ИСТОРИЯ И НАСТОЯЩЕ НА ГРУЗИНСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА – продължение 9

2.10. Грузинската църква след 1991 г.

Великомъченица Неделя

Настъпването на демокрацията в Грузия през 1991 г. не само нормализира състоянието на Грузинската църква, но я превърна в духовен стожер и коректив на обществения живот. На практика национализъм и православие са тъждествени понятия в Грузия. Църквата мъдро отказа да се ангажира с борбите между президента Гвиад Гамсахурдиа и заелия неговия пост Едуард Шеварднадзе през 1991-1992 г. Шеварднадзе прие кръщение и напоследък участва активно в набирането на средства за строежа на катедралата „Св. Троица” в Тбилиси[238]. Когато той на свой ред беше свален от безкръвната революция в Грузия в края на 2003 година, католикосът, който е депутат, нарочно не присъства в Народното събрание. Той призова народа към спокойствие, без да вземе страна в двубоя между Шеварднадзе и неговия съперник Михаил Саакашвили[239]. На 26 ноември 2003 г. католикосът патриарх Илия взе участие в срещата на духовните лидери на „кавказката четворка” – Русия, Грузия, Армения и Азербайджан, не само като глава на църква, но и като пратеник на новото грузинско правителство. Той заяви, че ще бъде направено всичко възможно за обединяване на страната, което означава, че на сепаратистите в Аджария и Южна Осетия няма да бъде разрешено да постигнат независимост[240].

В последното си интервю католикосът патриарх Илия ІІ се спира на някои политически и духовни въпроси. Той гарантира, че новият президент на стрнаната и неговото семейство са православни. Според него „абхазкият проблем е някакси изкуствено създаден с участието на Русия. Това трябва непременно да се поправи”. Нещо повече – патриархът и убеден, че абхазкият сепаратизъм е довел до кризата в Чечня. След убийствата на грузински духовници в Абхазия митрополит Даниил напуска региона и абхазките вярващи се обръщат към Руската църква. Но тя многократно заявява, че Абхазия е в юрисдикцията на Грузинската патриаршия. Сложно е и положението в Южна Осетия, където на законната грузинска епархия се противопоставят старокалендарни разколници[241].

Разцветът на грузинската църква в най-ното време се доказва от броя на епархиите и архиереите, които от 5 през 1972 година нараснаха на 29 през 2003 г.[242]. Рязко нараства броят на манастирите. През 1995 г. в Грузия има вече 10 мъжки и 7 женски обители[243]. Църквата разполага с две духовни академии в Тбилиси и Кутаиси, четири духовни семинарии, една гимназия, неделни училища. Църквата е патрон на Гелатската академия на науките. Броят на студентите богослови през 2000 г. е 687 души[244]. Църквата навлезе в училищата, болниците, казармите, затворите, приютите. Благовестието на Евангелието се разпространява чрез многобройни периодични издания и радиостанция „Иверия” (от 2000 г.)[245]. На 19 ноември 2002 година в Степанцминдската и Хевска епархия на руско-грузинската граница патриарх Илия ІІ положи основния камък на нов манастир „Св. Архангел Михаил и св. Георги”. Разноските по строежа ще бъдат поети от живеещия в чужбина бизнесмен Гоча Дашниани[246]. Сред грузинците се засилва и масовата религиозност с всички присъщи й явления, за което говори и големият брой „явявания” на Св. Богородица, чудеса и пр.[247].

Поради засилената старостилна пропаганда, в Грузинската църква назря конфликт. През 1996-1997 г. игумените на пет манастири поставиха ултиматум пред патриарх Илия ІІ и Св. Синод, че ще напуснат църквата, ако тя не излезе от всички икуменически организации. За да предотврати разкол, Грузинската църква предприе тази радикална стъпка на 20 май 1997 година[248]. Тя стана втората православна църква след Иерусалимската, която скъса с икуменизма (третата е Българската). В същото време разколниците, които бяха аргосани, продължиха дейността си. Този факт показва, че истинските им цели нямат нищо общо с вярата. В Южна Осетия беше основан т. нар. Синод на противостоящите, подчинен на гръцкия разколнически синод на митрополит Киприан.

През 2002 г. отнашенията между църквата и държавата бяха издигнати на качествено ново равнище. На 30 март грузинският парламент прие промяна на Конституцията, според която между двете национални институции се сключва конкордат[249]. Той беше официално подписан на 14 октомври с. г. в катедралата „Светицховели” от католикоса Илия ІІ и президента Шеварднадзе[250]. Според конкордата държавата се задължава да възмезди частично огромните материални загуби, нанесени на църквата между 1921 и 1990 г. Всички храмове се връщат на църквата, а въпросът за земите й ще бъде решен от комисия. Църквата няма да плаща данъци, духовниците се освобождават от военна служба, тайната на изповедта става неприкосновена, църковният брак се признава от държавата, 12-те Господски празници стават официалн и неработни. Грузинският народ посрещна конкордата с възторг. След „кадифената революция” в края на 2003 г. някои кръгове поставиха въпроса за отмяната на този договор като едва ли не лична инициатива на сваления диктатор Шеварднадзе.

