Християнският екзистенциализъм на Сьорен Киркегор и неговите отражения в руската религиозна философия. Лев Шестов и Николай Бердяев*

Костадин Нушев

Сьорен Киркегор (Søren Kierkegaard) (1813-1855) е християнски философ, теолог и писател, считан от мнозина за баща и родоначалник на екзистенци-алната философия. Той е един от най-плодотворните и изтъкнати датски мислители и писатели. Съвсем заслужено неговото име се нарежда сред най-ярките имена на представителите на Златния век в кул-турата на Дания. Философските и богословски съчи-нения на Киркегор обаче, и въобще цялото му литературно творчество, са изключително важни не само за датската литература – за националната философска и интелектуална традиция, но също така те имат особено значение и за общоевропейската философия и за модерната християнска теология като цяло.

1.Кратки биографични данни

Животът на Киркегор е наситен с духовни търсения и дълбоки религиозни преживявания, които се отразяват в неговото философско творчество. Той е роден на 5 май 1813 година в Копенхаген, столицата на Дания, и е най-малкото от седемте деца в семейството на Михаел Педерсен Киркегор. Бaщата на младия Сьорен оказва силно влияние при неговото възпитание, тъй като притежава остър ум, будно съзнание и бил с добри религиозни познания. Той имал успех в търговията, благодарение на което най-малкият му син получава възможността да учи и да придобие добро образование, като получи спокойствие и възможност да се занимава с интелектуална и философска дейност, без да му се налага да се бори сам за своята прехрана. Тази житейска ситуация, както и особените отношения между баща и син са една от отправните точки във философстването на Киркегор. Той не се задоволява с някакъв еснафски или буржоазен бит и по никакъв начин не може да се каже, че е типичен представител на бюргерското съсловие на ХІХ век. Семейните отношения и личната връзка с баща му, от своя страна, дават стимул на много от религиозно-философските размисли и сюжети в творчеството на Киркегор, сред които са темите за вярата, угризенията на съвестта и етическата проблематика за личната вина пред Бога и ближните.

Бащата на Киркегор – Михаел Педерсен, бил набожен човек и страдал от убеждението, че е съгрешил пред Бога и е предизвикал Божия гняв, тъй като жена му била забременяла преди официалното сключване на брак. Поради тази причина той се измъчвал от чувството на вина и вярвал, че го преследва проклятие и нито едно от децата му няма да получи Божието благословение и да надживее Христовата възраст. Понятието за грях и свързаните с него религиозни и нравствени преживявания били едно от първите неща, които децата в семейството научили. По-късно в своите богословски и философски размишления Киркегор се връща много често към тази тема и изследва връзката между страха, греха, отчаянието и вярата в Бога като средство за придобиване на надежда и благословение в живота на отделната личност. За майката на Сьорен Киркегор – Ан, се знае малко, защото философът рядко я споменава, но безспорно е според изследователите на неговия живот, че тя също оказва влияние върху някои от по-късните му произведения.

През 1821 година Сьорен Киркегор постъпва в елитно частно училище, където се проявяват неговата необикновена интелигентност и философски дарования. През 1831 година той започва да учи теология и има намерението да стане пастор. През този период се потапя дълбоко в проблемите на християнството – на теологията и религията, като пише множество литературни и философски изследвания и започва да публикува свои статии. Въпреки близките отношения със своя баща за известен период двамата са в обтегнати отношения и дори в конфликт. Михаел Педерсен умира на 9 август 1838 година, а смъртта му оставя силен отпечатък върху младия Киркегор. Неговото последно желание също е най-малкият му син да стане пастор. Връзката с бащата, дълбокият размисъл върху неговото предсмъртно желание и своеобразно завещание го карат да обмисля тези теми в светлината на библейските сюжети и да търси религиозните им проекции в своя живот и духовен път.

Има още

Пътят на човека към Бога (сборник за кандидат-студенти по богословие)

Съставители: Димитър Киров, Иван Рашков, Любомир Тенекеджиев

1. Предговор и препоръчителна литература

2. Пътят на човека към Бога

Иван Рашков, Храмът в живота на православния християнин

Любомир Тенекеджиев, Тайнството Кръщение – начало на нов живот  на човека в Църквата

Иван Рашков, Икона и духовност

Иван Рашков, Християнски празници и иконография

Клара Стаматова, Основни истини на православната вяра

 3. Бог и човек

Димитър Киров, Богочовекът Иисус Христос

Ивайло Шалафов, Иисус Христос – съвършен учител

Костадин Нушев, Християнска любов

Костадин Нушев, Християнска любов (продължение и край)

Димо Пенков, Безсмъртие на човешката душа

4.Общуване на човека с Бога в Църквата

Любомир Тенекеджиев, Пътища за познаване на Бога

Любомир Тенекеджиев, Молитвата – духовно общуване  с Бога

Клара Стаматова, Покаяние и изповед

Любомир Тенекеджиев, Тайнството Евхаристия – живо приобщаване с Бога

Дякон Иван Иванов, Светата Литургия – център на православното богослужение

Андриан Александров, Църковната проповед – благовестие за Иисус Христос

Свещеник Климент Харизанов, Нови отговорности пред служението на православния свещеник

Изображения – тримата съставители Димитър Киров, Иван Рашков и Любомир Тенекеджиев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6aa

