Досието ми в бившата Държавна сигурност – продължение и край*

(Уведомяваме читателите, че в текста по-долу ще срещнат думи като „Духовна академия“ и „Академията“. Следва да се разбира Богословският факултет при Софийския университет, който от 1923 г. до 1951 г. се нарича по този начин, а от 1951 г. до 1991 г. е Духовна академия при Българската правослравна църква. От 1991 г. е отново в състава на Софийския университет с името „Богословски факултет“)

Иван Денев

Изхождайки от факта, че, по възстановителните работи в Челопеченския манастир, Балачев и Маджуров използвали безплатния труд на студенти и без разрешение ги откъсвали от учебния процес, Йордан Гюдуров предлага:

„1. Чрез Комитета по вероизповеданията да се уведоми Светия Синод на БПЦ за налагане на санкции.

2. Да продължи разработката на Групово дело за оперативна разработка „Паяци” за пълното изясняване и документиране на дейността им, с оглед провеждане на оперативни комбинации за разлагане на групата, профилактиране или подвеждане под съдебна отговорност”.

Види се, Държавна сигурност тук е в настъпление срещу Групово дело за оперативна разработка „Паяци”. Операцията придобива все повече политическа окраска. Препоръката е, ако е необходимо да се направи „консултация с Главно следствено управление[26]”.

Не закъснява изпълнението на точка 1 от предложението на Йордан Гюдуров. Комитетът по вероизповеданията изпраща анонимно писмо (без изходящ № и печат) до Светия Синод за извършваните ремонти от Анатолий Балачев и Николай Маджуров в Челопеченския манастир, които „използвали студенти, нарушавайки учебния процес”. Проверката на Комитета показвала, че изнесените факти отговарят на истината и ремонтът на Челопеченския манастир е бил осъществен без знанието на Ректора на Академията. Директорът по изповеданията Любомир Попов настоява пред Светия Синод да бъде уведомен „за мерките, които  ще се предприемат, за да не се повтарят в бъдеще подобни случаи[27]”.

Следващите два Рапорта на Йордан Гюдуров са посветени на студентската бригада от 1983 година в село Лесичево, Пазарджишко, които донесоха доста неприятности на Николай Маджуров, поради някои неудачи[28].

Следващият голям скандал по сагата „Паяци” е свързан с името на преподавателя по „Нравствено богословие” Георги Шумов, който ксерографирал записки по „История и анализ на етическите системи”, 137 страници, и ги продавал по 16 лева, плюс конспект от 11 страници – за 1,32 лева. Настроение срещу Георги Шумов предизвиква едно анонимно изложение на група студенти от ІІІ курс, адресирано до Тодор Абаджиев, представител на Комитета по църковните въпроси, Патриарх Максим, Главния секретар на Светия Синод и Районно управление на МВР[29].

Като сравнявам шрифта на доноса с този на другите документи в досието ми, стигам да заключението, че са писани на една и съща машина. Борбата срещу Георги Шумов води най-вече агент Антон, който се готви за неговото място, подкрепян активно, както вече споменахме по-горе, от агентурата в Академията и Държавна сигурност. В крайна сметка Георги Шумов е отстранен като преподавател в Духовната академия по един твърде недостоен начин в края на 1983 година.

Следващият интересен документ от досието ми е от 08.02.1984 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 1884 на 08.02.1984 година) – предложение на Началника на 03 отдел полковник Т. Тодоров до Началника на Шесто управление генерал лейтенант П. Стоянов за прекратяване на Групово дело за оперативна разработка „Паяци” чрез профилактиране „с подписване на предупредителен протокол”. След профилактирането, наблюдението на Групово дело за оперативна разработка да продължи за срок от още една година, след което материалите по делото да бъдат предадени в архива на 03 отдел на Държавна сигурност за съхранение и общо ползване[30].

Йордан Гюдуров изготвя специален план за профилактирането ни (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 3308 на 22.02.1984 година), който предвижда да бъдем извикани с призовки в ІV Районно управление на МВР – квартал Лозенец, както следва:

„1. На 01.03.1984 година от 10-12 часа да бъде профилактиран Иван Денев и Георги Шумов от 14-16 часа.

2. На 02.03.1984 година от 10-12 Николай Маджуров и от 14-16 Анатолий Балачев[31].”

Планът предвижда разговорите ни с Държавна сигурност да бъдат записани на магнитна лента. И в края на профилактиката, в зависимост от поведението и държанието ни, да се престъпи към вербовка или официално предупреждение с протокол. При оформянето на протокола да се изхожда от член 12 на Закона за вероизповеданията[32].

Профилактирането ни се извърши по специални въпросници за всеки човек поотделно, на които ние трябваше да отговаряме[33].

Дължа да отбележа, че ние не знаехме предварително за тези въпросници и че разговорите ни се записват на магнитна лента.

Пръв бях профилактиран аз на 01.03.1984 година от 10-11 часа. Спомням си, че разговорът ми с Йордан Гюдуров и неговия началник майор К. Котов премина сравнително спокойно. Дадох задоволителен отговор на всички въпроси, за което Йордан Гюдуров в друг свой Рапорт (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 4758 на 22.03.1984 година) съобщава, че като преподавател по Омилетика (християнско красноречие) „чрез многословие съм се опитал да омаловажа своите деяния и тези на групата. Впоследствие съм се бил разграничил от колегите си и съм заел позиция „на толерантност и разбиране”. Въпреки обзелото ме „силно смущение”, успял съм да се овладея и не съм допуснал в отговорите си нито една критична дума „към нито един” от групата. По-скоро съм изтъквал техните положителни качества[34].

Накрая ме приканиха да подпиша предупредителен протокол със следното съдържание: „Да не допуска(м) вражески изказвания и (да не) влиза(м) в конфликт с ръководството на Духовната академия[35]”.

На 02.03.1984 година от 10-11 часа беше профилактиран Николай Маджуров, отново с „протокол за предупреждение“: – „Да не допуска вражески изказвания, (да не) влиза в конфликт с ръководството на Духовната академия и (да не се) занимава със странични дейности, извън служебното задължение”.

Към декларацията му има и едно допълнение: „При неспазване на горното предупреждение лицето ще отговаря по член дванадесети от Закона за вероизповеданията[36]!”

Авторът Иван Денев (1937-2014)

Преценката на Йордан Гюдуров за поведението на Николай Маджуров при разговора гласи: „На 02.03 1984 година от 10-11 часа бе профилактиран доцент Николай Иванов Маджуров. Същият още в началото започна да изтъква своите качества на патриот и общественик, отдаващ силите си за благото на нашето общество. Направи опит да демонстрира връзки с отговорни служители от държавния апарат и да спекулира с уважението и доверието, с което се ползвал сред обществеността; да възхвалява дейността си като дългогодишен ръководител на студентските бригади и изтъква като положителна фигура, радетел за българщината, трудовото и патриотичното възпитание на младежта [37]”.

Същият този ден с доцент Николай Маджуров се бе случило нещо неприятно и според мене, съдбовно. Волю или неволю, съзнателно или несъзнателно, пред представителите на Държавна сигурност, той бе подписал следната

Декларация

от

доц. Николай Иванов Маджуров, живущ на бул.”Ал. Толстой”, блок № 46, ет.1, ап. 4, София.

Декларирам, че желая да поддържам връзка с органите на Държавна сигурност при тяхно или мое искане.

София, 2 март 1984 г.                 Подпис: Н. Маджуров[38]

Много се изненадах, когато открих тази декларация на доцент Николай Маджуров в моето досие, приложена към предупредителния му протокол. Дълго време той не сподели нито дума за тази негова декларация. При откриването ѝ се принудих да я ксерографирам и да я оставя на бюрото му в Академията. С това фактически приключи нашето приятелство и кумство.

На 02.03. 1984 година, от 14-15 часа, бе профилактиран отец Анатолий Балачев. В предупредителния му протокол се казва: „Да преустанови да се занимава със странична, несвойствена дейност, която, ако продължи, ще бъдат взети мерки, включително извеждане от Духовната академия”.

И при неговия предупредителен протокол има допълнение: „При неспазване на горното предупреждение лицето ще отговаря по член 12 от Закона за вероизповеданията[39]”.

Преценката на Йордан Гюдуров за държанието на отец Балачев по време на профилактирането гласи: „Още в началото на беседата пролича, че е бил предварително информиран от профилактираните преди него. Без да противоречи на поставените му въпроси, прие всички бележки и направи признание, че е допуснал грешки с възстановяването на Челопеченския манастир. Изказа се положително за ролята на църквата и икуменическото движение. Обеща в бъдеще да се съобразява с порядките в Академията и да не противостои на решенията на ръководството. Относно служението му като ефимерий в манастира „Св. Мина” аргументирано се обоснова, че предметът по който преподава, според каноните на Църквата, изисквал да практикува религиозни служби”.

Види се от съдържанието на предупредителния протокол, че Държавна сигурност подготвя постепенно отстраняването му от Духовната академия, което се случи малко по-късно.

В крайна сметка, Йордан Гюдуров е принуден да направи следното изявление за поведението и държанието ни по време на профилактирането ни: „Характерно и за тримата бе, че в изявленията си не допуснаха лоши изказвания един за друг, представяйки се в положителна светлина. Дори направиха опит да се оневинят, заявявайки, че са наклеветени[40]”.

Профилактирането на Георги Шумов беше отложено за 16.ІV.1984 година, тъй като той вече не беше подръка, а на служба в Рилския манастир. В преписката ми липсва предупредителен протокол за него. В Рапорта на Йордан Гюдуров (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 6697 на 20.04.1984 година) за проведения профилактичен разговор с него четем: „Впечатленията от проведената беседа са, че Шумов има високо мнение за себе си като научен работник. Не е ориентиран и не е способен реално да оценява обективната действителност – резултат от религиозния му мироглед, довел го до антикомунистически позиции”.

И още: „Поради това, че работата в Рилския манастир не го удовлетворява, а и от началото на тази година (1984) е създал семейство, му бяха посочени две възможности за устройване – да стане свещеник или започне цивилна работа в Светия Синод. Договорено бе да помисли и обещано съдействие[41]”. Отначало той започна работа в Икуменическия отдел на Свeтия Синод, впоследствие стана свещеник в столичния храм „Св. Георги”, след това – в храм-паметник „Св. Александър Невски” и накрая свещеник на българите в Германия, та и до днес.

След така нареченото профилактиране, идва и предложението (регистрирано в Шесто управление на Държавна сигурност под № 70 на 21.03. 1984 година) от страна на полковник Т. Тодоров, Началник на 03 отделение на Шесто управление на Държавна сигурност за приключване на Групово дело за оперативна разработка „Паяци”, с допълнителен наблюдателен срок от една година (регистрирано в Шесто управление на Държавна сигурност под № 70 на 21.03.1984 година)[42].

Но и след него в преписката валят най-различни доноси по адрес на Групово дело за оперативна разработка „Паяци”. Отново се мяркат с доносите си агент Максим – 3 броя, агент Антон 3 броя, агент Стефанов – 7 броя, агент Рудомир – 2 броя, Рапорти на Йордан Гюдуров за разговори с Николай Маджуров – 5 броя, с Иван Денев – 1 брой, предложения за предаване на преписката в архив и други.

Агент Максим подава на 28.03.1984 година писмено донесение (регистрирано в Шесто управление на ДС под № 5157) срещу общи действия на Групово дело за оперативна разработка „Паяци”, в което не откриваме нищо ново[43]. Вторият му донос е от 12.06.1984 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 9446) и се отнася до икуменическо съвещание на Конференция на европейските църкви (КЕЦ) на тема „Човешки права[44]”. И третият от 5.03.1985 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 3296), в който агент Максим съобщава за изказвания на отец Балачев.

В лекции пред студентите бил говорил за преименуване имената на българските турци, което „озадачило студентите, защото този проблем нямал отношение към преподавания материал”.

