(Окаяност на човека без Бога)

Ивелина Николова

Тревогата на съзнателния земен живот на човека непременно започва с акта на раздвоението между законът на греха и свободата на избора – с ужаса на осъзнаването, че е обкован в оковите на множество закономерности и последователности. След това идва протестът и отчаянието или въздигането към небето, където търси онова, което не е намерил на земята. Така всеки живот завършва с неутолима жажда или със страдание; дотогава човекът носи отчаяно кръста на своето безсилие и тревога. В царството на „външната тъмнина” (Матей 25:30) се реализира твърде душевната драма на емпиричния човек, с неговата теоретическа и практическа заинтересованост и с всичките му стремежи за освобождаване от веригите на всеки закон и за осъществяване на „земно щастие”.

Всъщност неговата свобода свършва в момента, в който той се откъсне от мисълта за небесното. Сблъсъкът му с разделението между безгранично и ограничено, добро и зло, грозно и красиво, истина и лъжа означава преминаването му в царството на причинните отношения и зависимости, или в inferno[1], тоест в царството на „външната тъмнина”. То не се изразява в нищо друго освен в оценъчното становище за това, че неговата действителност не е тази, която би искал да бъде. Това поражда тревога. Последната се състои именно в постоянно неудовлетворения и непрестанно кипящ устрем към вечността, към абсолютното съвършенство и абсолютната истина, което е и стремеж към съвършенство. Онова, което дава смисъл на стремежът към вечността не е теоретическото съзнание за безконечния предел между истина и лъжа, вечно и временно, а силата и безкрайността на съзерцанието, спонтанният и решителен пулс на сърцето, идейно разгърнатата и всеобемна, изцяло отворена – с една дума, страстният устрем на духа, който реагира върху тоталното безсмислие на тази мрачна действителност (Матей 25:30). Събудената забравена или потискана зла воля бавно разрушава всеки стремеж към небесното. Това е видно от съдбата на човека, който цял живот е обречен да изкупва с тревога всеки свой избор заради тържеството на тази зла воля. В необозримата смяна на явленията този човек кръстосва пътеките на своя дух, носейки тази тревога. От началото до края на своя земен живот той се приближава и се отдалечава от мисълта за небесното и ако спре дотук накрая ще го разпознае само като мъртъв символ.

Дори да не осъзнава, всеки негов акт на бягство от долината на смъртната сянка (срв. Псалом 22:4) е вик за избавление, вик към Бога. Нищо друго не би определило с точност пулсът на жаждата за вечен живот освен тревожния смисъл на този вик. Неспокойството от недостигнатата вечност тревожи. С тревожния вик към небесното лоно на Бога започва и апокалипсисът на човека. Издига се тежкият кръст на съмнението, а всичко, на което се е уповавал и вярвал – науките за социалния строеж, за доброто и злото, политиката и юридическите закони се превръщат в израз на желанието му за ориентиране в необозримата сложност на веригата от причини и следствия, което е опит за нейното преодоляване чрез дело и понятие. Това самопожертване на всички духовни актове чрез разсъдъчните има изцяло алогичен смисъл. Теоретичното творчество, което се състои в преобразяване на разнообразни духовни или материални възприятия е израз и предмет на рефлексията, но изисква други вид самопожертване – самопожертване на житейския героизъм (срв. „гордостта житейска” 1 Иоан 2:16), изразен чрез волята за власт и щастие, за освобождение от всеки земен или небесен авторитет. Но тъкмо този „външен” свят може да бъде унищожен само с един акт, тъй като самият той е понятийно създаден. Такава е съдбата на всяко понятие, което претендира, че спасява от този свят, а самото то трупа или страдание у човека (Еклесиаст 1:18) или му създава куп илюзии. Всяко понятие се отрича в обективирането посредством  необозримата смяна на явления и „светове” в него. Но с това неговият процес не спира. Те продължават да се самонадмогват, да изчезват и да се превъплъщават така в безкрайния континуум на мисълта. Някои от техните форми изчезват завинаги, но тревожният процес на възвръщането към себе си, на раздвоение и противоречие не спира. Ето защо и мисълта на човека няма застой в своето търсене и не спира. В този процес на отрицание и утвърждаване на все по-нови и по-нови форми се реализира безкрайното търсене на човека на твърд и смисъл, в който да направи безсмъртна във времето своята конечна субстанция. Тъкмо поради това този стремеж към съвършенство е една вечна задача.

