година в този период[3]. В допъл­нение към неизвестната година денят на смъртта на Иисус Христос също така е несигурен, тъй като се оказва, че има разлика от един ден между датата, дадена в Евангелието от Иоан, и тази, посочена от Синоптиците.

Библейски свидетелства

Има три главни свидетелства в Свещеното Писание за датиране на Хрис­товата кръстна смърт:

1. Иисус Христос бил разпънат на кръст, когато Пилат Понтийски бил прокуратор на Юдея през 26-36 година след Рождество Христово (и четирите евангелия; също така Tacitus, Annales, 15, 44).

2. И четирите евангелия свидетел­стват, че Иисус Христос умрял няколко часа преди началото на юдейската събота, тоест Той умрял преди вечерта в петък. В допълнение – най-ранните  съчинения, в които определено се говори за датата на кръстната смърт, посочват петък[4].

3. И четирите евангелия са съглас­ни в рамките на около един ден, че кръстната смърт била по време на Пасхата.В официалния празничен кален­дар в Юдея, с който си служели свещениците в храма, времето на Пасхата било определяно точно[5]. Заколването на агнетата за Пасхата ста­вало между 15 и 17 часа на 14-я ден от юдейския месец нисан. Пасхалната вечеря започвала по залез слънце същата вечер, тоест в началото на 15 нисан (юдейският ден продължавал от вечер до вечер; Левит 23:5; Числа 28:16). Съществува обаче очевидно несъответ­ствие от един ден в евангелските повест­вования за кръстната смърт, което е обект на сериозна дискусия. В Иоановото евангелие се казва, че процесът срещу Иисус Христос и кръстната смърт били в деня преди Пасхата (Иоан 18:28; 19:31). Оттук следва, че св. евангелист Иоан поставя кръстната смърт на 14 нисан. Точното тълкуване на Синоптиците е по-неясно, ето защо ще се спрем накратко на три от главните възможни тълкувания, които са били предложени[6].

а) Изглежда, че според Синоп­тиците Тайната вечеря била Пасхална трапеза, извършена вечерта в началото на 15-ти нисан, а кръстната смърт била по-късно в същия юдейски ден (тоест все още на 15-ти нисан; Марк 14:12). Това обаче не е в съгласие с Иоановата дата, 14-ти нисан[7].

б) Много учени предполагат, че Тайната вечеря, описана от Синопти­ците, не била точно Пасхална трапеза. Предполага се, че Иисус Христос, знаейки за Своето скорошно взимане под стража, извършил подобна на Пасхалната вечеря вечерта преди Пасхата (вж. Лука 22:15). Поддръжни­ците на това тълкуване изтъкват, че Синоптиците не споменават за пасхално агне, заклано и приготвено за Тайната вечеря. Това тълкуване е в подчертано съгласие с Иоановото описание, в което изрично се казва, че Тайната вечеря била извършена преди празника Пасха (Иоан 13:1). Определянето на точното време също така се съгласува, така че според тази теория и четирите еван­гелия посочват 14-ти нисан като дата на Христовата кръстна смърт. Съще­ствуват множество варианти върху това основно тълкуван[8].

в) A. Jaubert предполага, че Тай­ната вечеря, описана от Синоптиците, била точно Пасхална трапеза, но извършена в Пасхалното време, както то било изчислявано според „сектантския” календар на Кумранската община и някои други[9]. Според тази теория Тайната вечеря била извършена във вторник вечерта, тоест в началото на юдейската сряда (сектантският кален­дарен Пасхален ден, отбелязан от Синоптиците), кръстната смърт била в петък (и четирите евангелия), и официалната Пасха била в събота (отбелязана от св. евангелист Иоан). Според тази теория и четирите еван­гелия отново посочват 14-ти нисан (официалния календар) като дата на кръстната смърт[10].Следователно, някои учени смя­тат, че и четирите евангелия поставят кръстната смърт в петък, 14-ти нисан, докато други – че според Синоптиците тя била в петък, 15-ти нисан. На този етап в интерес на дискусията нека приемем, че и двете дати могат да бъдат възможни. Проблемът, който следователно трябва да бъде решен, е да се определи в коя от годините 26-36 след Рождество Христово 14-ти и 15-ти нисан се падали в петък. Както е известно, много тълкуватели се опитват да използват астрономията при решаване­то на този проблем[11]. Това обаче не е лесно, тъй като, въпреки че астроно­мическите изчисления могат точно да определят времето на новолунията и пълнолунията, ние не знаем по какъв начин юдеите през първи век след Рождество Христово можели да откриват първото слабо проблясване на лунния сърп, следващо конюнкцията със слънцето (разбира се, самата нова луна е невидима).

Реконструиране на Юдейския календар през I-ви век слeд Рождество Христово

Юдейският календар е лунен ка­лендар, който през I-ви век след Рождество Христово бил определян чрез наблюдаване на новия лунен сърп. Всеки юдейски месец започвал с вечерта, когато новият лунен сърп бил за първи път видим, скоро след залез слънце. Оттук следва, че юдейският ден започвал от вечерта и първият ден на всеки месец бил денят на първата видимост.Последователните появявания на новия лунен сърп от неговия период на невидимост (когато той се изгубва в ослепителния блясък на слънцето) са разделени от 29 или 30 дни, така че всеки лунен месец е дълъг 29 или 30 дни. Главният проблем в реконструирането на Юдейския кален­дар е да се определи кои месеци били 29 и кои 30 дни.С. J. Humphreys и Waddington са изчислили видимостта на лунните сър­пове, видени от Иерусалим, служейки си с най-съвременни методи[12]. Техните резултати са представени в таблица 1.

Макар че през I-ви век след Рождество Христово началото на юдейския лунен месец (в официалния календар) било опреде­ляно щателно чрез астрономически наблюдения, остават два несигурни календарни фактора: допълнителните (или високосните) месеци и възмож­ността за облачно небе, правещо луната невидима. В случай на неблагоприятни атмосферни условия, препятстващи наблюдаването на „новата светлина“, новият месец започвал на 31-ия ден на стария, тъй като максималната дължина на всеки месец била 30 дни. Следова­телно, изчисляването на видимостта не може ясно да установи, че луната била наблюдавана, но то всъщност посочва кога дори при идеални атмосферни условия луната не би могла да бъде видяна и може да бъде използвано, за да се определи най-ранното възможно начало на всеки лунен месец. (Може би заслужава да се отбележи, че метеоро­логията на пустинните области, напри­мер около Иерусалим, дава висок про­цент на безоблачни нощи[13].)

Дванайсет лунни месеци възлизат приблизително с 11 дни по-малко от една слънчева година. Поради земедел­ски и празнично-религиозни причини юдеите запазвали лунните месеци на приблизително същото място в слън­чевата година чрез прибавянето на 13-ти месец, когато е необходимо. Различни методи за прибавяне били използвани в различни периоди на юдейската ис­тория, но през I-ви век след Рождество Христово прибавянето било регулирано ежегодно чрез официално обявяване от Синедриона според някои критерии[14]. Най-важните от тях били, че Пасхата трябва да се пада след пролетното равноден­ствие. Ако било забелязано (например, според положението на изгрева или залеза на слънцето относно дъгите на „Небесните врати“ на хоризонта)[15] към края на юдейската година, че Пасхата ще се падне преди равноден­ствието, било постановено прибавянето на допълнителен месец преди месец нисан. Високосен месец обаче би могъл също така да бъде постановен, ако посевите били закъснели вследствие необичайно лошо време (тъй като първият сноп от жетвата трябвало да бъде узрял за представянето пред Господа на 16-ти нисан), или ако агнетата били твърде малки. За съжаление ние не притежа­ваме никакви исторически сведения, що се отнася до официалното обявяване на високосни месеци в годините 26-36 слeд Рождество Христово. Следователно, възмож­но е в някои години месец нисан да е бил един месец по-късно, поради необичайно лошо време. Изчисленията показват, че в периода 26-36 година след Рождество Христово, ако месец нисан бил един месец по-късно, 14-ти нисан не би се падал в петък в нито една година, а 15-ти нисан би се падал в петък единствено през 34 година след Рождество Христово (23 април).Възможни дати за кръстната смърт