Илюзиите на съвременния „морал“*

Ивелина Николова

През последните десет-петнадесет години много учени от областта на хуманитарните и обществе-ните науки се опитват да осмислят теоретично неочакваните глобални промени, които се случват в обществото. Разнообразието от гледни точки може да се сведе до обективно оценяване на цяло-стния процес на глобализацията. Същинското християнско етическо осмисляне обаче се оказва една твърде закъсняла рефлексия и благопожелателна необходимост. Причините за това са различни. Те са резултат и от различното духовно темпо, с което християните не само преживяват промените, но ги осъзнават и отразяват, което отчасти оправдава закъснелия отговор на богословската наука. Не бива обаче да бъдем строги предвид недостатъчните изследвания в тази насока. В същото време въздържането от дискусия поражда редица въпроси: еднозначно ли християните възприемат промените? Какво въздействие оказват върху тях и подготвени ли са, за да ги преживеят и преосмислят? Изразяването на адекватна позиция е важно, защото глобализацията засяга обществените и религиозните групи, които поддържат традиционен и автономен ритъм на съществуване, със собствен морал и със самоподхранващи се вътрешни механизми, каквито притежава и християнството. С бързи темпове глобализацията динамизира процесите в обществената и в частните сфери, при което сблъсъкът с християнските традиции и морал е неизбежен. Поради своята консервативност и устойчивост обаче последният не допуска свободно и безкритично проникване на ценности, различни от неговите.

Има още

Кожените одежди (един поглед към Битие 3:20, 21)*

Ивелина Николова

Въведителни бележки

Специфичният смисъл на библейския текст от книга Битие 3:21, 22[1] е бил обект на множество размишления в православното богословие. В исто-рически план този къс пасаж е привличал вни-манието на редица раннохристиянски мислители и отци на Църквата; стои в полезрението и на съвре-менните богослови.

В българската богословско-етическа мисъл почти не срещаме коментари или размисли, придружени с конкретни тълкувания на посочения пасаж. Причините за това са от различен характер; в настоящия текст няма да търсим подобни основания. В родните богословско-етически съчинения обаче присъстват точни разсъждения, свързани със състоянието на човека непосредствено след грехопадението, разгърнати в контекста на християнската антропология. Неслучайно тази тема разполага своето съдържание в антропологията и етиката. Въпросът за човека в неговите най-широки параметри, вплетени във и извън контекста на Божието домостроителство е основен въпрос в етиката и в частност – в антропологията и, ако бъде изведена извън тях, подобно изследване би било фрагментарно и непълно. Поради тази причина темата не може да се разгърне абстрахирана от своя етичен и антропологичен контекст.

Без излишна претенциозност и с непреднамерено желание ще се опитаме да очертаем бегло основни щрихи към темата и да проследим нейните траектории в отделните сектори на библейското, системати-ческото и в практическото богословие, които имат отношение към етическия ѝ контекст.

В следващите страници ще се опитаме само да щрихираме тези направления, без да си поставяме претенциозната задача да разкрием многопластовите ѝ значения. В случая интерес за нас представлява на първо място етимологическото значение на израза „кожени одежди“, закодирано в смисловите пластове на староеврейския език. Този израз е тълкуван многократно в светоотеческото богословие; присъства и в размислите на съвременни православни богослови. Всички те заслужават да бъдат разгледани в самостоятелно изследване и да бъдат оценени подобаващо. В случая обаче целта която си поставяме, е далеч по-скромна – опит да се назоват някои идейни направления в тази тема, разположени в контекста на православната етика.

Има още

Нови отговорности пред служението на православния свещеник*

Свещеник Климент Харизанов

Служението на православния свещеник в Църквата има ясни принципи и цели. Те са неизменни, както не се променя същността на човешката душа и на Божия закон. Основна задача на пастирската дейност винаги е била и ще бъде грижата за спасението на душата на човека.

Но ако принципите и целите на пастирството си остават винаги едни и същи, това още не означава, че пастирската дейност протича по неизменни шаблони. Времената, в които живеем, се определят като постмодерни. Животът днес твърде много се различава от този преди 50 години и от по-старите времена и епохи. При новите условия на живот човекът е изложен на нови изкушения и опасности. Старите средства на пастирското въздействие днес изискват ново приложение, различна употреба. Днес животът поставя пред нас нови задачи и отговорности, които изискват нови пътища за тяхното правилно разрешаване.

Отношението на православния свещеник към наркоманията и наркоманите

Една от тези нови отговорности пред православния свещеник е свързана със заемащата епидемични размери сред младото поколение наркомания.

Наркоманията е грях, тя е болест и спътник на греха, свидетелство за духовния упадък на обществото и за безсилието ни да изправим пътя си в съответствие с Божиите закони.

Наркоманията е духовен проблем на човека и обществото, който е разрешим само с духовни средства. Затова никакви опити да се лекува наркоманията само с медицински, юридически или социални мерки не могат да постигнат успех. Разбира се, всички тези мерки, предприети във взаимодействие с духовната промяна на човека, могат да съдействат в съвместната борба с тази морална болест.

Анализът на духовния живот на засегнатите от наркоманията семейства показва, че повечето юноши и девойки произхождат от семейства на невярващи, които нямат понятие за Бога, за Църквата и за духовния живот. Никой от тях няма представа за греховност и добродетелност. Пастирското им духовно обгрижване показва, че те не смятат блудството за грях. Тези, които са търсели съдействието на Църквата, споделят, че са блудствали: момчетата от 14-16-годишна възраст, а момичетата от 12-13, понякога дори и по-рано. Никой от подрастващите не е оценявал този начин на живот за греховен, повечето дори се изненадват, когато научават, че блудството е грях. В процеса на въцърковяване обаче мнозина от тях осъзнават, че от наркоманията човек не може да се избави, ако не скъса с всичките си пороци.

