
Month: януари 2021


За мъдростта на времето или за времето на мъдростта (Библейски щрихи) – продължение и край*
Ивелина Николова
„Най-мъдро е времето, защото то разкрива стойността на всичко”
Древният гръцки мъдрец Талес е изказал една истина, която в потока на времето не променя своята ценност. За нас, християните времето е мъдро, първо, защото е сътворено от Създателя да бъде такова – то разкрива смисълът на дните и годините. Времето обективира всички предмети в този свят, включително и човека. Мъдростта на времето е свързана с неговата двойна проява – като такова, което обективира човека, но в същото време му предоставя всички възможности да обективира и себе си, и да го претворява по нов начин, следователно да му придава някакъв смисъл. Но времето е свързано и с живота, и със смъртта (Сирах 15:17). В единия случай то се разкрива като минало, а в другия – като бъдеще. Този е парадоксалният двойствен смисъл на времето, в който усилията на човека са съсредоточени в това да съумее да съществува във времето с постоянната мисъл за вечността: „Копнее душата ми и чезне за Господните двори” (Псалтир 83:3). Вероятно в това се изразява и стремежът му да увековечава нещата от живота и временния им характер да се опита да претвори във вечен. Тази способност на човека се извършва в неговата памет.
Много точно Николай Бердяев определя паметта като онтологична съпротива срещу властта на времето. Паметта на човека е живото траене на миналото в настоящето и на настоящето като бъдеще, следователно тя изтрива границите на времето и го обезсилва. В случая се абстрахираме от логико-семантичното значение на понятието „памет” и от физиологическите ѝ аспекти. Те не са маловажни, но стоят встрани от темата. Паметта освен, че предпазва всичко от разрушение и го изважда от забравата, в известен смисъл се разкрива и като нещо истинно, вечно[3], следователно тя се отнася към живота, а не към смъртта, „защото в смъртта няма спомен” (Псалтир 6:6). Духовния живот на човека „се подкрепя от паметта” (3 Ездра 14:4), а чрез паметта неговото минало се поддържа в настоящето като начин на възпроизвеждане на отминали събития. Но тази памет е „външна памет”, такава памет, която само задава рамките на спомените ни и ги възстановява, но нищо повече от това. Съществува и друг вид памет – „вътрешната” – тази, която не е само средство за архивиране на миналото, но изява на вътрешния свят на личността. Тя винаги е конкретна, защото предполага насочване на погледа навътре, към самите себе си и винаги търси равносметка. Точно тази „вътрешна” памет е причината за това в духовния живот на хората да съществува непрекъснатост и постоянство, без значение на техните години, на придобитата житейска мъдрост, без значение на миналото, настоящето или бъдещето им, „защото не в дълговечността е честната старост, и не с броя на годините тя се измерва” (Премъдрост 4:8).
Има още

За мъдростта на времето или за времето на мъдростта (Библейски щрихи)*
Ивелина Николова
Анотация
В православното богословие категорията „време“ е обмисляна предимно в контекста на историята на Божието домостроителство и от гледна точка на есхатологията. Темата за времето продължава да бъде подчинена на глобалните богословски теми, макар че носи свой собствен заряд. В родната пра-вославна богословска наука изследванията върху тази тема са оскъдни и във всички от случаите тя не е разглеждана самостоятелно. В този смисъл си заслужава усилието да се разкрие нейната специфика в сериозно и задълбочено изследване.
Настоящият есеистичен размисъл няма претенциите да бъде дори своеобразен ориентир към подобно изследване. Той представлява по-скоро бегъл поглед към темата, разкрита в Свещеното Писание. В много библейски текстове времето се „измерва“ според неговото качество – за какво служи то на човека от гледна точка на настоящето и бъдещето. Следователно времето помага на човека да придобие мъдрост, ако той го използва разумно. От друга страна, както всеки сътворен от Бога природен елемент, и времето притежава своя собствена „мъдрост“, скрита в промисъла на Бога за неговото предназначение. Свещеното Писание пази двете тайни: за мъдростта на времето и за времето на мъдростта.
Всъщност всяко разтваряне на свещените страници е поглед към мъдростта – в перспективата на времето и вечността.
***
В цялата християнска традиция е много популярно едноизмерното схващане на времето, в което времето се мисли от гледна точка на историята на света или праволинейно – като минало, настояще и бъдеще. То е процес, в който всичко се променя: „От сутрин до вечер времето се менява, и всичко е скоротечно пред Господа” (Сирах 18:24). Следователно това схващане за времето се движи около неговата „природа“, но не съобщава нищо конкретно за смисъла му. Притежава ли времето смисъл самó по себе си и по отношение на съществуването на света и човека и защо този смисъл ни е необходим?
Има още

