Възникване на арианството*

(виж по същата тема Съдържание 5, публикация № 1012 – Учението на Арий)

Тотю Коев

Преди да се говори за арианската ерес трябва да се каже нещо за този, чието име тя носи – александрийският презвитер Арий, а след това и за неговите предшественици и същински основоположници на ерес­та – презвитер Лукиан и епископ Павел Самосатски.

Сведенията за първите години от живота на Арий са твърде оскъд­ни[1]. Роден е в Либия около 260 година[2], а богословското си образование получил в школата на мъченик Лукиан в Антиохия[3]. Взел дейно учас­тие в спора между Петър I Александрийски и Мелитий Ликополски по въпроса за приемане на отпадналите от Църквата. Отначало Арий поддържал епископ Мелитий, но скоро преминал на страната на епис­коп Петър, който го ръкоположил за дякон. Понеже не одобрявал строгите мерки на епископ Петър към мелитианите, бил отлъчен от цър­ковно общение. След мъченическата смърт на епископ Петър (311-та година) Арий се примирил с Александрийската църква. Ръкоположен бил от новия епископ Ахил за презвитер[4]. След смъртта на епископ Ахил бил кандидат за александрийски епископ, но избора спечелил Александър (313-328)[5]. Епископ Александър възложил на Арий да тълкува Свещеното Писа­ние пред своите енориаши. По това време александрийските презви­тери разполагали с голяма свобода на действие, те могли да органи­зират енорийския живот по свои виждания и преценки, без да се до­питват до епархийския си епископ[6].

Със своето красноречие, дълбоки мисли и строг живот Арий прив­личал много слушатели. Между енориашите си се ползвал с голям ав­торитет. Дори те се наричали по негово име ариани.

Арий бил висок, слаб, съсредоточен, със сериозен поглед. Бил на­четен диалектик, не му липсвали хитрост и честолюбие. Правел впе­чатление на аскет, обличал се просто. Бил остроумен събеседник и красноречив проповедник, кумир особено за жените – дякониси и дев­ственици. На слушателите си действал „със сладки думи, ласкателст­ва и убеждения[7]“. Историята не би запазила за него нищо лошо, ако сам той, вече в зряла възраст, не беше станал виновник за спора, „който завинаги превърнал името му в синоним на най-ужасното от­стъпление и проклятие“[8].

На Първия вселенски събор през 325 година Арий бил осъден. Той и два­мата му стари съмишленици Секунд Птолемаидски и Теон Мармарикски не подписали изработеното от събора вероопределение, заради ко­ето и били изпратени на заточение[9].

Не след продължително време под давление на двореца, Арий бил освободен от заточение и дори получил достъп до императорския двор. Свиканият през 335 година в Тир (Финикия) събор под председателството на Евсевий Кесарийски приел Арий и съмишлениците му в църковно об­щение. Когато Арий, придружен от своите привърженици, се отправил към един от храмовете в Константинопол, за да влезе в него, по пътя внезапно починал (336-та година)[10].

Арий не е основоположник на ново еретическо учение. Той съв­сем случайно дал име на зародилото се в Антиохия през средата на III-ти век учение, което води началото си от мъченик Лукиан, дори още по-рано – от епископ Павел Самосатски[11]. Арий бил един от члено­вете на образувалия се в началото на IV-ти век кръжец от последователи на Лукиан. При спора с епископ Александър той станал само изразител на новото учение и с това навеки свързал името си с него. Никога оба­че той не е бил водач на арианството, макар че последното влязло в историята с неговото име. Той само започнал борбата, която про­дължила няколко десетилетия. Само двадесет години след началото ѝ него­вите най-верни съмишленици заявили: „Ние никога не сме били пос­ледователи на Арий, защото как, бидейки епископи, ще следваме презвитер[12]“?