Около 75% от постъпилите на лечение младежи са водели криминален начин на живот с цел придобиване на пари за наркотици. Ето защо основна причина за наркоманията не е медико-биологическа или социално-икономическа, а преди всичко духовно-нравствена. Наркоманията е преди всичко грях. Тя е резултат от живот без Бога и в бунт срещу Бога. Както на вярата на човека съответства определен начин на живот, така и на неверието съответства друг начин на живот, който създава психологически стереотип и програмира съответното поведение на човека, като създава греховни навици. По този начин грехът вгражда в душата на човека програма, която го заставя да живее по определен начин. Задачата на православния свещеник се състои именно в това – да промени програмата, вложена в душата, психотипа на наркомана, неговия мироглед. Това не може да се постигне само чрез лечение, защото грехът не се лекува с медикаменти. В процеса на рехабилитация на наркозависимите не е достатъчно да им се отнемат наркотиците. Това още не е изцеление, защото програмата им още не е изменена. Разбира се, тази промяна е непосилна за медицината, но тя може да се извърши в Църквата с помощта на вярата. Знаем, че нито един грях не се извършва без волята ни, следователно трябва да се укрепва волята на човека, а това става успешно чрез Бога.

Специалисти посочват три основни етапа в лечението и рехабилитацията на наркозависимите.

Първият етап – дезинтоксикация и общоукрепваща терапия. Той включва отстраняване на физическата зависимост от наркотика и начало на пастирското духовно лечение. Отстраняването на физическата зависимост може да става в домашни условия или в специализиран наркологичен стационар. Препоръчва се използването на медикаментозни средства в терапевтични дози.

Осъзнаването на лошите действия и готовността за промяна на наркомана е сферата, в която работи свещеникът.Този етап е много труден, може да продължи дълго време, но той е решаващият. Работата на свещеника и лекаря трябва да бъде непрекъснат процес на взаимно допълване. Без активната дейност на свещеника работата на медици и психолози би била неуспешна, но в същото време негарантирана е и дейността на свещеника без медиците. Първият етап включва начална катехизация, въвеждане на наркозависимия в света на християнството и духовния живот.

Втори етап – поддържаща терапия и духовно просветляване на личността. Необходимо е младежът да бъде изведен от наркозависимата среда, да промени начина си на живот и да продължи духовното си лечение. Този етап протича в манастири и/или в организирани рехабилитационни общности от манастирски тип, или чрез промяна на местоживеенето.

Най-впечатляващи са резултатите при пребиваването на младежите в манастир. Практиката показва, че почти всички, живели там, възстановяват предишното си духовно състояние.

Трети етап – преминава след завръщането им от манастирите или рехабилитационните общности. По-важни звена на този етап са:

– отслабване на наркотичната зависимост;

– по-нататъшно въцърковяване;

– промяна начина на живот;

– съдействие от страна на Църквата при намиране на работа или продължаване обучението в училище или ВУЗ;

– възстановяване на семейните отношения или създаване на семейство.

Най-общо казано, това е време за формиране на нова християнска личност.

За профилактиката на наркоманията днес можем да говорим сериозно само в перспектива. Решаваща роля тук играе християнската просвета в семейството и училището. В тази обстановка Църквата трябва да активира своето участие в социалната сфера, а гражданите да се доверят на нейната мисия.

Милосърдието – важна мисия на свещеника

Друго предизвикателство пред служението на съвременния свещеник е бедността. Днес повече от всякога е необходимо свещеникът да бъде активен организатор на милосърдна дейност в своята енория.

Любовта е най-голямата християнска добродетел.  Тя е основа на благотворителната дейност в Църквата и на пастирското служение, не хуманна грижа за анонимни бедни, а конкретна, лична любов към човека, към всеки човек. Посочената разлика е много важна, защото в днешно време християните са склонни да отъждествяват християнската любов със социалната грижа за хората. Това не означава, че подобен род грижа не е нужна. Ясно е, че християните, на които е възложена гражданска или професионална отговорност, са длъжни да се грижат според своите възможности за изграждане на по-хуманен обществен живот. Но християнската любов е нещо различно и тази разлика трябва да се разбира, ако Църквата желае да продължава своята особена, единствена по рода си мисия и да не се превръща в социален посредник, какъвто не трябва да бъде.

Дейността на социалния активист принадлежи на земния живот, а християнската любов, проявена в благотворителна дейност, преминава отвъд неговите предели. Тя е лъч от Царството Божие, който преминава през условностите на земния свят, защото произлиза от Бога. Истинската мисия на Църквата е да напомня на човека за тази лична любов и за неговото призвание да изпълни грешния свят с любов.

Не е възможно да бъде определен обхватът на милосърдната дейност в енорията, защото, както казва св. Иоан Златоуст: „Различен е начинът на милване, както са различни  човешките нужди“. Спасителят призовал при Себе Си всички „отрудени и обременени“ обещавайки, че ще ги „успокои“ (Матей 11:28). И свещеникът трябва да бъде там, където има страдание и болка, където е нужна навременна помощ. Без да разграничава нуждаещите се, свещеникът трябва да познава причините за страданията и съобразно  с тях да ги отстранява.

Порочният начин на живот – пиянство, наркомания, леност, почти винаги има тежки социални последици. За едни енориаши е нужна пряка, непосредствена помощ, за други е по-важно да се отстрани причината на нуждата. Би могло да се каже, че отстраняването причината на страданието е главното в енорийската благотворителност. Иначе помощта може да се окаже малко действена, дори вредна, да се превърне в подаяние и не толкова да подкрепи, колкото нравствено да отпусне нуждаещия се. Предназначението на материалната помощ за бедните е да им се помогне в нужда, а не да се развива навик към леност и тунеядство. Ето защо е необходимо православният пастир да посочи на християните най-успешния начин за употреба на помощта, за да се избегне необходимостта всеки път да се иска помощ.