Докато този човек е само теоретично заинтересован от небесното, той е далеч от него защото в логичните формулировки, където го търси, него го няма; те са съвсем безразлични към неговата душевна тревога. За него светът е система от понятия, в която всяко желание е закон и всяка свобода – едно противоречие. Само познаването на небесното освобождава от крайността на човека и несъвършенството и преодолява тревожния сблъсък между земното и небесното у него. Това е възможност за избавление от долината на смъртната сянка, което се реализира най-дълбоко само в мистичните и религиозните преживявания като зов за спасение. В този процес на раздвоение на земно и небесно се ражда неговият свят, изчезва в недрата на онова абсолютно безразличие от свобода и необходимост, от добро и зло, от красиво и грозно. Той се връща отново при себе си, жаден за избавление, и това възвръщане се повтаря многократно и тревожи. Личността е в неумолим процес на самонадделяване и самонадхвърляне, във война със себе си. Точно тук тя не може да бъде определена в нейния етичен или религиозен смисъл като във висша степен богоподобна.

Безизходното многообразие на външния свят е тревожната основа, която ориентира човешкия зов към тяхната безпощадна закономерност и последователност. Но извън закона за причинността и извън всяко понятие този стремеж има преди всичко нравствен характер. Ако този човек остане чужд на нравствения опит, той няма да има отговор, няма и съдба. Изгасването на досегашната злонасочена воля е естествен изход от тревогата на разпънатия му между доброто и злото дух. Обаче тази идея за вечен живот не води неминуемо към утвърждаване на безкрайния дуализъм между плът и дух, човек и Бог, земно и небесно, вечно и временно. Вечният живот е живот в лоното на духа; той е преодолял дуализма между човешкото и божественото, крайното и безкрайното, плътта и душата, защото той никога не е бил определян от нито едно от двете. Но тревогата на човека познава само дуализма между съдба и вечност. Този вътрешно-познавателен акт безвъзвратно го довежда към Царството на Бога. Тук бихме могли да свържем нашите мисли с идеята за истинския живот във вечността и с това да стъпим в една друга сфера на мисълта, където нейният основен мотив е по-скоро от религиозен, отколкото от теоретичен характер. Грандиозната литургия на този човек е в спасението му в Бога от закона на греха и лъжата. Борбата срещу злото у него получава онзи възвишен патос, който не се изразява толкова в бунта срещу злото, а в осъзнаването на нравствено ценното. То помага на човека да преодолее своята тревога. Всяка проява на свободната му воля вече е нравствено определена.

Съзнателното му решение за раздробяване на досегашния ритъм на живот е всъщност неговото проециране на живота му в другия, небесния свят, в който няма понятия, а свобода от всичко, което тук оковава. Тревогата на съзнанието, породена от сблъсъка между тази действителност и усета за небесната води до нея само чрез тържеството на вътрешното преобразяване. В това изкупително тържество може би „еротичната” стихия е най-свършеният мистичен изказ на освобождението от закона и греха. Земната тревога е унищожена чрез божествената същност на любовта, в която всяка тревога се успокоява. Човекът никога няма да открие това спокойствие в долината на смъртната сянка, където всяка любов винаги тревожи или приключва с тревога. В суверенното Царство на любовта животът тържествува над смъртта чрез вечното единение на Бога и човека, а на земята тя е само тревога по вечността и жажда за небесното. Тъкмо това прави копнежът към небесното да освобождава от тревогата в долината на смъртната сянка. Тази любов люби не защото това, което люби е красиво и добро, но само затова, защото то е. Това не е любовта-познание, какъвто е Платоновият ерос по царството на безплътните идеи, а любовта-живот, Която за този свят е безумство (1 Коринтяни 1:23) и, Която дава живот, за да придобие такъв. Никой не е съзерцавал тайната на вечния живот така отблизо и толкова дълбоко, както въплътената Любов и висшата Правда – Божият Син. Любовта към Него е висшето освобождение от тревогата и оправдание на сълзите във временния свят, макар, че самата тя се ражда в тревога и сълзи, само че в един друг смисъл. Само в този свой възвишен патос любовта избавя духа от временния свят и го преселва във вечния.