В таблица 2 са изброени вероят­ните дати за кръстната смърт в петък, на 14-ти или 15-ти нисан, включително и датата 23 април 34 година след Рождество Христово. Тези дати са единствените, които са възможни от астрономическа и кален­дарна гледна точка за Христовата кръстна смърт. Таблица 2 е идентична с датите, дадени от J. Finegan (въз основа на изчисленията на J. K. Fotheringham[16]), с изключение на това, че по-точните изчисления на Humphreys и Waddington показват, че петък, 11 април 27 година след Рождество Христово могъл да се падне или на 14-ти или на 15-ти нисан, в зависимост от атмосферните условия, имащи връзка с началото на този месец. В таблица 2 се забелязва, че 36 година след Рождество Христово, наскоро предложена от Lane Fox[17] и N. Kokkinos[18] за кръстната смърт, е невъзможна от календарна гледна точка. Следователно, познаване­то на Юдейския календар за времето на Иисус Христос е ключова инфор­мация за новозаветните изследвания.Годината 27 след Рождество Христово е почти сигурно твърде ранна за кръстната смърт. В Евангелието на Лука 3:1-2 конкретно се посочва, че св. Иоан Кръст­ител започнал своето служение в 15-та година на император Тиберий (Иисус Христос бил кръстен от св. Иоан Кръс­тител впоследствие). Тъй като Тибе­рий бил римски управител и тъй като св. евангелист Лука адресирал своите две книги (Евангелие и Деяния на св. апостоли) до римски християни (или поне до такива под римска власт), той вероятно изчислявал 15-та година на Тиберий според Римския календар. Съществуват следователно две главни възможности. Ако св. евангелист Лука използвал Юлианския календар и изчисляване според accessionyear sys­tem, използвано от римските историци, например Тацит, то 15-та година про­дължила от 1 януари до 31 декември 29 година след Рождество Христово. По същия начин св. евангелист Лука могъл да използва обичайния римски метод за изчис­ляване на царските години и в такъв случай 15-та година продължила от 19 август 28 до 18 август 29 година след Рождество Христово. Ако всъщност св. евангелист Лука използвал юдейското изчисляване, 15-та година била пролетта на 29-30 година след Рождество Христово[19]. Допълнително съображе­ние е, че повечето учени считат, че Пилат бил прокуратор известно време преди кръстната смърт (вж. Лука 13:1; 23:12). Следователно, 27 година след Рождество Христово като време на кръстната смърт е малко вероятна.Годината 34 след Рождество Христово е почти сигурно твърде късна за кръстната смърт, тъй като би противоречала на предполагаемата дата на обръщането на св. апостол Павел. Ние можем съвсем уверено да датираме последните събития от живота на св. апостол Павел. Изчисляването обратно от тях и изпол­зването на интервалите от време, дадени от самия св. апостол Павел (например, три години и 14 години, вж. Гал. 1:18; 2:1), води много учени до заключението, че обръщането на св. апостол Павел било през 34 година след Рождество Христово[20]. В допълнение, 34 година след Рождество Христово е единствено възможна като дата на кръстната смърт, ако времето е било изключително лошо. Няма положителни доказателства в подкрепа на 34 година след Рождество Христово и следо­вателно я изключваме.

След като съответно бяха изклю­чени 27 и 34 година след Рождество Христово като вероятни години за кръстната смърт, забелязваме от таблица 2, че кръстната смърт трябвало да се случи на 14-ти нисан и че по-горе приведеното тълкуване (а) относно Тайната вечеря не може да бъде точно. Може би също така заслу­жава да се отбележи, че бяха използвани научни изследвания, за да се направи разграничение между различните богословски тълкувания за характера на Тайната вечеря и е установено на календарна основа, че Тайната вечеря не може да е била Пасхална трапеза, извършена в официалното време на същата. В допълнение беше доказано, че кръстната смърт се случила на 14- ти, а не на 15-ти нисан. Следователно, Иисус Христос умрял по същото време, когато пасхалните агнета били заколвани. Това е в съгласие с много изказва­ния на св. апостол Павел, например, „Хрис­тос, Пасхата наша, биде заклан за нас“ (1 Кор. 5:7). В допълнение, св. апостол Павел говори за Иисус Христос като начатък на тези, които ще възкръснат от мъртвите (1 Кор. 15:20), явна ана­логия с принасянето на първия сноп от жетвата в храма, което ставало на 16-ти нисан. Малко вероятно е, че св. апостол Павел би използвал тази символика, ако тя е в разрез с хронологията. Така в описанието на Иисус Христос като Пасхален агнец и като начатък, св. апостол-Павловата хронология на събитията от кръстната смърт (отразена в едно от най-ранните новозаветни писания, 1 Коринтяни, написано около 55-56 година след Рождество Христово)[21] е идентична с тази на св. евангелист Иоан. И двамата са в съгласие със синоптическата хроно­логия при условие, че Тайната вечеря не е била Пасхална трапеза, извършена в официалното време. В допълнение, в новозаветния апокриф „Евангелие на Петър“ се казва изрично, че Христовата смърт била в навечерието на Пасхата, тоест на 14-ти нисан[22], а в юдейския извор, Вавилонския Талмуд, се отбелязва, че „в навечерието на Пасхата те повесили Yeshu“, по-рано споменат като „Yeshu Назарянин“ (b. Sanh., 43 а; „Иисус“ е гръко-римски еквивалент на семитското „Yeshu“). Следователно, има удивително единодушие на всички извори, че кръстната смърт на Иисус Христос била на 14-ти нисан и в резултат на това единствените две възможни дати за кръстната смърт са 30 и 33 година след Рождество Христово.Тъй като служението на Иисус Христос започнало след това на св. Иоан Кръстител, най-ранната въз­можна дата за началото на служението на Иисус Христос е есента на 28 година след Рождество Христово[23], и в Иоановото евангелие са отбелязани три Пасхи, случили се по време на това служение (включително Пасхата на страданията). Оттук следва, че ако това свидетелство се приеме, 30 година след Рождество Христово не може да бъде годината на кръстната смърт, оставяйки 33 година след Рождество Христово като единствената възможност, която също така е в съгласие с „храмо­вата забележка“. По време на първата Пасха от Христовото служение в Иоан 2:20 се отбелязва, че юдеите казали на Иисус Христос: „Тоя храм е граден четирийсет и шест години“. Допус­кайки, че това се отнася до вътрешния храм, 46 години довеждат първата Пасха от Христовото служение през пролетта на 30 или 31 година след Рождество Христово, в зависимост от това, колко било времето за подготовка преди началото на изграждането[24]. В допълнение, 33 година след Рождество Христово е в хармония с политическата ситуация в Юдея по онова време[25]. Интересно е да се отбележи, че по време на съдебния процес срещу Иисус Хрис­тос евангелията описват Пилат като слаб и податлив на натиска на юдеите, докато Иосиф Флавий (а също така и в Лука 13:1) го характеризира като безмилостен и антисемитист. Пилат бил назначен за прокуратор на Юдея през 26 година след Рождество Христово от Sejanus, извес­тен антисемитист. Тиберий екзекути­рал Sejanus поради подмолна противодържавна дейност през месец октом­ври 31 година след Рождество Христово и впоследствие заповядал на всички управители да не се отнасят зле към юдеите. Оттук следва, че характеристиката на Пилат в евангелията е в съгласие с кръстната смърт, настъпила след месец октомври 31 година след Рождество Христово, тоест през 33 година след Рождество Христово. Ако единствените Пасхи от Хрис­товото служение били трите изрично споменати в Иоановото евангелие, 33 година след Рождество Христово като време на кръстната смърт предполага служение от около две и половина година. Много учени смятат, че св. евангелист Иоан не е споменал още една Пасха, което би означавало служение от три години и половина.Заключение

В заключение може да се отбеле­жи, че датата 3 април 33 година след Рождество Христово е единствената възможна дата за Хрис­товата кръстна смърт и че тя се подкрепя от по-голямата част учени[26].

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Таблица 1

Датата 14 нисан в Иерусалим, 26-36 година след Рождество Христово

Година след Рождество Христово     Време на новолуние* Изведена дата на 14 нисан**

26                                                             6 април 6:40                    неделя 21 април

27                                                             26 март   20:05                четвъртък 10 април+

28                                                             15 март   2:30                   вторник 30 март

29                                                            2 април 19:40                    понеделник 18 април++

30                                                            22 март 19:55                    петък  7 април++

31                                                            12 март  0:26                     вторник 27 март

32                                                            29 март 22:10                    неделя 13 април+

33                                                            19 март 12:45                    петък 3 април

34                                                            9 март 5:25                        сряда 24 март

35                                                            28 март 6:10                     вторник 12 април

36                                                           16 март 17:50                    събота 31 март

*Изчислено точно (със слънчев часовник) време на конюнкцията за Иерусалим.

