(виж по същата тема Съдържание 5, публикация № 1012 – Учението на Арий)
Тотю Коев
Преди да се говори за арианската ерес трябва да се каже нещо за този, чието име тя носи – александрийският презвитер Арий, а след това и за неговите предшественици и същински основоположници на ереста – презвитер Лукиан и епископ Павел Самосатски.
Сведенията за първите години от живота на Арий са твърде оскъдни[1]. Роден е в Либия около 260 година[2], а богословското си образование получил в школата на мъченик Лукиан в Антиохия[3]. Взел дейно участие в спора между Петър I Александрийски и Мелитий Ликополски по въпроса за приемане на отпадналите от Църквата. Отначало Арий поддържал епископ Мелитий, но скоро преминал на страната на епископ Петър, който го ръкоположил за дякон. Понеже не одобрявал строгите мерки на епископ Петър към мелитианите, бил отлъчен от църковно общение. След мъченическата смърт на епископ Петър (311-та година) Арий се примирил с Александрийската църква. Ръкоположен бил от новия епископ Ахил за презвитер[4]. След смъртта на епископ Ахил бил кандидат за александрийски епископ, но избора спечелил Александър (313-328)[5]. Епископ Александър възложил на Арий да тълкува Свещеното Писание пред своите енориаши. По това време александрийските презвитери разполагали с голяма свобода на действие, те могли да организират енорийския живот по свои виждания и преценки, без да се допитват до епархийския си епископ[6].
Със своето красноречие, дълбоки мисли и строг живот Арий привличал много слушатели. Между енориашите си се ползвал с голям авторитет. Дори те се наричали по негово име ариани.
Арий бил висок, слаб, съсредоточен, със сериозен поглед. Бил начетен диалектик, не му липсвали хитрост и честолюбие. Правел впечатление на аскет, обличал се просто. Бил остроумен събеседник и красноречив проповедник, кумир особено за жените – дякониси и девственици. На слушателите си действал „със сладки думи, ласкателства и убеждения[7]“. Историята не би запазила за него нищо лошо, ако сам той, вече в зряла възраст, не беше станал виновник за спора, „който завинаги превърнал името му в синоним на най-ужасното отстъпление и проклятие“[8].
На Първия вселенски събор през 325 година Арий бил осъден. Той и двамата му стари съмишленици Секунд Птолемаидски и Теон Мармарикски не подписали изработеното от събора вероопределение, заради което и били изпратени на заточение[9].
Не след продължително време под давление на двореца, Арий бил освободен от заточение и дори получил достъп до императорския двор. Свиканият през 335 година в Тир (Финикия) събор под председателството на Евсевий Кесарийски приел Арий и съмишлениците му в църковно общение. Когато Арий, придружен от своите привърженици, се отправил към един от храмовете в Константинопол, за да влезе в него, по пътя внезапно починал (336-та година)[10].
Арий не е основоположник на ново еретическо учение. Той съвсем случайно дал име на зародилото се в Антиохия през средата на III-ти век учение, което води началото си от мъченик Лукиан, дори още по-рано – от епископ Павел Самосатски[11]. Арий бил един от членовете на образувалия се в началото на IV-ти век кръжец от последователи на Лукиан. При спора с епископ Александър той станал само изразител на новото учение и с това навеки свързал името си с него. Никога обаче той не е бил водач на арианството, макар че последното влязло в историята с неговото име. Той само започнал борбата, която продължила няколко десетилетия. Само двадесет години след началото ѝ неговите най-верни съмишленици заявили: „Ние никога не сме били последователи на Арий, защото как, бидейки епископи, ще следваме презвитер[12]“?
