Иво Янев

Професор Иван Панчовски е един от най-изве-стните и даровити български богослови. Както знаем, основният ареал на неговата академична работа е областта на нравственото богословие, но въпреки това много от трудовете и статиите му са интердисциплинарни по своя характер, както в областта на богословието, така и извън него. Целта на този текст е да покаже размишленията на професор Иван Панчовски върху въпро-сите за живота и смъртта в светлината на мислите, желанието и опитите за самоубийство, така както са отразени в неговите трудове, и на второ място да покаже потвърждаване на неговите мисли и идеи от изследователи и специалисти в областта на Пастирското богословие, Пастирската психология и психотерапия от нашето съвремие.

Въпросите за живота и смърта според книжовното наследство на професор Иван Панчовски

В един от своите трудове – „Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието“ (1944),  професор Иван Панчовски разгръща тезата на Християнството за смисъла на живота за човека. Според него съществува една тайнствена и непозната сила, която действа съзнателно или несъзнателно в живота на човека, въпреки доводите на разума за безсмислеността на живота, която ни подбужда да гледаме на живота като на нещо ценно, свято и важно и ни кара да продължаваме да живеем.  „Това е онази първична и непокварена … основна стихия на нашата природа, която поставя нашия ограничен живот в мистичен допир с Безкрайния живот на всемира и с неговия божествен Първоизвор[1].“ Според автора, това е пътят не на научния опит и научното знание, нито на философския размисъл, а пътят на религията, на личното религиозно преживяване. Религията е най-висш и най-интензивен живот, защото довежда човека до непо-средствен допир и лично общение с Бога – тя е съвършения живот[2].

Вярващият човек, според Панчовски, притежава такава жива религия и се намира в лично общение с Бога, като чувства, че неговия личен живот е само една струя от световния и божествен живот. Като такъв и неговият живот има висш смисъл и божествено предназначение. Затова да вярваш в Бога, значи да вярваш и в смисъла на живота, да живееш в Бога, значи да живееш смислен и полезен за другите живот[3].

От друга страна, когато говори за смъртта, професор Панчовски пише, че истинският християнин никога не забравя за смъртта, мисълта за нея стои винаги пред неговите очи и го учи на самозадълбочаване и справедливост, на мъдрост и правда. Според него смъртта е ужасна не заради това, че поставя край на живота и битието ни въобще, защото това не е проблем за християнина и въобще за вярващия, а защото човек се изправя пред най-голямата тайна на битието – пред вечността[4].

Самоубийството според  творчеството на професор Панчовски

В своето творчество професор Иван Панчовски отделя особено внимание на самоубийството, като според него то е „многозначно, странно и загадъчно явление“. Съществуват разнообразни видове самоубийства, които се различават по своята форма и същност. Според автора не могат да се поставят под един общ знаменател самоубийството, продиктувано от егоистични подбуди и причини и доброволната саможертва заради висши ценности. По-голямата част от самоубийствата са причинени от психо-физични разстройства, те често са в резултат от душевно боледуване, а също така голямо влияние оказва пристрастеността към психоактивни и упойващи вещества, както и алкохолните напитки. Само незначителен процент от самоубийствата са предизвикани от съзнателно отвращение към живота (odium vitaе) или от съзнателна досада от живота (taedium vitae). Много от самоубийците, според професор Панчовски, не се бунтуват против живота въобще, а само срещу личното си индивидуално съществуване, против собствения си живот, защото според тях той не е изпълнен с търсения от тях смисъл. Самоубиецът често ненавижда своя безсмислен и нещастен, според него, живот, а не живота по принцип. Пристъпилия към това крайно действие – самоубийството, е подтикнат към него  от неправилно проявена жажда за по-пълноценен живот, от зле разбран и неосъществен копнеж за по-смислено съществуване, от неправилно изявена тъга по „висшите“ цели на живота, която често не е ясно осъзната, а понякога може да действа дори и подсъзнателно[5].

За всеки от нас е пределно ясно, че според учението на Христовата Църква всяко убийство е зло и смъртен грях. Самоубийството се смята за още по-тежък грях, защото човек сам отнема живота си и по този начин отхвърля дадения му от Бога дар на живота. Животът ни принадлежи на първо място на Бога, нашия Създател, Той е Господар на живота и смъртта, заради това и нашето отдаване на Него трябва да бъде пълно. От друга страна ние дължим изкуплението си на себепожертвователния акт на Спасителя на кръста и чрез само-убийството си извършваме бунт срещу Бога като Творец и Изкупи-тел[6].

