Архимандрит Серафим (Алексиев)

(Към предишната шеста глава)

Глава седма

БОРБА С РАЗСЕЯНОСТТА

Ние видяхме, че за да бъде молитвата ни действена, трябва да принуждаваме ума си през време на извършването ѝ към съсредоточеност, а сърцето си – към съответни молитвени чувства. Липсата на съсредоточеност създава разсеяност, а разсеяността угасява всякакъв молитвен пламък и пречи на сърцето да се умилява при молитвения разговор с Бога. Така молитвата става хладна, безплодна, и ние зле се ощетяваме.

Разсеяността в молитвата се среща не само у миряните. Има я и у духовниците. Тя е всеобща болест на падналия в грях човешки род. Напада както обикновените християни, така и онези, които са посветили целия си живот само на молитва. Не само днес молитвеният дух не е на висота. И в древните благодатни векове, когато е имало велики молитвеници, някои обикновени монаси, особено начинаещи, са били побеждавани често от разсеяността. Поради това техните наставници трябвало специално да ги предпазват от това голямо зло. Св. Нил Синайски например пише: ”Хубаво е да пребъдваме непрестанно в молитва и да упражняваме ума си в събеседване с Бога. Но така ли е у нас? – Често, като се отклоняваме от думите на молитвата, ние тръгваме подир увличащите ни помисли и нито се отричаме от тях, нито се огорчаваме от тях, което поне би било признак на несъгласие на волята ни… Макар външността ни да показва молитвен вид – защото, коленичили, ние из- глеждаме за околните като молещи се, – с мисълта си обаче ние си представяме нещо увличащо ни, благосклонно разговаряме с приятелите си, с гняв злословим враговете си, пируваме с гостите, строим къщи…, садим дървета, пътешестваме, занимаваме се с търговия, с голяма загриженост устройваме делата на църквите… и с всичко, което ни подскаже помисълът, се съгласяваме така, както на нашите страсти е угодно да настройват към това нашето сърце. А молитвата иска умът да бъде чист от всякаква странична мисъл и да не допуска до себе си нищо немолитвено, макар то да е дори хубаво[1]“.

Една от най-главните причини да се молим разсеяно е нашата голяма привързаност към земните неща. Господ Иисус Христос е казал: ”Дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви”(Матей 6:21). Ако съкровището ни е на небето, при Бога, ние ще мислим през време на молитва за небесното. Но ако съкровището ни е на земята, сърцето ни все нататък ще ни наклонява.

Преди години в Рилския манастир се подвизаваше един много благ и духовно издигнат старец – схимонах Павел. Необразован, той имаше много голяма природна мъдрост, светоотеческа начетеност и благодатни прозрения. Поклонници поднасяха на св. Иоан Рилски много дарове – ризи, чорапи, кърпи, които впоследствие се раздаваха на братята. И схимонах Павел получаваше своя дял. Но той бързо раздаваше всичко на бедните манастирски работници.

Когато го питахме защо прави така и не задържа нищо за себе си, той отговаряше: ”Защото излишните вещи пречат на монаха в молитвата. Сърцето се привързва към тях и се отчуждава от Бога. Ако започна да трупам тук много неща, ще взема да мисля повече за тях, отколкото за Бога. ”Дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” – е казал Господ.

Във връзка с тези свои разсъждения отец Павел ни разказваше следния пример: ”Когато бях дете, имахме голямо и хубаво куче – Караманчо. Мама му хвърляше на двора остатъците от яденето и кокалите. Аз обичах да го наблюдавам. То ще изяде яденето и като се нахрани, ще вземе някой останал голям кокал, ще го зарови в градинката и ще легне близо до него да се припича на слънце. Затваря си очите и се прави, че уж спи. Но аз виждах, че едното му око гледаше все към заровения кокал. Там му беше съкровището, там му беше и сърцето! Кокошките, които обикаляха из двора и търсеха какво да кълват, идваха до мястото, дето беше скрит кокалът. Щом почнеха да ровят там, Караманчо изведнъж скачаше и с лай почваше да ги гони. Мама се чудеше защо Караманчо лае по кокошките. Това той никога иначе не правеше. А аз знаех причината – Караманчо си пазеше кокала!… Така ще стане и с мене, ако взема да трупам излишни вещи. Сърцето ми ще се привърже към тях и ще се отклони от Бога”.

Истинските монаси обичат нестяжанието по чисто духовни съображения – от любов към Бога. Те се боят да не би поради пристрастяване към разни земни неща да се отклонят от привързаността си към Бога и от сладкото молитвено беседване с Него. Греховните пристрастия притъпяват молитвения дух. Те разсейват и убиват молитвата. С това доказват богопротивната си насоченост. Така е с монасите, така е и с миряните. Затова християнинът не бива да се привързва към нищо земно, ако иска да има правилна молитвена връзка с Бога.

Има още →