Само със собствени сили и средства пастирът не ще успее да облекчи всички нещастия, появили се в неговата енория. Те трябва да бъдат отстранявани с общите усилия на всички енориаши. Благотво-рителните инициативи на пастира ще намерят жив отзвук в сърцата на християните. Около него непременно ще се съберат по-будните и дейните хора, които с радост ще споделят неговите добри дела. Пастирът е длъжен да бъде посредник между нуждаещите се и благотворителите, да научава лично или чрез свои помощници за страданията и да отправя нравствен апел към цялата енория. Той е центърът, към който се отправят страдащите и около който се обединяват всички, които желаят да служат на Иисус Христос, служейки на Неговите най-малки братя (Матей 25:40).

Организирането на благотворителна дейност в Църквата не е продиктувано само от практически съображения, то има своите дълбоки духовни основания. Благотворителността е нещо твърде деликатно. Внимание, предпазливост и много такт са необходими, когато се оказва помощ на нуждаещите се. Тук има много камъни за препъване както за този, който дава, така и за онзи, който получава. Даващият лесно може да се изкуши, което Спасителят осъжда (Матей 6:1-4); за нуждаещия се помощта от другиго, дори предлагана с чисто сърце, може да изглежда унизителна. Само професионалните просяци не се смущават, когато приемат подаяние. Но на човека в беда може да се даде камък вместо хляб с нетактично предлагане на пари или друга помощ. Съсредоточаването на благотворителността в Църквата отстранява и едното, и другото – оня, който дарява на Църквата, дарява не на човек, а на Бога, а оня, който приема, приема не от човеци, а от Бога. В такива деликатни случаи пастирът може да има предвид примера на св. Николай Мирликийски, който тайно давал помощ на стеснителните.

Но има особен вид потребности (от духовен характер), при които личното участие и влияние на пастира е незаменимо. Леността, пиянството, несговорчивостта и други пороци нерядко водят до бедност. Именно в тези случаи пастирът трябва да се приближи до боледуващата душа и като я изцери, да помогне на страдащия да се освободи след това от социалния недъг. Спасителят не отблъсквал никого от идващите при Него, а помагал на всеки според нуждата. Неоскъдяващата сила на благодатта, която пребъдвала в Иисус Христос, била главният източник на Неговите благодеяния. С нейната сила Той лекувал болни, умножавал хлябове, дори превърнал водата във вино. Помощно средство било ковчежето с доброволни пожертвования, което един от учениците носил (Иоан 13:29).

Колкото ценни и задължителни за пастира да са неговите лични, непосредствени грижи, той не бива да се ограничава само с тях. Животът днес е усложнен, човешките нужди нарастват, потребностите се увеличават. Паралелно с това практиката на някои душепастири е изработила все по-съвършени начини и форми на милосърдна дейност чрез благотворителни организации. Тяхното създаване е дълг на съвременния пастир.

Като първа задължителна енорийска организация ще посочим православното християнско братство. Възглавявано от пастира, съставено от най-преданите християни, то обединява всички вярващи в грижите за страдащите. Братството е длъжно да помага на тези, които имат нужда. При наличието на подобно благотворително братствено дружество пастирът винаги призовава християните от името на нуждаещите се в енорията към любов и милосърдие. И неговият глас не остава глас на викащия в пустиня.

Свещеникът като лекар

Всеки пастир трява да бъде и лекар. Каквото и да мисли свещеникът за своето служение, тази негова работа някакси му е предписана и наложена от самия живот. Защото, ако е пастир, ако реално се грижи за поверените му от Бога хора, те непременно ще търсят неговата помощ, когато настъпи някаква криза, било болест, било умиращ човек в семейството. Самата болест също е една от най-сериозните кризи, тъй като изправя човек пред редица ситуации, за които здравият обикновено не мисли. На първо място болестта ясно му напомня, че е смъртен. Тук не става дума за баналните грипни епидемии. Но когато човек се разболее по-сериозно, тогава се прокрадва мисълта: значи аз нямам власт над себе си, не мога да попреча на болестта да ме победи, следователно, ако ме победи докрай, няма да мога да избегна смъртта.

Отношенията на свещеника с хората трябва да бъдат такива, че влизането му в дома на болния да се възприема просто и с радост. Това означава, че пастирските грижи за болните трябва да започват още когато хората са здрави, да започнат от създаване на прости дружески отношения. За да може свещеникът да подходи към човека по такъв духовен начин, той трябва да бъде човеколюбив и мъдър; да отдаде необходимата почит на човека като сътворен от Бога, изкупен от Иисус Христос и призван за вечен живот. Ето защо въпросът не се ограничава само до думите, които пастирът трябва да каже, не е само във външния подход, но и във вътрешното, духовно отношение към човека, което може да подкрепи и озари болния.

Много важно е пастирското присъствие край болния човек. Онзи, за когото са предназначени грижите, трябва да осъзнае, че пастирът е дошъл заради него. Всеки от нас знае какво представлява посещението при болен, когато човек посяда за малко, а по лицето му се чете, че не разполага с повече от десетина минути, че с нетърпение чака да минат, за да си тръгне. Често ние се озъртаме, оглеждаме стените и човекът, когото уж сме дошли да навестим, усеща как в действителност изобщо не сме с него. Наистина физически сме тук, но мислите ни са някъде далече.