Авторът Иван Денев (1937-2014)

Отново пред студентите той обсъждал въпроса „за възможни контакти с извънземни цивилизации и така нареченото НЛО. В това отношение той давал свои обяснения за НЛО, като твърдял, че при НЛО били налице изяви на духовни субстанции от друга категория на битието. Така той се обявявал за привърженик на спиритуалистическата хипотеза за произхода на НЛО, хипотеза, създадена и пропагандирана от религиозни теософски кръгове на Запад[45]”.

Отново първенствуващ в доносите си е агент Антон.

Първият му донос е от 11.ІV.1984 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 6105) и има отношение по изказвания на Николай Маджуров и Анатолий Балачев за църковно-периодичния печат, в който редакторите отказвали да публикуват статиите им, понеже „нямали никаква стойност”. „Били засечени в тиха подмолна дейност[46]”.

Вторият му донос е от 05.06.1984 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 9088). На 29.05.1984 година агент Антон се среща с оперативен работник Йордан Гюдуров в явочна квартира „Бреза” и в продължение на 1 час му предава информация за изказвания на отец Анатолий Балачев по адрес на колегията от политически характер.

Интересното в този доклад е предложението, което прави Йордан Гюдуров: „Чрез агентурата в Светия Синод и Комитета по вероизповеданията Балачев да бъде отстранен от преподавателска работа[47]”.

Третият му донос от 27.09.1984 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 14812) е за изказвания на доцент Николай Маджуров по време на кандидат-студентските изпити. Същият защищавал каузата да бъдат приети най-добрите за студенти, дори защищавал свои близки кандидати, завишавайки „изкуствено оценките” им, за да осигури приемането им. Недоволствал от присъствието на Тодор Абаджиев от Комитета по църковните въпроси, който се месел в работата на Академическия съвет[48].

Третият „играч” с най-много доноси срещу Групово дело за оперативна разработка „Паяци” – 7 на брой, давани, на по-високо ниво, пред майор. К. Котов в явочните квартири, „Ропотамо” и „Витоша”, е агент Стефанов, чиято основна задача, като наш близък човек, е да „танцува“ помежду ни, в разговори и посещения по домовете ни, да всява настроение у нас един срещу друг и да създава разделение. Като близък на митрополит Филарет, да го настройва срещу нас и така нататък[49].

За агент Рудомир вече споменахме, че се движи в по-високите етажи на църковната власт – Светия Синод. В първия си донос от 20.06.1984 година по повод молба на Георги Шумов за преразглеждане решението на Светия Синод за освобождаването му от преподавателска работа в Духовната академия, предава следното изказване на Видинския митрополит Филарет, който бил казал, че Синодът неоснователно, прибързано, под давление на външни институции взел това решение, без да проучи щателно въпроса, че това било заговор на няколко души от Академията, които не обичали Шумов и в Комитета създали към него недобра позиция, за да успеят в своите цели да го изгонят от Академията. Митрополит Филарет бил казал: „Учихме го толкова години, а сега поставихме на негово място един гимназист, който не разбира богословие (става дума за Димитър Киров), за да ни се смеят хората”.

Ловчанският митрополит Григорий също взел страната на Филарет и дълбоко подчертал, че в синодалните работи се бъркат външни институции.

Патриарх Максим пък сдържано казал, че наистина трябва да се вземе решение за по-подробно разглеждане на въпросите, но за случая не се заангажирал с това нещо да каже нещо повече[50].

В забележка под черта оперативният работник пише: „Допълнително агентът съобщи, че Синодът на своето заседание не се е произнесъл по направената от Шумов молба и, по нареждане на Старозагорския митрополит Панкратий, тя е оставена в културно-просветната комисия, където отлежава и до днес, без да се обсъжда отново[51]”.

Вторият донос на агент Рудомир е от 28.11.1984 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 18963) и е съвсем кратък – само шест реда: съобщение пред Държавна сигурност, че Георги Шумов ще става свещеник[52].

Интерес за читателите представляват рапортите на Йордан Гюдуров, пет от които са за проведени разговори с доцент Николай Маджуров по лични и служебни въпроси[53], един за разговор с от запаса полковник Цоню Койчев[54], един с агент Пешо[55] и един с мене – Иван Денев[56], един с агент Пешо[57], както и една справка за отец Анатолий Балачев[58], 4 официални предложения за защита на данните по Групово дело за оперативна разработка „Паяци[59]” и накрая официалното предложение за предаване в архив делото на Групово дело за оперативна разработка „Паяци” под регистрационен № 21237 от 1982 година [60].

Интересен е първият му рапорт за проведен разговор на великденска трапеза в дома на Николай Маджуров през 1984 година. След един дълъг разговор и великденска почерпка, Йордан Гюдуров дава следната неблагоприятна характеристика за доцент Маджуров: „Впечатленията ми за Николай Маджуров са, че същият психически е неуравновесен, ексцентричен, с бурни реакции, достигащи на моменти до афектни състояния. Цялата му дейност е подчинена на богословието[61]”.

Разговорът му с от запаса полковник Цоню Койчев, съсед и приятел на Николай Маджуров, е на тема „същият да бъде изпращан в командировки в чужбина и утвърден за професор[62]”.

Авторът Иван Денев (1937-2014)

Разговорът пък с мене беше проведен на 10.06.1985 година по повод участието ми в Годишното събрание на „Икуменическия кръг за църковна журналистика” в Европа. Като редактор в „Църковен вестник”, по решение на Светия Синод, и, вероятно, не без съгласието на Държавна сигурност, бях командирован във Виена за участие в годишното събрание. Участието ми беше по искане на архиепископ Питирим от Руската православна църква (РПЦ), завеждащ издателския отдел на Московската патриаршия. Спомням си, че задграничния ми служебен паспорт бе задържан и ми бе даден в последния момент преди заминаването. Получих го от Йордан Гюдуров в отдел „Задгранични паспорти” на бул. „Георги Димитров” в столицата. Запитах Гюдуров: Имаше ли съпротива срещу моето участие в Годишния кръг. Отговори ми: „Да, но го преодоляхме!” Указанието, което получих от него беше да се съобразявам с мнението на РПЦ. В последния момент за наблюдател ми бе изпратен агент Ангелов, който за сведение се държа прилично по време на пътуването. След завръщането си трябваше да споделя как е минало Годишното събрание с Йордан Гюдуров. Смятам, че се справих добре, макар да излизах за първи път на Запад. Следващите години пътувах самостоятелно за ГФР (Хановер), Прага, Варшава и Хелзинки. Всичките ми пътувания преминаваха спокойно и благополучно, за което съм давал официални доклади до Българския патриарх[63].

В разговорите си с Йордан Гюдуров, агент Пешо съобщава за назначаването на професорите-пенсионери Иван Панчовски и Георги Царев за сътрудници на Светия Синод „по икуменически въпроси[64]“.

В справката си за отец Анатолий Балачев Гюдуров повтаря предложението си да бъде освободен като преподавател в Духовната академия. Предложението му буквално гласи: „Изхождайки от гореизложеното, определено може да се заключи, че не е целесъобразно оставането му на работа в Духовната академия”[65]. И наистина той беше освободен от Светия Синод, но по-късно, по време на моето деканство (1992-1999) бе възстановен, за да бъде отстранен наново по времето на декана доцент Иван Желев. Днес той е покойник. Вечна му памет!

Четирите официални бланки за защитата на данните по Групово дело за оперативна разработка „Паяци” в системата „Искра” са официални документи за всеки член на Групово дело за оперативна разработка[66].

В края на досието ми е официалното му предложение за предаване в архив на Групово дело за оперативна разработка „Паяци”, в което четем: „В резултат на проведените агентурно-оперативни мероприятия групата бе разбита като с лидера ѝ Николай Иванов Маджуров се поддържат официални контакти, чрез които се въздейства в желаната от нас насока. По-същия начин се постъпва и с Иван Денев Георгиев. Посредством комитета по вероизповеданията първоначално Георги Димитров Шумов, а впоследствие и Анатолий Младенов Балачев бяха отстранени от преподавателска работа, като Шумов бе назначен за свещеник в църквата „Св. Георги Победоносец”, а на Балачев предстои назначаване също за свещеник в друга софийскацърква.

Предвид горното, предлагам: Групово дело за оперативна разработка „Паяци”, регистрационен № 21237 от 1982 година, да бъде предадено в архива на отдел 03 на Държавна сигурност за съхранение и общо ползване[67]”.

С това фактически приключва цялата сага около операция „Паяци”.

Мисля си, какъв „идеологически диверсант” съм бил аз за бившата Държавна сигурност? Аз съм просто един обикновен български гражданин, който не се е занимавал с политическа дейност. Днес съм почти същият, въпреки така ширещия се в България политически плурализъм. Идеологически враг ли съм на държавата? Каква е била вината ми, за да бъда обявен за такъв? Това, че съм вярващ човек, семинарист, богослов, професор по богословие? Или просто октоподът Държавна сигурност, който бе разпрострял пипалата си по всички отрасли на живота, искаше да ни направи доносници и безропотни роби? Нека читателят сам да прецени това!

Номенклатурата в държавата и Църквата ползваше привилегиите си, за да упражнява контрол върху цял един народ. И днес, когато обсъждаме въпроса за делата на бившата Държавна сигурност, много повече се говори за самата Държавна сигурност и по-малко за жертвите на тази Държавна сигурност. Не говоря за онези люде, които са вършили противодържавна дейност. Става дума за невинните граждани, пострадали несправедливо от действията на тази Държавна сигурност, какъвто е случаят с нас.

Каква беше вината на свещеник Анатолий Балачев? – Никаква! Като свещеник, работил активно за Църквата, възстановявал манастири, подготвял свещенослужители, бил понякога критичен към властта?! Какво от това? Нали това му е задължението като свещенослужител! Днес той е покойник! Мир на праха му! Ако все пак той има някаква вина за отстраняването си от Духовната академия, то това е, че не написа дисертацията си, за да я защити. Но може би имаше и своите съображения и страхове за провал от страна на агентурата.

Авторът Иван Денев (1937-2014)

Георги Шумов бил спечелил 135 лева от продажба на записки по „История и анализ на етическите системи” и „Нравствено богословие”. Голяма печалба, няма що! Изложил академичната общност! А агентурата в Духовната академия не изложи ли учебното заведение с поведението си пред целия свят, когато се разбра за ченгесарската им дейност?! Те бяха ли отстранени както отец Анатолий и Георги Шумов от работа в Академията или някои от тях избягаха по Пловдив и не знам къде?! Други продължават да се спотаяват! Може само да се съжалява, че държавата не разсекрети изцяло досиетата на агентурата, за да има всеки достъп до тях! Не е ли това за учудване, че много старателно все още се крият делата им?!

Георги Шумов можеше да работи в икуменическия отдел на Светия Синод, да бъде български свещеник, даже и в храма-паметник „Св. Александър Невски”, да бъде свещеник на българите в Германия, а да не бъде годен за преподавател в Духовната академия, въпреки солидната му богословска подготовка! Не беше ли цялата тази сага с Групово дело за оперативна разработка „Паяци”, за да се открие път за агентурата и по-специално за агент Антон?! Видно от документацията, през цялото време на обследването на Групово дело за оперативна разработка „Паяци”, той е един от най-активните сътрудници на Държавна сигурност, наред с другия наш възпитаник – агент Стефанов! Що за морал и възпитание е това?! Камо ли християнски, който господинът, ако може да се нарече господин, преподава на студентите! Не е ли това цинизъм и безбожие?! Да не говорим за дивотиите му като декан (за 10 месеца) и после като ръководител на Практическата катедра до бягството му в Пловдив!

А какво ли да кажа за оперативните работници по делото? Къде са днес? Продължават ли безчинията си, които представят за законосъобразни? Или са „активни демократи” и „влиятелни бизнесмени”? Добре би било да чуем техния глас!

В заключение искам да цитирам думите на св. апостол Павел: „За всичко благодарете, защото такава е спрямо вас волята Божия в Христа Иисуса” (1 Солуняни 5:18).

