Авторитетът на папата в православните общности*

Благовест Върбаков

Abstract

Тази публикация се фокусира върху въпроса за авторитета на папата в православните общности. Особено внимание е отделено на посещението на папа Иоан Павел II и Франциск в България през 2002 и 2019 година. Обсъждат се негативните реакции на консервативните православни християни и свещеници от Българската православна църква. Изследването акцентира върху идеята за икуменическата теза между Римокатолическата и Православната църкви, като на базата на тази теза се правят обобщения.

***

Настоящата публикация представлява завършек на замислената своеобразна трилогия, посветена на папските визити в България на Иоан Павел II (1920-2005) през 2002 година и Франциск през 2019 година. Първата представлява рецензия на излязлата през октомври 2021 година научна студия на Ирина Гъркова по темата за тези знакови за страната визити[1].

Втората се спря на някои незасегнати в изследването на Ирина Гъркова въпроси, отнасящи се до историческото развитие на Римокатолическата църква и на идеологията на Римокатолицизма като първа катедра (ex cathedra), включително и на произтичащите в латинското богословие властови позиции на Римския епископ. Фокусът на внимание в тази статия беше поставен върху въпроса за авторитета на папата в контекста на широко обсъждания дебат за първенството на Римокатолическата църква спрямо останалите от Православния изток и по-точно спрямо Вселенската патриаршия (Константинополската църква). В тази връзка изследователският дискурс във втората публикация изискваше да се обсъди възможната допустимост на икуменическата теза като средство за сближаване между Римокатолическата и Православната църкви и въз основа на тази теза да се разбере какво е предназначението на папските визити в такива държави, в които традиционното вероизповедание е източноправославното. Именно от това обстоятелство бяха проучени, анализирани и представени някои по-важни акценти от отправените послания на тези двама папи при посещението им в страната[2].

В тази последна трета публикация вниманието ще се насочи към една тема, която не беше редно да се помества във втората, не защото би принизила сериозността ѝ в категорията на „жълтите новини“, а защото рискуваше да се възприеме нееднозначно. Тук тя ще бъде разгледана, без обаче да се представя в злободневна светлина, от което да се породи конфликт. Темата е посветена на спорния въпрос за авторитета на папата като духовен водач в православните общности. Обект на анализ ще е конкретно отношението на българското общество към папските визити като цяло, а в частен аспект – на Българската православна църква (БПЦ). За повече яснота се дават примери с други православни държави, посетени от папата.

Исторически бележки – от единство към разделение на Църквата

Фрази от рода на „Папата е еретик“ и/или „Католицизмът не е християнство“ са характерни за консервативно изповядващите Православието, като към тях следва да прибавим и някои протестантски общности (деноминации). В случая визирам изобщо, не само в България. Причината за тази негативна представа се дължи на историческото развитие на Църквата и обособяването ѝ на Източна и Западна, но не по териториален признак, започнало от времето на Константинополския патриарх Фотий (810-891) и окончателно станало с разделението им на идеологическа основа през 1054 година. Това е годината, през която настъпва така наречената „Велика схизма“ между Римската катедра и Източните църкви, представени в лицето на друг първоиерарх на Константинополската църква – Михаил Керуларий (1000-1059). Същият влиза в тежък конфликт с тогавашния Римски епископ, папа Лъв IX (1002-1054). Папата иска да легитимира възприетите в Западната църква догматически нововъведения в християнската доктрина, несанкционирани от Вселенските събори на Църквата, на което среща остър отпор от този патриарх[3]. Това от една страна, а от друга – да разшири влиянието си на територията на Византийската империя чрез настъпателна инвазия на латинизма[4]. Патриарх Керуларий осъжда намеренията на папа Лъв IX първо, защото вероопределенията са вече окончателно утвърдени и наложени в живота на Църквата, като към това прибавим и последованието на светата Литургия, и второ, защото тези инвазивни политики застрашават властовите позиции на Константинополската патриаршия в източната половина на християнския свят, респективно на единствено останалата политически валидна част от Римската империя – Византия след залеза на Западната през 476 година.