Заслужава си човекът да извърви този път само в името на нещо безусловно и абсолютно, в което да бъде въвлечен изцяло и завинаги. Независимо от това по какъв начин назовават това безусловно и абсолютно: като безкрайност, като вечна любов или накрая, като вечно Царство на живота, към него го е водило временното и несъвършеното в този свят. Върху освобождаването от тревогата и безвъзвратното придобиване на вечността лежи изобщо смисълът на изкуплението и привеждането на човека в Царството на любовта, истината и  доброто. Човекът винаги е жадувал за сливане с безкрайното и неутолената жажда по него е раждала неговата тревога. Само победата над греха и порока го е довела до Безгрешния и Абсолютния, в Когото той копнее да постигне своето абсолютно съвършенство. Той е захвърлил одеждата на плътта, за да се очисти от греха и да придобие първоначалната си невинност, за да почива в лоното на вечното блаженство. „Ти, Господи, ме увличаше, – и аз съм увлечен; Ти си по-силен от мене – и надви” (Иеремия 20:7). Тези думи на пророка изразяват освобождаването на духа му от злите окови на своеволието. Смисълът на дългата и безпощадна борба с греха се е криела в бавното му въздигане към небесния живот. Това е метафизичният отговор, който човек дава на волята на Бога и, в който всичко порочно е превъзмогнато от достигането на вечната небесна отвъдност. И оная долина на смъртната сянка, в която човек изкупваше сам смисъла на земния си живот, е заменена с лоното на доброто и любовта. И това оправдава всички негови усилия и всяка тревога. В тази дивна хармония на човека с Бога, на времето с вечността, няма нито едно отчаяние, нито един протест; всичко се слива в едно велико Амин на вечния живот.

Светът е създаден от Всемогъщия заради освещението и блаженството на човека. Историята е откровение на Съвършения за значението на Неговото изкупително дело. Тъкмо заради това неуморимото стълкновение у човека на съмнение с вяра, на земно с небесно, на плът с дух, свобода със своеволие винаги цели вечното му разлъчване от Царството Божие, но винаги завършва с апокатастазис, с вътрешно преображение. В противен случай никога нямаше да се осъществи вечната му среща с Бога в Небесното Царство. Все още в този свят хиляди хора са въвлечени в тревогата и конфликта на крайно с безкрайно, на добро със зло, на истина с лъжа. Дали тяхната тревога се корени в грубата и егоистична грижа на човека само за себе си, или в бунтът срещу Разпнатия, е различен въпрос. Несъмнено остава това, че тревогата на човешкия дух е дълбоко религиозна. С раждането на човека за нов живот (Иоан 3:7) в името на възвръщането при Бога, със страхопочитанието на величието на Всемогъщия и небето започва пътят на човека към вечния живот. Издигнатата над световете и същевременно слята с пулса на земята, тази тревога на духа е апокалипсисът на един нов човек, който не жадува спокойствие от тревогата, а само съвършенство, любов и блаженство в лоното на вечния живот.

Тревогата на съзнателния земен живот на човека непременно започва с акта на раздвоението между законът на греха и свободата на избора – с ужаса на осъзнаването, че е обкован в оковите на множество закономерности и последователности. След това идва протестът и отчаянието или въздигането към небето, където търси онова, което не е намерил на земята. Така всеки живот завършва с неутолима жажда или със страдание; дотогава човекът носи отчаяно кръста на своето безсилие и тревога.

________________________________________________

*Материалът е предоставен от автора.

[1]. Inferno – ит. подземното царство.

Изображения: авторът Ивелина Николова. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6q6