Свещеник Климент Харизанов

Служението на православния свещеник в Църквата има ясни принципи и цели. Те са неизменни, както не се променя същността на човешката душа и на Божия закон. Основна задача на пастирската дейност винаги е била и ще бъде грижата за спасението на душата на човека.

Но ако принципите и целите на пастирството си остават винаги едни и същи, това още не означава, че пастирската дейност протича по неизменни шаблони. Времената, в които живеем, се определят като постмодерни. Животът днес твърде много се различава от този преди 50 години и от по-старите времена и епохи. При новите условия на живот човекът е изложен на нови изкушения и опасности. Старите средства на пастирското въздействие днес изискват ново приложение, различна употреба. Днес животът поставя пред нас нови задачи и отговорности, които изискват нови пътища за тяхното правилно разрешаване.

Отношението на православния свещеник към наркоманията и наркоманите

Една от тези нови отговорности пред православния свещеник е свързана със заемащата епидемични размери сред младото поколение наркомания.

Наркоманията е грях, тя е болест и спътник на греха, свидетелство за духовния упадък на обществото и за безсилието ни да изправим пътя си в съответствие с Божиите закони.

Наркоманията е духовен проблем на човека и обществото, който е разрешим само с духовни средства. Затова никакви опити да се лекува наркоманията само с медицински, юридически или социални мерки не могат да постигнат успех. Разбира се, всички тези мерки, предприети във взаимодействие с духовната промяна на човека, могат да съдействат в съвместната борба с тази морална болест.

Анализът на духовния живот на засегнатите от наркоманията семейства показва, че повечето юноши и девойки произхождат от семейства на невярващи, които нямат понятие за Бога, за Църквата и за духовния живот. Никой от тях няма представа за греховност и добродетелност. Пастирското им духовно обгрижване показва, че те не смятат блудството за грях. Тези, които са търсели съдействието на Църквата, споделят, че са блудствали: момчетата от 14-16-годишна възраст, а момичетата от 12-13, понякога дори и по-рано. Никой от подрастващите не е оценявал този начин на живот за греховен, повечето дори се изненадват, когато научават, че блудството е грях. В процеса на въцърковяване обаче мнозина от тях осъзнават, че от наркоманията човек не може да се избави, ако не скъса с всичките си пороци.

Около 75% от постъпилите на лечение младежи са водели криминален начин на живот с цел придобиване на пари за наркотици. Ето защо основна причина за наркоманията не е медико-биологическа или социално-икономическа, а преди всичко духовно-нравствена. Наркоманията е преди всичко грях. Тя е резултат от живот без Бога и в бунт срещу Бога. Както на вярата на човека съответства определен начин на живот, така и на неверието съответства друг начин на живот, който създава психологически стереотип и програмира съответното поведение на човека, като създава греховни навици. По този начин грехът вгражда в душата на човека програма, която го заставя да живее по определен начин. Задачата на православния свещеник се състои именно в това – да промени програмата, вложена в душата, психотипа на наркомана, неговия мироглед. Това не може да се постигне само чрез лечение, защото грехът не се лекува с медикаменти. В процеса на рехабилитация на наркозависимите не е достатъчно да им се отнемат наркотиците. Това още не е изцеление, защото програмата им още не е изменена. Разбира се, тази промяна е непосилна за медицината, но тя може да се извърши в Църквата с помощта на вярата. Знаем, че нито един грях не се извършва без волята ни, следователно трябва да се укрепва волята на човека, а това става успешно чрез Бога.

Специалисти посочват три основни етапа в лечението и рехабилитацията на наркозависимите.

Първият етап – дезинтоксикация и общоукрепваща терапия. Той включва отстраняване на физическата зависимост от наркотика и начало на пастирското духовно лечение. Отстраняването на физическата зависимост може да става в домашни условия или в специализиран наркологичен стационар. Препоръчва се използването на медикаментозни средства в терапевтични дози.

Осъзнаването на лошите действия и готовността за промяна на наркомана е сферата, в която работи свещеникът.Този етап е много труден, може да продължи дълго време, но той е решаващият. Работата на свещеника и лекаря трябва да бъде непрекъснат процес на взаимно допълване. Без активната дейност на свещеника работата на медици и психолози би била неуспешна, но в същото време негарантирана е и дейността на свещеника без медиците. Първият етап включва начална катехизация, въвеждане на наркозависимия в света на християнството и духовния живот.

Втори етап – поддържаща терапия и духовно просветляване на личността. Необходимо е младежът да бъде изведен от наркозависимата среда, да промени начина си на живот и да продължи духовното си лечение. Този етап протича в манастири и/или в организирани рехабилитационни общности от манастирски тип, или чрез промяна на местоживеенето.