Авторът Благовест Върбаков

С настъпването на схизмата се поражда дебат относно легитимността на главенството на Римската катедра за „първа сред равни“ (primus inter pares). От позицията на Православието, веднъж прекъснала общение с Източните църкви, тази легитимност отпада и автоматично се заема от Константинополската патриаршия, бидейки църква на Новия Рим. Папата изразява несъгласие с това, защото е на мнение, основано на солидна богословска аргументация, че по силата на апостолизма никоя друга катедра не може да оспори достойнството ѝ на първенствуваща[5]. Отхвърлянето на достойнството на Римската катедра и на нейния епископ се дължи основно на отправеното от Константинополския патриарх обвинение за изпадане в еретизъм.

Както е известно от общата история на Църквата, патриарх Керуларий отправя анатема към папата, а той на свой ред не му остава длъжен и отвръща със същото. От този момент Римската катедра започва да води самостоятелен живот, вън от общение с Източните църкви, докато те се консолидират в една еклезиологична общност (иерархично структурирана), която днес е позната като Православна, чиято концепция дълбоко се корени в догматическото учение за вселенското единство и каноническа непрекъсваемост на апостолската приемственост на взаимно призналите се сестри църкви, пребиваващи в евхаристийно общение. Диптихът, включващ поименното изброяване на поместните църкви и техните предстоятели, служи, за да гарантира легитимността на всяка една от тях в тази общност на Православието, както и достойнството им, следващо възприетата канонична традиция. Става дума за реда, по който първоиерарсите взаимно се споменават по време на „Великия вход“ от светата Литургия. С този акт, който сам по себе си е свидетелство за признаване в общността, се цели да се сакрализира единството им в Православието.

Икуменическата теза – болезнена утопия или бленувана реалност

Средата на отминалия ХХ-ти век бележи началото на стремеж за постигане на диалог между Римокатолическата и Православната църкви (собствено по инициатива на Вселенската патриаршия), но така или иначе до евхаристийно общение не се стига. Дори нещо повече, всеки опит това да се осъществи бива считано от Православните църкви за отстъпление от истинността на вярата. Недопустимо е да се търси в контекста на икуменическата теза идеологическо сближаване с Римокатолическата църква, убедено изповядват православните, защото папата е отцепник (поради отпадане от общение с Източните църкви) и еретик (поради изменение на установените догмати на вярата и формулиране на нови, които не кореспондират с изконното учение на Църквата, утвърдено веднъж завинаги от светите отци по време на нейните общо седем Вселенски събора).

Редно е да отбележим, че някои от Православните църкви проявяват по-либерални политики. Те възприемат диалога с Римокатолическата църква като знак на взаимно уважение и зачитане, но не и с цел постигане на евхаристийно общение, докато други (крайно настроени клерикални движения в самите поместни църкви) са непримирими и дори при минимални (взаимо)отношения с папата и идеологията на папизма. Стига се по-далеч, общение с папата води до директно самоотлъчване от Църквата. Тази радикална теза е изповядвана и отстоявана от консервативните православни клирици[6].

Например зилотизмът сред монасите от Свeта Гора-Атон е явление, което е резултат от водените икуменически политики на Вселенските патриарси, започнати от Атинагор (1886-1972), продължени от Димитрий (1914-1991) и отчетливо изявени от сегашния Вартоломей. Макар че това понятие има по-широко значение, погледнато от историята на Византия от средата на XIV-ти век, днешното му разбиране е към монаси, които не се съгласяват с тези политики на Вселенските патриарси и затова подлагат на съмнение техния авторитет (както и православната им убеденост) и се отцепват в самостоятелни общности[7]. Този вид църковен сепаратизъм и до ден-днешен се наблюдава в някои братства в Свeта Гора, както и за почти всички Православни църкви. Зилотизмът е считан от официалните Православни църкви за секта, поради което на него се гледа твърде негативно. Причината е, че създават разколи в Поместните църкви и всяват раздор сред миряните за легитимността на дадената църква, към която принадлежат и от която черпят вдъхновение за трансцендиране (охристовление) на своето битие[8].