**Тази колона дава Юлианския ден (от полунощ до полунощ), започващ в 6-я час 14 нисан и завършващ в 6-я час 15 нисан.

 ⁺14 нисан 27 и 32 година след Рождество Христово би могъл да бъде на следващия ден, ако новолунието не било определено поради слаба атмосферна видимост.

++Във всеки от тези случаи не е невъзможно, но е твърде невероятно 14 нисан да се падал в предходния ден.

Таблица 2

Календарно възможни дати за кръстната смърт на Иисус Христос

 Юдейския ден           Източник                                   Дата (Юлиански календар)

14 нисан                       Иоановото евангелие и           +петък, 11 април 27 г. сл. Р. Хр.                                            Синоптиците (6, в)*

                                                                                            петък, 7 април 30 г. сл. Р. Хр.

                                                                                            петък, 3 април 33 г. сл. Р. Хр.

15 нисан                        Синоптиците (а)*                   +петък, 11 април 27 г. сл. Р. Хр.

                                                                                           ++петък, 23 април 34 г. сл. Р. Хр.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

*Синоптиците (а, 6, в) се отнасят до трите възможни интерпретации на текста.

*Източник – http://edamjanova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Понастоящем, май 2013, авторът е проф. д-р.

[1]. R. J. Lane Fox, The Unauthorized Ver­sion, London and New York, 1991.

[2]. C. J.. Humphreys and W. J. Waddington, Dating the Crucifixion, Nature, 306, 1983, 743-746.

[3]. J. Finegan, Handbook of Biblical Chro­nology, Princeton, 1964, 285-301.

[4]. Срв. Prof. Chr. N. Chiaouroff, Le jour de la Sainte-Cène. ГДА, C., т. 11 (XXVIII), 1951-1952, c. 182; Hans Achelis, Geschichte der Alten Kirche, I. Die Anfänge, Zweite Auflage, Berlin und Leipzig, 1937, S. 51.

[5].  Bo Reicke, Neutestamentliche Zeitges-chichte, Dritte Auflage, Berlin, 1982, 178-179.

[6].  За преглед на различните мнения вж. I. Н. Marschall. Last Supper and Lord’s Supper, London, 1980, chapter 3.

[7]. J. Jeremias, The Eucharistic Words of Jesus, London, 1966, 15-20.

[8]. B. Reicke, op. cit., 180-184.

[9]. A. Jaubert, La Date de la Cène, Paris, 1975; вж. също така Finegan. op. cit., 44-49.

[10]. За дискусия върху календарите и тяхната употреба през I-ви век след Рождество Христово, вж. Е. Schürer, The History of Jewish People in the Age of Jesus Christ, rev. ed. by G. Vermes and F. Millar, Edinburgh, 1973, I, Appendix 3.

[11]. J. Finegan, op. cit., 291-298; E. W. Maunder, On the Smallest Visible Phase of the Moon, Journal of the British Astronomical As­sociation, 21, 1911, 355;  J. K. Fotheringham, The Evidence of Astronomy and Technical Chronol­ogy for the Date of the Crucifixion, JTS, 35, 1934, 146-162; H. H. Goldstine, New and Full Moons, 1001 B. C. to A. D. 1651. Philadelphia, 1973.

[12]. Humphreys and Waddington, op. cit., 743-746.

[13]. N.V. Vidal and U. Feldman, Meteoro­logical Conditions near the wise Observatory, Israel, Quarterly Journal of the Royal Astro­nomical Society, 15, 1974, 462.

[14]. J. Finegan, op. cit., 42-44; Е. Schürer, op. cit., I, 589-595; J. Jeremias, op. cit., 37.

[15]. O. Neugebauer, Notes on Ethiopic Astronomy, Or. 33, 1964, 50.

[16]. J. Finegan, op. cit., 295.

[17]. R. J. Lane Fox, op. cit.

[18]. N. Kokkinos, Crucifixion in AD 36, in: Chronos, Kairos, Christos: Nativity and Chronological Studies Presented to Jack Finegan, J. Vardaman and E. M. Yamauchi (eds.), Winona Lake, Eisenbrauns, 1989, 133-163.

[19]. O. Edwards, The Time of Christ, Edinburgh, 1986, 102, 196; доц. Тодор Събев, Първата християнска Петдесетница – основаване на Църквата 33 година, ДК, 1960, кн. 6, с. 14.

[20]. R. Jewett, A Chronology of Pauls Life, Philadelphia, 1979, 30; O. Edwards, op. cit., 174.

[21]. R. Jewett, op. cit., 104; J. A. T. Robinson, Redating the New Testament, London, 1976, 54-55; срв. Проф. Хр. Н. Гяуров, Живот и дейност на св. апостолa Павла, С., 1946, с. 30.

[22]. M. R. James, The Apocryphal New Testament, Oxford, 1953, 91.

[23]. O. Edwards, op. cit., 104.

[24]. Ibid., 128.

[25]. B. Reicke, op. cit., 236.

[26]. Ibid., 183-184; доц. Тодор Събев, пос. съч., с. 14-16.

Изображение: авторът, Емил Трайчев. Източник –  Гугъл Бг.

Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru.

Проф. д-р Иван С. Марковски

Когато се критикува християнската религия и Библията – източника на тази религия, обикновено сe започва с библейския разказ за творението, за произхода на света и на живота върху земята, за сътворението на човека и пр. За да се изтъкне, че тези повествования са лишени от всяка научна стойност, логичност и разумност, те се представят в най-изопачен вид, посочват се разни противоречия и несъгласия с разума и науката. Но всичко издава само крайната тенденциозност на нашите противници, тяхното непознаване на библейския текст и на християнското учение

Налага се, следователно, да се изяснят всички тези въпроси, които най-често се подлагат на безразборна критика. В нашите гимназии в часа по астрономия, по биология и други науки, не се пропуска случая да се каже, че е време вече да се освободим от библейските „нелепости и отживелици”. Възстава се сега срещу вероучителните беседи и религиозни курсове, които се водят от наши енорийски свещеници при разните църкви, защото тук уж децата и младежите се заблуждавали, като им се втълпявал един ненаучен светоглед с толкова много противоречия.Нуждата от разяснения на въпроса за произхода на вселената и земята става още по-наложителна, след като неотдавна започна да излиза библиотека „Популярни науки“, издание на книгоиздателство „Народна култура“. Целта на тази библиотека е „да задоволи жаждата на българския народ за по-висока култура“. А това щяло да стане, като убеди своите читатели, че произходът на света и земята, появата на живота върху земята и пр. „е станало не по някакви неземни – свърхестествени сили и без намесата на върховно божество, а само чрез постоянни и неизменни промени“ и така нататък. Значи, за да стане българският народ по-високо културен, трябва да стане безбожен. Ясна е абсурдността на тази мисъл.

В тази си кратка статия ние си поставяме за цел да отговорим: има ли противоречия между Библията и науката по въпроса за произхода на света и как трябва да се разбират известни библейски думи и изрази, които будят недоумения и съмнения у невярващите критици?1. Най-често се възразява срещу първия творчески ден, когато Бог сътворил светлината, и започнала да става смяна между светлина и тъмнина, между ден и нощ (Битие 1:3-5). Всеки знае, дори и най-простият, че причината на това явление е слънцето, или по-право, че то зависи от различните положения, които заема земята спрямо слънцето при въртенето ѝ около последното. А в Библията се казва, че Бог създал слънцето, и заедно с него месеца и звездите чак в четвъртия ден (стих 14), дори след като земята произвела растения (стих 11). Как е възможно: 1. да има ден и нощ без слънце и 2. да съществува растителен живот без слънчева светлина? Не са ли това противоречия и несъобразности?

Отговор:

а) Нима битиеписателят – приемаме, че е Моисей, – който по общо признание е гениална личност за своето време, запознат с египетската мъдрост и с цялата тогавашна древна наука, не е могъл да не съзре това противоречие? Една такава високо надарена личност, което се вижда от цялата му книга, наречена „Петокнижие“, не може да учи безсмислени неща. Но, всъщност, въпросът не стои така.И сега наблюдаваме на земята, че не всяка светлина е свързана и в зависимост от слънцето, например светенето нощно време на гниещото дърво, на светулката, след туй северното сияние и пр., където имаме светлина без да става горене, без да има огън и без да има непосредствено влияние на слънцето. При онези, съществено различни от сегашните, атмосферни условия, в които първоначално се намирала земята, близко е до ума, че тя се е осветявала от друга светлина. Нима слънчевите лъчи са единствена светлина? Не, има и космическа светлина, или по-право космическо лъчение, космически лъчи, които не са свързани с някое самосветещо тяло. Във физиката се говори и за един вид студена светлина, която не е свързана с топлина.

