Драган Бачев

На другия ден след обнародването на „Pastor aeternus” – 19 юли 1870 година, избухнала френско-пруската война и френските войски били отзовани от Рим. Войната завършила с тежко поражение за Франция и с абдикацията на Наполеон III, както и със създаването на единна Германска империя начело с протестантска Прусия. На 20 септември 1870 година италианската кралска армия влязла в Рим и също така заела останалата част от Папската държава. При всенародното гласуване, което било проведено в началото на октомври, огромното болшинство от населението се изказало за присъединяването на Рим и обявяването му за столица на кралство Италия.

На 20 октомври 1870 година папата отложил Двадесетия Вселенски събор за неопределено време, уединил се във Ватиканския дворец и се обявил за затворник. В своята енциклика от 1 ноември 1870 година Пий IX отлъчил от Църквата „похитителите на Рим”.

Въпреки враждебното отношение на папата, италианският парламент на 13 май 1871 година приел така наречения гарантиен закон, който обявил папата за лишен от светска власт. Законът признавал, че глава на Католическата църква е папата, той гарантирал неприкосновеността на неговата личност и обезпечавал пълния му суверенитет като глава на Църквата[113]. Папата свободно и без ограничения можел да установява дипломатически отношения с отделните държави, свободно да контактува с епископите от целия свят. Запазвало се правото му да назначава италианските епископи, при което от тях не се изисквало да дават клетва за вярност към държавата. За резиденции на папата и на курията били оставени Ватиканския дворец, Латеранския дворец и замъка Гандолфо. Като компенсация за издръжка на курията, на Пий IX били предложени три милиона двеста двадесет и пет хиляди лири годишно. Обаче папата в своята енциклика от 15 май 1871 година „Ubi nos” отхвърлил гарантийния закон и не признал Италианското кралство. Той не приел също така финансовата компенсация, защото по този начин все пак би узаконил новото положение. Папата отново се обявил за затворник. Всичко това не попречило на Виктор Емануил II да се премести от Флоренция в Рим и да обяви за своя резиденция бившия папски дворец Квиринале. Този акт също така потвърждавал, че вместо папата символ на италианското единство ставал краля на Италия[114].

С провъзгласяването на догмата за главенството и непогрешимостта на папата Двадесетият Вселенски (Първи Ватикански) събор разширил още повече пропастта, която разделяла Запада от Изтока, Римокатолицизма от Православието, затова той не може да бъде сравняван със съборите на едната, свята, съборна и апостолска Църква от древността.

След Двадесетия Вселенски събор непримиримата опозиция начело с Иохан Дьолингер създала в Германия, Швейцария и Нидерландия така наречената Старокатолическа църква[115].Старокатолиците сами посвещават в сан епископите си и не признават върховната власт на папата, догмата за папската непогрешимост и за непорочното зачатие на св. Дева Мария. За основа на тяхното вероучение служат решенията на първите осем Вселенски събори и догматите на Църквата, приети преди 1054 година.

Преди да се спрем на историята и решенията на Двадесет и първия Вселенски (Втори Ватикански) събор (1962-1965) трябва, макар и съвсем накратко, да отбележим две важни събития в живота и дейността на Римокатолическата църква, които станали през първата половина на ХХ век.

Първо, на 14 февруари 1929 година между италианското правителство на Бенито Мусолини и Светия престол (държавния секретар Гаспари) бил сключен конкордат. В съответствие с него Италия признала суверенитета на папата над град-държавата Ватикана. По този начин била възстановена, в миниатюрни размери, някогашната Папска държава. Територията на град-държавата Ватикана (Stato della città del Vaticano) включвала площад „Св. Петър” с едноименната катедрала, Ватиканския и Латеранския папски дворци, както и замъка Гандолфо. Конкордатът бил допълнен от финансово съглашение, според което Италия се задължавала да изплати на Светия престол седемстотин  и петдесет милиона италиански лири веднага и същевременно да отпусне петпроцентов държавен заем в размер на един милиард италиански лири[116].

Второ, на 1 ноември 1950 година папа Пий XII (1939-1958) в апостолическата си конституция „Munificentissimus Deus” провъзгласил догмата за възнесение с тяло на св. Дева Мария. Този догмат всъщност е логично продължение на провъзгласения през 1854 година догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария. С това пропастта между учението на Римокатолическата църква и Православието станала още по-голяма.

