ИСТОРИЯ И НАСТОЯЩЕ НА ГРУЗИНСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА – продължение 4

2.3. Покръстване на Грузия

Св. Нина

Грузинската църква е уникална с това, че е единствената в света, която е основана от жена – св. Нино (Нона, груз. Нина, арм. Нуне или Нунея, памет на 14 януари). Вярно е, че на латински език nonna означава девственица, монахиня, но името на светицата е лично, а не нарицателно. Майката на св. Григорий Богослов, която също е от Кападокия и живее през същия ІV век, се казва Нона.

Дейността на св. Нино (Нона) се отнася към 320-330 г. Според официалната летопис „Картлис цховреба” нейният баща е кападокиецът Забилон, който служи като военачалник в римската армия и разгромява някакви „франки”[108]. Твърди се, че той е роднина на св. велико мъченик Георги Победоносец, който е родом от Лида в Палестина[109]. При гонението на император Диоклетиан Нино бяга с други девици в Армения. Повечето нейни спътнички са убити, а тя се спасява в Грузия, където е взета в плен. Нейният пост, чистота и молитви правят силно впечатление на туземците. Грузинската официална хроника вмъква неубедителен пасаж за нейното пътуване до Рим, където убеждава царица Елена, майката на св. Константин Велики, да приеме Христовата вяра (І, 79-80)[110]. По този начин се прокарва тихомълком версия за начална зависимост на византийското православие от грузинското, а не обратно.

Св. Нино получава насън откровение, в което Св. Богородица й нарежда да проповядва в Грузия и й връчва кръст от лозови пръчки, които девойката връзва с косите си. В продължение на три години, когато грузинският цар Мириан († 342 г., памет на 1 октомври) се сражава с Константин Велики и отсъства от страната, Нино усърдно проповядва сред грузинците. След като се връща, Мириан е пред разположен към християнството и не й пречи (І, 102-103). Нино извършва редица чудотворни изцеления и става известна сред народа. По-нататък летописецът си противоречи, защото влага в устата на уж толерантния цар гневните думи: „С помощта на какъв бог извършваш ти изцеление?”… Не говори за лъжливата вяра на римляните, нито дума за това…” (І, 106)[111].

Неговият скептицизъм се заменя от ентусиазъм, когато Нино изцерява царицата Нана и престолонаследника от неизлечима болeст. По време на лов той изпада в опасност, призовава християнския Бог и получава веднага помощ. След като се връща благополучно у дома, Мириан приема християнството с целия двор и сам става проповедник на Христовото учение сред своя народ. Той построява църква и по съвета на св. Нино отправя пратеници до св. Константин Велики, като иска да бъдат изпратени епископ и клирици. Арменските извори добавят, че същата молба е отправена и до св. Григорий Просветител в Армения. По нареждане на св. Константин в Грузия са изпратени духовници – епископ Иоан, двама гръцки свещеници и трима дякони. Те донасят част от кръста на Христос, икона (анахронизъм) и много подаръци[112]. Клириците продължават покръстването на грузинците. Тези сведения изнася в своята хроника Руфин Аквилейски, който ги получава от достоверен източник – грузинския княз Бакурий, който служи като офицер във византийската армия, разположена в Палестина. Данните са включени и в летописа „Картлис цховреба” (І, 115-116)[113].

Мелхитският монах Никон от ХІ в. добавя обстоятелството, че самият Антиохийски патриарх (анахронизъм вместо архиепископ) Евстатий (324-330) покръства грузинците и оставя епископ Иоан. Евстатий е канонинизиран и паметта му се чества на 21 февруари.. По този начин се подчертава зависимостта от Антиохия. От гледна точка на църковното право Антиохия има право да претендира за владеене на Грузия, защото каноните й предоставят юрисдикция над целия Изток (Orient), който включва и Кавказ[114].