Що е всъщност светлината? – Тя е нещо материално, веществено, било, че е резултат на трептенето на етерните частици, било, – както днешната физика казва, резултат на електромагнитните трептения. И в единия, и в другия случай тя съществува обективно вън от нас, независимо от нашите сетивни органи.

Библейският автор, ако е трябвало да се изрази според сегашната научна терминология, би трябвало да каже: Бог, като първопричина, чрез природните сили, привел в движение през световните пространства електромагнитните вълни, които са съвършено независими от едно сетивно възприятие, и така се появила светлината.И най-новата наука за светлината учи, че светлината може да съществува и като отделен елемент, независимо от слънцето или друго някое светило. Откриването на радия в последните години на миналия век (има се предвид XIX век – бел. авт. на блога) от Кюри даде ново осветление за правилното разбиране на библейското творение. Радият, който е едновременно и сила, и материя, при образуването на нашата планетна система сигурно е изпълвал първичния хаос, а знае се, че тоя елемент е източник на грамадна сила и светлина[1]. Той се явява един вид като „светоносна материя”, от която може да произлиза светлина без посредничеството например на слънцето, което се появило за земния небосвод чак на четвъртия ден. Не в смисъл, че слънцето и луната са били сътворени в този ден – безспорно те са съществували и по-рано, – но в смисъл, че в четвъртия ден била определена тяхната функция спрямо земята, а именно да управляват деня и нощта, което не е могло да става по-рано, поради изобилните и непроницаеми водни пари в атмосферата, която заобикаляла земното кълбо. Ето как се казва и в текста: „И създаде Бог двете големи светила (с предназначение): по-голямото (слънцето) да управлява деня, а по-малкото (луната) да управлява нощта“ (Битие 1:16).Така че земята е могла да се оформя и развива в първите три творчески епохи и без съдействието и влиянието на слънчевата светлина. Известният естественик Молденхауер в своя капитален труд „Das Weltall“ (Т. II., гл. 8) се опитва да докаже с всички апарати на съвременната наука, – независимо и без всякакво намерение да защитава библейския разказ за творението, – че при първичното оформяне на земята не е имало слънчева светлина.

Значи, светлината отначало потенциално (във възможност) е съществувала с тъмнината в първичната материя, и когато тя не била още създадена, владеел повсеместен мрак: „тъмнина беше върху бездната”. След като светлината била създадена от първоначалното вещество, Бог я отделил от тъмнината, без тази последната да бъде унищожена. Значи и двете състояния, светло и тъмно, съществували едно до друго разделени. И сега науката така си представя самосветещите звезди – те имат, така да се изразим, един определен район, докъдето стига тяхната светлина и могат да осветяват, вън от него е мрак, тъмнина.Така че светлината, за която се говори в библейския разказ за творението (първа глава на книга Битие), до появата на слънцето в четвъртия творчески ден представлявала някакво космическо лъчение на неконцентрирана светлина. В първите фази от своето образуване земята не е могла да получава светлина от слънцето, понеже е била обкръжена с дебел пласт от водни пари, които са пречели на слънчевите лъчи да проникнат до нея. Затова смяната на деня и нощта, тоест на светлината и тъмнината е ставала по друг начин, не поради изгрев и залез на слънцето, защото тук не се говори за обикновени денонощия, а за смяна на светлината с тъмнината, за появата на космически ден и космическа нощ.

б) Наистина, растенията се нуждаят от светлина и топлина за своя живот и развитие. Но тази светлина и топлина съвсем не е необходимо да имат за свой източник слънцето.  Всеки знае, че сега по изкуствен начин с електрическа светлина известни растения и цветя могат да се развиват и разцъфтяват. Тогава не виждаме, къде е противоречието между Библията и науката, щом и последната допуска съществуването на космическа, неконцентрирана светлина, независима от слънцето.

2. Друго едно възражение, което често се подхвърля, е въпросът за библейската хронология и за творческите дни. „Според Библията – казват противниците, – от сътворението на света досега са изминали всичко едва около 7,000 години, при което актът на сътворението на земята и всички живи твари е продължил не повече от 6 дни”[2].Но Библията никъде не говори, че от сътворението на света досега са изминали около седем хиляди години, тоест до християнската ера 5,508 години и след това 1946=7454 години. Това е погрешна сметка, която се прави по-скоро с цел да се уязви достойнството на Библията.

Въобще библейската хронология не е нещо догматично и строго определено. Дори в отделните библейски текстове, например между еврейския (масоретския) текст и гръцкия (септуагинта) има известна разлика в датирането и изчислението на някои събития и факти. Така например, времето от сътворението на света до потопа се изчислява според еврейския текст на 1656 години, а според гръцкия – на 2242 или 2262 години. Така също и сътворението на света, или по-право началото на човешкия род, се отнася кьм 3761 година преди Христа. Според превода на 70-те, тоест гръцкия текст, тази цифра се изчислява на 5508 години. Като се прибавят към тази цифра и годините на християнската ера ще се получи едно число над седем хиляди, и оттук обвинението: Библията учи, че светът е сътворен преди 7,000 години, и самото творение е станало в продължение на шест обикновени дни.Ала това е само лично мнение или твърдение, но не и обективна истина. В Библията се споменава само, колко години са живели известни патриарси, кога са станали известни събития и пр. Библейският писател не познава една изходна ера на леточисление. Най-старото изчисление е ставало по родове и човешки възрасти, както това виждаме от историята на патриарсите в родословната таблица (Битие 5:3 и нат., и 11:10 и нат.). Славното излизане от Египет станало за израилтяните велика епоха, и до времето на царете изчисленията ставали по това събитие, както се вижда от Числа 1:1; 33:38 и пр. Друга нова ера представлява започването и свършването на Соломоновия храм. Във време на царете леточислението е ставало по властващата царска династия. Разрушението на храма и началото на вавилонския плен също се явяват като изходна точка на леточисление. Във време на Макавеите летоброенето ставало от годината на освобождението на евреите от сирийско владичество при първосвещеника Симон (143 година преди Христа).

И така, никъде в Библията не срещаме летоброене от сътворение на света. Цифрите 3,761 или 5,508, които ни дават някои библейски хронолози, са съставени по догадки и ние бихме казали, че тези числа са произволни и съвършено ненадеждни в строго исторически смисъл. Въобще, въпросът за библейската хронология е много сложен и преплетен[3] и не е мястото тук да се занимаваме с него. Тук искаме само да изтъкнем, че е неоснователно, погрешно и тенденциозно да се твърди: според Библията, от сътворението на света са се изминали всичко около 7,000 години.Също така стои въпросът и с разбиране на думата „ден”, която битиеписателят употребява в разказа за творението. Твърде погрешно, е да се смята, че тук той е имал предвид обикновен ден. Това се вижда от самия текст. Така например казва се, че слънцето заедно с други небесни светила се появили чак в четвъртия ден и тяхното назначение било да отделят деня от нощта (стих 14). Значи, до тяхното появяване не може да става дума за обикновен ден. И при все това говори се за първи ден, за втори и така нататък. Явно е, че тук авторът не е имал предвид обикновени дни, защото той би изпаднал в противоречие. А това не може да се допусне, както казахме, за такъв гениален ум, какъвто е битиеписателят.

Ето защо, въз основа на самата Библия ще трябва да отхвърлим твърдението, че тук се разбират обикновени дни. Не всички думи в Библията трябва да се разбират в буквален смисъл. Например в Битие 2:7 се казва: „И създаде Бог човека, като взе пръст от земята”, (славянската Библия) и по-надолу в 8 стих: „И насади Господ Бог рай в Едем“… Можем ли да разбираме тези думи в буквален смисъл? – Не! Библията учи, че Бог е единно, вездесъщо и абсолютно духовно същество. А тук той се рисува като грънчар и градинар. Безспорно, в случая имаме фигуративни изрази[4].