Вече отбелязах, че началото на арианството трябва да търсим не в Александрия, а в Антиохия, в школата на мъченик Лукиан и него­вия предшественик Павел Самосатски. В това ни уверяват следните исторически факти:

а)отлъченият от църковно общение Арий писал писмо до Евсевий Никомидийски, като дирил у него подкрепа. В пис­мото си нарекъл епископ Евсевий „сълукианист[13]“. С това искал да подчер­тае, че и двамата имат еднакви възгледи, тоест, че са последователи на Лукиан;

б)епископ Александър Александрийски в писмото си до епископ Алек­сандър Солунски признал, че Ариевото учение не е ново: „Своята закваска то получило от нечестието на Лукиан, последователя на Па­вел Самосатски“[14];

Авторът Тотю Коев (1928-2006)

в)Епифаний Кипърски, който добре познавал съвременните му еретически учения, нарича Лукиан „учител на арианите“, а самите ариани – „лукианисти“. „Всички те са от едно гибел­но общество[15]“, тоест обществото на Лукиановите ученици. Немският църковен историк Adolf Harnack нарича Лукиан „Арий преди Арий.“ Определението на Епифаний Кипърски, че Лукиан е „учител на арианите“ и това на Harnack, че той е „Арий преди Арий“ показват ясно, че началото на арианството трябва да търсим при Лукиан. На свой ред той пък заимства идеи от Павел Самосатски, които развива и обогатява.

Времето, през което е живял Лукиан, се отнася към едно от най-тъмните в историята на Църквата. Особеното положение, което той за­емал, благоприятствало да се запазят макар и откъслечни сведения за него[16]. Те характеризират Лукиан като човек учен и с високи нравстве­ни качества. Евсевий Кесарийски го нарича „мъж във всичко най-прек­расен, отличаващ се с въздържан живот и знания на богословските на­уки[17]“. По някои въпроси Лукиан не споделял напълно църковното уче­ние. Така например, в учението си за Бога той следвал Павел Самосат­ски, който бил осъден и отлъчен от Църквата. Мъченическата смърт на Лукиан за вярата обаче заличила тази страна от неговия живот. Цър­ковните писатели от IV-ти век, когато трябвало да споменат нещо за него, като че ли неволно премълчавали подробностите от живота му, за да не хвърлят сянка върху неговата памет[18].

Лукиан е роден в сирийския град Самосата[19]. Произлизал от знатен род, но рано останал без родители. Богословското си образование по­лучил в съседния град Едеса в школата на гностика Вардесан[20]. Учил се под ръководството на някой си Макарий, който бил известен като добър познавач на Свещеното Писание. Дали се е учил и в Кесария е твър­де съмнително. Около 260 година се преселил в Антиохия, където основал екзегетическа школа. Станал последовател[21] на тогавашния антиохийски епископ Павел Самосатски[22] и бил ръкоположен в презвитерски сан. Когато Павел Самосатски бил осъден и низвергнат от събора през 268 година, Лукиан скъсал общение с новия епископ Домн. Не бил в църковно общение и през времето на следващите двама епископи Тимей и Кирил[23]. До 303 година Лукиан бил ръководител на Антиохийската екзегетическа школа и с усърдие изучавал Свещеното Писание. Имал голям брой ученици и после­дователи, между които и Арий. Когато през 311 година император Максимин (311-313) започнал гонение срещу християните, Лукиан бил в Никомидия. Императорът го извикал на съд. В присъствието на владетеля Лу­киан произнесъл бляскава реч в защита на християнството[24]. Хвърлен бил в тъмница, където умрял мъченически през 312 година[25]. По-късно в Ан­тиохия някои християни почитали паметта му на 7 януари като ден на неговата смърт[26]. На същата дата през 377 година св. Иоан Златоуст произ­несъл похвална беседа за мъченик Лукиан[27].

Лукиан не е оставил богато литературно творчество: той е ревизи­рал превода на LXX-те; запазени са и откъси от негови писма. В тях няма материал, от който да се съди за догматическите му възгледи. През IV-ти век с неговото име била свързана така наречената libellus de fide (книжка за вярата)[28], която е символ или кратко изложение на вярата[29].

Епископ Александър Александрийски смятал Арий и последователите му за приемници на Павел Самосатски и на Лукиан, поради учението им за произхода на Сина Божи от нищо[30]. Необходимо е следователно да се разкрие първо учението на Павел Самосатски, а после и на Лукиан, за да се разбере доколко и какво е влиянието на първия върху втория, а оттук и влиянието им върху Арий.

