Златина Иванова

Ще дойдат дни, когато Женихът ще се отнеме от вас, и тогава ще постите (Матей 9:15)

Християнското поклонничество е важен елемент от културата на движението в Средните векове, като основните му характеристики се оформят в периода на късната античност (ІV-VІ век). От една страна, в самия зародиш на новата религия лежи идеята за мисията като движение – като излизане от топоса на дома и навлизане в света, който предстои да бъде осветен и превърнат в сакрален топос – временна родина на новия християнски род. Пътуванията на апостолите очертават границите на икумената, тоест културния свят, на чиято облагородена от елинистичната култура почва ще прораснат семената на християнското благовестие. Уникалната система на римските пътища пък осигурява, от своя страна, най-благоприятните условия за движение на хора и идеи, от което главно преимущество на римския свят християните също се възползват. За да разберем обаче спецификата на християнското поклонничество като една от проявите на късноантичната култура, трябва преди всичко да установим причините за неговото възникване, а след това да проследим и неговите форми и динамика на развитие.

Животът в раннохристиянската община е устойчив; динамиката му е вертикална и есхатологична. От една страна, е концентрирана над извършването на Евхаристията („преломяването на хляба”), а от друга – над живото очакване за непосредственото настъпване на Второто Христово пришествие, което ще отведе вярващите в „ново небе и нова земя” (Откровение 21:1). Тези есхатологични очаквания, заедно с високата степен на харизматичност на духовния живот в ранните общини и антихристиянските гонения, повдигани периодично от римските императори, не създавали благоприятна среда за възникването на поклонничеството като масово явление. Поклонничеството, присъщо на религиозните култури по принцип, има за водеща цел изпълняването на дадено религиозно задължение, което мобилизира за движение огромни маси хора. В цялата си история християнството не вменява на своите последователи такова задължение – нито на институционално, нито на общностно ниво[1]. Поклонението в Светите Земи, така наречения хаджилък, никога не придобива статут, подобен на хаджа – поклонението в Мека, което е един от петте стълба на исляма. В този смисъл християнското поклонничество е доброволно движение, плод на лично търсене и на духовна потребност. Какво поражда обаче тя?

В ранната и силно харизматична християнска община присъствието на Христос е силно осезаемо за вярващите. Както свидетелства книга Деяния апостолски и ранните християнски паметници, центърът на християнското всекидневие е Евхаристията, преломяването на хляба, причастяването с Тялото и Кръвта Христови. Тези първи литургии се извършват на естествените мартириуми на раннохристиянските мъченици и от тази гледна точка сякаш липсват мотиви, които да накарат членове на християнската община да търсят среща със светостта, нов сакрален топос извън този, който обитават ежедневно и който бива постоянно и наново освещаван чрез Евхаристията. Към това се добавят и живите очаквания за Второто пришествие, което, според вярващите, е трябвало да настъпи в най-близко бъдеще. И ако цялото християнско благовестие и благочестие има за цел срещата на човека с Бога, веднъж осъществена в Иисус Христос и потенциално дадена на всеки, то понятно е защо за ранните християни е необичайна идеята да напуснат мястото на своята среща с Христос в рамките на местната християнска община и да търсят нова среща с Бога в друго свещено пространство, в местата на историческия Му живот, например[2]. В този контекст разбираеми са думите на св. Григорий Нисийски в негово писмо от 380 година, че „… когато Господ призова избраните да наследят Небесното царство (Матей 25:34), сред добрите дела Той не включи пътуването до Иерусалим[3]”. А и християните нямат Храм, където Бог да присъства по изключителен и особен начин и схващат поклонението като духовно състояние, а не като пътуване до дадено място.

Има още →