Човекът, според професор Панчовски, преживява себе си като ценностно битие и вижда смисъла на живота в създаване на ценности. Ако той загуби вяра в себе си и във Вечното същество това го води до пълен нихилизъм, до отчаяние, чиито логичен край е самоубийството. Нихилистът продължава да живее единствено благодарение на тлеещата в него искрица от вяра в съществуването на нещо ценно, което неминуемо рано или късно ще настъпи, затова все още блещука надеждата за избавление[7]. Някои хора смятат, че самоубийството не е грях, защото човек отнема собствения си живот, а не чуждия, като твърдят, че както когато човек не може да открадне пари или други вещи от себе си, така и спокойно може да отнеме собствения си живот, защото той е негова собственост. Разбира се професор Панчовски напълно отрича тази теза, като доказва, че човек не е сам творец на себе си, а е създаден от Бога, и само Той има абсолютна власт над нашия живот[8].

Има още →

Ивелина Николова

„Най-мъдро е времето, защото то разкрива стойността на всичко”

Древният гръцки мъдрец Талес е изказал една истина, която в потока на времето не променя своята ценност. За нас, християните времето е мъдро, първо, защото е сътворено от Създателя да бъде такова – то разкрива смисълът на дните и годините. Времето обективира всички предмети в този свят, включително и човека. Мъдростта на времето е свързана с неговата двойна проява – като такова, което обективира човека, но в същото време му предоставя всички възможности да обективира и себе си, и да го претворява по нов начин, следователно да му придава някакъв смисъл. Но времето е свързано и с живота, и със смъртта (Сирах 15:17). В единия случай то се разкрива като минало, а в другия – като бъдеще. Този е парадоксалният двойствен смисъл на времето, в който усилията на човека са съсредоточени в това да съумее да съществува във времето с постоянната мисъл за вечността: „Копнее душата ми и чезне за Господните двори” (Псалтир 83:3). Вероятно в това се изразява и стремежът му да увековечава нещата от живота и временния им характер да се опита да претвори във вечен. Тази способност на човека се извършва в неговата памет.

Много точно Николай Бердяев определя паметта като онтологична съпротива срещу властта на времето. Паметта на човека е живото траене на миналото в настоящето и на настоящето като бъдеще, следователно тя изтрива границите на времето и го обезсилва. В случая се абстрахираме от логико-семантичното значение на понятието „памет” и от физиологическите ѝ аспекти. Те не са маловажни, но стоят встрани от темата. Паметта освен, че предпазва всичко от разрушение и го изважда от забравата, в известен смисъл се разкрива и като нещо истинно, вечно[3], следователно тя се отнася към живота, а не към смъртта, „защото в смъртта няма спомен” (Псалтир 6:6). Духовния живот на човека „се подкрепя от паметта” (3 Ездра 14:4), а чрез паметта неговото минало се поддържа в настоящето като начин на възпроизвеждане на отминали събития. Но тази памет е „външна памет”, такава памет, която само задава рамките на спомените ни и ги възстановява, но нищо повече от това. Съществува и друг вид памет – „вътрешната” – тази, която не е само средство за архивиране на миналото, но изява на вътрешния свят на личността. Тя винаги е конкретна, защото предполага насочване на погледа навътре, към самите себе си и винаги търси равносметка. Точно тази „вътрешна” памет е причината за това в духовния живот на хората да съществува непрекъснатост и постоянство, без значение на техните години, на придобитата житейска мъдрост, без значение на миналото, настоящето или бъдещето им, „защото не в дълговечността е честната старост, и не с броя на годините тя се измерва” (Премъдрост 4:8).

Има още →

Ивелина Николова

Анотация

В православното богословие категорията „време“ е обмисляна предимно в контекста на историята на Божието домостроителство и от гледна точка на есхатологията. Темата за времето продължава да бъде подчинена на глобалните богословски теми, макар че носи свой собствен заряд. В родната пра-вославна богословска наука изследванията върху тази тема са оскъдни и във всички от случаите тя не е разглеждана самостоятелно. В този смисъл си заслужава усилието да се разкрие нейната специфика в сериозно и задълбочено изследване.

Настоящият есеистичен размисъл няма претенциите да бъде дори своеобразен ориентир към подобно изследване. Той представлява по-скоро бегъл поглед към темата, разкрита в Свещеното Писание. В много библейски текстове времето се „измерва“ според неговото качество – за какво служи то на човека от гледна точка на настоящето и бъдещето. Следователно времето помага на човека да придобие мъдрост, ако той го използва разумно. От друга страна, както всеки сътворен от Бога природен елемент, и времето притежава своя собствена „мъдрост“, скрита в промисъла на Бога за неговото предназначение. Свещеното Писание пази двете тайни: за мъдростта на времето и за времето на мъдростта.