Разказът за творението е високопоетично построение, в което дори откриваме измерена реч, библейския ритъм[5]. И ние не виждаме, каква по-подходяща дума би могъл да намери Моисей от думата йом-ден, която се употребява и в смисъл като мярка на неопределено време (Псалом 36:13; Псалом 136:7; 1 Цар. 26:10; Иеремия 50:27; Иезекиил 21:29 и други). Особено ясно се подчертава тази мисъл в Псалом 89:5, където се казва, че пред Бога хиляда години са като един ден.Ако Моисей би употребил друг израз, например творчески актове, периоди и други, той не би бил разбран от своите съвременници, или пък криво би бил разбран. Освен това, ясно е, че в първа глава на Битие, въз основа на акта на творението, се обосновава, санкционирва и осветява седмицата – със завършек на съботния ден, който бил от голямо религиозно и стопанско значение за израилския народ. Който не тачи съботния ден бивал наказван със смърт (Изход 31:14; 35:2; Числа 15:32-36).

За битиеписателя е било важно да подчертае, че светът е сътворен от Бога и то в шест последователни творчески акта или отделни творчески явления, които траяли неопределен период от време и се завършвали със смяна на светло с тъмно, на ставане вечер и утро, които съставляват ден. Затова и се казва: И стана вечер, и стана утро ден един (йом ехат), ден втори, трети… шести.

Ние и до ден-днешен говорим и пишем: слънцето изгря, слънцето залезе, слънцето застана на пладне и пр. Отговарят ли тези изрази обективно, фактически на самото действие? – Не!

Ако науката въз основа на положителни данни от палеонтологията, геологията и пр. докаже по най-несъмнен начин, че светът се е образувал постепенно в продължение на няколко дълги периоди от време, които са траели милиони години, можем ли да възразим нещо въз основа на Библията? – Не! Ние видяхме, че и тук е прокарана идея за постепенното развитие и че творческите дни не са обикновени дни, а дълги периоди от време[6].3. За да подценят и омаловажат библейското учение за произхода на света, противниците казват, че то не е нищо друго освен народно предание, един „мит”, който евреите заимствали от вавилонците. Вавилонските предания за произхода на света почти дума по дума приличали на библейските. „Значи – заключава Г. Гурев в споменатата под черта брошура, – от езическия народ, вавилонците, това предание преминало у древноеврейските свещеници, които го използваха за своите религиозни цели“ (стр. 4).

Ние тук нямаме възможност подробно и изцяло да съпоставяме библейския разказ на вавилонския мит, за да видим, колко неоснователно е това твърдение.

Впрочем този въпрос не е нов и той може да се смята вече за ликвидиран. Навремето, когато Джордж Смит през 1875 година откри в развалините на Ниневия първите откъслеци на вавилонския епос за творението, записан с клинообразно писмо, тази находка предизвика голям шум. По-късно (1903 година) берлинският асириолог Фридрих Делич със своите публични сказки започна да прави голяма реклама на вавилонската митология и на вавилонската култура въобще. Неговата книга „Вавилон и Библията“, която претърпя и на български две издания, имаше тенденцията да посочи заимстванията на Библията от Вавилон.Ала всяка сензация изпитва една и съща участ: тя блесне, за да угасне след това завинаги. Твърденията на Делич са опровергавани и разобличавани досега с десетки пъти от не по-малко учени асириолози, като Шрадер, Цимерн, Кьониг и други.

Но да не отиваме много далеч! Ние имаме подръка една нова трансскрипция и превод на вавилонския епос за творението, тъй наречен Enuma-elim-Epos, направен от Ерих Ебелинг[7]. Като се съпостави и сравни той с библейския разказ, човек остава в недоумение, как е възможно тук да става и дума за заимстване и уеднаквяване. И по идея, и по замисъл, и по същество те са съвършено различни. От всеки ред на вавилонския разказ се долавя митологическия му характер. Така например още в първите редове на първия откъслек се говори за две божества Апсу и Тиамат, които владеели океана, водната стихия, без да се казва дали океанът предхожда божествата или те него. Oт тези две божества произлезли Лахму и Лахаму, те пък произвеждат други божества и така нататък. Значи, тук преди да става дума за произход на света се говори за раждане на божествата – теогонията предхожда космогонията. Нещо, което е съвършено чуждо на строгия библейски монотеизъм (еднобожие). Библията учи само за един Бог като творец и първопричина на всичко.

По-нататък във вавилонската поема за творението се казва: „А когато боговете намислили, да създадат ред в света, то Тиамат, приемайки образа ту на дракон, ту на седмоглав змей, горящ от омраза, възстава против боговете, ражда всевъзможни чудовища“ и пр. Подир това следва сцената, където се рисува борбата между бога Мардук и божеството Тиамат. Мардук най-после съборил трупа на Тиамат, заключил цялата ѝ свита в черна тъмница, разпорил трупа ѝ отгоре до долу като риба, създал от едната ѝ половина небето, а от другата поднебесното пространство.

Без да влизаме в по-нататъшни подробности, казаното дотук е достатъчно да ни увери, че тук имаме работа с един груб езически мит с всичката му фантастичност. Колко далеч по-долу стои той в сравнение с библейския разказ, където във всеки ред се чете естественост, правдоподобност, историчност; нищо не противоречи тук нито на здравия разум, нито на обективната наука. И чудно е, след всичко това, как може да се говори и пише, че вавилонските предания за произхода на света, „почти дума по дума приличат на библейските“? Това е или невежество, или заблуждение с преднамерена цел.4. Друго едно възражение, което често се отправя срещу библейския мироглед, е това, че Бог се представя твърде човекоподобен или с други думи, възразява се срещу антропоморфизма в Библията. Бог се рисувал тук като същество, което, подобно на обикновен човек, работи и има нужда от почивка. Небето е Негово жилище, Негово царство. Бог ходи из рая по дневната хладина, чувства приятно благоухание от жертвата на Ной и още много други.

Но всъщност няма нищо странно и чудно в тези изрази, стига те правилно да се изтълкуват и разберат. Библията не е философски трактат, нито учебник по астрономия, геология и пр. Тя е свещена книга, предназначена за народа, писана в една твърде отдалечена епоха, различна от нашата; тогавашните хора са имали по-други представи за нещата и за света въобще. Затова ние не трябва да преценяваме техните схващания, представи и изрази с нашите модерни разбирания. Еврейският народ не е проявявал дарование към отвлечено, метафизично мислене, затова и свещените писатели, когато искали да запознаят своите читатели с отвлечени идеи, те обличали мислите си в реалистични, конкретни изрази, които в много случаи са фигуративни изрази с преносно значение. Защото и Библията в края на краищата е литературно творение, писано под божествено вдъхновение, но не липсват и чисто човешки елементи.Ако ние хората искаме да опишем едно действие на Бога, известно Божие чувство или Негов волев акт, то нали ще сторим това с човешки думи и изрази. Духовният човек ще разбере тези неща духовно. Човекът на днешното време има нужда да му бъдат преведени известни човешки думи на духовен език, или да му се разясни духовния смисъл на някои фигуративни изрази. Например Бог, Който според пророк Исаия, се описва като вечно и всемогъщо същество, „Който е сътворил краищата на земята, не се уморява и не изнемогва“ (Исаия 40:28), – в Битие 2:3 за същия Този Бог пък се казва, че Той в седмия ден „си починал от всички Свои дела”. Разбира се, че за Бога никога не може да се каже, че бива уморен или пък че има нужда от почивка. Тук думата „починал“ трябва да се разбира в смисъл: престанал да твори както дотогава, престанал да извиква нови неща за битие, да създава нови светове. Това е смисълът на думите: „и почина Бог в седмия ден“, тоест престана да създава нови творения.

Погрешно е да се твърди също, че Библията учи за небето като прибежище на Бога. Напротив, тя учи, че Бог е вездеприсъщ, че Той е навсякъде. Например Соломон казва за Бога: „Небето и небето на небесата не Го побират“ (3 Цар. 8:27), защото Той е навсякъде. Изразът  „небето е Негов (на Бога) престол, а земята – подножие на нозете Му“ (Исаия 66:1), не е нищо друго освен поетичен, фигуративен израз, с който се облича идеята за вездесъщието на Бога.

Небето винаги си остава една чаровна загадка, един вечен копнеж по въжделеното, незнайното. Небето на незнайния, невидимия свят е духовно небе, небе на вярата, а видимото небе над нас си остава всякога най-красив и необходим символ на този тайнствен духовен свят на вярата. Известни са често цитираните думи на великия философ и основател на най-дълбокомислената теория за произхода на вселената – думите на Кант, че „звездното небе над нас, край съвестта в нас, непринудено ни карат да се изпълваме с благоговение към Бога“.