Павел Самосатски, както и Лукиан, е роден в сирийския град Самосата. Годината на раждането му не е известна, знае се, че е бил син на бедни родители, от които не получил никакво наследство[31]. Отлича­вал се с големи умствени способности. Твърде рано напуснал родния си град и се преселил в тогавашния културен център Антиохия (в Сирия), където вероятно е получил и светското си образование. Бил учител, ритор и софист и скоро спечелил силно влияние сред обществото. След смъртта на Антиохийския епископ Димитриан (260-та или 262-ра година) Павел бил единодушно избран за негов приемник. Новият сан му открил ши­роки перспективи, защото като епископ на една от най-изтъкнатите ка­тедри той имал влияние не само сред своето паство, но и между хрис­тияни в други епархии. Ползвал се с голям авторитет и пред светската власт. Бил едновременно и християнски епископ, и палмирски дуцена- рий[32], което означава, че той се ползвал с административни права на управител на Палмирската област. Покровителстван бил от Палмирската царица Зиновия (262-272). Той искал с един замах да унищожи ряз­ката граница, която отделяла християните от езичниците, както и да до­каже, че християнството и елинската култура са равноценни. Поради това не е странен фактът, че Павел Самосатски се ползвал с благово­лението на царица Зиновия, която била враждебно настроена към хрис­тиянството. Павел с право можел да бъде наречен „радикален рефор­матор на християнството[33]“.

Животът му като епископ е твърде интересен и странен за христи­янското съзнание. Отците на Антиохийския събор (около 267-ма година) в изп­ратеното от тях послание до Дионисий Римски и Максим Александ­рийски, описват живота и дейността на Павел Самосатски в най-черни форми[34]. Те говорят:

1) за неговата горделивост и високомерие;

2) за користолюбието и жаждата му за пари, и

3) за безнравствения му жи­вот[35].

Тотю Коев, Догматическите формулировки на седемте вселенски събора

Обичал повече светската, отколкото духовната власт, обличал се разкошно; бил придружаван от голяма свита; излизал на площадите и там гръмогласно четял правителствени разпореждания. Имал неприс­тойно държание и в храма. Построил си катедра и висок престол. Слу­жел си с методи, присъщи на площадните оратори и актьори: „Удрял се с ръце по бедрата и тропал с ръце по катедрата[36]“. Изисквал от слу­шателите си да изразяват своето одобрение чрез външни знаци; „хулел и порицавал тези, които не го хвалели, които не махали с кърпи, както на зрелищата…, а слушали благо прилично и скромно, както подоба­ва да се слуша в Божия храм[37]“. Величаел себе си, а за покойните цър­ковни отци и учители се произнасял „твърде дръзко“. Дързостта и ви­сокомерието му стигнали дотам, че забранил песнопенията прославя­щи Иисус Христос[38], като се мотивирал с това, че те били от по-късен произход. Вместо това, наредил през време на Пасхалното богослуже­ние хор от жени да пеят псалми в негова чест. Някои от привържени­ците му твърдели, че той е ангел, слязъл от небето[39]. Говорел за Иисус Христос със снизходително пренебрежение. Чрез живота си служел за съблазън. Не само че държал при себе си млади жени, но позволявал същото и на своите презвитери и дякони.

Не е известно откога Павел Самосатски е започнал да разпростра­нява догматическото си учение. Вероятно това е станало наскоро след като заел епископската катедра, защото тогава имал по-добри условия. Вестта за неговите еретически възгледи скоро се разпространила на Изток. Между 264 и 269 година в Антиохия били свикани три събора про­тив Павел Самосатски[40]. Но нито на първия (264-та година), нито на втория събор, чиято година е неизвестна, могли да го осъдят. Силната диалек­тика, която той владеел, му позволявала да се оправдае и да отхвърли обвиненията, отправени срещу него. От друга страна, липсата на точ­но установена богословска терминология пречела да се изяснят пра­вилно спорните въпроси. На третия събор, свикан в края на 268 година[41],бил поканен прочутият ритор Малхион, презвитер в Антиохия[42]. При спора с Павел Самосатски Малхион, с помощта на скорописците, ко­ито записвали всички думи, оборил неговите твърдения. Съборът отс­транил Павел от епископската катедра, осъдил го и го отлъчил от Цър­квата, защото „той отстъпил от правилата на вярата и преминал към нечистото и лъжливо учение“, „гордеел се с нечестивата ерес на Артем“[43]. В случая „отстъпване от правилата на вярата“ значи съществе­но отклонение по тринитарни и христологически въпроси. През 270 или 271 година Павел Самосатски бил изгонен от Антиохия. Историята не ни дава повече сведения за него.