Трябва да се признае, че от една страна, конкордатът е забележително постижение на Грузинската църква и възкресява „симфонията” между държава и църква във Византия. Но от друга страна, днес условията в света са коренно променени в сравнение със Средновековието и подобна симбиоза крие опасност от провал, както е известно от историята на Руската църква.

2.11. Инославни пропаганди

През 1224 г., когато Византия е разгромена, папа Хонорий ІІІ се опитва да убеди грузинската царица Русудан, дъщеря на св. Тамара, да приеме римокатоличество. По-късно тя отправя послание до папа Григорий ІХ, с което моли за военна помощ срещу монголите. Вместо това папата изпраща доминикански монаси, които започват прозелитизъм сред православните и основават манастир в Тифлис през 1240 г. Папа Иоан ХХІІ пренася центъра на римокатолическото мисионерство на изток от Смирна в Тифлис и назначава за епископ Иоан Флорентинец през 1328 г.[251]. В преговорите за сключване на уния във Ферара и Флоренция през 1438-1439 г. участва и грузинска църковна делегация, но нейните членове отказват да подпишат окончателния документ, представен им от папа Евгений ІV. Когато монасите от грузинския Иверски манастир в Атон стават униати, Охридската архиепископия забранява на клириците и миряните да общуват с тях[252]. Твърди се, че през 1507 г. в Грузия работят петима католически епископи.

След като крепостта на православието Византия изчезва от световната карта, Грузия започва да търси нови съюзници и покровители в Русия и на Запад. Грузинските царе Константин ІІ (края на ХV в.), Симон І (втората половина на ХVІ в.) и Теймураз ІІ (първата половина на ХVІІІ в.) изпращат посланици в Европа, например до римската курия и испанския кралски двор, с молба за помощ.

През 20-те години на ХVІІ в. Конгрегацията за разпространение на вярата в Рим започва да обучава монаси за мисионерска работа в Грузия. Те учат грузински език от Никифор Ирбах, който е монах от униатския Базилиански орден и посланик на цар Теймураз. Конгрегацията основава печатница, в която издава първите грузински печатни книги: „Азбука и Отче наш” (Alphabetum Ibericum, sive georgianum, cum Oratione Dominicali, Romae, Typis Sac. Congr. de Propag. Fide, MDCXXIX), грузинско-италиански речник (Dittionario Georgiano e Italiano, composto da Stefano Paolini con l’aiuto del M.R.PD. Niceforo Irbachi Georgiano, Monaco di S. Basilio… In Roma, Nella Stampa della Sagra Congr. de Propag. Fide, (I) DCXXIX), „Литании на св. Дева Мария” (Litaniae Beatae Mariae Virginis Lauretanae, Rome, 1629). От печатницата излиза и първата грузинска граматика през 1643 г. (Maggio Francisco Maria, Syntagmaton Linguarum orientalium quae in Georgiae regionibus audiuntur…, Romae, M. DC. XLIII)[253]. Монахът Пиетро дела Вале публикува първата западна книга за Грузия през 1627 година (Pietro della Valle, Informazione della Georgia data alla Santia de nostro signore papa Urbano VIII di Pietro della Valle Pellerino, Roma, 1627).

Първите мисионери, изпратени от Конгрегацията в Грузия, са от Театинския орден. Те действат в страната от 1628 до 1700 г. Не закъсняват и августинците[254]. Капуцините пристигат през 1661 г. и основават училище в Грузия. Редица от тях проявяват научни интереси. Може да се отбележат имената на отец Пиетро Авитабиле, Арканджело Ламберти, Джузепе Жудиче, Антонио Жардина, Христофоро де Кастели, Андреа Боромео и фра Реджиналдо да Лентини. Под влияние на капуцинските проповеди цар Георги приема уния с папството (1686 г.) и си поставя за цел да привлече своите поданици. Архиепископ Евтимий, брат му и някои свещеници също подписват унията. Народът прогонва цар Георги, но неговият племенник и приемник Хозров хан се отказва от исляма и става католик.

Мисионерските капуцини се ползват и от подкрепата на цар Вахтанг ІV (1675-1737). Неговият племенник и класик на грузинската литератураа Сава Орбелиани агитира усърдно за каузата на Римската курия като средство за „спасение” от мюсюлманската опасност. Роднините му Иоан и Вахтанг Орбелиани обръщат към римокатоличеството имеретинския цар Александър, католикоса Висарион и редица аристократи. Римокатолици също стават грузинският католикос Антоний І (1744-1788), свещеници, монаси, 60 местни князе, много миряни. Цар Теймураз ІІ сваля Антоний и го прогонва извън Грузия. Той намира убежище в Русия, където се отказва от латинските си увлечения. След смъртта на Теймураз Антоний успява отново да стане католикос (1781-1788)[255]. Картлийският цар Ираклий ІІ (1744-1798) и имеретинският цар Соломон ІІ (1793-1811) вероятно по руско внушение започват гонения срещу римокатолиците в страната[256].