Вече отбелязах, че началото на арианството трябва да търсим не в Александрия, а в Антиохия, в школата на мъченик Лукиан и неговия предшественик Павел Самосатски. В това ни уверяват следните исторически факти:
а)отлъченият от църковно общение Арий писал писмо до Евсевий Никомидийски, като дирил у него подкрепа. В писмото си нарекъл епископ Евсевий „сълукианист[13]“. С това искал да подчертае, че и двамата имат еднакви възгледи, тоест, че са последователи на Лукиан;
б)епископ Александър Александрийски в писмото си до епископ Александър Солунски признал, че Ариевото учение не е ново: „Своята закваска то получило от нечестието на Лукиан, последователя на Павел Самосатски“[14];

Авторът Тотю Коев (1928-2006)
в)Епифаний Кипърски, който добре познавал съвременните му еретически учения, нарича Лукиан „учител на арианите“, а самите ариани – „лукианисти“. „Всички те са от едно гибелно общество[15]“, тоест обществото на Лукиановите ученици. Немският църковен историк Adolf Harnack нарича Лукиан „Арий преди Арий.“ Определението на Епифаний Кипърски, че Лукиан е „учител на арианите“ и това на Harnack, че той е „Арий преди Арий“ показват ясно, че началото на арианството трябва да търсим при Лукиан. На свой ред той пък заимства идеи от Павел Самосатски, които развива и обогатява.
Времето, през което е живял Лукиан, се отнася към едно от най-тъмните в историята на Църквата. Особеното положение, което той заемал, благоприятствало да се запазят макар и откъслечни сведения за него[16]. Те характеризират Лукиан като човек учен и с високи нравствени качества. Евсевий Кесарийски го нарича „мъж във всичко най-прекрасен, отличаващ се с въздържан живот и знания на богословските науки[17]“. По някои въпроси Лукиан не споделял напълно църковното учение. Така например, в учението си за Бога той следвал Павел Самосатски, който бил осъден и отлъчен от Църквата. Мъченическата смърт на Лукиан за вярата обаче заличила тази страна от неговия живот. Църковните писатели от IV-ти век, когато трябвало да споменат нещо за него, като че ли неволно премълчавали подробностите от живота му, за да не хвърлят сянка върху неговата памет[18].
Лукиан е роден в сирийския град Самосата[19]. Произлизал от знатен род, но рано останал без родители. Богословското си образование получил в съседния град Едеса в школата на гностика Вардесан[20]. Учил се под ръководството на някой си Макарий, който бил известен като добър познавач на Свещеното Писание. Дали се е учил и в Кесария е твърде съмнително. Около 260 година се преселил в Антиохия, където основал екзегетическа школа. Станал последовател[21] на тогавашния антиохийски епископ Павел Самосатски[22] и бил ръкоположен в презвитерски сан. Когато Павел Самосатски бил осъден и низвергнат от събора през 268 година, Лукиан скъсал общение с новия епископ Домн. Не бил в църковно общение и през времето на следващите двама епископи Тимей и Кирил[23]. До 303 година Лукиан бил ръководител на Антиохийската екзегетическа школа и с усърдие изучавал Свещеното Писание. Имал голям брой ученици и последователи, между които и Арий. Когато през 311 година император Максимин (311-313) започнал гонение срещу християните, Лукиан бил в Никомидия. Императорът го извикал на съд. В присъствието на владетеля Лукиан произнесъл бляскава реч в защита на християнството[24]. Хвърлен бил в тъмница, където умрял мъченически през 312 година[25]. По-късно в Антиохия някои християни почитали паметта му на 7 януари като ден на неговата смърт[26]. На същата дата през 377 година св. Иоан Златоуст произнесъл похвална беседа за мъченик Лукиан[27].
Лукиан не е оставил богато литературно творчество: той е ревизирал превода на LXX-те; запазени са и откъси от негови писма. В тях няма материал, от който да се съди за догматическите му възгледи. През IV-ти век с неговото име била свързана така наречената libellus de fide (книжка за вярата)[28], която е символ или кратко изложение на вярата[29].
Епископ Александър Александрийски смятал Арий и последователите му за приемници на Павел Самосатски и на Лукиан, поради учението им за произхода на Сина Божи от нищо[30]. Необходимо е следователно да се разкрие първо учението на Павел Самосатски, а после и на Лукиан, за да се разбере доколко и какво е влиянието на първия върху втория, а оттук и влиянието им върху Арий.
