Драган Бачев

Декретът на Флорентинската уния бил пълна победа не само на Римокатолическата църква и на нейната догматика, но и възвръщане от принципите на концилиаризма към вече признатия от източните патриарси примат на папата. Усилията за реформиране на Църквата „от главата до краката” с това на практика напълно рухвали[83]. На 29 май 1453 година Константинопол бил завладян от османските турци. С този акт каузата на Флорентинската уния окончателно била загубена. Най-важният и реален резултат от нея била победата на папите над дълго шестващата в католическа Европа идея за реформиране на Църквата по пътя на концилиаризма. Не може да има каквото и да е съмнение, че към средата на XV век концилиаризмът загубил дълго водената битка за ограничаване властта и пълномощията на папството. След като папа Евгений IV се завърнал в Рим през 1443 година съборът бил преместен там и през 1445 година бил закрит.

Как би следвало да се нарича Седемнадесетият Вселенски събор (1431 -1445), може би Базелско-Флорентински, а според скромното ни мнение най-правилното наименование е Базелско-Ферарско-Флорентинско-Римски[84].

Независимо, че този събор приел редица декрети и постигнал частичен успех със сключването на Флорентинската уния, на нас ни е трудно да го приемем като Вселенски събор.

След като Седемнадесетият Вселенски събор бил преместен в 1437 година от Базел във Ферара, останалите в Базел съборни отци заедно с участващите на събора доктори на богословието и юристи постановили Евгений IV временно да бъде отстранен от престола[85]. Решенията на Флорентинския събор срещнали възражения от участниците в Базел. На 16 май 1439 година те приели декрета “Sacrosancta”, който станал връх на концилиаризма, но за съжаление бил подписан само от шест епископи. Декретът провъзгласявал, че Вселенският събор във всичко стои над папата, папата няма право да разпуска събора, а който нарушава тези принципи е еретик. В края на 1439 година съборните отци в Базел обявили папа Евгений IV за низвергнат и на неговото място избрали бившия Савойски херцог Амедей VIII (1391/1417-1434), който абдикирал в 1434 година и станал монах. Той приел името Феликс V (1439-1449) и по-късно влязъл в списъка на антипапите. Това е последният антипапа в историята на Римокатолическата църква. Чрез възбуждането на нов разкол базелските концилиаристи направили съдбоносна грешка и на практика провалили възможността за реформиране на Църквата. Базелският събор пренесъл своите заседания в Лозана, но скоро след това бил напуснат от редица свои водещи фигури и интересът към него намалял. В 1449 година Феликс V – след като римският папа му предложил кардиналски сан – доброволно му се подчинил, а съборът се саморазпуснал.

Ще завършим очерка за Седемнадесетия Вселенски събор (1431-1445) с думите на един от последните видни представители на концилиаризма Жан Жерсон (1363-1429): „Мирът, това е висш закон за църквата. А най-доброто средство за неговото тържество е свикването на събор[86]”

Осемнадесетият Вселенски (V Латерански) събор (1512-1517), съвпаднал с началото на Реформацията. Отслабено от Великия разкол и борбата с концилиаризма папството навлизало в новото време със своите големи проблеми, изискващи радикални преобразования.

Политиката на папа Юлий II (1503-1513) била последователно антифренска. Обаче за война с Франция трябвала външна помощ. Към създадената по негова инициатива Свещена лига се присъединили Швейцария, испанците, германския император и даже английския крал. В резултат на военния поход през 1512 година Милано бил освободен от французите. Само Генуа останал в техни ръце и докато Юлий II се борел с френския крал с оръжие в ръка, Людовик XII (1498-1515) използвал срещу папата църковни средства, настоявайки за провеждането на Вселенски събор. По негова инициатива профренски настроените кардинали решили да свикат такъв събор в Пиза през 1511 година навярно с цел да бъде отстранен папата. Преди това папите дълго време отбягвали свикването на Вселенски събор, защото се страхували от сериозно ограничаване на своята власт. Юлий II не можел изцяло да отхвърли исканията за реформи, затова той сам свикал събор.

Осемнадесетият Вселенски (V Латерански) събор (1512-1517)[87] бил открит през май 1512 година. На него присъствали главно италиански и испански епископи. Германският император отначало бил привърженик на предлагания от французите Пизански събор. Обаче Хабсбургите нямали интерес от това да се съживи отново поддържаният от Франция концилиаризъм, затова в края на 1512 година немците също така се присъединили към V-тия Латерански събор, след което Пизанският антисъбор все повече и повече започнал да губи своето значение и, преместван от едно място на друго, най-накрая бил разпуснат. По този начин концилиаризмът претърпял окончателно поражение.

На 21 февруари 1513 година починал папа Юлий II. През март същата година бил свикан конклав на който присъствали двадесет и пет кардинали. За папа бил избран кардинал Джовани Медичи, който приел името Лъв X (1513-1521). Новият папа бил напълно светски човек от епохата на Ренесанса, обсебен от изкуството и културата на хуманистите, той не се интересувал от Църквата и бил твърде далеч от църковните проблеми и реформата. В 1517 година папата закрил Осемнадесетия Вселенски събор без да бъдат приети някакви важни решения. Съборът продължил пет години и като резултат от неговата дейност се появили няколко едикта, засягащи главно заместването на църковните длъжности, начина на живот на духовенството и миряните и други. Общо взето те не съответствали нито на продължителността на събора, нито на задачите, които били поставени за разрешаване[88].