Авторът Благовест Върбаков

Зилотите от Света Гора съвсем тенденциозно прекъсват канонично общение с Вселенската патриаршия и с това буквално искат да подрият апостолския авторитет и каноническа легитимност на официално признатите в една общност Православни църкви. Според тях те са църкви, изпаднали в дълбоко заблуждение освен заради озападняването си и по-точно, заради икуменическото си взаимодействие с Римокатолическата църква, но също и заради модернистичния (бих казал смятан от тях за схоластически) прочит на вече постулираните възгледи, концепции и/или тези в православното богословие. Автори като Иоан Майендорф (1926-1992) и Иоан Романидис (1927-2001), безспорно доказани авторитети в православната богословска мисъл от миналия ХХ-ти век, зилотите определят за еретици, които изкривяват богоустановеното учение на Църквата. Всъщност тяхното богословие способства да се изчисти православното учение от схоластичните си привнасяния. Знаем каква е била реакцията към доктората на отец Иоан Майендорф, защитавайки го през 1957 година в Богословския факултет на Атинския университет – силна полемика от академичната общност на факултета, поради тоталния разрез, който той прави, с господстващата и загнездила се в православното учение схоластична парадигма в разбирането на грехопадението[9]. Пергамският митрополит Иоан Зизиулас също е отхвърлен заради прекаления му уклон да понятизира чрез философска рефлексия характерния богословски дискурс на катехезата, под който по традиция биват представяни основните догматически постановки на Православната църква. Може да се каже, че за зилотите православното богословие от средата на ХХ-ти век, което е концептуално изведено в неопатристичен дискурс, е напълно погрешно и пагубно за спасението на човека[10].

За зилотите основен, а и единствен авторитет се явява написаното и изяснено като учение на Църквата през светоотеческата епоха, тоест през периода IV-ти – VIII-ми век, когато са били свиквани Вселенските събори. Следователно, богословската мисъл оттогава се задължава неотклонно да се придържа към идейната стилистика на светите отци от този наистина благодатен творчески период. В противен случай, тази мисъл няма да следва традицията и преданието на Църквата, а само ще възпроизвежда собствени виждания, нищо че би могло да артикулират светоотеческата мисъл. В общи линии това е мнението на зилотите, които са убедени, че икуменическата теза застрашава чистотата на Православието, защото се рискува тя да го осветскости и по този начин необратимо да въвлече в понятийно отвлечени концепти, които несъответстват на изначалното му и същностно еклезиологично битие[11].

Икуменическият диалог – теза или антитеза на истината

При посещението на папа Иоан Павел II в Румъния за периода 7-9 май 1999 година както патриарх Теоктист (1915-2006), така и папата вземат поотделно молитвено участие в богослуженията, без да извършват евхаристийно общение. Макар и заедно да не свещенодействат – папата на литургията, а патриархът на месата, но пък за сметка на това да присъстват в пълно богослужебно одеяние, този акт консервативните православни среди категорично не приемат. Това показва, че намерението за индоктриниране на икуменическата теза в Православието е несъстоятелно и затова всеки опит тя да се реализира в по-голяма или по-малка степен води до пропорционално на него активизиране на радикално настроение вътре в поместните църкви, а това поражда разколи (църковен сепаратизъм).

Последователните визити на папа Франциск в Кипър и Гърция (2-6 декември 2021 година) също бяха нееднозначно възприети от православните християни и клирици, въпреки че целта им беше не толкова по линия на икуменическата теза сред тези поместни църкви, а колкото в рамките на дипломатическите взаимоотношения на Светия престол със самите тях, явяващи се част от единството на Православието, тоест на пребиваващи в евхаристийно общение. Като цяло тези визити преминаха в дух на толерантност от страна на православните общности в тези църкви, без особени ексцесии, вследствие на консервативния прочит на християнската (веро)изповед. Но отново предизвикаха да се активизират радикални настроения сред някои клирици. За пример ще посочим реакцията на 90-годишния гръцки духовник, Иоан Диотис, към папа Франциск непосредствено преди да влезе в Синодалната палата на Еладската (Гръцка) архиепископия, за да се срещне с нейния предстоятел – архиепископ Иероним. Отец Иоан Диотис с викове осъжда папата, наричайки го еретик: „Папа, ти си еретик!“. Светкавичната намеса на полицията неутрализира евентуална ескалация на напрежение, но така или иначе световните медии отразиха тази сконфузена ситуация. Консервативните християни намериха в лицето на този духовник истински ревнител на Православието, а други недоумяваха такова консервативно поведение, понеже опасенията за прозелитизъм на Римокатолическата църква са неоснователни и нелепи[12]. Папските визити имат символичен характер, а не са подчинени на икуменическата теза.