Според арменския историк Моисей Хоренцани (Хоренски) от VІІ-VІІІ в., Грузия е обърната към Христос от негови сънародници, изпратени от св. Григорий Просветител по молба на самата св. Нина. Древните църковни историци като Руфин, Созомен, Сократ и др. не говорят за връзки на Евстатий или Григорий с Грузия. Михаил Тархнишвили смята, че подобно начално влияние на Армения в Грузия се осъществява малко по-късно, когато третият грузински епископ Иов е хиротонисан от арменския католикос Нерзес (ок. 362-373), на когото е дякон[115].

Епископ Геласий Кизически около 475 г. пише, че Цариградският епископ Александър (ок. 325-338) назначава първия епископ в Грузия. Това сведение не се поддържа от други историци и е вероятно недостоверно[116].

Точната дата на евангелизацията на страната не е известна. Ако се приеме версията за дейност на св. Евстатий Антиохийски, трябва да се предположи, че тя е станала между 325 и 330 г. Сигурно е, че предхожда кончината на св. Константин Велики в 337 година.

Евангелизацията е продължена от приемника на св. Мириан – благочестивият цар Бакар (342-364 г.). Твърди се, че по време на неговото управление отделни богослужебни книги са преведени от гръцки на грузински език. С неговото име се свързва основаването на Цилканската епархия.

Някои планински племена оказват съпротива на новата вяра, но тя е наложена окончателно в цяла Грузия през V в. от цар Вахтанг І. От Грузия християнството прониква първо сред албанците (прадеди на днешните азербайджанци), а по-късно сред лазите, абазгите и други народности.

2.4. Стъпки към автокефалия

Грузинската църква е втората народностна църква в света след Армен-ската. Сведенията за нейния живот през Средновековието са често откъслечни и неточни. Тъй като тази църква е основана от жена от Кападокия и е покръстена от антиохийски духовници, повече от столетие тя зависи канонично от Антиохийската църква и главните й иерарси носят само архиепископски титул. Все пак те разполагат със значителна автономия, понеже могат да съдят подчинените им еписко пи и да свикват и ръководят събори[117].

Ключов документ за изясняване на проблема с грузинската автокефалия е коментарът на известния гръцки канонист от ХІІ век и Антиохийски патриарх Теодор Валсамон на второто правило на Втория вселенски събор. Той пише: „Определението на Антиохийския събор почете Иверския архиепископ с независимост. Казват, че в дните на господин Петър, светейшия патриарх на Теополис, тоест Велика Антиохия, съборът е решил Иверската църква, подчинена тогава на Антиохийския патриарх, да бъде свободна и независима (автокефал-на)”[118].

Не е ясно какво точно има предвид Валсамон. Някои предполагат, че това съборно решение е взето при Антиохийския патриарх монофизит Петър ІІ (V в.), а други – при православния патриарх Петър ІІІ (1052-1056). Затова и провъзгласяването на автокефалията се отнася към различни периоди. В едно послание до Цариградския патриарх Атинагор от 10 август 1970 година на Местопазителя на Московския патриаршески престол – Крутицкия и Коломенски митрополит Пимен се твърди, че самостоятелността на Иверската църква „е установена от нейната Майка – Антиохийската църква – през 467 година”[119]. Бившият предстоятел на Еладската православна църква архиепископ Иероним по същия въпрос е склонен да мисли, че решението на Антиохийския събор от 556 година не е окончателно, а е признато през 604 година от останалите патриаршии. Според него решението на Антиохийския събор е само предложение и временно одобрение по дадения въпрос, което е начална стъпка по пътя на автокефалията.

Иван Снегаров предполага, че Антиохия започва да доминира Грузия чрез подчинената й Персия преди отпадането й в несторианство[120]. През 467 година грузинските архиепископи получават названието „католикоси на цяла Иверия” и започват да налагат автокефалия. Това е потвърдено от Шестия вселенски събор, проведен в Цариград през 680-681 г. По важни въпроси, които се отнасят до вярата, иверските католикоси се обръщат за мнение към Цариградския патриарх и  император, както постъпва през 597 г. католикосът Кирион по повод споровете с арменски епископи за Халкидонския събор.