За болния посещенията на пастира или на близки могат да бъдат благодеяние, но могат да се окажат и бедствие. Евангелието ни учи колко добро е да се посещават болни. Но евангелските препоръки трябва да се прилагат с много разсъдливост, като се ръководим от любовта към човека. Често бихме могли да изразим много по-добре любовта си към болния, като просто го оставим на спокойствие. Едно от нещата, които могат да провалят посещението при болен – това е празнодумството, говоренето не на място. Човек често използва празнословието като параван, зад който да скрие липсата на тревога или загриженост за болния. Непрестанното празнодумие отваря огромни възможности в това отношение, а болният все повече се отдалечава от реалността, все по-трудно му е да се справя с болестта си.

По своя характер и повод за извършване пастирските посещения при болни биват:

– частно-пастирски, по време на които пастирът дава утеха на болния или просто разговаря с него;

– богослужебно-пастирски, при които той извършва молитва, обряд или тайнство.

Тези два вида пастирски посещения взаимно се допълват, те са неделими по своята същност.

Едно от най-благородните задължения на свещениците е посещаването, изповядването и причастяването на техните болни енориаши. Всеки човек върви по пътя от този свят за отвъдния. Но особено вярно е това за тежкоболните и старите хора. Колко наложително е енорийският свещеник да подготви чрез основна изповед и причастие такива пасоми за предстоящата им среща с Бога! Пастир, който поради леност, равнодушие или небрежност остави някой свой болен енориаш да почине без изповед и причастие, въпреки че е могъл да го навести и му преподаде тези свети тайнства, ще отговаря пред Бога за поверената му душа. Църковните канони предвиждат наказание за свещенослужител, „който по немарливост допусне да умре някой без причастие“.

Много често свещеникът се сблъсква със следното затруднение: поканен е при болен, който страда от неизлечима болест. Но близките на този болен крият от него истината, за да не го изплашат. Как трябва да постъпи пастирът в дадения случай? Дали да се солидаризира с близките, или да се опита деликатно да открие истината на болния, за да го подготви за по-задълбочена изповед?

Според нас свещеникът трябва много тактично и с отеческа нежност да заговори пред болния за страданията и техния смисъл, за прехода от този свят към вечния, за неизбежността на физическата смърт, но и за Божията милост, за надеждата за спасение и Божието Царство. Болният също няма да бъде вечно на този свят. Може би Господ му е отредил още по-дълги години. Възможно е ние, здравите, да го изпреварим. Но все пак естествено е болният по-често да се замисля за смъртта, отколкото здравият. А тя не е страшна за вярващия. Тя е само преход, врата към вечността. Сам Иисус Христос мина през тази врата, за да влезе в славата Си като победител на злото и смъртта. Оттогава всеки, който върви след Господа, преминавайки дори през смъртта, има надежда, че отива при Бога, Който ще го приеме в Царството на радостта. В този дух свещеникът може да каже много утешителни думи на болния и да го подготви за изповед и причастие.

Някои казват, че е жестоко да се говори на болния за смъртта. Но каква жестокост има в това, да се напомни една общоизвестна и неотменима истина? Нима някой може да спре смъртта с това, че не иска да я споменава? Каква жестокост има в това, да отворим очите на болния, който, воден от лъжливи надежди за дълъг живот, всеки момент може да загуби и последната възможност за покаяние?

Не е ли по-жестоко обратното – от криворазбрана любов пастирът да крие истината за болестта и така да стане причина болният да умре в греховете си?

Разбира се, не е задължително непременно пастирът да съобщи на болния за възможния предстоящ смъртен изход. Дори се препоръчва това да направи най-близкият човек – брат, сестра, съпруга, приятел – все едно, само да е най-близък и да е такъв, който ще остане до болния през цялото време.

Частно-пастирските посещения трябва да бъдат кратки, обикновено не повече от 15-20 минути, за да не отегчават болния и близките му. Те трябва да се правят денем, в удобно за болния и близките му време, като се избягват ранните сутрешни и късните вечерни часове. Препоръчително е пастирът да предупреждава за своите посещения, особено когато ще посещава болни жени. По възможност никога болният не бива да бъде събуждан от сън и да се нарушава спокойствието му. Цялото поведение на пастира трябва да бъде непринудено и пропито от човечност. Всичко, което може да разтревожи болния, като знаци и мимики с другите присъстващи, говорене „на ухо“ и други, не трябва да се прави.

Винаги при влизане и излизане свещеникът трябва да благославя болния. Църковното благословение носи голяма утеха – болният вижда, че Църквата го обича, че не го забравя и в дни на тежки изпитания.

Пастирското служение на болните е изкуство, което изисква огромни усилия – духовни и физически, изисква високи лични качества, духовна подготовка и добродетелност и главно благодатната подкрепта на Бога. Защото „всяко добро дарение и всеки съвършен дар идва отгоре, от Твореца на небесните светила…“ (Яков 1:17). Съзнавайки всичко това, свещеникът, винаги когато отива да посети свой болен енориаш, трябва молитвено да си повтаря думите на св. апостол Павел: „И така, като свети и възлюбени Божии избранници, облечете се в милосърдие, благост, смирение, кротост, дълготърпение… А над всичко това облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършено единство. В сърцата ви да цари Божият мир; към него сте и призвани като едно тяло. И бъдете благодарни на Бога“ (Колосяни 3:12, 15).

___________________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с. 144-156. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът свещеник Климент Харизанов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-68n

Тайнството Евхаристия – живо приобщаване с Бога*

Любомир Тенекеджиев

Християнството е начин на живот. Единствено в него е посочен верният път, водещ не към измамни химери, а непосредствено към абсолютния Бог.