Въпреки положените усилия и хвърлени средства броят на грузинските католици остава съвсем незначителен. По данни на Доналд Атуотър през 1917 г. в Грузия има около 40 000 римокатолици, от които 8000 са от арменския обред, а останалите – от латинския (в царска Русия униатството е забранено)[257].

Дори през 1920 г. в Тифлис пристига представител на Римокатолическата църква, който предлага на католикоса Леонид да признае главенството на папата и така да се откъсне от орбитата на съветска Русия. Въпреки че това предложение е отхвърлено, след една година Ватиканът назначава епископ Мориондо като свой представител в Кавказ и Крим. В края на 1921 г. той е заместен от епископ Сметс, придружен от голям брой иезуити, които се прикриват като „археолози” и „палеографи” и обикалят страната. Амбициите на Ватикана не намират благоприятна почва и през 1924 г. епископ Сметс напуска Грузия.

Между 1845 г. и 1993 г. римокатолическите органи, отговорни за Грузия, се намират в Русия. През 1941 година, когато избухва войната, властите затварят римокатолическата църква „Възнесение на св. Дева Мария” в Тбилиси и след пет години тя е превърната във физкултурна зала. Върната е на църквата през 1994 година – една година след възстановяването на Апостолическата нунциатура в страната[258]. По покана на грузинския президент и със съгласието на патриарха папа Иоан Павел ІІ направи официално посещение в страната на 8 и 9 ноември 1999 г.[259]. Мнозинството духовници и вярващи реагираха възмутено на визитата.

На 16 септември 2003 г. грузинският патриарх Илия ІІ оповести декларация, с която порица правителството, което зад гърба на църквата иска да сключи споразумение с Ватикана по време на визитата на архиепископ Жан-Луи Торан в Тбилиси от 18 до 20 същия месец[260]. Целта на спогодбата е да даде юридически статут на 50 000-те римокатолици в Грузия, който да е равен с този на православните. След три дни няколко хиляди студенти блокираха улиците около парламента и заставиха властите да се откажат от подписването на споразумението за голямо огорчение на папата[261]. В разгара на спора в Тбилиси пристигна Цариградският патриарх Вартоломей І, за да подкрепи ясно каузата на православието[262].

Сношенията между протестантството и Грузия датират още от ХVІ в. През 1576 г. грузинският княз Кваркваре Атабаг, който се намира в Истанбул, получава Аугсбурското изповедание на вярата, превежда го на грузински език и го занася в родината си. Но протестантството не намира широко разпространение в Грузия.

Възползвани от демократичните промени след 1991 година, редица секти засилиха дейността си или навлязоха за първи път в страната. Тъй като не е приет закон за вероизповеданията, те не са регистрирани и нямат статут на юридически личности. Грузинците, които имат исторически комплекс към чужденците завоеватели, започнаха упорита борба с тях. През последните 3-4 години в Грузия са извършени на 700 нападения срещу църкви и офиси на различни религиозни малцинства като иеховистите, баптистите, петдесетниците, римокатолиците и дори някои православни общини.

Една от старокалендарните епархии в Грузия – Глданската, се възглавява от отлъчения свещеник Василий Мкалашвили. Той и неговите последователи се прочуха със своите изстъпления срещу събранията на протестантски секти, за което срещу него са заведени съдебни дела. Мкалашвили обаче още не е съден, защото се укрива в нелегалност. От време на време той се появява внезапно по телевизията, анатемосва враговете си и заплашва, че ако бъде заловен, Грузия ще бъде разрушена от опустошително земетресение[263].

На 20 ноември 2003 година баптисти, петдесетници, лутерани, мюсюлмани и Свидетели на Иехова се оплакаха, че вносът на религиозна литература, включително Библия, на практика е невъзможен. Грузинската патрирашия е сключила негласен договор с митниците, според който подобна книжнина може да влезе в страната само с нейно разрешение[264].

_________________________

238. Шеварднадзе, Э., На пути к храму меня никто не остановит, Собеседник, 18 декабря 2003.

239. Обращение Святейшаго и Блаженнейшаго Католикоса-Патриарха всея Грузии Илии ІІ в связи с ситуацией в республике, Русская линия, 24 ноября 2003.

240. Недумов, О., Патриарх как зеркало грузинской революции, Независимая газета, 27 ноября 2003.

241. Патриах всея Грузии Илия ІІ: Я думаю по-грузински и поступаю по-грузински, Огонëк, 12 февраля 2004.