По данни на грузинския монах Ефрем Мали и мелхитския монах Никон от ХІ в. двама грузински монаси идват при Цариградския патриарх Теофилакт (ок. 744-751) по времето на император Константин Копроним (741-775). Те се оплакват, че от времето на Антиохийския патриарх Анастасий († 610) Грузия няма католикос поради трудните съобщения и страха от арабите. Тяхното желание е Грузинската църква да бъде призната за автокефална. Патриархът се съгласява само отчасти с това искане. Той свиква църковен събор, който решава грузинският католикос да се хиротонисва от местните епископи, но да изразява частичната си зависимост от Антиохийския патриарх, като го споменава по време на богослужението и му плаща църковен данък. Погрешно е мнението на Тархнишвили, че този акт предоставя пълна автокефалия[121].

Житието на св. Григорий Ханджийски, написано от Герасим Мерчул, разказва, че със съгласието на Антиохия Грузинската църква при управлението на абхазкия цар Теодосий І (806-845) успява да си извоюва правото сама да вари св. миро, което е важен елемент на автокефалния статут. Дотогава тя получава от Иерусалимската патриаршия[122].

Чак през ХІ в. Антиохийският патриарх Петър (1053-1057) със съборно решение признава Грузинската църква за „свободна и автокефална”. Този компромис се прави при някои условия – католикосът е задължен да споменава името на патриарха в литургията, да допусне превръщането на грузински манастири в ставропигии (пряко подчине ни на патриарха), неговата дейност да бъде ревизирана и контролира на от Антиохия и др[123]. Тези условия обаче не предполагат пълна автокефалия, а номинална зависимост. Нил Доксопатър през 1143 г. не нарежда Грузинската църква сред самостоятелните поместни църкви. Други църкви като Охридската и Кипърската успяват да извоюват пълна автокефалия. Отец Раймон Янин твърди, че изворите грешат и въпросният Антиохийски патриарх е монофизитът Петър Тепавичаря (Фулон) от V в., а не православният Петър от ХІ век[124]. Тархнишвили е склонен да се съгласи с това недообмислено мнение[125]. Но ако Янин е прав, остава необяснимо защо византийският канонист Теодор Валсамон нарича еретика „светейши патриарх”.

Грузинските църковни дейци (епископ Кирион – впоследствие Католикос-Патриарх, иеродякон Илия – сега Католикос-Патриарх) смятат, че до 542 г. Мцхетско-Иверските предстоятели са утвърждавани в своето звание и сан от Антиохийския патриарх, но оттогава Иверската църква е призната за автокефална с грамота на византийския император Юстиниан. Това е сторено със съгласието на Константинополския патриарх Мина и всички останали източни първоиерарси и е утвърдено с особено определение на Шестия вселенски събор, който постановява: „Да се признае Мцхетската църква в Грузия за равна по достойнство и чест със светите апостолски вселенски и патриаршески престоли, като се предостави на Иверския Католикос да бъде равен на Патриарсите и да има власт над архиепископите, митрополитите и епископите в цялата Грузинска област[126].

Свещеник К. Цинцадзе, който специално се занимава със сложния въпрос на грузинската автокефалия, стига до извода, че Грузинската църква е почти самостоятелна още по времето на цар Мириан (ІV в.), но получава пълна автокефалия едва през ХІ в. от събора, свикан от Антиохийския патриарх Петър ІІІ. Неговите аргументи за това решение са следните:

а) Грузия е просветена от проповедта на двама апостоли;

б) от епохата на цар Мириан тя се управлява от почти самостоятелни архиепископи;

в) от времето на цар Вахтанг Горгасали (449) тя получава от Византия католикоси с архиепископски права;

г) от времето на цар Парсман VІ (557) католикосите се избират в Грузия сред самите грузинци и само се ръкополагат в Антиохия;

д) от времето на свещеномъченик Анастасий (610) католикосите се ръкополагат вече в Грузия;

е) от времето на Антиохийския патриарх Теофилакт (750) грузинците получават формалното право да избират католикоси на епископските си събори.

