Архимандрит Софроний (Сахаров)

(Към четвърта част (За болезнената молитва, в която човекът се ражда за вечността)

Доброволно се потопявах в дълбините на мрака. Движещ мотив за усилията ми да „съблека” дадената ни форма на „съществуване”, изпълнена с неизбежни страдания, бе търсенето на непоклатимото битие. В работата ми като художник в миговете, когато ми се струваше, че съм уловил чудото на красотата, ми се искаше да заповядам на мига: „Спри!”. Но нищо не оставаше неизменно: всичко носеше печата на тлението. И в душата ми се отвори рана.

Какво всъщност ме гнетеше? Отблъскваше ме безсмислието на всичко, осъдено на гибел; умирането ми вдъхваше страх и отвращение: смъртта не е решение на проблема – в нея усещах отрицание на всичко съществуващо. Духът ми възприемаше „земята и всички неща по нея[2]” в тяхната обреченост: никъде не се виждаше спасение, всичко потъваше в бездънността на вечния мрак.

Измъчваше ме жажда за неизменното Битие. В скритите дълбини на сърцето ми имаше вяра в някакво друго Битие, което не носи недостатъка на непрестанно възникване и след това неизбежно разпадане. Стремях се към това Битие по отрицателен начин: опитвах се да се освободя от земната форма на живот като потапях ума си в идеята за „чистото битие”. Тогава не разбирах правилно Евангелието, затова направих безумен избор, чиято същност бе завръщане в онова не-битие, от което ни е извикала за живот волята на Светия Отец. Дълго време не проумявах заблудата си.

Духът ми бе в непрестанно напрежение. Промените във вътрешното ми състояние се отразяваха на мисленето: всяко ново опитно преживяване по един или друг начин разколебаваше предишното ми решение. Това ми показваше, че умът ни, такъв какъвто е в сегашното си състояние, не е способен със собствени сили да се укрепи в търсената Истина и действително да я постигне.

Така стигнах до онзи предел, отвъд който мисълта не може да пристъпи, и цялото ми същество се превърна в очакване да дойде Духът на Истината.

„АЗ СЪМ ВЕЧНО СЪЩЕСТВУВАЩИЯТ.”

Невъзможно е да се долови процесът на вътрешното ни израстване. Дали не поради това, че духът ни жадува непоклатимото Битие[3], а то естествено е непроцесуално? Животът на дълбоката молитва се състои от присъщите на вътрешния ни човек тварни процеси и от докосването на безначалното Битие. Когато истински вечно Съществуващият Бог ни се открие чрез приближаването със Своето Битие, промяната, която преживяваме е толкова голяма по своето съдържание, че ние в нашата „теснота” не можем да я вместим. Сърцето обаче живее Бога в неописуемата хармония на любовта, докато умът остава безмълвен, поразен от свръхразумното виждане.

Има още →