242. Orthodoxia 2003, 14th ed. Ed. and comp. by N. Wyrwoll, Regensburg, 2003, p. 63-67.

243. Bryner, E., op. cit., S. 70.

244. Syndesmos, International Directory of Orthodox and Oriental Orthodox Theological Schools. Ed. by B. Voprsalek, Athens, 2000.

245. http://www.patriarchate.ge/news/radior.htm

246. http://www.patriarchate.ge/news/7r.htm

247. Britt, B., Snapshots of Tradition: Apparitions of the Virgin Mary in Georgia, Nova Religio, 1998, № 1, October, р. 108-125.

248. Georgian Orthodox Church quits WCC, RFE/RL Newsline,  № 35, Part I, 21 May 1997.

249. Щипков, А., Православнaя Церковь добилась изменений Конституции страньІ. – http://www.geo.orthodoxy.ru/articles.htm

250. Подписано конституционное соглашение между государством и Грузинской православной церковью. – http://www.pravoslavie.ru/cgi-bin/sykon/client/display.pl?sid=363&did=812

251. Tamarashvili, M., The History of Catholicism among the Georgians, Tiflis, 1902; Шиолошвили, И., иерод., Грузинская церковь и попьІтка подчинить ее Римскому престолу, Православная мьІсль (Прага), 1959, № 1, с. 43; Tabagua, I., I rapporti tra la Georgia cristiana e la Santa Sede, Tbilisi, 1996.

252. Снегаров, И., История на Охридската архиепископия, т. І, С., 1924, с. 276-277.

253. Khintibidze, E., Georgian Literature in European Scholarship. – http://www.nato.int/acad/fellow/94-96/elguja/02.htm

254. Alonso, C., Misioneros Augustinos en Georgia, Valladolid, 1978.

255. Esbroeck, M. v., Le catholicos Antoine Ier et son “Martirika”, Analecta Bollandiana, t. 98, 1980, № 3-4, 409-421.

256. Мерабишвили, Г. И., Из истории отношений Ираклия ІІ и Соломона І с Ватиканом, ПроблемьІ истории стран ЕвропьІ, Тбилиси, 1983, с. 114-121.

257. Attwater, D., op. cit., p. 153, n. 4.

258. Kurz notiert, Kirche bunt, № 34, 22. August 1999.

259. Georgien-Besuch um Ökumene zu förden, Kirche bunt, № 46, 14. November 1999.

260. Грузинская православная церковь озабочена готовящимся соглашением между Грузией и Ватиканом. – http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=403965

261. Центр Тбилиси парализован манифестацией студентов. – http:// http://www.rusk.ru/svod.php?date=2003-09-19

262. В Тбилиси прибьІл Вселенский Патриарх Варфоломей І. – http:// http://www.rusk.ru/svod.php?date=2003-09-19

263. Ochs, M., Persecution of Jehovah’s Witnesses in Georgia today, Religion, State and Society, 2002, № 3, р. 239-276.

264. Georgia: Orthodox permission needed for religious literature imports. – http://www.forum18.org/Archive.php?article_id=192″>http://www.forum18.org/Archive.php?article_id=192

Следва…

ИСТОРИЯ И НАСТОЯЩЕ НА ГРУЗИНСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА – продължение 8

2.8. Екзархия на Руската църква

Според чл. 8 на руско-грузинския договор през 1783 година между императрица Екатерина ІІ и цар Ираклий ІІ Грузинската църква получава нов статут, като се подчинява на Руската. Католикосът Антоний ІІ става синодален член и заема осмо място в иерархията след Тоболския митрополит. Той е брат на последния грузински цар Георги ІІІ († 1800). Тогава Грузинската църква има 20 епархии – 13 в Карталиния и Кахетия, 4 в Имеретия и 3 в Мингрелия. В началото на ХІХ в., когато Грузия става губерния от две провинции, Св. Синод предлага да се образуват съответно две големи епархии – Тифлиско-Картелинска и Телаво-Кахетинска. Но император Алескксандър І отлага одобрението на този проект.

През 1810 година католикосът Антоний е изтеглен в Петербург, а през следващата година е уволнен. Той умира през 1827 г. На 11 юни 1811 г. императорът подписва указ, с който утвърждава синодалния доклад за сливане на 13-те грузински епархии в две – Мцхетска-карталинска и Алавердско-кахетинска. На Мцхетския митропоилит се дава титулът екзарх на Св. Синод. През 1814 г. е взето решение двате епархии да станат три – Мцхетска, Телавска (Осетинска) и Сигнахска. На 8 май 1915 г. в Тифлис е учредена грузинско-имеретинскка синодална кантора, която се ръководи от екзарха. За първи екзарх е назначен през 1811 г. грузинецът Варлаам (княз Еристави), който е Ахтилски архиепископ. Той е заменен прпез 1817 г. от енергичния русин Теофилакт (Русанов), роден през 1765 г. През следващата година по негово предложение пак е преобразувана църковната структура на Грузия[214]. Вместо три епархии се формират четири във всяка област – Карталиния и Кахетия, Мингрелия, Имеретия и Гурия. Теофилакт насажда руския език в богослужението, довежда руски свещеници и открива руска семинария в Тифлис и енорийски училища в няколко градове. Срещу екзарха избухват размирици в Имеретия, които са потушени. През 1819 г. Теофилакт получава митрополитски сан. Той умира през 1820 г. и се предполага, че е отровен[215].