Учението на епископ Павел Самосатски за Бога е доразвито и доведено до крайност динамистично монархианство, което съдържа идеи, усвое­ни по-късно от арианите[44]. Той дал системна и научно-философска об­работка на динамистичното монархианство[45]. Цялото му учение се свежда до въпросите за Логоса и за Иисус Христос и отношението меж­ду тях. В основата му лежи Аристотелевото понятие за Бога като самозатворена монада, която обладава в пълнота всички идеални качества. Като мисъл, мислеща себе си, тази Аристотелева монада е самосъзнателно битие. На богословски език Павел Самосатски казва това чрез израза eν πρόσωπον[46] – едно лице, една личност. Това „едно лице“ не може да се развие в множество. Вярно е, че в Свещеното Писание се гово­ри за три лица (Отец, Син и Свети Дух), но това са само различни име­на на едно и също Лице. Отец, Син и Дух Свети е един Бог (Θεόν πατέρα καί υιόν καί άγιον πνεΰμα ένα Θεόν)[47]. Като личност Бог винаги об­ладава разум и самосъзнание. Той има всякога Свой Логос, но не вън от Себе Си и не до Себе Си. Логосът не е ипостасен Син Божи; Той не съществува като самостоятелна субстанция, като вечно, отделно бо­жествено лице, а е само свойство Божие, сила Божия, неипостасно Бо­жие знание (μή εϊναε τόν υιόν τού Θεοϋ ενυπόστατον αλλά έν αυτώ τώ Θεώ – εν Θεώ επιστήμη ανυπόστατος)[48]. Бог Отец е Един; Син е в Него, както разумът е в човека (είς Θεός ο πατήρ καί υιός αυτου εν αυτώ ώς Λόγος εν αντρώπω)[49]. Бог като личност е немислим без Своя Логос, както чове­кът е немислим без своя ум. В този смисъл Логосът е единосъщен (ομοούσιος) с Отца, тоест Бог е едноличен, Той е само Отец[50]. Бог от вечност има в Себе Си Своя Логос, ражда Го, затова последният може да се нарича Син. Отричането на субстанциалното битие на Словото или Логоса следва у Павел Самосатски от неговото понятие за божес­твената Личност: отнеме ли се от Бога Неговият Логос, тоест Неговото самосъзнание, Той става безлично същество. Вечното битие на Логоса е вечно Божие самосъзнание. Ако у Бога липсваше Логос, то въобще не би съществувал Бог. След като Логосът е само свойство Божие (и като свойство е неотделимо от Бога), нямащо отделно битие, то е не­възможно и въплъщение в собствен смисъл на думата. Логосът не може да се изяви нито в някаква външна видима форма, нито във вид на човек (σοφία ουκ ήν δυνατόν εν σχήματι εϋρίσκεσθαι, ουδε εν Θέα ανδρός[51]). Да се въплъти Логосът, значи да се въплъти Сам Бог. Това е невъзможно. Поддържаното от Павел Самосатски Аристотелево по­нятие за Бога не допуска това. Божествената и човешката личности са рязко противоположни една на друга. Между тях е възможно само нравствено общение и единение. Следователно Логосът не се е въплъ­тил в Иисус Христос; Иисус Христос е обикновен човек, роден от Ма­рия в определено време (Μαρία έτεκεν άνθρωπον ημίν ίσον[52]); Той имал земен, а не небесен произход (Χριστός εντευθεν[53]); Отличавал се от дру­гите хора само по това, че се намирал под постоянното въздействие на Бога. Това въздействие се осъществявало чрез божествения Логос, Кой­то Го вдъхновявал свише (εν αυτώ ενέπνευσεν ανωθεν λόγος)[54]. Логосът действал и по-рано в пророците (η σοφία τοίς προφήταις)[55[,но в Хрис­тос действал в по-голяма степен като в храм Божи (μάλλον δέ εν Χριστώ ώς εν ναώ Θεού)[56]. Той обитавал в Него не със същността Си, а качест­вено (не ουσώδης, а κατά ποιότητα[57]). Особената връзка на Иисус Хрис­тос с Бога не е нещо изначално дадено, а е плод на личен подвиг от страна на Христос. В това именно се заключават нравствените заслуги на Христос. Ако Той като Бог би бил благ по същество, то Неговата благост не би имала нравствена ценност. Заслугата на Иисус Христос е в това, че Той, бидейки човек, не само останал без грях, но чрез борба и труд преодолял греха на прародителя (άγιος καί δίκαιος γεγενημένος ό Σωτήρ αγώνι καί πόνω τάς τού προπάτορος ημων κρατήσας αμαρτίας)[58].