През 2010 година посещението на папа Бенедикт XVI-ти в Кипър по покана на президента Димитрис Христофиас (1946-2019) и Кипърския архиепископ Хризостом също предизвика сериозни брожения. Синодът им нямаше единно становище за това посещение. Един от най-изявените богослови на тази църква Лимасолският митрополит Анастасий остро му се противопостави, с което влезе в конфликт с архиепископ Хризостом. За Анастасий папата не е каноничен епископ и затова диалогът с него би следвало да е като към инославен. Неговата позиция идва в отговор на критиките от старостилните православни кръгове в Кипър, които обвиняват официалната Кипърска църква в прекаленото либерализиране на православната доктрина. Другият повод е пасивната позиция на Ватикана относно казуса по кипърския въпрос от 1968 година, който, за съжаление, все още не е разрешен[13].

Авторът Благовест Върбаков

Нека сега обърнем внимание на папските визити в България. Първата, от която е на Иоан Павел II през 2002 година.

Това посещение е знаково в най-новата ни история, тъй като за първи път Римски епископ посещава страната. Обяснимо, световното обществено внимание прикова поглед към това събитие. Медии от цял свят са ангажирани да предадат цялата програма на тази визита (от 23 до 26 май). В програмата за 24 май е предвидено посещение в 10:30 часа на Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“. Тогавашният викариен (помощник) епископ на патриарх Максим (1914-2012) Знеполски епископ Николай, сега Пловдивски митрополит, решава да измести светата Литургия за празника с над час по-рано, за да не би папата евентуално да присъства на отслужването ѝ и да поиска да влезе в светия олтар, в качеството си на Римски епископ. Тази постъпка не остана встрани от общественото внимание и медиите. В коментар за телевизия БТВ, той открито заявява, че според православните канони папата е еретик и затова е недопустимо да се прави съслужение с него, както и да влиза в светия олтар, тъй като ще го оскверни[14]: „Това, което направих, е да вляза в светия олтар на „Св. Александър Невски“ заедно с няколко свещеници, за да не позволя да бъде нарушен свещеният канон, а именно еретик да влезе в Светая светих на православен храм, защото след това той се счита за осквернен.

При посещението на папа Франциск през 2019 година (5-7 май) митрополит Николай отново проявява консервативно отношение, определяйки неговата визита за политически акт, с който иска да окаже натиск върху нашата, а също така и последователно чрез други такива на останалите Православни църкви[15]: „Посещението на Римския папа е политически акт, целта е да се обединят всички църкви около Рим и, когато дойде Антихриста, папата да го посрещне. Всички искаме християнските църкви да се обединят. Това обаче може да стане само от църковни хора, когато епископите се съберат и обсъдят как да стане това. Политиците не искат това, те целят точно обратното. Създадено е например така нареченото „икуменическо движение“, което цели обединение на всички религии. Но нали знаете, има и религия на Сатаната. Как да се обединим всички? Не е възможно да се обедини светлината и тъмнината. Ние няма да се откажем от православието. Не сме се отказали от православието и през петвековното робство. Робството бе победено от Православието. Само то ще ни освободи. А кой може да каже, че иеродякон Игнатий-Васил Левски е бил роб по време на робството? Той беше свободен, защото бе православен.“

Подобно крайно твърдение изказва и нашумелият през последното десетилетие по обществено значими теми отец Силвестър Янакиев от Сливенската св. митрополия. В свои публикации в социалната мрежа Фейсбук, по повод предстоящата визита на папа Франциск, той публикува няколко гневни поста към евентуално решилите да посетят някоя от публичните изяви на папата. В тях отправя директна заплаха за отлъчване от Църквата, визирайки Православната, считайки я за истинската, но не и Римокатолическата, която за него е еретическа (дори сатанинска).

Неговата реакция също привлече силно общественото и медийно внимание и предизвика бурна дискусия по въпроса за легитимността на папата като духовен водач на западното християнство. И за отец Силвестър „Римокатолическото учение към днешна дата е ерес!“. Той приветства още и решението на Светия Синод да не участва в общата молитва за мир с духовни водачи на другите вероизповедания в страната, състояло се на площад „Независимост“ на 6 май[16]. Мястото на Българската православна църква е заменено с директора на Дирекция Вероизповедания към Министерски съвет, Емил Велинов. Това решение беше неуместно, защото той е представител на държавната власт, а не духовен лидер, но пък удачно запълни предвидената бройка от участници на това събитие. При посещението на папа Франциск в Румъния (30 май-1 юни 2021 година) обаче, Румънският патриарх Даниил взе участие в такава обща молитва, което е в съзвучие с мотото на папската визита – тя е посветена на икуменическата теза: „Да вървим заедно“.

