Венцислав Каравълчев

Въпросът за приемането в лоното на православието на християни от други деноминации продължава да бъде един от най-дискутираните в многовековната църковна история, тъй като засяга сложната еклесиологична тема за същността и границите на Църквата. Той не губи своята актуалност и днес, когато все повече вярващи виждат в Православната църква алтернатива на роящите се и търпящи крах нови и традиционни форми на християнството. Още ранните християни се сблъскват с този проблем, когато в резултат на гоненията в Римската империя мнозина се отричали от вярата си и впоследствие пожелавали да се върнат. За да удовлетвори чувствата както на християните, останали твърди в гоненията, така и на показалите моментна слабост, в църковните среди с различна сила и острота се е повдигал и обсъждал въпросът за статуса на отпадналите и начините за тяхното връщане в Църквата. Към това се прибавило и предизвикателството на ересите, които имали претенцията да представляват Църквата и като следствие да извършват нейните тайнства.

Днес в богословието преобладава мнението, че още от самото си начало проблемът за приемането на инославни или отпаднали от Църквата няма еднозначен отговор и затова липсва унифицирана практика. Тоест, според настроенията и влиянието на определени църковни авторитети, решението се движи в широката плоскост между „акривията” (точността) и крайната „икономѝя[1]”. В църковната практика днес за акривия се смята кръщаването на приеманите в Православната църква, независимо от какво изповедание идват, по какъв начин и с какви думи са кръстени, а за икономѝя се приема отричане от заблудата, изповядване на вярата и миропомазване, докато при крайната икономѝя е налице само отричане от заблудата и изповядване на вярата. Но както ще видим в тази статия, това обобщение е твърде схематично и не отразява действителното историческо развитие на проблема и начина, по който се е решавал през различните периоди. В едни и същи исторически периоди Църквата практикува три способа за приемане на обръщащите се от ерес или разкол, поради което е много трудно да се прокара ясна граница между акривия и икономѝя, да се определи кое е правилото и кое изключението. През всички исторически етапи от живота на Църквата водещ принцип е била винаги любовта и грижата за спасението на човешката душа, а не спазването на канона като самостоятелна ценност. Прекрасен пример в това отношение е изричането на анатеми срещу новацианите (наричани още „чисти”) от събора в Рим през 253 година[2]. Те били отлъчени не поради вероотстъпничество, а заради коравосърдечие и липса на любов, защото отказвали да приемат разкаялите се отпаднали при гоненията обратно в лоното на Църквата[3].

Въпросът за приемането на инославни в Православната църква има няколко измерения: практическо, еклисиологично, пастирско и светотайнствено. Практическото измерение определя конкретния начин за приемане на отпадналите, еклесиологичното е в пряка връзка с разбирането за границите на Църквата, пастирското е свързано с целесъобразността на приемането, а светотайнственото измерение има отношение към тайнствата на Църквата, чието начало е св. Кръщение[4].

Известни са редица канони и определения на Вселенските и Поместните събори, както и на светите отци, които третират проблема[5]. Интересното в случая е, че още първите правила дават началото и определят две канонични традиции. Едната твърдо отстоява принципа, че никакво тайнство, извършено вън от Църквата, не може да се разглежда като тайнство поради липсата на благодат, докато втората приема възможността тайнството Кръщение да бъде получено и извън Църквата. Оттук и тяхното практическо проявление в живота на Църквата, породило трите практики, които вече споменахме – приемане с кръщение, само с миропомазване и само с покаяние. Въпреки различните мнения по въпроса[6], внимателният прочит на изворите ни дава основание да твърдим, че през първите два века на Църквата, до времето на св. Киприан Картагенски, практиката е била всички, които са идвали в Църквата, но са били кръстени преди това в някоя еретическа общност или разкол, да се приемат чрез покаяние, тоест с отричане от предишните си заблуждения, изповядване на вярата и ръковъзлагане[7]. Тази традиция ще да се е съхранила до времето на св. Киприан Картагенски (200-258), който в своята еклесиология определя ясни граници на Църквата и отхвърля напълно възможността за съществуването на благодат извън тези граници. Неговите „Ecclesia una et sola“ – „Църквата е една и единствена[8]” и „Christianus non est qui in Christi ecclesia non est“ – „Който не е в Църквата Христова, той не е християнин[9]”, както и станалата крилата фраза „Salus extra ecclesiam non est“ – „Вън от Църквата няма спасение[10]”, налагат ново осмисляне и подход към приемането на еретици в Църквата. Същевременно, като изхожда от тази позиция, свидетелството на св. Киприан е много прецизно по отношение на завръщането на приелите кръщение в Църквата и отпаднали от нея поради гонения или ереси. В този случай на дело се прилагат думите на св. Павел: „един е Господ, една е вярата, едно е кръщението” (Ефесяни 4:5) и тези „заблудени овци” се приемат само с ръковъзлагане[11]. Този еклесиологичен подход намира своята канонична санкция на събора в Картаген (255-256), където св. Киприан в единомислие с още седемдесет и един епископи съборно утвърждават, че разколници и еретиците нямат никаква благодат и следователно не могат да извършват тайнствата[12]. Тоест, че тайнството Кръщение извършено извън Църквата няма никаква стойност и трябва да бъде извършено отново. По това време на Римския престол се намира друг един голям изповедник на вярата, св. Стефан, папа Римски (253-257), който е изразител на по-древната традиция, според която тайнството Кръщение, прието дори и извън Църквата от еретици, не бива да бъде повтаряно, а идващите в Църквата да бъдат приемани само с ръковъзлагане. Папа Стефан, след като научава за решенията на Картагенския събор (255-256) под председателството на св. Киприан, иска от последния да отмени постановлението за прекръщаването на всички еретици, в което не се прави разлика между тези, кръстени в Св. Троица, и тези, кръстени с други формули[13]. Стига се дори дотам, че св. Стефан заплашва с отлъчване не само участниците от събора в Картаген (255-256), но и подкрепилите техните решения за прекръщаването на еретиците на съборите в Мала Азия и Икония[14]. След като св. Киприан отказва, св. Стефан на практика го отлъчва от Църквата и прекратява общението с църквата в Картаген[15]. В историческата литература понякога се среща позицията, че този случай не води до сериозни сътресения в отношенията между Рим и Картаген. Тази позиция обаче не може да бъде фактологически защитена. Напротив, от едно писмо на Фирмилиян Кесарийски до св. Киприан от 256 година ясно се вижда, че св. Стефан папа Римски е прекъснал общение с картагенските християни поради нежеланието на последните да променят позицията си за начина на приемане на еретици в Църквата[16]. До още по-сериозен разрив не се стига само благодарение енергичната намеса на св. Дионисий Велики (починал 264 година) и писмото, което той изпраща на папа Стефан[17]. Общението между църквите в Рим и Картаген е възстановено едва при наследника на св. Стефан, папа Сикст II[18]. Във връзка с кризата в Църквата, породена от действията на св. Стефан папа Римски и св. Киприан, съществува един много интересен пасаж, който остава встрани от вниманието на изследователите на проблема. Евсевий Кесарийски, преди да предаде съдържанието на писмото на св. Дионисий Александрийски, казва нещо много съществено, което изцяло потвърждава мнението ни за първоначалната практика на древната Църква по въпроса за приема на еретици и отпаднали в Църквата. Нека приведем този важен текст: …

Има още →