„Благодаря на моя Бог” (1 Коринтяни 14:18) и на всички, които са ме подкрепяли в трудното ми служение като декан и професор.

Агентите и доносниците трябва непрекъснато да издирваме и да се разграничаваме от тях, за да избегнем нови неприятности! В Евангелието на Господ Иисус Христос е казано: „Ако съгреши против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме; ако те послуша, спечелил си брат си; ако не послуша, вземи със себе си още едного или двама, та с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума; ако ли пък не послуша тях, обади на църквата; но, ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар” (Матей 18:15-17).

А клеветниците и доносниците да съди Бог!

______________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2011, бр. 3-4, с. 55-76. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[26]. Пак там, л. 88-90.

[27]. Пак там, л. 120.

[28]. Пак там, л. 107-111, 114-117.

[29]. Пак там, л. 123.

[30]. Пак там, л. 192-193.

[31]. Пак там.

[32]. Пак там, л. 185-186.

[33]. Виж пак там, л. 197,199, 201, 203.

[34]. Пак там, л. 213-214.

[35]. Пак там, л. 205.

[36]. Пак там, л. 206.

[37]. Пак там, л. 214.

[38]. Пак там, л. 206.

[39]. Пак там, л. 207.

[40]. Пак там, л. 215.

[41]. Пак там, л. 222.

[42]. Пак там, л. 208., срв. л. 213-216.

[43]. Пак там, л. 209-212.

[44]. Пак там, л. 235-236.

[45]. Пак там, л. 266-268.

[46]. Пак там, л. 217-219.

[47]. Пак там, л. 232-233.

[48]. Пак там, л. 244-246.

[49]. Пак там, л. 229-231, 247-249, 256-258, 259-260, 261-263, 269-270, 272-274.

[50]. Пак там, л. 237-238.

[51]. Пак там, л. 238.

[52]. Пак там, л. 250.

[53]. Пак там, л. 224-228, 257-258, 272-274, 276-280,, 281-282.

[54]. Пак там, л. 240-241.

[55]. Пак там, л. 275-277.

[56]. Пак там, л. 275-277.

[57]. Пак там.л. 264-265.

[58]. Пак там, л. 271.

[59]. Пак там, л. 252-255.

[60]. Пак там, л. 283-284.

[61]. Пак там, л  226.

[62]. Пак там, л. 241.

[63]. Пак там, л. 275-277.

[64]. Пак там, л. 264-265.

[65]. Пак там, л. 271.

[66]. Пак там, л. 252-255.

[67]. Пак там, л. 284.

Изображения: авторът Иван Денев (1937-2014). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6lV

Досието ми в бившата Държавна сигурност*

(Уведомяваме читателите, че в текста по-долу ще срещнат думи като „Духовна академия“, и „Академията“. Следва да се разбира Богословският факултет при Софийския университет, който от 1923 г. до 1951 г. се нарича по този начин, а от 1951 г. до 1991 г. е Духовна академия при Българската православна църква. От 1991 г. е отново в състава на Софийския университет с името Богословски факултет“)

Иван Денев

В далечната 1982 година, по агентурен път, в Шесто управление на Държавна сигурност се получават данни, че сред преподавателите в Духовната академия е оформена опозиционно настроена неформална група, „обединена на базата на общи възгледи за мястото, ролята, целите и задачите на религията в социалистическата държава. Идеологическата им платформа е назад към чистото богословие, за неучастие на Българската православна църква в световните миротворчески религиозни форуми, против икуменизма и непоставяне религията в услуга на комунистите[1]”. Същите преподаватели отправяли злостни критични бележки по адрес на атеизма, марксистко-ленинската идеология и политиката на  българското правителство[2].

Предвид на горното „с цел пълното разкриване, документиране, предотвратяване и пресичане дейността на групата”, Държавна сигурност предлага:

В Духовната академия да бъде открито „Групово дело за оперативна разработка”(ГДОР) с окраска „Идеологическа диверсия” от религиозни позиции, под псевдонима “Паяци”, срещу доцент Николай Иванов Маджуров, преподавател по „Християнска апологетика”, свещеник Анатолий Младенов Балачев, старши асистент по „Пастирско богословие”, Георги Димитров Шумов, преподавател по „Нравствено богословие” и Иван Денев Георгиев, главен асистент по „Омилетика”.

Делото да се регистрира под № 14010 от 29.10.1982 година на името на старши лейтенант Йордан Гюдуров, разузнавач в отдел 03, отделение 01 на Шесто управление на Държавна сигурност[3]”.

За водач на групата е посочен доцент Николай Иванов Маджуров.

Оперативният работник (о. р.) старши лейтенант Йордан Гюдуров изготвя специален план за работа по отношение на Групово дело за оперативна разработка “Паяци”, както следва:

І. Агентурни мероприятия.

1. Да се използват възможностите на агент Антон.

1.1. Придобиване на информация относно коментари, изказвания и заявления по актуално-политически и международни мероприятия.

1.2. Начин на преподаване и интерпретиране на преподавания материал от Георги Димитров Шумов.

1.3. Мнението на студентите и другите преподаватели относно преподавателските качества и нивото на преподавания материал от разследваните.

1.4. Изказвани становища по икуменически въпроси.

1.5. Какви теми се разглеждат в кръжока по Систематическо богословие, ръководен от доцент Николай Маджуров, кои са активните участници и коментарите, които се водят там.

Срок за изпълнение: 30.05.1983 година

Отговорник: Йордан Гюдуров

2. Чрез агентите Балкански и Стойнов да се решат задачите по:

2.1. Възпиране и недопускане прокарването на техни решения, мнения и предложения в Академическия съвет.

2.2. Да се възпрепятства избирането на Иван Денев за доцент.

2.3. Да се ограничава участието им в международни мероприятия извън и в страната.

Срок за изпълнение: постоянен

Отговорници: К. Котов и Йордан Гюдуров

3. Чрез агентите Максим и Стойнов да се изясняват намеренията им да поместват свои материали в периодичния църковен печат, с оглед предварително запознаване с тях и провеждане на оперативни комбинации, целящи разобличаването им.

Срок: постоянен

Отговорник: К. Котов

4. Да се използват връзките на агент Стефанов с тях за внедряване в групата и придобиване на информация относно техни намерения, изказвания, коментари и прочее, с оглед създаване вътрешни противоречия и разлагане на групата.

Срок: 30.04.1983 година

Отговорници: К. Котов и Йордан Гюдуров

5. На агентите Ленко, Ангелов и Пешо да се поставят задачи за наблюдение поведението и реакциите им от провежданите спрямо тях агентурно-оперативни мероприятия, с оглед насочване към най-подходящи форми, средства и методи за въздействия.

Срок за изпълнение: постоянен

Отговорници: К. Котов и Йордан Гюдуров

6. На агентите Костадин, Октавиан, Марио и кандидат-агента Ангел да се разработят следните задачи:

6.1. Редовно да информират за техни изказвания и намерения по време на лекции, с оглед по-пълното изясняване на мирогледните и идеологическите им позиции.

6.2. Начин на интерпретиране на преподавания материал и показване записки от техни лекции, с оглед компрометиране, дискредитиране и изразяване на официално недоволство от тях.

6.3. Изясняване характера и начина на провежданата агитация и пропаганда сред студентите за приемане монашеско звание и оставане на обучение в Академията, с цел недопускане обработката и увеличаването на студентите към активен религиозен живот.

6.4. Разкриване и установяване на техните симпатизанти и поддръжници сред студентите, с оглед разколебаването им, или отстраняване от Академията.

6.5. Да посещават кръжока на Николай Маджуров и информират за коментарите и разглежданите теми там.

6.6. Да се изяснява поведението им извън лекции, с оглед установяване на неофициалните им становища, прояви, връзки и прочее.

Срок за изпълнение: 30.05.1983 година

Отговорник Йордан Гюдуров

ІІ. Оперативно-технически мероприятия

1. Да се поставят задачи по мероприятие (М.) Вихрен (контрол на личната и служебна кореспонденция), с оглед установяване и изясняване характера на връзките им и вземане на оперативно отношение.

Срок за изпълнение: 08.11.1982 година

Отговорник: Йордан Гюдуров

2. По целесъобразност да се провежда мероприятие Пирин (подслушване на телефона), за установяване кръга  и характера на връзките им.

Срок за изпълнение: постоянен

Отговорник: ЙорданГюдуров

3. При необходимост, да се провежда мероприятие Родопи (подслушване по домовете), с цел изясняване характера на разговорите, кръга на участниците и симпатизантите на групата, коментари за постигнати резултати в тяхната дейност, намерения и предстоящи задачи.

Срок за изпълнение: постоянен

Отговорник: Йордан Гюдуров

ІІІ. Други мероприятия

1. Чрез агент Пешо да се установи на кои курсове преподават разследваните, с оглед придобиване на агентура от средата на студентите за по-успешно решаване на задачите.

Срок за изпълнение 20.11.1982 година

Отговорник: Йордан Гюдуров

2. Своевременно да се изучават засечените връзки на разработваните, с оглед оперативно подхождане, документиране и легализиране на получените информации.

Срок за изпълнение: постоянен

Отговорник: Йордан Гюдуров

3. Разследваните да се заложат в системата „Искра” за срок от една година, с оглед получаване на съобщения при постъпване на информация от други поделения на МВР.

Срок за изпълнение: 10.11.1982 година

Отговорник: Йордан Гюдуров

4. Да се изучи обстановката и обкръжението на разследваните по местоживеене, с цел:

4.1. Придобиване на агентура и поверителни лица за изучаване участието им в провежданите на обществено-политически мероприятия, коментари и заявления сред съседи, изграден авторитет, посещения в домовете им и от какви лица и прочее.

4.2. Изясняване възможностите за монтиране и експлоатация на мероприятие Родопи (подслушване на домовете), провеждане на мероприятие „Г” и други.

Срок за изпълнение: 15.12.1982 година

Отговорник: Йордан Гюдуров

5. Да се изготви аналитична справка за досегашната дейност на разследваните.

Срок за изпълнение: 30.11.1982 година

Отговорник: Йордан Гюдуров

6. След изясняване на задачите по плана, да се анализира и направи оценка на получената информация въз основа на което да се излезе с нов план за по-нататъшна работа с разследваните.

Срок за изпълнение: 15.06.1983 година

Отговорник: Йордан Гюдуров[4]

За осъществяване на така изготвения оперативно-агентурен план, Йордан Гюдуров прибягва официално до услугата на следните лица:

1. Агент Антон, регистриран под № 56311, идентифициран от Комисията по досиетата по чл. 1 от ЗДДБДС като Димитър Станков Киров[5].

2. Агент Стефанов, идентифициран лично от мене като свещeник П. Д. Б. по съдържанието на доносите, регистриран под № 41162 от 1975 година.

3. Агент Стойнов, който остава засега неидентифициран, регистриран под № 119385 от 1968 година.

4. Агент Балкански, неидентифициран, регистриран под № 17193 от 1967 година.

5. Агент Максим, неидентифициран, регистриран под № 5129 от 1964 година[6].

От 102 документа в досието ми, 18 са на агент Антон, 11 на агент Стефанов, 2 на агент Стойнов, 1 на агент Балкански и 2 на агент Максим.

Допълнително агентурни донесения правят: кандидат-агент Митко – 1 бр., агент Емил – 4 бр., агент Октавиан – 1 бр., агент Костадин – 1 бр., кандидат-агент Орлов – 3 бр., кандидат агент Велко – 1 бр. и агент Рудомир – 2 бр. Всичко 47 броя. Повечето студенти от горните курсове.

Прави впечатление, че агент Рудомир се движи във висшите ешелони на църковната власт, видно от доносите му.

Останалите 55 документа са различни справки, рапорти и предложения на оперативния работник, служебна документация.

Но да прeминем към съдържанието на документите.

