Мария Чернева

В апостолската епоха и преплитащата се с нея епоха на апостолските мъже знанието на Църквата за Христос произтича непосредствено от устното предание и от опитния живот на тялото Христово в светата Евхаристия и в света. Това знание все още не е облечено в терминологията на елинската философия, както това става в богословието от следващите векове. Езикът на апостолските мъже използва образността на новозаветните съчинения и я обогатява. Появяват се първите смели употреби на гръцки думи в надвишаващо обичайното им използване значение, какъвто е например изкованият от св. Игнатий Антиохийски израз „καθολικὴ ἐκκλησία“. Тези нови думи и изрази, без които не можем да си представим по-късното богословие, много често засягат точно христологичната същност на Църквата – защото най-осезателното усещане у вярващите в първите векове е усещането за единството на Църквата като едно тяло.

Христологичните възгледи на апостолските мъже могат най-добре да се обобщят чрез изобразяването на Църквата като тяло Христово в почти всички техни съчинения. Иисус Христос е Божи Син, приел човешкото естество, пострадал и възкръснал заради нас, Който на всяка евхаристийна трапеза, в единството на църковната община около епископа, отново и отново предлага на верните същата тази Своя възкресена плът и кръв като залог за бъдещото Царство.

В Учение на дванадесетте апостоли Господ говори за Себе Си така: „Нека на всяко място и във всяко време да Ми се принася чиста жертва; защото Аз съм велик Цар – казва Господ – и Моето име е почитано сред народите“ (14, 3)[1]. Само този, който е свят, може да пристъпи към Господ в светата Евхаристия и да приеме „духовна храна и питие и вечен живот“ („πνευματικὴν τροφὴν καὶ ποτὸν καὶ ζωὴν αἰώνιον“ – 10, 3), а тези, които не са свети, трябва да се покаят (10, 6)[2]. В Дидахи е изразена твърда увереност в скорошното пришествие на Иисус Христос и хилядолетното му царуване с праведниците на земята[3].

Авторът на Послание на Варнава убедено утвърждава божеството на Иисус Христос, като разкрива символичното значение на старозаветните текстове чрез многобройни и често твърде свободно съчетани цитати. В това утвърждаване писателят дори се противопоставя на това Христос да бъде наричан „Син Давидов“ (12, 10), служейки си с цитати от псалмите на Давид (Псалом 109, 1)[4]. Но от друга страна, той поставя особено силен акцент върху реалността на Въплъщението на Сина Божи: „Защото ако Той не беше дошъл в плът, как хората биха се спасили, виждайки Го, щом като не могат да вдигнат очи към лъчите на слънцето, което един ден няма да съществува и е дело на Неговите ръце?“ (5, 10)[5].Това подчертаване на значението на Въплъщението на Христос и то в евхаристиен контекст (9,13-9,16) уравновесява крайно спиритуалистичното отношение на Псевдо-Варнава към старозаветните текстове, отричащо конкретната им историческа ценност за християнството[6].

Другият писател, в чиито съчинения Въплъщението заема централно място, е св. Игнатий Антиохийски. В посланията си той утвърждава с еднаква сила и настойчивост както божеството, така и човечеството на Сина Божи (Ефесяни VII, 2)[7]. Но въпреки че утвърждава пълнотата и целостта на двете природи, проявени в Личността на Иисус Христос, в посланията си св. Игнатий говори много повече за явяването на Сина Божи в плът, за това че „Той наистина е бил от Давидовия род по плът, Син Божи по Божия воля и сила, наистина роден от Дева, кръстен от Иоан, за да се изпълни всяка правда от Него, наистина прикован в плът заради нас при Понтий Пилат и тетрарха Ирод [към дърво], от плода на което – богоблаженото Негово страдание – сме ние, за да вдигне знаме във вековете чрез възкресението за Неговите светии и вярващи, дали сред юдеите, или сред езичниците, в едно тяло на Неговата Църква“ (Смирн. I, 1-2)[8].

Това непрекъснато напомняне в посланията на св. Игнатий, че Христос има наистина човешка плът, се дължи на появилата се в края на първи век ерес на докетизма, отричаща реалността на плътта на Христос, а следователно и на Неговата жертва, и на спасението на човека. Свeти Игнатий непрестанно предупреждава за опасността това лъжливо учение да разкъса целостта на местните Църкви. Идването в плът на Божия Син е спасително за християните, които чрез вкусването на тази реално пострадала и реално възкресена плът в светата Евхаристия могат реално да бъдат участници в спасителното единно тяло на Църквата и наследници на Божието Царство (Смирн. VII, 1). С реалността на Въплъщението Антиохийският епископ свързва и реалността на собствения си мъченически подвиг. Неговото уподобяване на Христос в страданието, смъртта, а и във Възкресението, не би било възможно без Въплъщението: „Защото ако тези неща бяха направени привидно от нашия Господ, [то] и аз съм окован привидно. А и защо предадох себе си на смърт, на огън, на меч, на зверовете? Защото близо до меча означава близо до Бога; при зверовете – у Бога; само (това да бъде) в името на Иисус Христос“ (Смирн. IV, 2)[9]. Пълнотата на човешката природа на Христос, според св. Игнатий е истинското основание за богоуподобяването на човека.

За св. Климент Римски Иисус Христос е път на спасението: „Това е пътят, възлюбени, в който намираме спасението, Иисуса Христа, Първосвещеника на нашите приношения, Застъпника и Помощника в нашата немощ“ (36, 1)[10]. И тук Спасителят е наречен „Първосвещеник“, както в редица новозаветни и по-късни текстове. Като говори за Божия Син, св. Климент проявява голяма близост с идеите на Послание до Евреите (3:7) и интерпретира споменатите в него старозаветни цитати (Псалом 103:4; Псалом 2:7-8; Псалом 109:1). Посочено е божеството на Спасителя – Той е „сияние на величието“ на Бога и „с толкова е по-горен от ангелите, с колкото по-славно от тях име е наследил“ (36, 2)[11]. В това послание липсва така характерният за посланията на св. Игнатий Антиохийски и за Послание на Варнава акцент върху значението на Въплъщението и свързаното с него обòжение на верните чрез постоянното им вграждане и възрастване в пълнотата на тялото Христово. Спасението чрез Иисус Христос се разглежда главно в аспекта си на изпълнение на заповедите на Спасителя и подчинение на волята на „висшестоящите“ („οἱ μεγάλοι“ – 37, 4), както и във взаимното подчинение един другиму в единството на църковната община (38, 1).

В Послание до Филипяните на св. Поликарп Смирненски Божият Син е „нашият Господ Иисус Христос, и Сам вечен Първосвещеник“, Който ще даде на вярващите в Него „дял и участие между светиите“ (ХII, 2). Смирненският епископ св. Поликарп, също като св. Игнатий Антиохийски, подчертава значението на Боговъплъщението в спасителното Божие домостроителство и се противопоставя категорично срещу разрушителното за единството на Църквата учение на докетите: „Защото всеки, който не изповяда, че Иисус Христос е дошъл в плът, е антихрист. И който не изповядва свидетелството на Кръста, от дявола е. И който извращава предсказанията на Господа за собствените Му страдания и казва, че няма нито възкресение, нито съд, този е първороден на сатаната.“ (Филип. VII, 1)[12].

Има още →