Павел Самосатски, както и Лукиан, е роден в сирийския град Самосата. Годината на раждането му не е известна, знае се, че е бил син на бедни родители, от които не получил никакво наследство[31]. Отличавал се с големи умствени способности. Твърде рано напуснал родния си град и се преселил в тогавашния културен център Антиохия (в Сирия), където вероятно е получил и светското си образование. Бил учител, ритор и софист и скоро спечелил силно влияние сред обществото. След смъртта на Антиохийския епископ Димитриан (260-та или 262-ра година) Павел бил единодушно избран за негов приемник. Новият сан му открил широки перспективи, защото като епископ на една от най-изтъкнатите катедри той имал влияние не само сред своето паство, но и между християни в други епархии. Ползвал се с голям авторитет и пред светската власт. Бил едновременно и християнски епископ, и палмирски дуцена- рий[32], което означава, че той се ползвал с административни права на управител на Палмирската област. Покровителстван бил от Палмирската царица Зиновия (262-272). Той искал с един замах да унищожи рязката граница, която отделяла християните от езичниците, както и да докаже, че християнството и елинската култура са равноценни. Поради това не е странен фактът, че Павел Самосатски се ползвал с благоволението на царица Зиновия, която била враждебно настроена към християнството. Павел с право можел да бъде наречен „радикален реформатор на християнството[33]“.
Животът му като епископ е твърде интересен и странен за християнското съзнание. Отците на Антиохийския събор (около 267-ма година) в изпратеното от тях послание до Дионисий Римски и Максим Александрийски, описват живота и дейността на Павел Самосатски в най-черни форми[34]. Те говорят:
1) за неговата горделивост и високомерие;
2) за користолюбието и жаждата му за пари, и
3) за безнравствения му живот[35].

Тотю Коев, Догматическите формулировки на седемте вселенски събора
Обичал повече светската, отколкото духовната власт, обличал се разкошно; бил придружаван от голяма свита; излизал на площадите и там гръмогласно четял правителствени разпореждания. Имал непристойно държание и в храма. Построил си катедра и висок престол. Служел си с методи, присъщи на площадните оратори и актьори: „Удрял се с ръце по бедрата и тропал с ръце по катедрата[36]“. Изисквал от слушателите си да изразяват своето одобрение чрез външни знаци; „хулел и порицавал тези, които не го хвалели, които не махали с кърпи, както на зрелищата…, а слушали благо прилично и скромно, както подобава да се слуша в Божия храм[37]“. Величаел себе си, а за покойните църковни отци и учители се произнасял „твърде дръзко“. Дързостта и високомерието му стигнали дотам, че забранил песнопенията прославящи Иисус Христос[38], като се мотивирал с това, че те били от по-късен произход. Вместо това, наредил през време на Пасхалното богослужение хор от жени да пеят псалми в негова чест. Някои от привържениците му твърдели, че той е ангел, слязъл от небето[39]. Говорел за Иисус Христос със снизходително пренебрежение. Чрез живота си служел за съблазън. Не само че държал при себе си млади жени, но позволявал същото и на своите презвитери и дякони.
Не е известно откога Павел Самосатски е започнал да разпространява догматическото си учение. Вероятно това е станало наскоро след като заел епископската катедра, защото тогава имал по-добри условия. Вестта за неговите еретически възгледи скоро се разпространила на Изток. Между 264 и 269 година в Антиохия били свикани три събора против Павел Самосатски[40]. Но нито на първия (264-та година), нито на втория събор, чиято година е неизвестна, могли да го осъдят. Силната диалектика, която той владеел, му позволявала да се оправдае и да отхвърли обвиненията, отправени срещу него. От друга страна, липсата на точно установена богословска терминология пречела да се изяснят правилно спорните въпроси. На третия събор, свикан в края на 268 година[41],бил поканен прочутият ритор Малхион, презвитер в Антиохия[42]. При спора с Павел Самосатски Малхион, с помощта на скорописците, които записвали всички думи, оборил неговите твърдения. Съборът отстранил Павел от епископската катедра, осъдил го и го отлъчил от Църквата, защото „той отстъпил от правилата на вярата и преминал към нечистото и лъжливо учение“, „гордеел се с нечестивата ерес на Артем“[43]. В случая „отстъпване от правилата на вярата“ значи съществено отклонение по тринитарни и христологически въпроси. През 270 или 271 година Павел Самосатски бил изгонен от Антиохия. Историята не ни дава повече сведения за него.