Нито един от патриарсите на Антиохия след 1053 г. не оспорва самостоятелността на Грузинската църква, с която тя се ползва до 1811 г.[127].

През ХІV в. грузинският цар Вахтанг моли Цариградския патриарх да ръкоположи католикос за Грузия. Той отказва и му препоръчва да се обърне към Антиохийския патриарх, защото „Картли, Изток и Север” от древност се намират в неговата юрисдикция[128]. Запазени са сведения от ХV в., че продължава споменаването на Антиохийския патриарх от грузинските католикоси[129]. Въпросът е повдигнат отново по време на руския църковен събор през 1917-1918 г., когато грузинската автокефалия е защитавана упорито по причини, които не са само религиозни, от еп. Кирион, И. И. Соколов и Н. Я. Мар.

В Грузия католикосът се ползва с изключително уважение и притежава не само духовна, но и светска власт. Той владее обширни имоти и села, от които събира данъци и продукти. Католикосът разполага и с въоръжени отряди, с които пряко или косвено участва във военни действия. Освен това той има право на граждански и църковен съд във владенията си.

____________________________

108. Биладзе, В., История франков в „Житии” святой Нино, Мнатоби, 1986, № 9, с. 144-151.

109. Esbroeck, M. v., La place de Jérusalem dans la conversion de la Géorgie. – In: Ancient Christianity in the Caucasus, ed. By Mgaloblishvili, Richmond, 1998, p. 59-74.

110. Каухчишвили, С. Г., цит. съч., с. 46-48. Ср. Чхартишвили, М. С., Источниковедческое изучение грузинской агиографии „Житие Нино”, Тбилиси, 1987; Марковин, В., Святая равноапостольная Нина и крещение Грузии, СтраницьІ, 1999, № 3.

111. Каухчишвили, С. Г., цит. съч., с. 50.

112. Esbroeck, M. v., Les trois croix dans le Kartlis Mokcevay. – Caucasica, t. 2, 1998, p. 70-76.

113. Каухчишвили, С. Г., цит. съч., с. 52.

114. Peeters, P., Les débuts du christianisme en Géorgie d’après les sources hagiographiqu es, Analecta Bollandiana, t. 50, 1932, 13-18.

115. Tarchnišvili, M., Die Enstehung und Entwicklung der kirchlichen Autokephalie Georgie ns, Kyrios, 1940-1941, № 3-4, S. 179 (= Le Muséfn, t. 73, 1960, 106-126).

116. Снегаров, Ив., цит. съч., с. 628, бел. 3.

117. Ср. Esbroeck, M. v., Primauté, Patriarcats, Catholicossats, autocéphalies en Orient. – In: Il primate des Vescovo di Roma nel primo millenio. Ricerche e testimonianze, Ed. di M. Maccarrone, Vatican, 1991, 493-521.

118. Правила Вселенских Соборов, ч. І, М., 1877, с. 86.

119. ЖМП, 1970, № 9, с. 8; Большая советская энциклопедия, т. 13, М., 1952, с. 100.

120. Снегаров, Ив., цит. съч., с. 610.

121. Tarchnišvili, M., op. cit., S. 187.

122. Ibid., S. 187-188.

123. PG, t. 137, col. 320; Ср. Хаканов, А., А. Самуилов, В защиту автокефалии Грузинской церкви, ЦерковньІе ведомости, 1906, № 4, с. 185-186.