Епископ Павел Самосатски (200-275) проповядва от катедрата

Павел Самосатски имал свои последователи, а един от тях бил и Лукиан. От 272 до 303 година Лукиан бил учител в основаната от него екзегетическа школа в Антиохия. Да се изяснят правилно догматическите му въз­гледи означава да се хвърли обилна светлина върху началната история на арианството, но това е извънредно трудно, защото липсват исторически данни. Лукиан не е оставил цялостна догматическа система, нямаме и преки свидетелства за неговото богословие. Трудно е да се каже доколко той е споделял възгледите на Павел Самосатски. Неоспоримо е, че ако отначало Лукиан е поддържал монархианството (на Павел), то по-късно е променил тези си възгледи[59]. В това ни убеждава фактът, че към края на своя живот той се примирил и влязъл в общение с Църквата, дори ум­рял мъченически за вярата. Учението на Лукиан за Бога, което е близко до това на Павел Самосатски, заема централно място в догматическата система на арианството и определя по-нататъшните ѝ изводи.

Лукиан бил под влиянието на Ориген. Подобно на него, той отда­вал особено значение на Божиите свойства нероденост и безначалност, тоест самобитност. Лукиан, както Павел Самосатски, развива диалектически мислите на Ориген по метода на Аристотел. В учението си за Ло­госа той се различава от Павел Самосатски. В противовес на него приз­нава лично битие на Логоса. Според Лукиан Логосът не е ομοούσιος с Отца, не е съвечен на Отца, не е и нероден (αγέννητος), а е сътворен по волята на Отца преди всички времена[60]. Лукиан поддържал Оригеновия субординационизъм като, подобно на Ориген, подчертавал силно божествената природа на Логоса. Не е сигурно дали той е учил за съг­ласие между волята на Логоса и тази на Отца. В Иисус Христос обаче той, както по-късно и Арий, отричал човешка душа. Учил, че възприе­лият човешка плът Логос е заменил душата[61].

_______________________________________________

*Публикувано в Догматическите формулировки на седемте вселенски събора, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2011, с. 28-36. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24,  ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Главните източници за живота и дейността на Арий са:

а) запазени откъси от не­гови съчинения;

б) творения на св. Атанасий Велики;

в) съчинението на Епифаний Ки­пърски „Против ересите“ (68 и 69 гл.);

г) сведенията от църковните истории на Сократ, Созомен, Теодорит и Филосторгий.

[2]. Срв. Epiphanius. Adversus haereses, с. 69, n. 1; PG, t. 42, col. 201. – Camelot, P. Areios. – In: Lexikon für Theologie und Kirche, Bd. I, Freiburg 1957, S. 829.

[3]. Срв. Epiphanius. Adv. haer., 69, 6; PG, t. 67, col. 212.

[4]. Срв. Sozomenus. Hist, eccl., 1, 15; PG, t. 67, col. 116.

[5]. Според Филосторгий (арианин) Арий получил повече гласове, но се отказал в пол­за на съпрезвитера си Александър (вж. Hist, eccl., 1, 3; PG, t. 65, col. 461). Това съобще­ние едва ли е приемливо. Сам Арий намразил Александър след избора му и постоянно „търсел предлози за крамола и борба“ (вж. Theodoretus. Hist, eccl., 1, 2; PG, t. 82, col. 888).

