Архимандрит Софроний (Сахаров)

(Към трета част (Молитвата преодолява трагизма)

Днес цялата земя е изпълнена с хора, които дирят отговор на своите търсения. Неутолената духовна жажда на мнозина – ето едно наистина трагично историческо събитие. Не са малко и онези, които са на границата на отчаянието. Всеки от тях според своята мяра, страда в дълбините на духа си от безсмислието на съвременния живот. Те са неутешими в мъката си: индивидуалните им усилия не са достатъчни, за да се освободят от духовния смут, обхванал света, и да съсредоточат ума си върху най-важното[1].

Някои са склонни да определят нашата епоха като постхристиянска. Лично аз, според познанията ми по история на света и Църквата, съм убеден, че християнството в неговите истински измерения никога не е било възприето така, както трябва, от широките маси. Различни държави са претендирали да се наричат „християнски” и народите им са носили маската на бла- гочестието, „но от силата му са се отрекли“[2]: те са живели и живеят по езически. Колкото и да е странно, но именно християнските държави векове наред държат по-голямата част от човечеството в железните окови на робството; а през последните години те са покрили света с тъмен облак на очакване на апокалиптичния огън: „сегашните небеса и земята… се пазят за огъня в деня на съда и погибелта на нечестивите човеци[3]”.

При днешната криза на християнството е напълно оправдан бунтът на естествената съвест у народните маси срещу изкривяванията, които е претърпяло евангелското учение в историческия си път.

Живеем в атмосферата на първите векове от нашата ера: „нам е дарувано заради Христа не само да вярваме в Него, но и да страдаме за Него[4]”. Неведнъж изпитвах радост от мисълта, че животът ми в по-голямата си част протече при гонения срещу християнството. Това ми дава да се чувствам по-дълбоко християнин, да съзнавам несравнимата чест да следвам в такова време Единородния Син на Отца в Неговото възхождане на Голгота. Гонения има навсякъде, макар и в различни форми. И нито една от тях не е лека. Нека нашият Бог на любовта опази всеки човек от трагедията да се превърне в гонител дори на „едного от тия малките[5]”.

Да пострадаш за Христос[6] е огромно благословение и дори избраничество: страдащият чрез самия ход на външните обстоятелства е поставен в непрекъсната връзка с Господа, въведен е в сферата на Божията любов, става богоносец. Има два вида богословие, единият е широко известното през последните векове богословие от академичната катедра на ерудита; а другото е да бъдеш съразпнат с Христос[7], да Го познаеш в скритите дълбини на сърцето си. Първият от тези два вида богословие е достъпен за повечето интелектуално надарени хора с философска нагласа. За него не е нужна истинска вяра в Божествеността на Христос, която се изразява в живот според заповедите. Вторият вид богословие е изповядване, родено от дълбок страх Божи в огъня на пламенно покаяние, което въвежда човека в битийната реалност чрез явяването на Нетварната Светлина. Ако академичното богословие е съединено с жива вяра, то дава добри резултати. Но то лесно може да се „изроди”, да се превърне в абстрактна теория, да престане да бъде онова, което виждаме в живота на апостолите, пророците и нашите отци, тоест непосредствено действие на Бога в нас: „Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил… У пророците е писано: „и ще бъдат всички от Бога научени“. Всякой, който е чул (в сърцето си) от Отца и се е научил, дохожда при Мене[8]”.

Има още →