Всички постижения на човешкия гений имат временен характер и са зависими от особеностите на своята епоха. Тяхната ценност е подвластна на разрухата и както всичко земно, по един или друг начин, те се загубват в далечните предели на историята. Те са път през пустинята, който минава покрай прекрасни миражи, но не води никъде. Понякога логическите заключения предлагат трапеза за тялото, но често тя е отровва за душата. Колкото и привлекателно да изглеждат, не привеждат в хармония психо-физическата човешка природа.

Християнството е живот в Бога, който извежда човека извън ограниченията на времето и пространството. Тленното преобразява в нетленно, невъзможното – във възможно. В него има баланс между материята и духа и дава обилна храна не само на тялото, но и на душата.

Основата на тази хармония е любовта. Абсолютната любов е само Бог. Но богоподобната човешка природа също е призвана към безкрайните предели на това прекрасно чувство. Християнинът целенасочено се стреми да обладае все по-големи широти на Божествената любов, насочвайки я към Твореца, човешкия род и цялото творение. В стремежа към съвършенство се заражда копнеж за общение с Бога. Вече не е достатъчно подражанието и комуникацията чрез молитва. Любовта подтиква вярващия в търсене на живо общение с Бога. Християнството предоставя възможност да бъде задоволена и тази потребност на човешката душа. Чрез тайнството Евхаристия човекът реално приема Богочовека и става причастен на божествената Му природа.

Тайнството Евхаристия е установено от Господ Иисус Христос на Тайната вечеря, малко преди Неговите кръстни страдания. В Евангелието на св. евангелист Матей това събитие е отразено по следния начин: „Когато ядяха, Иисус взе хляба и като благослови, преломи го и раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички, защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове“ (Матей 26:26-28). След като причастил апостолите, Спасителят им заповядал да извършват това за Негов спомен.

Евхаристията има невидима (вътрешна) и видима (външна) страна. Невидимата страна съчетава обективния и субективния аспект на тайнството. Обективно в нея хлябът и виното се претворяват в истинско тяло и истинска кръв Христови, макар да запазват външните характеристики на първоначално вложените при нея вещества. Това става по необясним начин, със силата и действието на Светия Дух. Човешкият разум не може да прозре тайната на този факт, но липсата на логическо обяснение не е достатъчен аргумент за неговото отхвърляне. Тук може да бъде направена аналогия с тайнството Кръщение. При него кръщаваният благодатно се претворява в нов човек, макар да излиза от водата видимо същия. Той носи всички осезаеми белези на предишния човек и всички негови качества. Но кръстеният реално вече е ново творение, с нови склонности и потенции. По сходен начин се претворява веществото и при тайнството Евхаристия. И тук видимите характеристики се запазват, но има реална, същностна промяна. Вярващият приема истинското тяло и истинската кръв Христови под формата на хляб и вино. Църковната история потвърждава това с редица чудеса.

Начинът на претворяване също остава недостъпен за човешкия разум. За християнина е достатъчно да знае и усети със сърцето си, че това се извършва от Светия Дух. В творчеството на много изтъкнати богослови от ранния църковен период се препоръчва да не се губят напразни усилия за разгадаване на тази велика тайна.

Субективният аспект в невидимата страна на тайнството Евхаристия се свежда до това, че чрез причастяване със светите тайни вярващият влиза в действително единение с Иисус Христос и става съучастник във вечния живот. При това приобщаване с тялото и кръвта на Спасителя човек не се доближава или докосва до Бога, а реално Го възприема. Сам Иисус Христос е обещал на онези, които Го приемат, че ще имат вечен живот и ще пребъдват един в друг (Иоан 6:54, 56). Вярващият не подлага това обещание на съмнение. За него личното преживяване при вземане на причастие е най-силното му потвърждение.

Видимата страна на тайнството Евхаристия се свежда до веществото, което се използва при извършването му – богослужението, по време на което се извършва, и думите, при които хлябът и виното реално се претворяват в тяло и кръв Христови.

Основни вещества за извършване на тайнството са хлябът, виното и водата. Съществуват определени изисквания относно качествата на тези елементи. Спазването им е изключително важно, защото точното изпълнение на видимата страна на тайнството е една от предпоставките за неговата действителност.

Хлябът трябва да бъде квасен и омесен от чисто пшенично брашно. В оригиналния евангелски текст за хляба на Евхаристията е употребен термин, който има значение на квасен, а не на безквасен хляб. Древната традиция от апостолско време повелява същото. Трябва да се има предвид още, че юдеите по времето на Спасителя употребявали в ежедневието си пшеничен хляб. Именно с такъв пшеничен, при това квасен хляб Иисус Христос установил тайнството на Тайната вечеря.

При извършване на Евхаристията се използва и червено вино, приготвено от грозде. То напомня с цвета си Христовата кръв, пролята за греховете на цялото човечество. Такова вино използва Спасителят при установяване на тайнството. Освен това по онова време то било характерна напитка в живота на юдеите. Църковната традиция относно Евхаристията от апостолско време също потвърждава това. Виното по време на извършване на тайнството се размесва с топла вода, защото, когато проболи ребрата на Спасителя, оттам изтекли кръв и вода.

Тайнството Евхаристия се извършва по време на света Литургия. Тя е обществено богослужение с древен произход. По съдържание и характер обособява три части – Проскомидия, Литургия на оглашените и Литургия на верните. Всички те изграждат едно хармонично и красиво богослужение, изпълнено с много символика. Литургията има дълбоко сакраментално съдържание, но въздейства силно и на молитвеното предразположение на вярващите. Самото тайнство Евхаристия се извършва в третата част на богослужението – Литургията на верните. Тази част носи названието си поради факта, че в нея взимат молитвено участие само имащите право на причастие.