Най-впечатляващи са резултатите при пребиваването на младежите в манастир. Практиката показва, че почти всички, живели там, възстановяват предишното си духовно състояние.

Трети етап – преминава след завръщането им от манастирите или рехабилитационните общности. По-важни звена на този етап са:

– отслабване на наркотичната зависимост;

– по-нататъшно въцърковяване;

– промяна начина на живот;

– съдействие от страна на Църквата при намиране на работа или продължаване обучението в училище или ВУЗ;

– възстановяване на семейните отношения или създаване на семейство.

Най-общо казано, това е време за формиране на нова християнска личност.

За профилактиката на наркоманията днес можем да говорим сериозно само в перспектива. Решаваща роля тук играе християнската просвета в семейството и училището. В тази обстановка Църквата трябва да активира своето участие в социалната сфера, а гражданите да се доверят на нейната мисия.

Милосърдието – важна мисия на свещеника

Друго предизвикателство пред служението на съвременния свещеник е бедността. Днес повече от всякога е необходимо свещеникът да бъде активен организатор на милосърдна дейност в своята енория.

Любовта е най-голямата християнска добродетел.  Тя е основа на благотворителната дейност в Църквата и на пастирското служение, не хуманна грижа за анонимни бедни, а конкретна, лична любов към човека, към всеки човек. Посочената разлика е много важна, защото в днешно време християните са склонни да отъждествяват християнската любов със социалната грижа за хората. Това не означава, че подобен род грижа не е нужна. Ясно е, че християните, на които е възложена гражданска или професионална отговорност, са длъжни да се грижат според своите възможности за изграждане на по-хуманен обществен живот. Но християнската любов е нещо различно и тази разлика трябва да се разбира, ако Църквата желае да продължава своята особена, единствена по рода си мисия и да не се превръща в социален посредник, какъвто не трябва да бъде.

Дейността на социалния активист принадлежи на земния живот, а християнската любов, проявена в благотворителна дейност, преминава отвъд неговите предели. Тя е лъч от Царството Божие, който преминава през условностите на земния свят, защото произлиза от Бога. Истинската мисия на Църквата е да напомня на човека за тази лична любов и за неговото призвание да изпълни грешния свят с любов.

Не е възможно да бъде определен обхватът на милосърдната дейност в енорията, защото, както казва св. Иоан Златоуст: „Различен е начинът на милване, както са различни  човешките нужди“. Спасителят призовал при Себе Си всички „отрудени и обременени“ обещавайки, че ще ги „успокои“ (Матей 11:28). И свещеникът трябва да бъде там, където има страдание и болка, където е нужна навременна помощ. Без да разграничава нуждаещите се, свещеникът трябва да познава причините за страданията и съобразно  с тях да ги отстранява.

Порочният начин на живот – пиянство, наркомания, леност, почти винаги има тежки социални последици. За едни енориаши е нужна пряка, непосредствена помощ, за други е по-важно да се отстрани причината на нуждата. Би могло да се каже, че отстраняването причината на страданието е главното в енорийската благотворителност. Иначе помощта може да се окаже малко действена, дори вредна, да се превърне в подаяние и не толкова да подкрепи, колкото нравствено да отпусне нуждаещия се. Предназначението на материалната помощ за бедните е да им се помогне в нужда, а не да се развива навик към леност и тунеядство. Ето защо е необходимо православният пастир да посочи на християните най-успешния начин за употреба на помощта, за да се избегне необходимостта всеки път да се иска помощ.

Само със собствени сили и средства пастирът не ще успее да облекчи всички нещастия, появили се в неговата енория. Те трябва да бъдат отстранявани с общите усилия на всички енориаши. Благотво-рителните инициативи на пастира ще намерят жив отзвук в сърцата на християните. Около него непременно ще се съберат по-будните и дейните хора, които с радост ще споделят неговите добри дела. Пастирът е длъжен да бъде посредник между нуждаещите се и благотворителите, да научава лично или чрез свои помощници за страданията и да отправя нравствен апел към цялата енория. Той е центърът, към който се отправят страдащите и около който се обединяват всички, които желаят да служат на Иисус Христос, служейки на Неговите най-малки братя (Матей 25:40).

Организирането на благотворителна дейност в Църквата не е продиктувано само от практически съображения, то има своите дълбоки духовни основания. Благотворителността е нещо твърде деликатно. Внимание, предпазливост и много такт са необходими, когато се оказва помощ на нуждаещите се. Тук има много камъни за препъване както за този, който дава, така и за онзи, който получава. Даващият лесно може да се изкуши, което Спасителят осъжда (Матей 6:1-4); за нуждаещия се помощта от другиго, дори предлагана с чисто сърце, може да изглежда унизителна. Само професионалните просяци не се смущават, когато приемат подаяние. Но на човека в беда може да се даде камък вместо хляб с нетактично предлагане на пари или друга помощ. Съсредоточаването на благотворителността в Църквата отстранява и едното, и другото – оня, който дарява на Църквата, дарява не на човек, а на Бога, а оня, който приема, приема не от човеци, а от Бога. В такива деликатни случаи пастирът може да има предвид примера на св. Николай Мирликийски, който тайно давал помощ на стеснителните.