Разработването на групата започва през 1979 година. Още тогава кандидат-агентът Станков (бащиното име на Димитър Киров) характеризира доцент Николай Маджуров като „консервативно религиозен”, а отец Анатолий Балачев като човек с „90 процента вяра и 10 процента разум[7]”. След вербуването му за агент на 07.02.1980 година от капитан Бончо Станоев Асенов и регистриран на 13.02.1980 година в Шесто управление на Държавна сигурност, отдел 03, отделение 01, под псевдонима Антон, през всичкото време на проучването на групата, той е най-ревностен доносник, ръководен в агентурната си дейност от капитан Бончо Асенов и оперативен работник Едуардо Денчев[8].

Трудно можем да кажем същото за агент Ангелов (Иван Желев Димитров), който е вербуван за агент и секретен сътрудник на Първо главно управление на Държавна сигурност, отделение 14 (“Културно-историческо разузнаване”), на 28.03.1973 година като специализант в Гърция и повторно като агент на Шесто управление на Държавна сигурност, отдел 03, отделение 01, от оперативен работник Едуардо Денчев Денчев на 06.01.1982 година, под псевдонима Ангелов и регистриран на 08.01.1982 година, от когото в моята лична преписка няма нито едно донесение срещу мене. Не говоря за неговото лично досие. В агентурната си дейност той е ръководен от полковник Христо Маринчев, старши лейтенант Йордан Гюдуров, старши лейтенант Едуардо Денчев Денчев и оперативен работник Данаил Петлешков[9].

И двамата не са снети от отчет като сътрудници на Държавна сигурност след 10.11.1989 година.

За сведение на читателите, от 1242 учени в комисиите на Висшата атестационна комисия 183 се оказаха агенти на Държавна сигурност, което означава, че за тоталитарните служби са работили близо 15%. Към 17.VІ.2011 година средният процент на агентите на Държавна сигурност в институциите са около 10%. Не са обаче постъпили в Комисията по досиетата данни от Министерския съвет и Висшата атестационна комисия за 128 души, които подлежат безспорно на допълнителна проверка[10]. Не по-малко са агентите и в Президиума на Висшата атестационна комисия.

Но да се върнем към доносите на агентите.

И така, първият донос на агент Антон от 24.11.1982 година (регистриран в Шесто управление на ДС под № 19420 на 25.11.1982 година).

Същият съобщава, че в Духовната академия функционира кръжок по Систематическо богословие, ръководен от доцент Николай Маджуров. Свещеник Анатолий Балачев бил постоянен курсов ръководител на Въведителния курс и имал възможност да проверява „предаността на студентите към Църквата”, както и тяхната „религиозност” и да ги насочва към дяконско и монашеско служение. Доцент Христо Стоянов „неофициално бил заявил, че няма да напише рецензия на хабилитацията на Иван Денев”. Георги Шумов пък бил продавал ксерографски записки на студентите по „История и анализ на етическите системи” за 16 лева екземпляр.

И най-важното: когато в Академията се обявявало конкурс за аспирант, асистент или доцент от Светия Синод, означавало, че конкурсът ще спечели протежето на някой от митрополитите. Ако пък инициативата за конкурса излизала от Академията, предполагало се, че победителят ще бъде избран и одобрен от Академическия съвет. Вторият случай не криел изненади. Академическият съвет можел да избере по-добрия от кандидатите за доцент, например, и да го предложи за утвърждаване от Светия Синод[11].

Имало предложение на мястото на Георги Шумов да бъде назначен Дамян Стойнов.

Все дребни интрижки.

Пита се, агент Антон чий кандидат е – на Светия Синод, на Академията или на Държавна сигурност? Имаме всичките основания да смятаме, че той е кандидат на Държавна сигурност. В документ № 54 от страна на Държавна сигурност се предлага „да не се допусне назначаването на Дамян Стойнов на мястото на Георги Шумов; за преподавател по Нравствено богословие да се предложи Димитър Киров[12]”.

В друг донос от 05.01.1983 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 292 на 10.01.1983 година) агент Антон съобщава за проведен разговор с Георги Шумов и отец Анатолий Балачев по повод негова статия за „семейството”, в която твърдял, че „семейството е честно дело, както у християните, така и у езичниците”. Групата на Маджуров била против неговите концепции и остро била реагирала. Иван Денев (като редактор) имал желание да спре негова статия в списание „Духовна култура”. По наша преценка „било предателство на Църквата един богослов да прави “мили очи” на комунистите, които желаели да унищожат Духовната академия и Църквата, като приписват висок морал и достойнство на нехристиянските семейства”. Били сме решени активно да се борим срещу „антирелигиозните тенденции на нашето време”. Смело сме заявявали, „че няма сила на този свят”, която да ни застави „да се боядисаме” и да рушим Църквата и Академията. Някои от владиците тайно ни били подпомагали и по този начин връзвали „ръцете на Ректора и професор Коев”. На тоя етап групата била много силна „и в много отношения парирала Ректора и професор Коев[13]”.

Авторът Иван Денев (1937-2014)

Интересно, тук агент Димитър Киров навлиза в областта на политиката и се мъчи да говори от името на ръководството на Академията. Работели сме за утвърждаване на християнския морал. А той какъв морал мисли да преподава на студентите – християнски или марксически, или нещо средно. Може би някакво ново еклектично откритие?

В доноса си агент Антон популяризира взаимоотношенията между преподавателите в Академията. От една страна, Ректорът протопрезвитер Николай Шиваров и Тотю Коев, от друга, групата на Маджуров. Агентът сам определя себе си към групата на „победителите” –  Шиваров-Коев.

Немислимо е едно малцинство, каквото е „групата” на Маджуров, да бламира дейността на Академическия съвет и Ректора. Тук съзирам стратегическа цел за бъдещи репресивни действия срещу групата, която агент Антон (Димитър Станков Киров) се мъчи да лансира. И донякъде успява, подкрепян от „прогресивното” крило на преподавателите.

В доноса си от 15.03.1983 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 3838 на 24.03.1983 година) агент Антон, който, за съжаление не можа да създаде свое семейство, се възмущава от това, че нашите семейства, както и семейството на Славчо Вълчанов, сме били винаги със съпругите си, тъй като те били религиозни и произхождали от религиозни семейства. Изключение правел Георги Шумов, който бил ерген.

Какво лошо и какво досадно има във всичко това? А къде е неговото семейство и неговата съпруга? И изобщо имал ли е той,… тъй като ние нито веднъж не го видяхме с негова съпруга?

Важното в този донос е това, че в едно от мероприятията, които се предвиждат за реализиране от страна на оперативния работник касаят моя милост. Мероприятието буквално гласи: „Чрез агентурата в Духовната академия и Светия Синод да се забави процедурата по избирането на Иван Денев за доцент![14]”.

Любезният читател навярно си спомня, че още в началото на своя план за агентурно-оперативното и техническо проучване на Групово дело за оперативна разработка „Паяци” старши лейтенант Йордан Гюдуров бе предвидил, чрез агентите Балкански и Стойнов, „да се възпрепятства избирането на Иван Денев за доцент”. Сега тук сме свидетели на изпълнение на предвиденото оперативно действие. Нямам спомен, доколко Йордан Гюдуров бе успял да препятства избирането ми за доцент чрез горецитираните агенти Балкански и Стойнов. Спомням си обаче, че и двете рецензии на моя труд („Проповедта през епохата на Българското възраждане”) бяха положителни и при гласуването в Академическия съвет получих абсолютно мнозинство. По-трудно обаче стана избирането ми за професор, но за това ще разкажа, при благовремие, друг път.

В друг един донос от 29.06.1983 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 9034 на 01.07.1983 година) агент Антон съобщава на оперативен работник Йордан Гюдуров за дейността на отец Балачев и Николай Маджуров по възстановяването на Челопеченския манастир. В този донос е вмъкнат и един пасаж за моето отношение към възстановяването на манастира: „Иван Денев имал по-специален курс, за разлика от останалите трима. Това нещо се забелязвало отстрани. По думите на Анатолий аз съм постъпвал така, понеже трябвало да бъда избран за доцент и щял съм да помълча, докато стана професор[15]”.

Дължа да заявя, че никога не съм посещавал Челопеченския манастир и не зная къде точно се намира.

В следващия си донос от 23.08.1983 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 11512 на 31.08.1983 година) агент Антон се занимава със студентските бригади и по-специално с ръководителите на тези бригади. По време на есенна бригада аз и командира на бригадата Николай Маджуров, освен полагащото ни се възнаграждение, сме си били подсигурили „богато зимовище”. По наше нареждане студентите „събирали най-добрите плодове” и с „кашони ги изпращали по пощата” на домашните ни. За Иван Денев били изпратени около 500 килограма ябълки, а за командира Николай Маджуров 150 килограма орехи. Интересно как агент Антон не ги е закръглил на 5000 и 1500[16].

В интерес на истината, както ние, така и студентите получаваха от ръководствата на Аграрно промишления комплекс известен брой плодове. Но да стоиш в София и да злорадстваш е по-лесно, отколкото да ходиш по полетата на България и да работиш. Защо агент Антон, след като се пише такъв голям патриот, не дойде нито веднъж на бригада и да види как се работи там? По-лесно е да стоиш в кабинета си и да пишеш доноси. В крайна сметка искам да му припомня библейската мъдрост: „Работникът заслужава своята награда” (Лука 10:17).

Авторът Иван Денев (1937-2014)

Що се касае за възнагражденията на доцент Маджуров и моето, те са в рамките на закона. Едва ли има счетоводител на Аграрно промишления комплекс, който да раздава пари на ангро, без основание. Това е приоритет на други хора, които разполагаха с безотчетни и раздаваха на агентурата. Това бе приоритет на агентите на Държавна сигурност.

Как отреагирва Йордан Гюдуров на този донос на Димитър Киров? – Ето как: „В чест на деветосептемврийския празник агент Антон да се награди с предметна награда на стойност 20 лева[17].” Отначало в текста е било изписано 10 лева, а след това преправени с химикал на 20 лева. Иуда получи 30 сребърника за своето предателство, а наш Димитър само 20 лева. Жалко!

Вторият активен сътрудник на Държавна сигурност по делото Групово дело за оперативна разработка „Паяци” в Духовната академия е агент Стефанов. За него вече казахме, че е наш бивш ученик от Семинарията, чието име не мога да обявя.

Първият му донос срещу мене е от 9.12.1982 година.

На 7.12.1982 година агент Стефанов бил разговарял с мене в Академията, пред когото съм изказал недоволство от Николай Маджуров, когото съм обвинил в самохвалство. В доклада си до Светия Синод за дейността на студентската бригада, той „изтъквал повече личните си заслуги и не признавал качествата на останалите ръководители”. Нямам спомен да съм говорил точно така пред агент Стефанов, но не отричам, че съм изразявал недоволство от поведението на Николай Маджуров.

На агента от страна на оперативния работник е поставена следната задача: „В разговор с Денев да се стреми да засилва отрицателните настроения у него спрямо Маджуров. Задачата да изпълни, като, между другото, споделя мнение, че последният е грандоман и се стреми към професура по нечестен начин – не дава научна продукция, а си приписва големи заслуги при организиране на бригадите[18]”.

Вторият важен донос на агент Стефанов срещу мене е от 21.12.1983 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 488 на 10.01.1984 година). Касае мое изказване пред него по случай отзоваването на преподавателя Георги Шумов от Академията.

„Задъхан” съм го бил помолил: „Бягай при митрополит Филарет и му съобщи, че снощи Академическият съвет взе решение да се помоли Синода за освобождаването на Георги Шумов от Академията. Положението е критично!” Само два часа след това съм бил отишъл пак при доносника. Този път обаче съм бил „настоявал да не се съобщава решението на Академическия съвет за Шумов, понеже всичко било предрешено и нямало смисъл да се шуми[19]”. Смятам, че добре съм постъпил, защото колегата Георги Шумов бе отстранен от Академията по искане на Държавна сигурност. И това го показа гласуването в Академическия съвет. Тогава аз, Николай Маджуров и професор протопрезвитер Радко Поптодоров го защитихме. Всички останали членове на Академическия съвет гласуваха против него. Не е тайна за никого, че Видинският митрополит Филарет го подкрепяше преди това.