От приемниците му са по-известни неговият приемник Иона (Василевский), Евгений (Баженов или Бажанов), Исидор (Николский), Евсевий (Илинский). Екзарсите лично ръководят Карталинската и Кахетинска епархия и имат два викарни епископи – Горийски и Алавердски. На теория Грузинската църква трябва да е автономна, но на практика автономията не съществува. Диоцезът намалява през 1885 година, когато се образува нова Владикавказка епархия. Руската държава отнема недвижимите имоти на Грузинската църква, които възлизат на 137 милиона рубли, и енорийските свещеници силно обедняват[216]. Екзарсите отиват да служат в Сионската катедрала в Тбилиси само под военен конвой. Русификацията предизвиква засилване на местния национализъм и социализъм. Фрапиращ пример за това е престоят на Сталин в Тифлиската духовна семинария (1894-1899), където той се оформя като революционер[217]. През януари 1894 г. семинаристите в Тифлис се разбунтуват. Вместо да проучи оплакванията, екзархът Владимир издейства закриването на семинарията до септември с. г.[218]. През 1901 г. се предлага да се основе катедра по грузинска църковна история в Петербургската духовна академия, но идеята е отхвърлена пренебрежително[219].

През 1905 г. 412 грузински духовници се възползват от указа за веротърпимост, издаден от цар Николай ІІ, и подават молба за възстановяване на автокефалния статут на Грузинската църква. Предсъборното присъствие, което заседава през 1906-1907 г., обсъжда предложението, но не го приема, а предвижда само частични реформи в управлението на тази църква. Руските власти с право се опасяват, че евентуалната църковна независимост на Грузия ще се повтори в политическата сфера. Антагонизмът между руските иерарси и грузинските вярващи довежда до убийството на екзарх Никон през 1908 година[220]. След две години властите заточават в Крим един от водачите на антируското движение епископ Кирион, който е грузинец.

В изпълнение на окръжното на Св. Синод от 12 декември 1909 година духовните консистории в цялата империя съобщават през следващата година данни за притежаваните от тях храмове и земи. Според сводката грузинските епархии са едни от най-бедните в страната. Грузинското попечителство разполата със 179 църкви и 2111.05 десетини земя, Гурийско-Мингрелското – с 97 храма и 156.13 десетини земя, Имертинското – с 276 храма и 790.12 десетини земя, а Сухумското – само със 71 храма и 3938.2 десетини земя[221].

Трябва да се признае, че русите полагат грижи за духовната просвета в Грузия, която обслужва техните имперски цели. През 60-те години на ХІХ в. Екзархията издава на грузински език сп. „Грузинский духовньІй вестник”. „Прибавлението” към него излиза на руски език. От 1886 до 1902 г. се публикува на грузински и руски език двуседмичното църковно-религиозно списание „Мцкемси” (Пастир), а от 1891 г. ежеседмично излиза на двата езика официалното списание „ДуховньІй вестник Грузинского экзархата”, за който духовниците задължително са абонирани. Когато това издание започва да се пълни със статии на тема автокефалия, то е спряно от цензурата през 1906 г. След три години се основава двуседмичното списание „Вестник Грузинского экзархата”, което излиза до 1917 година.

Значителна културно-просветна дейност развива братството „Пресвета Богородица”, учредено от екзарха архиепископ Павел (1882-1887). То издава на грузински и руски език религиозно-нравствена литература, организира четения, духовни концерти и др. През 1897 г. братството е преобразувано в Мисионерско духовно-просветно братство, което обучава деца и открива библиотеки и читални. На границата между ХІХ и ХХ в. важно събитие е ревизията на грузинския превод на Библията. През 1888 година в Тифлис е открит Църковно-археологически музей, в който са събрани над 1000 ръкописа и 3000 други експонати, датирани между V и ІХ в. Този музей става център за научни изследвания в областта на църковното изкуство и древностите на Грузия и двигател за възраждането и разпространението на местната култура.

Кавказката мисия е възобновена през 1815 г. след учредяването на Грузинската екзархия. Върху основата на Осетинската духовна комисия през 1860 година възниква Дружество за възстановяване на християнството на Кавказ. Дейността му включва не само мисионерство, но и просветата на местното население. Активни грижи за дружеството полага Московският митрополит св. Филарет (Дроздов)[222].

