Клара Тонева (Стаматова)

                         Сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре  (Псалом 50:19)

Всеки от нас грижливо пази в душата си спомените за майчината милувка, родителската благословия и приятелската прегръдка, които ни укрепват в часове на изпитания и ни стимулират духовно. Струва ни се, че в тях има невидима на пръв поглед сила, някакво озарение, което е неразбираемо от нашия ум.

Същото е и с тайнствата на Църквата, които са духовно-осезаеми средства за усъвършенстване на човека и за негово спасение. Чрез тях се предава Божията благодат, която ни очиства, освещава нашата психо-физическа природа и я подготвя за вечния живот.

В древната християнска писменост не се среща пълно богословско понятие за тайнствата, но това не е пропуск на светите отци, поради което не бива да се смущаваме. За нас е важно, че отделните елементи на понятието ‘тайнство’ са били разкрити от светите отци на Църквата и макар да не са обобщени в едно понятие със съответен термин, те са в пълно съгласие с Божественото Откровение.

Установени от Иисус Христос и предадени от Него на последователите Му, светите тайнства имат видима (външна) страна и невидима (вътрешна). В какво се изразява видимата страна? Непосредствен израз е веществото, което се употребява при извършване на тайнството, думите, които се произнасят (формулата, чрез която се предават на вярващия благодатните дарове на Светия Дух), и главните действия, които се извършват (видимите свещенодействия). Невидимата страна се изразява в духовното възприемане на Божията благодат. Въпросът за връзката между видимата и невидимата страна на тайнствата не е изяснен окончателно. Ние не можем да го изясним, също както не можем да разберем естествената връзка между душата и тялото ни.

Може би някои от нас мислят, че тайнствата действат подобно на лекарствата, които приемаме, когато сме болни. Наистина те се именуват лекарства за душата и тялото, но Божията благодат, която приемаме, не може да се сравнява с веществения медикамент. Изпращането на благодат от Бога и нейното приемане е сложен процес, който се предшества от изградени свободни отношения между Бога и човека, основани на взаимна любов и вяра. Този фактор обуславя действеността на тайнството. Според православното учение тайнството е спасително в такава степен, в каквато вярваме и го усвояваме. Необходима е съответна подготовка на бъдещия участник в тайнството, за да бъде то полезно и спасително за него. Недопустимо е да експериментираме поради любопитство или други мотиви.

Едно от най-сложните душевни действия, които се отразяват върху нас, е тайнството изповед, което означава промяна на душевното сътояние на човека. В Библията тази дума се употребява в широк смисъл – добродетел, разкаяние за извършените грехове и решимост да не се греши повече. За такова покаяние са говорили пророк Иона, св. Иоан Кръстител и Иисус Христос, Който казва: „Покайте се, защото небесното царство наближи“ (Матей 4:17).

Не е лесно да изповядваме гласно греховете си, но и радостта да получим прошка, гласно изказана от изповедника, е голяма. Защото Сам Бог ни е простил греховете, възвърнал е чистотата ни, която сме получили при тайнството Кръщение. В съзнанието на първите християни покаянието се разбирало като благодатно-тайнствен акт или като благочестив подвиг. Църковният писател Тертулиан говори за гласно изповядване на греховете, за необходимостта от покайни подвизи: пост, молитва и доброволно обявяване на греховете пред презвитерите. Блажени Августин също пише за това: „Има люде, които смятат достатъчно за своето спасение да изповядват греховете си само Богу… Но… ти повикай свещеника и му изповядай всичко съкровено… Иначе… как ще изпълним думите на Апостола: „Изповядайте си един на друг греховете…“ (Яков 5:16).

Говорихме общо за видимата и невидима страна на тайнствата, но нека ги разгледаме конкретно за тайнството Покаяние.

Видимата страна се изразява в устното изповядване на разкайващия се и прощаването (или неопрощаването) на греховете от изповедника свещеник.

Невидимата страна включва благодатта, която се изпраща от Светия Дух на разкайващия се, за да го помири с Бога и да го окуражи в надеждата му за спасение. Колкото по-дълбоко е разкаянието, толкова прошката е по-резултатна. Но изповедта ни трябва да бъде предшествана от решение да не повтаряме извършените грехове. Така ще можем от изповед до изповед да израстваме духовно.

Никога не е късно и тези, които не са се изповядвали, да сторят това, защото Бог ще ни удостои с радост и сили за новите ни начинания. Успехът на начинанието се благославя още когато човек пожелае искрено Бог да му помогне, а чрез покаяниенто се оказва помощ.

Каква е историята на тайнството Покаяние?