Трябва да отбележим, че покрай еуфорията при посрещането на папа Франциск в страната, не бяха спестени критиките към него от страна на консервативните православни християни и клирици, които изразяват непримиримост към икуменическата теза. Световните медии излязоха с релевантни на тях – на тези критики, – обобщаващи заглавия. Вестник „Ню Йорк Таймс“ помества коментар на резултатите от посещението на папата под заглавие: „България с хладно посрещане към папа Франциск и опита му да преодолее схизмата[17]“. С подобни публикации излизат и други световни медии, като в тях поставят акцент върху съпротивата на патриотичните политически формации в страната към призива на папата за отваряне на сърцата към бежанците, разбирайки под това приемането на още[18].

Авторът Благовест Върбаков

В интерес на обективната истина, някои от членовете на Свeтия Синод изказаха положително мнение за посещението на папа Франциск, като например Русенският митрополит Наум. В свое интервю той изтъква неговата както силно изявена милосърдна дейност, така и изключителната социална ангажираност към различни каузи по цял свят. Тези му качества, продължава митрополит Наум, са прецедент от гледна точка на предшествениците му. Въпреки че Римокатолическата църква значително реформира евхаристийната си практика и (пре)формулира стари и нови догмати, чужди на Православието, според него „Западната и Източната църква остават най-близки сестри в Христовото учение, като през вековете продължават да зачитат своята апостолска приемственост, въпреки така наречената „замразена благодат” на (Римо)католицизма[19].“

Обобщение и изводи – папата светец или еретик

Направеният кратък обзор на въпроса за авторитета на папата в православните общности (държави) показа, че личността му като духовен лидер на западното християнство респектира, поради голямата численост на изповядващите Римокатолицизма – над 1 милиард и 300 милиона католици. Като Римски епископ, ролята му е значима. Безспорен е авторитетът на всеки един, възкачил се на Светия престол. Но политиките им са тези, които или ги принизяват, или издигат в съзнанието на обществото. Православната църква винаги ще остане консервативна към своята сестра църква – Римокатолическата. Причините се коренят дълбоко назад в историята на Църквата от края на първото хилядолетие. Стремежът за преодоляване на схизмата посредством икуменическата теза все още остава в необозримото бъдеще. Засега двете църкви не са готови да постигнат евхаристийно общение и затова папските визити в православни държави се считат за политически акт, зад който стои намерението за прозелитистка пропаганда. Ето защо в съзнанието на консервативните православни общности (миряни и клирици) ще битува още дълго време представата за папата като еретик, отстъпил от истинската вяра и нежелаещ да се (въз)върне към нея. Но въпреки това, процесите на диалогизиране на Православната църква с Римокатолическата са започнати, което дава добри резултати. Между тях има взаимно уважение и толерантно отношение към традициите в изповядването на Христовото благовестие. Авторската позиция е, че негативните оценки за личността на папата не са от полза в аргументацията на православната (съ)принадлежност. Обратно, те конфронтират, отчуждават и най-вече наскърбяват ближния, а знаем Христовата заръка да се проявява обич към него (вж. Матей 22:39). Защото Църквата е общност на любовта, в която охристовлените пребивават в Божията благодат, предвкусвайки така обещаните блага на самото Царство на Духа. В заключение на настоящата публикация за възможността на икуменическата теза може да се изведат следните няколко извода:

1. В православния свят Римокатолицизмът се счита за учение, което е изменило на древната християнска доктрина и затова евхаристийно общение между Православната и Римокатолическата църкви не може да се осъществи. Първата катедра в лицето на Римската се отделя от единството на източните църкви и започва да води собствен еклезиологичен живот, способстващ обособяването на доктрина, която от позицията на Православието не следва преданието и традицията на Църквата и впоследствие, целяща да сакрализира образа и функцията на папата като наместник на Христос на земята, с което се нарушава принципа за съборното единство на Църквата[20].

2. С оглед на предходната точка (извод), папските визити в православни държави следва да се възприемат не в контекста на икуменическата теза, а като политически акт в дипломатическите взаимоотношения на Светия престол с тях, какъвто е случаят и с посещението на папите Иоан Павел II и Франциск в България[21]. В този смисъл за прозелитизъм от страна на Римокатолицизма в Православието не може да се говори, а по-скоро за интензивен диалог за утвърждаване на християнските нравствено-етични ценности в живота на отделния човек и обществото.