По сведения на протопрезвитер Стефан Цанков в началото на ХХ век Грузинската екзархия обхваща 4 епархии (Грузинска, Имеретинска, Гурийско-Мингрелска и Сухумска), 1 278 397 вярващи, 2354 храма, 26 мъжки и 5 женски манастира, 1716 свещеници, 231 дякони, 526 монаси, 100 монахини, 179 църковни библиотеки, 590 църковно-енорийски училища (с 23 070 ученици) и 13 манастирски училища (с 546 ученици). Освен това има много послушници, епитропи и манастирски болници[223].

Руската статистика от 1909 година дава по-различни данни: 1 726 040 вярващи, 2486 храма, 31 мъжки и 10 женски манастири, 1695 свещеници и 68 протоиереи, 640 монаси, 85 монахини и т. н.[224].

2.9. Промени след 1917 г.

Грузинската църква се възползва от радикалните събития в Руската империя след февруарската революция през 1917 г. На 12 март с. г., когато в Русия е свалена монархията, в Мхцета е свикан събор. Той възстановява автокефалията на църквата въпреки съпротивата на грузинския екзарх архиепископ Платон[225]. За местопазител е определен Гурийско-Мингрелският епископ Леонид (Окропиридзе). Временното правителство на Керенски се опитва да лавира между имперското статукво и неизбежните промени. На 25 юли то издава Временни правила за управлението на Грузинската църква, според които католикосът е църковен глава на „всички грузинци”, а не на Грузинската църква. С тези формулировки се признава териториална, а не национална автокефалия. Руските енории се изваждат от юрисдикцията на местната църква. Затова правилата предизвикват негативна реакция.

По същото време в Тифлис е основан Съюз на руските клирици и миряни, който на 27 март 1917 г. се обръща с молба до руския Св. Синод да основе в Закавказието Руска екзархия. В отговор на тази молба на 14 юли с. г. са издадени временни правила за управлението на руските енории на Кавказ и е назначен епископ Теофилакт. Той обаче е изгонен от Грузия. Новият руски екзарх Кирил изобщо не е допуснат в Тбилиси. Между Грузинската и Руската църква настъпва схизма, която продължава четвърт век[226].

През септември с. г. Кирион ІІ (Садзаглишвили) е избран за „патриарх-католикос на цяла Грузия”. Грузинците са поканени да участват в църковния събор в Москва през 1917-1918 г., но те не се отзовават. Грузинският език отново е въведен в богослужението. През юни 1918 г. Кирион е мъченически убит в Марткофския манастир. От неговото перо са излезли редица ценни трудове по историята на Грузинската църква. На 17 октомври 2002 г. той беше канонизиран от Св. Синод на Грузинската църква заедно с редица други светци.

По повод обявената автокефалия руският патриарх св. Тихон (Белавин) отправя послание от 29 декември 1917 г. до Грузинската църква, в което критикува начина на възстановяване на автокефалията като неканоничен и се прави паралел с едностранната автокефалия на Българската екзархия през 1872 г. В посланието се казва: „Само Съборът на кириархалната Църква може да дарува независимост на тази или онази Поместна Църква. Без Събор на кириархалната Църква всякакви актове на провъзгласяване на църковна независимост се признават за недействителни и нямащи канонична сила… Ако това изискване не се спазва, Църквата е заплашена от схизма… Умолявам Ви, братя, в името на нашия Господ Иисус Христос да няма между нас разделения и да бъдем всички ние съединени в един дух и в едни мисли. Да застанем на пътя на мира и взаимната любов и съвместно да обсъдим създалото се положение…“[227].

За приемник на Кирион е избран Гурийско-Мингрелският епископ Леонид (Окропидзе). Известен е като публицист и мисионер. През 1921 г., когато Грузия става съветска република, трети католикос с допълнителен титул „архиепископ Мцхетски и Тифлиски” става Амвросий (Хелая). Той се отличава с антипатия към руското влияние и е арестуван през 1922 година, защото изпраща до международната конференция в Генуа меморандум, с който протестира срещу атеистичната политика на болшевишката власт[228]. Един епископ и няколко свещеници са хвърлени в затвора. Амвросий е осъден на смърт, но присъдата му е намалена на девет години и той умира в затвора през 1927 година. Канонизиран е за светец през 1995 година. За да получи признание Грузинската църква прави опити да влезе в общение с другите православни църкви през 1926-1927 година. Писма са изпратени и до Българската църква[229]. В типичния си стил Цариградската патриаршия неофициално контактува с Грузинската църква, но официално не я признава.

През 1927 г. в Тбилиси е свикан църковен събор, който е манипулиран от комунистите. Той отрича меморандума от 1922 година, заявява, че църквата се ползва с пълна „свобода”, и порицава връзките между грузинските емигранти, папата и Кентърберийския архиепископ. Решенията на събора са подписани от католикоса Христофор ІІ (Цицкишвили). Той е хиротонисан за Урбниски епископ през 1921 година, без да е приел монашество. От 1927 г. замества Амвросий като католикос до кончината си в началото на 1932 г. Негова заслуга е, че нормализира отношенията между Грузинската и Руската църква.