Всъщност всяко разтваряне на свещените страници е поглед към мъдростта – в перспективата на времето и вечността.

***

В цялата християнска традиция е много популярно едноизмерното схващане на времето, в което времето се мисли от гледна точка на историята на света или праволинейно – като минало, настояще и бъдеще. То е процес, в който всичко се променя: „От сутрин до вечер времето се менява, и всичко е скоротечно пред Господа” (Сирах 18:24). Следователно това схващане за времето се движи около неговата „природа“, но не съобщава нищо конкретно за смисъла му. Притежава ли времето смисъл самó по себе си и по отношение на съществуването на света и човека и защо този смисъл ни е необходим?

Има още →

(Представеният текст представлява увод в книгата „Великият Дизайнер. Задочен дебат със Стивън Хокинг“, второ преработено и допълнено издание, което ще излезе от печат през тази година. Първото издание е от 2018 г.)

Валентин Велчев

Четвърто. Най-сложните изделия в нашата практика – компютрите, роботизираните машини, уредите с изку-ствен интелект и прочее – всъщност са комплексни системи, които са изградени от множество иерархически подредени и взаимодействащи си подсистеми. Най-нисшите нива на ред тук се считат за основни „градящи блокчета“ на системата. Група от градящи блокчета съставя под-система от по-високо ниво. Няколко такива подсистеми може да образуват подсистема от още по-високо ниво и така нататък докато се стигне до формирането на цялостната структура. Всяко ниво на подреждане може да се разглежда като относително независимо и самостоятелно, а неговите свойства представляват качествен скок и не могат да се сведат до механичния сбор от свойствата на предхождащите го нива. По думите на Аристотел: “Цялото е по-голямо от сумата на своите части”. Най-удивителното е, че и в природата се наблюдава същия иерархичен принцип – елементарни частици, атоми, молекули, клетки, тъкани, органи и системи, свързани в цялостен организъм. Човешкият индивид, например, е съставен от въпросните подсистеми, като съзнателното равнище е нещо радикално ново и не може да се сведе до биологичното, а то на свой ред – до химичното, физичното и прочее. Можем да приемем, че в основата на всичко стоят квантовите феномени, ръководещи поведението на частиците, но по-нататък, макар да се запазва единството, се стига до качествено различни нива на организация. Както сполучливо се е изразил Иън Барбър: „Съществуването на всеки обект се определя от неговите взаимодействия с други обекти и от участието му в по-общи системи. Без тези холистични квантови явления няма да има нито химически свойства… нито ядрена енергия, нито живот[12]”.

Пето. Една футболна топка няма как сама да промени своето състо-яние на покой или посоката си на движение. Но играчите могат да променят нейния импулс, като със своята сила ѝ придават някаква скорост, насочвайки я според желанието си. Също така не съществува никаква пречка разумният и всемогъщ Творец след като създаде небесните тела да ги „тласне по техните орбити“ (според израза на Нютон). Нека си припомним парадокса, който съществува в нашата Слънчева система: Масата на всички планети е едва 1/750 от масата на Слънцето, но при разпределението на общия момент на количеството движение (момента на импулса) над 98% от него се пада на планетите, а по-малко от 2% – на Слънцето. Но дали по естествен път е възможно да се стигне до толкова драстично нарушение на момента на импулса, или е необходима допълнителна разумна намеса? Защото, ако се докаже поне за една от структурите на нашия свят, че не е образувана в резултат от действието на природните закони, това задължително ще обуслови наличието на интелигентен Създател (перифраза на Сейгън).

Има още →

(Представеният текст представлява увод в книгата „Великият Дизайнер. Задочен дебат със Стивън Хокинг“, второ преработено и допълнено издание, което ще излезе от печат през тази година. Първото издание е от 2018 г.)

Валентин Велчев

Предизвикателството

През 2010 година излезе книгата „Великият дизайн” на прочутия британски космолог и популяризатор на нау-ката Стивън Хокинг, написана в съавторство с амери-канския физик Ленард Млодинов. Тази книга успя да скандализира религиозните лидери[1] още преди отпеча-тването си с намеците на авторите, че в нея те са успели да опровергаят сър Исак Нютон, който е твърдял, че Все-лената няма как да е възникнала от хаоса, а е дело на всемогъщата Божия десница*.

Според Питър Галисън „Всеки автор би завидял на Хокинг и Мло-динов за вниманието, оказано на книгата им „Великият дизайн” от страна на архиепископа на Кентърбъри, на главния равин и на председателя на Съвета на мюсюлманите във Великобритания. И тримата търсят теоретични „оръжия”, които да им помогнат да окажат отпор на мнението на двамата физици, които в своя общ труд разколебават вярващите относно съществуването на Бог”[2].