3. Последният извод е, че всякакви конспиративни теории за Римокатолическата църква като тайно общество, което задкулисно определя световния ред, са силно преувеличени. Несъмнено авторитетът на папата оказва влияние върху световните политики, но в никакъв случай не може да се приеме тази теза за достоверна, най-малкото защото демократичният свят е секуларизиран – Църквата е отделена от държавата и поради това нейната роля е преди всичко да се (само)съхрани от съвременните предизвикателства, които неизбежно я тласкат към осветскостяване[22]. Следователно, както Източната – Православната църква, така и Западната – Римокатолическата църква водят една и съща борба за утвърждаване на християнството и неговите принципи. В този смисъл папските визити представляват стремеж за обединение на тези усилия между двете сестри църкви за общото благо на човечеството.

Авторът Благовест Върбаков

Използвана литература

Върбаков, Благовест. Ново изследване за папските визити в България. – В: Мисъл, слово, текст (МСТ), т. 1 (7) нова серия, 2021; [Папските визити в България: исторически контексти и съвременни аспекти. – В: МСТ, т. 2 (8) нова серия, 2021, с. 64-93.]

Същият. Папските визити в България: исторически контексти и съвременни аспекти. – В: МСТ, т. 2 (8) нова серия, 2021.

Гъркова, Ирина. Папските визити в България: послания, комуникационни стратегии и медиен отзвук. – В: Медии и обществени комуникации, № 49, 2021, Университет за национално и световно стопанство. Ел. ресурс: http://media-journal.info/index.php?p=item&aid=433 [online: 30.10.2021].

Демакуполус, Георги Е. Православен фундаментализъм. – В: Християнство и култура (ХК), № 6 (113), 2016.

„Дядо Николай обяви папата за пратеник на Антихриста“ (публикация във в-к „Стандарт“ от 6 май 2019 г.). Ел. ресурс: https://www.standartnews.com/ [online: 10.12.2021].

Суворов, Николай. Разривът между Изтока и Запада при патриарх Михаил Керуларий. Ел. ресурс: https://dveri.bg/9h6wh [online: 10.12.2021].

Коев, Тотю. „Схизмата“ от 1054 г. – В: Духовна култура, № 9, 2004.

Константинов, Константин. Визитата на папата в Кипър раздели кипърския висш клир (коментар от 1 юни 2010 г.). Ел. ресурс: https://dveri.bg/3aaa6 [online: 10.12.2021].

Майнарди, Адальберто. Реформируя первенство: дискуссии в Православно-Католическом диалоге. – В: Реформа церкви. Реформация в экуменической перспективе. Москва: ББИ, 2020.

Манусакис, Джон Панталеймон. Първенство и еклезиология. Състояние на въпроса. – В: ХК, № 6 (113), 2016.

Металинос, протойерей Георгиос. Исихасти и зилоти: духовен възход и обществена криза във Византия през XIV в. Ел. ресурс: https://dveri.bg/auxyr [online: 10.12.2021].

„Митрополит Николай: Папата е еретик“ (публикация и коментар във в-к „Сега“ от 14 февруари 2007 г.). Ел. ресурс: http://old.segabg.com/article.php?id=309702 [online: 10.12.2021].

Наум, Русенски митрополит. Да покажем християнско търпение, а не войнстващ радикализъм (интервю). – В: ХК, № 4 (141), 2019.

Николчев, Дилян. Общите молитви за мир в практиката на Българската православна църква. В контекста на дебатите около посещението на папа Франциск в България. – В: ХК, 4 (141), 2019.

Папатомас, митрополит Григорий. В постцърковната епоха (Раждането на една постцърковна модерност). – В: Теологикон, Год. на Центъра по систематическо богословие при Православния богословски факултет на ВТУ, Том 3, 2014, УИ „Св. св. Кирил и Методий“.

Паташев, Богдан. 30-годишнината от възстановяването на дипломатическите отношения между България и Светия престол. – В: Дипломация, № 24, 2020.

Петров, отец Людмил. Римският примат във Вселенската църква. – В: Религиозни светогледи и ценностите на XXI век. София: Пропелер, 20016.

Попмаринов, Димитър. Стремежът към християнско единство днес (В светлината на глобализацията). – В: Православието и светът днес. Шести конгрес на висшите православни богословски школи (София, 5-10 октомври 2004 г.). София: УИ „Св. Климент Охридски“ – Омофор, 2006.