В нея се произнасят думите на Господ Иисус Христос, които изрекъл при установяване на тайнството: „Вземете, яжте: това е Моето тялоПийте от нея всички, защото това е Моята кръв на новия завет…“ (Матей 26:26-28). Певците запяват „Тебе поем“, а свещенослужителят благославя кръстообразно хляба и казва: „И сотвори убо хлеб сей честное тело Христа Твоего“. След това благославя виното и изрича словата: „А еже в чаше сей, честную кров Христа Твоего“. В края на песнопението свещенослужителят благославя заедно хляба и виното и произнася: „Преложив Духом Твоим Святим“. Именно в този момент хлябът и виното се претворяват от Светия Дух в истинско тяло и истинска кръв Христови.

Живото приобщаване с Бога посредством тайнството Евхаристия изисква съответна подготовка от вярващия. То е предназначено само за хора, приели веднъж и завинаги свето Кръщение независимо от пол и възраст. Подготовката на децата включва разясняване от страна на техните родители и възприемници важността на предстоящото събитие. Те трябва да бъдат запознати с основните истини на вярата и възпитани в любов към Спасителя. По-големите от тях постепенно биват въвеждани и в по-сериозните изисквания, предназначени за зрелите членове на Църквата.

Св. апостол Павел препоръчва възрастните да изпитват себе си, преди да пристъпят към причастие. Според думите му, който приема тялото и кръвта Христови недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне (1 Коринтяни 11:28-29). Това показва, че приемането на причастие трябва да се предхожда от пост, молитва и дълбоко покаяние. В нашето съвремие Църквата препоръчва на вярващите да се причастяват поне четири пъти в годината. Тя е отредила и съответен пост с различна продължителност. Онези, които изпитат вътрешна потребност, могат да приемат причастие и по-често според гласа на своята съвест. Древните християни са пристъпвали към великите тайни на Евхаристията всяка неделя, но те са имали значително по-чиста и неподправена вяра, която оделотворявали в истински нравствен живот.

_____________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с. 122-127. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Любомир Тенекеджиев и Установяване на тайнството Евхаристия от Господ Иисус Христос на Тайната вечеря. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-67J

Покаяние и изповед*

Клара Тонева (Стаматова)

                         Сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре  (Псалом 50:19)

Всеки от нас грижливо пази в душата си спомените за майчината милувка, родителската благословия и приятелската прегръдка, които ни укрепват в часове на изпитания и ни стимулират духовно. Струва ни се, че в тях има невидима на пръв поглед сила, някакво озарение, което е неразбираемо от нашия ум.

Същото е и с тайнствата на Църквата, които са духовно-осезаеми средства за усъвършенстване на човека и за негово спасение. Чрез тях се предава Божията благодат, която ни очиства, освещава нашата психо-физическа природа и я подготвя за вечния живот.

В древната християнска писменост не се среща пълно богословско понятие за тайнствата, но това не е пропуск на светите отци, поради което не бива да се смущаваме. За нас е важно, че отделните елементи на понятието ‘тайнство’ са били разкрити от светите отци на Църквата и макар да не са обобщени в едно понятие със съответен термин, те са в пълно съгласие с Божественото Откровение.

Установени от Иисус Христос и предадени от Него на последователите Му, светите тайнства имат видима (външна) страна и невидима (вътрешна). В какво се изразява видимата страна? Непосредствен израз е веществото, което се употребява при извършване на тайнството, думите, които се произнасят (формулата, чрез която се предават на вярващия благодатните дарове на Светия Дух), и главните действия, които се извършват (видимите свещенодействия). Невидимата страна се изразява в духовното възприемане на Божията благодат. Въпросът за връзката между видимата и невидимата страна на тайнствата не е изяснен окончателно. Ние не можем да го изясним, също както не можем да разберем естествената връзка между душата и тялото ни.

Може би някои от нас мислят, че тайнствата действат подобно на лекарствата, които приемаме, когато сме болни. Наистина те се именуват лекарства за душата и тялото, но Божията благодат, която приемаме, не може да се сравнява с веществения медикамент. Изпращането на благодат от Бога и нейното приемане е сложен процес, който се предшества от изградени свободни отношения между Бога и човека, основани на взаимна любов и вяра. Този фактор обуславя действеността на тайнството. Според православното учение тайнството е спасително в такава степен, в каквато вярваме и го усвояваме. Необходима е съответна подготовка на бъдещия участник в тайнството, за да бъде то полезно и спасително за него. Недопустимо е да експериментираме поради любопитство или други мотиви.

Едно от най-сложните душевни действия, които се отразяват върху нас, е тайнството изповед, което означава промяна на душевното сътояние на човека. В Библията тази дума се употребява в широк смисъл – добродетел, разкаяние за извършените грехове и решимост да не се греши повече. За такова покаяние са говорили пророк Иона, св. Иоан Кръстител и Иисус Христос, Който казва: „Покайте се, защото небесното царство наближи“ (Матей 4:17).

Не е лесно да изповядваме гласно греховете си, но и радостта да получим прошка, гласно изказана от изповедника, е голяма. Защото Сам Бог ни е простил греховете, възвърнал е чистотата ни, която сме получили при тайнството Кръщение. В съзнанието на първите християни покаянието се разбирало като благодатно-тайнствен акт или като благочестив подвиг. Църковният писател Тертулиан говори за гласно изповядване на греховете, за необходимостта от покайни подвизи: пост, молитва и доброволно обявяване на греховете пред презвитерите. Блажени Августин също пише за това: „Има люде, които смятат достатъчно за своето спасение да изповядват греховете си само Богу… Но… ти повикай свещеника и му изповядай всичко съкровено… Иначе… как ще изпълним думите на Апостола: „Изповядайте си един на друг греховете…“ (Яков 5:16).