След смъртта на Пий XII, на 9 октомври 1958 година, на конклава, който бил открит на 25 октомври същата година пристигнали петдесет и един кардинали. Оформили се две групи кардинали: интегристи (консерватори), които желаели да бъде продължен курса на Пий XII (лидер – кардинал Отавиани) и прогресисти, радетели за реформи в Римокатолическата църква (лидер – кардинал Сири). На четвъртия ден от работата на конклава патриархът на Венеция, 77-годишния Анджело Ронкали, получил тридесет и шест гласа и бил избран за папа, като приел името Иоан XXIII (1958-1963), а пиратът-папа, който бил отстранен на Констанцския събор в 1417 година, бил обявен за антипапа. Интересно е да се отбележи, че Анджело Ронкали от 3 март 1925 година до 24 ноември 1934 година е бил апостолически делегат в България. Апостолически делегати се наричат пратениците на Ватикана в онези държави, в които има малък брой католици, за разлика от нунциите, които се изпращат в държави с преобладаващо католическо население[117].

На 25 януари 1959 година в реч пред консисторията Иоан XXIII обявил своята програма, с която предизвикал всеобщо удивление: 1) свикване синода на Римската епархия; 2) провеждане на Вселенски събор; 3) реформа на църковното право.

Решението за свикването на Вселенски събор прозвучало като сензация. Навремето Пий IX отложил за неопределен срок Първия Ватикански събор, който така и не бил завършен.

Като съществена част на своята програма Иоан XXIII формулирал, за пръв път през юни 1959 година, аджорнаменто (aggiornаmento). Аджорнаменто означавало чрез обновление и модернизация Римокатолическата църква да се приобщи към проблемите на съвременния свят. Иоан XXIII обичал, за да изрази смисъла на аджорнаменто, да използва следното сравнение: Римокатолическата църква той сравнявал с катедрала, която отдавна не е била проветрявана. За да могат хората в нея свободно да дишат и да се чувстват добре, трябва да се отворят прозорците, в катедралата трябва да влезе свеж въздух. Друга любима мисъл на папата била: още от времето на император Константин Велики върху престола на св. Петър се е натрупал много прах. Той трябва най-после да бъде изтупан.

На 25 декември 1961 година папа Иоан XXIII със своята апостолическа конституция „Humаnаe salutis” свикал Вселенски събор, като едновременно с това обявил Двадесетия Вселенски (Първи Ватикански) събор за закрит. По този начин папата възпрепятствал стремежа на интегристите да разглеждат този събор като продължение на Първия Ватикански[118]. Иоан XXIII поканил останалите християнски църкви да изпратят свои представители на събора. Откриването на Двадесет и първия Вселенски (Втори Ватикански) събор (1962-1965) папата насрочил, със своето решение („Concilium”) от 2 февруари 1962 година, за 11 октомври 1962 година[119].

За тържественото откриване на Втория Ватикански събор в катедралата „Св. Петър” се събрали две хиляди петстотин и четиридесет съборни отци. Заседанията на събора се провеждали в същата катедрала. Това бил най-многолюдния събор в историята на Римокатолическата църква. За пръв път осемнадесет други християнски църкви приели поканата на папата и изпратили свои наблюдатели на събора. В своята реч при откриването Иоан XXIII заявил, че задачата на събора се състои в обновяването на Църквата, в нейната разумна реорганизация. Приток на свеж въздух в Църквата може да се осъществи не чрез обявяване на нови догмати, а чрез ясно и съвременно изложение на религиозните истини. Действително Втория Ватикански събор не приел нито един нов догмат [120].

Първата сесия на събора продължила от 11 октомври 1962 година до 8 декември същата година. Тя имала тридесет и шест заседания. Съборът излязъл с послание, в което се говорело не за „тържествуващата Църква” а за „служещата”, за достойнството на човека и за мира между народите и социалната справедливост.

На първата сесия били внесени за разглеждане пет проекта (схеми): за литургията, за източниците на Божието откровение, за средствата за информация, за единството с източните (православните) църкви и проект за структурата на Църквата, който носел името „De ecclesia” и бил един от основните проекти на събора. Накрая всички проекти били върнати в подготвителните комисии за доработка. След закриването на сесията, отчитайки натрупания опит създадената комисия съкратила числото на предварителните проекти от седемдесет и три на седемнадесет.

Папа Иоан XXIII разширил кардиналската колегия и при него тя придобила наистина интернационален характер. През декември 1958 година броят на кардиналите, за пръв път от времето на Сикст V (1586 година), надхвърлил традиционната цифра – седемдесет души, а към 1962 година той се увеличил от седемдесет и пет на осемдесет и седем души. Иоан XXIII бързал и искал да се ускори работата на събора. Една от причините за това била, че той знаел за тежкото си заболяване. Папата бил болен от рак. Иоан XXIII, чиято болест се развивала, следял внимателно заседанията на събора по телевизията. На 4 декември 1962 година той произнесъл голяма реч, в която позитивно оценявал хода на събора. По този начин папата искал да окаже подкрепа на своите съмишленици измежду прогресистите и да ги ободри[121]. На Иоан XXIII не било съдено да завърши делото, предприето от него с голяма убеденост и енергия. На 3 юни 1963 година той вече бил на смъртно легло. Един след друг кардиналите пристигали, за да се простят с него. В последните му часове единствената мисъл, която вълнувала папата била мисълта за неговия приемник. По негово желание спешно бил извикан кардинал Монтини, който чул от устата на умиращия думите, казани с достатъчно ясен глас, за да бъдат чути от присъстващите кардинали: „Вам поверявам Църквата, събора и мира”[122]. В същия ден световната общественост с неподправена скръб научила за кончината на папа Иоан XXIII.