Но има особен вид потребности (от духовен характер), при които личното участие и влияние на пастира е незаменимо. Леността, пиянството, несговорчивостта и други пороци нерядко водят до бедност. Именно в тези случаи пастирът трябва да се приближи до боледуващата душа и като я изцери, да помогне на страдащия да се освободи след това от социалния недъг. Спасителят не отблъсквал никого от идващите при Него, а помагал на всеки според нуждата. Неоскъдяващата сила на благодатта, която пребъдвала в Иисус Христос, била главният източник на Неговите благодеяния. С нейната сила Той лекувал болни, умножавал хлябове, дори превърнал водата във вино. Помощно средство било ковчежето с доброволни пожертвования, което един от учениците носил (Иоан 13:29).

Колкото ценни и задължителни за пастира да са неговите лични, непосредствени грижи, той не бива да се ограничава само с тях. Животът днес е усложнен, човешките нужди нарастват, потребностите се увеличават. Паралелно с това практиката на някои душепастири е изработила все по-съвършени начини и форми на милосърдна дейност чрез благотворителни организации. Тяхното създаване е дълг на съвременния пастир.

Като първа задължителна енорийска организация ще посочим православното християнско братство. Възглавявано от пастира, съставено от най-преданите християни, то обединява всички вярващи в грижите за страдащите. Братството е длъжно да помага на тези, които имат нужда. При наличието на подобно благотворително братствено дружество пастирът винаги призовава християните от името на нуждаещите се в енорията към любов и милосърдие. И неговият глас не остава глас на викащия в пустиня.

Свещеникът като лекар

Всеки пастир трява да бъде и лекар. Каквото и да мисли свещеникът за своето служение, тази негова работа някакси му е предписана и наложена от самия живот. Защото, ако е пастир, ако реално се грижи за поверените му от Бога хора, те непременно ще търсят неговата помощ, когато настъпи някаква криза, било болест, било умиращ човек в семейството. Самата болест също е една от най-сериозните кризи, тъй като изправя човек пред редица ситуации, за които здравият обикновено не мисли. На първо място болестта ясно му напомня, че е смъртен. Тук не става дума за баналните грипни епидемии. Но когато човек се разболее по-сериозно, тогава се прокрадва мисълта: значи аз нямам власт над себе си, не мога да попреча на болестта да ме победи, следователно, ако ме победи докрай, няма да мога да избегна смъртта.

Отношенията на свещеника с хората трябва да бъдат такива, че влизането му в дома на болния да се възприема просто и с радост. Това означава, че пастирските грижи за болните трябва да започват още когато хората са здрави, да започнат от създаване на прости дружески отношения. За да може свещеникът да подходи към човека по такъв духовен начин, той трябва да бъде човеколюбив и мъдър; да отдаде необходимата почит на човека като сътворен от Бога, изкупен от Иисус Христос и призван за вечен живот. Ето защо въпросът не се ограничава само до думите, които пастирът трябва да каже, не е само във външния подход, но и във вътрешното, духовно отношение към човека, което може да подкрепи и озари болния.

Много важно е пастирското присъствие край болния човек. Онзи, за когото са предназначени грижите, трябва да осъзнае, че пастирът е дошъл заради него. Всеки от нас знае какво представлява посещението при болен, когато човек посяда за малко, а по лицето му се чете, че не разполага с повече от десетина минути, че с нетърпение чака да минат, за да си тръгне. Често ние се озъртаме, оглеждаме стените и човекът, когото уж сме дошли да навестим, усеща как в действителност изобщо не сме с него. Наистина физически сме тук, но мислите ни са някъде далече.

За болния посещенията на пастира или на близки могат да бъдат благодеяние, но могат да се окажат и бедствие. Евангелието ни учи колко добро е да се посещават болни. Но евангелските препоръки трябва да се прилагат с много разсъдливост, като се ръководим от любовта към човека. Често бихме могли да изразим много по-добре любовта си към болния, като просто го оставим на спокойствие. Едно от нещата, които могат да провалят посещението при болен – това е празнодумството, говоренето не на място. Човек често използва празнословието като параван, зад който да скрие липсата на тревога или загриженост за болния. Непрестанното празнодумие отваря огромни възможности в това отношение, а болният все повече се отдалечава от реалността, все по-трудно му е да се справя с болестта си.