Философия на науката – продължение и край*
(Представеният текст представлява увод в книгата „Великият Дизайнер. Задочен дебат със Стивън Хокинг“, второ преработено и допълнено издание, което ще излезе от печат през тази година. Първото издание е от 2018 г.)
Валентин Велчев
Четвърто. Най-сложните изделия в нашата практика – компютрите, роботизираните машини, уредите с изку-ствен интелект и прочее – всъщност са комплексни системи, които са изградени от множество иерархически подредени и взаимодействащи си подсистеми. Най-нисшите нива на ред тук се считат за основни „градящи блокчета“ на системата. Група от градящи блокчета съставя под-система от по-високо ниво. Няколко такива подсистеми може да образуват подсистема от още по-високо ниво и така нататък докато се стигне до формирането на цялостната структура. Всяко ниво на подреждане може да се разглежда като относително независимо и самостоятелно, а неговите свойства представляват качествен скок и не могат да се сведат до механичния сбор от свойствата на предхождащите го нива. По думите на Аристотел: “Цялото е по-голямо от сумата на своите части”. Най-удивителното е, че и в природата се наблюдава същия иерархичен принцип – елементарни частици, атоми, молекули, клетки, тъкани, органи и системи, свързани в цялостен организъм. Човешкият индивид, например, е съставен от въпросните подсистеми, като съзнателното равнище е нещо радикално ново и не може да се сведе до биологичното, а то на свой ред – до химичното, физичното и прочее. Можем да приемем, че в основата на всичко стоят квантовите феномени, ръководещи поведението на частиците, но по-нататък, макар да се запазва единството, се стига до качествено различни нива на организация. Както сполучливо се е изразил Иън Барбър: „Съществуването на всеки обект се определя от неговите взаимодействия с други обекти и от участието му в по-общи системи. Без тези холистични квантови явления няма да има нито химически свойства… нито ядрена енергия, нито живот[12]”.
Пето. Една футболна топка няма как сама да промени своето състо-яние на покой или посоката си на движение. Но играчите могат да променят нейния импулс, като със своята сила ѝ придават някаква скорост, насочвайки я според желанието си. Също така не съществува никаква пречка разумният и всемогъщ Творец след като създаде небесните тела да ги „тласне по техните орбити“ (според израза на Нютон). Нека си припомним парадокса, който съществува в нашата Слънчева система: Масата на всички планети е едва 1/750 от масата на Слънцето, но при разпределението на общия момент на количеството движение (момента на импулса) над 98% от него се пада на планетите, а по-малко от 2% – на Слънцето. Но дали по естествен път е възможно да се стигне до толкова драстично нарушение на момента на импулса, или е необходима допълнителна разумна намеса? Защото, ако се докаже поне за една от структурите на нашия свят, че не е образувана в резултат от действието на природните закони, това задължително ще обуслови наличието на интелигентен Създател (перифраза на Сейгън).
Има още

Философия на науката*
(Представеният текст представлява увод в книгата „Великият Дизайнер. Задочен дебат със Стивън Хокинг“, второ преработено и допълнено издание, което ще излезе от печат през тази година. Първото издание е от 2018 г.)
Валентин Велчев
Предизвикателството
През 2010 година излезе книгата „Великият дизайн” на прочутия британски космолог и популяризатор на нау-ката Стивън Хокинг, написана в съавторство с амери-канския физик Ленард Млодинов. Тази книга успя да скандализира религиозните лидери[1] още преди отпеча-тването си с намеците на авторите, че в нея те са успели да опровергаят сър Исак Нютон, който е твърдял, че Все-лената няма как да е възникнала от хаоса, а е дело на всемогъщата Божия десница*.
Според Питър Галисън „Всеки автор би завидял на Хокинг и Мло-динов за вниманието, оказано на книгата им „Великият дизайн” от страна на архиепископа на Кентърбъри, на главния равин и на председателя на Съвета на мюсюлманите във Великобритания. И тримата търсят теоретични „оръжия”, които да им помогнат да окажат отпор на мнението на двамата физици, които в своя общ труд разколебават вярващите относно съществуването на Бог”[2].
Ето и заключението на Хокинг в края на книгата: „Защото има закон, като този за гравитацията, според който Вселената може и ще създаде себе си от нищото. Спонтанно създаване е причината да има нещо вместо нищо и отговаря на въпроса защо съществува Вселената и защо съществуваме самите ние. Не е необходимо да прибягваме до услугите на Бог, който да разгърне плановете и да задвижи Вселената[3]”.
Има още

Християнски идеи за свободата на човека и нравствения избор според представителите на руската религиозна философия (Ф. Достоевски, Н. Бердяев и Б. Вишеславцев) – продължение и край*
Костадин Нушев
2.1. Духовните дълбини на свободата в антропологията на Ф. Достоевски
Свободата и нравственият избор, който определя духовните перспективи на човешкото съществуване и екзистенциалните измерения на човешката участ в този свят, се разглеждат от руските религиозни мислители не само като свобода на волята в нейното функционално значение като нравствено самоопре-деление, а по-скоро като свобода на човешкия дух, като свобода на фундаменталния избор и модус на човешкото съществуване, който определя характера и насоката на последващите нравствени актове (Бердяев, 1992 а).
За Достоевски е от основно значение да изследва именно пътищата на тази реализирана свобода, да представи състоянията, до които тя довежда човека, и да разкрие връзките на свободата на човека с нравствената отговорност за последиците от един или друг извършен избор. Свободата има трагичен характер и води до вътрешни терзания и страдания, но без нея човек губи своя човешки облик и се превръща в патологично и уязвено от душевните недъзи същество.
В своите повести и романи („Записки от подземието“, „Престъпление и наказание“) Достоевски подхожда като психолог и антрополог към изследването на човека и движещите сили на неговия нравствен избор. Като писател, той се интересува от различните типове човешки характери („Бесове“), но най-вече го интересува човекът, който търси истината и правдата в живота, отстоява своето достойнство като свободно същество и живее в напрегната духовна атмосфера на нравствен избор между доброто и злото („Идиот“ и „Братя Карама-зови“).
Има още

Трябва да влезете, за да коментирате.