[6]. Ibidem.

[7]. Срв. Epiphanius. Adv. haer., 69, 3; PG, t. 42, col. 203.

[8]. Поснов, Mихаил. История на християнската църква, София 1993, с. 150. – Спасскiй, А. История…, с. 137.

[9]. Срв. Поснов, Михаил. История на християнската църква, с. 169 сл.

[10]. За смъртта на Арий вж. по-подробно у: S. Athanasius. Epistola ad Serapionem Thmuitanum episcopum; PG, t. 26, col. 529-676. – Socrates. Hist, eccl., 1, 38; PG, t. 67, col. 176 sq. – Sozomenus. Hist, eccl., 2, 30; PG, t. 67, col. 1020 sq. – Epiphanius. Adv. haer., 66, 7; PG, t. 42, col. 193 sq.

[11]. Срв. Флоровски, Гeорги. Източните отци от IV-ти век, с. 22 – Робертсон. С. Исторiя христiянской церкви, с VI англ. издания А. П. Лопухина, т. I, Спб. 1890, с. 184.

[12]. S. Athanasius. De synodis…, 22; PG, t. 26, col. 720.

[13]. Epiphanius. Adv. haer., 69, 6; PG, t. 42, col. 212. – Theodoretus. Hist, eccl., 1, 5; PG, t. 82, col. 913.

[14]. Theodoretus. Hist, eccl., 1, 3; PG, t. 82, col. 889.

[15]. Epiphanius. Adv. haer., 69, 7; PG, t. 42, col. 213.

[16]. Срв. Harnack, Adolf. Lucian der Martyrer. – In: Realencyklopadie für protestantische Theologie und Kirche, Bd. XI, S. 654.

[17]. Eusebius. Hist, eccl., 9, 6; PG, t. 20, col. 808 sq.

[18]. Срв. Спасскiй. А. История…, c. 154.

[19]. Град в Месопотамия на река Ефрат.

[20]. Основаната от Вардесан Едеска школа била откъсната поради своето географс­ко положение от общото развитие на богословската мисъл. Запазила за продължително време внедреното от основателя ѝ свободно отношение към вярата. През III-ти век Едеската и Александрийската школа се ползвали с голяма известност.

[21]. Срв. Theodoretus. Hist, eccl., 1, 3; PG, t. 82, col. 889.

[22]. „Лукиан – по думите на R. Seeberg – бил заплетен в споровете около богослови­ето на Павел Самосатски“ (вж. Seeberg, R. Lehrbuch…, S. 20 f.).

[23]. Срв. Theodoretus. Hist, eccl., 1, 3; PG, t. 82, col. 889.

[24]. Тази реч не е запазена до наше време.

[25]. Срв. Eusebius. Hist, eccl., 9, 9; PG, t. 20, col. 828.

[26]. Срв. Harnack, Adolf. Lucian der Martyrer…, S. 656.

[27]. Срв. Творенiя Iоанна Златоустаго, С. Петербург 1912, изд. третье, т. II, кн. II, с. 572-578.

[28]. Срв. Hieronymus. De viris illustribus, c. 77; PL, t. 23, col. 724.

[29]. Източните епископи на събора в Антиохия (340-та година) издали кратко изповедание (символ) на вярата. Те твърдели, че този символ е дело на Лукиан (вж. Sozomenus. Hist, eccl., 1, 5; PG, t. 67, col. 869).

[30]. В писмото си до епископ Александър Солунски той ги нарича οί εξ ούκ οντων тоест та­кива, които учат, че Син е сътворен от нищо (срв. Theodoretus, Hist, eccl., 1, 3; PG, t. 82, col. 889).

[31]. Срв. Epiphanius. Adv. haer., 65, 2; PG, t. 42, col. 13.

[32]. Срв. Спасскiй, А. История…, c. 157.

[33]. Пак там.

[34]. Срв. Eusebius. Hist. eccl., 7, 30; PG, t. 20, col. 709.