Между доносите на тези двама „юнаци” се мъдрят и доносите предимно на студентите: Митко, Емил, Октавиан, Костадин, Орлов, Велко и Рудомир. В съдържанието си, най-общо, те са насочени главно срещу отец Балачев и за негови разговори с различни хора по най-различни проблеми, срещу Георги Шумов, както и срещу техни колеги – студенти. Затова тук ще ги почетем с мълчание.

Решаващо значение за операция Групово дело за оперативна разработка „Паяци” обаче имат рапортите на старши лейтенант Гюдуров. Тук ще се спра само на някои от тях.

В първата си справка за Групово дело за оперативна разработка „Паяци” от 16.02.1983 година (регистрирана в Шесто управление на Държавна сигурност под № 2018) Йордан Гюдуров прави кратки характеристики за всеки член на групата на Николай Маджуров.

Николай Маджуров – „Произхожда от заможно селско семейство. Баща му починал отдавна и бил отгледан от майка му, която била много религиозна. Основно образование завършил в родното си село. След това гимназия (семинария) … и Духовна академия в София. През 1968 година бил назначен за преподавател в Духовната семинария. Завършил и аспирантура в Академията към катедрата по апология на християнството. Оттогава е засичан, че обича да злослови по адрес на социалистическата действителност и Съветския съюз. Проявявал се като интригант и клюкар. Посещавал атеистични беседи, на които правил опити да осмива докладите и лекторите. През 1973 година, вече като асистент в Духовната академия, бил задържан и разпитван… за разпространено послание от Александър Солженицин до руския патриарх, засягащо въпроси за религиозните свободи в Съветския съюз. По време на фашисткия преврат в Чили правил злостни политически коментари с антисъветска и антикомунистическа насоченост. Целият му съзнателен живот е свързан с християнската апология и критикуване на марксистко-ленинската теория и практика[20]”.

Анотолий Младенов Балачев – „Негов най-близък съидейник… През 1961 година завършва Духовната академия, след което работи като преподавател в Черепишката семинария, счетоводител при Софийската митрополия и възпитател в Академията до 1978 година. От тогава е асистент по „Пастирско богословие”. По убеждение е силно религиозен. Защитава ревностно религията и църквата… Обработва в религиозен дух студенти и ги приканва да стават свещеници и монаси… Религиозната му фанатичност и нетърпимост към атеизма са причина да се отнася отрицателно към политиката на партията и правителството и да коментира от негативни позиции международните и вътрешно-политически събития. Счита, че държавата прекалено се намесвала в работата на Църквата[21]”.

Авторът Иван Денев (1937-2014)

Георги Димитров Шумов – „Произхожда от бедно селско семейство. Родителите му са аполитични, силно религиозни. Има трима братя, от които единият е свещеник, а другите двама работници, като единият е също силно религиозен, а другият е член на БКП. Завършил Духовна семинария през 1960 година, след което работил като касиер на Сливенската митрополия до 1965 година и общ работник в Кремиковци. По-късно въз основа на протекции от митрополит Никодим, бил изпратен на богословска специализация в ГДР… След завръщането му известно време преподавал в Черепишката семинария и служил в Икуменическия отдел на Светия Синод. През 1977 година бил изпратен на богословска специализация в Загорск – СССР, където станал кандидат на богословските науки. От 1980 година е преподавател по „Нравствено богословие” в Духовната академия… Силно религиозен и ограничен, с антикомунистически настроения[22]”.

Иван Денев Георгиев – „Произхожда от средно селско аполитично семейство. Под влияние и с материалната издръжка да дядо му и баба му завършил Духовна семинария и Духовна академия. Работил като секретар, като служител във Великотърновската митрополия и преподавател в Духовната семинария. С постъпването му на работа в Академията станал близък приятел с Николай Маджуров[23]”.

Що се касае до Плана на Йордан Гюдуров за разработката на Групово дело за оперативна разработка „Паяци”, на страница 14 той предписва: „Да се възпрепятства избирането на Иван Денев за доцент[24]”.

Във втора справка за Групово дело за оперативна разработка „Паяци” от 30.06.1983 година, (регистрирана в Шесто управление на Държавна сигурност под № 9391 на 10.07.1983 година) старши лейтенант Йордан Гюдуров отчита дейността си за полугодието на 1983 година по отношение на групата на Маджуров, като преповтаря в много отношения своята първа справка и тук-таме вмъква някои нови подробности. В края на изложението си за дейността на групата той прави следните изводи:

„1. Дейността на групата е насочена срещу икуменическото движение и участието на Българската православна църква в движението за мир.

2. Провеждат активна религиозно-пропагандна дейност сред студентите.

3. Възстановяват манастири и активизират религиозния живот без знанието на Комитета по вероизповеданията и Светия Синод на Българската православна църква[25].”

Следва…(виж тук)

___________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2011, бр. 3-4, с. 55-76. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Оперативно дело № 21237 от 1982 г. на ГДОР “Паяци”, л. 1-3.

[2]. Там.

[3]. Пак там, л. 1-3.

[4]. Пак там, л. 12-18.

[5]. Решение на Комисията по досиетата № 230 от 16.06. 2011, л. 41-42.

[6]. Оперативно дело № 21237 от 1982 г. по ГДОР “Паяци”, л. 5.

[7]. Вж. Момчил Методиев. Държавна сигурност в Духовната академия. –Християнство и култура, 2011, бр.7 (64), с. 33.

[8]. Решение на комисията по досиетата № 230 от 16.06.2011, л. 41-42.

[9]. Пак там, л. 55-56.

[10]. Пак там, л. 1; в-к “Труд” от 17.VІ.2011, с. 18.

[11]. Оперативно дело № 21237 от 1982 г., л. 19-20.

[12]. Пак там, л. 148.

[13]. Пак там, л. 30-33 срв. л. 35-40.

[14]. Пак там, л. 60.

[15]. Пак там, л. 87.

[16]. Пак там, л. 97-99.

[17]. Пак там, л. 98.

[18]. Пак там, л. 22-24.

[19]. Пак там, л. 149-151.

[20]. Пак там, л. 7-8.

[21]. Пак там, л. 8-9.

[22]. Пак там, л. 9-10.

[23]. Пак там, л. 10-11.

[24]. Пак там, л. 14.

[25]. Там.

Изображения: авторът Иван Денев (1937-2014). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6l7

Нови документи за откраднатия сборник с проповеди на архимандрит проф. Павел (Стефанов)*

Румен Ваташки

През 2015 година в предговора към книгата на архимандрит Павел Стефанов „Сборник неделни омилетични размисли”, С., 2015, представих професор доктор на теологическите науки Ангел Кръстев в ролята на „проповедник”. Става дума за тежък случай на плагиатство, но в същото време и арогантен по своята същност.

В края на 2013 година професор Ангел Кръстев, ръководител на катедра „Теология” в Шуменския университет, издаде сборник с проповеди, замаскирани като „Сборник неделни омилетични размисли”, Шумен, 2013.

Преди смъртта си през 2012 година отец Павел депозира в Сино-далното издателство (СИ) в София книга с проповеди с надеждата да бъде отпечатана. Стилът им не е традиционен и не е характерен за омилетичните традиции в Българската православна църква (БПЦ). Явно книгата му не е одобрена за отпечатване от ръководството на СИ. Същите проповеди са публикувани в блога на архимандрит Павел (Стефанов), който беше много популярен сред интернет читателите, и в няколко православни сайта.

Неделните проповеди на отец Павел са качвани в блога му през различни години от 2007 до 2012 година. Всичките проповеди, публикувани в книгата на Кръстев, се съдържат в блога на отец Павел и два други сайта, в които приживе той публикува проповедите си. Липсват само две. Ето ги и самите източници, в които могат да се открият:

http://archiman.livejournal.com

http://sveticarboris.net/index.php

http://www.pravoslavieto.com/

http://www.pravoslavie.bg.

В доклад до професор Маргарита Георгиева, ректор на Шуменския университет „Епископ Константин Преславски”, архимандрит Павел (Стефанов) дава кратка предистория на познанството си с Ангел Кръстев. То води началото си от 1983 година, когато отец Павел започва работа в Църковно-историческия и архивен институт на Българската патриаршия в София. Първоначално работи като специалист, а по-късно – научен сътрудник. „След доносите на Кръстев бях арестуван под предлог, че съм бил крал книги от института. Тази лъжа беше опровергана, но Държавна сигурност ми спря софийското жителство и аз напуснах София, след което бях безработен в продължение на седем години. От тревоги майка ми се разболя от рак и умря млада[1].”

Проповедите са нещо много лично, подобно на стиховете, и във всяка една от тях се усещат стилът и духът на отец Павел. Благодарение на добрите си контакти с отделни митрополити и със служители от синодалното издателство Ангел Кръстев открадва депозираната книга на отец Павел и след това я издава от свое име под заглавие „Сборник неделни омилетични размисли”. Книгата съдържа 186 страници, като включва 57 проповеди. Издадена е от издателството на Шуменския университет „Епископ Константин Преславски”. От целия сборник с неделни омилетични размисли на професор Кръстев принадлежи единствено предговорът, който е половин страница.

Кражбата на проповедите на отец Павел е кощунство, гавра с един уважаван клирик и учен, който се занимаваше с наука. За това, че Ангел Кръстев обявява проповедите на отец Павел за свои, тоест открадва ги, ясно личи от признанието му в предговора към книгата „Сборник неделни омилетични размисли”, Шумен, 2013, с. 3.

На 29 януари 2015 година депозирах доклад (вх. №РД-08-113) до ректора на Шуменския университет професор Маргарита Георгиева, до декана на Факултета по хуманитарни науки професор Ивелина Савова, до председателя на Контролния съвет доцент Виолета Атанасова и до Академичния съвет на университета, в който ги уведомих и представих съответните доказателства за това безпрецедентно плагиатство в областта на богословието.

Беше ми любопитно каква ще бъде реакцията на ръководството на Шуменския университет „Епископ Константин Преславски”, след като изнесох наяве доказателства за тази дръзка кражба, извършена от ръководителя на катедра „Теология” професор  доктор на теологическите науки Ангел Кръстев, който открадва цял сборник с проповеди на колегата архимандрит професор д-р Павел (Стефанов), член на Катедрата по теология при Шуменския университет, а сега покойник. Държи ли се на достойнството и паметта на универси-тетски преподавател, който една година след смъртта си става жертва на недостойно плагиатство (мародерство) от тогавашния шеф на катедрата?

По повод моя доклад до професор Маргарита Георгиева с писмо (изх. №РД-09290) от 16 март 2015 година тя ме уведоми за действията, които са предприети по отношение на Кръстев, както и за резултатите от тях.

Професор Георгиева възлага на декана на Факултета по хуманитарни науки професор Ивелина Савова да направи проверка по случая. На 3 февруари 2015 година професор Савова изисква писмени обяснения от професор Ангел Кръстев, от които става ясно, че открадвайки сборника с проповеди, е нарушил академичната етика. Поради тази причина деканското ръководство настоява той да си подаде оставката като ръководител на катедрата по теология и като член на Факултетния съвет  на Факултета по хуманитарни науки. Въз основа на решение на Факултетния съвет от 1 март 2015 година професор Кръстев е освободен от заеманите ръководни академични длъжности във Факултета по хуманитарни науки.  За резултатите от проверката деканът запознава с доклад ректора професор Маргарита Георгиева, която от своя страна настоява Ангел Кръстев да освободи заеманата от него академична длъжност „професор” на Шуменския университет. Тогава той депозира молба за напускане по взаимно съгласие и от 30 март 2015 година трудовите му взаимоотношения с Шуменския университет са прекратени[2].