_______________________

*Публикувано в Духовна култура, 1946, кн. 9-10, с. 37-42. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. Schöpfungsgeschichte und Naturwissenschaft“ в списание „Der Israelit“, октомври 1918.

[2]. Строеж и произход на света от Г. Гурев, библиотека „Безбожник“ № 3, 1931, стр. 40 и нат.

[3]. Вж. подробности в моята студия: „За древнобиблейската хронология; отпечатък от Годишника на Софийския университет, Богословски факултет, т. VII, 1929-30 година.

[4]. За принципите на библейското тълкувание вж: Кратки познания по библейска херменевтика в моята книга: Въведениe в Свещеното Писание на Ветхия Завет, Университетска Библиотека № 116, 1932.

[5]. Вж. Der Schöpfungsbericht von Prof. V. Zapletal, Regensburg 1911, стр. 5-16.

[6]. Вж. подробности за тълкуване на еврейската дума „йом” и за разните системи на тълкувание в моя труд Библейския разказ за творението, стр. 49-52.

[7]. Das babilonische Weltschöpfungslied, umschrieben u. übersetzt von Erich Ebeling, Breslau, 1921. Изданието е литографирано.

Анна Маринова

„Какво е човекът защото Ти го помниш? И синът на човека защото го посещаваш? Понизил Си го малко спрямо Бога,  със слава и чест Си го увенчал” (Псалом 8:5-6)

От началото на своето съществувание познат, но все така загадъчен, въпреки опитите да бъде напълно изучен и дори клониран, да бъде принизен и сроден с горилата и шимпанзето, човекът продължава да задава въпросите „Откъде съм?”, „Кой съм?” и най-важния въпрос – „Какъв е смисълът на моя живот?”.

На тези вълнуващи въпроси, достоен и удивителен отговор дава Свещеното Писание още в първия разказ за творението (Битие 1:1-2:4а), който разказ неслучайно се намира в първата глава на Библията – като една прелюдия и ключ към цялата човешка история.

В първия разказ за творението човек се явява в шестия ден като венец на цялото творение, след като са сътворени всички условия за неговото съществуване (материя, светлина, атмосфера, земя, растителен и животински свят). На светлината, на водите и на земята Бог заповяда с думите „Да бъде!” (например „да бъде светлина!”), докато към човека Той се отнася по особен начин, като го сътворява като уникално творение, такова, каквото до момента не е имало (това се вижда от използвания във втория разказ за творението (Битие 2:4б-2:25) библейски еврейски глагол – barah, който се отнася до сътворяването на човека и означава „сътворявам нещо за пръв път”, „сътворявам нещо уникално” и се използва само и единствено, за да опише уникалното и несравнимо Божие творчество).

Битие 1:26-27

(Всички стихове в статията от Свещеното Писание на Стария Завет са преведени от Библията на библейски еврейски eзик (от така наречения масоретски текст) – Bilia Hebraica, Kittel, R. (Hrg.), Stuttgart 1991)

26. И рече Бог: нека да сътворим човек по Наш образ и по Наше подобие, и нека да царува над морските риби и небесните птици, и четириногите, и над цялата Земя, и над всички влечуги, пълзящи по земята. 27. И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божи образ го сътвори, мъж и жена ги сътвори.Думата Бог (на библейски еврейски elohim) в библейския еврейски език често е в множествено число поради специфичната употреба на множествено число в този език. То се използва и за възвеличаване на някого, който е почитан – в случая за Бога (така наречения Pluralis majestaticus – множествено число за възвеличаване). Във факта, че думата Бог (elohim) е в множествено число, светите отци виждат указание за това, че Бог е един, но има Три Личности – Отец, Син и Светия Дух.

Според мнението на юдейските равини думите: „нека да сътворим човек” Бог отнесъл към ангелите, които в сътворяването на човека се явяват съ-творци на Бога. От Свещеното Писание знаем обаче, че ангелите са сътворени духове, същества, които изпълняват Божията воля (вж. Евреи 1:14, 3 Цар. 13:18, Псалом 103/104:4 – където правилният превод е: „Ти си сътворил ангелите Си духове, Своите служители огнен пламък”). Никъде в Свещеното Писание на Стария Завет на ангелите не се приписва творчество и следователно те не могат да се приемат като съ-творци на Бога, затова според светите отци, в стих 26 (Битие 1 глава) ние ставаме съпричастни на така наречения Троичен съвет за сътворяването на света и човека, който съвет е преди времето (предвечен, тоест преди да съществува каквото и да било, както и преди самото време). В стих 26 ние чуваме тайнствените думи на Троицата: „Нека да сътворим човек”.Думата „образ” е превод на библейската еврейска дума selem, която означава изображение, картина, леян образ и други. Близка по значение до думата selem (образ) е думата demut (подобие). За превода на втората дума (demut) с „подобие” особено помага това, че тя е използвана в текста на пророческото призоваване на св. пророк Иезекиил (Иезекиил 1 глава). Там думата demut се използва, за да се уподоби видяното от пророка на нещо познато за слушателя (респективно читателя) на текста (например в Иезекиил 1:26).

Според св. Максим Изповедник (около 580-662) човекът е сътворен по образа на Бог Слово, затова и именно Бог Слово се въплъщава, а не се въплъщава Отец или Светият Дух.  Божият образ в човека се състои в това, че човек е създаден с възможност за безсмъртие, с интелект, разум, емоции и воля. Този образ, според св. Иоан Дамаскин (роден около 660), се отпечатва и върху тялото на човека понеже душата и тялото на човека са сътворени едновременно. Според Свещеното Писание човекът не е разделен на душа и тяло, той е цялостен – психофизично същество. Божият образ е даденост за всеки човек, а Божието подобие, или стремежът да се уподобим на Бога (така наречения theоsis) е задача, съответстваща на човешката природа и се явява естествена цел за човека. Богоподобието е зададеност, понеже в стих 27 се споменава само това, че човек е сътворен по Божи образ, като в този стих не се споменава, че той е сътворен богоподобен. Богоподобието се състои в изпълнение на Божията воля, в постоянното общение със Светата Троица, с хората и с цялото творение.

Господаруването над животните не трябва да се разбира като безконтролно властване. Човек е имал задачата от Бога да стане богоносен, богоподобен, а друга задача, дадена на човека, (произтичаща от първата и най-важна задача), е човек да приведе цялото творение  към Бога.

Според св. Николай Кавасила (1332-1371), както и според други свети отци, човекът е уникален от цялото останало творение с това, че той е жител на два свята – духовния и телесния. С тялото си човек участва в материалния свят, като от него черпи жизнено необходими вещества и ресурси и трябва да го облагородява (вж. заповедта дадена на Адам да пази и обработва райската градина – Битие 2:15). С душата и тялото си човек общува с Бога, с ангелите, със себеподобните си и има задачата да приведе животните и цялото творение към Твореца. Затова, поради факта, че човек е психофизично същество, той, ако живее във и с Христос, наистина може да стане земен ангел и небесен човек и така, възглавявайки цялото творение да го принесе обратно като дар на Твореца-Бог, от Който Творец човекът като дар е получил цялото творение.Бог сътворява човека като мъжко и женско същество, което означава, че мъжът и жената са човек. На библейски еврейски думата мъж е is, а жена – isa, окончанието „a” в библейски еврейски език е едно от окончанията за женски род, единствено число и следователно жената е женски род на мъжа (което е непреводимо на български език поради липсата на буквално съответстваща дума). Интересен е опитът на Мартин Лутер (1483-1546), който при превода си на Библията на немски език, за да придаде тази особеност на библейския еврейски език, използвайки немската дума за мъж (Mann) създава изкуствено измислената от него дума Mannin (окончанието in е едно от окончанията за женски род в немския език), която, разбира се, не се употребява.

Мъжът и жената като човек са еднакво носители на Божия образ, те са равнодостойни и равночестни. Те еднакво са призвани да станат богоподобни и да приведат и творението към Бога. Тази възможност стана реалност едва след въплъщението на Господ Иисус Христос, след Неговото разпятие, възкресение и възнесение, защото Той, като възприе пълното човешко естество (без греха, който всъщност е противоестествен за човека – Евреи 4:15) в Своята Божествена Личност (Личността на Бог Слово, Второто Лице на Света Троица), го възнесе (при Своето Възнесение) и съедини с Отец и Светия Дух.