На свикания конклав кардиналите уважили мнението на Иоан XXIII и избрали на 21 юни 1963 година за папа кардинал Джовани Монтини, който приел името Павел VI (1963-1978). Още в първото си слово той заявил, че ще вложи всичките си сили за продължаване на Втория Ватикански събор. Папата назначил четирима модератори, които да ръководят заседанията на събора и допуснал като слушатели и миряни, представители на големи католически организации.

На 27 юни 1963 година Павел VI обявил, че втората сесия на събора ще бъде открита от него на 29 септември 1963 година. Тя преминала под непосредственото ръководство на папата. За обсъждане били внесени три проекта: за Църквата, за епископите и за икуменизма. Проекторешенията отново били върнати в комисиите. На последното заседание, което се състояло на 4 декември 1963 година, почти единодушно били приети преработените документи за светата литургия („Sacrosanctum concilium”) и също така декрета за средствата за масова информация („Inter mirifica”). За осъществяване на зафиксираните, в двата документа, решения Павел VI създал в началото на 1964 година две комисии[123].

По време на дискусията относно икуменизма Павел VI обявил, че ще посети Светата земя (Палестина и Иерусалим). Това посещение било осъществено от 4 до 6 януари 1964 година, като централен момент от него била срещата между папа Павел VI и Константинополския патриарх Атинагорас I в Иерусалим на 5 януари и тяхната братска прегръдка. Заслужава също така да се отбележи, че при откриването на втората сесия на събора, на 29 септември 1963 година, в своята реч папата поискал прошка от „разделените братя” за грешките на Римокатолическата църква, станали причина за разделението[124].

Третата сесия на събора се състояла от 14 септември до 21 ноември 1964 година. Първоначално било замислено тя да бъде последна. На нея освен мъже-миряни, за първи път били допуснати и жени-слушатели. Тази сесия може да бъде разглеждана като повратен пункт на събора. Павел VI дал да се разбере, че предпоставка за продължаване на дискусията трябвало да бъде окончателното формулиране и приемане на догматическата конституция „За Църквата” („Lumen gentium”). Най-значителният документ на събора бил приет на последното заседание на сесията. Било решено да се засили колективното участие на епископите в управлението на Църквата, посредством активизацията на епископския синод. Неизменен оставал и такъв исторически институт, като целибата. Било разрешено на католиците да приемат тайнствата покаяние (изповед), причастие и елеосвещение (маслосвет) от православни свещеници[125], когато няма католически.

Четвъртата сесия на събора била най-продуктивна. По време на сесията имало три публични заседания. На тях били обсъдени единадесет проекта (схеми).

На първото заседание, което се състояло на 29 октомври 1965 година, били приети три декрета и две декларации: декрет за пастирските задачи на епископите в Църквата („Christus Dominus”); декрет за съвременно обновяване на религиозния (монашеския) живот („Perfectae caritatis”); декрет за възпитание и обучение на свещениците („Optatum totius”); декларация за християнското възпитание („Gravissimum educationis momentum”) и накрая, декларация за отношението на Църквата към нехристиянските религии („Nostra aetate”).

На второто заседание, което се състояло на 18 ноември 1965 година, били гласувани многократно отлаганата още от времето на първата сесия догматическа конституция за Божието откровение (по-точно, за неговите извори) („Dei verbum”) и декрета за апостолството на миряните („Apostolicam actuositatem”).

На 7 декември 1965 година се състояло последното, трето, заседание на четвъртата сесия. На него били приети още четири декрета: декрет за служението и личния живот на свещениците („Presbyterorum ordinis”); декрет за мисионерската дейност на Църквата („Ad gentes”); декларация за правото на личността и общностите на обществена и гражданска свобода по религиозните въпроси („Dignitatis humanae”) и накрая, втория по значение документ на събора, пастирска конституция за Църквата в света днес[126] („Gaudium et spes”).

На 7 декември 1965 година със специално папско бреве, след тържествена литургия, била вдигната анатемата срещу Константинополския патриарх Михаил Керуларий и сътрудниците му. В същия ден, в Истанбул, патриарх Атинагорас I вдигнал анатемата срещу кардинал Хумберт и спътниците му,но в догматическо и литургическо отношение между Римокатолическата църква и Православната църква не настъпило сближение.