Има още

Църквата загуби от мълчанието за сътрудничеството с Държавна сигурност*

Диана Петрова

След като изчетох разсекретените досиета на вла-диците, работили за Държавна сигурност, смятам, че Църквата пропусна откровения разговор с миряните за ролята на политическата полиция и БКП в жи-вота, устройството и управлението в БПЦ през тоталитарния период. От това загуби цялото българско общество, но най-вече Църквата. Планът на ДС бе изпълнен на максимум – ре-зултатът е недоверие към висшия клир и съмнения, че всички негови позиции са лицемерие.

Благодарение на разсекретените архиви вече сме наясно с двой-ствения живот на висшия клир по време на комунизма. Четох досиетата на ДС с ужас и дори на моменти съжалявах, че като журналист няма как да си спестя тази одиозна тематика. Не можех да повярвам как Видинският митрополит Дометиан е докладвал за скулптора Атанас Далчев, а митрополит Симеон Западноевропейски буквално е съобщавал имена на свещеници и „вражески емигранти”, на членове на техните семейства, които ДС трябва да наблюдава, посочвал е маршрутите, по които са бягали от България, и в резултат на това може би мнозина са намерили смъртта си на границата. И срещу това постоянно е искал пари, за да има възможност да живее в САЩ със стандарт, достоен за общуване с „лошите” американци; и с възторг е написал в писмо до офицера от ДС и основен вербовчик на повечето духовници, наричайки го „другарю” Христо Маринчев, поздравление за 9-ти септември. Чуйте откровението: „Горд и щастлив съм, че съм член на авангарда на социалистическата ни родина – славната комунистическа партия!”. Гаврата на ДС е стиг-нала дотам, че да приеме един монах за член на компартията. И въпросът днес е: само един ли?

Има още

Новозаветното учение за Бога – един по същество и троичен по лица*

Иван Ж. Димитров

Формулираната още на Никейския (Първи вселенски) събор (325 година) и неотстъпно изповядвана от Христовата Църква векове наред истина за единия Бог и Неговата троичност има своята твърда основа в Свещеното Писание и преди всичко в новозаветните свещени книги. Всъщност истината за троичността на Бога в Стария Завет не е изразена ясно; там няма стройно учение за Света Троица, понеже въобще целият Стари Завет бил само сянка на бъдещите блага (Евреи 10:1). А и една такава представа би съблазнявала еврейския народ, който тъй често и лесно изпадал в многобожие и идолопоклонство. Поради това главното ударение било поставено върху въпроса за единството на Бога. Но все пак старозаветното откровение постепенно подготвяло богоизбрания народ, а заедно с това и цялото човечество за разкриването и възприемането на богооткровената истина за триединия Бог. В предсказанията си пророците вещаели, че времената на Новия Завет ще бъдат белязани с обща вяра в единия Бог: „И Господ ще бъде цар над цяла земя: в него ден Господ ще бъде един, и името Му – едно“ (Захария 14:9). Но те косвено говорели и за троичността на Бога (Псалтир 32:6; Исаия 63:9-10). Наистина, тези указания не задоволявали вярващите, а по-скоро служели да се пробуди у тях живо очакване на онова ново знание за Бога, което щяло да се открие с идването на Месия.

И така, новозаветното Откровение не само напълно приема, но и доизяснява истината за единия Бог, като изтъква, че Бог е Творец и Господ на всичко, че Той е Бог не само на юдеите, но и на всички народи (срв. Римляни 3:29-30). А щом е така, става очевидно, че Той е един. Освен това в новозаветните свещени книги ясно се сочи и вътрешното единство на Бога, Който се изобразява като вездесъщ и разумен, свободен дух. В беседата Си със самарянката Спасителят се противопоставя на опита на юдеите да ограничат Божието присъствие на определено място (срв. и Матей 24:26-27), като учи, че Бог е безпределен Дух: „Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина“ (Иоан 4:24; срв. 2 Коринтяни 3:17). На въпроса на законника: „Коя е първа от всички заповеди?“ Господ Иисус Христос отговаря: „Първа от всички заповеди е: „слушай, Израилю! Господ Бог ваш, е един Господ“ (Марк 12:28-29). Същата истина Синът Божи засяга и в молитвата си към Отца: „А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного истинаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа“ (Иоан 17:3).

Светите апостоли от своя страна също провъзгласявали единството на Бога, особено когато подготвяли за обръ­щане към Христа езичници-многобожници. Така например апостолът на езичниците, св. Павел, по време на своята проповед в Листра, в Ати­на, в Ефес (вж. Деяния на светите апостоли 14:15-18; 17:22-31; 19:26) изобличава многобожието и учи всички на вяра в еди­ния Бог, Който е сътворил небето и земята, и всичко, което ги изпълва, и промишлява за тях[1]. И на коринтските християни пише по този повод: „Други бог няма, освен Единаго Бога. Защото, макар и да има само по име богове, било на небето, било на земята (както и има много богове и много господевци), – ние обаче имаме един Бог Отец, от Когото е всичко, и ние сме у Него“ (1 Коринтяни 8:4-6, срв. Ефесяни 4:6,  Римляни 2:29-30). Пак според изразите на апостола Бог е „един премъдър Бог“ (Римляни 14:26), „едничък премъдър Бог“ (1 Тимотей 1:17), „едничък Властител“ (1 Тимотей 6:15), „едничък безсмъртен“ (1 Тимотей 6:16).   

На тази ясна и твърда библейска основа в древната Христова Църква е бил формулиран и внесен в Симво­ла на вярата догматът за единството на Бога.

„След като в старо време много пъ­ти и по много начини“ (Евреи 1:1) Бог подготвял умовете и сърцата на чо­веците за възприемането на тайната за Света Троица, в новозаветно време чрез въплътилото се вечно ипостасно Слово Той благоволил да я открие по възможно най-ясен начин. Учението за тази тайна е главният предмет на цялото новозаветно учение за Бога. Господ Иисус Христос се стремил със Своята проповед „да убеди всич­ки, че в Божеството освен Отец, по­читан досега от юдеите, има още Син, Който е Сам Той, и също има още и Дух Свети, Който има да слезе след Него над апостолите и да продължи започнатото от Него дело – спасе­нието на човеците[2]“. Трябва също така да се отбележи, че когато Иисус Христос проповядвал за Сина Божи и за Светия Дух, Той винаги подчерта­вал, че това не е ново и неизвестно учение за познаващите свещените писания представители на юдейството. И често прибягвал към свидетел­ството на старозаветното Писание, което ясно и определено пише за Него и за Светия Дух: „Изследвайте Пи­санията… Те са, които свидетелстват за Мене… Ако да бяхме вяр­вали на Моисея, щяхте да повярвате и на Мене, понеже той за Мене писа“ (Иоан 5:39, 46, 7:38; Матей 22:42-45, Лука 24:27). Затова мнозина от слу­шащите проповедта на Спасителя не намирали в учението Му както изобщо за Бога, така също и за Него като Син Божи, и за Светия Дух нищо противно на учението на старозаветните Писания и напълно го приемали. Така посрещнали Христовата про­повед св. Иоан Кръстител (Иоан 1:33), апостол Натанаил (Иоан 1:49), членът на синедриона Никодим (Иоан 3:2), самарянката и нейните съграждани от самарийския град Сихар (Иоан 4:29, 42), апостол Петър и всички останали апостоли (Матей 16:16), римският стотник при кръста Христов (Матей 27:54, Марк 15:39) и други. А след като утвърдил това учение между най-добрите юдеи, Иисус Хри­стос преди възнесението Си дал за­повед на апостолите да научат на същото всички народи, като ги кръ­щават в името на Отца и Сина, и Светия Дух (Матей 28:19). По този начин вярата в триединия Бог – Отец, Син и Дух Свети – трябвало да стане всеобща вяра и да получи в Новия Завет онова безусловно зна­чение, каквото имала в Стария Завет вярата в единия Бог. А понеже при това Спасителят определено потвър­дил и единството Божие (Марк 12:29; Иоан 17:3), то ясно е, че вярата в трите лица на Бога ни най-малко не трябва да изключва вярата в един­ството на Бога, в единството на Бо­жието същество, а напротив – тя трябвало да бъде с нея във вътрешно единство, като я възвисява и до­пълня[3].

Местата в Свещеното Писание на Но­вия Завет където се утвърждава, че Бог действително е троичен, че Той има три Лица, могат да се раз­делят на две групи: в едните от тях се указва на действителността на троичността на Бога и на трите Му Лица заедно, а в другите се посочва отделно личността на едно или друго Лице от Света Троица и Неговата обо­собеност от другите Лица.

I. Свидетелства за действителното съществуване на три Лица у Бога има много в новозаветните свещени кни­ги. Тук ще приведем само най-глав­ните от тях.

1. Първото положително и ясно засвидетелстване на трите Лица на Света Троица в Новия Завет се осъще­ствило при кръщението на Иисус Христос в река Йордан от св. Иоан Кръстител, с което се и наченала про­поведта на Спасителя. Тук се откри­ли: Бог Отец, Който засвидетелствал от небето: „Този е Моят възлю­бен Син, в Когото е Моето благоволе­ние“, Син Божи, въплътен, Който се кръстил от Иоан и бил засвидетелстван от Отца, и Дух Свети, сля­зъл във вид на гълъб над Сина (Матей 3:16-17; Марк 1:10-11; Лука 3:22). Така кръщението на Иисус Христос се превърнало в тържествено по­твърждение за явяването на трите лица на Света Троица, като същевре­менно предуказвало, че Христовата проповед ще бъде за Отца, за Сина и за Светия Дух, в Които щели да повярват по-късно всички народи.

2. Второ главно свидетелство за троичността на Бога намираме в по­следната, прощална беседа на Спаси­теля с Неговите ученици, проведена след Тайната вечеря (Иоан 14-16 глава). Като утешава Своите апостоли и ги насърчава за бъдещата дейност, Той ги уверява, че и след раздялата си с Него те няма да останат без за­крила, грижа и ръководство: „Аз ще помоля Отца и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас во-веки… А Утешителят, Дух Свети, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил“ (Иоан 14:16, 26). Тук още по-ясно се различават трите Лица на Света Трои­ца и то именно като Лица. Отец ще бъде помолен и ще изпрати Светия Дух; Синът ще извърши ходатайството, Той ще помоли Своя Отец за Утешителя; Дух Свети се нарича „друг Уте­шител“, тоест различен от Сина, а ще бъде изпратен от Отца, следователно Той е различен и от Отца. Светия Дух ще бъде изпратен от Отца, следователно Той е различен и от Отца. Светия Дух ще бъде изпратен, за да замени в ръ­ководство и наставление на учени­ците Сина и да ги научи на всичко; тоест Той е също такова лице, както и Синът.

3. Най-главното свидетелство, кое­то е основа на цялото християнско учение за тази най-дълбока тайна на вярата, се съдържа в заповедта на Спасителя за кръщаването на вяр­ващите: „Идете, научете всички на­роди, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа“ (Матей 28:19). Че това са действително от­делни Лица, проличава от обособе­ното Им именуване – Отец, Син и Свети Дух. И трите тези имена еднакво се отнасят към израза „в името“, кой­то е приложим само към личности; свързани са помежду си със съчинителния съюз „и“, който отличава от­делни и различаващи се помежду си предмети[4].