Говорихме общо за видимата и невидима страна на тайнствата, но нека ги разгледаме конкретно за тайнството Покаяние.

Видимата страна се изразява в устното изповядване на разкайващия се и прощаването (или неопрощаването) на греховете от изповедника свещеник.

Невидимата страна включва благодатта, която се изпраща от Светия Дух на разкайващия се, за да го помири с Бога и да го окуражи в надеждата му за спасение. Колкото по-дълбоко е разкаянието, толкова прошката е по-резултатна. Но изповедта ни трябва да бъде предшествана от решение да не повтаряме извършените грехове. Така ще можем от изповед до изповед да израстваме духовно.

Никога не е късно и тези, които не са се изповядвали, да сторят това, защото Бог ще ни удостои с радост и сили за новите ни начинания. Успехът на начинанието се благославя още когато човек пожелае искрено Бог да му помогне, а чрез покаяниенто се оказва помощ.

Каква е историята на тайнството Покаяние?

След Своето възкресение Иисус Хриостос дал на апостолите власт да прощават или да не прощават грехове и с това Спасителят установил тайнството Покаяние (Матей 18:18, Иоан 20:21-23). Тази духовна власт апостолите предали на своите приемници. Така тя се e запазила в Църквата до днес. Нека си припомним думите на Иисус Христос, казани на св. апостол Петър: „Ще ти дам ключовете на небесното царство и каквото не простиш на земята, няма да бъде простено на небесата“ (Матей 16:19). Същите думи Спасителят изрекъл пред всички апостоли (Матей 18:18), Той им предал в пълнота властта, която получил от Своя Отец: „Мир ви нося! Както Отец изпрати Мене, така и Аз изпращам вас“. Това като рече, духна и им казва: „Приемете Светия Дух. На които им простите греховете, на тях ще се простят, на които не простите, няма да им се простят“ (Иоан 20:21-23).

Знаем колко мъчителни са угризенията на съвестта ни и колко страдаме, докато се помирим с Бога. Защото доводите за невиновност на собствения разум не ни успокояват. Пред кого да разкрием душата си, къде да търсим утеха – при родителя, приятеля или лекаря? Не е ли най-естествено желанието да бъдем близо до Бога и с Него да споделим страха и мъката си? Може би някои от нас имат съображения против изповедта пред свещеник – например казваме си: „Аз съм толкова грешен! Бог не може да ми прости греховете и затова няма да се изповядвам“. Но ако искрено се покаем, всеки грях може да бъде простен, защото дори „да бъдат греховете ви и като багрено, като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, като вълна ще избеля“ (Исаия 1:18).

Други пък може би се питаме: „Защо да се изповядвам като нямам тежки грехове? Да му мислят тези, които са убили, ограбили или озлочестили“. Тези думи показват, че не осъзнаваме своята лична греховност – „Ако кажем, че нямаме грях, мамим себе си и истината не е в нас“ (1 Иоан 1:8).

Всеки от нас е изпитвал чувство на срам след извършването на лоша постъпка, чувство за виновност или пък страх от предстоящо наказание. Да не се страхуваме, защото ако чувстваме вината си, тогава нашето разкаяние е резултат от старателно самоизпитание и решение да не грешим повече. А най-съществените елементи на разкаянието са именно съзнанието за греховност и вина и надеждата за прошка.

Добре е и да помним, че наред с тайнствата като средство за общуване с Бога има и други – например молитвата. Тя е израз на нашата увереност, че се освобождаваме от греховната склонност и се усъвършенстваме нравствено. Макар че свещеникът е този, който слуша пред светия кръст и светото Евангелие нашата изповед, Сам Господ Иисус Христос невидимо присъства пред всекиго и проявява милост към всички нас.

Важен момент от подготовката ни за изповед е постът, чрез който овладяваме още проявяващите се страсти. Съществено условие при започването на пост е взаимната прошка. В основата ѝ е любовта, която всичко извинява и всичко прощава (1 Коринтяни 13:7). Да простим, това ще рече да обичаме.

Наред с поста и молитвата има и още едно средство, което Православната църква използва за успокояване съвестта на изповядващия се. Това е така наречената епитимия, нравствено-възпитателна мяра. Така се наричат онези извънредни задължения, които духовникът изповедник препоръчва на вярващия заради извършени от него грехове. Епитимиите, които са установени през апостолско време (1 Коринтяни 5:1-5; 2 Коринтяни 2:6), са много полезни и днес.

Да се покаем искрено за лошите мисли, които ни спохождат, или за лошите постъпки, които извършваме, означава, че сме напреднали духовно, приближили сме се до Бога и Той се приближава до нас.

Наред с другите тайнства Покаянието ни преобразява, защото, приемайки дара на Светия Дух, ставаме способни да преосмислим много житейски обстоятелства, отношенията си с ближните, както и бъдещето си. И за пореден път да се уверим, че Бог ни е обикнал. И макар понякога да Го забравяме, Той не ни забравя.

И тук си спомняме повестта „Жетварят“ на Йордан Йовков и по-конкретно три основни нейни внушения. Първото е чрез образа на главния герой Гроздан, който преминава през престъплението, угризенията на съвестта и страданието, за да достигне до покаянието и да изпита благодатта на християнската прошка.

Второто е представата за човешкия живот като за нива и за смъртта като за жетва, за която трябва постоянно да се готвим.

И третото, най-силно внушение на повестта е чрез образа на Жетваря – замисленият кротък и благославящ Иисус, Който, пристъпвайки сред узрелите жита, благо говори: „Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя! Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си!“ (Матей 11:28-29).

_____________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с. 115-121. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Клара Тонева (Стаматова). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-67d