124. Janin, R., Géorgie. – In: Dictionnaire de théologie catholique, t. VI/2, Paris, 1924, col. 1253.

125. Tarchnišvili, M., op. cit., S. 189.

126. Е. К. [епископ Кирион] Краткий очерк истории Грузинской Церкви и Экзархата за ХІХ столетие, Тифлис, 1901, с. 17-18;

127. Цинцадзе, К., свящ., Историческая справка по вопросу об автокефальности Грузинской Церкви, Тифлис, 1906, с. 91-93, 102.

128. Tarchnišvili, M., op. cit., S. 183.

129. Цинцадзе, К., свящ., Автокефалия церкви Грузинской, Тифлис, 1905, с. 30-31.

Следва

ИСТОРИЯ И НАСТОЯЩЕ НА ГРУЗИНСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА – продължение 3

2. История на Грузинската православна църква

2.1. Езическа вяра преди покръстването

Преп. Даниил Стълпник

Не са запазени самостоятелни грузински митологични цикли, каквито имат някои други древни народи. Големите местни епоси като грузинския епос за прикования Амирани и кавказкия нартски епос включват почти всички митологични съюжети и мотиви. Най-древните пластове на грузинската митология се проследяват по сведенията на археологията и лингвистиката[87]. Космологията на грузинците е подчинена на вяра в трисъставен свят (небесен, земен и подземен), чиито сегменти се свързват от космическо дърво[88]. Това, което знаем за грузинската митология, доказва, че тя се намира в движение към монотеизация. Светът се ръководи от божествен пантеон начело с върховния бог Гмерти, като се схваща като творец и промислител – роля, подобна на тази на християнския Бог Отец. Останалите божества (хвтисшвили) са чеда на Гмерти и представляват локални божества, които служат като посредници между божествената и човешката вселена. Най-старши от тях е Квириа – управител на сушата. Според представата на абхазците божественият пантеон се възглавява от повелителя Анцва.

За грузинската митология е присъщо олицетворяването на слънцето и луната, които се смятат за брат и сестра. Абхазите ги наричат Амра (жена) и Амза (мъж). Фазите и затъмненията на луната се обясняват с „изяждането” й от дявола, който е сестра на Амза, или чудовище (змей). Ловът, който е важен за кавказките народи, се покровителства от отделни божества – Оиопинтре и Дали у грузинците, Ажвейпш у абхазците и др. В повечето случаи това божество е от женски род и хората я наричат почтително „господарка на животните”, „повелителка на животните” и др. В Сванетия (Западна Грузия) богинята се казва Ткаши-Мапа, а символ е еленът. Тя покровителства животните, но по зволява на ловците да ги убиват, ако спазват необходимите табута[89].

Животновъдството е силно развито в Кавказ. Грузинците търсят покровителство за домашните животни и реколтата от синкретични божества като Босели, Барбале, Барбол. Абхазите се покланят не само на главното божество на животновъдството Айтар, но и на специален бог на добитъка, особено на биволите – Мкамгария. Други абхазки богове като Джаджа и Анапа-Нага закрилят земеделието[90].

В Кавказ също е почитано божество на мълниите и гръмотевиците, които са често явление тук. Името му в Грузия не е запазено, а абхазците го наричат Ати. Двата народа погребват тържествено убитите от мълния обикновено на мястото на смъртта им. Като паралел ще споменем, че древните римляни ограждат мястото, където е паднала мълнията на Юпитер, и го смятат за неприкосновено и осветено.

Животът в планини, изпълнени с опасности, поражда грузинските митове за редица зли духове – деви и каджи, които обитават земния свят. Местният епос за прикования Амирани буди преки асоциации с гръцкия мит за Прометей, който открадва огъня на боговете и го дава на хората. Затова той е наказан от боговете, като е прикован на скала в Кавказ, а орел – символ и пратеник на Зевс – долита всеки ден, за да кълве черния му дроб[91].