Поради казионната позиция на църквата и въстанието, избухнало през 1924 година, православието в Грузия не е подложено на такива жестоки преследвания, каквито изпитва Руската църква[230]. Все пак от 22 църкви в Тбилиси са закрити 12, а 30 свещеници са принудени или подлъгани да се откажат от сана си. Провежда се усилена атеистична пропаганда. През 1930 година Съюзът на войнстващите безбожници наброява 25 000 членове, а организацията на младите атеисти – 6000 души[231].

Виден грузински духовник и учен, който работи в чужбина между двете световни войни, е архимандрит Григорий Перадзе. Той е роден през 1899 година в Тифлис, завършва Духовната семинария и учи във Философския факултет на местния университет. През 1921 г. съборът на Грузинската църква го изпраща да продължи образованието си в Богословския факултет на Берлинcкия университет. След четири години той се прехвърля във Философския факултет на Бонския университет. Там за своята дисертация „Начало на монашеството в Грузия” той получава степен доктор по философия. По-късно Перадзе се занимава с патристически изследвания в библиотеките на Британския музей и Оксфордския университет. Става доцент в Бонския университет, където чете лекции по древногрузинска и арменска литература. През 1931 година той приема монашество и е ръкоположен за свещеник. Чете лекции в Оксфордския университет по история на Грузинската църква и грузинската патристика, а през 1932 г. започва работа като преподавател в Православния богословски факултет на Варшавския университет.

През 1936 г. отец Григорий посещава Св. Земя. Търси следи от грузинско присъствие в местните манастири, разчита древни грузински ръкописи и изказва хипотезата, че в Иерусалим се намира гробницата на грузинската царица св. Тамара. Среща се с Иерусалимския патриарх Тимотей.

През 1942 г. Перадзе е арестуван и откаран от нацистите в концлагера Освиенцим, където е умъртвен в газова камера. Той приема доброволно да умре, за да замени един осъден глава на многодетно семейство. Последният след войната съобщава на Варшавския митрополит Дионисий за саможертвата на грузинеца. Съборът на Грузинската църква в Мцхета през 1995 г. канонизира отец Григорий за мъченик[232].

Следващият католикос-патриарх Калистрат (Цинцадзе) е бивш свещеник, който се замонашва и е хиротонисан за епископ и митрополит през 1925 г. Той заема поста на католикос-патриарх от 1932 г. до смъртта си през 1952 г. Избран е за почетен член на Московската духовна академия през 1949 г. През 1943 г. съветската власт рязко променя отношението си към Руската църква и разрешава да бъде избран за патриарх Сергий. Той изпраща в Тбилиси Ставрополския архиепископ Антоний, който урежда отношенията между двете църкви. Схизмата е отменена на 31 октомври 1943 г., когато Антоний влиза в евхаристийно общение с грузинския Св. Синод. Католикосът Калистрат участва в интронизацията на новия руски патриарх Алексий І през февруари 1945 г.[233].

Приемник на Калистрат е католикосът Мелхиседек ІІІ (Пхаладзе), който от 1915 до 1925 г. е свещеник. Полага монашески обет и е хиротонисан за епископ. През 1943 г. става Урбниски митрополит, от 1952 година до кончината си през 1960 година е католикос-патриарх. Участва в много миротворчески инициативи, които са в съзвучие с външнополитическата стратегия на СССР.

Седми католикос-патриарх е Ефрем ІІ (Сидамонидзе). Той приема монашество през 1923 г. Хиротонисан е за епископ след четири години, а става митрополит през 1945 година. Той заема патриаршеския престол през 1960 година и възглавява Грузинската църква до смъртта си през 1972 г. Полага грижи за възстановяването на църкви и манастири, занимава се с обществена дейност, основава в Мцхета през 1963 г. пастирски курсове, превърнати в семинария през 1969 година, издава Новия Завет на грузински език и др. Носител е на редица църковни ордени. По време на неговото служение Грузинската църква преживява гонението на Никита Хрушчов (1959-1964). Тя взема решение да влезе в Световния съвет на църквите през 1962 година, с което излиза от изолацията и привлича интереса на световното християнство към своето положение. През 1962 г. 3.1 милиона вярващи грузинци се обслужват само от 7 епископи, 105 свещеници, 80 енории, 3 манастира и 1 църковно издателство. Кризата продължава и до 1972 година остават само 5 епископи и 44 енории в цялата страна[234].

Приемник на Ефрем е осмият католикос-патриарх Давид V (Девдариани). Ръкоположен е за свещеник през 1927 г. Постриган е за монах през 1956 година и в с. г. е хиротонисан за епископ. По-късно става Урбниски митрополит. От 1972 г. Давид V е предстоятел на Грузинската църква. Той умира през 1977 година[235].