Учението на епископ Павел Самосатски за Бога е доразвито и доведено до крайност динамистично монархианство, което съдържа идеи, усвоени по-късно от арианите[44]. Той дал системна и научно-философска обработка на динамистичното монархианство[45]. Цялото му учение се свежда до въпросите за Логоса и за Иисус Христос и отношението между тях. В основата му лежи Аристотелевото понятие за Бога като самозатворена монада, която обладава в пълнота всички идеални качества. Като мисъл, мислеща себе си, тази Аристотелева монада е самосъзнателно битие. На богословски език Павел Самосатски казва това чрез израза eν πρόσωπον[46] – едно лице, една личност. Това „едно лице“ не може да се развие в множество. Вярно е, че в Свещеното Писание се говори за три лица (Отец, Син и Свети Дух), но това са само различни имена на едно и също Лице. Отец, Син и Дух Свети е един Бог (Θεόν πατέρα καί υιόν καί άγιον πνεΰμα ένα Θεόν)[47]. Като личност Бог винаги обладава разум и самосъзнание. Той има всякога Свой Логос, но не вън от Себе Си и не до Себе Си. Логосът не е ипостасен Син Божи; Той не съществува като самостоятелна субстанция, като вечно, отделно божествено лице, а е само свойство Божие, сила Божия, неипостасно Божие знание (μή εϊναε τόν υιόν τού Θεοϋ ενυπόστατον αλλά έν αυτώ τώ Θεώ – εν Θεώ επιστήμη ανυπόστατος)[48]. Бог Отец е Един; Син е в Него, както разумът е в човека (είς Θεός ο πατήρ καί υιός αυτου εν αυτώ ώς Λόγος εν αντρώπω)[49]. Бог като личност е немислим без Своя Логос, както човекът е немислим без своя ум. В този смисъл Логосът е единосъщен (ομοούσιος) с Отца, тоест Бог е едноличен, Той е само Отец[50]. Бог от вечност има в Себе Си Своя Логос, ражда Го, затова последният може да се нарича Син. Отричането на субстанциалното битие на Словото или Логоса следва у Павел Самосатски от неговото понятие за божествената Личност: отнеме ли се от Бога Неговият Логос, тоест Неговото самосъзнание, Той става безлично същество. Вечното битие на Логоса е вечно Божие самосъзнание. Ако у Бога липсваше Логос, то въобще не би съществувал Бог. След като Логосът е само свойство Божие (и като свойство е неотделимо от Бога), нямащо отделно битие, то е невъзможно и въплъщение в собствен смисъл на думата. Логосът не може да се изяви нито в някаква външна видима форма, нито във вид на човек (σοφία ουκ ήν δυνατόν εν σχήματι εϋρίσκεσθαι, ουδε εν Θέα ανδρός[51]). Да се въплъти Логосът, значи да се въплъти Сам Бог. Това е невъзможно. Поддържаното от Павел Самосатски Аристотелево понятие за Бога не допуска това. Божествената и човешката личности са рязко противоположни една на друга. Между тях е възможно само нравствено общение и единение. Следователно Логосът не се е въплътил в Иисус Христос; Иисус Христос е обикновен човек, роден от Мария в определено време (Μαρία έτεκεν άνθρωπον ημίν ίσον[52]); Той имал земен, а не небесен произход (Χριστός εντευθεν[53]); Отличавал се от другите хора само по това, че се намирал под постоянното въздействие на Бога. Това въздействие се осъществявало чрез божествения Логос, Който Го вдъхновявал свише (εν αυτώ ενέπνευσεν ανωθεν λόγος)[54]. Логосът действал и по-рано в пророците (η σοφία τοίς προφήταις)[55[,но в Христос действал в по-голяма степен като в храм Божи (μάλλον δέ εν Χριστώ ώς εν ναώ Θεού)[56]. Той обитавал в Него не със същността Си, а качествено (не ουσώδης, а κατά ποιότητα[57]). Особената връзка на Иисус Христос с Бога не е нещо изначално дадено, а е плод на личен подвиг от страна на Христос. В това именно се заключават нравствените заслуги на Христос. Ако Той като Бог би бил благ по същество, то Неговата благост не би имала нравствена ценност. Заслугата на Иисус Христос е в това, че Той, бидейки човек, не само останал без грях, но чрез борба и труд преодолял греха на прародителя (άγιος καί δίκαιος γεγενημένος ό Σωτήρ αγώνι καί πόνω τάς τού προπάτορος ημων κρατήσας αμαρτίας)[58].