В периодите, когато части от Грузия са окупирани от Персия, тук се насаждат зороастрийството и манихейството. Но общо взето те не успяват да пуснат корени сред грузинския народ за разлика от България, в която през Х век се заражда и развива силна дуалистична ерес – богомилството. Летописът „Картлис цховреба” (І, 145) разказва: „Само малцина от простолюдието поддържаха огнепоклонството[92].

2.2. Църквата от времето на апостолите до ІV век

Грузия е една от най-древните християнски страни в света. По предание се смята, че грузинският народ приема светлината на Евангелието още през І век. По силата на жребия, който трябва да покаже в коя страна да проповядват апостолите, Грузия се пада на Св. Богородица. Затова страната се смята за избрана от Божията Майка, която е покровителка на страната[93].

Твърди се, че Закавказието е посетено с мисионерска цел от петима апостоли: четирима от 12-те – св. Андрей, Матий, Вартоломей, Юда Тадей, наречен Левий, и един от 70-те – св. Тадей. За тяхната дейност пишат гръцките и латинските църковни автори: Ориген (ІІ-ІІІ в.), Епифаний, епископ Кипърски (ІV в.), Доротей, епископ Тирски (VІ в.), Никита Пафлагонийски (ІХ в.), Икумений (Х в.) и др. По волята на Спасителя Богородица остава в Иерусалим, а в Грузия и Русия се отправя пръв св. апостол Андрей Първозвани, който носи неръкотвор-на икона на Богоматер[94]. Други древни светини, пазени в Грузия, са мантията на св. пророк Илия, която е донесена от евреите, гонени от Навуходоносор и нешитият хитон на Господ Иисус Христос, който е донесен в столицата на Картли Мцхета от евреина Елиоз, засвидетел-ствал разпятието на Спасителя.

Апостол Андрей проповядва предимно по западното крайбрежие на Грузия. Тук се подвизава дълго време в гр. Севастополис (дн. Искурия). В гр. Ацквери (Картли) след проповед и кръщение на хората той оставя носената от него икона на Св. Богородица, която в продължение на много векове се намира в катедралата на града. От 5 до 12 септември 2002 година в Грузия гостува Атинският и на цяла Гърция архиепископ Христодул, който донесе от Патрас главата на св. апостол Андрей Първозвани. Хиляди православни грузинци се стекоха, за да се поклонят на светинята[95].

В Западна Грузия заедно с апостол Андрей проповядва апостол Симон Кананит, който умира тук и е погребан в с. Комани. Св. Матий също проповядва в Югозападна Грузия и по предание е погребан в Гонио до съвременния Батуми.  Това говорят Доротей, епископ Тирски (507-522), и Никита Пафлагонийски (ок. 873 г.), според които Матий, причислен към дванадесетте апостоли вместо Юда Искариот, благовести, умира и е погребан в „първа Етиопия”. Какво се разбира под тази „Етиопия”, е ясно от писанията на Софроний (ок. 390 г.) и Икумений (Х в.). Те уточняват, че св. Матий проповядва и е погребан в онази Етиопия, където текат реките Апсар и Гисс, а те се намират в Колхида.

Църковните писатели също потвърждават пребиваването в Армения, а вероятно и в Източна Грузия, на апостол Вартоломей[96]. След пътуването си до Индия, където оставя Евангелието от Матей на еврейски език, той благовести във Велика Армения. В гр. Албан (Албанополис), по който цялата област се нарича Албания (днес Азербайджан), претърпява мъченическа смърт. По-късните сведения допълват, че неговата проповед, съпроводена от многочислени чудеса, има голям успех. Св. Вартоломей привлича към Христос самия цар на Армения Полимий с целия му двор, мнозина велможи и безброй народ, но по заповедта на брата на царя Астиаг, насъскан от идолските жреци, той е разпънат на кръст. Според други версии е одран жив, както се рисува на някои православни икони.