[35]. Срв. Гусев, Д. Ересь антитринитарiев третьяго века, Казань 1872, с. 126.

[36]. Eusebius. Hist. eccl., 7, 30; PG, t. 20, col. 709.

[37]. Пак там.

[38]. Това не било нещо странно в древната Църква. И според Ориген не е било не­обходимо да се отправят молитви към Иисус Христос. Същото поддържал и Евсевий Кесарийски (вж. Спасскiй, А. История…, с. 159, заб. 1).

[39]. Срв. Eusebius. Hist. eccl., 7, 30; PG, t. 20, col. 709.

[40]. Срв. Hefele, C. Conciliengeschichte, Bd. I, S. 135 ff.

[41]. Срв. Снегаров, Ив. Кратка история…, с. 113.

[42]. Малхион – по думите на Евсевий Кесарийски – бил мъж най-учен (ανήρ τα τε αλλα λόγιος), началник на софистическо училище в Антиохия (Hist, eccl., 7, 29; PG, t. 20, col. 708).

[43]. Eusebius. Hist. eccl., 7, 30; PG, t. 20, col. 716. Артем е еретикът Артемон, един от пред­шествениците на Павел Самосатски (вж. Eusebius. Hist. eccl., 5, 28; PG, t. 20, col. 512).

[44]. Вж. по-подробно за монархианството у Гусев, Д. Ересь…, с. 78 сл. сл. – Спасскiй, А. История…, с. 30 сл. сл. – Болотов, В. Лекцiи по исторiи древней церкви, т. II, С. Петербург 1910, с. 305 сл. сл. – Harnack, Adolf. Monarchianismus. – In: Realencyclopedie…, Bd. XIII, S. 303 ff.

[45]. Главни източници за учението на Павел Самосатски са: Eusebius, Hist, eccl., 7, 27-29; PG, t. 20, col. 705-709. – Epiphanius. Adv. haer., 65; PG, t. 42, col. 13 sq.

[46]. Някои гръцки изрази вземам от Спасскiй, А. История…, с. 163 сл. сл. и Harnack, Adolf. Monarchianismus – In: Realencyclopedie…, Bd. XIII, S. 318 ff.

[47]. Срв. Epiphanius, Adv. haer., 65, 1; PG, t. 42, col. 13.

[48]. Пак там.

[49]. Пак там.

[50]. Павел Самосатски смесвал термините ουσία и υπόστασις. Под ουσία той не раз­бирал същност, а лична отлика. Понеже според него Логосът не е различна от Отца ипостас, а свойство Божие, безлична сила, той го наричал единосъщен (ομοΰσιος) с Отца, тоест признава едноличен Бог. Ето защо този термин бил отхвърлен от отците на Антиохийския събор, а по-късно – в борбата срещу Арий – приет, но в него се влагало вече друго съдържание.

[51]. Routh, Reliquiae Sacrae, II, р. 475. – Цит. по Спасскiй, А. История…, с. 163.

[52]. Routh, Rel. Sacrae, II, р. 475. Цит. по Спасскiй, А. История…, с. 164.

[53]. Пак там.

[54]. Пак там.

[55]. Routh, Rel. Sacrae, II, fragm. 1. – Цит. по Гусев, Д. Ересь…, с. 136.

[56]. Пак там, с. 137.

[57]. Routh, Rel. Sacrae, II, р. 484. – Цит. по Спасскiй, А. История…, с. 164.

[58]. Пак там, с. 165.

[59]. Срв. Seeberg, R. Lehrbuch…, S. 21. – Робертсон приема, че Лукиан е взел страна­та на Павел Самосатски не затова, че споделял възгледите му, а от съчувствие към не­говия характер (вж. Исторiя…, с. 184).

[60]. Срв. Карсавин, Л. П. Святые Отцы и Учители церкви, раскрытie православiя въ их творенiях, Ymca press, Paris, с. 124.

[61]. Срв. Epiphanius. Ancoratus, 33; PG, t. 43, col. 78.

Изображения: авторът Тотю Коев (1928-2006), неговата книга Догматическите формулировки на седемте вселенски събора и епископ Павел Самосатски (200-275). Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9I6

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s