От 25 декември 1977 г. до днес грузнски католикос-патриарх е Илия ІІ (светско име Ираклий Шиолошвили). Роден е през 1933 г. в гр. Орджоникидзе (от 1991 година – Владикавказ). През 1956 г. завършва Московската духовна семинария, а през следващата година като студент в Московската духовна академия приема монашество и е ръкоположен за иеродякон и иеромонах. Хиротонисан е през 1963 г. за Шемокмедски епископ, викарий на католикос-патриарх Ефрем ІІ. От 1967 г. митрополит Илия ръководи Сухумо-Абхазката епархия, а от 1969 година и Мцхетската Духовна семинария. Между 1978 и 1983 година той заема поста президент на Световния съвет на църквите. Илия ІІ е получил почетна докторска степен от православната семинария „Св. Владимир” в Крестууд до Ню-Йорк[236]. Във връзка със 70-годишнината си и 25-годишнината от патриаршеската си интронизация през 2002 г. католикосът получи такава степен и от Тбилиския университет[237].

_____________________________

214. Гугутишвили, М. Г., ВопросьІ реорганизации Грузинской автокефальной правоснлавной церкви (первая половина ХІХ в.). – Антирелигиозная пропаганда на современном этапе (Тбилиси), ВьІп. 4, 1978, с. 25-42.

215 Тальберг, Н., История христианской Церкви, М., 1991

(http://www.krotov.оrg/libr_min/t/talberg/talb24.html#_Toc525199331).

216. Мчедлидзе, Г. Д., Социальное положение сельского духовенства в Грузии (ХІХ в.), Историко-этнографские штудии, Тбилиси, 1982, с. 45-50.

217. Agursky, M., Stalin’s ecclesiasticial background, Survey, 1984, № 4, 1-14.

218. „БьІть может и в моем песке и соре найдется какая-нибудь крупица” (Дневник Аполлинария Николаевича Львова. Подготовка текста, вводная статья и комментарии С. Л. Фирсова)., Нестор, 2000, № 1, 91-92, 98.

219. Тс., Руската църква, Грузинският екзархат и православието в него, Църковен вестник, № 10, 16 юни 1901, с. 7-8.

220. За него вж. язвителната характеристика в „БьІть может…”, с. 109, 163. Ср. Софийский, Л. Н., ВьІсокопреосвященньІй Никон, архиепископ Карталинский и Кахетинский, Экзарх Грузии (1861-1908), Спб., 1909.

221. Морозан, В. В., Экономическое положение Русской Православной Церкви в конце ХІХ – начале ХХ вв., Нестор, 2000, № 1, с. 325-327.

222. Е. К. [Епископ Кирион], Краткий очерк истории Грузинской Церкви и Экзархата за ХІХ столетие, Тифлис, 1901.

223. Цанков, протопр. Ст., цит. съч., с. 41-44.

224. Грузинский экзархат, ПолньІй православньІй богословский энциклопедический словарь, Репр. Изд., т. 1, М., 1992, с. 686-687.

225. Егоров, В. свящ., К истории провозглашения грузинами автокефалии своей Церкви в 1917 году, М., 1917, с. 9.

226. Пак там, с. 22-23.

227. ЦерковньІе ведомости, 1918, № 3-4 (www.church.ru/xxcentury/1917.html).

228. White, S., The Origins of Détente: The Genoa Conference and Soviet-Western Relations, 1921-1922, Cambridge (MA), 1985.

229. Снегаров, Ив., Отношенията между Българската църква и другите православни църкви след провъзгласяването на схизмата, църковен архив, т. ІІІ-ІV, 1929, с. 65 (http://pravoslavie.domainbg.com/03/main.phtml?dest=2).

230. Ср. Стефанов, иеромонах П., История на Руската православна църква през ХХ век, Шумен, 1997.

231. Attwater, D., op. cit., 152-153.

232. Скурат, К. Е., цит. съч.

233. Коев, Т., цит. съч., с. 15.

234. Bryner, E., Die Ostkirchen vom 18. Bis zum 20. Jahrhundert, Leipzig, 1996 (Kirchengeschichte in Einzeldarstellungen, III/10), S. 68-69. Ср. Jones, S. F., Soviet Religious Policy and the Georgian Orthodox Apostolic Church: From Krushchev to Gorbachev, Religion in Communist Lands, 1989, № 4, Winter, 290-312.

235. Горазд, архим., Почина в Господа светейшият и блаженейши Давид V, католикос-патриарх на цяла Грузия, Църковен вестник, № 2, 11 февруари 1978.

236. Наум, архим., Споделяме радостта на св. Грузинска църква, Църковен вестник, № 14, 5 май 1978.

237. Грузинский патриарх стал почетньІм доктором Тбилисского университета – http://www.pravoslavie.ru/cgi-bin/sykon/client/display.pl?sid=363&did=852&do_action=viewdoc“>http://www.pravoslavie.ru/cgi-bin/sykon/client/display.pl?sid=363&did=852&do_action=viewdoc

Следва…