Оставяме на читателите да преценят дали този събор може да бъде определен като Вселенски?!

Скоро след закриването на този събор Римокатолическата църква била разтърсена от страхотен трус, който предизвикал такъв исторически разкол, чиито резултати имали за християнството не по-малко значение от разделението между Изтока и Запада. Този път разцеплението обхванало християните в Западна Европа. Започнала Реформацията. Но нека проследим събитията в хронологически порядък.

Повратен момент в борбата за църковна реформа станала 1517 година. Папа Лъв X решил да издаде, във връзка със завършването на строителството на храма „Св. Петър” в Рим, така наречените опрощаващи свидетелства – индулгенции. С тези свидетелства папата за определена сума освобождавал от четене на молитви, от съблюдаване на пост, от поклонничество и други. Индулгенции се продавали даже за мъртвите, за да се съкрати пребиваването им в чистилището или въобще да бъдат освободени от него. Цените били в съответствие с материалните възможности на купувачите. Свидетелствата се тиражирали с помощта на печатарската техника. Първата известна типографска продукция, която излязла от печатницата на Гутенберг били именно индулгенциите. Лъв X възложил на Майнцския архиепископ Албрехт Брандербургски продажбата на индулгенции в централна и източна Германия. Папата разрешил на архиепископа да задържа за себе си половината от приходите, за да може последния да погаси огромната сума, с която бил задлъжнял на банкерската къща Фугери[89].

На 31 октомври 1517 година преподавателят от Витенбергския университет,августинският монах Мартин Лутер (1483-1546), в съответствие с обичаите на това време, окачил за обсъждане и дискусия деветдесет и пет свои тезиси на вратата на Витенбергската църква. По-голямата част от тезисите разглеждала проблема с опрощаването на греховете и правела извод, че даже папата няма власт за пари – без искрено разкаяние на вярващия – да му опрощава греховете. Оттук следвало, че опрощаването на греховете за пари противоречи на църковните канони. Тази позиция неочаквано предизвикала много силен отзвук.

В по-нататъшната дискусия Лутер аргументирал своята гледна точка, като се опирал на учението на блажени Августин. Той отричал всички църковни авторитети, които не се опирали на Свещеното Писание. В неговите тезиси още тогава прозирала тяхната теологическа същност: грехът може да бъде опростен само от Бог, а не от папата. Оттук произтича революционната по своето значение централна мисъл на Реформацията: принципа “Sola fide” („Само вяра”) – само чрез вяра ще се спаси човек! На 15 юни 1520 година папа Лъв X издал булата “Exsurge Domini”, в която Мартин Лутер като еретик се отлъчвал от Църквата. Лутер публично изгорил копие на булата, а папата нарекъл Антихрист. Той подхвърлил на съмнение главенството на папата, а относно своето дело апелирал към Вселенски събор.  От този момент Лутер окончателно скъсал с папството[90]. Когато папата претърпял фиаско в опитите си да обуздае Лутер, с това се заел император Карл V (1519-1556), за когото бунтът на немците бил непонятен. В 1521 година на заседание на Вормския райхстаг Лутер, в присъствието на императора и на папския легат, защитил своето учение и не проявил склонност за компромис. Той изпаднал в немилост и получил убежище в замъка Вартбург, който принадлежал на Саксонския курфюрст Фридрих Мъдрия. Там, докато „ренесансовите” папи се наслаждавали на изискани латински стихове и се занимавали с изкуство, Лутер превел на немски език Свещеното Писание. Използваният за тази цел диалект по-късно станал основата на немския литературен език.

По същото време в Швейцария, независимо от Лутер, започнал своята дейност Цвингли. В „Изяснение на тезисите” той пише: „Още в 1516 година аз започнах да проповядвам Евангелието, преди някой в нашите места да бе чул името на Лутер. Аз никога не се качвах на катедрата, преди да се подготвя да изясня прочетеното от Евангелието”. Цвингли не тачел папата, но нямал нищо против последния да бъде смятан за глава на Църквата. Не си поставял за задача да подкопае устоите на папството, а само се опитвал да даде на вярващите основа за нов живот – сочел им Евангелието като единствен източник за спасението. Надявал се, че Рим сам ще вземе мерки за прекратяване на злоупотребите и започнал да действа решително след като се убедил, че предупрежденията не постигали целта си[91].

Французин по произход, Жан Калвин се подвизавал отначало в Базел, а след това в Женева. През 30-те години на XVI век той се заел с развитието на ученията на Лутер и Цвингли. Най-далеч той стигнал в отричането на посредническо-спасителната роля на Църквата и в подчертаването на личната вяра на индивида в делото на спасението. Калвинизмът се характеризирал със следните черти: пуританство във въпросите на морала и нравствеността, прилежен труд, устройство на евтина църква на разумни начала. Неговата последователност раждала сляпа твърдост и нетърпимост по отношение на инакомислещите, пример за което е осъждането и изгарянето на испанския учен и лекар Мигел Сервет в 1553 година.

От началото на Реформацията, та чак до Тридентския (XIX-ти Вселенски) събор (1545 година), а даже и до Аугсбургския религиозен мир (1555 година), римските папи били по същество безпомощни по отношение на движението за обновление на вярата. Те с неразбиране и страх наблюдавали това, което ставало от другата страна на Алпите. Папите от това време смятали, че църковният разкол е временно явление, което ще заглъхне от само себе си. Поради това за примирение, а още повече за извършване на частични реформи, не ставало и дума[92].

Има още →