Легендата твърди, че апостол Тадей от 70-те излекувал с Христовия убрус едеския цар Авгар, който управлява Армения. Дори и лековерният като историк митрополит Макарий Московски се съмнява във възможността от Едеса в Сирия да се ръководи Кавказ[97]. Apменските източници твърдят, че в Кавказ мисионерства и другият апостол Тадей, известен като Юда Левий, между 66 и 69 г. Той също завършва живота си мъченически, разпънат на кръст[98].

Проповедта на св. апостоли не остава без следи. Съществуването на отделни християнски общини в Грузия през късната античност се потвърждава от археологическите материали. В произведенията на св. Ириней Лионски (ІІ в.) сред християнските народи се отбелязват иберите (грузинците), което е по-скоро пожелание, отколкото констатация. Но както признава митрополит Макарий, „не може да се каже, че християнствното се утвърждава в този край още от онова време и е прието безпрекословно”[99].

Легендите са прекрасно средство за поддържане и засилване на масовото благочестие, но друг въпрос е доколко те издържат на критичния анализ. Невероятно е да се говори за развит култ и дори икони на Св. Богородица през І в. В Новия Завет тя присъства твърде скромно[100]. Действително в римската катакомба на Присцила има изображение от ІІ в. на Богоматер с Младенеца (без нимб), но както припомня А. Карташов, почитането към нея в Църквата за първи път се обсъжда чак на Третия вселенски събор в Ефес (431 г.) във връзка с новопоявилата се несторианска ерес[101].Тъй като Константинопол се смята за „жребий” на Св. Богородица, тези легенди вероятно са възникнали на грузинска почва под пряко византийско влияние[102].

Защо ранните християни не проявяват интерес да запазят данните за мисионерстването на апостолите? Най-логичното обяснение е, че те живеят с мисълта за близкото Второ пришествие на Спасителя и края на света. Легендата за пътуването на св. Андрей на север се появява във Византия през Х в. и се разпространява в Грузия от монаха Ефрем Млади през следващото столетие[103]. Съчиняването на мисионерски легенди продължава до ХVІ в. Тертулиан (ІІ-ІІІ в.) в трактата си „Срещу юдеите” заявява, че в Христос вече са повярвали „партите… жителите на Армения… Понт…”. Тук той не споменава грузинските племена. Докато може да се приеме разпространението на новата вяра в Понт (по черноморското крайбрежие на Мала Азия), другите твърдения на Тертулиан не са надеждни. Армения става християнска държава през 301 година, а в Партия християнството никога не възтържествува[104].

Най-ранните християнски храмове в Абхазия, разкрити от археолозите, се датират от ІV-V в.[105] В древногръцката колония Гюенос (сега в Аджария) археолозите са разкопали еднокорабна раннохристиянска църква с полукръгла апсида, която има размери 23х19.5 м. Прави впечатление, че е градена с тухли, а не камък, както е местната традиция. Запазени са следи от фрески и мраморна олтарна преграда. Църквата, в която са разкопани 14 погребения, се датира от края на V или началото на VІ в.[106]

Ранните християни в Грузия дават жертви по време на гоненията. Към началото на втори век се отнася мъченическата смърт на Месукевий-ските мъченици св. Сухий и неговата дружина – Андрей, Анастасий, Талале, Теодорит, Ивхирион, Иордон, Кондрат, Лукиан, Мимненос, Нерангиос, Яков, Теки, Дементиан, Виктор и Зосима (памет на 15/28 април).

В Мцхета е намерен един арамейски амулет, който по всяка веро-ятност е донесен от неортодоксални евреи, емигрирали от Палестина. Неговият текст има предпазен (апотропеен) характер за прогонване на демоните и споменава цар Соломон, който играе голяма роля в еврейската, християнската и гностическата магия. Паметникът се датира от V-VІ в. сл. Хр.[107]

___________________________

87. Класическо изследване по темата е на Бардавелидзе, В. В., Древнейшие религиозньІе верования и обряд графического изкусства грузинских племен, Тбилиси, 1957. Ср. Esbroeck, M. v., La religion gèorgienne prechrètienne. – In: Aufstieg und Niedergang der römischen Welt. Hg. Von W. Haase, Bd. II, 18, 4, Berlin und New-York, 1990, 2694-2725.