Епископ Павел Самосатски (200-275) проповядва от катедрата
Павел Самосатски имал свои последователи, а един от тях бил и Лукиан. От 272 до 303 година Лукиан бил учител в основаната от него екзегетическа школа в Антиохия. Да се изяснят правилно догматическите му възгледи означава да се хвърли обилна светлина върху началната история на арианството, но това е извънредно трудно, защото липсват исторически данни. Лукиан не е оставил цялостна догматическа система, нямаме и преки свидетелства за неговото богословие. Трудно е да се каже доколко той е споделял възгледите на Павел Самосатски. Неоспоримо е, че ако отначало Лукиан е поддържал монархианството (на Павел), то по-късно е променил тези си възгледи[59]. В това ни убеждава фактът, че към края на своя живот той се примирил и влязъл в общение с Църквата, дори умрял мъченически за вярата. Учението на Лукиан за Бога, което е близко до това на Павел Самосатски, заема централно място в догматическата система на арианството и определя по-нататъшните ѝ изводи.
Лукиан бил под влиянието на Ориген. Подобно на него, той отдавал особено значение на Божиите свойства нероденост и безначалност, тоест самобитност. Лукиан, както Павел Самосатски, развива диалектически мислите на Ориген по метода на Аристотел. В учението си за Логоса той се различава от Павел Самосатски. В противовес на него признава лично битие на Логоса. Според Лукиан Логосът не е ομοούσιος с Отца, не е съвечен на Отца, не е и нероден (αγέννητος), а е сътворен по волята на Отца преди всички времена[60]. Лукиан поддържал Оригеновия субординационизъм като, подобно на Ориген, подчертавал силно божествената природа на Логоса. Не е сигурно дали той е учил за съгласие между волята на Логоса и тази на Отца. В Иисус Христос обаче той, както по-късно и Арий, отричал човешка душа. Учил, че възприелият човешка плът Логос е заменил душата[61].
_______________________________________________
*Публикувано в Догматическите формулировки на седемте вселенски събора, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2011, с. 28-36. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Главните източници за живота и дейността на Арий са:
а) запазени откъси от негови съчинения;
б) творения на св. Атанасий Велики;
в) съчинението на Епифаний Кипърски „Против ересите“ (68 и 69 гл.);
г) сведенията от църковните истории на Сократ, Созомен, Теодорит и Филосторгий.
[2]. Срв. Epiphanius. Adversus haereses, с. 69, n. 1; PG, t. 42, col. 201. – Camelot, P. Areios. – In: Lexikon für Theologie und Kirche, Bd. I, Freiburg 1957, S. 829.
[3]. Срв. Epiphanius. Adv. haer., 69, 6; PG, t. 67, col. 212.
[4]. Срв. Sozomenus. Hist, eccl., 1, 15; PG, t. 67, col. 116.
[5]. Според Филосторгий (арианин) Арий получил повече гласове, но се отказал в полза на съпрезвитера си Александър (вж. Hist, eccl., 1, 3; PG, t. 65, col. 461). Това съобщение едва ли е приемливо. Сам Арий намразил Александър след избора му и постоянно „търсел предлози за крамола и борба“ (вж. Theodoretus. Hist, eccl., 1, 2; PG, t. 82, col. 888).