По своя характер и повод за извършване пастирските посещения при болни биват:

– частно-пастирски, по време на които пастирът дава утеха на болния или просто разговаря с него;

– богослужебно-пастирски, при които той извършва молитва, обряд или тайнство.

Тези два вида пастирски посещения взаимно се допълват, те са неделими по своята същност.

Едно от най-благородните задължения на свещениците е посещаването, изповядването и причастяването на техните болни енориаши. Всеки човек върви по пътя от този свят за отвъдния. Но особено вярно е това за тежкоболните и старите хора. Колко наложително е енорийският свещеник да подготви чрез основна изповед и причастие такива пасоми за предстоящата им среща с Бога! Пастир, който поради леност, равнодушие или небрежност остави някой свой болен енориаш да почине без изповед и причастие, въпреки че е могъл да го навести и му преподаде тези свети тайнства, ще отговаря пред Бога за поверената му душа. Църковните канони предвиждат наказание за свещенослужител, „който по немарливост допусне да умре някой без причастие“.

Много често свещеникът се сблъсква със следното затруднение: поканен е при болен, който страда от неизлечима болест. Но близките на този болен крият от него истината, за да не го изплашат. Как трябва да постъпи пастирът в дадения случай? Дали да се солидаризира с близките, или да се опита деликатно да открие истината на болния, за да го подготви за по-задълбочена изповед?

Според нас свещеникът трябва много тактично и с отеческа нежност да заговори пред болния за страданията и техния смисъл, за прехода от този свят към вечния, за неизбежността на физическата смърт, но и за Божията милост, за надеждата за спасение и Божието Царство. Болният също няма да бъде вечно на този свят. Може би Господ му е отредил още по-дълги години. Възможно е ние, здравите, да го изпреварим. Но все пак естествено е болният по-често да се замисля за смъртта, отколкото здравият. А тя не е страшна за вярващия. Тя е само преход, врата към вечността. Сам Иисус Христос мина през тази врата, за да влезе в славата Си като победител на злото и смъртта. Оттогава всеки, който върви след Господа, преминавайки дори през смъртта, има надежда, че отива при Бога, Който ще го приеме в Царството на радостта. В този дух свещеникът може да каже много утешителни думи на болния и да го подготви за изповед и причастие.

Някои казват, че е жестоко да се говори на болния за смъртта. Но каква жестокост има в това, да се напомни една общоизвестна и неотменима истина? Нима някой може да спре смъртта с това, че не иска да я споменава? Каква жестокост има в това, да отворим очите на болния, който, воден от лъжливи надежди за дълъг живот, всеки момент може да загуби и последната възможност за покаяние?

Не е ли по-жестоко обратното – от криворазбрана любов пастирът да крие истината за болестта и така да стане причина болният да умре в греховете си?

Разбира се, не е задължително непременно пастирът да съобщи на болния за възможния предстоящ смъртен изход. Дори се препоръчва това да направи най-близкият човек – брат, сестра, съпруга, приятел – все едно, само да е най-близък и да е такъв, който ще остане до болния през цялото време.

Частно-пастирските посещения трябва да бъдат кратки, обикновено не повече от 15-20 минути, за да не отегчават болния и близките му. Те трябва да се правят денем, в удобно за болния и близките му време, като се избягват ранните сутрешни и късните вечерни часове. Препоръчително е пастирът да предупреждава за своите посещения, особено когато ще посещава болни жени. По възможност никога болният не бива да бъде събуждан от сън и да се нарушава спокойствието му. Цялото поведение на пастира трябва да бъде непринудено и пропито от човечност. Всичко, което може да разтревожи болния, като знаци и мимики с другите присъстващи, говорене „на ухо“ и други, не трябва да се прави.

Винаги при влизане и излизане свещеникът трябва да благославя болния. Църковното благословение носи голяма утеха – болният вижда, че Църквата го обича, че не го забравя и в дни на тежки изпитания.

Пастирското служение на болните е изкуство, което изисква огромни усилия – духовни и физически, изисква високи лични качества, духовна подготовка и добродетелност и главно благодатната подкрепта на Бога. Защото „всяко добро дарение и всеки съвършен дар идва отгоре, от Твореца на небесните светила…“ (Яков 1:17). Съзнавайки всичко това, свещеникът, винаги когато отива да посети свой болен енориаш, трябва молитвено да си повтаря думите на св. апостол Павел: „И така, като свети и възлюбени Божии избранници, облечете се в милосърдие, благост, смирение, кротост, дълготърпение… А над всичко това облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършено единство. В сърцата ви да цари Божият мир; към него сте и призвани като едно тяло. И бъдете благодарни на Бога“ (Колосяни 3:12, 15).

___________________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с. 144-156. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът свещеник Климент Харизанов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-68n