88.Сургуладзе, И. К., ПространственньІе аспектьІ в мифологических и религиозньІх представлениях грузин. – МатериальІ по этногрьфии Грузии, т. 23, 1987, с. 133-159.

89. Hunt, D., The association of the Lady and the Unicorn, and the Hunting Mythology of the Caucasus, Folklore, 2003, April.

90. Марр, Н. Я., Боги язьІческой Грузии по древнегрузинским источникам, ТрудьІ Тбилисского университета, т. 266, 1987, с. 7-35.

91. Шенгелия, И. Г., НекоторьІе паралели к мифу о Прометее в грузинском народном сказании об Амиране, Кавказ и Среиземноморье, Тблилиси, 1980, с. 109-116; Komorovsky, C. J., The Prometheus-Myth and Caucasian Epic Traditions, Asian and Afri can Studies, t. 22, 1986, p. 115-127.

92. Каухчишвили, С. Г., Грузинские источники по истории Византии, т. І, Тбилиси, 1974, с. 56.

93. Esbroeck, M. v., Apocryphes géorgiens de la Dormition, Analecta Bollandiana, t. 91, 1973, p. 55-75; Idem, Généalogie de la Vierge en géorgien. – Ibid., p. 347-356.

94. Петрова, Т. В., О почитании светого апостола Андрея в России, Живая старина, 1994, № 3, с. 23-25; Виноградов, А. Ю., Ап. Андрей и Черное море: проблемьІ источниковедения, Древнейшие государства Восточной ЕвропьІ, М., 1999, с. 348-367.

95. ВпервьІе нетленная глава Святого Апостола Андрея Первозванного в Грузии – http://www.geo.orthodoxy.ru/articles5.htm

96. Ср. Esbroeck, M. v., La naissance du culte de St. Barthélémy en Arménie, Revue des etudes arméniennes, N. S., t. 17, 1983, 171-195; Idem, The Rise of St. Bartholomew’s Cult in Armenia from the Seventh to the Thirteenth Centuries. – In: Medieval Armenian Culture, Ed. By T. Samuelian and M. Stone, Chico, 1984, p. 161-178.

97. Макарий, митрополит Московский и Коломенский, История Русской церкви. – http://orel.rsl.ru/nettext/russian/makary/mark1104.htm#number3.

98. Esbroeck, M. v., Le roi Sanatrouk et l’apôtre Thaddee, Revue des etudes arméniennes, t. 9, 1972, 241-283.

99. Макарий, митрополит Московский и Коломенский, цит. съч.

100. Свенцицкая, И. С., Христианство: страницьІ истории, М., 1988, с. 311.

101. Карташов, А. В., Вселенские соборьІ, М., 1994, с. 219.

102. Аверинцев, С. С., Мария, МифьІ народов мира, Энциклопедия, гл. ред. С. А. Тока-рев, т. 2, М., 1992, с. 113.

103. Снегаров, Ив., цит. съч., с. 609.

104. Поснов, М., цит. съч, с. 101.

105. Хрушкова, Л. Г., МатериальІ по раннехристианскому строительству в Абхазии, Су хуми, 1985.

106. Кобахия, Б. С., Л. Г. Хрушкова, С. М. Шьмбь, Новая раннехристианская церковь на городище Гюэнос (Абхазия), Вестник древней истории, 1987, № 1, с. 126-146.

107. Церетели, К. Г., Арамейский амулет из Мцхета, Вестник древней истории, 1999, № 3, с. 3-22.

Следва