Романидис, протоиерей Иоан. Прародителският грях. Варна: Варненска и Великопреславска св. митрополия, 2017.

Стамболов, Алексей. Зилотите на Света Гора (исторически обзор). – В: Българска наука, № 71, 2014.

„Токсични патриоти на власт – каква България видя светът при визитата на папата“ (обзорна публикация на сайта „Дневник“ от 8 май 2019 г.). Ел. ресурс: https://www.dnevnik.bg/ [online: 10.12.2021].

„Bulgaria Offers Chilly Welcome as Pope Francis Tries to Mend a Schism“ (публикация във в-к „New York Times“ от 6 май 2021 г.). Ел. Ресурс: https://www.nytimes.com/ [online: 10.12.2021].

„Pope, you are a heretic!“ Police tackle heckling Orthodox priest“ (видеорепортаж на „Daily mail“ от 4 декември 2021 г.). Ел. ресурс: https://www.youtube.com/ watch?v=mb_UPYSRwhE [online: 10.12.2021].

________________________________________

*Публикувано в Мисъл, слово, текст, том 3 (9) нова серия, 2021, с. 142-159, Пловдивско университетско издателство Паисий Хилендарски. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. Върбаков, Благовест. Ново изследване за папските визити в България. – В: Мисъл, слово, текст (МСТ), Том 1 (7) нова серия, 2021, с. 83-95. Изследването на Ирина Гъркова: Същата. Папските визити в България: послания, комуникационни стратегии и медиен отзвук. – В: Медии и обществени комуникации, № 49, 2021, Университет за национално и световно стопанство. Електронен ресурс: http://media-journal.info/index.php?p=item&aid=433 [online: 30.10.2021].

[2]. Вж. Върбаков, Благовест. Папските визити в България: исторически контексти и съвременни аспекти. – В: МСТ, Том 2 (8) нова серия, 2021, с. 64-93.

[3]. Вж. повече по тази тема в: Суворов, Николай. Разривът между Изтока и Запада при патриарх Михаил Керуларий. Електронен ресурс: https://dveri.bg/9h6wh [online: 10.12.2021].

[4]. Вж. Коев, Тотю. „Схизмата“ от 1054 година – В: Духовна култура, № 9, 2004, с. 1-12.

[5]. Вж. Петров, отец Людмил. Римският примат във Вселенската църква. – В: Религиозни светогледи и ценностите на XXI век. София: Пропелер, 2016, с. 40-75.

[6]. Вж. Манусакис, Джон Панталеймон. Първенство и еклезиология. Състояние на въпроса. – В: Християнство и култура (ХК), № 6 (113), 2016, с. 25-35.

[7]. За сблъсъка между движението на зилотизма от XIV-ти век и исихасткото богословие на паламизма в противовес на учението на Варлаам за Божиите нетварни енергии повече в: Металинос, протоиерей Георгиос. Исихасти и зилоти: духовен възход и обществена криза във Византия през XIV-ти век. Ел. ресурс: https://dveri.bg/auxyr [online: 10.12.2021].

[8]. Братството на светогорския манастир „Есфигмен“ е известно със своя консерватизъм и зилотизъм, поради което е било санкционирано от управата (свещения Кинотис) на Света Гора, респективно от Вселенската патриаршия. Всички манастири на територията на Атон са под юрисдикцията на тази патриаршия, поради което манастирските братства се задължават да зачитат нейния предстоятел – Вселенския патриарх. Повече по тази тема в: Стамболов, Алексей. Зилотите на Света Гора (исторически обзор). – В: Българска наука, № 71, 2014, с. 168-182.

[9]. Вж. Романидис, протоиерей Иоан. Прародителският грях. Варна: Варненска и Великопреславска св. митрополия, 2017, с. 13-20.

[10]. Вж. Демакуполус, Георги Е. Православен фундаментализъм. – В: ХК, № 6 (113), 2016, с. 36-38.