Ето и заключението на Хокинг в края на книгата: „Защото има закон, като този за гравитацията, според който Вселената може и ще създаде себе си от нищото. Спонтанно създаване е причината да има нещо вместо нищо и отговаря на въпроса защо съществува Вселената и защо съществуваме самите ние. Не е необходимо да прибягваме до услугите на Бог, който да разгърне плановете и да задвижи Вселената[3]”.

Има още →

Костадин Нушев

2.1. Духовните дълбини на свободата в антропологията на Ф. Достоевски

Свободата и нравственият избор, който определя духовните перспективи на човешкото съществуване и екзистенциалните измерения на човешката участ в този свят, се разглеждат от руските религиозни мислители не само като свобода на волята в нейното функционално значение като нравствено самоопре-деление, а по-скоро като свобода на човешкия дух, като свобода на фундаменталния избор и модус на човешкото съществуване, който определя характера и насоката на последващите нравствени актове (Бердяев, 1992 а).

За Достоевски е от основно значение да изследва именно пътищата на тази реализирана свобода, да представи състоянията, до които тя довежда човека, и да разкрие връзките на свободата на човека с нравствената отговорност за последиците от един или друг извършен избор. Свободата има трагичен характер и води до вътрешни терзания и страдания, но без нея човек губи своя човешки облик и се превръща в патологично и уязвено от душевните недъзи същество.

В своите повести и романи („Записки от подземието“, „Престъпление и наказание“) Достоевски подхожда като психолог и антрополог към изследването на човека и движещите сили на неговия нравствен избор. Като писател, той се интересува от различните типове човешки характери („Бесове“), но най-вече го интересува човекът, който търси истината и правдата в живота, отстоява своето достойнство като свободно същество и живее в напрегната духовна атмосфера на нравствен избор между доброто и злото („Идиот“ и „Братя Карама-зови“).

Има още →

Костадин Нушев

Известно е, че както философията, така и христи-янството ценят високо свободата на човека и се опитват да изяснят основите и характера на сво-бодния избор и самоопределението на човека в неговите различни измерения. Без свобода човекът се обезценява, унижава и се лишава от своето до-стойнство, а етиката става безсмислена и невъз-можна. Християнството според Николай Бердяев е религия на свободата и затова идеята за свободата е централна за самото християнство. Без свободата са непонятни както сътворяването на света, така и грехопадението и изкуплението. Без свободата е невъзможно да се разберат феномените на вярата и е невъзможна теодицеята.

Руската религиозна философия е дълбоко свързана с някои важни аспекти на християнското учение за свободата и нейните пред-ставители изследват задълбочено проблемите на нравствения избор на човека. Важни и значими, с оглед на тази тема, са философските идеи и интерпретации на трима изтъкнати представители на руската религиозна философия – Фьодор Достоевски, Николай Бердяев и Борис Вишеславцев, които разкриват и илюстрират съдържанието на тези християнски идеи по свой собствен и специфичен начин, като с това демонстрират до голяма степен един своеобразен и определящ за руската философска култура начин на мислене и подход към проблематиката за свободата и нравствения избор.

1.Християнски идеи за свободата на човека и нравствения избор

Християнството се основава върху учението на Иисус Христос и основните принципи на евангелската нравственост, които са разкрити в Свещеното писание на Новия завет. Една от основните истини в учението на Иисус Христос е истината за човека и за неговото достойнство като свободно и нравствено същество, което е способно на свободен и съзнателен избор. В Евангелието на много места се разкрива идеята за свободата на човека, която се разглежда в различни аспекти и се интерпретира в различен контекст.

1.1.Свобода и истина. Свободният избор и робството на греха

Знаменателни и определящи за християнската нравственост са думите на Иисус Христос от Евангелието според Иоан Богослов: „Ще познаете истината и истината ще ви направи свободни“ (Иоан 8:32). Тук е поставена една дълбока и фундаментална връзка между свободата и истината. Истинската свобода винаги е свобода в истината, или свобода заради истината, която в библейския смисъл на думата и като съдържание на понятието се разбира едновременно като прав-да и правилен избор, като праведност и осъществяване на предназначението на човека в един едновременно екзистенциален и нравствен смисъл. Да познаваш истината според тези думи на Иисус Христос, истина, в която се постига свободата, не е само въпрос на гносеологическо познание, а преди всичко въпрос на нравствен избор. Това става ясно от пояснението, при което като опозиция на истината и истинното съществуване Христос посочва греха: „Истина ви казвам: всякой, който прави грях, роб е на греха“ (Иоан 8:34).

Има още →