[6]. Ibidem.
[7]. Срв. Epiphanius. Adv. haer., 69, 3; PG, t. 42, col. 203.
[8]. Поснов, Mихаил. История на християнската църква, София 1993, с. 150. – Спасскiй, А. История…, с. 137.
[9]. Срв. Поснов, Михаил. История на християнската църква, с. 169 сл.
[10]. За смъртта на Арий вж. по-подробно у: S. Athanasius. Epistola ad Serapionem Thmuitanum episcopum; PG, t. 26, col. 529-676. – Socrates. Hist, eccl., 1, 38; PG, t. 67, col. 176 sq. – Sozomenus. Hist, eccl., 2, 30; PG, t. 67, col. 1020 sq. – Epiphanius. Adv. haer., 66, 7; PG, t. 42, col. 193 sq.
[11]. Срв. Флоровски, Гeорги. Източните отци от IV-ти век, с. 22 – Робертсон. С. Исторiя христiянской церкви, с VI англ. издания А. П. Лопухина, т. I, Спб. 1890, с. 184.
[12]. S. Athanasius. De synodis…, 22; PG, t. 26, col. 720.
[13]. Epiphanius. Adv. haer., 69, 6; PG, t. 42, col. 212. – Theodoretus. Hist, eccl., 1, 5; PG, t. 82, col. 913.
[14]. Theodoretus. Hist, eccl., 1, 3; PG, t. 82, col. 889.
[15]. Epiphanius. Adv. haer., 69, 7; PG, t. 42, col. 213.
[16]. Срв. Harnack, Adolf. Lucian der Martyrer. – In: Realencyklopadie für protestantische Theologie und Kirche, Bd. XI, S. 654.
[17]. Eusebius. Hist, eccl., 9, 6; PG, t. 20, col. 808 sq.
[18]. Срв. Спасскiй. А. История…, c. 154.
[19]. Град в Месопотамия на река Ефрат.
[20]. Основаната от Вардесан Едеска школа била откъсната поради своето географско положение от общото развитие на богословската мисъл. Запазила за продължително време внедреното от основателя ѝ свободно отношение към вярата. През III-ти век Едеската и Александрийската школа се ползвали с голяма известност.
[21]. Срв. Theodoretus. Hist, eccl., 1, 3; PG, t. 82, col. 889.
[22]. „Лукиан – по думите на R. Seeberg – бил заплетен в споровете около богословието на Павел Самосатски“ (вж. Seeberg, R. Lehrbuch…, S. 20 f.).
[23]. Срв. Theodoretus. Hist, eccl., 1, 3; PG, t. 82, col. 889.
[24]. Тази реч не е запазена до наше време.
[25]. Срв. Eusebius. Hist, eccl., 9, 9; PG, t. 20, col. 828.
[26]. Срв. Harnack, Adolf. Lucian der Martyrer…, S. 656.
[27]. Срв. Творенiя Iоанна Златоустаго, С. Петербург 1912, изд. третье, т. II, кн. II, с. 572-578.
[28]. Срв. Hieronymus. De viris illustribus, c. 77; PL, t. 23, col. 724.
[29]. Източните епископи на събора в Антиохия (340-та година) издали кратко изповедание (символ) на вярата. Те твърдели, че този символ е дело на Лукиан (вж. Sozomenus. Hist, eccl., 1, 5; PG, t. 67, col. 869).
[30]. В писмото си до епископ Александър Солунски той ги нарича οί εξ ούκ οντων тоест такива, които учат, че Син е сътворен от нищо (срв. Theodoretus, Hist, eccl., 1, 3; PG, t. 82, col. 889).
[31]. Срв. Epiphanius. Adv. haer., 65, 2; PG, t. 42, col. 13.
[32]. Срв. Спасскiй, А. История…, c. 157.
[33]. Пак там.
[34]. Срв. Eusebius. Hist. eccl., 7, 30; PG, t. 20, col. 709.
[35]. Срв. Гусев, Д. Ересь антитринитарiев третьяго века, Казань 1872, с. 126.