След Своето възкресение Иисус Хриостос дал на апостолите власт да прощават или да не прощават грехове и с това Спасителят установил тайнството Покаяние (Матей 18:18, Иоан 20:21-23). Тази духовна власт апостолите предали на своите приемници. Така тя се e запазила в Църквата до днес. Нека си припомним думите на Иисус Христос, казани на св. апостол Петър: „Ще ти дам ключовете на небесното царство и каквото не простиш на земята, няма да бъде простено на небесата“ (Матей 16:19). Същите думи Спасителят изрекъл пред всички апостоли (Матей 18:18), Той им предал в пълнота властта, която получил от Своя Отец: „Мир ви нося! Както Отец изпрати Мене, така и Аз изпращам вас“. Това като рече, духна и им казва: „Приемете Светия Дух. На които им простите греховете, на тях ще се простят, на които не простите, няма да им се простят“ (Иоан 20:21-23).

Знаем колко мъчителни са угризенията на съвестта ни и колко страдаме, докато се помирим с Бога. Защото доводите за невиновност на собствения разум не ни успокояват. Пред кого да разкрием душата си, къде да търсим утеха – при родителя, приятеля или лекаря? Не е ли най-естествено желанието да бъдем близо до Бога и с Него да споделим страха и мъката си? Може би някои от нас имат съображения против изповедта пред свещеник – например казваме си: „Аз съм толкова грешен! Бог не може да ми прости греховете и затова няма да се изповядвам“. Но ако искрено се покаем, всеки грях може да бъде простен, защото дори „да бъдат греховете ви и като багрено, като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, като вълна ще избеля“ (Исаия 1:18).

Други пък може би се питаме: „Защо да се изповядвам като нямам тежки грехове? Да му мислят тези, които са убили, ограбили или озлочестили“. Тези думи показват, че не осъзнаваме своята лична греховност – „Ако кажем, че нямаме грях, мамим себе си и истината не е в нас“ (1 Иоан 1:8).

Всеки от нас е изпитвал чувство на срам след извършването на лоша постъпка, чувство за виновност или пък страх от предстоящо наказание. Да не се страхуваме, защото ако чувстваме вината си, тогава нашето разкаяние е резултат от старателно самоизпитание и решение да не грешим повече. А най-съществените елементи на разкаянието са именно съзнанието за греховност и вина и надеждата за прошка.

Добре е и да помним, че наред с тайнствата като средство за общуване с Бога има и други – например молитвата. Тя е израз на нашата увереност, че се освобождаваме от греховната склонност и се усъвършенстваме нравствено. Макар че свещеникът е този, който слуша пред светия кръст и светото Евангелие нашата изповед, Сам Господ Иисус Христос невидимо присъства пред всекиго и проявява милост към всички нас.

Важен момент от подготовката ни за изповед е постът, чрез който овладяваме още проявяващите се страсти. Съществено условие при започването на пост е взаимната прошка. В основата ѝ е любовта, която всичко извинява и всичко прощава (1 Коринтяни 13:7). Да простим, това ще рече да обичаме.

Наред с поста и молитвата има и още едно средство, което Православната църква използва за успокояване съвестта на изповядващия се. Това е така наречената епитимия, нравствено-възпитателна мяра. Така се наричат онези извънредни задължения, които духовникът изповедник препоръчва на вярващия заради извършени от него грехове. Епитимиите, които са установени през апостолско време (1 Коринтяни 5:1-5; 2 Коринтяни 2:6), са много полезни и днес.

Да се покаем искрено за лошите мисли, които ни спохождат, или за лошите постъпки, които извършваме, означава, че сме напреднали духовно, приближили сме се до Бога и Той се приближава до нас.

Наред с другите тайнства Покаянието ни преобразява, защото, приемайки дара на Светия Дух, ставаме способни да преосмислим много житейски обстоятелства, отношенията си с ближните, както и бъдещето си. И за пореден път да се уверим, че Бог ни е обикнал. И макар понякога да Го забравяме, Той не ни забравя.

И тук си спомняме повестта „Жетварят“ на Йордан Йовков и по-конкретно три основни нейни внушения. Първото е чрез образа на главния герой Гроздан, който преминава през престъплението, угризенията на съвестта и страданието, за да достигне до покаянието и да изпита благодатта на християнската прошка.

Второто е представата за човешкия живот като за нива и за смъртта като за жетва, за която трябва постоянно да се готвим.

И третото, най-силно внушение на повестта е чрез образа на Жетваря – замисленият кротък и благославящ Иисус, Който, пристъпвайки сред узрелите жита, благо говори: „Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя! Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си!“ (Матей 11:28-29).

_____________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с. 115-121. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Клара Тонева (Стаматова). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-67d