Посвещавам на всички честни български студенти и преподаватели по богословие, неподдали се на съблазънта Държавна сигурност

„Тогава мнозина ще се съблазнят; и един други ще се предадат, и един други ще се намразят” (Матей 24:10)

Павел Павлов

Въведение

От години ме занимава един страшен за мене въпрос: защо в България има криза в богословието, защо няма боговидци, защо е загубен църковния усет за богословието през втората половина на ХХ век. В Румъния, например, една съседна страна с близък до нашия тоталитарен режим, имат отец Думитру Стънилоае, стареца Клеопа, отец Юстин (Първу) и други, все старци, които имат общоправославно признание. В Сърбия имат св. Николай Велимирович и св. Юстин Попович. В Гърция имат св. Нектарий, старците Паисий и Порфирий. Често пъти тези самозадавани въпроси и размисли ме насочваха към още по-дълбоките такива: за силата на любовта, свободата и Истината. Настоящият текст има за цел, по-скоро, да поставя въпроси, отколкото да дава отговори в конкретика. И това не е от обикновена икономийна учтивост или слабодушие; по-скоро „извира” от вярата ми, че Бог има своя промисъл и за нас, наследниците на св. Цар Борис и на св. Патриарх Евтимий Търно-вски. Това е, може би, и един подглас към молитвата на Оптинските старци: „При всички непредвидени случаи, Господи, не ме оставяй да забравя, че всичко е изпратено от Тебе.”

Предварително искам да отбележа изрично, че не смятам, че само заради Държавна сигурност няма богословие в България. В никакъв случай не се считам и за специалист по темата за досиетата и агентите на Държавна сигурност, но считам, че е изключително важно да се говори по тази тема от страна на богословите. За мен основният въпрос не е този за самото падение и предателство, защото те са очевидни; по-съществен е въпросът: с какво зависимостта от тайните служби разрушава богословието, самият процес на богословстване. Винаги съм свързвал истинското богословие с думите на св. апостол Павел от Посланието му до Галатяните, което се чете на Рождество Христово:

„Така и ние, докле бяхме невръстни, бяхме поробени под стихиите на света; но, когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син (Единороден), Който се роди от жена и се подчини на закона, за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновението. А понеже вие сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: Авва, сиреч, Отче! Затова не си вече роб, а син; ако пък си син, то си и наследник Божий чрез Иисуса Христа“ (Галатяни 4:4-7).

За онзи, който има уши да чуе, тези думи звучат потресаващо в контекста на проблематиката, която ни разтърсва в момента. Светоотеческото Предание ни учи и напътства към разбирането, че първият етап по пътя на богопознанието е очистването. Това очистване не би трябвало да се схваща само като морално възхождане към определени добродетели, а преди всичко като освобождение на целия човек, като надделяване над робството на греха. Цялостността, целомъдрието на човека е освобождение от зависимостите, които по своята природа са страсти. А страстите, според св. Максим Изповедник, се пораждат от използването на човешките природни сили и енергии против богозададените логос, призвание и крайна цел на човешката природа – нейното конкретно оличностяване от всеки един от нас в богообщението. Затова за св. Максим борбата със страстите се състои не просто в борбата за тяхното премахване, а в синергийното усилие за тяхното преобразуване в добродетели.

Богословието

 „Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека” (1 Коринтяни 13:1)

Светогорецът отец Василий Гондикакис, игумен на Иверския манастир, пише: „Богословът представлява благослов за Църквата със самото си съществуване. Богословието е дар на Духа, посвещение и освещение за човека, богоподпечатано писание, записано върху самото му битие. То храни и обновява богослова и при това прави от него стълб и радост за Църквата: „Оногова, който побеждава, ще направя стълб в храма на Моя Бог, и той няма вече да излезе вън; и ще напиша върху него името на Моя Бог и името на града на Моя Бог, на новия Иерусалим, който слиза от небето от Моя Бог, и Моето ново име” (Откровение 3:12)[1]. Според същия отец, богословието е като храна, с която се храни майката-Църква: самата тя се храни с него и поддържа живота в себе си, а едновременно с това то се претворява в нейния организъм в мляко, в питие за живот, необходимо за новородените ѝ чеда.

Има още →