[36]. Eusebius. Hist. eccl., 7, 30; PG, t. 20, col. 709.
[37]. Пак там.
[38]. Това не било нещо странно в древната Църква. И според Ориген не е било необходимо да се отправят молитви към Иисус Христос. Същото поддържал и Евсевий Кесарийски (вж. Спасскiй, А. История…, с. 159, заб. 1).
[39]. Срв. Eusebius. Hist. eccl., 7, 30; PG, t. 20, col. 709.
[40]. Срв. Hefele, C. Conciliengeschichte, Bd. I, S. 135 ff.
[41]. Срв. Снегаров, Ив. Кратка история…, с. 113.
[42]. Малхион – по думите на Евсевий Кесарийски – бил мъж най-учен (ανήρ τα τε αλλα λόγιος), началник на софистическо училище в Антиохия (Hist, eccl., 7, 29; PG, t. 20, col. 708).
[43]. Eusebius. Hist. eccl., 7, 30; PG, t. 20, col. 716. Артем е еретикът Артемон, един от предшествениците на Павел Самосатски (вж. Eusebius. Hist. eccl., 5, 28; PG, t. 20, col. 512).
[44]. Вж. по-подробно за монархианството у Гусев, Д. Ересь…, с. 78 сл. сл. – Спасскiй, А. История…, с. 30 сл. сл. – Болотов, В. Лекцiи по исторiи древней церкви, т. II, С. Петербург 1910, с. 305 сл. сл. – Harnack, Adolf. Monarchianismus. – In: Realencyclopedie…, Bd. XIII, S. 303 ff.
[45]. Главни източници за учението на Павел Самосатски са: Eusebius, Hist, eccl., 7, 27-29; PG, t. 20, col. 705-709. – Epiphanius. Adv. haer., 65; PG, t. 42, col. 13 sq.
[46]. Някои гръцки изрази вземам от Спасскiй, А. История…, с. 163 сл. сл. и Harnack, Adolf. Monarchianismus – In: Realencyclopedie…, Bd. XIII, S. 318 ff.
[47]. Срв. Epiphanius, Adv. haer., 65, 1; PG, t. 42, col. 13.
[48]. Пак там.
[49]. Пак там.
[50]. Павел Самосатски смесвал термините ουσία и υπόστασις. Под ουσία той не разбирал същност, а лична отлика. Понеже според него Логосът не е различна от Отца ипостас, а свойство Божие, безлична сила, той го наричал единосъщен (ομοΰσιος) с Отца, тоест признава едноличен Бог. Ето защо този термин бил отхвърлен от отците на Антиохийския събор, а по-късно – в борбата срещу Арий – приет, но в него се влагало вече друго съдържание.
[51]. Routh, Reliquiae Sacrae, II, р. 475. – Цит. по Спасскiй, А. История…, с. 163.
[52]. Routh, Rel. Sacrae, II, р. 475. Цит. по Спасскiй, А. История…, с. 164.
[53]. Пак там.
[54]. Пак там.
[55]. Routh, Rel. Sacrae, II, fragm. 1. – Цит. по Гусев, Д. Ересь…, с. 136.
[56]. Пак там, с. 137.
[57]. Routh, Rel. Sacrae, II, р. 484. – Цит. по Спасскiй, А. История…, с. 164.
[58]. Пак там, с. 165.
[59]. Срв. Seeberg, R. Lehrbuch…, S. 21. – Робертсон приема, че Лукиан е взел страната на Павел Самосатски не затова, че споделял възгледите му, а от съчувствие към неговия характер (вж. Исторiя…, с. 184).
[60]. Срв. Карсавин, Л. П. Святые Отцы и Учители церкви, раскрытie православiя въ их творенiях, Ymca press, Paris, с. 124.
[61]. Срв. Epiphanius. Ancoratus, 33; PG, t. 43, col. 78.
Изображения: авторът Тотю Коев (1928-2006), неговата книга Догматическите формулировки на седемте вселенски събора и епископ Павел Самосатски (200-275). Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9I6