По време на Своята проповед Спа­сителят неведнъж посочвал на уче­ниците Си, че под името Отец Той разбира Бог Отец, Който Го е из­пратил в света (Иоан 6:38-40; 7:16-18, 28-29; 11:41-42) и Който е Оня „Друг, Който свидетелства за Мене“ (Иоан 5:31). Под името Син разбира Самия Себе Си, Когото и апостолите изповядвали като Син Божи, „от Бога излязъл“ (Матей 16:16; 14:33; Иоан 16:30). И под името Дух Свети разбира „другия Утешител“, Който обещал да им прати от Отца след Своето отхождане от този свят, за да пребъдва Той с тях вовеки (Иоан 14:16). Затова и в споменатия случай преди възнесението на Спа­сителя Той не сметнал за нужно да обяснява отново на Своите апостоли съобщаваните им в заръката за кръ­щаване на вярващите имена на Божи­ите Лица. Както Сам Той, така и Не­говите ученици под имената „Отец“, „Син“ и „Свети Дух“ разбирали именно трите равночестни лица на Света Трои­ца. Тази заръка задължавала светите апостоли да проповядват и учат за Отец, Син и Светия Дух, за Които и тех­ният божествен Учител проповядвал, Лицата на троичния Бог и за Тях­ното взаимно отношение. Така че в името на Отца и Сина и Светия Дух. А кръщението в името на Света Троица означава вярващите да се обрекат на всепредано постоянно служение на Отца и Сина, и Светия Дух (Римляни 6:3, 1 Петра 3:21; 1 Коринтяни 1:13), каквото служение прилича само на Бога. Щом като пък Отец, Син и Свети Дух са предмет на божествено поклонение и служение от страна на човеците, следователно Те са Лица еднакво бо­жествени и равночестни.

За да се разберат правилно думите на Господ Иисус Христос за кръ­щението като сочещи троичността на Бога, трябва да се вземат предвид и обстоятелствата, при които те са ка­зани. Както вече се изтъкна, запо­ведта за кръщението в името на Света Троица е била дадена преди самото възнесение на Господа, когато Той вече се отделял от Своите ученици. Затова Спасителят не е говорил по­вече със символи, а ясно и открито им съобщил всичко необходимо за тяхната по-нататъшна дейност и тър­жествено ги изпратил да проповяд­ват новата вяра по целия свят. А за тази цел апостолите е трябвало да предложат на народите ясна, точна и определена идея за Бога. И както добре те трябвало да знаят онова, на което щели да учат света, така също добре и ясно е трябвало те да знаят какво е особеното в тяхното учение, което го отличавало от всич­ки „разни и чужди учения“ (Евреи 13:9). Новото и особеното в апостол­ската проповед трябвало да бъде фактът, че „Словото стана плът и жи­вя между нас, пълно с благодат и истина“ (Иоан 1:14), тоест че Бог е изпратил Своя Син в света, за да извърши изкуплението и обновле­нието на целия човешки род, а Син Божи ще изпрати Светия Дух, Който ще освети и възроди всички вярва­щи. От тези разсъждения става ясно, че в проповедта на светите апостоли е трябвало да се съдържа учение за Лицата на троичния Бог и за тях­ното взаимно отношение. Така че заповедта за кръщение ние намираме не някакво образно и общо учение за Бога, а точно и положително уче­ние за лицата на триединия Бог, на Свeта Троица.

II. В свещените новозаветни кни­ги има не малко свидетелства, в кои­то поотделно се сочи едно или друго Лице на Света Троица или се подчер­тава Неговата обособеност от дру­гите Лица.

1. Новозаветното учение за Бога, като ни открива тайната за троичността на Бога, показва ни не само лич­ността на Отца, като Го изобразява като личен дух с всички свойства на личност, но ни сочи и обособеността на личността на Отца от останалите Божии Лица. Това е указано още в самото Негово име – Отец, което се употребява не за обозначаване на Неговите външни отношения към света и човека, а за обозначаване на Неговото ипостасно различие от ос­таналите Лица на Бога.

Още в детската Си възраст Иисус Христос заявява, че най-подходящо място за Неговото пребиваване е храмът Божи и Той трябва да е „в онова, що принадлежи на Отца“ Му (Лука 2:49). Кой е този Отец, това Той пряко и ясно посочва в беседата Си с Никодим: „Никой не е възлязъл на небето, освен слезлият от небето Син Човечески, Който пребъдва на небето… Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:13, 16). От тези думи на Спасителя се вижда, че преди да бъде пратен от Бог Отец в света, Той е пребъдвал с Него на небето. И когато се въплътил на земята, Той не пре­станал да бъде същият единороден Син Божи, в Когото всички, които търсят спасение, трябва да повярват. Познанието за Бога е трудно достъп­но за ограничените човешки въз­можности. Открива се от Божия Син във възможната и необходимата за човеците степен: „Никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца по­знава някой, освен Синът, и комуто Синът иска да открие“ (Матей 11:27).

Ето някои черти на откритото от Самия Син Божи учение за Отца и Сина. „Както Отец има живот в Себе Си, тъй даде и на Сина да има живот в Себе Си“, казва Иисус Христос (Иоан 5:26). Тоест както Отец обла­дава самобитно битие и живот, така и Син Божи притежава битие и жи­вот, но с разликата, че те са Му да­дени от Бог Отец, докато на Отца ни­кой не ги е давал. Затова и Той е Отец, от Когото е роден Синът. Това пък предполага тяхното взаимно по­знаване, недостижимо за външен на­блюдател: „Както Ме познава Отец, тъй и Аз познавам Отца“ (Иоан 1:15; Матей 11:27). Следователно Бог Отец и Бог Син са две обособени разумни Лица, всяко от Които се съзнава като отличаващо се от другото. Връз­ката между Тях се осъществява от взаимната Им любов: „Отец люби Сина“ (Иоан 3:35) и Синът люби Отца (Иоан 14:31).

2. Много са и онези места в новозаветното Писание, които сочат Сина Божи като отделно от Отца и Светия Дух Лице на Бога. Както се посочи по-горе, Синът има живот в Себе Си (Иоан 5:26) и съществува преди времето: „Преди Авраам да е бил, Аз съм“ (Иоан 8:58). Бог Отец Го е възлюбил „преди свят да се създаде“ и Синът Божи има слава у Отца от „преди свят да бъде“ (Иоан 17:24, 5). Бог Отец свидетелства за Него (Иоан 5:32). Синът люби Отца и както Му е заповядал Отец, тъй и прави (Иоан 14:31). Неговият Отец досега работи и Той работи (Иоан 5:17). Всички тези изрази показват, че Син Божи е самостоятелно, ра­зумно, свободно Лице. Той е всеси­лен и всемогъщ, както и Отец. За­това всички трябва „да почитат Сина, както почитат Отца. Който не почита Сина, той не почита Отца, Който Го е пратил“ (Иоан 5:23). Основание за тази еднаква почит към Сина и към Отца е това, че Отец и Син са едно, както казва Сам Иисус Христос: „Аз и Отец едно сме“ (Иоан 10:30). И всичко, което има Отец, принадлежи и на Сина (Иоан 16:15).    

Но ако Синът е единосъщен с Отца, тоест има същата божествена природа и достойнство, това не означава, че Той съществува отделно и независи­мо от божественото същество на От­ца, тъй че да е друго божество, от­делно от Бог Отец[5]. Според учението на Иисус Христос Отец и Син съще­ствуват неразделно, защото облада­ват едно и също божествено същест­во, в резултат на което Отец същест­вува в Сина и Синът – в Отца. Когато от името на апостолите Филип помолил: „Господи, покажи ни От­ца!“, Спасителят отговорил със за­бележителните думи: „Толкози вре­ме съм с вас, и не си ли Ме познал, Филипе? Който е видял Мене, видял е Отца; и как ти казваш: покажи ни Отца? Не вярваш ли, че Аз съм в Отца и Отец е в Мене?… Вярвайте Ми, че Аз съм в Отца и Отец е в Мене“ (Иоан 14:8-11).

3. Заедно с учението за Отца и Сина Господ Иисус Христос ни е оставил и ясно учение за Светия Дух като отделно божествено Лице, равно на Отца и Сина по божествено достойнство. Говорейки за Своето дело като Месия, Спасителят казва за Себе Си с думите на св. пророк Исаия: „Дух Господен е върху Мене: затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобож­дение, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчените, да проповядвам благоприятната Господ­ня година“ (Лука 4:18-19). Да бъде в такова отношение към Христа – Сина Божи, може само Бог, божест­вено Лице, каквото е Светия Дух. Съ­щото заключение може да се направи и от думите на Иисус Христос към изпращаните на проповед ученици: „Не сте вие, които ще говорите, а Духът на Отца ви, Който говори във вас“ (Матей 10:20); „Дух Свети ще ви научи в същия час, какво трябва да кажете“ (Лука 12:12). Има се предвид лично, разумно и свободно същество, а не просто сила Божия.

Още по-ясно и определено учение за Светия Дух Иисус Христос дал в прощалната Си беседа с учениците. Сега, когато щял да се раздели с тях, Той пожелал да им покаже кой е Светия Дух, Който ще продължи делото Му: „Аз ще помоля Отца и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки, Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото Го не види, нито Го познава; а вие Го познавате, защото Той с вас пребъдва и във вас ще бъде“ (Иоан 14:16-17). Като казва, че Той ще помоли Отца да изпрати на учени­ците Светия Дух, с това Иисус Христос съвсем ясно Го разграничава както от Себе Си, Който ще ходатайства пред Отца, така и от Отца, Който ще Го изпрати. Самото Му название „Утешител“ говори вече за лично би­тие, защото то може да се даде само на лично и свободно разумно съще­ство. В подкрепа на това мнение тряб­ва да посочим и определението Му „друг“. То показва, че Утешителят, Духът на истината, е друг по отно­шение на Христа Утешителя, но Той е също такъв Утешител, какъвто бил и Сам Христос, тоест и Дух Свети е личност божествена, каквато е Хри­стос, Синът Божи.

И по-нататък в прощалната беседа Иисус Христос съобщил важни оп­ределящи черти за третото Лице на Света Троица – Светия Дух. Той бива из­пращан от Отца при посредничест­вото на Сина, като „изхожда от Отца“ (Иоан 15:26), тоест Светия Дух получава битие от Отца чрез изхождане от вечност. Той ще настави Христовите ученици „на всяка истина“, ще им възвести бъдещето, като ги учи не на нещо ново, а на онова, на което ги е учил Сам Син Божи; в крайна сметка, понеже и Христос казва на Отца: „Всичко Мое е Твое и Твоето Мое“ (Иоан 17:10), то и наставле­нията и поуките на Светия Дух няма да са Негови лични, а общо достояние на трите Лица на Света Троица (Иоан 16:13-15).

И така, учението за трите Лица на Света Троица било разкрито ясно и отчетливо пред Христовите ученици от техния божествен Учител по време на Неговата проповед на земята. Въз основа на разкритите истини, светите апостоли знаели определено и твърдо, че у Бога действително има три самостоятелни Лица – Отец, Син и Свети Дух, Които са от едно и също естество, тоест единосъщни, а затова и равночестни. Завършек и, така да се каже, печат на това учение били думите, казани на светите апостоли преди възнесението: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа“ (Матей 28:19). От своя страна този заклю­чителен троичен акорд в Христовата проповед става основа и градиво на учението и дейността на светите апостоли след Петдесетница. И в новозаветните свещени книги срещаме на много места учението на Христовите учени­ци за единството и троичността на Бога, което учение всъщност повтаря и обяснява учението на Спасителя. Ще се спрем на някои места в записаната проповед на светите апостоли Петър, Павел и Иоан.

Св. апостол Петър още през зем­ния живот на Иисус Христос изпо­вядал от името на всички апостоли тяхната непоклатна вяра, че Учите­лят им е „Христос, Синът на живия Бог“ (Матей 16:16). Тези думи показ­ват, че учениците виждали в Него особено лице, което се отличава от Бога Отца, както син се отличава от баща си, а заедно с това Го призна­вали и за божествено лице; имащо еднакво естество с Бога Отца, тъй както един син винаги има еднакво с баща си естество[6]. Истината за богосиновството на Христос св. апостол Петър проповядва при Соломоновия притвор (Деяния на светите апостоли 3:13), нея отразява и в посланията си (2 Петра 1:17).