[11]. Интересна е публикацията на митрополит Григорий Папатомас изобщо за модернистичния период в богословската мисъл, започнал още от XVI-ти век, който според автора либерализира идейната ѝ насоченост, с цел да се синхронизира с икуменическата теза, кулминирала през ХХ-ти век. Ако през първото хилядолетие учението на Църквата се изяснява съборно и след санкцията на Вселенските събори, то през второто не е така – Източната и Западната църкви разгръщат своето богословие поотделно. В Западната църква учението за еклезиологията търпи съществена трансформация в зависимост от конкретните исторически обстоятелства. Митрополит Григорий Папатомас определя три вида еклезиологии – на Кръстоносните походи (XIII-ти век), Реформацията (XVI-ти век) и национализма (XIX-ти век), които несъответстват на познатата в древната Църква новозаветна еклезиология. Вж. Папатомас, митрополит Григорий. В постцърковната епоха (Раждането на една постцърковна модерност). – В: Теологикон, Годишник на Центъра по систематическо богословие при Православния богословски факултет на ВТУ, Том 3, 2014, УИ „Св. св. Кирил и Методий“, с. 40-62.

[12]. Биографската справка за отец Иоан сочи, че дълги години е завеждал Центъра по патристична литература към Еладската архиепископия, чиято основна задача е систематизирането на този вид литература в корпуса „Patrologia Graece“. Неговите консервативни позиции са широко известни в Гърция. Той е ярък противник на не една политика на патриарх Вартоломей, като канонизацията на архимандрит Софроний Сахаров (1896-1993) и даването на автокефален статут от Вселенската патриаршия на Украинската православна църква през 2018 година. Вж. репортажа от тази ситуация и краткото интервю на отец Иоан Диотис в „Pope, you are a heretic!“ Police tackle heckling Orthodox priest“ (видеорепортаж на „Daily mail“ от 4 декември 2021 година). Електронен ресурс: https://www.youtube.com/watch?v=mb_UPYSRwhE [online: 10.12.2021].

[13]. Вж. Константинов, Константин. Визитата на папата в Кипър раздели кипърския висш клир: (коментар от 1 юни 2010 година). Електронен ресурс: https://dveri.bg/3aaa6 [online: 10.12.2021].

[14]. Вж. „Митрополит Николай: Папата е еретик“ (публикация и коментар във вестник „Сега“ от 14 февруари 2007 година). Електронен ресурс: http://old.segabg.com/ article.php?id=309702 [online: 10.12.2021].

[15]. Вж. „Дядо Николай обяви папата за пратеник на Антихриста“ (публикация във вестник „Стандарт“ от 6 май 2019 година). Електронен ресурс: https:// http://www.standartnews.com/ [online: 10.12.2021]; също и коментара на това изявление: Николчев, Дилян. Общите молитви за мир в практиката на Българската православна църква. В контекста на дебатите около посещението на папа Франциск в България. – В: ХК, 4 (141), 2019, с. 15-23.

[16]. Вж. позицията на отец Силвестър Янакиев: „Отец Силвестър: Папата прави духовна инвазия“ (интервю за информационния сайт „Днес БГ“ от 8 май 2019 година). Електронен ресурс: https://www.bgdnes.bg/Article/7439718 [online: 10.12.2021].

[17]. Вж. „Bulgaria Offers Chilly Welcome as Pope Francis Tries to Mend a Schism“ (публикация във вестник „New York Times“ от 6 май 2021 година). Електронен ресурс: https://www.nytimes.com/ [online: 10.12.2021].

[18]. Вж. обобщение на международния медиен отзвук във: „Токсични патриоти на власт – каква България видя светът при визитата на папата“ (обзорна публикация на сайта „Дневник“ от 8 май 2019 година). Електронен ресурс: https://www.dnevnik.bg/ [online: 10.12.2021].

[19]. Вж. Наум, Русенски митрополит. Да покажем християнско търпение, а не войнстващ радикализъм (интервю). – В: ХК, № 4 (141), 2019, с. 5-7.

[20]. Вж. Майнарди, Адальберто. Реформируя первенство: дискуссии в Православно-Католическом диалоге. – В: Реформа церкви. Реформация в экуменической перспективе. Москва: ББИ, 2020, с. 65-82.

[21]. Вж. Паташев, Богдан. 30-годишнината от възстановяването на дипломатическите отношения между България и Светия престол. – В: Дипломация, № 24, 2020, с. 68-81.

[22]. Вж. Попмаринов, Димитър. Стремежът към християнско единство днес (В светлината на глобализацията). – В: Православието и светът днес. Шести конгрес на висшите православни богословски школи (София, 5-10 октомври 2004 година). София: УИ „Св. Климент Охридски“ – Омофор, 2006, с. 319-334.

Изображения: авторът Благовест Върбаков. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9Z1

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s