Богоподобието не е нещо външно или театрално за човека, не е едно подражание, а е реално богоносене, реална причастност към Божиите действия (нетварни енергии). Богоуподобяването е свързано с изпълняване на Божията воля, но не делата ни правят причастни на Бога, те не ни спасяват (спасението е дело на Божията благодат – Еф. 2:9), а само свидетелстват, че ние служим на Бога и че вярата ни е жива (Иаков 2:18). Обичащият Бога извършва волята Му именно, защото обича Бога от цялото си сърце, а не заради дела или защото смята, че Бог, виждайки добрите му дела е длъжен да му дари каквото и да било или Самия Себе Си.

В отношенията Бог-човек, както човекът, така и Бог са свободни. Човекът е свободен във и с Бога. Въпреки че грехът е смърт (Иаков 1:15), а не свобода, човекът е свободен дори да не изпълни Божията воля и съвсем да се отдели от Бога (в такъв случай адът е съзнателен избор, избор на богоборческия човек, който не иска и не може да бъде с Бога). Но и Бог не се е задължил автоматично и всякога да дарува Своята благодат на изпълняващите волята Му. Понякога Бог като че ли отдръпва благодатта Си и отхвърля човека (Псалом 42/43:2 – „Боже, защо си ме отхвърлил?” – стене псалмопевецът), но Бог прави това с цел човек винаги и доброволно да служи на Господ, а не заради награда и услада. Подобно на любящ родител, който иска детето му да ходи само и да го търси и общува с него доброволно, всецяло и искрено, така и Бог иска свободни отношения на човека, а не насилнически, наложени (от страна на Бога) или користни (от страна на човека).

В заключение ще кажем, че Божият образ е даденост на всеки човек, а богоподобието е не само задача на първите хора – Адам и Ева, но и наша задача и смисъл на живота ни. Богоподобието не е обезличаване на човека, а напротив – негово оличностяване, защото човекът става личност, когато общува с други личности, още повече и най-вече, когато постоянно общува (лице с лице – срв. 1 Кор. 13:12) с Трите Личности на Света Троица. При това неизказано богообщение Бог не става човек и човекът не става по природа Бог, но човекът получава като дар, по благодат всичко това, което Бог има по естество. В това богообщение човек, умирайки за греха и страстите, отдавайки всецяло себе си, не само не загубва себе си, но се преоткрива и израства като свободна и цялостна личност в общението си с Бога и получава като дар не нещо временно и тленно, а самия Бог.

___________________________

*Източник – http://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът на статията, Анна Маринова. Източник – http://amarinova.wordpress.com.

Иван Ж. Димитров

На 26 май 1975 година при разчистването на една стара и занемарена килия в манастира „Св. Екатерина“ на планина Синай монасите се натъкнали на нещо удивително. Върху пода на килията били затрупани с пръст от про­падналия таван и стените огромно количество части от ръкописи и отделни листове. Изглежда, че някога тази килия била ползвана за склад за пов­редени и ненужни предмети от богослужебната употреба. При някое под­реждане на библиотеката там ще да са струпали множество листове и части от ръкописи, които не съставлявали цялостен том. По-късно от земетръс или по друга причина паднал таванът, килията се напълнила с пръст и била занемарена, а предметите в нея – забравени. На всичко отгоре пожар раз­рушил горния етаж с параклис на св. великомъченик Георги. За щастие цялата находка, макар и останала може би повече от два века в пръстта, се е запазила сравнително добре. Това се дължи преди всичко на изклю­чително сухия климат на Синайското плато (1500 метра надморска височина). При други условия всички тези пергаментни и хартиени листове щяха да изгният и да се загубят за науката.

Находката се състои от множество листове от ръкописи, както и от по-­пълни свезки, тетрадки, но има и просто късове от листове. Пълни, цяло­стни ръкописи не са намерени. Но много от отделните листове и свезки си принадлежат взаимно, така че могат да се съберат ако не пълни кодекси, то поне значителни части.

По отношение на материала може да се каже, че са застъпени и трите класически вида – папирус, пергамент и хартия. Всъщност папирусът е най-слабо представен. Това са само няколко фрагмента с гръцко и арабско писмо, използвани за корици по-късно при подвързването на коптски ръкописни кодекси. Основната маса от находката са пергаментни листове, но и много хартиени.

Намерените ръкописни материали се датират от IV до XVIII век. По-новите ръкописи и документи стигат именно до XVIII век, след което вече по всяка вероятност забравата ги е съхранила до наши дни. Защото често пъти и на много места разкъсани и повредени ръкописи са били използвани за разпалване на огъня. В коша с подпалки пред печката в същия Синайски манастир през 1844 година германският изследовател Константин Тишендорф  откри листове от най-важния ръкопис за изследователите на гръцкия библейски текст – Синайския кодекс. Разбира се, днес време­ната са други. Всички отци на манастира са с образование, повечето са завършили различни университети. Макар и малцина на брой и въпреки трудните условия на живот в тази невралгична точка на Арабската пустиня, те пазят жива православната християнска традиция вече повече от 1600 години, от които над 1300 години – в плътно мюсюлманско обкръжение. Именно тези монаси откриха и съхраниха ценната ръкописна находка. Грубо пре­сметнато, намерените ръкописни остатъци имат обща тежина около 150 кг, подредени в десетки кашони и съхранени в хранилището на манастира..

По език ръкописите се разделят на гръцки, сирийски, арабски, коп­тски, арменски, грузински, етиопски, славянски и латински.

Но това, което най-много ни интересува, е съдържанието на ръкописите. Ще прибавят ли те нещо значимо – ако не някое неизвестно произведение на класически писател, то поне нови текстове от църковните отци, или нещо друго? По този важен въпрос ще се позовем на мнението на гръцкия професор Линос Политис, който заедно с колегата си от Янинския университет Н. М. Панайотакис е един от първите учени, които ви­дяха новите находки и то не случайно, а със специална задача. Както пише във вестник „Катимерини“ от 21-22 май 1978 година професор Политис, през септември 1975 година Министерството на културата на Гърция изпраща двамата специали­сти в Синайския манастир, за да се запознаят с току-що откритите ръко­писи и да осведомят компетентно Министерството и обществеността за вида и стойността на находката. За жалост времето им е ограничено. Работят в манастира само три дена, от които не успяват да посветят на изследването на находката повече от общо 8 часа и то при не особено благоприятни усло­вия (неподходящо място, недостатъчно осветление и т. н.). Все пак успяват да добият пълна представа поне за гръцките ръкописи. Отците на манастира им позволили да направят за образец и няколко снимки, което значително ги подпомогнало в първичната научна обработка на материала. При това те отделили пергаментните ръкописи от хартиените, както и писаните с маюскулно писмо от тези с минускулно, което всъщност било вече сторено в общи линии от монасите. И още, доколкото им било възможно,, уточнили съдържанието на пергаментните и по-старите хартиени ръ­кописи.

Най-значителната част от находката е безспорно множеството пергамен­тни листове (или просто късове) с маюскулно писмо. Този начин на писане с различните си форми се употребява от IV до към X век. Ръкописи с такова писмо, особено от по-ранната фаза, са извънредно редки. Затова синайската находка представлява най-голямата досега сбирка. И никак не е случайно, че „отпадъците“ от синайската библиотека са толкова много. Нека се знае, че тази истинска съкровищница от писмена съхранява 3300 ръкописа на 11 езика. Засега тя е почти непроучена. Две трети от ръкописите са гръц­и-2291. Някои от тях за пръв път са описани през 1886 година от В. Гартхаузен, а каталогът им е издаден в Оксфорд. След това руският учен В. Н. Бенешевич издава два тома описи на синайските ръкописи по сведения на архимандрит (после епископ) Порфирий Успенски,но трудът остава незавършен. Едва през 1949-1950 година експедиция от аме­рикански учени (начело с именития Кенет Кларк) преглеждат ръко­писите и заснемат 1687 от тях на микрофилми, които се пазят днес в Библио­теката на Конгреса във Вашингтон. Тогава били заснети 1284 миниатюри, както и 1742 турски и арабски фермани.

Прекрасен образец за ръкопис с маюскулен шрифт (по-специално за шрифта, който се нарича „библейски маюскул“) е поменатият по-горе Синайски кодекс на Свещеното Писание (Стари и Нови Завет), датиран от учените в третата четвърт на IV век. Както е известно, ръкописът е бил издаден от Константин Тишендорф през 1862 година в Петроград, като оригиналът остава да се пази в императорската библиотека. През 1933 година Британският музей го купува за 100 хиляди лири. Този ръкописен кодекс не е пълен. От първо­началните му приблизително 730 листа днес се пазят само 400. От най-впе­чатлителните изсред новите находки са и девет цели листа и много откъс­леци от листове на Синайския кодекс. Манастирските отци са ги разпо­знали лесно и са ги запазили отделно със специален плик.

