Посвещавам на всички честни български студенти и преподаватели по богословие, неподдали се на съблазънта Държавна сигурност

„Тогава мнозина ще се съблазнят; и един други ще се предадат, и един други ще се намразят” (Матей 24:10)

Павел Павлов

„Зависимо” богословие

Много е важно да разберем кой, как и защо е бил вербуван. Писал ли е нещо и за кого? Нека не за-бравяме, че едновременно с одиозните доносници, които са се захващали да сътрудничат доброволно и по идеологически причини има и много други, които са брутално рекетирани от Държавна сигурност. Историята на съвременното българско богословие е изключително сложна. То е заченато по време на схизма и носи всичките белези и прояви на разделението (тази схизма носи отпечатъка си и до днес и съвсем не е случайно, че „демократичният” удар върху Църквата дойде отново чрез схизма). Въпреки това, до 9.09.1944 година темите и курсовете по различните богословски дисциплини се опитват, според възможностите, да се стремят към синхронизация по отношение на образците. След тази дата, с малки изключения (например отец Стефан Цанков, отец Серафим Алексиев и други), темите и съчиненията, както и богословският метод в тях се маргинализират и провинциализират. Най-тежкият въпрос е абсолютната откъснатост и липса на всякакви преводи, както на светоотеческа, класическа литература, така и абсолютно скъсване с добрите постижения на съвременното православно богословие. Достатъчно е да се погледне богословската продукция от онова време. Изобщо се загубва интересът за всякакво богомислие и разглеждане на богословието като изключително важен елемент на мисията и спасителното измерение на Църквата.

През 70-те и 80-те години богословието сякаш напуска мистичната, подвижническа, вътрешна страна на своята специфична дейност и се превръща в булевардно, сервилно, партийно признато занимание. Богословите сякаш се „назначават”, за да изпълнят специални поръчки на полето на икуменизма, да подпомогнат съветските другари в провеждането на политика на прикриване на вътрешните проблеми и скриване на съпротивата срещу режима, която е иманентно присъща на тогавашното църковно общество. Вместо да бъдат пророци, постепенно богословите се превръщат в богословски дейци, в църковни деятели. Постепенно партийно назначените и партийно признати богослови започват да определят критериите за това кой е богослов и какво е богословие[11]. Преданието, върху което стои всяко едно богословие се заменя с целесъобразността на оцеляването. Само че оцеляването има една много измамна страна – оцеляващият винаги заплаща със своя собствен живот. А истинската цел на богословието е изцелението на човека, богопознанието и вечния живот.

„Ако кажем, че имаме общение с Него, а ходим в тъмнината, ние лъжем и не постъпваме по истината” (1 Иоан 1:6).

Вероятно щеше да е много забавен прочита на архива на Държавна сигурност, ако не бяха хилядите унищожени съдби на честни и достойни българи. Справедливостта е привилегия на Господа, но винаги си заслужава човек да се опита максимално да бъде справедлив. Има колеги, които все още смятат за сакрално това пространство и се опитват да омаловажават всеки опит да се надникне зад „иконостаса” на тайните служби. Пропагандират и разпространяват идеята за свещена недостъпност и страховитост, дори „божествена” интелектуална недостижимост („след ченгетата идвала посредствеността”). Защо е този страх от истината за едно минало време, дали пък там (в истината) не се крие тайната на това време, тайната за кариерното развитие на едни и унищожаването на други хора? Да не се окаже, че заедно с тези, които са били репресирани и принуждавани да станат сътрудници на Държавна сигурност има и хора, които изпитват истинска страст и удоволствие, или най-малкото проявяват истински професионализъм в доносите си за свои студенти, колеги, свещеници и епископи на Църквата.

Има и друг съществен момент. В тези подредени папки се крие същинската, правдивата история на това време, тайната, скритата история. Там ясно проличават дисидентите, свободните (въпреки робството), както си личат и сервилните, тези, които за подсигуряване на кариерата си са готови да предадат и най-близките. Трябва да се каже, че тази история, макар и понякога преувеличена, е обективна, най-вече поради факта, че и едните, и другите смятат и твърдо вярват, че това ще си остане в тайна, че никой, никога няма да разбере за разговора, за доноса, за метода, по който са извлечени сведенията и така нататък. В Провалилото се безбожие, Майкъл Новак описва десетки случаи в бившия Съветски съюз на хора, които са на ръба да сътрудничат, но в крайна сметка издържат и създават безброй главоболия и на себе си и на тези, които ги вербуват[12].

Има още →