В своята проповед на Петдесет­ница, след слизането на Светия Дух над светите апостоли, св. апостол Петър изповяд­ва вярата в Света Троица, чиято проява е и събитието на Петдесетница: след като Иисус Христос, въплътеният Син Божи, се възнесъл, Той приел от Бога обещанието за Светия Дух, Чиято благодат току-що се била из­ляла над светите апостоли, както видели с очите си всички присъстващи (Деяния на светите апостоли 2:32-33). Чрез благодатта на Светия Дух апостолите винаги благовествували (1 Петра 1:12). А от думите на св. апостол Петър към Анания ясно се вижда, че Светия Дух е Бог. Нечестната постъпка на Анания веднъж се ока­чествява като опит да се излъже Светия Дух, а малко след това апостолът за­явява, че Анания е излъгал не чове­ци, а Бога (Деяния на светите апостоли 5:3-4).

И в началото на първото си посла­ние апостолът също споменава съв­местно трите Лица на Света Троица ка­то отделни и равни по божество (1 Петра 1:2-3).

Св. апостол Павел в своите посла­ния говори както за трите Лица на Света Троица заедно, така и за всяко едно поотделно. В посланието си до коринтските християни той пише: „Благодатта на Господа нашего Иису­са Христа и любовта на Бога и Отца, и общуването на Светаго Духа да бъдат с всички вас“ (2 Коринтяни 13:13). Тук Господ Иисус Христос и Дух Свети се представят като лица, дейст­ващи еднакво с Отца, като се отли­чават от Него с особени наименова­ния и действия. Още по-ясно се сочат трите Лица на Бога в следните думи на апостола: Има различни дарби, ала Духът е един и същ; има различ­ни служби, ала Господ е един и същ; има и различни действия, ала Бог е един и същ, Който върши всичко у всички“ (1 Коринтяни 12:4-6).

Твърде отчетливо апостолът гово­ри и за всяко едно от Лицата на Света Троица. За Син Божи например пи­ше: „Когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син единороден, Който се роди от жена и се подчини на закона, за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновението“ (Галатяни 4:4-5). За пратеничеството на Сина Божи той говори и в началото на посланието си до ев­реите: „Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говорѝ на отците чрез пророците, в послед­ните тия дни говорѝ ни чрез Сина“ (1:1-2). На пророците, като лични същества, се противопоставя Син Божи, също действителна и отделна от Бога Отца личност.

А кой е Син Божи и какви са Не­говите определения? Той е „роден преди всяка твар; понеже чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо“ (Колосяни 1:15-16). Щом чрез Сина е създадено всичко, то безусловно Той е роден преди времето, което започва да тече от сътворяването, Той е вечен, съвечен на Отца, сияние на славата и образ на ипостаста на Бога Отца (Евреи 1:3). Син Божи е наречен още „велик Бог“ (Тит 2:13), „Бог, благо­словен вовеки“ (Римляни 9:5), Той е „Господ за слава на Бога Отца“ (Филипя-ни 2:11).

Със същата ясност апостолът го­вори и за личното битие и божестве­ното достойнство на Светия Дух. Той е подател на благодатните дарове за вярващите (1 Коринтяни 12:3-11). Светият Дух поставя епископите да обгрижват Църквата на Господа и Бога (Деяния на светите апостоли 20:28): Той ни подкрепя в на­шите немощи и ходатайства за нас (Римляни 8:26); чрез Духа Свети е от­крита на светите апостоли и пророци тайната Христова (Ефесяни 4:5) и така нататък.

Св. апостол и евангелист Иоан Бо­гослов, в своите писания ни дава за­дълбочено богооткровено учение за Света Троица, като същевременно въ­вежда в новозаветното богословие ново определение за Второто лице, Сина Божи, наричайки Го „Слово. „В начало беше Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“ пише в предговора на своето еванге­лие св. апостол Иоан (1:1). Освен предговора на евангелието още две места в неговите писания ни говорят определено за Сина Божи като Сло­во – 1 Иоан. 1:1 и Откровение 19:13. И на трите места с употребата на по­нятието Слово св. апостол Иоан иска да изтъкне:

а) вечното предсъществуване на Сина Божи;

б) сътворяването чрез Него на света;

в) съвършеното откриване в Него на Бога;

г) произ­хода Му от Бога и тъждеството Му с Него (срв. и Иоан 14:9; 2 Коринтяни 4:4; Колосяни 1:15; Евреи 1:3)[7].

Дори само тези три места в напи­саните от св. апостол Иоан свещени книги са достатъчни, за да разберем как той учи за Сина Божи. Но за пълнота ще приведем и следните: „Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя единороден Син, за да бъдем живи чрез Него. В това се състои любовта, че не ние възлюбихме Бога, а Той ни възлюби и проводи Сина Си да стане омилостивение за нашите грехове“ (1 Иоан 4:9-10): „Син Божи дойде и ни даде светлина и разум, да познаем истиннаго Бога; и ние пребъдваме в истиннаго Бога – Неговия Син Иисуса Христа. Той е истински Бог и живот вечен“ (1 Иоан 5:20). Пределно ясно е учението на апостола, когото светата Църква отрано е нарекла „Богослов“. И в последните две приведени места прави впечатление още една мисъл: дейността на Сина Божи, Словото Божие се свързва и с даряването на живот, защото Сам Иисус Христос е живот (Иоан 11:25).

Същата ясност и определеност при­тежава и учението на св. апостол Иоан Богослов за Светия Дух като лич­ност и лице на Света Троица (1 Иоан 4:2, 13). Той ни е даруван от Бога Отца и свидетелства за Иисус Христос, бидейки Сам истина (1 Иоан. 5:6), както и Спасителят определя Себе Си като истина (Иоан 14:6).

Редом с ясното учение на св. Иоан Богослов за отделните Лица на Света Троица ние намираме у него и опре­делено учение за троичността на Бога. В първото си съборно послание той пише: „Трима са, Които свидетелстват на небето: Отец, Слово и Свети Дух; и тия тримата са едно“ (1 Иоан 5:7). От тези думи на апо­стола се вижда, че Словото, Син Бо­жи и Светия Дух са лични същества – разумни и самостойни, равни по бо­жество с Бог Отец, заедно с Когото свидетелстват равностойно за богосиновството на Христа (5-ти стих). Изречението „и тия тримата са едно“ сочи не толкова тяхното единство ка­то свидетели, а по-скоро тяхното същностно единство, единство по при­рода.

От посочените места в Свещеното Писание на Новия Завет, където е отразена истината за троичността на Бога, предадена ни от Самия Господ Иисус Христос и Неговите ученици, светите апостоли, достатъчно ясно и определено се виждат здравите основи на истинското учение, на което сме научени (Тит 1:9).  Тези основни черти на възвишената тайна за Света Троица остават трайно запечатани и дълбоко осъзнати от Христовата църква, така че светите отци и учители са могли на тази богооткровена основа да развият богатството от понятия, изкристализирали и формулирани във веропроделенията на светата Христова църква.

_____________________

*Публикувано в Духовна култура, 1984, кн. 6, с. 9-17. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Протоиерей Н. Малиновски, Православное догматическое богословие, т. I, II изд., Сергиев Посад, 1910, с. 283.

[2]. Eпископ Силвестър, Православно догматично богословие с исторично изследване на догмите, т. II, С., 1913, с. 211.

[3]. Пак там, с. 212.

[4]. Griechisch-deutsches Worterbuch zum Neuen Testament von S. Ch. Schirlitz, neu bearbeitet von Th. Eger, 6. Aufl., Giessen, 1908, S. 209; Прот. П. Светлов, Християнское ве­роучение в апологетическом изложении, т. I, III изд., Киев, 1910, с. 401.

[5]. Eпископ Силвестър, пос. съч., с. 217.

[6]. Eпископ Силвестър, пос. съч., с. 226.

[7]. Μάρκος Σιώτης. Λόγος. – ΘΗΕ, τ. 8, Αθήναι, στ. 340.

Изображения: авторът Иван Ж. Димитров, Света Троица и отделни Лица от Нея. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6jr

Категорията «светост» в християнската философия на религията на професор д-р Иван Панчовски*

Димитър Станков

Професор д-р Иван Панчовски (1913-1987) е един от изявените български богослови, който оставя най-ярка следа в областта на нравственото богословие и християнската етика. Развитието на Православното християнско учение за нравствеността у нас е пряко свързано с неговата научна дейност. Като приемник и продължител на изследователското дело и кредо на професор д-р Ганчо Пашев (1885-1962), той издига на по-високо теоретическо равнище християнското учение за нравствеността, като изгражда стройна богословско-етическа система.

Професор д-р Иван Панчовски разглежда в своите монографии, студии и статии  зараждането на християнския нравствен живот, като осветлява и разкрива характера и особеностите на християнския морал, неговите основни принципи. Той изследва много теми и проблеми  най-вече в три основни области: психология на религията, нравствено богословие и християнска етика. Неговите изследвания могат да се систематизират в четири главни тематични кръга. Първата група обхваща трудове, посветени на историята на християнския морал, включително и отношението между религия и нравственост. Втората група включва съчинения върху основното начало на християнската нравственост, а именно човеколюбието – любовта към ближния. Третата група се състои от изследвания върху християнско-етически,  църковно-обществени и икуменическо-миро-творни проблеми. В тази връзка се осветлява мирът от богословско гледище, като се анилизират неговите божествени, антропологически и социално-етически основи и основания, неговата жизнена необходимост и съзидателна сила. Накрая към четвъртата група се отнасят трудовете на професор Иван Панчовски върху българската богословска наука за морала. Той изследва етическите и социалните възгледи на старобългарските писатели и книжовници, като осветлява светлите им нравствени образи. При това обрисува Българската православна църква като възпитателка по благочестие, доброде-телност и родолюбие през Първата българска държава и характе-ризира българската свяст, святост и благочестивост.

Професор д-р Иван Панчовски разработва и обосновава категорията «светост» («святост»), която има богато смислово съдържание и заема важно място в християнската етика. Неговата трактовка на тази категория се разгръща в няколко пункта.

Първо. Всъщност понятията «сакрално» и «свято» не са ли и близки по смисъл, който се таи първоначално в нравствеността? На този въпрос професор д-р Иван Панчовски търси и дава своя комплексен отговор, изхождайки от някои философско-етически положения най-напред на Имануел Кант. 

Имануел Кант в съчинението си «Религията в границите на самия разум» подчертава, че «моралът води неизбежно към религията», изхождайки всъщност «от моралната идея за висшето благо». Става дума за идеята «за висшето благо в света, за възможността на което ние трябва да приемем едно по-висше, морално, свято и всемогъщо същество… Ала най-важното тук е, че тази идея произлиза от морала, но не е негова основа; поставената цел вече предполага нравствени основоположения. Следователно за морала не може да е безразлично дали се изработва или не понятието за крайната цел на всички неща»[1].

Има още

Християнски идеи за религиозното образование в контекста на европейската култура. Религиозно-философски размисли във връзка с докторската дисертация на Иван Панчовски*

Владимир Теохаров

Дисертационното съчинение на д-р Иван Панчовски на тема „Пра-вославното християнско младежко движение в България“ е отпеча-тано в германския град Йена през 1940 година във връзка с док-торската защита на младия български богослов[1].

Богатото идейно съдържание на този научен труд отразява широката и разностранна философска ерудиция на своя автор и дава възможност да се очертаят контурите и насоките на неговото религиозно-философско и християнско етическо и педагогическо мислене. В следващите редове ще се опитам да резюмирам накратко някои основни идеи, свързани с християнската философия на образованието, които се откриват в съдържанието и идейната рамка на този дисертационен труд.   

Пo просеките на Културата със специално позоваване на професор Иван Панчовски. Идеите за култура и възпитание в Европейската история.

Християнското философско разбиране за възпитанието обхваща много дълбоки пластове от европейската култура, в които се долавят класическото гръцко и средновековно християнско мислене, рене-сансовия хуманизъм и просвещенски идеи, етиката на немския идеализъм, романтизъм и християнски екзистенциализъм.

Има още