Общо съборът имал сто шестдесет и осем заседания, изслушани били сто четиридесет и седем доклада, били изработени и приети шестнадесет документа: четири конституции, три декларации и девет декрети. На 8 декември 1965 година съборът завършил. Той бил закрит с папско бреве (”In Spiritu Sancto”). На 3 януари 1966 година папа Павел VI сформирал шест постоянни, пет специални и една координационна комисия за тълкуване и реализиране решенията на събора[127].

Независимо от високите лични достойнства на папите Иоан XXIII и Павел VI и от широката представителност на събора, той не разрешил никакви важни догматически въпроси, нито успял да сближи християнските църкви, затова и този събор трудно може да се нареди до съборите от IV-VIII век на древната Църква.

Впрочем, римокатолическото схващане за Вселенски събор, както ще видим се различава значително от православното. Първото гласи: Икуменически (вселенски) събор е „събор, на който са поканени да вземат участие всички епископи от целия свят, които имат общение с престола на св. апостол Петър, с епископа на Рим” („Codex Juris Canonici”, canon 222, v. I-IX, Roma, 1923-29).

На седемте Вселенски събори на древната Църква са били поставени за разглеждане и са били разрешени най-важните христологически и триадологически проблеми. Анализирани са били и са подложени на унищожителна критика появилите се ереси. Нищо такова не се забелязва при изброените по-горе събори.

Накрая, ще завършим с думите на големия унгарски учен и изследовател на папството Йеньо Гергей: „… След разкола на Църквата на западна и източна, католическата църква продължила да претендира за универсалност, ето защо и съборите на католическата църква били наричани Вселенски. Католическата трактовка за икуменизма, чак до Втория Ватикански събор означавала, че останалите християнски църкви трябва да се присъединят към католическата… Вселенските събори в Западна Европа… били свиквани от папата и били ръководени обикновено лично от папата. От гледна точка на тяхното догматическо и каноническо значение те се оказали на много по-ниско ниво от източните събори през античния период. На западните събори се обсъждали второстепенни въпроси от църковно-политически характер и въпроси, свързани с управлението на Църквата. Върху тяхната дейност наложил своя печат папският абсолютизъм. Те изпълнявали ролята на консултативен орган и били оръдия на папите в борбата им против императорите и кралете. Макар това открито да не било подчертано, но фактически… действал формулирания от папа Григорий VII в неговия „Диктат” принцип, съгласно който папата стои над събора[128]”.

_____________________________________

[113]. Ibid., p. 321.

[114]. Ibid., p. 321.

[115]. За историята на Старокатолическата църква вж. Цоневски, Ил., Преговори между Православната и Старокатолическата църкви за сближение и обединение, ГДА, т. XVI, С., 1966/67.

[116]. Gergely Jenö, A pápaság története, Budapest, 1982, р. 365-366.

[117]. Кръстев, А., Приматът в Църквата, С., 2011, с. 15.

[118]. Gergely Jenö, A pápaság története, Budapest, 1982, р. 393; р. 396-397; р. 398; р. 402.

[119]. За по-подробно запознаване с историята и решенията на Двадесет и първия Вселенски (Втори Ватикански) събор могат да се ползват: Wenger, A., Vatican II. Chronique de la Deuxieme session, Paris, 1964; Wenger, A., Vatican II. Chronique de la Troisieme session, Paris, 1965; Кръстев, А., Приматът в Църквата, С., 2011; Митев, Д., Инославни изповедания, Варна, 2003; Михайлов, д-р К., проф. Иван Калчев, Диалог на спасението. 30 години от Втория Ватикански събор. Документи, С., 1995; Иоан, архимандрит, Втори Ватикански събор, Духовна култура, бр. 10-11, С., 1966.

[120]. Gergely Jenö, A pápaság története, Budapest, 1982, р. 402.

[121]. Ibid., p. 403.

[122]. Кръстев, А., Приматът в Църквата, С., 2011, с. 25.

[123]. Gergely Jenö, A pápaság története, Budapest, 1982, р. 407.

[124]. Кръстев, А., Приматът в Църквата, С., 2011, с. 23

[125]. Иоан, архимандрит, Втори Ватикански събор, Духовна култура, бр. 10-11, С., 1966.

[126]. Документите на събора могат да бъдат ползвани от книгата: Михайлов, д-р К., проф. Иван Калчев, Диалог на спасението. 30 години от Втория Ватикански събор. Документи, С., 1995. Може да се ползва и книгата Българската православна църква и Вторият ватикански събор /1962-1965/  от Румен Ваташки, издателство Фабер, 2014 г.

[127]. Gergely Jenö, A pápaság története, Budapest, 1982, р. 408, р. 410.

[128]. Ibid., p. 186, р. 159.

Изображение: авторът Др. Бачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aEQ