Не по-малко ценни са и листовете с минускулен шрифт, особено по-старите – от VIII и IX век, а също и останалите пергаментни и хартиени листове, особено поради голямото си количество и разнообразие. Така че те също могат да ни поднесат изненади, когато дойде време да бъдат систе­мно проучени. Особено що се отнася до историята на гръцкия шрифт, на­ходките с минускулно писмо ще осветлят един важен въпрос – премина­ването от маюскулно към минускулно писмо. Последното, както е известно, в началото на IX век се типизира в един изящен прилежен шрифт и в следва­щите векове е официалният шрифт за книги. Това е шрифтът, който след промените в течение на вековете, се употребява и до днес в съвременния гръцки език.

За славянската палеография представляват голям интерес образците от така наречения „островръх“ шрифт – последната фаза на маюскулното писмо. Оби­кновено има един лек наклон надясно. Това островръхо писмо е било в упо­треба в IX век, когато солунските двама братя св. Кирил и Методий създадоха славянското писмо. Находката обхваща много листове и тетра­дки с този писмен стил, които се датират между VII и IX век. Задълбоченото им проучване би хвърлило обилна светлина и върху създаването и първите стъпки на славянското писмо.

И така въз основа на шрифта професорите Линос Политис и Н. М. Панайотакис успели да намерят взаимно принадлежащите си листове и да съста­вят от тях части от древни кодекси. Съставили около десет почти цели ръко­писа и установили, че останалите листове и тетрадки с маюскулно писмо принадлежат на около петдесет други ръкописа. Повечето са евангелия или изборни евангелия, псалтири, минеи, литургии, молитвеници и други литургически книги. Трябва да се има предвид, че такива едни древни ръ­кописи имат огромно значение за текста на Новия Завет и за литургичес­ките ни текстове, така че специалистите ще имат тук много материал за изследване и много нещо да установяват. Нека споменем, че един от сгло­бените кодекси с ранен островръх шрифт от VII-VIII век съдържа слова на св. Иоан Златоуст, а няколко листа, по всяка вероятност от VII век, съ­държат откъси от съчинението на св. Иоан Лествичник, тоест те са почти съвременни на този църковен отец! Има също така текстове от Стария и Новия Завет, редом с които много често на същата страница се дава сирий­ски или арабски паралел на гръцкия оригинал. В находката се срещат и ръкописи във вид на свитък с литургически, и други текстове.

Накрая да отбележим и някои откъси от класически писатели: 8 ли­ста, написани на късен маюскул с много елементи на минускулното писмо (VIII-IX век), съдържат откъси от Илиада с непознат превод по стихове; 4 минускулни листа от X век предават текст от произведение на Аристотел.

Новите синайски находки са ценни и в друго отношение. Във византий­ската културна история, както е известно, е отбелязана една голяма праз­нина от около два века – от средата на VII век до средата на IX век. „Огром­ната духовна река, както пише бележитият немски историк на литерату­рата Карл Крумбахер, която представлява гръцката литература от Омир до дните на Мехмед II Завоевател, никога не е пресъхвала така напълно или за толкова дълго време, както през тези два века.“ В този период от време се пада и големият смут на иконоборството (711-843), но не то е било толкова причина за застоя, колкото един друг значителен факт – за­вземането от арабите на Египет, Палестина и Сирия и откъсването на Ви­зантия от тази географска област, където особено било развито писането на книги. И действително твърде трудно е да се посочат ръкописи от тези два века. А новите синайски находки, според двамата гръцки професори, покриват и тази именно голяма празнина от два века мрак.

И така дейната синайска ръкописна находка е налице. Какво остава сега, за да стане тя достояние на учения свят и оттам – на широките чи­тателски кръгове? Сухият климат на Синайското плато е запазил добре забравените в немара ръкописни „отпадъци“. Но тази сухост представлява същевременно и най-големият проблем за тяхното консервиране. Защото пергаментните листове така са изсъхнали от липсата на всякаква влага в околната среда, че са станали извънредно крехки и има опасност лесно да се натрошат при опитите да се работи с тях. Папирусните листове трябва да се разлепят внимателно, за да станат отново папируси от състоянието си на корици от подвързия, както са намерени. През април 1976 година гръц­кото Министерство на културата е изпратило в Синай завеждащия ръко­писния отдел в Националната библиотека в Атина П. Николопулос и консерватора от същия отдел на библиотеката А. Глинос, за да опишат и консервират ръкописите. Същият екип посетил Синайския манастир и през месец ноември и декември 1977 година. Но стореното далеч не е достатъчно. Разбира се, районът, в който е разположен Синайският манастир „Св. Ека­терина“, представя многостранни трудности – от политически, практически и друг характер. Нека се надяваме, че скоро ще започнат необходимите работи по каталогизирането, консервирането и фотографирането на ръкопи­сите, така че материалите да станат достъпни за изследване. И тази нова находка ще стане още един повод за изтъкване на тази почитана св. обител пред целия културен свят, за да се прибави още една бляскава страница към славната му над хилядолетна история.

__________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1978, кн. 10, с. 24-27. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Понастоящем, април 2013, авторът на статията е проф. д-р.

Изображение: авторът на статията, Иван Желев Димитров. Източник – Гугъл БГ.

_______________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1959, кн. 12, с. 12-16.  Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg. Понастоящем, април 2013, авторът на статията е протопрезвитер проф. д-р.

[1]. Теглатфаласар III реорганизирал армията, като, наред със съществуващото опълчение, създал постоянна войска. Последната била разделена по родове оръжие: колесници, конница, тежковъоръжена и лековъоръжена пехота, инженерни войски и пр. Тогава и най-малката военна част станала универсална бойна единица, тъй като включвала винаги подразделения от първите четири рода оръжие (Вж. В. В. Струве, История древнего Востока, Ленинград, 1941, стр. 324-326).

[2]. След смъртта на Соломон през царуването на неговия син Ровоам израилската държава се разделила на две царства: северно, наречено израилско, и южно, обозначавано в Свещеното Писание като иудейско (Вж. 3 Цар. 12 гл. нат.: 2 Парал. 10 гл. нат.).

[3]. Проф. Иван Спасов Марковски, Дванадесетте пророци, Годишник на Духовната академия, т. V (XXXI) 1956, стр. 259-260. Някои съвременни богослови са на мнение, че пророк Наум е роден в Асирия от отведени в плен жители на израилското царство през 722 година, понеже недалеч от развалините на Ниневия има местност на име Елкуш. Това мнение не би могло да бъде прието, тъй като за място близо до Ниневия с името Елкуш не се споменава от пътешествениците преди XVI век след Христа, макар че някои от тях говорят за пророк Наум в своите пътеписи.

[4]. Но-Амон е някогашната египетска столица, наричана от гърците Тива.

[5]. Тази хроника представлява значителен фрагмент от недошла до нас в цялост вавилонска хроника. Въпросннят фрагмент носи името на Гед (G. J. Gadd), който го открил в сбирките на Британския музей и го публикувал под заглавието The Fall of Nineveh, 1923.

[6]. M. Дьяконов, История Мидии, Москва-Ленинград, 1956, стр. 307.

[7]. Tоест на юнаците на асирийския цар.

[8]. Асирийският цар.

[9]. Alfred Jeremias, Das Alte Testament im Lichte des Alten Orients. 2 Aufl., Leipzig, 1916, S. 639. Призмата се съхранява в Бритиш музеум под № 103,000.

[10]. Ibid.

[11]. И. М. Дьяконов, цит. съч., стр. 307-308. За това говорят древните историци Ктесий (у Diod., II, 26-27), Атеней (XII, 529 с.) и други.

[12]. За това съобщават Берозос и Ктесий (Дьяконов, цит. съч., стр. 308).

[13]. Проф. Иван Спасов Марковски, цит. съч., стр. 268.

[14]. Вж. например релефите на «Балаватските врати» на Салманасар III.

[15]. И. М. Дьяконов, цит. съч., стр. 308, заб. 3.

[16]. Б. А. Тураев, История древнего Востока. Под редакцией В. В. Струве и И. Л. Снегирева. Третье стереотипное издание, т. II, Ленинград, 1936, стр. 81.

Изображение: авторът, протопрезвитер проф. д-р Николай Шиваров. Източник – http://bg-patriarshia.bg.